Волфганг Холбайн
Вълче сърце

— Няма да стане! — отсече Вислер. — Ще получи това, което сме договорили, и нито пфениг повече! Кажете му го! И спокойно можете да допълните, че е най-добре да не насилва нещата. Мога да сключа сделката и с някой друг.

Думите му бяха отправени към тъмнокос върлинест мъж, който седеше срещу него на масата. Мъжът беше доста неугледен на вид, с тридневна брада, мръсни панталони от маскировъчен плат и изпокъсан зелен пуловер от старите запаси на НАТО. Като го гледаше, Мевес имаше чувството, че цялото тяло започва силно да го сърби. Партизанинът имаше най-мръсните ръце, които Мевес някога беше виждал, а ако човек се вгледаше по-отблизо в облеклото му, със сигурност щеше да разбере какво е ял през последните три месеца. Съдейки по миризмата около него, менюто му сигурно се е състояло предимно от чесън. За вонята на урина да не говорим. Единственото чисто нещо у мъжа беше оръжието му — пистолет, чиято дръжка стърчеше над колана на панталоните и един поне двайсетгодишен „Калашников“, който със стопроцентова сигурност действаше безотказно. Автоматът лежеше върху коленете му.

Когато леко прокарваше ръка по приклада на оръжието, изпочупените му нокти издаваха неприятни стържещи звуци. Цялата гледка предизвикваше у Мевес смесица от погнуса и страх, като погнусата беше по-силна. Поне в този момент.

— Преведете! — заповяда Вислер, когато видя, че партизанинът не се помръдва, а невъзмутимо го наблюдава с проницателните си очи. В следващите две-три секунди двамата съвършено различни мъже кръстосаха погледите си в безмълвен дуел. Накрая партизанинът се размърда, извърна се и повтори думите на Вислер на руски към един от двамата мъже, които седяха в полумрак в другата част на стаята.

Мевес поне се надяваше, че го прави наистина на руски. Не разбра нищо от чутото, защото и той като Вислер не владееше езика. А това беше голяма грешка, както вече установи. Трябваше да се сетят да наемат водач, който знае руски — все пак поверяваха живота си в ръцете му. Но това съвсем не беше единствената грешка в плана им. Цялата тази безумна акция се оказа грешка.

Направи две крачки към Вислер и снижи гласа си почти до шепот, надявайки се онзи отсреща да не разбере нищо.

— Защо не му дадете проклетите пари? По-малко от петдесет марки са!

Реакцията на Вислер го обърка. Австриецът се завъртя на токовете на обувките си, вдигна ръце, сякаш искаше да го хване за яката, и кресна:

— Мълчете! Знам какво правя!

— Но…

— Моля ви! — Гневът на Вислер угасна така внезапно, както се беше появил, но в очите му проблесна нещо друго, което ужаси Мевес.

Продължи да говори по-тихо, но с такъв тон на престорено спокойствие, че Мевес инстинктивно отстъпи крачка назад.

— Знам кое е правилно и кое не. Моля ви да не се намесвате. Разбрано? Защо впрочем не излезете малко навън — да изпиете едно кафе или да успокоите жена си. Аз ще уредя нещата.

За миг Мевес изпита безграничен гняв. Какво си въобразява този тип, че се държи с него като с глупак и го гони от стаята? Погледна Вислер в очите и отново видя странния предупредителен блясък. Моментът не беше подходящ за мерене на силите.

— Както желаете — тихо промърмори и си помисли: „Още една черна точка, приятел.“

Обърна се и като че ли за да докаже и на последния човек в стаята колко е нерешителен в действителност, постоя за миг, подръпвайки нервно края на дрехата си, после със забързани крачки излезе навън.

Ребека спеше. Беше се свила върху една от двете кушетки пред камината и от натрупаните отгоре й завивки в първия момент не можа да различи тялото й отдолу. Гледката му припомни друга от многобройните грижи, които в момента го мъчеха. Ребека беше болна. Разбира се, беше твърде горда, за да го признае, а и Мевес я познаваше достатъчно добре, за да й го каже, но и двамата знаеха, че е така. От два дни насам спеше твърде много и разговорите им бяха станали по-редки и почти едносрични. Непрекъснато изпитваше жажда и нямаше нужда да слага ръка на челото й, за да разбере, че има температура. И той не се чувстваше кой знае колко по-добре. Усещаше главата си като балон, пълен с горещ въздух, а в устата чувстваше противен вкус, който не можеше да премахне с никаква течност. И двамата бяха болни. Не биваше да идват тук.

Зад него вратата шумно се затръшна и от звука Ребека се събуди. Докато сънливо се надигаше изпод вълнените одеяла и нахвърляните отгоре им дрехи, Мевес отиде до камината и седна на табуретката. Ставите му изпращяха сякаш беше не на четиридесет и две, а поне на деветдесет и две години. Така или иначе в момента наистина се чувстваше прастар и слаб.

Иначе външният му вид обикновено будеше точно обратното впечатление. Макар че вече беше минал критичната граница на четиридесетте, можеше да докаже и на най-скептичния наблюдател, че не е нито ден по-стар от тридесет и пет. Поддържаше фигурата си, упражнявайки различни видове спорт, без да дава предимство само на един. Освен това повечето от приятелите и познатите му наистина бяха с десет години по-млади от него и затова понякога действително имаше чувството, че се движи с фалшив паспорт в джоба. Беше мускулест, но без да прилича на типовете, които тренираха бодибилдинг или се усмихваха от кориците на лъскави списания. Носеше косата си в модната прическа. Изобщо Мевес беше от хората, които се радват на живота — пиеше умерено, но с удоволствие и разказваше на всички, които го питат, че си позволява само десет цигари на ден (в действителност бяха тридесет). Професията му на фотожурналист му позволяваше да пътува по света много по-често, отколкото иначе можеха да му позволят финансовите възможности.

Само че в този момент изпитваше всичко друго, но не и радост от живота. Настроението му беше под нулата. Посегна към очуканото канче за кафе, което висеше на тел над огъня. Ръцете му силно трепереха. Опари се от нажежения метал, но стисна зъби, за да не издаде никакъв звук. Постави го на масата и чак тогава пъхна опарените си пръсти в устата. Проклета романтика на Дивия запад!

— Колко време спах? — попита Ребека с отпаднал глас.

— Не много. — Щефан извади пръстите от устата си и отиде до шкафа. — Искаш ли кафе?

— Последното пих преди една седмица, но ако имаш предвид светлокафявата течност, която тук наричат кафе… защо пък не? — Ребека седна в леглото.

Щефан извади от шкафа две алуминиеви канчета, също толкова стари и изтърбушени като това, в което беше кафето. Занесе ги на масата и ги напълни. Кафето всъщност съвсем не беше чак толкова отвратително, колкото смяташе Беки, но достатъчно, за да може да се пие само горещо. Спести си усилието да търси захар и мляко — нямаше. Преди две седмици възмутено щеше да откаже черно кафе, но сега отпи голяма глътка, преди да занесе чашите при Беки. Учуди се колко бързо човек може да стане скромен, ако бъде притиснат от обстоятелствата.

— Ето, вземи. Отвратително е, но поне е топло.

Ребека спусна крака от леглото и хвана чашата с две ръце. Треперенето й се предаде на течността и по повърхността започнаха да се образуват равномерни концентрични кръгове.

— Къде е Вислер? — попита тя, след като отпи малка глътка и изкриви лице в гримаса.

— Оттатък. — Щефан седна на ръба на кушетката на близо метър разстояние от нея. — В момента се пазари като търговец на арабски пазар за огромната сума от петдесет марки. И доста ясно ми даде да разбера кой командва тук. Пълен идиот!

Ребека го изгледа.

— Сигурно знае какво прави.

— Да… — процеди през зъби Щефан. — И той така каза. Надявам се да е прав. Защото иначе…

— Какво иначе? — Гласът на Ребека прозвуча малко разтревожено.

Щефан вдигна рамене и продължи да отпива от кафето си. Беки беше права — ужасно е!

— Иначе ще имаме проблем.

— Какъв проблем?

— Ами например, цялата операция може да бъде отменена с оправданието „грешка“.

— Да, да, съвсем забравих, че мъжът ми е песимист — промърмори Ребека.

— Мъжът ти е реалист — поправи я той, смело глътна остатъка от кафето си и стана, за да остави чашата на масата. Спокойно можеше да я сложи и само като се наведе напред и се пресегне, но изведнъж изпита чувството, че трябва да се движи. Проблемът, за който мислеше, всъщност беше съвсем друг.

— Тук сме вече почти две седмици, а не сме мръднали и крачка напред. Вислер е един идиот, който не прави нищо друго, освен да се надува, а в това време парите ни бавно свършват. Материалът, който събрахме, няма да стигне и за серия пощенски картички за романтичната Босна и Херцеговина. Отвън лентяйстват десетина типа, в сравнение с които Али Баба и четиридесетте разбойници изглеждат като годишното събрание на английски проповедници, а ти ми говориш, че съм бил песимист!

Ребека лекичко се усмихна.

— Хващам се на бас, че не можеш да изговориш всичко това още веднъж.

Щефан остана сериозен.

— Имаш ли представа колко ни струва цялата експедиция досега?

— Знам с точност до последния пфениг.

— Тогава се надявам да ти е ясно, че ако сега се провалим, сме разорени. Абсолютно разорени! Теглих от сметката до пределния лимит, за да финансирам пътуването и всичко останало, свързано с него. А за удръжките, направени след заминаването ни, не искам и да знам. Ако се върнем без добра история, ще имаме доста проблеми.

— Ама ти наистина си много черноглед! В краен случай още не е късно да приемеш поста във фирмата на брат ми.

Щефан преглътна острия отговор, който му беше на езика. Скритият блясък в помътнелите от температурата очи на Ребека му подсказа, че каза това, само за да го ядоса. Отдавна престана да брои караниците точно по този повод.

— Говоря съвсем сериозно. Нека най-после престанем да се залъгваме. От самото начало това си беше чиста пиянска идея и нищо повече.

— Ако добре си спомням, пиянската идея беше твоя.

Щефан беше почти разочарован, че това му прозвуча само като факт — нямаше и следа от обвинение.

— Като идея звучеше добре. Може би това е разликата между теория и практика.

Ребека само вдигна рамене. Не за първи път предпазливо се опитваше да насочи разговора в тази посока и тя не за първи път го спираше. Той от своя страна знаеше, че е безсмислено да продължава. Двамата се познаваха вече повече от двадесет години и през цялото това време нито веднъж не успя я накара да направи нещо, което тя самата не иска, или да я отклони от нещо, което си беше наумила.

Сегашното пътуване беше доказателство за това. В началото идеята наистина беше негова, но Ребека много бързо се запали и вложи в осъществяването й онова огромно количество енергия, което преди двадесет години го изумяваше и което вероятно беше причината да се оженят напук на всякакъв разум и на всякакви външни противоречия. Тази преливаща енергия неведнъж им беше създавала проблеми. Но сега за първи път те се оказаха толкова много и толкова големи. Списъкът от проблеми, които току-що изброи, не беше пълен. Имаше една малка подробност, която съвсем съзнателно премълча — вече не му се струваше съвсем естествено, че могат да напуснат тази част на света живи и невредими.

Закрачи напред-назад из стаята, за да пропъди студа, който напук на пращящия огън в камината ставаше все по-силен. Помещението не беше много голямо и ако се съди по обзавеждането и вида му, сигурно е строено миналия или даже по-миналия век. Постройката беше примитивна къщурка с нисък таван и миниатюрни прозорци. Стените бяха от грубо обработени дървени стволове, а пролуките между тях бяха замазани с глина или с някакъв подобен материал. Имаше съвсем малко мебели, които, с изключение на двете ръждясали походни легла, също бяха неумело сковани от необработени дъски. Къщата подхождаше най-добре за декор на филм за Дивия запад, а сигурно така си и беше. Знаеше, че малко преди да започне работа, по тези места са снимани множество приключенски филми. Но това е било, преди една част от света напълно да загуби разсъдъка си и шепа луди да започнат война.

Вратата се отвори и в стаята влезе Вислер. Заедно с него вътре нахлуха миризма на чесън и силни мъжки гласове. На Щефан му се стори, че се карат, но не беше съвсем сигурен. За човек, който не говори руски, езикът звучеше така, сякаш говорещите непрекъснато спорят. Вислер затвори вратата и гласовете заглъхнаха.

— Е? Всичко наред ли е? — попита Ребека.

Вислер кимна с глава и пристъпи към масата. Взе канчето на Щефан и го напълни до половината с кафе. Изпи го на един дъх и чак тогава отговори:

— Да. Ще ни отведат при него.

— Кога? — попита Щефан.

Сигурно трябваше да почувства облекчение, но всъщност беше само изненадан. Почти беше сигурен, че Вислер ще се върне с отрицателен отговор.

— Веднага — последва отговорът, но Вислер направи успокоително движение с ръце, когато Ребека се надигна. — Спокойно! Първо трябва да докарат колата, после да приготвят някои неща. След около половин час. — Той бегло се усмихна. — В тази страна веднага не означава непременно веднага.

— Щефан спомена, че имало някакви проблеми — каза Ребека.

— Нищо особено — отвърна Вислер и махна пренебрежително с ръка. — Нали в края на краищата за това съм тук, за да се справям с подобни неща. Вижте, Щефан,… съжалявам, че се нахвърлих върху вас, но така трябваше. Не познавате хората тук.

— Няма нищо — промърмори Щефан, но положително не мислеше така.

В очите на Вислер припламна враждебно пламъче и гласът му прозвуча доста по-остро.

— Не, не е „няма нищо“. Явно все още продължавате да смятате всичко за някаква игра. Само че грешите. Не познавате тукашните хора. Може много да сте чели за тях, но това нищо не значи. Докато сте тук, можете да си позволите множество грешки, но едно нещо не бива да допускате в никакъв случай — да проявите слабост.

— Разбрах — отвърна Щефан. Гласът му прозвуча доста спокойно, но вътрешно кипеше от гняв. — Трябва ли да ви припомням кой ви плаща, господин Вислер?

— Не — обади се Вислер, не особено впечатлен от въпроса. — Но затова пък може би аз трябва да ви напомня за какво ми плащате. Наехте ме, за да ви доведа и да ви отведа оттук живи и здрави. Не мога да изпълня задачата си, ако не се придържате към няколко прости основни правила.

— Като например правилото никога да не ви противореча, така ли?

— Не и докато сме с други хора. И няма никакво значение дали сте прав или не. Ако тези мъже отвън забележат, че не сме единни, всичко е загубено. Явно не сте разбрал с какви хора си имаме работа.

— Нека не преувеличаваме — обади се Ребека. — Все пак не сме в джунглата и хората отвън не са канибали.

— Не, не са. Но затова пък са убийци. Крадци, разбойници и всякакви подобни престъпници. Наричат се партизани, но в действителност са си чиста разбойническа банда. Единственото нещо, което ги интересува, са парите. И единственото нещо, с което се съобразяват и от което се страхуват, е силата. Когато излезем и се качим в джипа им, няма да казвате или правите нещо, което преди това не съм ви разрешил.

— Да не сте полудял? — извика Щефан с недоумение.

— Не, не съм. Но вие явно сте доста наивен, момчето ми. — Вислер беше пет години по-млад от Щефан, но думите му не прозвучаха никак смешно. — Наистина ли още не схващате? Двамата с хубавичката ви жена май още си въобразявате, че сте на по-дълъг уикенд, придружен с малко приключения. Само че се лъжете. Тези отвън пред вратата са убийци и за тях един човешки живот не значи абсолютно нищо.

— Защо тогава дойдохте, щом като е толкова опасно? — попита Щефан.

— Защото вие ми платихте.

— Но не достатъчно, за да рискувате живота си.

Целият този разговор подейства на Щефан доста зле. Чувстваше се притиснат до стената и измамен по доста коварен начин. Знаеше, че спорът рано или късно ще се състои, както и че той ще излезе победител. В крайна сметка Вислер беше само някакъв авантюрист, приличащ на евтина имитация на Индиана Джоунс, който имаше такова странно поведение, че човек два пъти трябваше да премисли, преди да го покани на обяд в Макдоналдс. В спор с човек като Щефан Мевес Вислер нямаше никакви шансове, освен ако спорът не се решава с юмруци и ритници. Или поне така си беше представял нещата Щефан. А сега в собствените си очи изглеждаше като боксьор, който е излязъл на ринга срещу двадесет килограма по-лек противник и още в първите секунди така е засипан от удари, че вижда само звезди. Можеше да се смята за късметлия, ако загуби само по точки, а не с нокаут.

— На никой от нас няма да му се случи нищо лошо, ако спазваме няколко простички правила в играта — каза Вислер. — Дадох им уговорената сума и нищо повече.

— А кой ви е казал, че въпреки това няма да ни убият? — не се стърпя и попита Ребека. Гласът й звучеше малко изнервено, но в него не се долавяше страх. — Ако тези мъже наистина са толкова опасни, както казвате, какво ще им попречи да ни убият и да си вземат каквото поискат?

— Те може и да са безскрупулни, но не са глупави — каза Вислер. — Работите им няма да провървят, ако се разчуе, че убиват клиентите си. Повярвайте ми, знам правилата, госпожо Мевес. Колкото и да не ви се вярва, това са диваци. Те уважават силата и презират слабостта. Могат да ви убият за една цигара, без да им мигне окото, но ако сте успели да спечелите уважението им, можете най-спокойно да спите с пълен чувал диаманти до себе си.

Щефан се запита от кой ли булеварден роман Вислер е запомнил тези думи, но се сдържа да направи каквато и да е забележка. Двубоят вече бе решен и нямаше смисъл да продължава, само за да спечели още някоя и друга точка. Освен това се страхуваше, че ще трябва да признае правотата на Вислер.

— Облечете се добре — посъветва ги Вислер. — Сложете най-топлите неща, които имате, защото ще пътуваме дълго, а и има изгледи да завали сняг.

Щефан отново си спести отговора. Вече бяха облекли най-топлите дрехи, които бяха взели — скиорските костюми на оранжеви и сини райета, купени преди пет години за първата им и последна досега ски ваканция. Към тях имаше високи ботуши и подходящи по цвят ръкавици. Когато преди две седмици стягаха куфарите и той настоя да вземат обемистата скиорска екипировка, Ребека не се сдържа и направи подигравателна забележка. Но след идването им и двамата бяха безкрайно щастливи, че са ги взели. Без дебело подплатените гащеризони и якета досега щяха да са измръзнали. В речниците на страната, в която се намираха, изобилстваха определения на понятието „зима“.

Щефан отиде до голямата ракла под прозореца, вдигна капака и извади чантата с фотографските си принадлежности и касетофона на Ребека. В момента, когато отвори апарата, за да сложи нови батерии, Вислер се обади:

— Спестете си усилието.

Щефан пусна касетофона и го погледна.

— Моля?

— Не можете да вземете касетофона. Камерата също.

— Какво значи това? — не разбра Щефан.

— Значи никакви снимки. И никакви записи. Такива са условията.

— Чии условия? — Щефан не можеше да повярва на слуха си.

— На Барков — дойде отговорът на Вислер. — Можете да говорите с него, но без всички тези джунджурии.

— Да не сте превъртял? — изпъшка Щефан. — В случай, че сте забравил, нека ви припомня: тук сме, за да направим репортаж. Аз съм фотограф, а жена ми е журналистка.

— Съжалявам — каза Вислер с тон, който превръщаше съжалението му в подигравка, — но точно това бяха условията на Барков. Направете си интервюто, но без снимки и без оригинален звук. Ако не приемате изискването, можем веднага да се връщаме.

— Не знаете какво говорите! — избухна Щефан. — И без друго точно това ще трябва да направим, ако не съберем материал. Интервю с майор Барков? Фантастично! Само че може и от пръстите си да сме го изсмукали, ако нямаме доказателства. Никой няма да ни повярва!

— Това си е ваш проблем — невъзмутимо вдигна рамене Вислер. — Аз не съм измислил условията, само ви ги съобщавам.

— Не го ли правите малко късно, а? — въздъхна Беки, поклати сломено глава и стана от леглото, притискайки одеялото около раменете си. Вислер не каза нищо.

— Хич и не мисля да изпълнявам такова условие! — избухна Щефан. — Не сме минали целия този път, за да…

— Остави — хвана го за ръката Ребека. — Нали все пак ще можем да говорим с него. По-добре е от нищо…

Щефан я погледна напълно неразбиращо. За секунди се люшкаше между гняв, недоумение и… и още нещо, което не можеше да назове, но което бе по-лошо и от двете, взети заедно. В следващия миг обаче забеляза спотаеното пламъче в погледа на Беки, онзи едва забележим предупредителен поглед, който Вислер не можеше да види, дори в този миг да я гледаше право в очите. За него посланието бе така ясно, сякаш го беше изрекла на глас.

— Добре, че поне единият от двамата е разумен — обади се Вислер. — Не знам дали ще ви е от полза, но все пак нека ви кажа — готов съм да подпиша всичко, което чуя или видя… срещу скромен хонорар, разбира се.

— Разбира се — повтори Щефан с възможно най-враждебния тон, на който бе способен.

Вислер вдигна рамене.

— Нали сам казахте, че не ми плащате чак толкова много.

