Елена Феранте
Новото фамилно име (11)

10.

Трудно ми беше обаче да наваксам изгубеното, особено по научните дисциплини, а не ми се удаваше да разредя срещите си с Антонио, за да залегна над учебниците. Ако пропуснех среща, защото имах да уча, той помръкваше и ме питаше разтревожен:

— Нещо не е наред ли?

— Имам много домашни.

— Как така изведнъж се увеличиха домашните?

— Винаги са били много.

— Напоследък изобщо нямаше домашни.

— Беше случайно.

— Какво криеш от мен, Лену̀?

— Нищо.

— Обичаш ли ме още?

Успокоявах го, но времето ни бързо свършваше и се прибирах вкъщи, ядосана на себе си, че имам още толкова много за учене.

Фикс-идеята на Антонио си беше все същата: синът на Сараторе. Страхуваше се, че може да говоря с него, дори само че може да го видя. Естествено, за да не го карам да страда, криех от него, че срещах Нино на влизане, на излизане, по коридорите. Нищо особено не се случваше, най-много да си кимнем за поздрав и да отминем: можех да разкажа за това на гаджето си без проблеми, ако беше разумен човек. Но Антонио не беше разумен и в действителност и аз не бях. Макар и Нино да не ми обръщаше внимание, стигаше ми само да го видя, за да се отнеса по време на час. Присъствието му няколко класни стаи по-нататък, реален, жив, по-начетен от преподавателите, и смел, и непокорен, изпразваше от съдържание думите на учителите ми, редовете в учебниците, плановете за сватба, колонката за бензин на шосето.

Не можех да уча и вкъщи. Към обърканите мисли за Антонио, за Нино, за бъдещето се прибавяше неврастенията на майка ми, която ми се развикваше да свърша това или онова, прибавяха се и братята и сестра ми, които започваха да се точат пред мен да им помагам за домашните. Това, че непрекъснато някой ми се пречкаше, не беше нещо ново, винаги бях учила в подобно безредие. Но сега, изглежда, се беше изчерпала предишната ми решителност, която ме караше да давам най-доброто от себе си и при тези условия; не можех, или не исках, повече да съчетавам ученето с изискванията на всички. Затова прекарвах следобедите, като помагах на майка си, помагах на братята си с упражненията и почти нищо не учех от моите си уроци. Ако някога се лишавах от сън, за да уча, то сега, тъй като продължавах да се чувствам изнурена и сънят ми осигуряваше покой, вечер не си довършвах уроците и си лягах да спя.

Ето как започнах да се явявам в час не само разсеяна, но и неподготвена, и живеех в напрежение да не би да ме изпитат. Което скоро се случи. Стана така, че в един и същи ден получих две по химия, четири по история на изкуството и три по философия, а нервите ми бяха толкова разклатени, че след последната лоша оценка се разплаках пред всички. Беше потресаващ момент, изпитах ужас и удовлетворение, че съм загубена, страх и възгордяване от усещането, че съм изхвръкнала от релсите.

На излизане от училище Алфонсо ми съобщи, че снаха му била поръчала да ми каже да отида у тях. Отивай, подкани ме разтревожен, там със сигурност ще можеш повече да учиш, отколкото у вас. И така, още същия следобед се реших и се отправих към новия квартал. Но не отивах у Лила, за да разреша училищните си проблеми, бях убедена, че ще си бъбрим през цялото време и че положението ми на бивша примерна ученичка още повече ще се влоши. Даже си помислих: по-добре да се отклоня от пътя заради приказки с Лила, отколкото заради крясъците на майка ми, настойчивите молби за помощ на братята ми, вманиачаването по сина на Сараторе, протестите на Антонио; поне щях да науча нещо за семейния живот, който скоро — вече го смятах за твърдо решено — щеше да ме сполети.

Лила ме прие с видима радост. Окото й не беше вече подуто, устната й заздравяваше. Движеше се из апартамента добре облечена, добре сресана, с червило на устните, сякаш беше на гости в чужд дом. В антрето още седяха натрупани сватбените подаръци, стаите миришеха на вар и на прясна боя, примесена с лекия мирис на спирт, който се носеше от чисто новите мебели в трапезарията, от бюфета с огледало в рамка с инкрустирани листа от тъмно дърво, от витринката, пълна със сребърни съдинки, чинии, чаши и бутилки с цветни напитки.

