Мики Спилейн
Аз, единакът! (6)

Трябва да отидеш на място като това, за да разбереш какво представлява. Беше просто една стара постройка, в която цялото помещение се заемаше от дансинга, а в отсрещния край някой беше поставил естрадата за оркестъра. Тоалетните бяха от двете страни и можеше да усетиш миризмата им още с влизането. По-късно, когато носът ти привикнеше с миризмите на пот, джин и евтини парфюми, вече не се усещаше нищо, но в началото воняха тежко.

Момъкът на входа взе билета и се прехласна по Кармен. Тя се беше сляла изцяло с ролята си, дори с натъпканата си с дъвка уста и чантичката през рамо, която не беше нищо друго освен оръжие. Джебчиите вътре сушаха евтини меки питиета, а за уиски щяха да поизчакат да се насъбере народ. Всичките пет парчета от оркестъра бяха вече по местата си и тънеха в истински облаци тютюнев дим. Караха някаква кротка ча-ча-мелодия, все още само за себе си.

Изкарах Кармен на дансинга и затанцувахме плътно пред саксофониста. Той се наклони надолу към нас и засвири тихо. Зад нас през вратата започнаха да прииждат приблизително по трима ергени на всяка двойка. Нощта не обещаваше да е от спокойните.

— Има ли нужда да ти подсказвам? — попитах аз. Косите й се люшкаха в ритъма на музиката.

— Зная какво да говоря.

— Да чуя.

— Алфредо Лиас. От „Гестри“. Дадох му пари за европейски часовник. Каза ми, че ще се срещнем тук.

— И внимавай за вълци.

— Обичам вълците — каза тя.

В девет часа вече беше претъпкано. Но потокът от окъснели мераклии не секваше. Покрай стените се блъскаха самци, които зорко следяха жените и вземаха дамите на онези, които си бяха нарочили. Наоколо като неуморни копои щъкаха шестима яки типове, които прекратяваха сбиванията още в началото и изхвърляха скандалджиите.

Заведох Кармен до лавката за безалкохолни и взех две джинджифилови бири за долар. Преди още да беше довършила питието си, някакъв лъскач с вид на азиатец, издокаран с модерни парцалки, се приближи и без да ме поглежда, я покани на танц. Тя ме погледна въпросително.

— Върви — казах аз, — ще бъде неповторимо усещане.

Лицето на азиатеца се стегна, но той пое ръката й и без да каже дума, я отведе сред тълпата на дансинга. Дребничкият барман ме потупа по ръката и каза:

— Внимавайте с тоя, сеньор. Не идва тук само за да слуша музика.

Изчаках ги да приближат, а когато азиатецът се опита нещо да протестира, го мушнах с пръст в окото и той офейка. Зад гърба ми барманът приглуши вика си с длан.

Ние претърсвахме наоколо, но никой от нас не откриваше човека, който ни трябваше. Към полунощ разиграха томболата с билетите и някаква жена спечели бутилка скоч.

Към един часа музикантите започнаха да поглеждат часовниците си, а в салона се разразиха два яки търкала. Горилите веднага се погрижиха за спокойствието и неколцина от побойниците бяха проснати на земята и изхвърлени. Двойките започнаха да си тръгват и дори цокълът от ергени беше пооредял. Ако Лиас беше научил за смъртта на приятелчето си, нямаше да е в много весело настроение. Ако все пак беше дошъл, щеше да е някъде в края на тълпата, възползувайки се единствено от предимството да е един от множеството.

Изпратих Кармен в женската тоалетна, за да се опита да научи нещо там, а аз се захванах с оглед на ергенските редици. По-голямата част от тях бяха насядали по пейките, като разговаряха, спореха, пиеха и през цялото време си мислеха, че си прекарват страхотно. Обиколих цялото помещение, без да открия някого, който да ми заприлича на Лиас, а след това се спрях отново за кока-кола. Кармен се беше изгубила от доста време и започнах да я търся с поглед из тълпата, като се опитвах да я различа сред пълната бъркотия.

Барманчето с престилка, натежала от приходите, попита:

— Да не сте си изгубили момичето, сеньор?

Без да се замислям, изтърсих:

— Не… един приятел. Алфредо Лиас. От борда на „Гестри“.

— Фредо ли? Той до ей сега беше тук. Тръгна току преди да дойдете с тази де, Мария. — Той се изправи на пръсти, изпъна врат, а след това посочи с пръст. — Вижте го, ето го там, сеньор!

Престорих се, че гледам натам, но не мога да го видя. Барманчето каза:

— Там, сеньор, сивият костюм, до празните каси от сода.

— Видях го, благодаря.

— Моля, сеньор.

