Мики Спилейн
Аз, единакът! (3)

С таксито отидох до „ДиНучиос“. Арт не беше там, но Джо ми каза, че се обаждал по телефона у дома на няколко пъти без всякакъв успех, след което излязъл.

Пийнах една бърза бира, махнах на Джо и излязох навън, като застанах на ъгъла с надеждата да хвана маршрутно такси към града.

Именно тогава усетих, че са ми лепнали опашка.

Беше дребен мъж с шлифер от синтетична материя и стърчащ от джоба нагънат вестник. Не беше особено сръчен и когато ме забеляза за първи път, погледът му неволно го издаде. За да бъда напълно сигурен, аз се поколебах още малко на ъгъла и след това поех на запад. Той тръгна след мене, като непрекъснато се оглеждаше през рамо за такси.

Когато мина първото свободно, той го взе, потегли с него и го спря на следващия ъгъл. Знаех, че изчаква аз да взема следващото и след като мина покрай него, да се лепне за гърба ми. Можеше да стане интересно, ако разполагах с повечко време. Наместо това аз се върнах до ъгъла и взех някакво такси, което току-що се беше освободило. Бруклинските двама братя явно бяха решили да се докопват до докладите за развитието на нещата по грубия начин.

Ръмящият дъждец се превърна в истински порой, докато стигна до апартамента си. Улицата беше празна и дори Пийт Псето беше отишъл да пробутва вестниците си по баровете. Платих на шофьора, извадих ключа си и хукнах към входната врата. Влязох вътре, включих лампата и разбрах, че съм се хванал.

Двамата стояха вътре, извадили патлаците си, опитваха се да ми пръснат черепа с куршумите, които изплющяха над главата ми, и грозно запсуваха, когато се гмурнах между тях така, че трябваше да стрелят един срещу друг. Претърколих се зад един стол и го ритнах към тях. Видях как върхът на облегалката беше отнесен от куршум. Но аз вече бях извадил пистолета си, бях дръпнал петлето и закръгленият момък срещу мене гушна един тлъст 45-и в гърдите. Другият хукна към вратата, но аз го прострелях в коленете и той се просна и запищя с пълни гърди, докато най-накрая не го цапнах през устата с цевта на пистолета.

Той продължаваше да повтаря непрекъснато:

— Мароне, мароне!

Зад гърба ми другият се закашля, значи все още го имаше.

Казах спокойно:

— Още не боли истински. Гледай какво ще стане след някой и друг час.

Онзи вдигна ръка от коляното си и се опита да достигне пистолета, който беше изпуснал. Ритнах желязото встрани от него. Очите му бяха ужасяващи в опита си да ме убият с поглед. Опрях 45-ия в корема му.

— Кой ви изпрати, момко?

— Върви…

— Виждаш ли го? Не съм от послушните, благи граждани. Няма да ми е никаква трудност да те гръмна. Имам дори разрешително за желязото. Само че съобразявай бързо, защото не ти остава много време.

Той отново погледна към ръцете си, разтвори широко уста и се отпусна пак на пода.

— Имам нужда от лекар…

— Скоро ще имаш по-голяма нужда от собственик на погребално бюро.

— Виж…

— Говори! — Ръката ми започна да побелява около дръжката на пистолета.

— Райън… беше заповед… беше… — По някакъв начин той като че ли усети, че то щеше да се случи. Огледа се като обезумял наоколо, преди изстрелът от вратата да го довърши. Претърколих се бързо, преди да ми се беше случило същото. След това осветлението изгасна, а вратата се затръшна плътно.

Може би щях да успея, но се спънах в трупа пред вратата и паднах на земята. Когато включих отново главния бушон и излязох навън, на улицата вече нямаше никой.

Сенките на отсрещната страна на улицата се раздвижиха и аз тръгнах натам. Резтац, сакатият, се беше дръпнал навътре във входа на сутерена, а раменете му потръпваха.

— Видя ли го, Рез? — попитах го аз.

— Отиде към ъгъла, Райън. Скоро след като ти влезе, там спря кола. Тя го прибра.

— Успя ли да ги огледаш?

— Познах единия от тях.

