Елена Феранте
Новото фамилно име (101)

100.

Последвал период, в който всичко съвсем се объркало. Рино престанал да ходи у сестра си, но понеже Лила не се отказала да събира Ринучо и Дино, започнала тя да ходи у брат си, само че тайно от Стефано. Пинуча се гневяла, но трябвало да се примири, а Лила в началото се опитала да й обясни какво се опитва да направи: упражнения за бързина на реакцията, образователни игри, и дори споделила с нея, че възнамерява да въвлече всички деца от квартала. Но Пинуча й отговорила просто:

— Ти си луда и твоите идиотщини хич не ме интересуват. Искаш да ми вземеш детето ли? Какво искаш, да го убиеш, да го изядеш като някоя вещица? Ами давай, аз не го искам и никога не съм го искала, брат ти ми съсипа живота, а ти съсипа живота на моя брат. — После й извикала: — Той, горкият, много добре прави, че ти слага рога.

Лила не реагирала.

Не попитала какво означава това, даже направила несъзнателен жест, като да прогони муха. Взела Ринучо и макар да не й се искало да се лиши от племенника си, си тръгнала и повече не се върнала.

Но в самотата на апартамента осъзнала, че се страхува. Изобщо не я интересувало, че Стефано ходи по проститутки, даже била доволна, че в такива случаи вечер не й се налагало тя самата да изтърпи близостта му. Но след произнесеното от Пинуча изречение се уплашила за детето: ако мъжът й имал друга, ако я желаел до себе си всеки ден и час, можел да откачи и да я изгони. До този момент възможността за окончателно прекратяване на брака й се струвало като освобождение, но сега изпитала страх, че ще загуби апартамента, средствата, времето, всичко онова, което й позволявало да отглежда детето по най-добрия начин.

Започнала да губи съня си. Възможно е избухванията на Стефано да не са били само признак на неуравновесеност на характера, да не е била само лошата кръв причина да изпуска парата; възможно е наистина да се бил влюбил в друга, както се случило на нея с Нино, и да не го свърта повече в клетката на семейния живот, на бащинството, че дори и на магазините и другите му сделки. Лила умувала как да постъпи. Чувствала, че трябва да се реши да повдигне въпроса, ако не за друго, то за да овладее ситуацията, и въпреки това отлагала, отказвала се, надявала се на Стефано да му е добре с любовницата и да я остави на мира. В края на краищата, мислела си, достатъчно е да издържи няколко години, колкото детето да порасне и да го възпита.

Организирала дните си така, че Стефано винаги да заварва дома подреден, вечерята готова, масата сложена. Но след сцената с Рино той напълно изгубил предишната мекота в държането си — бил постоянно намусен, постоянно угрижен.

— Нещо не е наред ли?

— Парите.

— Само парите ли?

Стефано кипвал.

— Какво значи само?

За него друг проблем в живота нямало, освен парите. След вечеря правел сметки и псувал през цялото време: новата бакалия не носела предишните печалби; двамата Солара, особено Микеле, се държали, все едно бизнесът с обувките си е само техен и печалбата от него вече не подлежи на делба, и без да кажат и дума на него, на Рино и Фернандо, поръчвали изработката на старите модели „Черуло“ на обущари от предградията за никакви пари, а междувременно други се занимавали с дизайна на новите модели „Солара“, като всъщност едва-едва променяли скиците на Лила; по тази причина малкото предприятие на тъста и на шурея му се сривало и завличало и Стефано, понеже бил инвестирал в него.

— Разбра ли?

— Да.

— Тогава престани да ми опяваш.

Лила обаче не му вярвала. Имала усещането, че мъжът й раздува проблеми, които са съществували от преди, за да скрие истинските, нови причини за неуравновесеното си държане и за все по-отявлената си враждебност към нея. Обвинявал я за какво ли не, особено за усложняването на отношенията с двамата Солара. Веднъж й се разкрещял:

— Какво си му направила на оня нещастник Микеле, мога ли да знам?

Отвърнала му:

— Нищо.

Той:

— Не ще да е нищо, всеки път те споменава, а на мен се подиграва. Гледай да говориш с него и да разбереш какво иска, че иначе ще трябва да ви пребия от бой и двамата.

Лила, нахакано:

— А ако иска да ме изчука, какво, да му пусна ли?

В следващия момент съжалила за тези думи — в някои случаи презрението надделявало над благоразумието, — но вече ги била изрекла и Стефано я зашлевил. Не бил силен шамар, дори не с цяла длан, както обикновено, ударил я само с върха на пръстите си. По-тежък бил ударът от това, което й казал веднага след това, отвратен:

— Четеш и учиш, обаче си вулгарна. Такива като теб не мога да ги понасям, гади ми се от теб.

От този момент нататък започнал да се прибира все по-късно. В неделите, вместо да спи до обед, както винаги, излизал рано и изчезвал за целия ден. При най-малкото споменаване от нейна страна на конкретни проблеми от семейното ежедневие избухвал. Например, когато започнали първите жеги, се замислила къде да заведе Ринучо на море и го попитала как да организират пътуването. Той й отговорил:

— Ще се качиш на автобуса и ще отидеш в Торегавета.