Лила направи кафе; беше ми забавно да седя с нея в просторната кухня и да си играем на госпожи, както правехме като деца до отдушника пред мазето. Действа ми отпускащо, помислих си, сгреших, че не съм дошла по-рано. Имах приятелка на моята възраст със собствен дом, пълен с богаташки, красиви неща. И тази приятелка, която нямаше какво да прави по цял ден, изглеждаше доволна да е с мен. Въпреки че бяхме променени и че промяната продължаваше, топлото чувство между нас бе непокътнато. Защо тогава да не се оставя на усещането? За пръв път от деня на сватбата й успях да се почувствам отпусната.

— Как върви със Стефано? — попитах.

— Добре.

— Изяснихте ли си нещата?

Усмихна се, развеселена.

— Да, всичко е ясно.

— Тоест?

— Пълен отврат.

— Като в Амалфи ли?

— Да.

— Пак ли те би?

Пипна се по лицето.

— Не, това е старо.

— Тогава?

— Заради унижението е.

— А ти?

— Правя, каквото поиска той.

Замислих се за момент и й зададох въпроса, който отдавна ме занимаваше:

— Поне като спите заедно, хубаво ли е?

Направи физиономия, сякаш се чувства неудобно, стана сериозна. Заговори за мъжа си с нещо като примирено отрицание. Не беше враждебност, не беше желание да си отмъсти, дори не беше отвращение, а липса на уважение, едно спокойно презрение, с което обливаше цялата личност на Стефано, както заразена вода се излива в земята.

Слушах я, разбирах и не разбирах. Преди време бе заплашила Марчело с обущарското ножче само защото се бе осмелил да ме сграбчи за китката и да ми счупи гривната. От този случай насетне бях сигурна, че ако Марчело само се осмели да я докосне, тя ще го убие. Но сега, по отношение на Стефано, не проявяваше никаква явна агресивност. Разбира се, обяснението беше просто: виждали бяхме още като деца бащите ни да удрят майките ни. Бяхме израсли с мисълта, че чужд човек не бива дори да ни докосне, но бащата, годеникът или съпругът можеха да ни посягат когато си искат, от обич, за да ни възпитават, за да ни превъзпитават. Следователно, при положение че Стефано не беше омразният Марчело, а младежът, на когото тя беше казала колко много го обича, този, за когото се омъжи и с когото реши да живее завинаги, значи се нагърбваше докрай с отговорността за собствения си избор. И все пак нещо не се връзваше. В моите очи Лила беше Лила, а не кое да е момиче от квартала. Нашите майки след шамар от мъжете си не възприемаха нейното изражение на спокойно презрение. Вайкаха се, плачеха, цупеха се на съпрузите си, говореха против тях зад гърба им и въпреки това, коя повече, коя по-малко, продължаваха да ги уважават (майка ми например изпитваше безусловна възхита към левантинския нюх за дребни сделки на баща ми). Докато Лила проявяваше отстъпчивост, но не и респект. Казах й:

— Аз с Антонио се чувствам добре, макар и да не го обичам.

Надявах се, че както някога ще долови в това твърдение някои скрити въпроси. Макар че обичам Нино — й казвах без думи, — чувствам се приятно възбудена само при мисълта за Антонио, за целувките ни, за начина, по който се притискаме един към друг край блатата. Любовта в моя случай не е условие за удоволствието, нито пък уважението. Възможно ли е тогава пълният отврат, унижението да се появяват после, когато мъжът те пречупи и те насилва както му е угодно само защото вече му принадлежиш, със или без любов, със или без уважение? Какво се случва, когато сте в едно легло и мъжът те е надвил? Тя го беше преживяла и ми се искаше да ми разкаже за това. Обаче само ми заяви с насмешка: толкова по-добре за теб, щом ти е хубаво, и ме поведе към една стаичка, която гледаше към железопътните релси. Беше почти празна, имаше само едно бюро, стол и кушетка.

— Харесва ли ти тук?

— Да.

— Тогава почвай да учиш.

Излезе и затвори вратата зад себе си.

Стаята миришеше на влажни стени повече от останалата част от апартамента. Загледах се през прозореца; предпочитах да продължим да си говорим. Но веднага ми стана ясно, че Алфонсо й беше казал за отсъствията ми от училище, може би и за лошите ми оценки, и че тя искаше да ми върне, дори и с цената да ми го наложи, благоразумието, което винаги ми беше приписвала. По-добре така. Чух я да се движи из къщата, да се обажда по телефона. Учуди ме, че не казва ало, Лина съм, или, отде да знам, Лина Черуло съм, а ало, госпожа Карачи съм. Седнах зад бюрото, отворих учебника по история и си наложих да започна с ученето.