— Кого?

— Дебелогъзия Пиърсън, дебелия мъж.

— Как си го познал? Оттук не можеш да видиш лицата им.

— Не по лицето, а по големия задник и по начина, по който вървеше. Някакво ченге го беше простреляло веднъж отзад и оттогава замята, като върви.

— Аз не го познавам, Рез.

— Бяхме в една и също група в Джързи. Участвуваше в рекетите около доковете. — Той прокара ръка през лицето си. — А те… още ли са там?

— Да. Мъртви.

— Тук не се чу нищо. Дали ще довтасат ченгетата?

— Остави на мене. Ти само си мълчи.

— Познаваш ме, Райън.

Мушнах една сгъната банкнота в джоба му и го потупах по рамото. Той се ухили и кимна, а аз излязох в дъжда.

У нито един от двамата не намерих нищо. Нито портфейли, нито етикети, нито пък документи. По своему те бяха опитни професионалисти, но в края на краищата бяха станали жертва на неизбежната в занаята им случайност.

Заредих отново 45-ия, прибрах пълна шепа гилзи в джоба си и погледнах труповете. Нещата бяха започнали да се раздвижват. Малко бавно, но все пак схемата се очертаваше и започваше да заприличва на нещо. Когато идеята ми се оформи напълно, изгасих светлината и излязох във вестибюла. Дъждът заглушаваше напълно всички звуци. Нямаше любопитни лица по прозореца… нито следа от някакъв звук, никакви сирени не цепеха въздуха. Нямаше почти никакво движение, само случайни таксита префучаваха под уличното осветление. По бордюрите не се виждаше жива душа.

Останах на мястото си още пет минути, притихнал и дебнещ, след това някой на отсрещната страна на улицата се закашля лошо и повърна шумно — безформената купчина пред една от входните врати се размърда, изправи се и прие очертанията на окаян скитник, каквито се мотаеха често наоколо. Той запристъпя към Второ авеню, като се подпираше по стените, след това продължи самостоятелно, без опора, и се опита да пресече на кръстовището с колеблива крачка.

В долния край на квартала, иззад завоя, се измъкна автомобил и запали фаровете си така, че пияният мъж замря, заслепен от светлините им. Колата се прибра обратно и загаси светлините със същата бързина.

Чакаха мене. От другата страна, на кръстовището с Първо, трябваше да има други.

Вече бях оглавил листата на нарочените за оня свят. Някъде по пътя си бях научил нещо достатъчно важно, за да бъда пречка за някого. Някъде бях направил или научил нещо, или пък се бях сетил за нещо. Някъде се бях докопал до нишка, която ми осигуряваше с предимство пътуване до крайната спирка.

Мами Хъгинс никога не си правеше труда да заключва входа на мазето си. Използувах това, че не можех да бъда видян, и се измъкнах през нейното мазе. Излязох зад малката ограда, която трябваше да се прескочи, и се озовах на алеята между бакалията на Бени и сградата, зад която онези се криеха.

Тъй като кварталът беше чист, пресякох отново и се вмъкнах в прохода, където Джейми Тохи държеше количките си за пране. Минах по цялата му дължина, свърнах на запад, когато стигнах до улицата, и излязох на Второ. Автомобилът все още дебнеше на пресечката до вкъщи. Ухилих се и свърнах на юг, към дрогерията на Хайми. След около пет опита успях да засека Арт в офиса му и му разказах какво се беше случило. Когато ме попита какво искам от него, гласът му трепереше от напрежение.

— Намери ми всичко за един тип, на когото викат Дебелогъзия Пиърсън — казах му аз. — Вероятно има познати в Джързи.

— Непременно. А какво ще правиш с онова в апартамента ти? Не можеш да ги оставиш да се валят там, а и е сто процента сигурно, че никой няма да се спъне в тях.

— Защо не се захванеш ти, Арт?

— Да се захвана с какво?

— Ами да наминеш покрай вкъщи и да ги откриеш. Всеки от големите чаршафи ще купи новината ти, особено ако е подкована с достатъчно снимки.

