Марк Хименес
Отвличането (107)

6:19 ч. тихоокеанско време
Бонърс Фери

Бен освободи от скорост стария пикап и двамата с Джон подкараха надолу по склона към ленд роувъра, паркиран встрани от пътя. Бен знаеше къде щяха да открият Джуниър. Бял ван без задно стъкло — агент О’Брайън не беше пропуснал целта — беше паркиран пред съда на окръг Баундъри между колата на шерифа и черен джип лексус с нови номера.

Изкачиха на бегом стълбите на съда и хукнаха по коридора към кабинета на шерифа. Рецепционистката само ги погледна — черни дрехи, боя по лицата и кръв — и вдигна телефона. Шериф Джонсън се появи, преди тя да успее да изключи линията.

— Полковник, добре ли сте?

Бен кимна и избърса кръвта от лицето си.

— Къде е Джуниър?

— В една килия. Направи самопризнания.

Шерифът поклати глава.

— С адвоката си е. Настоява за имунитет.

Шерифът им направи знак да го последват и ги поведе през една врата. Зад нея имаше четири килии. Три от тях бяха празни. В четвъртата Джуниър седеше на нара; дясната му ръка беше превързана. Някакъв дебел мъж в анцуг, който сякаш току-що бе станал от сън, седеше на стола до Джуниър, с куфарче на коленете. Той погледна Бен и попита:

— Кой, по дяволите, си ти, Рамбо?

Шерифът отключи вратата на килията.

Дебелият мъж каза:

— Клиентът ми ще разкрие местоположението на момичето в замяна на пълен имунитет.

— Норман, само областният прокурор може да дава имунитет срещу съдебно преследване, знаеш много добре. А той ще се върне чак утре.

— Тогава ще се споразумеем утре — каза адвокат Норман и затвори куфарчето си. Изправи се и нареди на Джуниър: — Дръж си устата затворена и утре ще бъдеш свободен.

Норман понечи да си тръгне, но Бен му препречи пътя.

— Внучката ми е в тази планина. Може да умре до утре.

Норман сви рамене:

— Просто си върша работата.

— Страхотна работа.

— Добри пари ми носи — усмихна се Норман. — Съжалявам за момичето ви, но тя не е мой проблем.

— Тя обаче е мой проблем — отвърна Бен и фрасна адвоката в устата.

Норман се свлече на земята като чувал с картофи и закрещя:

— Ще ви осъдя! Шерифе, искам да повдигна обвинения! Вие бяхте свидетел!

— Но ти падна и се удари.

— Какво?

— Чу ме, Норман. А сега се измитай от затвора ми.

Норман се изправи и излетя от килията.

— Не съм свършил с вас!

Когато вратата се затвори след Норман, шерифът се обърна към Бен.

— Мразя адвокатите. Един мой братовчед стана адвокат и всички роднини се отказаха от него.

— Пусни го.

Шерифът се стъписа.

— Какво? Полковник, защо, по дяволите, да го пускам, той направи самопризнания и…

И тогава се сети. Шерифът погледна Бен с любопитство и леко се усмихна. Кимна бавно.

— Добре, полковник. Понякога правилата просто не действат.

Джуниър премести поглед от шерифа към Бен и после обратно. Очите му се разшириха от ужас.

— Какво, по дяволите, правите, не можете да ме пуснете! Аз си признах! Виновен съм! Отвлякох я!

Шерифът разпери ръце:

— Джуниър, момичето го няма, така че нямам доказателства, за да те задържа. Имаш конституционни права, момче, това е Америка.

Шерифът сграбчи Джуниър и го избута от килията. След това го изтика през кабинета и през входната врата. Застанаха на стълбите на съда.

— Късмет, полковник. Но действайте бързо, ФБР ще пристигнат всеки момент. Моят човек на летището се обади и каза, че самият директор лети насам.