Щефан го прикова с поглед, но нямаше никакво желание да продължава размяната на нападки. Със силни, ядосани движения върна камерата и касетофона обратно в раклата и хлопна силно капака.

Нахлузи ботушите, извади ръкавиците от джоба на якето, сложи ги наполовина, но после ги свали от ръцете си и отиде до Ребека, за да й помогне да се облече. Движенията й бяха точни, но твърде забавени, за да не забележи Щефан колко усилия й струват.

— Добре ли си? — попита той. — Няма ли да е по-добре, ако…

— … остана тук? — прекъсна го Ребека и поклати силно глава. — Само през трупа ми.

Щефан не се засмя.

— Това може да стане и по-скоро, отколкото мислиш. Болна си, а ни чака дълъг и труден път.

— Имам само малко температура. Преживявала съм и много по-лоши неща.

Щефан направи загрижена физиономия. Не беше само „малко температура“. Очите на Беки бяха помътнели и тялото й миришеше лошо. Това се дължеше отчасти и на факта, че от три дни не се бе преобличала, но… Косата й беше изгубила естествения си блясък и изглеждаше като кафеникава слама, а ръцете й леко трепереха. Щефан я докосна и с ужас установи колко топла и суха беше кожата й.

— Имаш висока температура, а не „само малко“. Ами ако е възпаление на белите дробове?

— За това са измислили пеницилина — опита се да се измъкне Беки. — Не се притеснявай. Нека да свършим това, за което сме дошли, и после можеш да ме мъкнеш по всички лекари, които намериш. Но сега си искам интервюто!

Вислер се прокашля. Явно разговорът започваше да го смущава.

— Ще почакам отвън. Побързайте!

Изчакаха го да излезе от стаята. Ребека отиде до раклата, отвори я и трескаво зарови вътре.

— Какво си намислила? — попита Щефан.

Тя се изправи и триумфиращо размаха под носа му миниатюрна сребриста кутийка, малко по-голяма от запалка. Беше електронният еквивалент на касетофон, който можеше да записва до половин час и имаше невероятно чувствителен микрофон. Можеше да го вложиш в затворения джоб на скиорско яке и той да записва всеки звук в радиус от десет метра. Беки го беше купила преди две години при едно отиване в Англия в едно от онези магазинчета, където може да се намери всичко — от пълно шпионско оборудване до кафени чашки, които при всяко сръбване изсвирват мелодията на Биг Бен. Доколкото Щефан знаеше, тя още не бе използвала касетофона.

— Сигурна ли си, че можеш да го използваш?

— Наред е — отвърна Ребека. — Изпробвах го, преди да тръгнем. Батериите са нови.

— Нямах предвид това. — Щефан кимна с глава по посока на вратата. — Вислер може би има право, знаеш ли? Тези мъже наистина са опасни. Ако Барков забележи, че записваш разговора…

— Няма да забележи — успокои го Ребека. — Ще го скрия на място, където със сигурност няма да провери.

Щефан се отказа да я убеждава. Намерението на Беки беше рисковано, лекомислено и доста неразумно, но напълно я разбираше. На нейно място и той би постъпил по същия начин. За съвсем кратко дори си поигра с мисълта да вземе малката камера, която можеше да скрие в джоба на якето и на място да се опита все пак да щракне някоя и друга снимка — без светкавица и с риск след това да получи само черна ивица върху негатива. И да бъде убит също. Нямаше представа каква част от думите на Вислер за партизаните бяха верни, но ако само половината от това, което чуха за Барков, беше истина, тогава за този тип човешкият живот наистина не значеше нищо. Както и да го мислеше и премисляше, едно оставаше сигурно — не биваше да идват.

Но изводът дойде твърде късно.

Въпреки предупреждението на Вислер да побързат тръгването им се забави с почти цял час. Когато се качиха в колата и потеглиха на изток, вече бе започнало да се стъмва. Заедно с мрака над планината сякаш се спусна и завеса от мистична тайнственост.

Това беше първото нещо, което така силно го впечатли при пристигането му в тази страна — странният начин, по който се стъмваше. Никъде другаде по света мракът не идваше по този начин. Тук като че ли се здрачаваше два пъти — първо цветовете избледняваха, докато всичко наоколо се превърне в черно-бяла снимка с ярки сенки и силно очертани контури, като през това време все още не бе тъмно. Едва тогава, след неопределен, по-дълъг интервал от време започваше наистина да се стъмва. През последните няколко дни изщрака поне пет-шест филма, за да улови тези магически мигове, но се съмняваше, че е успял. Имаше моменти, в които камерата беше по-добра от човешкото око и тогава се получаваха снимки на неща, които иначе не могат да се видят. Но с пълна сила важеше и обратното — имаше неща, които не можеха да бъдат фотографирани и вълшебните мигове биваха разрушавани при опитите да бъдат уловени върху хартия.

Здрачът тук без съмнение принадлежеше към втората група. Може би тайнствената магия, която усещаше, ставаше само зад очите, в съзнанието му. Кой знае? Опита се да насочи вниманието на Беки към картината наоколо, но срещна само неразбиращия й поглед. Реши да не повтаря опита, за да не чуе и някоя от хапливите й забележки. Колкото и добре да се разбираха, имаше няколко неща, по които никога нямаше да постигнат съгласие. В съвместния им живот той беше романтикът, а тя — прагматичният тип. Професионално така се допълваха блестящо, но в личен план нещата не стояха така — меко казано.

Двата джипа се приближиха до подножието на един хълм, където започваше и гората. Щефан се обърна още веднъж назад и погледна къщурката, преди напълно да се скрие от погледа им. В настъпващата тъмнина едва различи очертанията й — бе просто сянка, която се различаваше от останалите по геометричните си форми. Гледката някак го обезпокои. През изминалите три дни малката постройка се беше превърнала в техен дом. Вътре бяха всичките им неща. Само фотоапаратът му струваше повече от автомобил среден клас, да не говорим за евентуалната цена на снимките и записите. Отново се сети какво каза Вислер за хората около тях. Думите „банда разбойници“ звучаха романтично и възбуждащо, само ако ги слушаш, седнал пред телевизора с купичка фъстъци в ръка. Но когато седиш в открития джип, който пътува незнайно накъде в тъмнината, при температура малко над нулата, възбудата и развлечението мигом изчезват.

— Спрях газта — обади се Ребека. Беше забелязала погледа му, който вероятно е бил доста по-загрижен, отколкото си мислеше. — Ютията също изключих от контакта, затова не се притеснявай.

— Страхувам се за багажа ни — каза той тихичко, за да го чуе само Ребека.

— Пак твоето черногледство! Когато се върнем с интервюто, ако искаш, ще ти купя два нови фотографски комплекта.

Щефан се усмихна. Ако я чуе човек как говори, ще си помисли, че вече държи в ръката си наградата „Пулицър“ заедно с чек за седемцифрена сума, срещу която е продала репортажа на тези, които са предложили най-много. А може би не беше много далече от истината, що се отнасяше до наградата. Истината е, че този репортаж беше големият им шанс. В момента сензациите се продаваха доста добре. Ако, разбира се, останат живи достатъчно дълго, за да намерят купувач.

— Никой няма да пипне вещите ви — чуха изведнъж гласа на Вислер.

В първия момент Щефан не знаеше изненадан ли е или ядосан. Въпреки студа джиповете се движеха със свалени гюруци и шумът от двигателя би трябвало да заглуши думите му. Още повече че беше говорил достатъчно тихо. Въпреки това Вислер явно го е разбрал, което означаваше, че най-открито ги подслушва.

— Сигурен ли сте?

— Стопроцентово. — Вислер седеше на мястото до шофьора и се обърна назад, поглеждайки първо Ребека, после него. — Докато всичко върви по плана, никой няма да се докосне до вещите ви. А ако не… — той вдигна рамене. — Струва ми се, че тогава няма смисъл да се притеснявате за някакъв си фотоапарат.

Щефан погледна мъжа зад волана, но Вислер само поклати глава.

— Не се страхувайте, не разбира и дума от нашия език.

— Сигурен ли сте?

— Да. Но дори и да не е така, няма значение. И без друго ни презират.

— Мислех, че ни уважават — каза Ребека.

— Едното не изключва другото. — Вислер се обърна отново напред и с много мъка успя да си запали цигара. Ясно беше, че не иска повече да говори. Може би така е и по-добре, помисли си Щефан. Думите му звучаха истински, но Щефан вече бе напълно сигурен, че ги е запомнил от евтини романи и екшън филми. Мисълта не беше особено успокоителна, като си помислеше, че бяха поверили живота си в ръцете на този човек.

Движеха се по тесен горски път и сякаш бяха в непрогледен тунел без всякакви очертания. На Щефан му се искаше да погледне часовника, но за целта трябваше да си свали ръкавицата, а това вече му се струваше твърде мъчително. Освен това… защо ли? Можеше горе-долу да пресметне разстоянието, което бяха изминали, но не и да установи посоката, в която пътуваха. Дори и да не бяха в гората, пак нямаше да може. От една седмица насам небето беше скрито зад дебела пелена от облаци, от която валеше ту дъжд, ту сняг. Освен това се съмняваше, че пътищата, по които пътуваха през последните дни, са обозначени на картата.

Пресметна; че се движиха около четвърт час, преди гората да просветлее. От двете страни на пътя дърветата се отдръпнаха и пред тях изникна почти гол карстов хълм. Джиповете с мъка се заизкачваха по невидим път. Щефан предположи, че това е коритото на пресъхнал поток.

— Къде ни карат? — попита Ребека. — На обратната страна на Луната ли?

Вислер се засмя.

— Да, местността наистина е доста негостоприемна. Но Барков настоя да минем точно по този път.

— Път ли? — промърмори Щефан. — Наоколо не виждам никакъв път…

Автомобилите се приближиха до върха на хълма. Шофьорът на техния джип намали скоростта, за да ги настигне втората кола. Последните метри се движеха успоредно. На върха спряха и изключиха двигателите, но оставиха фаровете включени.

От гледката, която се разкри отпреде им, на Щефан дъхът му секна.

Хълмът всъщност не бе хълм, а връх, който заедно с фланга на втора верига на отсрещната страна образуваше стените на дълга и много дълбока долина, която се губеше в тъмнината вляво и вдясно от тях. Дъното на долината и по-голямата част от отсрещния склон бяха обрасли с гъста гора, но тук-там Щефан забеляза сребристи отблясъци — вероятно от река или широк поток, които течаха през долината. Въпреки (или може би точно заради) слабата светлина пред погледите им се разкриваше фантастична картина, изтъкана от сенки и мрак, от която сякаш струеше нещо прастаро и мрачно. Щефан не можеше да опише с думи чувството, което изпита, но то беше толкова силно, че можеше да го пипне с ръка.

— Какво е това? — попита Ребека.

— Местните хора го наричат Вълче сърце — отговори Вислер. — Страшничко, нали? Бил съм два или три пъти тук и всеки път изпитвам едно и също чувство — че ме наблюдават. Сякаш долу има нещо.

— Да не би Барков да ни чака точно тук? — Тонът, с който Ребека зададе въпроса, говореше, че не се чувства никак добре.

Щефан също. Никак не му се искаше да признае, но Вислер доста точно бе предал с думи и неговото усещане при вида на долината. Австриецът поклати глава и посочи билото на отсрещния хълм.

— Той е там отсреща. Но трябва да почакаме още малко…

— Защо?

Вислер въздъхна.

— Да ни дадат знак, че можем да продължим напред. Искат да се убедят, че сме сами. Какво очаквахте? Барков е недоверчив. Може би ни наблюдават, откакто напуснахме къщата.

Ребека видимо се стресна, Щефан също се озърна на всички страни. Разбира се, видя само сенки и мрак, зад които можеше да се крие всичко или нищо. Когато се обърна, срещна подигравателния поглед на Вислер.

— Какво е толкова смешно?

Вислер свали ръкавицата си и запали една цигара без филтър. Подаде кутията и на тях, но те в унисон поклатиха отрицателно глави.

— Вие — отвърна той, след като дръпна силно от цигарата.

— Аз ли?

— Ако можехте да се видите отстрани… Опитвате се да играете хладнокръвен тип, а сте развълнуван като малко момче, което очаква Дядо Коледа всеки миг да му донесе подаръка. Още не можете да разберете в какво сте се забъркал, нали?

— Барков е… — подхвана Ребека, но Вислер веднага я прекъсна.

— Не говоря за Барков. От всичко, което досега чух за него, мисля, че е просто дребен гамен. Доста луд и доста опасен, но въпреки това само дребен гангстер, който случайно се е озовал в подходящия момент на подходящото място, за да вземе своето. Имах предвид тази страна.

— Искате да кажете тази… долина? — не разбра Ребека.

Вислер поклати глава.

— Не. Всичко — хората тук, начина им на живот, мисленето им… Знам, че не ме засяга, но какво мислите, че ще постигнете?

Въпросът обърка Щефан.

— Да постигнем ли?

— Да промените, да повлияете, да подобрите… Наречете го както искате. Нали все пак искате нещо да постигнете? Или предприехте всичко, само защото се надявате да получите някой тлъст хонорар за това интервю?

— Разбира се, че не — сопнато отвърна Ребека. — Но…

— Но наистина мислите, че ще промените нещо, като разкриете занаята на дребен престъпник като Барков — Вислер въздъхна дълбоко. — Нищо няма да промените, повярвайте ми. Не и докато не се опитате наистина да разберете тази страна и хората й. Мислех си, че сте по-различни от другите, които преди идваха тук. Но и вие тичате само след сензациите…

— И какво според вас трябва да направим? — попита Щефан. Разговорът все повече го объркваше. Не можеше да разбере накъде се цели Вислер, но съвсем ясно разбра, че вече не говори като човека, когото допреди малко познаваха.

— Защо никой не се интересува от тази страна? — попита отново той. — От хората й, от това, как живеят?

— Но нали това правим! — сърдито отвърна Ребека. — Защо, мислите, сме тук? Години наред пишем за…

— … за войната — прекъсна я Вислер. — Да, знам много добре! Вестниците и телевизията непрекъснато за това говорят. Кой с кого се е съюзил, коя от враждуващите страни е нарушила примирието, кой град откога е под обстрел… — Той възбудено дръпна от цигарата си. — Броите хвърлените гранати и показвате деца, улучени от рикоширали куршуми. От време на време вземате някое от ранените деца и го настанявате в модерните си болници, грижите се за него, докато оздравее, а после написвате покъртителна история, нали? Знаете ли какво? Повръща ми се от всичко това! Шарени картинки и по възможност много, много кръв — ето след това тичате вие. Никой не се интересува от страната и хората!

— Може би след този репортаж трябва да настаним по-малко деца в модерните ни болници. — Гласът на Ребека прозвуча неочаквано грубо, макар Щефан да беше сигурен, че Вислер не искаше да засегне лично тях. Ребека също го знаеше. Само че, без да иска, докосна друга, още незаздравяла рана.

— Не е нужно — каза пренебрежително Вислер. — Премахнете един търговец на оръжие и на негово място веднага ще се появи друг. Те са като хлебарките — можете да стъпчете колкото си искате, непрекъснато ще идват все нови и нови.

Ребека понечи отново да отговори, но Щефан я спря с движение на ръката и попита:

— И за какво според вас трябва да пишем?

— За страната — отговори натъртено Вислер. — Някой от вашите колеги направил ли си е досега труда да попътува из страната с отворени очи?

— Те непрекъснато това правят — отвърна Щефан. — На някои места тук има повече журналисти, отколкото войници.

— Нямам предвид това. Не става въпрос за войната.

— Моля? — не се сдържа Ребека. Тонът й подсказваше, че бе възмутена, но Щефан не можа да разбере с какво Вислер си навлече гнева й.

— Та вие дори не знаете защо се води тази война — не отстъпваше Вислер.

— Това е смешно!

— Това е истината! Проблемът не е в тази така наречена гражданска война — сърби срещу хървати, хървати срещу мюсюлмани и всички заедно срещу НАТО или руснаците… Кой го интересува това? Повечето от бедните войници, които изгубиха живота си в нея, даже не разбраха кой ги е убил. Още повече пък защо го е сторил…

— Но вие знаете, така ли? — попита Ребека с най-злобния тон, на който беше способна.

— Може би по-добре от вас — отвърна Вислер най-сериозно.

— Нима? Защо тогава не ни посветите в голямата си тайна?

Вислер тъжно поклати глава.

— Страхувам се, че няма смисъл. Дори и да ми зададете въпроса, мисля, че няма да разберете отговора.

— Много практично — отбеляза подигравателно Ребека.

— Тук сте от две седмици и ако се бяхте огледали достатъчно внимателно около себе си, щяхте да разберете какво се опитвам да ви кажа. Мислите, че тук от пет години се води война, нали? Само че не е вярно. Войната продължава вече петдесет години, ако не и повече.

— Това пък що за глупост е? — попита Ребека.

— Тук сме в Херцеговина — отвърна Вислер. — Само допреди няколко години се казваше Югославия, а още по-преди — Босна. Пропътувайте още петдесет километра и ще се озовете в Сърбия, или както там я наричат лудите, които са сегашните й господари.

— Познаваме историята на страната — прекъсна го Ребека. — Голяма грешка е било да се създава насила изкуствена държава, но…

— Грешката продължава! — отсече Вислер. — Ситуацията няма да се промени и след края на тази война. Не и докато светът не престане да се бърка в неща, които не го засягат. Никой не може да направи от тази страна единна държава, с единно правителство и общ език. Всичко това, което за вас и мен е правилно, тук няма никакво значение. Хората тук не мислят като нас. Отидете в съседното село и ще попаднете в друг свят, където дори езикът не е същият, хората имат друга история, други легенди…

— Разбирам. Искате да кажете: с пълна пара назад към средновековието. Дори можем отново да обявим времето на градовете държави и на кралете-самодръжци.

— А може би е по-добре да се опитаме да разберем манталитета на тукашните хора. Това не е нито Франкфурт на Майн, нито Виена или Ню Йорк, а Балканите.

— Родината на граф Дракула, знам — ехидно подметна Ребека.

— Никак не е случайно, че подобни истории се случват точно в тази част на света — отвърна съвсем сериозно Вислер. — Знаете ли, мисля, че тази страна е нещо особено. Нещо единствено по рода си в целия свят. Може би дори нещо свято.

Изречени от човек като Вислер, тези думи би трябвало да прозвучат смешно, но в действителност стана точно обратното. Щефан се почувства доста особено, а подигравателната забележка, която очакваше да чуе от Ребека, просто не дойде.

— Погледнете само долината пред нас — продължи Вислер.

— Вълчето сърце ли? — попита Ребека.

Вислер кимна с глава и протегна ръка в тъмнината, макар че нищо не се виждаше.

— Сигурен съм, че няма да я откриете на никоя карта. Местните жители разказват странни истории, които се случват наоколо.

— Какви истории? — полюбопитства Ребека.

— Няма да ви харесат. Сигурно ще им се смеете. Всъщност няма значение. По-важното е, че хората уважават страната си и никога не слизат в долината. Към нея няма дори пътека.

— Жалко — каза Беки. — Намира се на много хубаво място.

Вислер я изгледа с особен поглед.

— Не всичко, което ни харесва, автоматично става наша собственост — каза той. — Знам какво имате предвид. Хората могат да направят добро състояние, ако отворят долината за туристи. Но така много бързо ще я разрушат.

— Защо я наричате „Вълче сърце“? — попита Ребека.

Още преди Вислер да отговори, откъм долината до тях долетя протяжен звук. И Щефан, и Ребека в същия миг разбраха, че не беше вълчи вой. Или поне не този, който бяха чували в безброй уестърни или филми на ужасите. Протяжният зов нямаше нищо общо с романтиката или със зова на дивото и в никакъв случай не си представиха клекнал на задните си крака вълк, който вие към Луната. В звука имаше нещо много по-старо и недобро и той извика в съзнанието им чувства, които не можеха да опишат с думи и усещания. Чувства, които бяха чужди и смущаващи и същевременно познати по някакъв обезпокоителен начин. Не беше истински вой, а продължителен, извисяващ се и заглъхващ звук, едновременно жален и предизвикателен, леко уплашен, но и заплашителен. Носеше в себе си предупреждение, което не можеше да не бъде чуто.

— Този отговор беше ли достатъчен? — попита Вислер.

— Долу наистина ли има вълци? — попита Ребека. В гласа й се долавяше лек ужас.

Щефан също стана неспокоен, но не толкова заради вълчия вой, ако въобще звукът, който чуха, бе това. Смути го реакцията на мъжа до Вислер. Беше се изпънал като вдървен зад волана и въпреки тъмнината Щефан забеляза ужаса, застинал върху лицето му. Нещо не разбираше. Вълкът сигурно беше на километри разстояние и със сигурност щеше пет пъти да размисли, преди да се приближи до колите и странните пътници вътре. Но дори и да го направеше, те бяха общо осем души, петима от които въоръжени до зъби. Нямаше и най-малка причина за страх. Въпреки това мъжът изглеждаше така, сякаш всеки момент ще изпадне в паника. Така силно беше стиснал пушката си, че пръстите му бяха побелели.

— Тук има доста неща, за които не сте и предполагали, че съществуват — отвърна Вислер и се накани да продължи, но в този миг хърватинът го докосна по лакътя и каза нещо полугласно на своя език, сочейки към склона отсреща.