Тя предложила:

— Не е ли по-добре да наемем къща?

А той:

— Защо, за да мърсуваш от сутрин до вечер ли?

Излязъл и не се прибрал през нощта.

Скоро всичко се изяснило. Лила отишла с детето в центъра да търси една книга, за която прочела в друга книга, но не я намерила. Повъртяла се насам-натам, накрая решила да прескочи до Пиаца деи Мартири и да помоли Алфонсо, който с радост въртял търговията в магазина, да й я потърси. Заварил там един много красив младеж, много добре облечен, едно от най-красивите момчета, които била виждала; казвал се Фабрицио. Не бил клиент, а приятел на Алфонсо. Лила се заприказвала с него и открила за колко много неща е осведомен. Заобсъждали подробно литературата, историята на Неапол, проблемите на детското възпитание, с които Фабрицио бил добре запознат, занимавал се с това в университета. Алфонсо ги слушал мълчаливо през цялото време, а когато Ринучо взел да недоволства, се постарал лично да го усмири. После влезли клиенти и Алфонсо се заел с тях. Лила поговорила още малко с Фабрицио, отдавна не била изпитвала радост от такъв разговор, който да провокира мисленето й. Когато си тръгвал, младежът я целунал по двете бузи с детски ентусиазъм, след това повторил същото с Алфонсо с две звучни млясвания. Извикал й от вратата:

— Много ми хареса как си поговорихме.

— И на мен.

Лила се натъжила. Докато Алфонсо бил зает с клиентите, си спомнила за хората, с които се била запознала на това място, за Нино, за смъкнатата ролетка на входа, полумрака, приятните разговори, спомнила си как точно в един часа той влизал скришно и си тръгвал в четири, след като са се любили. Онова време й се сторило като измислено, като някаква фантасмагория, и тя се огледала неловко. Не изпитвала носталгия нито по времето, нито по Нино. Осъзнала само, че онези дни са си отишли, че каквото е било от значение, вече не е, а хаосът в главата й продължавал и мислите й отказвали да се подредят. Взела си детето и понечила да си тръгне, когато влязъл Микеле Солара.

Поздравил я радостно, поиграл си с Дженаро, заявил, че се е метнал на нея. Поканил я в барчето на кафе и предложил да я закара до тях с колата. Когато се качили, й казал:

— Остави мъжа си, още днес. Аз ще те взема, теб и сина ти. Купил съм апартамент във Вомеро, на Пиаца дели Артисти. Ако искаш, ще те заведа още сега да го видиш. Мислех за теб, като го купих. Там ще можеш да правиш каквото си искаш: да четеш, да пишеш, да създаваш, да спиш, да се смееш, да говориш, да бъдеш с Ринучо. На мен ми стига да мога да те гледам и слушам.

За пръв път в живота си Микеле не прибегнал до свойствения си подигравателен тон. Докато карал и говорел, й хвърлял леко притеснени коси погледи, за да долови реакцията й. Лила през цялото време се взирала в пътя пред себе си и се опитвала да извади биберона от устата на Дженаро, смятала, че му стига толкова. Но детето енергично отблъсквало ръката й. Когато Микеле замълчал — тя не го бе прекъсвала, — го попитала:

— Свърши ли?

— Да.

— А Джилиола?

— Какво общо има Джилиола? Ти ми кажи да или не, после ще видим.

— Не, Микеле, отговорът е не. Не пожелах брат ти, не желая и теб. Първо, защото нито ти, нито той ми харесвате, и второ, защото си мислите, че можете да направите всичко и всичко да получите, без да проявите уважение.

Микеле не отвърнал веднага, промърморил нещо за биберона от сорта на: дай му го, че ще се разплаче. После мрачно казал:

— Помисли си добре, Лина. Може пък още утре да съжалиш и тогава ти да си тази, която ще дойде да ме моли.

— Изключено.

— Така ли? Изслушай ме тогава.

Разкрил й това, което знаели всички („Даже майка ти, баща ти и оня тъпанар брат ти, обаче нищо не ти казват, за да има мир“): Стефано и Ада били любовници, и то не отскоро. Нещата били започнали още преди почивката на Иския.

— Когато ти беше на почивка — казал й, — тя всяка вечер беше у вас.

Когато Лила се върнала, двамата престанали да се виждат известно време. Но не могли да издържат, започнали отново, пак прекъснали, после пак се събрали, когато тя изчезнала от квартала. Наскоро Стефано наел апартамент на „Ретифило“, срещали се там.

— Вярваш ли ми?

— Да.

— Е, тогава?

Тогава какво. Лила не била толкова поразена от факта, че мъжът й си има любовница и че любовницата е Ада, колкото от абсурдността на всяка негова дума и жест, когато дошъл да я прибере от Иския. Спомнила си крясъците, ударите, отпътуването им. Казала на Микеле:

— Гади ми се от теб, от Стефано, от всички.