— Да не си мръднал? Слушай…

— Не, ти ме чуй. Вземи го направи. Иначе ще се обадя на чичковците с белите престилки. Дай ми двадесет и четири часа за размисъл, а след това го направи.

Преди да ми отговори, в слушалката се чуваше само тежкото му дишане.

— Добре, приятелче, но това ще са кървави пари. Ченгетата веднага ще писнат за скалпа ти.

— Тъкмо ще настане единодушие.

— Как мога да вляза във връзка с тебе?

— Чрез кафе „Неапол“ на Втора улица. Ще приемат всяко твое съобщение.

Окачих слушалката, взех указателя в ръце и го заразлиствах, докато открих единствената Кармен Смит — навъртях номера. Оставих го да позвъни дълго, преди да прекъсна леко вкиснат.

Другият номер, който навъртях, беше на Джейк МакГафни. Той нямаше никаква работа и ми каза да намина. Отне ми двадесет минути, при което краката ми подгизнаха напълно.

Той погледна лицето ми и каза:

— К’во ста’а бе, момче?

Разказах му. Той си забърка питие, а на мене отвори бира.

— Това може ли да навреди на бизнеса ми, Райън?

— Не мисля. Щом очистването на Гонзалес не е имало последствия, значи ти си съвсем чист.

— Опитваш се да се хванеш за нищо ли?

— Къде събираше залози Гонзалес?

— Предимно из заведенията. Имаше си район от… да го речем, двадесетина бара, както и няколко заведения в съседство с жилището му.

— А да е работил към доковете?

— Гонзалес? По дяволите, не! Нямам никаква работа да се навъртам там. Това е районът на момчетата от крайните квартали.

— Именно това си мислех. По колко носеше обикновено в себе си?

Джейк сви рамене и ме изгледа кисело.

— Около двеста-триста за разплащане, а за нови залози донасяше около петстотин. Слаба работа, но ние работим с дребни риби и затова оцеляваме в бизнеса, нали зна’ш?

— А точен мъж ли беше?

— Мечтата на работодателя. Не ми е свил дори десет цента. Това е, което знам. — Той отпи от чашата си. — За какво е цялата тая дандания около Гонзалес, Райън?

— Той също си е имал мечта… той и курвето му да се дигнат на околосветско пътешествие, да си отживеят.

— Той ли? Че с к’во? Никога не е имал пукната пара.

— Имал е десет бона.

— По дяволите, с десет не можеш да отидеш дори до Маями… — Той млъкна, остави чашата си и се втренчи в мене. — Че откъде ще да е взел десет бона?

— Според мене е от онзи младеж, Билингс.

— Нещо не схващам.

— Хич да не ти пука, гледай мене. Има и друго. Името Лодо да ти говори нещо?

Паметта на Джейк за имена беше прекалено добра, за да се замисля задълго. Той поклати отрицателно глава и не остана нищо повече за казване.

Такситата вече караха по-бавно. Видях едно, което спря на светофара, втурнах се през улицата и се вмъкнах в него. Дадох адреса на Лусинда Гонзалес, а когато слязох, улицата беше притихнала като болно куче.

Под вратата на Лусинда имаше светлина и когато почуках, се чу звукът на отместван стол.

Тя се усмихна отнесено и усетих миризмата на уиски, която се носеше от нея. Затворих добре вратата зад гърба си и казах:

— Лусинда? Онези пари все още ли ги имаш?

Тя приседна тежко и бръсна косите си назад.

— Си… но те не ме радват без Хуан.

— Лусинда… кой е идвал на посещение?

— На посещение? А… съседите. Те идваха. Един братовчед от крайните квартали, и той идва.

— Някой от приятелите на Хуан?

— Те са свини, сеньор.

— Знаеш ли ги кои са?

— Ами да. — Тя се олюля и се опита да се изправи. — Те отплаваха с кораба. — Облегна се тежко на масата, за да запази равновесие. — Единият е Фредо. Другият е Том Испанеца. Те са свини, сеньор. Мислеха, че трябва да ги слушам, и ме удряха. Хуан не го беше грижа.

Заобиколих масата и я прихванах.

— Кой кораб, Лусинда?