Прекосих дансинга, като си проправях път между аплодиращите оркестъра двойки. Докато гледах как саксофонистът се покланя, Кармен сграбчи ръката ми. Бутнах я пред мене и продължихме да си пробиваме път през тълпата.

— Райън…той е тук! Едно момиче ми каза, че е с Мария и…

— Зная, моето момиче. Те са ей там.

Тъкмо посочих към него, и оркестърът отново подкара ча-ча-ча. Прегърнах Кармен и затанцувахме към така наречения Фредо. Преди да стигнем до него, той излезе на дансинга с красивата чернокоса девойка и започна да се изгубва сред тълпата.

Но не успя да се изгуби от погледа ми. Насочвах Кармен в стъпките и ето го и него, загледан надолу към девойката Мария, без изобщо да я вижда. Лицето му беше просто маска, под която се криеше неговото истинско лице, сгърчено от ужас.

Приближихме още, докато застанах зад гърба му. Аз казах:

— Фредо… — и лицето му изгуби цвят от страх, а погледът му, който срещна моя, беше наплашен до смърт.

Насилих един смях, все пак среща на стари приятели, раздрусах сърдечно ръката му и го избутах извън дансинга. Казах на Кармен да вземе Мария и да отидат да си понапудрят муцунките, докато ние си кажем едно здрасти, и когато те ни оставиха, а аз прехвърлих ръка през раменете на момъка, за всеки страничен наблюдател това не можеше да изглежда нищо повече от типична среща на стари приятели:

Но не и за Алфредо Лиас. Очите му се впиха в моите, дълбоки и черни. От известно време той беше живял с мисълта за това и вече си мислеше, че то се беше случило.

— Сега ще ме убиете ли, сеньор?

Произнесе го през широката си усмивка, без почти да помръдне с устни. Той беше и единственият човек, който го чу.

— Искам да те изкарам от тая каша, господинчо. Аз съм единственият ти шанс да се измъкнеш, разбра ли ме?

Той не го направи, но каза:

— Да.

— Първо трябва да поговорим. Идвал ли си тук друг път?

— Си. Ние идваме често тук.

— Има ли някакъв заден изход? Трябва да поговорим някъде.

Пръстите му се впиха като нокти на хищна птица в китките ми, надеждата му даваше сили за нов живот.

— Там зад ъгъла има врата. Зад гърба ни се пада мястото, където изхвърлят боклука. Сеньор, нали няма да ме убият?

— Надявам се, че няма, момче. Сега иди там. Само ще кажа на момичетата да ни изчакат и пристигам.

— Си. Тръгвам. Ще ви кажа всичко.

Той се отдалечи от мене и свърна през дансинга. Аз изчаках пред тоалетните, докато Кармен и Мария се появиха, и им казах да почакат. Никоя от тях не попита нищо. Изглеждаха доволни, че ще могат да си поговорят. Прекосих дансинга пред естрадата на оркестъра тъкмо когато те засвирваха следващата мелодия. Точно на средата спрях и се зазяпах в мъжа, който танцуваше с висока кукла с гарвановочерна коса.

— Здрасти, приятел! — поздравих аз.

Джейк МакГафни ме видя и каза:

— Какво правиш тук, ирландецо?

— Ами ти?

Той се ухили към куклата.

— По дяволите, за това питай Бетс. Тя ме влачи по всичките тия проклети туземски вечеринки.

Куклата ми се усмихна, каза ми нещо на испански и завлече Джейк навътре.

Стигнах до отсрещната страна и застанах зад двама мъже, които изкарваха с колички кашони, пълни с боклуци. Първият от тях дръпна вратата встрани и когато тя се отвори напълно, нощта навън беше процепена от трясъка на три изстрела, отекнали съвсем наблизо, след което всяка една девойка в залата запищя с пълни гърди.

В салона настана луда блъсканица към централния вход и се разнесоха ругатни поне на дузина чужди езици. Всички си проправяха път през вратата със зъби и нокти, тъй като им беше напълно ясно какво означаваха тези изстрели. Двамата мъже пред мене подскочиха като подплашени зайци, изоставяйки едната от количките на пътя ми, така че се наложи да я изблъсквам, за да изляза.

Ръката ми вече лежеше върху дръжката на 45-ия, когато се шмугнах в сенките. Изчаках цяла минута, но надали имаше смисъл. Онзи, който беше стрелял, беше изчезнал отдавна.

Все пак не бях съвсем сам. Тихи звуци се донасяха иззад касите за сода. В този миг съзрях безличното сиво на костюма му и контрастно кафявото му лице. Сега то беше пребледняло и изглеждаше почти бяло. Едната му ръка беше притисната върху стомаха и нямаше никаква видима причина той да е жив.

Коленичих до него все още с пистолета в ръка. Той го погледна, но аз поклатих глава.

