Метаданни
Данни
- Серия
- Неаполитански романи (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Storia del nuovo cognome, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Вера Петрова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елена Феранте
Заглавие: Новото фамилно име
Преводач: Вера Петрова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: италианска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 17 ноември 2017
Редактор: Росица Ташева
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-619-02-0121-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10530
История
- — Добавяне
9.
Още беше в това състояние, когато там, на стълбите към дома на свекърва й, й свалих очилата и отместих шала й. Кожата около окото й беше жълтеникава на цвят, а долната й устна представляваше виолетово петно с огненочервени жилки.
На роднините и приятелите беше казала, че е паднала на скалите в Амалфи в една хубава слънчева утрин, когато с мъжа й отишли с лодка до един плаж, точно под една жълта стена. По време на обяда за годежа на брат й с Пинуча бе разказала тази лъжа с насмешка в гласа и всички, също с насмешка, се бяха направили, че й вярват, особено жените — те открай време си знаеха какво трябва да казват, когато мъжете, които толкова ги обичаха и които те толкова обичаха, налагаха здраво. Пък и нямаше човек в квартала, особено от женски пол, който да не бе на мнение, че характерът й отдавна се нужда от изглаждане. Така че побоят не предизвика скандал, дори Стефано си спечели още повече симпатии и уважение: ето това е да знаеш как да се държиш като мъж.
Аз обаче, когато видях как я е подредил, усетих нещо да ме стиска за гърлото, и я прегърнах. Когато ми каза, че не ми се е обадила, защото не искала да я виждам в това състояние, очите ми се насълзиха. Истината за медения й месец, както го наричаха във фотороманите, макар и разказана непълно и с леден глас, ме ядоса и ми причини болка. И все пак трябва да си призная, че изпитах и мъничко задоволство. Зарадва ме откритието, че Лила сега има нужда от помощ, може би от защита; развълнува ме признанието й, че е уязвима и се смущава — не от останалите в квартала, а от мен. Усетих, че дистанцията между нас ненадейно отново се е скъсила и се изкуших веднага да й кажа, че съм решила да спра с учението, че то е безполезно, че нямам нужните качества. Помислих си, че тази новина би я успокоила.
Но свекърва й се надвеси над перилата на последния етаж и я извика. Лила завърши разказа си с няколко бързи изречения и каза, че Стефано я е измамил, че бил същият като баща си.
— Помниш ли, че вместо куклите дон Акиле ни даде пари? — попита ме.
— Да.
— Не трябваше да приемаме.
— Купихме си „Малки жени“.
— Не постъпихме правилно. От този момент нататък сгреших във всичко.
Не беше разтревожена, тъжна беше. Сложи си пак очилата, завърза отново шалчето. Изпитах задоволство от това ние (ние не трябваше да приемаме, ние постъпихме неправилно), но ме подразни резкият преход към аз: аз сгреших във всичко. Ние, прииска ми се да я поправя, бяхме пак ние, но не го направих. Стори ми се, че се опитва да си даде сметка за новото си положение и че има спешна нужда да намери нещо, за което да се хване, за да се справи. Преди да продължи по стълбите, ме попита:
— Искаш ли да дойдеш да учиш у нас?
— Кога?
— Днес следобед, утре, всеки ден.
— На Стефано няма да му е приятно.
— Ако той е господарят, аз съм жената на господаря.
— Не знам, Лила.
— Ще ти дам стая, в която да се затвориш.
— Какъв е смисълът?
Сви рамене.
— Да знам, че те има.