Тя сви рамене и се пресегна към бутилката. Не успя да се прицели и ръката й събори шишето. Лусинда зарида. Аз я облегнах назад и изчаках, докато тя се унесе с глава, притисната между ръцете й.

Когато стигнах до Таймс скуеър, спрях, за да реша в кой хотел да отседна. Заложих на „Чеси“ на 49-а и се отправих натам. Преди още да бях изминал един квартал, усетих, че зад гърба ми има някой.

Той приближи бързо, подмина ме и каза „Райън“, без да извърта глава. Пресече улицата под светлините на лампите, поколеба се, след това тръгна по платното против всички правила.

Когато вече никой не можеше да направи връзка, аз също пресякох, тръгнах към 47-а и без да бързам, свърнах зад ъгъла. Там рязко спрях и се лепнах до стената.

Нищо. Изчаках още две минути, преди да тръгна към Диего Флорес, който ме изчакваше в мрака.

Беше по-скоро изплашен, отколкото нервен, а лъскавите му очички се въртяха на всички страни. Диего работеше за Сид Солъмън в салона за залагания на Медисън авеню и обикновено беше много спокойно момче.

— Здрасти, Диего — казах аз. — За какво е тая шетня?

Той заби показалеца си в гърдите ми:

— Приятелче… хлопа ти дъската. Една такава голяма дъска. Какво правиш в града?

— Че защо да не съм в града?

— Не си ли чул още? Абе, Райън, абе момче, как може такива работи, за к’во са ти тия големи хубави уши.

— Слушам те.

— Виж, приятелче… който те капичне, гушва пет бона. Всички са ти се наточили.

— Кой викна черпнята, Даго?

— Не е от нашия клас, приятелче. Плъзнало е по канала на дрогата. Из целия град. Смъркачите са първите, които ще се пробват. Настъпил си някъде котето и ако не се издухаш от града, си мъртъв.

— Откъде иде?

— Чух го при Бъми. Познаваш ли Стан Етчинг? — Кимнах и той продължи: — Той и оня, побърканият му брат, си говореха за далаверата. Откак пречукаха Флетчър на Канарите, те станаха от голямото добрутро. K’BOT’ да е, но сега са се хванали за работа и тая работа си ти. Всички са ти се наточили, приятелче.

— А ти защо не си, Даго?

— Абе, приятел, я зарежи. Винаги си ми удрял една ръка, когато съм имал неприятности.

— Много ли е напечено?

— По-добре да не ходиш по места, където те познават. Заложили са дори в хотелите. Ти си от големите.

— Добре, приятел, благодаря ти. Сега изчезвай, преди да са те засекли с мене.

Той се огледа отново и облиза устни.

— Виж к’во… ще внимаваш, нали? Тая воня я усещам. Иде отгоре, нали разбираш? Да-а, мо’а ти кажа, че нещо гори в тоя град.

— Да.

Когато си тръгна, му дадох пет минути преднина, а след това тръгнах, но подминах „Чеси“. Мярнах Мани Голдън във фоайето, а партньорът му Уилис Холмс разговаряше с някакъв шофьор на такси на отсрещната страна на улицата, точно пред „Плойден Хаус“. Двамата бяха бивши ченгета, изхвърлени по големия скандал за корупция през четиридесет и девета. Сега бяха гангстери. При това не от най-калпавите. А и още разполагаха с някои доказателства срещу важни клечки в полицейското управление и можеха да се измъкнат винаги когато пожелаеха.

Просто за да се уверя, минах покрай няколко хотела в близост до Бродуей и когато видях Марио Сен, разбрах доколко напечено беше. Негова специалност бяха едрите риби и никога не работеше за по-малко от десет бона. Това беше нещо като страничен доход, извън обичайната му работа.

Марио беше от наемните убийци на мафията.

Той явно си нямаше никаква работа, затова реших да го поизведа. Забих пистолета си в гърба му и го избутах до мъжката тоалетна зад фоайето.

Беше наистина смутен.

Позволих му да се обърне и да ме огледа добре, след което му казах:

— Тоя път си клъвнал на голямо, а, момче?

