Метаданни
Данни
- Серия
- Неаполитански романи (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Storia del nuovo cognome, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Вера Петрова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елена Феранте
Заглавие: Новото фамилно име
Преводач: Вера Петрова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 17 ноември 2017
Редактор: Росица Ташева
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-619-02-0121-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10530
История
- — Добавяне
103.
Това беше положението в общи линии, когато се върнах в квартала за великденската ваканция. От две години и половина живеех в Пиза, бях блестяща студентка и да се връщам в Неапол за мен се бе превърнало в тежест, която понасях, за да избегна разправии с родителите ми, най-вече с майка ми. Още при навлизането на влака в гарата ми ставаше нервно. Страхувах се да не би нещо непредвидено да ми попречи да се върна в „Нормале“ след ваканцията: тежко заболяване, което да ме застави да постъпя в пренаселена болница, или някое ужасяващо събитие, което да ми попречи да продължа с учението, защото семейството ми ще се нуждае от мен.
Бях пристигнала у дома преди няколко часа. Майка ми тъкмо ми бе представила своето злонамерено изложение на всички безобразия около Лила, Стефано, Ада, Паскуале, Рино, около предстоящото затваряне на обущарското предприятие и за това как такива времена са настъпили, че тази година имаш пари и се мислиш за кой знае кой, та си купуваш и спайдър, а на другата година ти се налага всичко да продадеш, озоваваш се в червения тефтер на госпожа Солара и преставаш да се правиш на велик. И ето че завърши излиянието си с думите:
— Твоята приятелка си мислеше, че кой знае какво е постигнала с нейната сватба като на принцеса, голямата кола, новия апартамент, обаче днес ти си много по-успешна и по-хубава от нея. — И направи гримаса, за да прикрие доволното си изражение, след което ми даде една бележка, която, разбира се, беше прочела, въпреки че бе адресирана до мен. Лила искаше да ме види, канеше ме на обяд на следващия ден, на Разпети петък.
Не само тя ме търсеше, програмата ми много се сгъсти през тези дни. Малко след това ме извика Паскуале и все едно слизах от Олимп, а не от тъмното жилище на родителите си, пожела да изложи пред мен възгледите си за жената, да ми разкаже за мъките си, да поиска мнението ми за начина, по който се държи. Същото направи и Пинуча вечерта, бясна както на Рино, така и на Лила. Същото направи неочаквано и Ада на следващата сутрин, пламнала от омраза и от чувство за вина.
И към тримата възприех дистанцирано поведение. На Паскуале препоръчах умереност, на Пинуча да се занимава предимно с детето си, на Ада да разбере дали изпитва истинска любов. Но въпреки повърхностните съвети, трябва да призная, че тя особено ме заинтригува. Докато ми говореше, се взирах в нея, сякаш е книга. Беше дъщерята на лудата Мелина, сестрата на Антонио. Разпознах в лицето й майка й, много от чертите на брат й. Израснала бе без баща, изложена на всякакви рискове, навикнала на труд. Търкала беше стълбищата на кооперациите ни години наред заедно с Мелина, чийто мозък даваше внезапни засечки. Двамата Солара я бяха отмъкнали с колата като малка и мога да си представя какво й бяха сторили. Така че ми се видя нормално да се влюби в Стефано, добрия господар. Обичала го, каза ми, обичали се.
— Кажи на Лина — прошепна с очи, блеснали от страст, — че на сърцето не се заповядва и че ако тя е съпругата, то аз съм тази, която е дала и дава всичко на Стефано, дарила съм го с всичкото внимание и чувства, които може да иска един мъж, а скоро и с деца, затова той е мой, вече не й принадлежи.
