Елена Феранте
Новото фамилно име (107)

106.

Последната година в Пиза промени начина, по който бях възприемала първите три. Поддадох се на едно неблагодарно разлюбване на града, състудентките и състудентите ми, преподавателите, изпитите, мразовитите дни, политическите събрания в прохладните вечери под Батистерия, филмовите прожекции, цялото градско пространство, все едно и също: колежа Тимпано, крайречната улица „Лунгарно Пачиноти“, Виа Вентикуатро Маджо, Виа Сан Фредиано, Пиаца деи Кавалиери, Виа Консоли дел Маре, Виа Сан Лоренцо, едни и същи маршрути, но все пак чужди дори когато хлебарят ми казваше здрасти, а продавачката на вестници обсъждаше с мен времето, чужди за мен гласове, макар и от самото начало да се бях постарала да ги имитирам, чужди за мен цветове на камъка, на зеленината, на табелите, на облаците в небето.

Не знам дали стана така заради тетрадките на Лила. Сигурно е, че веднага след като ги прочетох и много преди да изхвърля кутията, в която се намираха, магията се развали. Отшумя първоначалното ми усещане, че се намирам във вихъра на безстрашна битка. Отшумя сърцебиенето преди всеки изпит и радостта, че съм получила най-високата оценка. Отшумя задоволството от пълната промяна в говора, жестовете, начина ми на обличане и походката — стъпвах, сякаш съм на конкурс за най-добър костюм, отшумя гордостта от така добре прилепналата маска, превърнала се в квази лице.

Внезапно си дадох сметка за това квази. Успяла ли бях? Почти. Откъснала ли се бях от Неапол и от квартала? Почти. Имах ли нови приятелки и приятели, произлизащи от културни среди, често пъти много по-ерудирани от госпожа Галиани и децата й? Почти. Бях ли се превърнала, изпит след изпит, в студентка, добре приета от дълбокомислените професори, които ме изпитваха? Почти. Отвъд това почти като че прозрях как стоят нещата в действителност. Страхувах се. Страхувах се както първия ден, когато пристигнах в Пиза. Страх ме беше от онези, които бяха ерудирани без „почти“ и овладяваха познанието с лекота.

Имаше ги много в „Нормале“. Не ставаше дума само за студенти, които си взимаха изпитите блестящо — латински, гръцки, история. Бяха млади хора — почти всички мъже, както впрочем и водещите професори и известните имена, излезли от тази институция, — които държаха първите места, защото без видимо усилие осъзнаваха защо си правят труда да се образоват и за какво ще им послужи това, сега и в бъдеще. Знаеха го поради семеен произход или поради инстинкта си за ориентиране. Знаеха как се прави вестник или списание, как работи едно издателство, какво представлява редакцията на радио- или телевизионно предаване, как се ражда един филм, каква е йерархията в университета, какво има отвъд границите на нашите селца или градове, отвъд Алпите, отвъд морето. Знаеха имената на хората с позиции, знаеха на кого да се възхищават и кого да презират. А аз нищо не знаех, за мен всеки, чието име е било отпечатано във вестник или в книга, беше господ. Ако някой ми кажеше с възторг или пък с омраза: този е еди-кой си, онзи е син на не знам кой си, онази е племенница на някой си, си замълчавах и се правех, че съм наясно. Досещах се, разбира се, че тези имена са от истински важните, но аз не ги бях чувала, нямах представа какво по-специално са извършили, не бях запозната с азбучния списък на престижа. Например явявах се на изпитите отлично подготвена, но ако професорът ненадейно ме попиташе: „Знаете ли въз основа на кои обществени норми се ползвам с авторитета да преподавам тази материя в този университет?“, нямаше да мога да отговоря. А другите знаеха. Затова се движех сред тях със страх да не би да кажа или да направя нещо погрешно.

Когато Франко Мари се влюби в мен, този страх се поуталожи. Той ме образова, научих се да пристъпвам в дирята му. Франко беше изключително весел, внимателен към другите, не си поплюваше, смел беше. Изпитваше силна увереност, че е прочел правилните книги и че разсъждава правилно, затова винаги се изказваше авторитетно. Научих се да водя личен разговор, в по-редки случаи и да говоря пред публика, като се опирах на престижната му позиция. И ме биваше, или поне започваше да ме бива. Убедена в правотата му, понякога дори ми се удаваше да бъда по-дръзка от него, а и по-ефикасна. И все пак, макар и да напредвах стабилно, си останах с притеснението да не би да не съм на висота, да кажа нещо погрешно, да разкрия колко съм невежа и неосведомена по отношение на неща, които всички знаеха. И щом Франко, не по собствена воля, излезе от живота ми, страхът се завърна. Получих доказателство за нещо, което дълбоко в себе си вече знаех. Неговата състоятелност, доброто му възпитание, славата му на млад активист от левицата с голяма известност сред студентите, общителността му, дори и смелостта да се изявява с добре премерени изказвания срещу влиятелни личности от университета и вън от него, му придаваха ореол, който се разпростря и върху мен, неговата приятелка, момиче, другарка, сякаш само дори фактът, че ме обича, бе официално доказателство за качествата ми. Но от момента, в който бе изключен от „Нормале“, заслугите му избледняха и престанаха да огряват и мен. Студентите от добри семейства престанаха да ме канят на екскурзии и неделни празненства. Някои отново ме взимаха на подбив заради неаполитанския ми акцент. Подаръците, които ми направи, излязоха от мода, износих ги. Бързо си дадох сметка, че присъствието на Франко в живота ми бе замаскирало истинското ми положение, но не го беше променило, не бях успяла наистина да се впиша. Бях от онези, които се бъхтеха ден и нощ, получаваха отлични резултати, на тях дори се гледаше със симпатия и уважение, но това образование от най-високо качество никога нямаше да им лепне като ръкавица. Щеше винаги да ме е страх: страх, че ще се изразя погрешно, че ще прекаля с тона, че ще се окажа неподходящо облечена, че ще лъснат дребнавите ми нагласи, че нямам интересни мисли за споделяне.