В тъмнината срещу тях проблеснаха две малки бледожълти звездички и след миг угаснаха. После пак проблеснаха и пак изгаснаха. Щефан ги оприличи на очи на демон. Разбира се, знаеше какво е — двойка фарове, които им даваха сигнал.

— Барков ли е? — попита той.

— Да. — Вислер се въртеше неудобно в седалката си. — Явно сме издържали проверката.

В това време шофьорът запали двигателя.

Давейки се и чак след третия опит проработи и моторът на втория джип. Щефан присви очи, когато зад тях колата се наклони и фаровете за миг го заслепиха, но потисна желанието да вдигне ръка пред очите си. Беше обзет от много силен, необясним и безпричинен страх. Страхуваше се да помръдне, дори да мигне. Имаше чувството, че така ще привлече вниманието на нещо невидимо и тъмно, което дебне някъде в нощта.

Погледна надясно, сякаш познатото лице на Беки можеше да прогони непонятния ужас, но и нейното лице носеше същия отпечатък.

Тя усети погледа му и се обърна към него. Очакваше да види усмивка или някакъв друг знак на непоколебимия й оптимизъм, но не последва нищо подобно. Вместо това протегна ръка и се опита да хване неговата, но дебелите ръкавици им пречеха.

— В случай, че започва да ви обзема страх — обади се изведнъж Вислер, — ще ви кажа, че е малко късно. Вече няма връщане назад.

Щефан ядосано извърна глава и срещна погледа на Вислер в огледалото. Разбра, че вероятно през цялото време ги е наблюдавал, и страшно се разгневи.

— Защо просто не си гледате напред и не внимавате да не се сблъскаме с някой вълк — каза той остро.

Вислер се ухили, но мъжът зад волана така силно се стресна, че движението му се предаде на колата и те силно се наклониха.

— Внимавайте какво говорите — каза Вислер.

— Мислех, че не разбира — нервно отговори Щефан.

— Някои думи разбира — вдигна извинително рамене Вислер. — По-добре да говорим за времето или за любимото ви ястие.

Щефан си спести отговора, но продължи да наблюдава недоверчиво шофьора още известно време, докато онзи отново се отпусна, или поне външно изглеждаше поуспокоен. Беше сигурен, че хърватинът го е разбрал съвсем добре. Странното беше, че не каза нищо лошо или подозрително.

— Защо всъщност минаваме оттук? — попита Щефан, оглеждайки се нервно наляво. Склонът там беше доста стръмен. Не съвсем отвесен, но неминуемо щяха да се преобърнат, ако колата излезеше от пътя. Ако въобще може да се говори за някакъв път.

— Защото Барков ни чака на отсрещната страна — отвърна Вислер. — Нали ви казах — няма път през долината, затова трябва да направим този кръг. Не се притеснявайте, мъжете познават местността. Освен това не е далече — най-много половин час.

Точно половин час повече, отколкото Щефан смяташе, че може да понесе. Непрогледната пропаст до тях го безпокоеше все повече, и то не само заради това, че колелата на автомобила понякога се приближаваха само на тридесетина сантиметра от ръба й. Нещо в нея го плашеше.

Може би звукът, който чуха — вълчият вой. Досега Щефан никога не беше срещал това животно на открито, но беше слушал и чел достатъчно, за да не е особено любопитен към подобна среща. Освен това реакцията на шофьора говореше, че вълците напускат долината си по-често, отколкото твърдеше Вислер. Съжали, че не взе никакво оръжие, но в същия миг осъзна колко глупава беше мисълта. Ако шестимата им придружители с автомати и ръчни гранати не успеят да отблъснат нападение на вълците, какво остава за него, ако има само някакъв пистолет или нещо подобно?

А може би в действителност съвсем не бяха вълците, които го изнервяха. Те бяха само удобно оправдание за страха му. Истинската опасност ги очакваше на отсрещната страна — Барков. Ако беше вярно само половината от това, което чу за този човек, тогава той бе десет пъти по-опасен от всички вълци, които се криеха долу. Вислер го нарече търговец на оръжие, но това беше само част от истината, при това най-малката.

Барков — или по-точно майор Григорий Барков — допреди три години беше служил в Червената армия, и то не като обикновен войник, а като командир на специална част, станала известна с жестокостта си по време на войната в Афганистан, а по-късно и в Украйна. Въпреки усилените проучвания не бяха успели да разберат какво точно се е случило тогава. Може би майорът просто е преиграл и начинът му на действие е станал твърде неудобен дори за началниците му. Имаше разни слухове за издевателства над цивилното население, но това бяха само слухове, нищо повече. Възможно беше в Кремъл да са станали по-чувствителни към световното обществено мнение или пък просто да са търсили изкупителна жертва, а за тази роля хора като Барков са особено подходящи — перфектни инструменти, функциониращи безотказно, които след това много ефектно могат да бъдат свалени от сцената. А може би обяснението беше съвсем друго и най-банално — по някаква причина преди три години майор Барков изпада в немилост и е трябвало да бъде разжалван и пратен в затвора.

Само че Григорий Барков реагира не така, както са очаквали шефовете му. Вместо да се подчини и на тази последна заповед, той убива двамата агенти на КГБ, дошли да го отведат в Москва, и изчезва от сцената, вземайки със себе си повече от половината от хората си и всички оръжия и боеприпаси, които са могли да носят. Оттогава той и подчинените му се подвизават като търговци на оръжие, наемници и военни инструктори на най-различни места по света, но винаги само там, където могат да се спечелят много ядове и мръсни пари. Затова Щефан никак не се изненада, когато чу, че се е появил в Босна и Херцеговина.

Сега този човек очакваше него и Ребека на отсрещната страна на долината. А Щефан се чудеше защо му е нервно. Имаше всички основания за това.

Вислер каза, че ще пътуват половин час и сигурно така и беше, но на Щефан му се стори цяла вечност. Сигурно се дължеше на нервността му (чувството съвсем спокойно можеше да бъде наречено страх, само че той още не бе готов да си го признае). Към това се прибави обаче и още нещо, което в първия момент беше почти незабележимо, но с времето стана все по-силно — сякаш обстановката около тях постепенно се промени, при това не само във видимата си част. Колите подскачаха една зад друга по гребена на хълма. Нямаше никакъв път, нито дори коловоз. А и да имаше, Щефан не можеше да ги различи в бледата светлина на фаровете. От време на време изпод колелата се отронваха каменни лавини и полетяваха в пропастта под тях, а отдолу им отговаряше познатият вече протяжен вой. Щефан предположи, че може и да са вълци, но не искаше да пита Вислер. Внуши си, че го прави, за да не притеснява Ребека.

Тъмнината на отсрещната страна бе също толкова непрогледна, както и отсам. Гората се скри зад черна стена, която снегът погълна. Щефан имаше чувството, че се движат в тесен тунел, ограден просто от Нищото. Пред вътрешния му поглед изникна странна картина досущ като от научнофантастичен или филм на ужасите: виждаше как джиповете се движат един след друг по тесен мост без перила, който минава над безкрайна бездна, която можеше да погълне цели светове. Не се изискваше особена фантазия, за да довърши картината — разрушен край на моста, разяден бетон и усукани ръждясали метални въжета…

Щефан се опита да прогони видението, внушавайки си колко е смешно. Само че фантазията му не искаше да се раздели с него. Дърветата, които от време на време се появяваха като сенки, се превръщаха в призрачни пазачи със съсухрени сплетени пръсти, протегнати към тях. Пътуваха направо към двореца на Дракула. Нямаше ни най-малко да се изненада, ако изведнъж пред тях изникнеше теглената от шест черни коня каляска.

— Какво ти е?

Гласът на Ребека стигна до съзнанието му като през памук и той в последния момент осъзна, че наистина е на път да изгуби всякаква връзка с действителността. Това осъзнаване трябваше да го ужаси, защото все пак беше достатъчно реалист, но после си спомни думите на Вислер, че се намират в страната на много легенди и митове. Може би това означаваше много повече, отколкото мислеше в началото. Насили се да се усмихне.

— Нищо ми няма. Защо?

— Изглеждаш… ужасен.

Явно мислите се изписваха върху лицето му много по-ясно, отколкото му се искаше. Това не беше добре. Когато се изправеха пред Барков, добрата игра на покер може би щеше да е единственият им шанс за оцеляване.

— Студено ми е. А ти как си? Какво става с температурата? — В подобни случаи атаката беше най-добрата защита.

— Почти изчезна — излъга Ребека.

Не беше особено убедителна. Нещастният й вид не можеше да му убегне въпреки оскъдната светлина. Трябваше само да сложи ръка върху челото й, за да разбере лъжата, но не искаше. Освен това за тази цел трябваше да си свали и ръкавицата, а с оглед на температурата идеята не бе никак примамлива.

Изгледа продължително Ребека и тя се усмихна извинително.

— Е, леко главоболие и това е всичко. От напрежението е.

Вислер се обърна назад и попита:

— Искате ли хапче за главоболие? Нося със себе си.

— Не е нужно — отговори Ребека. — Главата и без друго вече ме боли, защо трябва и хапче да пия?

Вислер присви очи, очевидно не разбрал глупавия каламбур. После вдигна рамене и се обърна напред. Беки вяло се усмихна и от това лицето й се изкриви в гримаса. Бледата кожа, тъмните кръгове под очите и изпръхналите, подпухнали устни го правеха да изглежда страшно на слабата светлина. Фантазията на Щефан изпрати отровна стрела в мислите му: не само пътуваха към двореца на Дракула, ами и първата му жертва вече седеше до него.

— Още колко път има? — попита той.

Вислер вдигна рамене.

— Не е много далече, може би десетина минути още. Най-много четвърт час.

Щефан не беше много сигурен — дори паметта започна да му изневерява в този сюрреалистичен свят от мрак и падащ сняг, — но можеше да се закълне, че преди четвърт час Вислер отговори на въпроса по същия начин. Не му се спореше с него. Говоренето беше мъчително. Освен това от студения въздух гърлото го болеше.

За известно време — според Щефан доста повече от четвърт час — потънаха в мълчание. В следващия миг обаче до него Ребека скочи и се изправи на седалката си.

— Какво има? — попита ужасено Щефан. Вислер също се обърна и я погледна. Изглеждаше обезпокоен.

— Там… има нещо — колебливо каза Ребека. Широко отворените й очи гледаха в тъмнината вляво от тях. Гледаше, без да мига.

Щефан също извърна глава, но не видя нищо друго, освен всепоглъщаща тъмнина и дръпна жена си.

— Няма нищо.

— Има! — упорстваше Беки. — Чуй! Плаче… дете!

Щефан се вслуша напрегнато, но в първия момент не чу нищо, освен воя на вятъра, равномерния шум от двигателите и скърцането на гумите в снега. В следващия миг като че ли долови слаб, жален писък, толкова далечен, че всъщност би трябвало да бъде погълнат от шумовете на разсърдените природни сили. Въпреки това се чуваше и сякаш напук на всичко ставаше все по-силен.

— Това е дете! — развълнувано каза Ребека. — Велики Боже, някъде там плаче дете! Трябва веднага да спрем!

— Не е дете — отвърна Вислер.

— Разбира се, че е дете — не се предаваше Ребека. — Чуйте! Толкова е ясно! Трябва да спрем! — Тя се надигна от мястото си и посегна към рамото на шофьора, но Вислер мигновено я хвана за ръката и грубо я блъсна назад. Щефан възмутено му направи забележка, но австриецът не му обърна никакво внимание.

— Сядайте веднага долу! — просъска той. — Полудяхте ли? Тези типове само чакат повод да се нахвърлят върху ни, не разбрахте ли най-сетне?!

— Но детето…

— Няма никакво дете! — гневно я прекъсна Вислер. Междувременно Щефан бе вече твърдо убеден, че чува плача на пеленаче, но нямаше смелост да противоречи на Вислер. — Това, което чувате, са вълците!

— Глупости! — не се предаваше Ребека, но Вислер с едно движение на ръката я прекъсна. А може би бе посегнал да я удари.

— Вълци са — продължи той с по-тих, но твърд глас. — Повярвайте ми. Познавам местността и знам как се чува воят на вълците. Вият към Луната, това е всичко.

Ребека млъкна. Изгледа Вислер в продължение на две-три секунди, после се обърна с умолителен поглед към Щефан. Имаше нещо в очите й, което стегна сърцето му като с желязна длан. Вислер може би не знаеше как вият вълци, но те двамата с жена му знаеха как плаче малко дете. Щефан събра цялата си смелост, припомни си няколко убедителни аргументи и се обърна към Вислер. Само че когато го погледна, не успя да изрече нито дума.

— Вълци са — повтори още веднъж Вислер. А погледът му казваше: „Дори и да не са, няма да спрем.“

Може би е прав, помисли си Щефан. Познава околността сто пъти по-добре от тях. Долу не може да има дете. Склоновете на долината бяха толкова отвесни, че можеше да се слезе само с алпинистко оборудване.

— Успокойте се — каза Вислер с помирителен тон и хвърли бърз, нервен поглед към мъжа зад волана. — Аз самият съм се хващал на този номер, повярвайте ми. Долу няма хора. От векове никой не е слизал там, няма никакъв път дори. Има само гора и вълци.

Ребека мълчеше. Лицето й беше като издялано от камък. На Щефан му се искаше да каже нещо, но не можеше да произнесе никакъв звук.

А и какво да каже, така че да не влоши още повече нещата? Старият белег отново беше разчоплен, а раната отдолу бе така дълбока, че кървеше както в самото начало.

Преди четири години имаха дете. Още не беше родено, беше само на седем месеца — мъничък живот, дремещ в корема на майка си в очакване да се пробуди. Обичаха това дете много повече, отколкото съзнаваха. В онези месеци Беки беше като разцъфнало цвете — не само физически, но и душевно. Никога не я беше виждал толкова весела и жизнерадостна, и красива също. Бяха толкова щастливи!

Всичко свърши в една-единствена минута. Един пиян шофьор, реакция, закъсняла с част от секундата — може би по негова вина или на шофьора… Милостивата съдба реши Щефан да не си спомня никакви подробности. Счупването на стъклото, странно глухият пукот от трошенето на метала, който никак не приличаше на това, което гледаха в екшън филмите — това беше всичко, което остана в паметта му. Беше му ясно, че не иска да си спомня и в действителност никога не се и опита. Дори имаше и втори късмет — шокът бе последван от дълбока, но съвсем нормална тъга и с това за него нещата като че ли приключиха.

Но не и за Беки.

Обичайният механизъм, при който шокът е последван от болка, болката от забрава, а накрая постепенно приемане на неизбежното, при нея като че ли не функционираше. Явно бе приела нещата само привидно. Нямаше истерични припадъци, крясъци и озлобление към съдбата. За известно време той дори реши, че и тя като него се е примирила. Но това беше, преди да разбере цялата истина. Беки не само загуби неродената им дъщеря, тя никога вече не можеше да има деца. Пияният шофьор на кабриолета им отне не само детето. Той самият загина при катастрофата, което за Щефан беше свидетелство за висша справедливост. Това не го изпълни с удовлетворение, но поне не го накара да съжалява. Тогава в Беки нещо умря. Никога не говореха за това. Само веднъж Щефан се опита да подхване разговор, но нищо не се получи и той не повтори опита. Раната бе дълбока и болезнена и може би никога нямаше да зарасне.

Къщата беше кацнала на билото на хълма като свраче гнездо. Беше на етаж и половина и с покрив от слама. Щефан си представи как зад някой от неосветените прозорци стои човек с черна шапка и със зачервени очи наблюдава среднощните посетители. Разбира се, къщата сигурно имаше и мрачна сводеста изба, пълна с ковчези, в които преди изгрев-слънце се прибираха обитателите й.

Усмихна се на глупавата си мисъл и това като че ли понамали нервността му.

— Какво е толкова смешно? — попита Вислер.

— Нищо — отвърна Щефан. — Къщата ми изглежда малко… странна.

— Барков също е странен човек — каза Вислер. — Обича драматичната поява сред злокобни декори.

Щефан сбърчи чело, но не каза нищо. За неговия вкус къщата не беше злокобна, а свидетелство за вкус към самоубийства. Сигурно е построена преди доста време на върха на хълма, за да може да се наблюдава долината. Макар че сега отляво не се виждаше нищо, освен непрогледна тъмнина, през деня вероятно има добър изглед към Вълчето сърце. Преди не много време част от каменния хребет явно се е отчупила и сега една пета част от къщата висеше над пропастта. Само при мисълта, че трябва да влезе там, стомахът на Щефан се сви.

Вислер пое шумно дъх, за да привлече вниманието на двамата. За Щефан това дойде тъкмо навреме, защото го откъсна от мисълта за невероятното разположение на къщата, но Беки не реагира веднага. Гледаше към Вислер, но погледът й беше насочен в празното пространство зад него, в някаква точка, известна само на нея, за която Щефан само можеше да се досеща.

Вислер се прокашля и този път Ребека го погледна.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Беки поклати глава със секунда закъснение.

— Да, разбира се — отвърна тя по начин, който говореше, че абсолютно нищо не е наред.

Дори и да го забеляза, Вислер предпочете да замълчи по въпроса.

— Добре тогава. — Изглеждаше доста нервен. — Сега влизаме. Само ние тримата. Ще ме оставите аз да говоря, ясно ли е? Каквото и да стане, ще говоря само аз, докато не кажа нещо друго. И когато се появи Барков, не забравяйте нито за секунда кой стои насреща ви. Този тип може да е като гаден домашен плъх, но неговите хора и местните тук го почитат като бог.

Щефан усети някакво объркване. Имаше нещо в думите на Вислер, което не беше в ред, но не можа веднага да разбере какво.

— Все пак се е съгласил на интервюто — припомни Беки.

— Това не означава нищо — отвърна Вислер. — За Барков човешкият живот няма стойност. Наредил е да избият стотици хора и сигурно сам е убил доста. Не го забравяйте нито за секунда! — Той пое силно дъх, сякаш беше казал нещо много трудно за изричане, но в същото време и твърде важно, за да го запази за себе си. После рязко се обърна кръгом и посочи към къщата.

Двамата с Беки го последваха, но преди това Щефан още веднъж внимателно се огледа наоколо. Джиповете бяха спрели на няколко метра зад тях. Придружителите им стояха до колите си, пушеха и разговаряха на висок глас. Някои се смееха, а всички вкупом с мъка се сдържаха да не поглеждат в тяхната посока. Разбира се, ефектът беше точно обратен. На Щефан му беше ясно, че всяка крачка на тримата се следеше от пет-шест чифта очи.

В мига, когато Вислер протегна ръка напред към дръжката на вратата, тя се отвори и пред тях застана мъж в бял маскировъчен костюм. За разлика от останалите не носеше обичайния Калашников и якето му беше разкопчано, за да се вижда, че отдолу не носи никакво оръжие. Но може би точно това го правеше да изглежда много по-заплашителен. Докато минаваше край него, Щефан осъзна защо беше така. Онези отвън може и да се наричат партизани, но бяха само сбирщина разбойници и убийци. Човекът тук беше истински войник и затова по-опасен от всички вън, взети заедно.

Вислер размени с войника няколко думи на руски. Той отговори, затвори вратата зад Ребека и мина пред тях. Във вътрешността си къщата беше не само учудващо просторна, но предлагаше и още една изненада — имаше електрическа светлина. От тавана висеше електрическа крушка, а отнякъде се чуваше боботенето на генератор.

Водачът им избърза няколко крачки пред тях, после спря, посочи ниска врата в края на коридора и отстъпи встрани. Без да каже нищо, Вислер отвори вратата и влезе.

Щефан го последва. Сърцето му заби учестено. Беше силно притеснен, изпитваше истински страх и не се срамуваше да си го признае. В този момент за кой ли път си повтори и още нещо: не трябваше да идват тук. Мили Боже, та нима рискуваше своя и на Ребека живот само за да говори с някакъв психопат?!

Когато влязоха, въпросният психопат не беше в стаята. Помещението не беше голямо и ако не се броят обикновената дървена маса и пет-шест стола около нея, беше празно. На отсрещната стена имаше три доста големи прозореца, заковани с широки дъски. Преди това сигурно са разкривали панорамна гледка към цялата местност. По глухото кънтене от стъпките им върху пода Щефан бързо разбра къде се намират.

Погледна неспокойно надолу. Повечето дъски бяха нови и изглеждаха доста дебели, но не бяха наредени особено грижливо. На места имаше широки колкото пръст процепи и през тях като черен сироп проникваше тъмнина, придружена от леден въздух, в който кръжаха отделни снежинки. Дъските наистина създаваха впечатление, че могат да издържат и танк, но Щефан имаше чувството, че се движи върху тънък лед, който пукаше под краката му.

— Любимата стая на Барков — изрече Вислер, проследил погледа му.

Щефан го изгледа намръщено.

— Мислех, че идвате за първи път.

— Това не означава, че не знам нищо за него, нали?

В същия миг от другата страна на вратата се чуха стъпки и Вислер мръдна крачка встрани.

Секунда след това вратата се отвори и в стаята влезе Барков, следван от мъжа в бялото яке.