След това го зашлевих през лицето с пистолета и той се тресна доста шумно на земята, стоварих още веднъж желязото върху темето му, за да кротува.

Той вече беше болничък гангстер. Щеше да му е още по-болно, когато босът му го откриеше.

В плика имаше една наистина тлъста пачка от петдесетачки. Лепнаха идеално на джоба ми. Останалото по джобовете не представляваше интерес. Имаше мои снимки. Полицейски снимки. Вероятно ги беше изкопал Голдън или Холмс. Изхвърлих ги в тоалетната чиния, пуснах водата и прерових още веднъж Марио, при което намерих нови четиристотин долара и ги прибавих към плячката си.

Нощта се очертаваше благодатна.

Навън хванах такси и отидох до 23-а улица, извървях пеша два квартала и взех друго, което ме върна обратно. Третото такси ме откара до ъгъла на квартала на Кармен Смит.

Казах на дребничкия портиер зад бюрото, че искам да видя мис Смит и че е достатъчно важно, за да й звънне и да я събуди. Отначало не ми повярва, но аз му се усмихнах и човечецът повярва на мига.

Кармен вдигна домофона, поиска да говори с мене и когато й казах здрасти, ми нареди направо да се качвам горе. Портиерчето все още беше изнервено, затова я оставих да му обясни, че всичко е наред. То изтрака с ченета и ме придружи до асансьора, като не пропусна да ми покаже кой бутон да натисна. Казах благодаря и го натиснах.

Тя ме чакаше в малкото преддверие, отделящо апартамента й от асансьора. Каза ми:

— Здравей! Ако нямаш нищо против, какво те води тук?

Усмихнах й се:

— Търся къде да преспя.

— О — възкликна тя и разтвори широко вратата, — влизай!

Беше облякла шит по поръчка, дълъг, свободен халат и докато се движеше, той полепваше по тялото й така, че ставаше ясно колко спокойно е спяла — гола и съблазнителна.

Като всяко хубаво момиче тя не беше разчорлена след събуждането си, а устните й аленееха от червилото. Мина пред мене в хола — беше висока дори без обувки. Когато включи лампата в единия край на масата, сенките в стаята се разбягаха, което ме накара да се закова на място и бързо да се огледам, като по-скоро усетих, отколкото оцених скъпите мебели.

Кармен ме погледна озадачено за момент. След това разбра. Усмихна се мило и ми посочи фотьойл. Без да произнесе дума, тя поднесе питие, подаде ми го и седна срещу мене.

След това съвсем преднамерено кръстоса крака.

Искаше ми се да целуна устните и.

— Добре, единако, кажи какво искаш от мене? — Усмивката й премина в лек смях, който поразреди напрежението.

— Хлапе, можеш здравата да загазиш с това, което правиш.

— Имаш предвид кръстосването на краката ли?

— Не се занасяй.

Тя ми изпрати въздушна целувка през стаята.

— А сега сериозно, защо си дошъл?

— Натясно съм.

Усмивката й помръкна, а след това премина в смръщване.

— Полицията?

— Малко по-зле, сладурче. Белязан съм.

Нямаше нужда от обяснения. Трябваха й само няколко секунди, за да го премели, а след това в поведението й се промъкна някакво напрежение.

— Сериозно ли е?

— Съвсем сериозно. Вдигнали са всички на крак.

Очите й се присвиха замислено. Тя стана, взе чашата ми и я напълни отново. Докато ми я подаваше, каза:

— Ще ти олекне ли, ако ми разкажеш?

— Не, но ще го направя. — И й разказах.

Тя помълча известно време, а след това попита:

— Какво мога да направя за тебе, Райън?

— Прибери ме за през нощта. Никак не ми харесва да ме гърмят, докато спя, а всички места, където бих могъл да отида, са завардени.

— И това ли е всичко? — Тя се изправи и се загледа в мене, прехапала връхчето на показалеца си.

Аз също се изправих и отместих ръката й.

— Не, има и още, но не искам да ти се натрапвам, сладурче.

За миг тя остана в ръцете ми, без да помръдне. След това се притисна плътно към мене, беше топла, женствена, усещах тръпнещото й тяло.