— Не го направих аз, Фредо.

Гласът му излезе като дрезгав шепот:

— Зная… сеньор.

— Видя ли го?

— Не. Беше… зад мене. Помислих си, че сте вие.

— Виж, сега ще извикам лекар… Той докосна ръката ми.

— Сеньор, моля ви… не. Прекалено късно е. Сбърках. Сега плащам. Като Том. Плащам. Така е по-добре.

Не се захванах да споря с него. Просто го попитах:

— Знаеш ли какво взехте от кораба?

Той кимна с полупритворени очи.

— Какво беше, Фредо?

Той започна да хълцука и аз разбрах, че му остават броени секунди.

— Осем… кила… сеньор — прошепна той.

Вече знаех за какво ставаше дума. Исках само едно последно потвърждение:

— Фредо…чуй ме. Хуан ли ви убеди да го продадете на Билингс? — Кимването му беше слабо, а очите му се склопиха. — Все нещо знаеш за Лодо. Всички ли знаехте за него?

Приближих ухото си до устата му.

— Всички… ние бяхме… мъртви… сеньор.

— Билингс ли взе тези осем кила последно?

Още един хрип:

— Си.

— Фредо… Кой е Лодо?

Той вече никога нямаше да проговори.

Навън се чуваха сирени и гласове, и още сирени, и още гласове. Те приближаваха все повече, а аз не можех да ги изчаквам. Прескочих през оградата, откъдето се беше измъкнал и убиецът, и с инстинкта, присъщ само на роденото в града животно, намерих пътя си към откритата улица, към прикритието на мрака и на дъжда.

Наложи ми се да покажа на шофьора парите си, преди да ме качи в таксито. Остави ме там, където му бях казал, след което поразпитах и открих Пийт Псето да продава вестниците си в една кръчма. Изведох го навън, купих всичките му вестници и след две минути разговор вече знаех онова, което ме интересуваше. Някакви непознати направили акция в квартала. Един човек сгащил Голдън натясно и му видял сметката. Холмс бил в спешното с две парчета олово в гърдите и без никакви шансове да оживее. Стеклър бил прибран по обвинение във въоръжено нападение над Резтац и като капак на всичко Съливан Акта, който бил заритал предсрочното си освобождаване под гаранция, сега щял да излежава присъдата си за изнасилване до края на топло. Рез бил добре. Малко поочукан, но добре. Върнах вестниците на Пийт и се упътих към вкъщи.

Към утробата.

Познатата картинка, помислих си аз. Всичко, което притежава единакът, е неговата къща. Неговата утроба. Заспивайки, умираш. Всяко събуждане е ново раждане. Тя е нещо скъпоценно, нещо, което не можеш да зарежеш.

Не беше сега моментът да търся Кармен, а и усещах по някакъв начин, че всичко с нея беше наред. Щях да я потърся през деня. Утре.

Вървях по улицата, без да обръщам внимание на дъжда. Той се стичаше по мене, а вятърът го правеше още по-студен. Свалих шапката си и го оставих да ближе лицето ми. Ледените иглички прочистваха и освежаваха ума ми. Размислих се върху всички неща, които се бяха случили. Не само тази вечер. През всички предишни нощи. Нямаше повече какво да се търси, тъй като имах всички парчета. Те бяха тук. Имаше нужда само от още едно малко излизане утре сутринта и щях да разполагам с цялата картина. След това парите. След това Кармен. И след това — живот!

Разкопчах сакото си и взех в ръка 45-ия, докато ровех за ключа си. Не трябваше да си давам толкова зор, тъй като вратата беше вече отключена. Свалих шапката си и я подържах в ръка, докато започнах да различавам пътя си до дневната, след което щракнах ключа на лампата.

Още преди светлината да се беше разляла в стаята, аз си спомних какво не беше наред. Пийт Псето не ми беше споменал името Марио Сен.

А той беше тук, изчакваше ме да вляза през вратата, а пистолетът му беше насочен право в стомаха ми. Изчакваше ме, за да ми покаже усмивката си, усмивката си на убиец, усмивка, която се проточи прекалено дълго. Той дори не забеляза 45-ия в ръката ми, който беше останал под шапката, и първият ми куршум пръсна мозъка му по цялата стена. Миризмите на барут и кръв се смесиха и изпълниха стаята, а аз за първи път усетих леко гадене.

Оттатък, в кухнята, пуснах водата да се изтече, докато стана съвсем студена, и започнах да пия жадно, за да отмия горчилката, изпълнила устата ми, след което отидох до телефона. Завъртях на Едрия и когато той вдигна, казах:

— Райън е. Намерих Лиас. Той е мъртъв.

— Чух доклада.

— Не беше мъртъв, когато го открих, Едър.

Той си пое дъх така, че свистенето се чу чак при мене.