И без безупречната униформа Щефан щеше да разбере кой стои пред него. Барков така отговаряше на създадената представа за офицер от Червената армия, че изглеждаше почти гротескно: великан, висок поне един и деветдесет и толкова огромен, че може би само килограм го делеше от определението „дебел“. Лицето му беше широко, с груби черти и цялото надупчено от белезите на едра шарка. Веждите бяха гъсти и буйни, а посивялата коса отдавна имаше нужда от подстригване.

И за да отговаря картината напълно на клишето, войникът застана пред затворената врата леко разкрачен и с кръстосани на гърдите ръце. Барков пристъпи с бавни крачки до масата и се наведе леко напред, опирайки се върху нея на кокалчетата на пръстите си.

— Господин Вислер, господин и госпожа Мевес, моля седнете! Говореше немски със силен руски акцент, но иначе правилно. Не изчака гостите да последват поканата му, а сам седна на един от грубите столове и постави скръстените си ръце върху масата. Тримата колебливо седнаха и той продължи:

— Мога ли да ви предложа нещо? Чай, кафе или горещ бульон?

Вислер и Щефан поклатиха отрицателно глави, но Ребека попита:

— Може ли да пуша?

Барков сбърчи чело.

— Доста нездравословен навик, ако ми позволите забележката, госпожо Мевес. И при това никак не подхожда на дама. Но, моля…

Щефан объркано погледна Ребека, която бавно свали ръкавиците си и с вкочанени пръсти извади от джоба на якето си кутия цигари и сребриста запалка. Или поне нещото доста приличаше на запалка. Знаеше много добре какво е в действителност. Молеше се само Барков да не знае. Беки сигурно съвсем си е загубила ума. Той бързо се обърна към мъжа срещу себе си.

— Значи вие сте прочутият майор Барков, който… — подхвана Щефан.

— Главорезът от Тузла — прекъсна го със спокоен глас Барков. — Кажете го спокойно, знам как ме наричат.

— Господин майор, аз…

— Господин и госпожа Мевес не са тук, за да ви обиждат, майор Барков — намеси се Вислер. Говореше бързо и доста нервно, а очите му непрекъснато бяха в движение. — И не идват, водени от някакви предразсъдъци.

Барков лекичко се усмихна и отговори на забележката на Вислер, гледайки Щефан, което беше доста объркващо.

— Мисля, че доста добре знам защо двамата са тук. Едно интервю с главореза от Тузла може да им донесе страшно много пари, нали?

Щефан не отговори. Ребека най-сетне отвори кутията с цигари и посегна към запалката, но движенията й бяха толкова несръчни, че тя се търкулна на пода. Понечи да я вдигне, но Барков беше по-бърз. Сърцето на Щефан подскочи силно към гърлото, когато майорът взе запалката и я подаде на Ребека. В същото време направи и жест към поста до вратата. Войникът извади от джоба си най-обикновена бензинова запалка, щракна я и подаде огънчето на Ребека. Тя дръпна от цигарата, издуха дима през носа, без да го гълта, и взе своята запалка в лявата ръка. Сърцето на Щефан лудо биеше. Имаше чувството, че цялото му тяло се облива в пот. До този момент да не знае, че е женен за Мата Хари!

— Мисля, че това е съвсем в реда на нещата — продължи Барков прекъснатия разговор. — Всеки със занаята си — аз убивам хора, за да печеля пари, а вие интервюирате такива, които убиват хора, също за да печелите пари. Къде е разликата?

Той се усмихна, но очите му останаха абсолютно студени и безизразни. Щефан бе достатъчно умен, за да не отговори. Барков искаше да го изкара от укритието му, но Щефан не беше съвсем сигурен в каква посока искаше да насочи разговора.

— Е?

— Струва ми се, че има разлика — отговори той най-сетне против волята си.

Барков отново се засмя и за момент погледна Ребека, която дърпаше от цигарата си, без да вдишва дима. На Щефан му се стори, че забелязва недоверие в погледа му, затова бързо продължи:

— Има разлика, майоре. Но не се съгласихте на това интервю, за да говорим точно за това.

Барков не му направи услугата да отдели поглед от Ребека, но отговори.

— Не. Исках само да разбера дали сте честен.

— Срещал ли сте някога честен журналист? — попита Ребека. Тя нервно прехвърляше запалката в ръцете си и с ъгълчетата на очите си Щефан видя как Вислер пребледня. Той самият сигурно бе сторил същото, помисли си. Барков като че ли се пообърка и може би леко ядоса. После обаче се изсмя, доста неубедително, но не съвсем престорено. По-скоро така, сякаш този отговор приятно го бе изненадал.

— Всъщност не — призна той и погледна Щефан. — Имате много интелигентна жена. И много смела.

— Знам — отвърна Щефан, а Ребека допълни:

— Можете да го кажете направо на мен. Или в Русия е прието комплиментите за жената да се казват на мъжа?

— Освен това е и с голямо самочувствие — продължи без притеснение Барков. — Може би твърде голямо. Няма да е зле някой ден да поговорите с нея по въпроса.

Ребека отново се накани да отговори нещо, но Щефан така остро я погледна, че тя само сви рамене. Когато за пореден път дръпна от цигарата, глътна по невнимание дима и силно се закашля.

— Изминали сте дълъг и вероятно много труден път, за да дойдете дотук — каза Барков. — Затова да не губим повече време. Задайте въпросите си.

— Аз съм тази, която задава въпросите — обади се Ребека, все още борейки се с кашлицата. Това като че ли малко отслаби ефекта от думите й, но беше достатъчно да ядоса Барков.

— А, да, забравих — каза той хладно. — Картина и звук, нали така беше? Къде е камерата ви?

— Извинете, майоре — обади се Вислер. — Вие сам настояхте да не се правят никакви записи. Без снимки и без касетофон. Това бяха условията.

— Да, така беше — каза Барков и направи жест към мъжа до вратата. Щефан едва устоя на изкушението да се обърне, но в следващия миг чу, че войникът напусна стаята. Зад него вратата се затвори.

— Майор Барков — започна Ребека, — много сме ви благодарни, че се съгласихте на това интервю, но позволете да ви попитам защо го направихте?

— Защо ли? — Барков изкриви глава встрани.

Ребека се огледа безпомощно наоколо, после изгаси цигарата си в ръба на масата, пъхна угарката обратно в кутията и сложи запалката на масата.

— През последните пет години около стотина наши колеги са се опитвали да се доберат до вас, но никой не е успял. А някои от тях са доста… по-известни от нас.

— И вие сега се питате, защо избрах точно вас? — Барков се усмихна. — Да приемем, че ви вярвам. Или че сте ми симпатични.

— Но вие дори не ни познавате!

Барков погледна Вислер и отвърна:

— Това не означава, че не знам нищо за вас, нали?

Щефан не можа да се овладее и се обърна към Вислер. Неговото лице остана неподвижно, но не можеше да не е забелязал, че Барков използва точно същите думи, които той бе казал само преди малко. Може би електрическото осветление не беше единственото постижение на техниката, пробило си път в тоя затънтен край на света.

— Страхувам се, че това не дава отговор на моя въпрос — каза Ребека. Щефан я изгледа объркано. Какво значеше това? Да не би изведнъж да е забравила всичко, научено в университета и през десетте години практика?

— Да речем, че наистина ви вярвам — отговори Барков. — Не на вас лично. Права сте — дори не ви познавам. Нито вас, нито съпруга ви. Присъствието ви тук говори за голяма смелост. Но това може да се окаже също така и голяма глупост. Избрах точно вас, а не някой от известните ви колеги, по две причини. Първата е, че това, което имам да ви кажа, ще ви направи известни. Може би ще получите и… как се казваше… вашата награда „Пулицър“. Или доста ядове…

Щефан се опита да размени поглед с Ребека, но тя дори не го забеляза. От температурата й нямаше и следа и беше обзета единствено от професионална нервност. Отведнъж застана нащрек и се превърна в репортерката от първите години на познанството им. Напоследък рядко беше в такава форма.

— Трябва ми някой като вас — продължи Барков. — Сведенията, които ще ви дам, ще привлекат вниманието. Може би ще се опитат да ви подложат на натиск или да ви заплашват. — Ребека отвори уста да каже нещо, но той вдигна ръка. — Спестете ми удоволствието да чуя някоя лекция за вашата прочута западна свобода на пресата. И при вас не е много по-различно от при нас, на Изток, колкото и да не ви се иска да го приемете. Вашите колеги нямат достатъчно неща за губене, за да поемат всякакъв риск. А при нас е точно обратното.

— А другата причина? — попита Щефан.

Вратата се отвори и влезлият войник сложи на масата пред Барков протрита кожена папка с документи. Майорът го изчака да застане отново на вратата и чак тогава отговори:

— Време.

— Време ли?

— Трябваше доста бързо да взема решение. А за краткото време, с което разполагах, изборът ми не беше кой знае колко голям. — С лявата ръка той бутна папката напред, но когато Щефан посегна да я вземе, сложи ръка отгоре й.

— Какво е това?

— Доказателства. Снимки, записи, фотокопия на документи… Всичко, което ви трябва, за да докажете това, което ще чуете от мен. Ключът към вашата награда Пулицър. Или смъртната ви присъда.

Щефан гледаше папката като замаян. Нямаше и най-малка представа какво можеше да съдържа — или точно напротив, — но не смееше да се надява, че всичко това е истина. Едно нещо обаче беше извън всяко съмнение — нещата се развиваха не така, както си бяха представяли. Барков не се беше съгласил на интервюто, за да поласкае собственото си его или в изблик на величие. Беше ги подмамил, защото те можеха да направят нещо за него. Странно защо, но от това руснакът му стана по-симпатичен. А и това даваше отговор на много въпроси.

— Кажете ми, госпожо Мевес — обърна се Барков към Беки, — за какъв ме смятате? За престъпник? За наемник? Или за някакъв ненормален?

Ребека сконфузено се размърда на стола си, протегна ръка към цигарите, но я дръпна, без да ги докосне.

— Е, чак…

— Това е истината — спокойно продължи Барков. — Аз съм всичко това: наемник, а според вашите закони сигурно и престъпник. Освен това вероятно съм и луд, понеже във време като нашето все още вярвам в нещо.

— И какво е то? — попита Ребека.

Барков не отговори веднага и се облегна назад в стола, без да снема ръка от папката.

— Не съм сигурен дали ще го разберете. С вас идваме от различни светове, госпожо Мевес. Съвършено различни.

— Разликата не е чак толкова голяма — каза Ребека, но Барков поклати силно глава.

— Не говоря за Изток и Запад. Аз съм войник, детето ми. Добър войник. Роден съм във войнишко семейство и израснах в свят, където войската беше всичко — баща, майка, мое семейство, моя любима… — Той се усмихна, но само за секунда. — Сигурно ви звучи доста натруфено — романтиката на лагерния огън, мъжки мечти… Може би за себе си сте прави. Но това е всичко, което имахме.

— Ние?

Барков кимна с глава към лостовия зад тях.

— Моите момчета и аз. Служихме в Червената армия, но бяхме повече от войници. Всеки от нас вярваше в това, на което служеше. Бяхме готови да дадем живота си за родината, но още повече за това, в което вярвахме.

— И това нещо днес вече го няма?

— Да, идеите ги няма. Страната… — той вдигна рамене — днес вече няма СССР. Това, което дойде на негово място…

— Затова ли дезертирахте? — попита Ребека. Директният въпрос стресна Щефан, но Барков само се усмихна.

— Никога не съм дезертирал.

— Така ли? — Ребека наклони глава на една страна. — Така поне гласи официалната версия.

— Вие сама го казахте — потвърди Барков. — Официалната версия.

— Какво значи това? — попита Щефан.

Барков изсумтя пренебрежително.

— Аз ли трябва да ви обяснявам? Гледали сте сто пъти повече американски шпионски филми, отколкото аз. Нали знаете какво казват там: „В случай, че с вас нещо се случи или попаднете в плен, ние ще отречем, че ви познаваме.“

За секунда стана много тихо. Дори вятърът като че ли утихна. Щефан изпита странно чувство за недействителност, което не можеше да определи с думи. Лицето на Вислер изгуби цвета си. Ребека гледаше руснака с широко отворени очи.

— Искате да кажете, че… че продължавате да работите за руснаците? — каза тихо тя.

— Искам да кажа, че не съм дезертьор.

Думите му бяха непряк отговор на въпроса, но можеха да бъдат тълкувани и по много други начини.

— Защо? — попита Щефан. — Искам да кажа — защо е трябвало да го правите? Руското правителство официално се дистанцира от вас, изхвърлиха ви от Червената армия. Смятат вас и хората ви за военни престъпници.

— Дори има обявена награда за главата ми — безизразно рече Барков. — Разбира се, не официално, но не и достатъчно неофициално, за да не се разбере кой дава парите.

— Но… как така? — объркано попита Щефан.

Барков само го изгледа с пронизващ поглед, а Вислер се обади с тих, равен глас:

— Защото има неща, които не могат да бъдат уредени официално. Затова служат мъжете за мръсната работа — защото важните господа не искат да си цапат ръцете.

— Не мога да повярвам — каза колебливо Ребека.

Барков я изгледа продължително.

— Вие също имате такива хора.

— Може би. Няколко — двама-трима фанатици, които са достатъчно луди да се запалят по някакви побъркани идеи, но…

— Беки! — остро я прекъсна Щефан.

— Лъжете се, скъпа моя — Барков отвори закопчалката на папката и разпери пръсти отгоре й. — Мога да докажа всяка дума. Ще намерите всички доказателства тук вътре. Между другото, лъжете се и за нещо друго. Вашите големи приятели, американците, имат същите отряди като моя. И там има хора, които могат да извършат какво ли не в името на това, в което вярват.

— Не исках да ви обидя — каза Ребека.

— Не сте ме обидила — прекъсна я майорът. — Тези отряди съществуват, давам ви честната си дума. Срещал съм не един.

— Дори и да е така — не се съгласи Ребека, — въпросните мъже не биха били чак толкова луди, че да се преструват на дезертьори. Ще бъдат свободни като птици, навсякъде по света.

— Да — изрече Барков на руски. Това беше първата дума, която в тяхно присъствие произнесе на родния си език, и Щефан с леко учудване установи колко различно звучеше гласът му. Когато продължи да говори, тонът му звучеше доста развеселено. — Всеки американски пощальон може да ме застреля от засада и за това ще получи дори орден. Но рискът не е чак толкова голям, колкото мислите. Свикнал съм да живея с него.

— Значи, вие твърдите, че всичко това става по поръчение на вашето правителство? — Ребека беше потресена. — Бомбите над Тузла, кланетата в двете села, всички…

— Не съм говорил за моето правителство — прекъсна я Барков. — Казах, че не съм дезертьор и че действах по официално поръчение. Има разлика. Светът се промени, скъпо дете. Старите врагове изведнъж станаха съюзници и за двете страни е много практично, ако има някой, който да върши мръсната работа.

Ребека втренчено го гледаше, не вярвайки на чутото.

— Това е гротескно.

— Не съм очаквал да ми повярвате и по тази причина…

Вратата се отвори с трясък и в стаята влезе друг войник в бяла маскировъчна униформа. Заобиколи с бързи крачки масата, наведе се над Барков и му прошепна нещо в ухото. Майорът го изслуша безмълвно и с неподвижно лице. После кимна с глава и направи рязко движение с ръка. Войникът разбра командата и заднешком тръгна към закования прозорец и застана пред него. За разлика от другия при вратата, този беше въоръжен. На гърдите му висеше автомат с къса цев и той многозначително сложи ръце върху него. Нещо се беше случило. Нещо никак не добро.

— Нещо… нещо не е ли в ред? — колебливо попита Щефан.

Барков го изгледа с поглед, който би накарал и трол от скандинавската митология да замръзне на място.

— Да. Нещо наистина не е в ред.

Той шумно се отмести заедно със стола си назад, бръкна във вътрешния джоб на униформеното яке, бавно извади оттам един револвер и го насочи към лицето на Щефан.

— Какво…?!

— Кой беше? — попита Барков.

— Какво? — недоумяваше Щефан. — За какво говорите? Полудяхте ли?

— Пеленгаторът! — Оръжието сега се насочи към Беки. — Предавателят, или каквото и да е там! — Револверът се насочи към Вислер.

— Вие сте откачен — промърмори Щефан. — Никой от нас не носи предавател.

— Разочаровате ме — каза Барков, дръпна петлето на револвера и отново се прицели в Щефан. — Западът не е единственото място на света, където познават колелото и имат електронна техника. Отдавна щях да съм мъртъв, ако не знаех как да се пазя.

— В такъв случай вашата техника ви мами — каза Вислер. Гласът му трепереше и беше блед като платно. — Не сме донасяли никакъв предавател. А и защо? Освен това не сме самоубийци.

Барков не отговори веднага.

— Звучи разумно. Проблемът обаче е в това, че не ви вярвам. Някой от вас е лъжец, а аз мразя да ме лъжат. Сега мога да ви заповядам да се съблечете пред мен и да наредя да претърсят дрехите ви. Така нещата веднага ще се изяснят, нали? — Той направи кратка пауза, през която изгледа всички подред, но погледът му се спря по-продължително върху Ребека.

— Но предпочитам друго решение. Ще ви застрелям един след друг. Сигурно и тримата лъжете и тогава сами сте виновни за съдбата си. А може би лъжецът е само един. В такъв случай все още има възможност да спаси останалите двама.

Той вдигна оръжието, разлюля го четири-пет пъти и го насочи право в челото на Вислер.

— Е?

— Чакайте! — каза Ребека.

Щефан ужасено се обърна назад, но замръзна по средата на движението си, защото войникът зад Ребека насочи автомата си в него.

В първия момент и Барков изглеждаше стъписан. Погледна Ребека, но оръжието му продължи да сочи в лицето на Вислер.

— Вие?

— Не е… не е това, което мислите — нервно каза Ребека. — Не е предавател. Ето го.

Тя бутна миниатюрния касетофон към майора. Той недоверчиво го гледа в продължение на няколко секунди, после свали оръжието, сложи го пред себе си и посегна към „запалката“.

— Натиснете капачката — каза Ребека. — Наляво. Подръжте няколко секунди и пуснете.

Барков още веднъж недоверчиво я изгледа. Сигурно се питаше дали мнимата запалка ще избухне и ще му откъсне ръцете, или пък ще се случи нещо още по-лошо, ако направи това, което каза Ребека. После намръщено кимна с глава и натисна силно с палец. В последвалите две секунди остана абсолютно тихо, после се чу гласът на Барков — много тих и някак изкривен, но ясно различим: „… казах, че не съм дезертьор и че работя по официално поръчение. Има разлика.“

Барков стъписано опули очи.

— Касетофон?

— Няма касета — Ребека поклати глава и се усмихна криво. — Май беше по-добре да взема обикновен. Контролните ви уреди нямаше да реагират на него. Това е електронно записващо устройство.

Барков кимна с глава. Изглеждаше едновременно разочарован и впечатлен.

— Удивително. Американска супертехника?

— Английска — отвърна Ребека. — Страхувам се, че дори е твърде „супер“. Сама си скроих номер.

— И на мен така ми се струва — каза Барков. Сложи запалката пред себе си и цели десет секунди я гледа безмълвно. После продължи, без да поглежда към Беки: — Бяхме се разбрали никакви касетофони.

— Знам — отвърна Ребека. — И какво щях да правя с интервю без материал? Все едно съм си го изсмукала от пръстите! Не можех да знам за това там — тя кимна към папката с документи, която лежеше пред тях на масата.

Барков най-сетне вдигна поглед.

— Мога само да повторя това, което още в началото казах, скъпа моя — въздъхна той. — Вие сте или изключително смела, или изключително глупава. Кое е вярно?

— Може би разликата не е чак толкова голяма — каза Ребека. — Какво ще направите сега? Ще ме убиете ли?

Руснакът погледна револвера си, сякаш сериозно се замисли над предложението й. Мислите в главата на Щефан запрепускаха със светкавична бързина. Ако Барков посегне към оръжието, той трябва да направи нещо. Не знаеше какво, но нещо. Може би да обърне масата, за да го обезоръжи и да прегради видимостта на войника зад него. Но тогава остава мъжът зад тях. Не беше въоръжен, но несъмнено може да убие и тримата с голи ръце, и то само за няколко секунди.

Барков не посегна към оръжието. Направи нещо, което Щефан никога не би предположил — започна да се смее и върна злополучната „запалка“ на Ребека. Щефан не си спомняше да е виждал подобен израз на пълно недоумение върху лицето на жена си.

— Включете го — каза майорът.

— Моля?! — не разбра Ребека.

— Включете го пак — повтори Барков. — Няма значение. Права сте — никой не е чувал за честен журналист. Вземете го!

Ребека колебливо взе записващото устройство, погледна още веднъж недоверчиво Барков, сякаш да се увери отново, че го е разбрала правилно, и го включи.

— Вие… вие сте безумка! — заекна Вислер. — Господи! Та той можеше да убие всички ни! Съзнавате ли какво направихте? Съвсем ясно се разбрахме…

— Млъкнете! — прекъсна го Барков, без дори да го погледне. — Моля, извинете неучтивостта ми. Понякога може би съм твърде предпазлив. Това е цената, която плащам за живота на свободна птица. Но сигурно и причината все още да съм жив.