Тя прокара пръст по устните ми, а след това по своите.

— Защо, Райън?

— Като за престъпник съм прекалено чувствителен.

Тя се повдигна на пръсти и ме целуна леко. Усмихна се, направи го още веднъж. Взе ръката ми между дланите си. Заведе ме до гостната стая и отвори вратата.

Сгуши се отново в мене.

— Аз също съм чувствителна. Искам да ми покажеш твоята чувствителност.

— Не сега.

Устните й бяха горещи и много влажни.

— Добре, не сега. — Тя докосна устните ми с езика си бавно и възбуждащо.

Усмивката й стана дяволита и тя започна да прави нещо с ръцете си. След това сви рамене и ми подаде халата, отстъпи и се усмихна отново. Обърна се, тръгна през осветения коридор и влезе в стаята си.

Когато отново добих способност да дишам, преметнах халата върху стола, взех си леденостуден душ и се пъхнах в леглото. Преди да заспя, мислите ми се въртяха около свежестта й, нейната полюшваща се походка, пищните й, но стегнати форми, които сякаш преливаха една в друга и танцуваха в приглушените, призрачни оттенъци на мрака и светлината. Брюнетка, помислих си аз, пищна брюнетка с леко червеникави коси.

Радиобудилникът до леглото се включи тихо. Докато се събуждах, бързо съобразих къде съм, а също така, че не бях включвал будилника. Вратата беше леко отворена и халата го нямаше, така че веднага се досетих кой е бил. Бележката до будилника беше кратка и гласеше: „Обади ми се, единако!“ И послеписът беше също кратък: „Изглеждаш много сладък.“ Леглото нямаше завивки, а в момента си бях точно за халат.

Кафето ме чакаше готово в кафеварката, а в кошничката малко датско. Докато похапвах, звъннах в кафе „Неапол“, взех телефона, на който можех да се свържа с Арт, и го навъртях.

В слушалката се чуваха характерните за ресторант шумове и звучни разговори на чужди езици. Дочуваше се музика от автомат, някой крещеше, а Арт беше пиян. Явно беше пил цялата нощ, но се беше наливал целево, което правеше нещата малко по-различни. Опитваше се да налучка думите, като старателно се мъчеше да ги изговаря правилно:

— Райън… намерих ти онова, което искаше.

— Браво. Хайде да го чуя.

— Прегледа ли вестниците?

— Още не съм.

— Ония боклуци… които застреля… в твоя апартамент?

— Да?

— Кълън и… и Станович. От Елизабет, Джързи, ли разбираш? Горили… от доковете. Тоя тук… Дебелогъ-зия Пиърсън… той… искам да кажа, той и Търнър Сафрида, са намерени в една кола в някаква канавка към Хоубокън. Били са убити и двамата. Изглежда, твоите апапи… са я оплескали и са го отнесли.

Картинката беше ясна. Работата ставаше все по-дебела. Щом вече се прибягваше до изстрели, за да се запушат усти, играта ставаше много груба, наистина много груба.

— А докъде са връзките им?

Той премести непохватно слушалката си.

— До големец от най-висш ранг. С дълга ръка, Райън. Стига чак… чак до… до Европа.

— А имената?

Чух леда да потраква в чашата му, след което трябваше да изчакам да преглътне. Най-накрая каза:

— Ония симпатяги от Джързи… Горили на мафията. Били са от шайката… на Лъки. Знаеш ли какво означава това?

— Звучи ми познато. Нещо друго? Той се засмя горчиво.

— Сега ще… те шашна… с нещо, ирландецо. Имам приятел в Рим. Добър приятел. В тамошната им организация. За… американската връзка… той ми подшушна за твоето тайнствено приятелче.

— Какво приятелче?

— Лодо — изхихика злорадо той. — Лодо… много голяма работа. Лодо е… кодовото название на убиеца на мафията по Източното крайбрежие. Убиец от най-висока класа. Скоро ще науча кой е.

— Добре — казах му аз. — Сега се прибираш у дома и никакво мърдане. Чу ли ме?

— Сигурно няма да е веднага. — Той замълча за миг, прокашля се и каза: — Късметлия си ти, ирландецо.