— Какво е било?

— Едър… колко долу-горе ще дойде печалбата от осем килограма хероин, като се удари последната черта?

Той се опита да скрие възбудата в гласа си, но не успя:

— Ще хвръкне към милиони! Не е имало такава огромна единична пратка от около двадесет години!

— Това е имало в пакетчето ви, господине. Затова всички измират.

— Засече ли го?

— Още не. Но ще го направя. Ако сте слагали опашка на Билингс целодневно, би ли ми казал къде се е мотал.

— Задръж така.

Чух как се отвори някакво чекмедже, прошумяха листове хартия, след това чекмеджето отново се затвори. Едрия пак вдигна слушалката.

— Движението му е било сравнително неизменно. Сутрин в Бъркли за закуска и бръснене, на Грийн Боу или Нелсънс, няколко бара в района на 40-те и главно в „Снайдър Хаус“ за игра на карти вечерно време. Непосредствено преди да бъде убит, е до мястото, където градските власти планират новия жилищен комплекс „Вели Парк“. Ходил е из кварталите и това е всичко.

— Но тези сгради са подготвени за събаряне — казах аз.

— Да, но след няколко месеца. Там все още има семейства, които не са напуснали.

— Зная — казах аз.

— Някаква помощ?

— Да. Да. Много помощ. Междувременно можете да приберете още един труп от апартамента ми. Името му е Марио Сен. Няма да липсва на никого. Бил се е разположил тук да ме чака, а вие, момчета, сте го пропуснали. Трябваше аз да се погрижа за него. — Замълчах и добавих: — Ще се обадя пак.

Окачих слушалката, докато той все още се опитваше да говори нещо, и седнах. Всичко придобиваше съвсем смислени очертания. Знаех какво беше правил Билингс в онзи стар район. Имах апартамент там от близо десет години и той го беше открил. Преди смъртта си беше решил да остави стоката в бърлогата ми и да я пусне оттам.

Единственото нещо, което не е знаел, беше, че аз просто се бях преместил оттам!

Отново посегнах към телефона, поставих ръката си върху слушалката и размислих за изминатото, за целия път от началото, та до тази вечер. Вече нямаше никакви загадки. Малките парченца се бяха слепили в картина — лица, време, събития, и вече не беше останало нищо, което да бъде откривано… освен едно-единствено нещо.

Цялата ми умора ме напусна и отново се чувствувах бодър, сякаш денят току-що беше започнал. Гюмето за бунаци беше вдигнато и от тази вечер нататък нямаше да има никаква листа на нарочените. Не и за мене. За някои други може би, но не и за мене.

Грабнах телефона и навъртях номера на Кармен, а тя вдигна още преди да беше приключило първото иззвъняване. Гласът й беше прегракнал от безпокойство, когато заразпитва:

— Райън, Райън, къде си?

— У дома, скъпа, добре съм. Какво стана при тебе?

— Измъкнахме се с останалите. Полицията пристигна точно когато излизах, но нямаха достатъчно хора, за да ни изловят. Чухме изстрелите и помислих, че си ти. Не можех да дойда при тебе. Чувствувах се като отнасяна от отлива. Всички пищяха и напираха към вратата…

— Сега е по-добре да го забравиш.

— Кой беше?

— Фредо. Очистиха го.

— О-о, Райън.

— Беше още жив, когато излязох вън. Той проговори, котенце, и сега наистина мога да накарам някои да подвият опашки. Искаш ли да видиш как става?

— Само… ако мога да помогна.

— Можеш. Виж, грабвай едно такси и право при мен. Ще те чакам отпред. Можем да тръгнем оттук.

Дадох й адреса, окачих слушалката и смених ризата си. Минах покрай Марио Сен, излязох на улицата и застанах в сянка, докато изчаквах.

Когато таксито спря, влязох в него и вътре беше моята прелестна Кармен. Дъхът й беше накъсан от хлиповете на облекчение. Тя произнесе името ми и зарови лице във врата ми. Дадох на шофьора стария си адрес.

Улицата умираше. Последните искрици живот бяха мръсножълтеникавите светлинки в някои от прозорците. Единствено шепа хлапетии вдигаше някакъв шум под уличните лампи. Морът явно беше пренасочил и трафика, който странеше от тук, сякаш подплашен от досега със старото и гниещото.

Спрях и Кармен ме погледна въпросително, здраво хванала ръката ми.

— Мислиш ли за нещо?

— Припомням си.

— Мм?

— Доста време съм живял тук — кимнах към бездушната редица от прозорци на лицевата страна на втория етаж.

Един прегърбен слаб старец с изпито лице под сивото кадифе на брадата си изплува от мрака, погледна подозрително към нас, след това разкриви устата си в усмивка.