Той обърна глава и каза на войника до прозореца няколко думи на руски. Мъжът излезе и Барков продължи, преди онзи да е затворил вратата след себе си:

— Доказателствата за всичко, което ви казах, ще намерите в тази папка. Дори нещо повече.

— Но защо сега? — попита Ребека. Бе се съвзела от шока учудващо бързо. — Да приемем, че папката наистина съдържа документи, които доказват думите ви. Защо ни разказвате всичко точно сега? Да не би изведнъж да престанахте да вярвате в нещата, за които вие и хората ви направихте толкова много?

Барков се усмихна, но усмивката му беше горчива и болезнена, сякаш Ребека неволно бе казала нещо, което го е засегнало.

— Вярвам повече от всякога, че има неща, за които си заслужава човек да умре — каза той тихо. — Вярвам в идеалите, в мечтите, в принципите… Но не съм глупав, а още повече пък сляп. Аз вярвам в тези неща, но хората, за които работя, явно вече не вярват.

— Означава ли това, че… че излизате от играта? — колебливо попита Ребека.

— Да излизам ли? Така ли казвате на Запад? Интересно… — Барков замълча за момент, сякаш мислеше върху точното значение на думата. После поклати глава. — Интересно, но погрешно. Не искам да „излизам“. Само искам да остана жив. Хората ми също. Материалите в тази папка са нещо като моята застраховка „живот“. Виждате ли, скъпа, не само времената се промениха. Промениха се и хората, на които вярвах.

— Искате да кажете, че искат да ви отстранят — каза Щефан, конкретизирайки нещата.

— Да ме отстранят? — Барков отново се усмихна лекичко. — Езикът ви е толкова цветист… странно. Досега не ми е направило впечатление. Да, прав сте. Станах… неудобен. Знам твърде много и бих могъл да разкажа доста неща за много хора, които от своя страна ще вдигнат твърде много прах — както вие се изразявате. През последните четири седмици хората ми заловиха много атентатори, изпратени, за да ме убият. Ще дойдат и още. Ще ги хванем и тях, а отсреща ще изпращат все нови и нови. И някой ден някой от тях ще изпълни задачата си. Проста статистика. — Той вдигна рамене.

— Разбирам — каза Ребека. — Надявате се да спасите живота си, ако изнесем пред обществеността съдържанието на папката.

— Не — отговори Барков. — Трябва да съм идиот, за да повярвам в това. Те ще ме убият на всяка цена.

— Те?

— КГБ, ЦРУ, мюсюлманите… — Барков вдигна ръце. — Имам толкова много врагове… Дори и да успеете да публикувате материалите, в никакъв случай няма да ме оставят жив. Няма да им се дам лесно, но съм наясно, че рано или късно ще ме пипнат. Не става въпрос за мен.

— А за какво тогава? — попита Вислер. — Отмъщение?

— Една друга дума щеше да ми хареса повече. Справедливост. Може би звучи странно от моята уста, но не мога да понеса мисълта, че единствено аз ще нося вината за всичко сторено. Имам син, който служи под мое командване, и още петдесет и шест бойци. Искам да спася живота им. — Той пое шумно въздух и бутна папката с документи пред себе си. — Ето предложението ми — за вас наградата „Пулицър“ и може би много пари, а за мен животът на хората ми и удовлетворението, че тези, които ме предадоха, също ще платят. Приемате ли?

Ребека втренчено гледаше папката. Щефан все още бе като зашеметен от чутото. Никой не помръдваше. След няколко секунди Вислер се наведе над масата и протегна ръка към папката. Или поне така изглеждаше.

Но не посегна към нея.

Взе револвера на Барков и стреля.

Движението не беше толкова бързо, колкото плавно и уверено, така че Щефан изобщо не разбра какво искаше да направи, преди да стане късно. Барков явно също не разбра. Вислер не губи време да взема оръжието от масата, за да стреля. Просто обърна револвера върху масата и натисна спусъка със средния пръст. Изстрелът не беше смъртоносен, но проби огромна дупка в дясното рамо на Барков и го обърна на пода заедно със стола. В същото време, може би само частица от секундата преди да стреля, Вислер отстъпи назад. Тежкият му войнишки ботуш уцели мъжа пред вратата и го захвърли към стената. Той не се свлече, но за кратко остана замаян. Точно този момент му трябваше на Вислер.

Използвайки силата на собствения си ритник, той се претърколи през масата, грабна револвера и стреля още докато падаше от другата страна. Куршумът улучи войника точно в гърлото и го уби на място. Вислер светкавично се изправи и стреля два пъти в главата на Барков. Между първия и втория изстрел не изминаха и две секунди.

Щефан седеше като вкаменен. Всичко се случи твърде бързо, за да може да реагира по някакъв начин. Дори не успя да разбере точно какво става. С пълно недоумение гледаше Вислер, който стоеше от другата страна на масата.

— Но… — заекна той — Какво… какво направихте?

Вислер вдигна оръжието с две ръце, прицели се в него и натисна спусъка два пъти. Един куршум за него, един за Беки.

Смъртоносният удар, който очакваше, не последва. Вместо това зад гърба му се чу странен шум и миг след това глухо падане. Щефан се обърна и видя войника с автомата, който отново беше влязъл в стаята. На две места дебелото му яке започна да се оцветява в червено. Върху лицето му бе изписано недоумение и той започна бавно да се свлича на пода. Шумът беше от падналия му автомат.

Вислер се прехвърли още веднъж през масата, повали умиращия войник на земята и се наведе за автомата. Револвера на Барков захвърли.

— Какво правите? — едва изрече Щефан. Чувстваше се все още като парализиран, сякаш бе попаднал в някакъв кошмар, който с всяка изминала минута ставаше все по-ужасен и невероятен.

— Опитвам се да спася живота ни, глупако — отвърна Вислер. — Махайте се от вратата! И двамата!

Най-сетне Щефан преодоля сковаността си. Скочи, грабна Ребека от стола й и я издърпа в другия край на стаята. За малко и двамата да паднат върху трупа на Барков. Той не искаше да гледа, но го направи против волята си и веднага съжали, когато видя какво са направили двата куршума в лицето му.

В това време Вислер беше махнал убития войник от вратата и я беше затворил. Бързо примъкна един стол, пъхна го под дръжката на вратата и с един силен ритник го вби здраво.

Щефан трескаво мислеше. Колко време мина от първия изстрел? Пет, шест секунди? Най-много. От другата страна на вратата вече се чуваха викове и тропот от стъпки, които бързо се приближаваха.

— Вие… проклет идиот! Какво направихте?! Защо? Убихте всички ни!

Вислер дойде при тях. Минавайки край масата, взе папката с документите на Барков и я пъхна под якето си.

— Толкова бързо не се умира! Дръпнете се!

Неспособни все още да мислят ясно, Щефан и Ребека се подчиниха. Вислер се приближи до средния от трите големи прозореца и го отвори. С два-три силни удара с автомата счупи дъските, с които беше закован, наведе се напред и се огледа за секунда в пространството пред себе си. Щефан не чу ясно какво каза, но му заприлича на ругатня.

Вратата се разтресе от силен удар и писклив глас закрещя на руски. Вислер отговори на същия език и за момент отсреща се чуха объркани гласове.

— Какво им казахте? — поиска да разбере Щефан.

— Че ще застрелям майора, ако се опитат да разбият вратата — отговори Вислер. Обърна се кръгом и се огледа с отчаян нервен поглед. На Щефан не му беше особено трудно да разбере какво търси.

С две-три бързи крачки се озова до прозореца, който Вислер разби, и се наведе навън. Не видя нищо. Под къщата зееше бездънна черна пропаст.

Ударите по вратата отново започнаха и същият глас от преди пак извика нещо, на което Вислер този път не отговори. Миг по-късно се чу един-единствен изстрел. Куршумът се заби във вратата, но дебелото колкото ръка дърво издържа.

— Вие ни използвахте — обади се изведнъж Ребека. — От онези сте, от които Барков се страхуваше, нали? Проклет мръсник! Използвахте ни, за да се доберете до него!

— Всеки изпълнява задълженията си — простичко отвърна Вислер. Наведе глава и внимателно затърси с поглед по дъските на пода, чукайки с тока на ботуша си на различни места. Отдолу кънтеше на кухо.

— Задължения ли? — просъска Ребека. — Това вие наричате задължения?! — Тя внезапно се спусна към Вислер и се нахвърли с юмруци върху него. — Проклет убиец!

Вислер се направи, че не забелязва първите удари, но после мълниеносно сграбчи китките й и ги стисна с такава сила, че тя сгърчи лице от болка. Щефан пое дълбоко въздух и направи крачка към него, но само кратък поглед на Вислер беше достатъчен да го накара да застине на място.

— Пуснете ме! — кресна Ребека. — Не ме докосвайте, убиец такъв!

Вислер понечи да отговори, но в този миг отвън проехтяха изстрели и куршумите се забиха във вратата. Вислер грубо блъсна Ребека и тя падна заднешком в ръцете на Щефан.

— Дръжте я, за да не я укротявам аз.

— Убиец! — Ребека отново се опита да се нахвърли върху него, но Щефан прие предупреждението съвсем сериозно и я хвана. Вислер тропна още няколко пъти с ботуш по пода, после обърна дулото на автомата надолу и вдигна спусъка.

Плющенето от куршумите отекна страховито в малкото помещение. Ребека изкрещя и закри ушите си с ръце.

Вислер изстреля всички куршуми в пода. Между краката му изригна фонтан от трески и въздухът замириса силно на барут и изгорено дърво. Стана трудно да се диша. Вислер с мъка удържаше автомата в ръцете си, но въпреки това не сне пръст от спусъка, докато не изстреля целия пълнител.

— Помогнете ми! — изкрещя той.

Щефан разклати няколко пъти глава, но кънтенето в ушите му не изчезна. Изстрелите вече бяха престанали, но от силата на звука почти нищо не чуваше. Измежду дъските излизаха малки облачета прах, смесени с трески. Вратата щеше да издържи още малко.

— Проклятие, Щефан, помогнете ми!

По тона му различи, че Вислер крещи, но думите достигнаха слуха му само като слаб шепот. Въпреки това побърза да клекне до него. Залпът от автомата бе пробил дупка, широка почти метър. С две ръце Вислер къртеше дъските, които се оказаха доста по-стабилни, отколкото Щефан предполагаше. Дори с общи усилия бе трудно да разширят пролуката толкова, че през нея да може да мине човек. Отдолу се показаха множество кръстосани греди и по-тънки летви, които трябваше да служат за укрепване. Чак когато ги видя, Щефан разбра какво е решил да прави Вислер.

— Полудяхте ли? — изпъшка Ребека. — Няма да сляза долу!

— Тогава останете тук — лаконично отвърна Вислер. Извади последната дъска и я хвърли настрани. — На мен ми е все едно. Момчетата отвън ще ви убият. Но може би не веднага. Колко човека каза, че има Барков? Петдесет и шест?

Ребека пребледня още повече и нервно погледна към вратата. Щефан устоя на изкушението да направи същото, но не беше и нужно. Слухът му постепенно се възвръщаше. Чуваше се непрекъснато пукане — като пуканки, подскачащи върху нагорещен котлон.

Вислер окачи на врата си празния автомат, опря се на двете страни на отвора в пода и с невероятно сръчно движение се спусна надолу. Щефан все повече недоумяваше как е могъл да се излъже в този човек. Вислер съвсем не беше безобидната сива мишка, с която се беше запознал. Всяко от движенията му, всяка дума, която изговаряше, дори погледът му издаваха невероятна сила и сръчност.

— Хайде! — обърна се той към Ребека.

Тя поклати глава.

— Не мога… — Цялото й тяло трепереше, черните й очи така бяха разширени от страх, сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите.

Щефан още веднъж погледна към вратата. Като по някакво чудо тя още държеше, но може би само след секунди войниците щяха да са вътре. Явно не се решаваха да използват тежки оръжия, защото не знаеха дали командирът им наистина не е още жив. Въпреки това на тримата им оставаха още броени секунди.

— Бързо! — подкани я Щефан. — Прав е. Те ще ни убият.

Почти беше изгубил надежда, но Ребека най-сетне се отърси от вцепенението си. Цялата трепереща, тя клекна и започна да се спуска заднешком в дупката. Отдолу Вислер подаде ръка, за да й помогне. Тя не я отблъсна, но го ритна. Той изруга и заслиза по-бързо. Когато стигна хълма под къщата, вече го виждаха само като неясна сянка.

Щефан слизаше плътно зад Ребека. Вятърът го блъсна в краката. Силата му така го изненада, че за малко не изгуби опора и едва се задържа. Беше толкова студено, че имаше чувството, че се потапя в ледена вода.

Вратата се блъсна с невероятна сила секунда преди Щефан съвсем да се скрие в отвора. Пет-шест мъже в бели униформи нахлуха в стаята. Щефан заслиза още по-бързо и същевременно се издърпа вляво. Над главата му изтрополиха тежки стъпки и се чуха объркани гласове, но странно защо не проехтяха изстрели. Той отчаяно се опита да не мисли за това, което щеше да се случи след няколко секунди, и продължи да слиза.

Разстоянието съвсем не беше голямо — може би три-четири метра. Гредите и летвите отдолу образуваха надеждна стълба. Въпреки това трудно се придвижваха. Щефан имаше може би още метър пред себе си, когато отгоре прозвуча рязка заповед. Не я разбра, а и този, който я изкрещя, не му даде никакво време да реагира. Изтрака автоматичен откос и само на сантиметър от лицето му се разлетяха трески. С отчаяно движение той измести горната част на тялото си встрани и напълно загуби опора. Падна на неравната скала отдолу, удряйки гърба си два-три пъти в гредите. С периферното зрение видя, че Ребека стъпи на земята и с няколко скока изчезна в тъмнината. Поне тя беше спасена.

Но той може би не. Плътно до него в скалата просвяткаха искри. Нещо като нажежен нокът одраска лицето му и той усети как по бузата му потече кръв и капна от брадата му. Бързо се преобърна, изправи се на ръце и колене и застина, когато точно пред лицето му падна нещо малко, тъмнозелено, с набраздена като на гъсеница повърхност.

Спаси го силният наклон на хълма. Ръчната граната подскоци нагоре като гумена топка и изчезна в тъмнината. Две секунди след това избухна по абсурдно недраматичен начин.

Нямаше време да почувства облекчение. Руснаците спряха да стрелят и да хвърлят ръчни гранати, но това не означаваше, че всичко е свършило. Напротив. Един бърз поглед нагоре му показа, че няколко войника вече слизаха надолу към тях. Само че го правеха много по-бързо.

Щефан скочи, почти изгуби равновесие и бързо хукна напред, размахвайки ръце. Нямаше никаква представа колко още продължава склонът. Знаеше само, че е мъртъв, ако трябваше да тича още няколко крачки. Наклонът беше най-малко тридесет градуса. Независимо дали искаше или не, тичаше все по-бързо. Едно падане щеше да е смъртоносно.

Наистина падна, но сигурно имаше цяла дузина ангели-пазители. Падна, защото стръмният склон изведнъж стана по-полегат и от силата на инерцията той направи гротескно три четвърти салто и накрая се приземи в гъст храсталак. Скованите от студ клони се счупиха като стъкло и му причиниха поне десетина малки рани по лицето и ръцете.

Известно време лежа замаян на земята. Сърцето му силно биеше. Чувстваше, че кърви, но не усещаше никаква болка. Най-голямото чудо беше, че можеше да се движи. Противно на всякакви вероятности, а най-вече на собственото му убеждение, явно не си бе счупил нищо.

С мъка се изправи и изкриви лице, когато погледна надолу към изподрасканите кървящи ръце. Болката обаче я нямаше. Досега през живота си никога не бе получавал тежки наранявания, без при това да е губил съзнание. Предполагаше, че липсата на болка се дължи на шока, но не знаеше още колко ще продължи действието му. Сигурно му оставаха още няколко минути, преди да изчезне „упойката“. Дотогава трябваше да се е отдалечил колкото се може повече.

Хукна слепешком, без да знае дали се приближава към Ребека и Вислер, или се отдалечава от тях. Повърхността под краката му не беше чак толкова стръмна, но все пак достатъчно, за да не може да тича достатъчно бързо. Страхуваше се, че ако още веднъж падне, вече наистина ще се нарани зле. Освен това тук долу като че ли беше по-тъмно, отколкото горе на хребета. Виждаше само на няколко крачки пред себе си. Земята беше осеяна с камъни и клонки и понякога в последния момент успяваше да избегне някое препятствие. С остатъка от разума си, който не беше зает с това да го държи на крака, взе жестоко решение — ще убие Вислер, само да го пипне.

Склонът като че ли нямаше край. В състоянието, в което се намираше, и при тази тъмнина беше трудно да прецени изминатото разстояние, но явно Вълчето сърце беше много по-дълбоко, отколкото му се стори първия път, когато го видя. Не беше никаква долина, а дълбоко врязана пропаст, в която никой разумен човек не би слязъл.

Щефан продължи да се препъва надолу и най-накрая стана това, което трябваше да стане — избегна няколко скали и дървета, изпречили се на пътя му, но в края на краищата се блъсна в едно дърво и падна. Преметна се през глава, хлъзна се по гръб и после още веднъж или два пъти се превъртя, докато накрая спря. Този път наистина го заболя.

Изправи се и в същия момент в тъмнината вляво от себе си чу стъпки. Нещо се движеше. Щефан присви очи и различи сянка, която идваше право срещу него. Вислер или Беки.

Когато разбра заблудата си, вече беше късно. Нито Вислер, нито Беки носеха бели маскировъчни облекла. И положително нямаше да насочат автомат срещу него.

Щефан задавено изпъшка и отстъпи назад. Руснакът изстреля къс откос към него, от което снегът пред краката му се разлетя, после спря да стреля, насочи оръжието срещу него и извика: „Стой!“

Щефан застина на мястото си. Вдигна инстинктивно ръце и в същия миг осъзна, че това е най-погрешният ход, който може да направи. Един откос от автомат в гърба сигурно е стотици пъти по-приемлив от това, което му предстои, ако попадне в плен. Твърдо реши да се бори — ако не за живота си, то поне за по-бърза смърт.

Руснакът бавно се приближаваше. Беше доста нервен. Пръстите му непрекъснато играеха по спусъка, а очите му трескаво се движеха. Сигурно подозираше клопка.

Щефан се ужаси, когато видя колко млад е стрелецът. Беше най-много на двадесет години. Когато Барков е „дезертирал“ с отряда си, войникът е бил още дете. Той и сега си беше.

Това сякаш даде на Щефан смелост за отчаяна постъпка. Изчака момчето да се приближи, после светкавично се обърна настрани, хвана цевта на оръжието и го дръпна с всичка сила. Не успя да го изтръгне от ръцете на войника, но той загуби равновесие и се наведе напред. Не изпусна оръжието и натисна спусъка. Изхвърчаха огнени езичета и металът се нажежи.

Щефан изкрещя от болка, но не пусна дулото. С все сила натискаше надолу. В същото време сви коляно и се опита да удари младежа в лицето.

Явно го беше подценил. Макар че беше сигурно двойно по-млад от него, войникът реагира невероятно бързо и с прецизността на трениран боец. Пусна оръжието си, блокира коляното на Щефан с лявата ръка и с другата го вдигна нагоре. Щефан полетя във въздуха и със страшна сила падна по гръб.

От силния удар въздухът излезе от дробовете му и той не можа дори да извика. В тила му експлодира тъпа болка и за миг изгуби съзнание. Погледът му беше размазан и не можа да стане. Огромен и заплашителен, руснакът се надвеси над него като бял призрак, който в следващия миг щеше да го убие. Дотук беше, мина през замъгленото му съзнание.

С ъгълчетата на очите си съзря втора, по-тъмна сянка. Тя безшумно скочи върху руснака, сключи ръце около врата му и в същото време заби коляно в слабините му. Младежът изпъшка от болка, пусна оръжието и се свлече на колене. Вислер пъхна лявата си ръка под брадата му, с широко разперените пръсти на дясната натисна челото му и силно изви главата назад. От ужас Щефан затвори очи, но от многобройните кунгфу филми знаеше какво означава сухото изпукване, което долетя до слуха му.

Вислер пусна трупа на руснака и клекна до Щефан.

— Всичко наред ли е? Ранен ли сте?

— Не… не мисля — прошепна Щефан. — Къде… е Беки?

— Тук, съвсем наблизо. — Вислер мина отзад, подхвана Щефан под мишниците и с лекота го изправи. Ръцете му бяха като от желязо. — На нея нищо й няма. Хайде, елате!

Щефан отмести ръцете му и с огромно усилие застана на крака. Погледна надолу към трупа на руснака. Главата му беше извъртяна почти на сто и осемдесет градуса. Мъртъв изглеждаше още по-млад.

— Убихте го — прошепна почти беззвучно.

— Той или вие — отвърна Вислер. — Хайде! Наоколо се навъртат още от тях.

— Беше почти дете! — каза Щефан с горчивина в гласа. В тялото му пропълзя леден ужас и той установи, че това чувство беше съвсем ново за него.

— Дете с Калашников — Вислер се наведе и взе оръжието на младежа. Извади пълнителя и го сложи в джоба си. — Сигурно е убил поне дузина. Да не би да искахте да сте тринадесетият?