Не й казах нито да, нито не. Тръгнах да обикалям из града, както обикновено. Лила беше сигурна, че никога няма да се откажа да уча. Беше ми отредила ролята на приятелка с очила и пъпки, постоянно наведена над учебниците, отлична ученичка, и дори не можеше да си представи, че мога да се променя. Аз обаче исках да изляза от този образ. Изглежда, непубликуваната ми статия ме накара да си дам сметка колко съм не на място в него. Нино, макар и да беше роден и израсъл като мен и Лила в мизерните граници на квартала, умееше интелигентно да подходи към ученето, аз не. Така че стига с илюзиите, стига напъни. Трябваше да приема съдбата, както отдавна бяха направили Кармела, Ада, Джилиола и, по свой начин, самата Лила. Не отидох у тях нито същия следобед, нито през следващите дни и продължих да бягам от училище и да се самонавивам.
Една сутрин се въртях близо до гимназията, шляех се по „Ветеринариа“, зад Ботаническата градина. Мислех за последните ми разговори с Антонио: надяваше се да се освободи от военна служба като син на вдовица, издържащ сам семейството; възнамеряваше да поиска увеличение на заплатата като монтьор и да спести, за да поеме колонката за бензин на шосето; щяхме да се оженим, аз щях да му помагам с бензина. Прост избор на живот, който майка ми щеше да одобри. „Не мога все да се грижа Лила да е доволна“, казах си. Но колко беше трудно да си изтрия от главата амбициите, породени от ученето. По времето, когато свършваха часовете, почти случайно се озовах близо до училището, повъртях се наоколо. Страхувах се да не ме видят учителите и в същото време осъзнах, че искам да ме видят. Исках безвъзвратно да ме дамгосат като ученичка, която вече не може да служи за пример, или пък да бъда засмукана обратно и да се огъна пред задължението си да продължа.
Появиха се първите групи ученици. Чух да ме викат, беше Алфонсо. Чакаше Мариза, която закъсняваше.
— Сега гаджета ли сте? — попитах подигравателно.
— А, не, тя само си въобразява.
— Лъжеш.
— Ти лъжеш, каза ми, че си болна, а виждам, че си си много добре. Галиани непрекъснато пита за теб, казах й, че имаш висока температура.
— Ами да, имам.
— Как ли пък не, нали виждам.
Държеше под мишница учебниците, захванати с ластик, лицето му беше изопнато от напрежението в училище. И у Алфонсо ли, въпреки деликатния му вид, се криеше дон Акиле, баща му? Възможно ли е родителите никога да не умират, а децата им да ги носят неизменно в себе си? Значи ли, че от мен ще изскочи майка ми и куцата й походка и че това е съдбата ми?
Попитах го:
— Видя ли как брат ти е подредил Лина?
Алфонсо се смути.
— Да.
— И ти нищо ли не му каза?
— Зависи какво му е направила Лина.
— Ти би ли се държал по същия начин с Мариза?
Позасмя се стеснително.
— Не.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Защо?
— Защото те познавам, говорим си, ходим заедно на училище.
В първия момент не го разбрах: какво означаваше познавам те, какво означаваше говорим си и ходим заедно на училище. Видях Мариза в края на улицата, тичаше, защото беше закъсняла.
— Гаджето ти идва — казах.
Не се обърна, повдигна рамене и избоботи:
— Върни се на училище, моля те.
— Не съм добре — отвърнах и се отдалечих.
Не исках дори да си разменям поздрав със сестрата на Нино, всичко, което напомняше за него, ме измъчваше. Но пък неясните думи на Алфонсо ми подействаха добре, по улицата ги запрехвърлях в главата си. Каза, че никога не би наложил с бой волята си на евентуалната си жена, защото ме познава, говорим си, седим на един чин. Беше се изразил с неподправена искреност, без да се страхува, че ще ми припише, макар и малко объркано, възможността да оказвам влияние над него, мъжа, и над поведението му. Благодарна му бях за това заплетено послание, което ме утеши и даде начало на диалог с мен самата. Малко му трябва на едно убеждение, когато и без това е крехко, за да залинее и да отстъпи. На другия ден фалшифицирах подписа на майка ми и се върнах на училище. Вечерта при блатата, притисната в Антонио, за да се предпазя от студа, му обещах: като завърша учебната година, ще се оженим.