— Добър вечер, господин Райън. Върнали сте се да хвърлите един последен поглед?

— Здрасти, Сенди. Не, малко недовършена работа. Ти все още тук ли си?

— Онази организация за разрушаване „Коупек“ ни държи тук, неколцина сме. Да гоним бездомните. Спомняш ли си, когато разрушиха онази сграда с двамата скитници в нея? Яко го отнесоха тогава.

Тръгнах към входа вдясно от мене.

— Кой е там?

— Стийв. Сигурно се е натряскал. Искаш ли да го видиш?

— Не особено.

Той съвсем не на място отдаде чест и каза:

— Добре, забавлявайте се. Не мога да разбера защо на някого ще му се прище да се връща отново тук. След три седмици всичко ще бъде опразнено и ще започнат да събарят.

Ние го изпратихме с поглед, а Кармен каза:

— Какво тъжно старче.

Взех ръката й, изкачихме се по изядените от времето стъпала от кафяв камък и пристъпихме в зейналата паст на сградата.

Следите от обитателите все още бяха съвсем пресни, усещането, че хората бяха все още тук. Бледата светлина от голата крушка на тавана създаваше фалшиво усещане за топлина и хвърляше дълги странни сенки около нас. Някъде откъм дъното се дочу кашлица и някакво ломотене на глас, дрезгав от алкохола.

Професионален фенер с форма на кутийка и надпис „Коупек — Разрушаване“ беше заклинен между колоната и перилата на стълбището. Взех го и щракнах копчето. След това се усмихнах на Кармен, хванах ръката й и се заизкачвахме по стълбите.

Пред вратата се спрях и обърнах главата й към мене.

— Не казваш нищо.

Очите й се усмихнаха. Тя махна с ръка към мрака отвъд светлината на фенера.

— Какво да ти кажа? Всичко е толкова… странно. Неволна тръпка разтърси раменете й и тя се долепи до мене.

— Нещата, които вършиш, са… толкова различни. Никога не зная какво да очаквам.

— Такива са бандитските работи, котенце.

За момент тя изглеждаше угрижена, след това поклати леко глава:

— Всъщност ти вече не си Райън. В началото беше, но нещо стана с тебе.

— Не и аз, сладичко. Нищо в този отвратителен свят не може да ме разтърси. Харесва ми да съм единак. За мене това е единственият начин да тегля една майна на цялото стадо от тъпанари. Така мога да стоя настрана от гадните им организации и социални неправди и да ги държа далеч от мене. Така мога да пия своята чаша с отрова и в същото време да го раздавам мръсно, когато се опитват да ми набутат тяхната.

Натиснах бравата. Тя поддаде без затруднения и вратата се отвори.

Беше като да посетиш собствения си гроб.

Фотьойлът ми беше до прозореца. Малката разтегателна масичка, дадена ми от госпожа Уинклър, все още стоеше на обичайното си място до стената. Някой беше задигнал огледалото и поставката за вестници. Когато насочих светлината към спалнята, рамката на леглото хвърли решетеста сянка върху отсрещната стена. Някой беше задигнал и матрака.

Отидох до прозореца и погледнах навън към улицата. Дебелият слой мръсотия върху стъклата размазваше всичко пред очите ми. Обърнах лъча на фенера към тавана и го оставих на пода, след което седна във фотьойла.

— Историята започва с „имало едно време“. Началото й е в Лисабон, където двама пияници, наричани Фредо и Испанеца, станали случайни свидетели на скриването на товар наркотици на борда на кораб. В сравнение с водоизместимостта на кораба опаковката не тежала нищо, едва осем килограма, но била с предполагаема цена милиони долари. Те дори не осъзнавали истинската й стойност. Няколко хилядарки — това бил върхът на въображението им. Но имало други, които знаели какво може да означава това. В пристанището те се свързали с едно испаноговорящо момче, Хуан Гонзалес. Той имал приятелче, което разполагало с парите за покупката. Това вече ни отвежда до моя стар познат Билингс. Въшката.

Не зная защо, но не почувствувах обичайния прилив на кръв в главата, когато споменах името му.

— Хуан прави сделката за Билингс без проблеми, но вероятно преди да успее да прехвърли десетте бона, които са му били дадени, на Том и Фредо, те са отплавали. Хуан въобще не се интересува от десетте хилядарки… разбираш ли, той ще става партньор на Билингс в нещо наистина голямо. Той дори говори на жена си за прекрасните неща, които им предстоят… неща, които не можеш да направиш само с десет бона. След това идват търканията. Билингс не иска партньор. Големите неприятности вече се задавали и Хуан го усещал. Знаел, че няма никакъв шанс, и затова решил да защити жена си по единствения възможен за него начин. Дава й онези десет бона и се опитва да се измъкне. Не стига много надалеч. Билингс го придебва, набутва го под колелата и камионът довършва работата. Билингс не се тревожи за останалите двама, тъй като те не са знаели кой всъщност прави покупката.