Щефан не отговори. Вислер го гледа още секунда с гневно пробляскващи очи, после чертите на лицето му изведнъж се отпуснаха и той дори се усмихна.

— Хайде, Щефан, трябва да се махаме оттук. След нас сигурно са слезли най-малко двадесетина души.

— Защо не ги убиете всичките? — попита Щефан презрително.

— Защото по някаква случайност не се казвам Джеймс Бонд — отвърна Вислер без обида в гласа. — А и освен това ей така, между другото, никак не ми доставя удоволствие да убивам хора. Какво ще правим сега? Да ви отведа ли при жена ви, или искате да останете тук и да изчакате руснаците?

В крайна сметка тя реагира така, както Щефан очакваше, и избухна в плач. Това много го зарадва. От тях двамата Ребека без съмнение бе по-силната. Понякога дори показваше такава сила, че той се ужасяваше и се питаше дали това, което той смята за сила, не е просто огорчение — някаква броня, която тя беше издигнала между себе си и света и зад която се криеше. Бронята беше достатъчно здрава, за да я пази от всякаква болка и дори от него. Затова посрещна плача й с облекчение. Сълзите чупеха бронята и отмиваха от нея болката, вместо да я прибавят към резервоара от мъка, която година след година беше трупала в себе си. Поне се надяваше, че е така, както го мисли.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той.

Бяха намерили укритие сред малка група дървета, обгърнати отвсякъде от тъмнина. Щефан беше загубил напълно чувството си за време, но все пак предполагаше, че от бягството им от къщата е изминал най-много половин час. Бойците на Барков несъмнено усилено ги търсеха, а дърветата, сред които клечаха, бяха само някакво жалко скривалище. Единственият им истински съюзник беше тъмнината, която той допреди малко жестоко мразеше. Нощта щеше да продължи още дълго, все пак беше зима. Все някога обаче щеше да свърши и тогава…

Не, не искаше да мисли за това. Не сега. Бяха живи и само това в момента имаше значение. Понякога бе нужно да си затворят очите за действителността. Не за дълго, разбира се, но си даде половин час време, преди да признае пред себе си, че се намираха в такова положение, че все едно бяха мъртви.

Беки не отговори на въпроса му. Той я хвана за раменете и нежно я бутна пред себе си, опитвайки се да погледне лицето й. От допира установи, че цялата гори. Температурата се беше върнала. Тя отговори с почти едноминутно закъснение, сякаш цялото това време й беше нужно, за да разбере смисъла на думите му.

— Малко. Не много по-добре, но става. — Тя се отдръпна още по-напред и прокара ръка по лицето си, сякаш, за да изтрие изсъхналите вече сълзи. — Ако кажеш на някого, че си ме видял да плача, ще те убия.

Няма да имаш възможност — за това, помисли си Щефан, но се насили да се усмихне и каза:

— Същото важи и за теб, ако разкажеш някога, че съм се хванал на въдицата на този проклет Вислер.

И двамата се засмяха, но смехът им прозвуча доста по-различно от този, за който бяха чели в книгите при подобни ситуации. Не беше смях на облекчение и не свали от тях напрежението, а остави по-скоро неприятен блудкав вкус.

— Как мислиш, кой е в действителност? — попита Ребека след известно време.

— Вислер ли? — Щефан вдигна рамене. — Нямам представа. Мога само да ти кажа кой не е. Не е безобиден екскурзовод, не е и австриец, а американец.

— Откъде знаеш?

Щефан се засмя. Този път смехът му беше истински.

— Спомняш ли си какво ни каза за Барков? Че е луд като гаден домашен плъх. Никой австриец няма да каже подобно нещо. Германец също. Това е типичен американски израз, повярвай ми. Срещал съм го поне в двадесет романа на Стивън Кинг.

Ребека остана сериозна.

— Значи е от ЦРУ?

— Не е задължително — отвърна Щефан. — Може да е изпратен и от Бог знае кой. От руснаците, от мафията, от някой друг… Може да не е нищо повече от най-обикновен поръчков убиец, който е търсил двама глупаци да го отведат до Барков.

— Доста далеч сте от истината — обади се Вислер зад тях. — Но в едно сте прав — без вас никога нямаше да стигна до Барков. Говорите много силно. Бъдете предпазливи.

Щефан го изгледа с омраза, но Вислер само се засмя.

— Наистина ли забелязахте това с израза? Учудващо… Човек никога не може да бъде достатъчно предпазлив.

— Такъв ли сте? — попита Ребека.

— Какъв? Американец ли? — Вислер поклати глава, отново се разсмя и добави на австрийски немски: — Ваше величество, аз съм чист виенчанин.

— А аз съм императрицата на Сиам — отвърна презрително Ребека.

— Колкото по-малко знаете, толкова по-добре за вас — каза Вислер вече сериозно.

Ребека изсумтя сърдито.

— Престанете да лъжете! И без друго ще ни убиете. Ако не вие, то руснаците.

— Сега вече наистина ме разочаровате — каза Вислер. — Досега можех много лесно да ви убия, ако исках.

— Така ли?

— Просто можех да ви оставя в къщата. И вече щяхте или да сте мъртви, или да се молите да ви убият.

Ребека не каза нищо, но Щефан забеляза как леко потръпна. Това го ядоса и той скочи.

— Да не би да ви доставя удоволствие да плашите жена ми? — Усети как вътре в него стана нещо, срещу което беше безсилен и още по-лошо — не искаше да се бори с него. Ядът му се превърна в гняв. Сграбчи Вислер за якето, разтърси го силно и изкрещя:

— Изправихте ни пред смъртна опасност! Заради вас ще загинем, идиот такъв! Използвахте ни, а сега ви е все едно дали ще умрем или не! Проклето, мръсно говедо! — Гласът му се извиси до кресчендо и рухна. Думите изчезнаха от ума му. Нито една обида не му се струваше достатъчно силна, за да изрази това, което изпитваше към Вислер.

Продължаваше да го разтърсва все по-силно и най-накрая замахна да го удари. Вислер лесно щеше да го спре, но се ограничи само с това да избегне некоординираните му удари.

Най-сетне Щефан го улучи. Усети силна болка. Сякаш кокалчетата му бяха ударили в стена. Вислер се олюля и направи малка крачка назад. Все още не правеше опит да се отбранява, дори когато Щефан се засили, за да го удари втори път.

Само че удар не последва. Сякаш за миг силата го напусна и гневът му също така бързо се изпари. Усети същото, както преди при смеха им — кратката, мощна експлозия от чувства и бруталност не го разтовари, а му отне още повече сили. Чувстваше се празен, а не облекчен.

— Сега по-добре ли се чувствате? — спокойно попита Вислер.

— Да — излъга Щефан. Нямаше смелост да погледне Вислер в очите, затова се обърна рязко с гръб и седна до Ребека.

— Това е добре — каза Вислер и се приближи до тях. Устната му беше пукната и кървеше на мястото, където юмрукът на Щефан го бе ударил, но той не посегна да изтрие кръвта. — Сега, след като освободихте гнева си, можем да поговорим за по-важни неща.

Щефан безмълвно гледаше ръката си. Цялата туптеше. Раздвижи пръстите си и усети силна болка.

— О-хо, даже сме ранени — въздъхна Вислер. — Сега сигурно половин час ще ги смучете. Или стигат само десет минути?

— С убийци не разговаряме — сопна се Ребека.

— Така ли? — изсмя се Вислер и клекна пред тях, сложил ръце на бедрата си. — Само преди половин час говорихте с един. Дадохте куп пари и поехте невероятен риск, за да се доберете до него, ако добре си спомням.

— Това е друго!

— Нима? И какво ме различава от Барков, като оставим настрана факта, че на съвестта му тежат поне сто пъти повече хора, отколкото на моята? Това, че той се барикадира зад своите „принципи“, зад верността си и зад нещата, в които вярва? Значи аз съм убиец, а той е просто жертва, така ли? Бедният, невинен инструмент на чужди ръце! Знаете ли как му казват на това? Лайняни оправдания. Този тип не беше нищо повече от бясно куче!

Ребека мълчеше и втренчено го гледаше. Вислер продължи:

— Какво ви дава правото да осъждате мен, а него не? Защото ви използвах да се добера до него ли? Този проклетник си заслужи смъртта. Беше едно чудовище. Психопат, който убиваше за удоволствие.

— А вие сте неговият съдия? — не се предаваше Беки.

— Защо не? Някой трябваше да го спре.

— О, да — каза язвително тя. — И Бог ви избра да извършите този акт на небесна справедливост! Или бяха просто вашите работодатели, които се страхуват, че той може да разкаже твърде много неща?

— Да — отпуснато отвърна Вислер. — И какво от това? Явно не разбирате кой беше този тип. Един масов убиец. Някой трябваше да го спре. И аз си присвоих правото да бъда този някой. Може и да не съм много по-добър от него, но не мисля, че вие можете да решавате това.

Ребека сви юмруци. Очите й отново се напълниха със сълзи, но този път бяха сълзи от гняв. Щефан също беше ядосан на Вислер, защото той причини болка на Ребека. Беше обаче ужасен и от своите собствени чувства. Думите на Вислер не го възмутиха толкова силно, колкото всъщност трябваше. Този тип си играеше на Бог. Беше препасал кобура, нахлупил шапката на Уайът Ърп^[1] и сам се бе провъзгласил за съдия. А това, разбира се, не беше редно. Щефан беше противник на всякакъв вид лично правосъдие. Въпреки това думите на Вислер като отрова попиха в мислите му. Бореше се отчаяно срещу действието им, но чувстваше, че не може да го спре.

Вислер се изправи.

— Така. Мисля, че този разговор беше нужен. Сега може да обсъдим какво ще правим по-нататък.

— Защо? — попита Щефан с горчивина в гласа. — Изгрее ли слънцето, сме мъртви.

— Докато изгрее слънцето ще сме на сигурно място. На разсъмване ще ни приберат.

— И как?

— С хеликоптер — отвърна Вислер. — Не може да кацне тук, докато е тъмно. Трябва да издържим до зазоряване.

— Пилотът откъде знае къде сме? — попита Ребека.

— Той го е извикал — мрачно отговори Щефан. — Вие носехте предавателя, който руснаците засякоха, нали? Не беше касетофонът.

— Страхувам се, че да — призна Вислер. — Увериха ме, че машинката не може да бъде засечена. Но както сами видяхте, не беше така и трябваше да импровизирам.

— И мислите, че хората на Барков просто ей така ще гледат как се качваме в някакъв хеликоптер и отлитаме? — Щефан се изсмя. — Вие сте полудял!

— Проблемът не е в хората на Барков — отвърна Вислер. — Те ще ни търсят, но чак като разсъмне. А дотогава ние ще сме изчезнали.

— Естествено. Страх ги е от тъмното — каза подигравателно Ребека.

Вислер остана невъзмутим.

— Забравихте какво ви разказах за тази долина. Никой не стъпва тук, още повече през нощта.

— Глупости — обади се Щефан. — Това са войници, а не суеверни селяни, които се страхуват от някаква легенда.

— Разбира се, че не са. Но не познавате долината, Щефан. А тези мъже я познават. Местността тук е необятна и дори през деня е опасно да се слиза долу. Те нямат никаква причина да поемат този риск. Практически от долината няма изход. Смятат, че тук сме затворени като в капан и ще останем поне толкова дълго, докато получат подкрепление и достатъчно техника, за да започнат лова. — Той въздъхна дълбоко. — Но нека засега не преувеличаваме тази опасност. Имаме друг проблем.

— Какъв? — недоверчиво попита Щефан.

— Причината, поради която местните хора се страхуват от долината — отвърна Вислер. — Вълците.

— Вълци ли? — Ребека шумно пое дъх.

— Сама ги чухте. Помните ли? Мислехте, че е дете.

За секунда настана тишина. Щефан хвърли бърз загрижен поглед към Ребека. Не заради вълците, както би си помислил Вислер, а заради раната, която отново докосна с думите си, без да подозира. При тази мисъл усети, че отново го обзема гняв. Вислер, разбира се, не може да знае за случилото се, но това не променя факта, че отново причини болка на Ребека.

— Те са истинската причина, поради която хората тук избягват тази долина — продължи Вислер. — Вярно е, че в цялата история има доста суеверие, но за съжаление не е само то. Наистина има вълци. Сигурно са много малко и сигурно се страхуват повече от нас, отколкото ние от тях, но въпреки това трябва да сме предпазливи.

Щефан го погледна. Думите му звучаха така, сякаш да успокоят него самия и в същото време доказваха точно обратното на това, което каза преди малко. Защо петдесет тежковъоръжени войници ще се страхуват от нещо, от което те тримата нямаше защо да се страхуват? Вислер лъжеше — или за руснаците, или за вълците.

— Вълци — прошепна Ребека. — Дали тогава… да не се покачим… на някое дърво или нещо такова?

В следващия момент Вислер сериозно се замисли над предложението, но после поклати глава, усмихна се и потупа с длан автомата, окачен на кожен ремък на врата му.

— Не съм специалист по вълците, но повечето неща, които се разказват за тях, са доста преувеличени. Те са хищници, но обикновено не ядат хора. Ще се поогледам малко наоколо, ако това ще ви успокои. Вие останете тук.

Вислер се изправи и започна да се отдалечава, но Щефан бързо викна след него:

— Вислер!

Той извърна глава.

— Какво има?

— Кой всъщност ви е обявил за водач на групата? — враждебно попита Щефан.

— Този тук — Вислер вдигна автомата. — Но не е задължително да правите каквото ви казвам. Ако искате, можете да се поразходите. Или да се покачите на някое дърво.

И той се скри в мрака, без да каже нищо повече. На Щефан му се прииска да скочи и да изтича след него, за да изтрие от лицето му веднъж завинаги нахалното хилене, но му липсваше смелост за подобно нещо. Освен това не можеше да остави Беки сама.

— Проклетник!

— Мислиш ли, че е прав? — попита Ребека.

— За кое? Да се покатерим на дървото ли? — попита подигравателно Щефан.

Ребека остана сериозна и той се запита дали изобщо вече ще я види да се смее.

— За вълците.

Придърпа я към себе си и сложи ръка на рамото й.

— Възможно е. Онзи звук, който и двамата чухме…

— Това не беше вълк — рече упорито Ребека. — Не съм толкова глупава! Мога да различа вълчи вой от плач на дете.

— Сигурно си права — отвърна Щефан, на когото никак не му се искаше да започва дискусията отначало. Освен това изпитваше и панически страх да не събуди отново болката у нея. Що се отнасяше до звука, не беше стопроцентово сигурен. Знаеше, разбира се, как звучи плачът на малко дете, но не беше чувал в действителност вълчи вой. Познанията му за вълците се изчерпваха с десетина документални и игрални филми, които беше гледал, и с няколкото посещения на зоологическата градина. Между впрочем, нещата при Беки седяха точно по същия начин. Звукът, който бяха чули, можеше да има хиляди източници — от виенето на вятъра до истински плач на дете, намиращо се на километри оттук. Като хора от големия град бяха свикнали на всякакви шумове, но той много добре знаеше, че акустиката на открито си има съвсем други, собствени закони.

— Беше дете — продължи да упорства Ребека.

— Не ти противореча — отвърна Щефан.

Тя го изгледа с пламтящ поглед.

— Не, но предпочиташ да не казваш нищо. Сигурна съм, че ме смяташ за побъркана. Но знам много добре какво чух.

— Беки — започна той възможно най-нежно, — мисля, че… че през последните няколко години разбрах погрешно куп неща или просто не ги видях. Сигурно трябва да поговорим за това, но… моля те, не днес. Мисля, че не съм в състояние да го направя.

— За луда ли ме смяташ?

— Разбира се, че не!

В същото време обаче разбра, че беше абсолютно безсмислено, защото каквото и да каже или направи, в настоящия момент то едва ли ще проникне до съзнанието й. Беше на ръба на отчаянието. Не паническото отчаяние, придружено от приливи на адреналин и сърцебиене, каквото го усети преди, а притъпено, парализиращо чувство, което се разнасяше по вените му като разтопено олово. И наистина му се стори, че усеща как крайниците му натежават. За едно нещо беше прав — през последните години наистина или не беше видял много неща, или не беше искал да ги види. Питаше се само защо тази оценка и тези мисли трябваше да дойдат точно сега.

— Може би наистина си права — продължи той след известно време. — Почти не е за вярване, но местността наоколо наистина е населена. Не точно тази долина, но наблизо има доста села. Може би вятърът ни е изиграл лоша шега.

Тя не отговори, но погледът й казваше всичко. Щефан почти се зарадва, когато Вислер се върна. Явно не беше правил голяма обиколка.

— Мисля, че намерих място, където можем да останем — каза той.

— Високо дърво може би? — попита Щефан.

— Почти — ухили се Вислер. — Елате с мен.

Той махна подканящо и Щефан и Ребека се изправиха. Движението отне на Щефан повече усилия, отколкото предполагаше. След екстремните натоварвания, които причини на тялото си, то беше започнало да се отпуска. Умората настъпваше много бързо и той имаше чувството, че въпреки смъртната опасност, която ги грози, ще заспи, ако само за пет секунди затвори очи. Представата да проспи смъртта си му се стори някак развеселяваща. Поне щеше да е удобно решение.

— Срещнахте ли вълци? — попита Ребека.

— Не — Вислер весело се засмя, но погледът му говореше друго. — Радвайте се, малката.

— Не ме наричайте „малката“ — остро каза Ребека. — По-голяма съм от вас.

— Само биологически — отвърна непринудено Вислер. — Но ако държите да си останете такава, трябва да говорите малко по-тихо. Тук шумовете се чуват на километри разстояние.

Ребека го изгледа с гневен поглед, но беше достатъчно умна да не продължава безсмисления спор. Дали от инат, или от разбиране, Щефан не можа да прецени. Можеше обаче много добре да прецени душевното състояние на Ребека. Реакцията й не се различаваше кой знае колко от неговата. Избликът на гняв настъпваше и при нея, само че малко по-бавно. Резултатът обаче беше същият.

Щефан ускори крачки и сякаш случайно застана така, че прекъсна директния зрителен контакт между двамата. Внезапно Вислер спря и вдигна предупредително ръка.

— Какво… — започна Щефан, но Вислер вдигна ръка още по-високо и той замлъкна. Ослуша се за момент напрегнато, но не чу нищо освен вятъра.

Вислер стисна автомата с две ръце и се огледа с търсещ поглед. Щефан проследи погледа му, но не видя и не чу нищо особено. Водачът им явно беше усетил нещо, защото се обърна наляво и предпазливо продължи да върви напред. В същото време им направи недвусмислен жест да останат по местата си.

Дори и да искаше, Щефан не беше в състояние да го последва. Но той не искаше. Също толкова обаче не искаше да остане сам в тъмнината. Мразеше се за този си страх, но си призна, че вече бе приел Вислер за техен защитник. С разтуптяно сърце зачака връщането му.

Той не се появи. Стъпките му заглъхнаха почти в същия момент, в който тъмнината погълна фигурата му. Изчезна като призрак. Измина минута, после втора, трета. Три вечности. Сърцето му щеше да изхвръкне.

— Щефан!

За малко да изкрещи. Обърна се ужасен и чак сега видя, че Беки не беше до него. Беше се отдалечила на няколко крачки в противоположната посока на тази, в която изчезна Вислер. Сега стоеше почти скрита зад един заснежен храст и развълнувано му махаше с двете ръце да се приближи.

— Ела! Бързо!

Щефан изтича до нея и се опита да погледне през отрупаните със сняг клони към нещото, което така беше развълнувало Ребека. В първия момент не различи нищо друго освен сняг и сянка. После осъзна заблудата си. Не беше само сянка.

От другата страна на храста неподвижно лежеше фигура в бял маскировъчен костюм. Тъмното петно около нея беше засъхнала кръв.

— Господи! — прошепна Щефан и направи рязък жест с ръка на Ребека да остане на мястото си.

Тя и без друго не беше се приближила. Той с усилие си проправи път през преплетените клони и клекна до руснака. В носа го удари сладникав мирис на кръв, от който му се повдигна. Смъртта не беше настъпила много отдавна. Но и Вислер не бе тръгнал преди много време.

Като че ли мисълта за него не беше достатъчна, ами почти веднага чу приближаващи се стъпки и секунда по-късно гласа на Вислер:

— Проклятие! Какво значи това? Нали ви казах да не…

Той не довърши думите си. Щефан погледна нагоре към него. Вислер беше застанал до Ребека и със смесица от ужас и учудване гледаше ту към него, ту към убития войник.

— Чиста работа — каза унило Щефан. — Моите поздравления. Не чухме нито звук.

Вислер сбърчи чело и не каза нищо.

— За едно нещо не излъгахте — продължи Щефан. — Не сте Джеймс Бонд. Той никога не е убивал безпричинно.

— Не бях аз — спокойно каза Вислер.

— Престанете! — каза Щефан. — За Бога, престанете да ни лъжете!

— Мисля, че казва истината — обади се Ребека. Произнесе думите много бавно, с почти безизразен глас и това стресна Щефан.

Ребека вдигна ръка и посочи някъде зад него.

— Виж!

Много бавно той извърна глава и погледна там, където тя сочеше. Веднага видя това, което тя имаше предвид.