— Защо?

— Защото ще умреш наистина… Скоро.

Взех такси до 34-а, прибрах плика „до поискване“ от пощенския клон и го отворих на улицата.

Момчетата бяха свършили добра работа. Обикновено за разрешително за оръжие се чака повече от месец. Това беше изкарано значително по-бързо. Напъхах го в джоба си и погледнах другия лист хартия. Върху него имаше седем цифри, а първите две бяха номерът на централата. Намерих монетен телефон и набрах номера.

Мъжки глас каза:

— Да?

— Едрия? — попитах аз.

— Ти ли си, Райън? — запита ме в отговор той.

— Аз. И не се опитвай да проследиш разговора. Гласът му прозвуча напрегнато.

— От какво имаш нужда, ирландецо?

— Две момчета. Работят на кораб, който е бил тук през седмицата, когато е бил убит мъж на име Хуан Гонзалес. Зная им само прякорите. Единият е Том Испанеца, а другият Фредо… вероятно Алфредо. Достатъчно едър ли си, за да ми свършиш тази работа?

— Достатъчно едри сме.

Излязох от кабинката и стигнах до ъгъла две минути преди една немаркирана полицейска кола да спре в началото и от нея да изскочат неколцина левенти. Другият край на улицата беше блокиран от още един автомобил. Започна систематично претърсване на улицата. Посмях се на безплодните усилия на ченгетата и си тръгнах. Едрия го играеше от средата към двете врати.

Дадох му един час. Имах достатъчно свободно време. Те имаха хора, екипировка и милиони и можеха да се докопат до всяко проклето нещо, което пожелаеха и където пожелаеха.

Обадих се и казах:

— Едрия? Той докладва:

— Двамата мъже са от борда на „Гестри“, който в момента е в пристанището. Том Испанеца е Томас Ескаланте. Другият е Алфредо Лиас. И двамата са от Лисабон. На кораба са от четиридесет и шеста година. Задържани са за пиянство в различни пристанища, но нищо по-сериозно. Източникът гарантира за почтеността им.

— Благодаря. Предполагам, че не сте си направили труда да ги огледате?

Той долови сарказма.

— В пристанището са, Райън. Поогледахме се, но не ги открихме.

— И какво щяхте да ги питате, ако ги бяхте намерили?

— Все щяхме да измислим нещо.

— Браво на вас — казах аз. — Има и още нещо, което досега не съм си правил труда да ви попитам. Вие, момчета, никога не действувате, без да разполагате с факти или поне с някаква информация.

— Е, и?

— Как така сгряхте, че Билингс има нещо за продан? Той ми отговори съвсем спокойно:

— Преди около месец двама водолази бяха убити при гмуркане до останките на „Андреа Дориа“.

— Четох за това.

— В експедицията са били трима. Третият не се намери никъде.

— Давай нататък.

— Не е ли очевидно? В останките на този кораб има свръхсекретни материали, ако попаднат там, където не трябва, биха могли да изложат на опасност цялата страна, ако ли не и целия свят.

След миг той попита:

— Това достатъчно ли е?

— Достатъчно е — потвърдих аз и затворих.

Отвън не се мяркаше никой и аз излязох от телефонната кабина, замислен над чутото. Съществуваха толкова много възможности. Някои от тях трябваше да бъдат проверени. Тръгнах бавно и оставих главата си да работи свободно. В резултат на това се оформи някаква схема.

От една кабина малко по-надолу по улицата звъннах в апартамента на Арт, за да проверя дали се беше прибрал. Изчаках около дванадесетина сигнала, след което реших, че или е заспал, или е припаднал, и се отказах.

Взех си един вестник от будката. Добре ме бяха издокарали. Снимки и всичко.

Мнението на полицията, изглежда, беше, че става дума за някаква гангстерска престрелка, защото може би съм бил нагазил в чужд периметър. Имаше предположения, че може би съм, бил откаран на старомодното „последно пътуване“. Дотам им стигаше акълът.

Това бяха връзките, които се правеха. За голямото управление, което ме беше набутало в пукотевицата, не се споменаваше нито дума.