Любопитството в погледа й се задълбочаваше. Езикът й леко се движеше между зъбите, докато следеше мисълта ми.

— Но онези, другите двама… те са мъртви — каза тя.

— Зная, ще стигна и до това. Билингс вади осемте кила стаф на пазара. Не мога да си представя как е могъл да постъпи така тъпо, но явно алчността му е взела връх. Осем кила! Това е най-големият товар накуп, който е предлаган някога в Щатите.

Замълчах за малко, поразмислих и след това продължих разсъжденията си:

— Знаеш ли, те са чакали именно това.

— Те?

Тя беше приседнала върху разтегателната масичка и беше прихванала ръце под гърдите си, като неволно ги притискаше и те изпъваха плата на шлифера й.

— Те, сладичко. Когато осем кила хероин се изплъзнат от ръцете на притежателите му, винаги ще се намери кой да дебне. Те винаги биха се справили с организиран грабеж, но не и със случайността. Не са знаели къде е, но са знаели, че след време все някъде ще се появи. Когато това е станало, те са тръгнали по следите на стоката, а на мушката е бил Билингс. Онзи калтак е поумнял, но прекалено късно. Когато мълвата, че стоката пари, плъзва наоколо, никой вече не изпитва желание да я има. Няма купувачи. Именно тогава Билингс разбира, че ще бъде очистен. Опитва се да се защити, като се свързва с едно от управленията по сигурността, но отново прекалено късно. Залозите са прекалено големи. Премахват охраната му, настъпват към него и са готови да го очистят. Приятелчето Билингс прави последния си ход. Той знае, че те искат стафа не по-малко от самия него, и прави нещо, което вече е вършил, забърква ме в кашата. По дяволите, разучил е къде живея. Искал ме е мъртъв или окошарен… каквото и да е, но да си платя за ада, в който бях превърнал всеки от дните му с преследването си.

Спрях, поех си дълбоко въздух и отново се загледах във фигурите по тавана.

— Скрил е пратката в апартамента ми, хлапе. Вероятно се е надявал да напише анонимно писмо или нещо подобно, но са го пипнали, преди да е успял да го направи. С последните си думи е успял да ме замеси. Сега слушай внимателно. От онзи момент нататък подземният свят раздрънка железата около тази история. Управлението по сигурността знае какво търси. Стафът трябва да бъде открит, преди истинските му собственици да са го докопали и да са го пуснали в обръщение. Капан без изход, хлапе. Имат две имена. Моето и на някой си Лодо. Онзи, другият, е убиец. Върхът на острието. Колелото в механизма, заложено от главния щаб на мафията, за да подсили програмите си по Източното крайбрежие и да поддържа нещата в ред. Лодо се появява сравнително рядко, зависи от това доколко хитра и голяма е определена организация и доколко тясно е свързана с определени правителствени кръгове. Наркотиците са нещо наистина едро — голям… легален… бизнес в някои страни. Лодо е важна брънка във веригата… и Лодо е само кодово име. Лодо трябва да е умен, недостижим, способен да действува, без да бъде заподозрян. А в момента Лодо е отговорен и за намирането на осемте килограма хероин.

Сега вече тя започна да разбира накъде бия:

— И през цялото време стоката е била… в апартамента ти?

— Точно така.

Тя се огледа бързо наоколо.

— Тук?

Кимнах.

— Грешката е на Билингс. Той не е знаел, че съм се преместил.

— И всичко онова… е тук?

— Почти съм сигурен къде е.

Тя чакаше, а по лицето й се четеше интерес. Станах и отидох в кухнята. Светлината, влизаща през очертанията на вратата, падаше върху стенния кухненски шкаф встрани от мивката, с множество вътрешни прегради.

Измъкнах кутията и затворих шкафа. Ръката ми удари някаква чаша, която беше все още върху мивката, и тя се разби в пода.

Чух как Кармен изохка в дневната.

Поставих кутията до фенера и отново седнах.

— В тази дупка просто нямаше друг тайник — казах аз.

Кутията направо я омагьоса. Подбутнах стоката с крак.

— Осем кила. Милиони. Не един или два. Нито пък десет. Много повече. Напълно достатъчно да бъде изпозастрелян цял град.

— На външен вид… не изглежда чак толкова…

— Винаги е така.

— И ти я откри. Никой друг не успя. Само ти. — В гласа й се долавяше възхищение. Тя се усмихваше.