Снегът около убития беше утъпкан и покрит с кръв и мръсотия, но между дърветата, едва на един метър от трупа, имаше малко незасегнато пространство. Там снегът не беше докоснат, но се виждаше двойна, дълбоко отпечатана следа, която се открояваше в тъмнината. Не беше човешка. Макар че никога досега не беше виждал подобна следа, Щефан веднага разбра каква е.

Беше диря на вълк.

Това, което Вислер бе намерил, наистина не беше дърво, но доста приличаше на такова, имайки предвид сигурността, която предлагаше — беше група скали, издигащи се на два-три метра височина и непристъпни от три страни. Четвъртата страна беше стръмен сипей, който не беше голямо препятствие за човек или вълк, но можеше лесно да бъде отбранявана. Дърветата тук не бяха чак толкова гъсти, така че незабелязано да може да се приближи нещо по-голямо. Ако Щефан беше в нормално състояние, щеше да забележи, че това беше истинско естествено укрепление, върху което и без оръжие можеха да се отбраняват по-дълго време срещу цяла глутница вълци.

Само че той не беше.

Дори не можеше да си спомни колко дълго бяха вървели дотук, още повече пък в каква посока.

Видът на убития войник съвсем го извади от релсите, макар че не беше първият труп за този ден и той беше пряк свидетел на смъртта на останалите. Сравнен с всички останали уроци, които днес научи, този беше може би най-болезненият — имаше различни видове смърт. Барков умря, защото смъртта му се вписваше в някакви политически сметки и той самият — за зло или добро — беше объркал сметките. Войниците му загинаха горе-долу по същите причини или защото имаха нещастието да се окажат в грешния момент на грешното място. А това, което се беше случило на войника тук, беше нещо… нещо друго. Смъртта му беше много по-естествена, по-брутална, произволна и очебийно безсмислена. Неочаквано обаче се сблъскаха с нов, непредвидим враг, който изобщо не го беше грижа за логика или симпатия и това може би беше истинската разлика — смъртта на Барков го възмути, докато смъртта на руския войник в гората го накара да изпадне в паника, защото докосна първичните му инстинкти. Като че ли за секунда бяха забравени петнадесет хиляди години цивилизация и те отново се бяха превърнали в плячка.

— След около два часа ще съмне и ще дойдат да ни приберат — каза Вислер.

Щефан дори не си направи труда да погледне към него. Нито той, нито Ребека бяха задали съответния въпрос и затова и този отговор не го интересуваше особено. Дълбоко в себе си беше убеден, че няма да излязат живи от тази долина.

Мина доста време, но Вислер не получи никакъв отговор. Прокашля се и допълни с по-директен тон:

— Преди да се качим в хеликоптера, трябва да обсъдим някои неща.

Щефан вдигна глава, но не за да види какво ще каже Вислер, а за да погледне Ребека. Тя седеше до него, сложила глава на рамото му, и сякаш спеше. Гледката изпълни Щефан с някаква абсурдна завист, защото не смееше да се предаде на умората и да заспи. Не и след като откриха последния убит войник. Страхуваше се да се събуди и да установи, че всичко това не е някакъв кошмар. Без да поглежда Вислер, попита:

— Какво по-точно? Зависи ли от отговорите ни дали ще ни вземете или не?

Не гледаше Вислер, но почувства, че думите му го засегнаха.

— Какво ви стана? — попита остро. — Страхувате се, че може да съм прав ли?

— Прав?

— С това, което казах за Барков.

Щефан се засмя.

— Вие сте луд! Освен това не искам да говоря за това.

— Рано или късно ще трябва да говорим.

— Едва ли — отвърна враждебно Щефан. — И престанете да молите за разбиране. Ако очаквате да се съглася с вас, трябва да имате доста търпение.

Вислер шумно пое дъх. Когато заговори обаче, гласът му звучеше съвсем спокойно.

— Вие, разбира се, ще се опитате да публикувате всичко, което видяхте и чухте тук.

— А вие ще се опитате да ни попречите.

— Грешите — каза Вислер. — Аз ще ви попреча. Или може би не лично аз, но някой.

— Някой — Щефан с усилие потисна смеха си. От кошмар ненадейно попаднаха в третокласна мръсна пиеса. — Искате да кажете, че хора с влиятелни постове ще се погрижат никой да не повярва на публикуваното. И ако се наложи, ще ми окажат малко натиск, в случай че съм неразумен, така ли?

Вислер остана съвършено спокоен.

— Мисля ви само доброто, Щефан. И на двамата.

— Да, забелязахме — каза с горчивина в гласа Щефан.

— Няма да продължавам този спор. Ако искате, вярвайте ми, ако искате — недейте. Мисля, че вие и жена ви вече доста направихте и не е нужно да си навличате още неприятности.

— Така ли?

— Просто улеснявам нещата за вас. Хората, които ме изпратиха, не са особено заинтересовани от „връзки с обществеността“ и няма да допуснат да проговорите.

— А ако въпреки това се опитам, ще ми се случи нещо, така ли? — Заплахата не го стресна, очакваше я.

— В най-лошия случай може дори това да стане. Но няма да е нужно. Никой няма да ви повярва. Нямате ни най-малки доказателства за разказа си — никакви снимки, никакви записи, нито дори печат в паспортите, който да доказва, че сте били в тази страна. Но за сметка на това ще се появят достатъчно доказателства, че не сте били тук.

— Вие наистина ли вярвате, че можете да ме спрете?

— Вероятно не — призна без заобикалки Вислер. — Но ако се впуснете в тази игра, ще загубите, повярвайте ми. Не за първи път преживявам подобно нещо. Ще загубите всичко — работа, материално положение, колегите ви няма да ви вярват…

— Направо треперя от страх — подигравателно каза Щефан. Заплахата на Вислер наистина не го впечатли, макар и по съвсем различни причини от тези, за които американецът може би предполагаше. Не за първи път се опитваха да го поставят под натиск и самата заплаха той приемаше сериозно. Сам видя на какво е способен Вислер. Само че в момента стоеше лице в лице със заплаха, която беше много по-мрачна и ужасяваща от всичко, което Вислер или тези, за които работи, могат да му сторят.

— Нали не вярвате наистина на тези глупости? — попита Вислер. — Свобода на пресата, никаква цензура, пълна информация, истина.

— Вие, естествено, не.

— Вече ви казах — няколко пъти съм бил свидетел как действа цялата система. А тя наистина действа, повярвайте ми. Дори да не е така, какво ще постигнете? Няколко едри заглавия, малко внимание и малко прахоляк. След две седмици ще се е утаил и никой няма да си спомня за историята ви. Но вие и жена ви ще отпаднете от бранша. Бих съжалявал.

Странно защо, но Щефан му вярваше. Това не улесняваше нещата. Дори не правеше Вислер по-симпатичен, а още повече усложняваше всичко.

— Помислете върху думите ми — каза Вислер. — След два часа ще сме в хеликоптера, а след още два — в Италия. Дотогава искам да знам решението ви. — Той бръкна в джоба на якето си и извади малък сребрист предмет. — Ако това ще ви помогне да вземете решение…

Щефан учудено погледна предмета върху дланта му. Беше записващото устройство на Беки.

— Мислехте, че съм го забравил, нали?

— Явно съм се заблудил — отвърна Щефан. Наистина си го беше помислил, макар че сега си призна, че е било доста наивно от негова страна. Вислер не беше от хората, които забравят каквото и да било.

— Да — Вислер замислено въртеше „запалката“ между пръстите си, после я натисна така, както Беки беше обяснила на Барков. Този път не се чу нищо. Вислер сбърчи чело и повтори, но резултатът беше същият.

— Май вече не работи — констатира той.

Щефан го изгледа. Вислер вдигна рамене и пъхна записващото устройство обратно в джоба на якето.

— Наистина нямате никакви доказателства за случилото се, затова помислете сериозно върху това, което ви казах. Ако не заради себе си, направете го заради жена си.

За човек, който пред очите му е убил трима души, Вислер е доста загрижен за доброто на ближния си, помисли си Щефан. Разбира се, случи се това, от което се страхуваше — веднага започна да мисли върху думите му. И то по начин, който никак не му харесваше.

— Помислете — повтори още веднъж Вислер, стана и започна предпазливо да слиза по сипея. По средата на пътя спря, обърна се към тях и посочи с глава спящата Ребека. — И не мислете само за себе си, Щефан, а и за нея.

Продължи да слиза надолу и тъмнината изведнъж го погълна. В същия миг Ребека вдигна глава от рамото на Щефан и каза тихичко, но доста натъртено:

— Задник!

За момент Щефан се обърка. Беки така умело се беше преструвала, че спи, че той наистина й повярва. А мислеше, че добре я познава! Засмя се тихичко.

— Така ли говори една почтена дама?

— Ако я раздразнят достатъчно, да — отвърна Ребека, взирайки се с присвити очи в мрака, където изчезна Вислер. — И сигурно си мисли, че е невероятен. Робин Худ на деветдесетте, няма що! Хващам се на бас, че гордо ще разказва на внуците си как за малко не е застрелял онези двама полезни идиоти.

Щефан стисна устни, за да не каже това, което му беше на езика. Ребека беше изнервена и болна, страхуваше се и беше много разгневена. Точно в това състояние не му се искаше да апелира към здравия й разум.

— Това сега няма никакво значение — каза той с помирителен тон. — Преди да се качим в хеликоптера и окончателно да напуснем тази страна, трябва спокойно да обсъдим всичко.

Ребека го изгледа с пламнал поглед.

— Това да не би да е твоята версия на „той може би има право“?

— Това е моята версия на „в момента имаме други проблеми“ — отвърна Щефан.

— Така е — засмя се Ребека. — Представи си, никога нямаше да се сетя.

— Какво значи това? — попита Щефан неразбиращо. — Ние сме от една страна.

— Да, от тази на губещите — горчиво каза Ребека. — Май те помня като по-смел.

— А аз теб като по-честна — остро отвърна Щефан. — Аз…

В последния момент осъзна какво ставаше и думата му увисна недоизказана във въздуха. Хвана ръката на Ребека. Усети как при допира му тя леко се изпъна, но не се дръпна.

— Какво стана? Да не би да се караме?

И Ребека го изгледа с пълно объркване.

— Така изглежда. Но няма да е особено разумно, нали?

— Не, няма да е — съгласи се Щефан. Придърпа я към себе си, обви ръце около раменете й и така силно я притисна, че я задуши. Този път Беки не се дръпна и остана сгушена в него.

Доста време седяха така притиснати един в друг. По някакъв начин всеки търсеше закрила у другия. По едно време Беки попита:

— Мислиш ли, че ще се измъкнем оттук?

— Със сигурност — отвърна Щефан с много по-голяма убеденост в гласа, отколкото изпитваше в действителност. — В това отношение вярвам на Вислер. Ако искаше да ни убие, отдавна да го е сторил. Трябваше просто да ни остави в къщата.

— Нямам предвид това — отвърна Беки.

Щефан също.

— Руснаците няма да дойдат тук — опита се да я успокои той.

— А вълците?

— Глупости! Нали знаеш, че вълците не нападат хора просто ей така. Бедният руснак в гората не е имал късмет. Сигурно е изплашил животното. Или пък е била женска с малки и е помислила, че трябва да ги защитава.

— Ти откога стана експерт по вълците? — попита Ребека с подигравателен тон.

— Не съм, но мога да сметна две и две. Ако е била цяла глутница, излязла на лов, вълците са щели да го изядат или поне да го разкъсат, а не само да му прегризат гърлото. Освен това щяхме да чуем и някакъв шум — писъци, изстрели…

Ребека го изгледа изпитателно.

— Никак не те бива в лъжите. Но все пак желанието ти да ме успокоиш е направо трогателно.

Още повече, като трябва да успокоявам и себе си, помисли си Щефан.

— Добре де, какво друго може да е? — попита той. — Върколак? Само че днес по някаква случайност не е пълнолуние.

Ребека се засмя, но той много добре знаеше, че го прави, за да му угоди. На него самия шегата му се стори доста блудкава.

Има неща, до които дори и на шега не бива да се докосваме, помисли си той.

— Вече трябва да е на път — Вислер освободи бутона, който задействаше осветяването на циферблата на ръчния му часовник, дръпна надолу ръкава на дебелото си яке и дълго и замислено гледа небето на юг, сякаш така можеше да извика хеликоптера.

Поне на Щефан му се стори, че гледа на юг. Облаците над долината като че ли бяха станали още по-гъсти. Беше тъмно като в стая без прозорци и Щефан окончателно изгуби ориентация. Не само пространствена. Чувството му за време също беше напълно изчезнало. Според преценката му седяха на скалите вече два часа, но някакво вътрешно убеждение му подсказваше, че е изминало много повече време. Когато напуснаха къщата, се спуснаха в черна дупка, където познатата реалност вече не съществуваше. Спускането продължаваше.

— Намерих подходящо място за кацане — продължи Вислер, след като никой от двамата не погледна към него и не отговори. — Само на десет минути оттук, но ще е по-добре да отидем по-рано.

Гласът му звучеше почти жално — като на дете, което се мъчи да привлече вниманието на възрастен. Ситуацията беше гротескна. Всъщност поведението на Щефан и Ребека, които съвсем съзнателно го игнорираха, едва ли беше най-разумното. Но и те бяха като деца, изгубили се в тъмната гора.

— Е?

Не поради някаква друга причина, а само защото с хленчещия си тон Вислер започна да му лази по нервите, Щефан стана и подаде ръка на Ребека. Предпазливо заслизаха по стръмния сипей. Под краката им шумно се търкулнаха дребни камъчета. Звукът беше като от стъклени топчета, които се бият едно в друго и при нормални обстоятелства никога не би му направил впечатление. Сега му заприлича на откос от автомат, изстрелян от единия към другия край на долината.

Явно не само на него му се беше сторило така. Вислер също се стресна и напрегнато се взря в тъмнината пред тях. Пръстите му в дебелата ръкавица неволно се плъзнаха по приклада и дулото на автомата. Пристъпваше от крак на крак и снегът под ботушите му силно скърцаше.

— Накъде сега? — попита Щефан.

Вислер се обърна и посочи напред в нощта. На Щефан му се стори, че движението е съвсем произволно и си спести въпроса какво има там, накъдето сочеше. Знаеше една част от отговора — мрак, нощ и непозната, дебнеща ги опасност. Вислер тръгна и двамата с Ребека го последваха. Скалите зад тях бързо изчезнаха. Макар че видимостта достигаше едва две крачки, Щефан усети, че навлизат по-дълбоко в гората. На земята имаше по-малко сняг и шумът от стъпките им изведнъж стана друг — глух, сякаш краката им потъваха в памук. Изгуби се цяла октава тонове, които обикновено се чуваха.

Някъде много далеч — макар и не чак толкова, колкото се искаше на Щефан — се чу вълчи вой. В последния момент успя да потисне уплахата си, но Ребека спря по средата на стъпките си и уплашено се огледа. Въпреки дебелите ръкавици той усети как пръстите й се вкопчват в ръката му.

Вислер също спря и се обърна към тях.

— Не се плашете, няма нищо.

— Има и е вълк — поправи го Ребека. Гласът й трепереше.

— Само че е доста далече — успокоително отвърна Вислер.

— И руснакът сигурно си е мислел същото — каза Ребека. По променения й глас Щефан разбра колко много я е страх. Резервите й от сила бяха почти изчерпани и тя се намираше на ръба на истерията. Правеше всичко възможно, за да я предотврати.

— Нищо няма да ни се случи — каза Щефан силно и с възможно най-спокойния тон, на който в момента беше способен. — Далеч са.

Потърси с поглед помощ от Вислер. Американецът кимна едва забележимо с глава, усмихна се леко и потупа с длан автомата.

— Дори и да са вълци, имаме това тук — допълни той.

Колко смешно, помисли си Щефан. Успокоително, но все пак смешно. Оръжието няма да им помогне, ако наистина се натъкнат на вълци. Не е помогнало и на руснака, а той беше много по-добре въоръжен от Вислер. Предпочете да не изрича на глас мислите си. Ребека като че ли се посъвзе, но беше достатъчна само дума, за да настъпи окончателната катастрофа.

Вълкът продължи да вие, но този път Щефан почти му се зарадва. Беше все така страшен и заплашителен, но не се приближаваше.

— Хайде, вече не сме далеч! — подкани ги бодро Вислер.

Протегна ръка към Ребека, но тя отстъпи крачка назад. Вислер сви рамене, погледна укорително Щефан, обърна се и продължи да върви. Щефан се запита как успява да се ориентира в този мрак. Той самият само след две крачки за малко не се изгуби. Дори продължаващият вой не му даваше ориентир. Акустиката в тази част на гората беше толкова объркваща, че успя само да установи, че звукът идва отдалеч, но не и от коя посока.

В главата му се загнезди друга мисъл, която беше може би най-страшната от всички досега. Ако това, което Вислер им разказа за Вълче сърце, отговаря на истината, то от векове насам те бяха първите хора, които стъпват в долината. Дори може би от хилядолетия или изобщо. Чувството, което изпита при тази мисъл, още повече подсили страха му. Може би защото този свят беше толкова мрачен и различен. Въпреки че можеха да дишат, атмосферата тук беше толкова смъртоносна, колкото повърхността на чужда планета.

След цяла вечност Вислер спря и вдигна лявата си ръка. Другата през цялото време лежеше върху оръжието. Щефан застана до него и го погледна въпросително.

— Стигнахме ли?

Вислер мълчаливо посочи напред. На няколко крачки пред тях гората оредяваше и видяха полукръгла, покрита със сняг поляна. Зад нея проблясваше нещо тъмно. Може би реката, която видяха от височината на хребета.

— Къде е хеликоптерът?

Вислер вдигна глава нагоре към небето.

— На път е. Не се тревожете, щом разсъмне, ще кацне. Вече трябва да го чуваме.

— Имате ли връзка с него? — мрачно попита Щефан.

— Непрекъснато — отвърна Вислер.

Щефан се запита защо това разкритие го изненада и дори ядоса. Вислер е извикал хеликоптера още преди няколко часа. Може би го дразнеше фактът, че през цялото време е бил във връзка с пилота. Мисълта, че имаше някаква, макар и непряка връзка с външния свят, правеше чувството на изоставеност още по-силно.

— Мога ли да ви оставя за момент сами? — попита Вислер. — Искам да кажа, без да тръгнете нанякъде на своя глава? — Щефан го изгледа, но Вислер остана напълно сериозен.

— Не се шегувам. Нямаме много време. Руснаците ще забележат хеликоптера най-късно, когато започне да се спуска в долината. Не знам точно с какви оръжия разполагат, но е най-добре да предвидим най-лошото…

— Като например друг хеликоптер — предположи Щефан.

— Няколко ракети земя-въздух биха свършили работа — каза Вислер най-сериозно, но веднага вдигна успокоително ръка. — Без паника! Хората, които ще ни приберат, са професионалисти и могат да се справят с подобна ситуация. Въпреки това нямаме време за губене. — Той посочи зад себе си. — Ледът върху реката е достатъчно дебел, за да издържи поне десет хеликоптера, но искам за всеки случай да се уверя пак.

— Бъдете спокоен — остро отвърна Щефан. — Каквото и да се случи, ще стоим тук като статуи.

Вислер тръгна приведен към реката и само след няколко крачки го изгубиха от погледите си.

Щефан още веднъж изпита познатото желание да вземе клон и да разбие главата на Вислер. С мъка се застави да не хукне след него. Чувството, че Вислер е техен закрилник, беше станало по-силно, отколкото предполагаше.

— Мислиш ли, че казва истината? — попита Ребека.

— За вълците ли?

— За хеликоптера. — Тя тръсна глава. — Ние с теб сме нежелани свидетели…

— Със сигурност сме доста безпомощни свидетели — поправи я Щефан. — И абсолютно безопасни.

— При всичко, което знаем?

— Не можем да докажем нищо — съкрушено, но и някак неуверено каза Щефан. — За съжаление той е прав във всяко отношение. Нищо не можем да докажем. Дори няма нужда да ни убива. Напротив — изчезването ни сигурно ще вдигне много повече олелия, отколкото и най-невероятните истории, които можем да разкажем.

Ребека го изгледа замислено и по начин, който накара Щефан да се чувства неудобно.

— Не знаех, че можеш да говориш така убедително — каза тя. — Само се питам кого всъщност искаш да убедиш — себе си или мен. — Той понечи да отговори, но тя с рязко движение го прекъсна. — Изобщо не вярвам на този тип.

— Отдавна да ни е убил, ако искаше — вяло отвърна Щефан.

— Може би не е искал. Или просто не е искал да попаднем в ръцете на руснаците, защото се страхува, че те няма да ни убият. Мислил ли си за подобен вариант?

Да, беше мислил, и то неведнъж. Само че никога достатъчно дълго, за да стигне до някакъв отговор. Защото не искаше. И без друго няма смисъл. Бяха в ръцете на Вислер и не можеха да правят нищо друго, освен да чакат и да се надяват.

— Доста се забави — проговори Ребека след известно време.

Щефан вдигна рамене.

— Сигурно иска да огледа всичко добре. Да не би да искаш да излезем на откритото и да попаднем под огъня на руски снайперист?

Не дойде никакъв отговор, но той и не очакваше. Беки не приемаше никакви аргументи в полза на Вислер и може би е права. След няколко секунди той продължи:

— Освен това сигурно трябва да даде напътствия на пилота, за да може да се приземи нормално. Мястото за кацане не е кой знае колко голямо. Не и за хеликоптер.