Осъзнах, че иска да получи всичко възможно — Стефано, магазините, парите, апартамента, колите. И си помислих, че е нейно право да води тази битка, всички я водеха, кой повече, кой по-малко. Само се опитах да я успокоя, защото беше извънредно бледа, с възпалени очи. И се зарадвах да чуя колко ми е благодарна, достави ми удоволствие, че се консултираха с мен като с ясновидка, и раздавах съвети на правилен италиански, който объркваше и нея, и Паскуале, и Пинуча. Ето, помислих си със сарказъм, за какво служат изпитите по история, класическата филология, езикознанието и хилядите картончета, които си изработвах, за да се подготвя: да им вдъхна няколко часа спокойствие. Смятаха ме за безпристрастна, лишена от злобни чувства и привързаности, стерилизирана от ученето. И възприех отредената ми роля, без да споменавам собствените си страхове и дръзновения, без да разказвам за времето, когато бях поставила на карта всичко и рискувах, като пусках Франко в стаята си или се вмъквах в неговата, или пък за ваканцията, която прекарахме сами във Версилия, където живяхме заедно, все едно сме женени. Бях доволна от себе си.
Обаче с наближаването на обеда задоволството отстъпи място на притеснението и отидох у Лила с неохота. Опасявах се, че ще намери начин в миг да възстанови предишната йерархия, за да ме накара да изгубя увереност в избора си. Че ще ми посочи чертите на Нино в лика на малкия Дженаро, за да ми напомни, че играчката, която трябваше да бъде моя, се бе паднала на нея. Но на място нещата не се развиха така. Ринучо — както все по-често го наричаше — веднага ме спечели: беше много красиво дете с тъмна коса и Нино още не се беше появил на лицето или в тялото му, някои негови черти напомняха за Лила и дори за Стефано, сякаш го бяха създали тримата. Колкото до нея, почувствах я по-уязвима от всякога. Само при вида ми очите й плувнаха и тялото й се разтрепери, наложи се силно да я притисна до себе си, за да я успокоя.
Забелязах, че за да не се изложи пред мен, набързо се бе сресала и бе сложила малко червило, както и една рокля от вискоза в перленосиво от времето на годежа й, а и обувки с токчета. Още си беше красива, но сякаш лицевите й кости се бяха уголемили, а очите смалили и под кожата й течеше не кръв, а матова течност. Стори ми се извънредно слаба, когато я прегърнах, усетих костите й, а прилепналата рокля подчертаваше натежалия й корем.
В началото се направи, че всичко е наред. Зарадва се, че се възхищавам на детето, хареса й как си поиграх с него, пожела да ми покаже какво можеше да прави и да казва Ринучо. По един припрян начин, нетипичен за нея, взе да ме засипва с терминология, заимствана от безразборните четива, които й бяха попадали. Спомена автори, за които не бях и чувала, накара сина си да изпълни упражнения, които беше измислила за него. Установих, че е получила нещо като тик, една гримаса с устата: внезапно я разтваряше широко и после стисваше устни като да възпре емоцията, породена от нещата, за които говореше. Гримасата биваше придружена от зачервяване на очите, нещо като розов проблясък, подпомогнат от стисването на устните — като механизъм на пружина, — за да потъне обратно навътре в главата й. Повтори ми неколкократно, че при усърдни занимания с всяко малко дете в квартала всичко би се променило след едно поколение и вече няма да има по-способни и по-некадърни, добри и лоши. После погледна сина си и отново се разплака.
— Съсипа ми книгите — каза през сълзи, като че го е направил Ринучо, и ми ги показа, разпокъсани, разделени на по две половини. Трябваше да се напъна, за да разбера, че виновникът не е детето, а мъжът й. — Свикна да се рови из нещата ми — прошепна, — не иска даже да имам собствени мисли, и ако открие, че съм скрила от него дори нещо съвсем незначително, ме бие. — Качи се на стол, взе поставената отгоре на гардероба в спалнята метална кутия и ми я връчи. — Тук е всичко, което се случи с Нино — каза, — и много мисли, които са ми минали през главата през тези години, а също и наши неща, мои и твои, които не сме си казали. Вземи кутията с теб, страх ме е да не я открие и да прочете всичко. А не искам, не са неща за него, не са неща за никого, и за теб не са.