— В началото се бях литнал. Парите, които Билингс беше спечелил на конни залагания. Ченгетата мислели, че това са парите, които съм му платил за стоката. Разбираш ли, през цялото време са ме мамили, а са си мислили, че стоката е у мене, и са се опитвали да ми я измъкнат. Знаели са, че така или иначе все ще трябва да изиграя мръсничката им игричка.

— Игричка?

— Ами да, скъпа. По някакъв шантав начин и аз се явявам ченге. Този път бяха подхванали играта на кръв и я водеха в двете полета, и то хитро. Аз им бях напълно непознат и не знаеха как да постъпят с мене. Това, което захванаха те, би могло да се определи като Максимален Риск. А аз обичам тия неща. Наистина улучиха ваксата. Но това, което ми харесва най-много, е нещото, което им казах още в началото, оказах се напълно прав. Става въпрос за нещо по-голямо от цялото им проклето управление, както и от пълчищата гангстери в задния ми двор. И тази игра е поне толкова моя, колкото и тяхна. Ако ми скимне, бих могъл да я захвърля недовършена, като презряла ябълка. Единствено аз.

Внезапно изстрелях въпроса си:

— Какво те накара да я подхванеш, Кармен?

Тя се смръщи и ме погледна въпросително.

— Искам да кажа, да приемеш работата.

— Работата?

— Лодо — казах аз разнежено. — Моята прекрасна възлюблена е Лодо.

Дъхът й секна.

— Райън!

— Ще се опитам да отгатна, хлапе. Ти ще сверяваш. Може би не си го правила досега, затова внимавай. Вгледай се внимателно и ще видиш едно хлапе, което е принудено да се навърта край масите за комар и да слуша приказки и кроежи, които не са за детските уши. Ще видиш момиченцето, което привиква към лесните пари от най-ранна възраст, което се учи на техниката на игра от експерт и което открива в себе си вкус към тия неща, който пък вкус се превръща в истинска страст.

Постарах се да произнеса следващите думи бавно:

— Ще видиш момиченцето, което пръсва черепа на мъж от три метра, и ще се размислиш върху въздействието на случилото се върху вече загниващия му ум.

В този миг силна тръпка разтърси раменете й, а красивото й лице се изкриви като от силна болка.

— Престани, Райън! Нещата, които отгатваш…

Поклатих глава:

— Вече няма да отгатвам, котенце.

Зъбите й се впиха в устната, а очите й плувнаха в сълзи, които се стекоха надолу по лицето й.

— Лодо беше оставил нишка, свързваща го с Билингс… много тъничка, преднамерена. Лодо е трябвало да поддържа връзката, за да може да влезе в играта, ако тя започне, и въпреки това да не попада под подозрение. Тази нишка е милият букет, изпратен на покойния, като възможен жест на разплата. Аз я проследих. Следващият ти ход беше лесен. Когато обядвахме заедно за първи път, ти отскочи до тоалетната, което е съвсем нормално, но звънна и по телефона да ми лепнат опашка. Ти уреди всичко около засадата при бърлогата ми, като използува калтаци от средите, и се оттегли да изчакаш.

— Райън… — Очите й молеха. — Нима мислиш, че аз бих могла да го направя.

— Разбира се. Ти не натискаш спусъка лично. Ти само се обаждаш по телефона. Операция „убий го“ се задействува автоматично. Но нещо се обърква и работата не става. Идва време за втората голяма фаза. Да бъда къткан за събиране на информация. По това време все още съм загадка. Никой не може да разбере защо въобще съм в играта. По дяволите, не съжалявам за това, дори не съм го знаел.

Тя поклати глава, за да ми покаже, че всичко това е погрешно, напълно погрешно, но аз дори не я погледнах.

— Приятелят ми Арт умря, преди да се досетя. Това момче имаше някои големи връзки. Те отидоха прекалено далеч. Той е проявил голям героизъм в италианската кампания през войната. Спечелил си беше много приятели там. Беше се обадил на един от тях да му снесе малко информация. Онзи беше открил, че Лодо е кодово название, и беше на път да разбере кой се крие зад него. И Арт трябваше да умре. Случайността отново се намеси. Ти не си я търсила умишлено… просто машинката е била там и толкова.

— Машинката?

— Магнитофонът, прикачен към телефона. Един в офиса и един вкъщи. Засякла си разговора ми с Арт и си го убила или си изпратила да го убият.

— Не!

Свих рамене:

— Всъщност за мене няма значение кой го е направил. Предпочитам да мисля, че си била ти. Междувременно организацията ти се заема с двамката от Лисабон. Единият е очистен, но другият се изплъзва. Играта е била изцяло в ръцете ти, след като ти разкрих кога е възможно да открием втория. Привикала си хората си там и когато контактът беше установен, убиха момъка под носа ми и прочистиха следата.

Облегнах се назад във фотьойла и изпружих краката си.

— Сега вече твоята организация щеше бързо да нагълта дебелите пачки.

— Моля те, Райън…

— Ти ме подхлъзна, моето момиче. Сега съм огорчен от цялата история. Огорчен съм от това, че когато нещата се затегнаха, ти засвири сбор. Бяха свикани всички големи в бранша, патлаците от цялата околия. Изведнъж започнах да мисля като ченге и ми се прищя цялата проклета компания да бъде натръшкана. Изведнъж разбрах, че в замяна на това бих могъл да бъде полезен. Изведнъж прозрях, че да си играеш на гангстери не е чак толкова велико, защото в края на краищата това е игра с неща, които мразя.

Поех си дълбоко дъх.

— И изведнъж намразих тези неща, защото започнах да се влюбвам, за първи път в живота си, и не зная дали това ще ми се случи отново. Изведнъж почувствувах нещо, което се повтори, когато влязохме тук. Но свърши. Всичко свърши. Натрупаха се грешки и вече всичко свърши.

И тогава тя ми показа колко съм сгрешил в първото и колко-прав съм бил за второто. Грешката все пак си оставаше моя, тъй като си бях помислил, че ще мога да извадя пистолета си преди още да е мръднала. В това бях сгрешил. И всичко отиваше към края си. В това бях познал.

Виждах дупката в края на автоматичния й пистолет със скрит ударник. Беше нещо омагьосващо, едно бездънно черно око. Загледах се в усмивката на Кармен над мерната му линия. Отначало беше напрегната, но после се отпусна.

Тя беше все така красива.

— И какво щеше да правиш, Райън?

Свих рамене, докато мислено преценявах разстоянието помежду ни. Можех и да опитам, но нямаше да има никакъв смисъл.

— Знаеш ли, прав си. — Тя разтърси глава и косите й се разпиляха по раменете. — „Пийтър Хейнис Къмпани“ е параван. Съвсем законна, икономически стабилна. Идеално място за съхранение на… други документи. Добър източник на доходи, за да бъде поддържана една ключова фигура откъм доходи и стил, докато потрябват нейните услуги. Папката с личната ми кореспонденция би разкрила много неща на един експерт по шифрите, но би била абсолютно безсмислена за всеки друг.

Когато й се ухилих мрачно, тя каза:

— Само този малък факт е достатъчен да унищожи половината ни организация.

Но вече беше прекалено късно.

— Какво щеше да правиш, Райън?

— Не зная.

— Да ме убиеш?

Не можех да я лъжа:

— Не.

— От тебе никога няма да излезе гангстер. Със самото ми предаване на полицията ти би бил оправдан. Би могъл отново да се измъкнеш чист. Мисля, че сега наистина ти се ще именно това. С мене би могло да се случи едно от двете. В това положение — или столът, или, при много добър адвокат, вечно заточение под опеката на психиатричната институция. А не бих могла да живея по този начин. По-добре мъртва.

Лицето й се смекчи и светлината проблясна по влажните вадички, набраздили страните й.

— Само че ти не можеш да ме убиеш, Райън. Защо?

— Какво значение има?

Едва успях да различа думите й:

— Има значение.

— Казах ти вече. Влюбих се. Като глупак. Сега плащам за това, че съм бил глупак. През целия си живот съм се присмивал на идиотите, които са се оплитали в мрежите на любовта, но след това ми се случи и на мене. Поне няма да страдам дълго. Сега ще те накарам да го направиш по-бързичко, котенце.

— Моля те, недей! — Беше притиснала устна между зъбите си, сякаш се опитваше да преглътне нещо. — Наистина ли ме обичаш, ирландецо?

— Добре, хлапе, хайде посмей се за последно! На глас. Наистина. Ти беше единствената. Обичах те страшно много.

В гърдите ми сърцето се блъскаше в ребрата, защото знаех, че наближава, и не знаех дали ще боли, или не, беше ме страх. Погледнах я в очите и се опитах да отгатна мислите й. Но не успях да проникна през сълзите. Нещо я накара да се усмихне така, както преди, когато още не знаех всичко онова, което вече бях научил, и когато можех да я гледам, да я искам, да се надявам. Очите й бяха спокойни и пълни със сълзи, а в глъбините им се четеше онова, което ставаше в душата й… виждаше се как дойде осъзнаването, анализът, отхвърлянето на онова бъдеще и после решението. Тогава изведнъж я видях любяща, готова да даде единственото нещо, което искаше да ми даде, и преди да успея да изтръгна заседналия в гърлото ми вик, и преди да успея да направя някакво движение, за да я спра, тя каза:

— Обичам те, човече!

След това сви ръце и обърна пистолета към сърцето си, като повтори същите думи, само че този път те бяха заглушени от изстрела на пистолета.