Ребека отново не отговори. Поради една много проста причина — не беше до него. Когато Щефан се обърна, тя вече се виждаше само като размита сянка между дърветата. Той преглътна една ругатня, обърна се в нейната посока и извика името й. Тя не спря.

— Проклятие! — Щефан погледна през рамо в посоката, в която изчезна Вислер, и с широки крачки забърза след Ребека.

— Върни се! — извика той много по-силно, отколкото изискваше предпазливостта. Но само така можеше да е сигурен, че Ребека го е чула. Тя отново не отговори и той затича въпреки опасността в тъмното да се блъсне в някое дърво. Настигна я, сграбчи я за рамото и се опита да я обърне, но тя се освободи с такова неочаквано движение, че за малко не го събори на земята.

— Луда ли си? Какво ти става?

— Тихо! — каза Ребека с тон, който наистина го накара да онемее. След няколко секунди добави: — Слушай!

Щефан се ослуша, но не чу нищо освен естествените шумове на гората и собственото си дишане. Беки не снемаше пръст от устните си и затова той въпросително я погледна. Тя посочи една точка зад него и в същото време с другата ръка направи жест, който той не разбра.

— Там има нещо — прошепна тя.

Не изчака отговора му, а продължи да върви. Щефан я последва, поглеждайки нервно към края на гората, макар че едвам го различаваше. Само още няколко крачки и при този мрак щяха съвсем да изгубят ориентация. Докато вървеше, се запита как Вислер съумява да се ориентира в този адски мрак.

Изведнъж Ребека спря и вдигна предупредително ръка. Щефан също застина на мястото си, защото този път наистина чу нещо. Не можеше да каже какво е, но звукът му звучеше… познато. Същевременно беше и някак чужд, като част от нещо по-голямо, откъснато от обичайната си обстановка, така че не можеше точно да го определи.

Какво е това? Не посмя да изрече гласно въпроса, но устните му така ясно артикулираха думите, че Ребека го разбра. Вдигна рамене, но нещо му подсказа, че жестът й не е истински. Беше различила звука. Тази мисъл го обезпокои, без да знае точно защо.

Продължиха на пръсти да се промъкват напред. В лицата им духаше не много силен, леденостуден вятър и очите на Щефан се напълниха със сълзи. Примига, изтри сълзите и стисна зъби. По-късно, в моментите, когато случката отново и отново се връщаше в съзнанието му, проумя, че този леден вятър тогава им спаси живота. Във всеки случай в момента го възприемаше само като мъчение.

А в следващия миг вече го беше забравил. Както и Вислер, и руснаците, и дори самата Ребека, въпреки че стоеше точно до нея. Гледката бе толкова странна, че в първия миг беше твърдо убеден, че сънува.

В гората пред тях се виждаше малка полянка, над която клоните на дърветата не бяха така гъсти и снегът бе покрил земята отдолу. Прясната белота даваше добър контраст и той различи почти като при дневна светлина двата вълка, които клечаха в другия край на полянката. Край тях имаше и трето същество. Беше може би три най-много четиригодишно голо дете, което пълзеше на ръце и крака по снега и явно не се плашеше нито от студа, нито от двата хищника, защото звуците, които ги бяха примамили насам, бяха весел смях.

Беки се оказа права. Това, което чуха горе на хребета, беше дете.

Нещо не беше наред.

Детето не се страхуваше.

Двата вълка, които клечаха на задните си лапи като издялани от гранит и го наблюдаваха, не бяха на лов. Ако беше така, отдавна щяха да са го разкъсали. А те не изглеждаха като вълци, наблюдаващи плячката си.

Изглеждаха като…

Пазачи?

Това беше смешно!

Историите за деца, израснали сред вълци или други диви животни, си бяха чисти фантазии.

До него Ребека издаде тих гърлен звук и с това развали магията. Щефан светкавично се върна в действителността, а двата вълка обърнаха глави с абсолютно синхронно движение. Досега вятърът ги пазеше и отвяваше не само миризмата им, но и леките шумове от придвижването им в гората. Сега животните гледаха право в тях.

Щефан усети как цялото му тяло се сковава от леден ужас. За секунда времето като че ли спря. Вълците втренчено ги гледаха. Слабата светлина, която се отразяваше в зениците им, правеше очите им да светят със странен блясък. Чу се дълбоко, заплашително ръмжене, което никак не приличаше на кучешкото. Беше много по-могъщо.

— Мили Боже! — прошепна Щефан. — Беки, да бягаме!

Тя не помръдна. Погледът й беше прикован в детето, което бе престанало да пълзи и да се смее и гледаше в тях с наведена на една страна глава. Изразът на лицето й се промени и Щефан веднага разбра какво значеше това.

Двата вълка се изправиха. Едното животно се приближи с ръмжене, а другото застана между нея и детето. Щефан различи, че е момиченце. Движението на втория вълк беше чиста защитна реакция.

— Бягай, Беки! — прошепна Щефан.

Тя продължаваше да не се движи и затова Щефан направи същото, каквото и вълкът — с бързи крачки застана между нея и второто животно. Това, разбира се, беше безполезен жест, защото не можеше да направи нищо, ако вълкът я нападне. Не знаеше нищо за вълците, но само видът на двете животни бе достатъчен да разбере, че не могат да се сравняват с кучетата и с жалките им себеподобни в зоологическата градина. Беше виждал овчарски кучета, по-големи от вълците тук, но още не бе срещал твар, която да изглежда по-дива, по-опасна и по-непредвидима от тези тук. Не можеше да защити Ребека. Ако животното се нахвърлеше, щеше да убие първо него, после Беки, и то само за секунда.

Странно защо, но вълкът не нападаше. Идваше към тях бавно и колебливо, с леко ръмжене и без за миг да ги изпуска от очи. Не искаше да ги убива. Не искаше дори да се бие. Смисълът на посланието му беше пределно ясен.

— Бягай! — прошепна отново Щефан. Погледът му не се отделяше от очите на вълка, а там се четеше ясно предупреждение: Последен шанс. Единствен шанс.

— Беки, бягай! — повтори той. — Искат само да запазят детето! Разбери най-сетне!

Вълкът дойде още по-близо. Още три, две крачки. Хълбоците му трепереха от възбуда.

Щефан се стегна. Прецени теглото на животното на около тридесет и пет — четиридесет килограма. Никакъв шанс. Вълкът щеше да го хвърли във въздуха. Само след няколко секунди. Нещо в мрачния огън в очите му се промени. Чуха предупреждението, но не го разбраха.

— Бягай! Ще…

Плющящ звук прекъсна думите му. Мощен удар уцели вълка, той излетя нагоре и се завъртя два пъти около оста си, преди да падне треперещ в снега. Още в същия миг проехтя втори изстрел, който уцели втория вълк и го просна на земята.

Щефан се завъртя и искаше да се хвърли върху Беки, за да я защити, но тя вече не беше на мястото си. Вместо веднага да хукне назад, тя се спусна в обратната посока към поляната. Чу се писък. Зад него виеше раненият втори вълк, детето също започна да плаче. Издаваше странен писклив звук, приличен по-скоро на животинско скимтене, отколкото на звук, излизащ от човешко гърло.

Чу се нов изстрел, но по глухото тупване, което последва, Щефан разбра, че куршумът се е забил в пръстта. Олюля се и извърна глава да види какво става. На по-малко от един метър разстояние от него иззад дърветата се показа Вислер, държейки насоченото напред оръжие.

Вторият вълк вече не скимтеше, но не защото беше мъртъв. Сигурно не беше и особено тежко ранен, защото в същия миг скочи, завъртя се с диво ръмжене и с мощен скок се хвърли срещу Вислер.

Той стреля. Този път беше превключил от единична на автоматична стрелба. Куршумите удряха в стволовете на дърветата, разкъсваха листа и клони и се връщаха с писклив рикошет, но част от залпа попадна и в тялото на вълка. Животното умря още във въздуха, но набраната инерция го стовари върху Вислер и той падна. Автоматът изхвръкна от ръцете му и изчезна в тъмнината.

С един скок Щефан се озова в средата на поляната. Ребека лежеше върху детето. Якето и косата й бяха целите в кръв. Детето под нея буйстваше, размахвайки ръце и крака, и тя се опитваше да го усмири. То се съпротивляваше с всичка сила, риташе, удряше, дращеше и непрекъснато се опитваше да я ухапе, издавайки силни пискливи звуци.

— Беки! — На Щефан краката му се подкосиха, когато видя, че лицето и ръцете й бяха в кръв. — Какво ти е? Какво става?

— Помогни ми! — изпъшка тя. — Не мога да я удържа!

Щефан протегна ръка, хвана краката на детето и получи такъв силен ритник по лицето, че устната му се пукна. Въпреки това не отпусна желязната си хватка. През това време Ребека успя така да хване неудържимото снопче енергия, че блокира ръцете и краката му. Детето непрекъснато посягаше със зъби към лицето й и тя издърпа главата си силно назад.

— Какво стана? — отново попита Щефан. — Беки, моля те!

— Наред съм, спокойно — отвърна тя. — Помогни ми! Изпаднала е в истерия.

— Кръвта…

— От вълка е — прекъсна го Ребека. — Не съм ранена.

Говореше накъсано и с големи паузи, защото детето непрекъснато я удряше с крака в корема. Освен това трябваше да държи и главата си на известно разстояние, защото то не се отказваше от желанието си да я ухапе.

— За Бога, накарайте го да млъкне! — изкрещя Вислер, който бавно се надигаше изпод мъртвия вълк. Озърна се за оръжието си, грабна го и дотича при тях.

Ребека напразно се опитваше да усмири момиченцето. То се бореше с такава неистова сила и такова диво озлобление, че Щефан тръпки го побиха. Детето се държеше като животно, не като човек. Посегна към него и в същия миг зъбите на малката така хлопнаха, че щяха да му откъснат пръста, ако го бяха достигнали.

— Престани, мъничката ми, моля те, престани! — молеше се Ребека.

Вместо да пооправят положението, думите й явно го влошиха още повече. Момичето нададе пронизителен вой и изведнъж я удари по лицето. Мръсните и дълги като на дива котка нокти оставиха кървави драскотини върху лицето на Ребека. Тя изохка от болка, но не пусна детето. Вислер светкавично се наведе и зашлеви звучен шамар на малката. Писъците й спряха отведнъж. Престана да удря и със същата сила, с която се беше съпротивлявало, сега се притисна към гърдите на Ребека и започна да плаче.

Тя го обгърна нежно с ръце, дръпна се бързо крачка назад от Вислер и гневно го изгледа.

— Полудяхте ли?! Да не сте посмял още веднъж да я докоснете!

— Май щеше да е по-добре на вас да ударя плесницата — ядосано отвърна той. Почти крещеше. — Искахте да ни убиете ли? Какво значи всичко това?! Казах ви да останете в края на гората. Какво си въобразявате?

Ребека отвори широко очи.

— Въобразявам ли? Чух плач на дете!

Вислер въздъхна.

— Да, знам. Забелязах вече. И какво мислите да правите сега с това в ръцете ви?

В първия момент Ребека явно изобщо не разбра въпроса на Вислер. Щефан също.

— Искате да го вземете — продължи Вислер. — Само че няма да стане!

— Моля? — попита Щефан.

Вислер го погледна бегло и отново обърна поглед към Ребека.

— Чуйте ме, моля ви — започна той. — Мога да си представя какво изпитвате в момента, но…

— Съмнявам се — рязко го прекъсна тя. — Вие сте направо луд, ако и за секунда се съмнявате, че ще оставя това дете на съдбата му.

Вислер щеше да отговори, но в този миг вятърът довя до слуха им силен, протяжен вой. Секунда след това от отсрещната страна му отговори втори. Никой не попита какво значи това, което чуха.

— Какво става с хеликоптера? — попита нервно Щефан, за да отвлече вниманието на Вислер от детето.

— Идва насам. След около пет минути ще е тук. Ако останем живи през това време… Руснаците със сигурност са чули стрелбата. По дяволите! Това не трябваше да се случва!

— Както и доста други неща — сърдито добави Ребека и стрелна Вислер с гневен поглед. — Ако наистина има само още пет минути, трябва да побързаме.

Вислер я изгледа продължително. Не каза нищо, а и Ребека отвърна безмълвно на погледа му. Щефан почувства, че в този момент битката се решава с погледите, с които се измерваха на пръв поглед неравните противници. До този момент Вислер изпълняваше ролята на водача на глутницата и перфектно се справяше с нея — беше по-силен, по-целеустремен, може би по-умен и със сигурност по-безскрупулен, но всички тези качества вече бяха маловажни. Безпомощно хленчещото дете, което Беки притискаше до гърдите си, беше променило всичко. Бе събудило в нея първични инстинкти, срещу които тренираните рефлекси на Вислер и мъчително поддържаният му авторитет вече нямаха никакво значение. При Беки тези инстинкти дори може би бяха много по-развити, отколкото при другите жени. Вислер не можеше да знае всичко това, но Щефан с пределна яснота разбра, че нищо, което би казал или направил, не може да я накара да остави детето. Вислер трябва да я застреля, за да я откаже от намерението й.

Това, изглежда, беше ясно на американеца, защото след няколко секунди той рязко се обърна и тръгна.

Над правия като линия хребет на изток се открои тясна бледосива ивица. Започна да се развиделява. След няколко минути сивата ивица щеше да започне да се разпростре по цялото небе, а малко след това щеше съвсем да се разсъмне. От хеликоптера все още нямаше и следа.

— Петте минути отдавна минаха — каза Щефан. — Къде се бави?

— Още не е достатъчно светло — обади се Вислер. Гласът му звучеше нетърпеливо и едновременно ядосано.

— Колко светло трябва да стане? — раздразнено попита Щефан. — Достатъчно, за да могат руснаците да изстрелят ракетите си?

Вислер го изгледа враждебно.

— Руснаците не са проблем.

Не направи никакъв опит да обясни думите си, но в същия момент на Щефан му се стори, че воят на вълците се усили. Зловещият хор не бе преставал нито за миг, откакто бяха напуснали поляната в гората. Дори напротив. Щефан беше почти сигурен, че към първоначалните гласове се бяха прибавили нови. Напразно се опитваше да се отърси от впечатлението, че така вълците разговаряха помежду си.

— Виждате ли дърветата отсреща? — Вислер посочи с ръка отсрещния бряг на реката. Макар че различаваше само някакви сенки, Щефан кимна с глава.

— Клоните им стигат почти до средата на реката — продължи Вислер. — Тези от тази страна също. Струва ми се, че на някои места пролуката между тях е не повече от дванадесет-петнадесет метра. Ширината на роторите е девет метра. Ако пилотът направи и най-малка грешка или внезапен порив на вятъра отклони машината, свършено е. При тази светлина не може да кацне.

Може пък да е прав, помисли си Щефан. Но това не подобри нещата. Пет минути бяха цяла вечност. Дори това, че бяха преживели последните пет, вече му се струваше цяло чудо. Дали силите ще му стигнат да издържи още толкова?

Погледна още веднъж към реката, обърна се и отиде до Ребека, която бе останала няколко крачки назад. Детето беше престанало да плаче и кротко лежеше в скута й. В първия момент Щефан дори помисли, че момичето е заспало. Но когато се приближи, видя, че очите му са отворени и то любопитно и без всякакъв страх гледаше лицето на Ребека. Явно беше разбрало, че тя не представлява заплаха.

— Ранена ли е? — попита той.

— Не мисля.

Ребека само бегло го погледна и отново сведе поглед към детето, което държеше наистина като бебе, макар че то вече беше твърде голямо и сигурно доста тежко. Топла, нежна усмивка грееше върху лицето й.

На Щефан никак не му беше до смях, дори напротив. Даже да се измъкнат живи оттук, проблемите едва сега започваха.

— Сигурно е в шок — каза той.

— Сигурно — отвърна Ребека. — Бедното същество. Сигурно много се е страхувало. Дали родителите й още са живи?

Той предполагаше, че вълците са убили родителите и са отвлекли детето. Близко до ума. И въпреки това не беше убедително. Нещо не беше наред. Така, както в момента кротко си лежеше в ръцете на Ребека, приличаше на съвсем нормално, здраво дете. Веднага обаче си спомни поведението му, когато жена му се опитваше да го усмири. Държа се като диво животно. Дори писъците му бяха като на диво животно, а не като на човек. Опита се да го ухапе — не като дете, изпаднало в паника, защото децата не тракат с челюсти. Като вълк?

— Глупости — прошепна той.

Беше изговорил думата гласно и Ребека го погледна въпросително.

— Какво каза?

— Питам се колко ли дълго е било при вълците.

— От вчера вечерта — отвърна Ребека.

— Откъде знаеш?

— Ти също чу плача й, както и аз. Нищо, че онзи идиот оттатък продължава да твърди, че са били вълци. Сигурно тя е плакала, когато животните са се нахвърлили върху родителите й.

Също е възможно, помисли си Щефан. И също грешно. Момичето е прекарало повече от няколко часа сред вълците. Много повече.

— Не можеш да я задържиш — каза той съвсем прямо.

Ребека се направи, че не го разбира, но не беше много убедителна в преструвката си.

— Какво искаш да кажеш?

— Момичето. Веднага, щом излезем оттук, трябва да я предадем на властите. Знаеш много добре…

— Първо трябва да излезем. Освен това не знаем дали родителите й са живи.

— Това не ни засяга — каза с по-остър тон Щефан. — В никакъв случай не можем да задържим момичето.

За миг усмивката на Ребека угасна и върху лицето й се изписа същата острота и горчивина, както при двубоя с Вислер. Сега нямаше да се дуелира и с него, но Щефан предварително знаеше, че е загубил.

— Ще изясним нещата, щом излезем — каза той сериозно.

— Да, разбира се.

Това бяха само думи — за нея просто не съществуваше случай за изясняване. Един-единствен поглед към жена му, която стоеше до него в тази странна поза с огромното бебе в ръце и въпреки жалкото си състояние, разкъсаните дрехи, засъхналата кръв по лицето, трескавите очи и сплъстената коса изглеждаше така щастлива, както никога преди в съвместния им живот, беше достатъчен, за да разбере, че вече е взела решение. Нямаше да дискутира повече, нито ще позволи някой да й нарежда какво да прави. За Беки ситуацията беше съвсем проста. Съдбата й върна детето, което й отне преди пет години и нямаше сила на света, която да й го вземе втори път. Без да каже нито дума повече, Щефан се върна при Вислер.

— Успя да укроти детето. Това е добре — каза Вислер. — Жена ви добре се справя. Имате ли деца?

Ако Вислер само наполовина така добре владее професията си, както Щефан предполагаше, тогава прекрасно знае, че нямат деца. Дори може би знае и защо. Щефан поклати глава.

— Не.

— Хеликоптерът всеки момент трябва да дойде. Почти го чувам.

— Какво се е случило с това дете? — попита без заобикалки Щефан, без да сваля поглед от Вислер.

Американецът обаче или перфектно се владееше, или наистина не разбра какво има предвид Щефан. Във всеки случай неразбиращата му физиономия изглеждаше съвсем истинска.

— Какво имате предвид?

— Не съм сляп, Вислер — най-сериозно каза Щефан, но вътрешно се запита дали с това си предположение няма окончателно да стане за смях. — Не съм и глух. Чух какво казахте преди това за момиченцето. Знаете нещо.

Вислер игра ролята си още две-три секунди, но накрая вдигна рамене и отговори. Преди това обаче хвърли бърз поглед към Ребека.

— Знам, но не точно за това дете, а за деца като него.

— Какво значи „деца като него“?

Вислер погледна небето над реката и чак тогава отговори:

— Само слухове… Глупави приказки. Или поне до този момент ги смятах за такива. Помните ли какво ви разказах за тази долина и за хората наоколо?

— Спомням си само бегло — подигравателно отвърна Щефан.

— Хората тук са много суеверни. Християни са, но това не им пречи да вярват в духове и демони… Все неща, на които ние, просветените хора на цивилизацията, се смеем — демони, вампири, вещици, върколаци…

— Сега разбирам — саркастично каза Щефан, — искате да кажете, че съвсем случайно сме се натъкнали на семейство върколаци.

— Не — отвърна Вислер. — Натъкнахме се на жертвата за върколаците.

— Какво?!

Вислер отсечено кимна с глава.

— Не ви разказах всичко за Вълчето сърце, защото не мислех, че е важно. Цялата истина е, че местните хора вярват, че в долината живеят върколаци.

— Но това е смешно!

— Разбира се — потвърди Вислер. — За нас. За вас и мен, и за целия така наречен цивилизован свят там навън. Не и за хората тук. Те живеят край тази долина от векове и от векове вярват във всички тези неща. Свикнали са с тях…

— Свикнали?

Всъщност Щефан вече беше разбрал какво иска да каже Вислер. Но мисълта за тази истина беше толкова ужасяваща и невероятна, че просто не искаше да повярва.

— Дават на вълците каквото те поискат, а в замяна онези ги оставят на спокойствие.

Щефан го гледаше с невярващ поглед.

— Искате да кажете, че… че им принасят в жертва децата си?

Без да иска, изговори думите по-силно и нервно погледна към Беки. Тя стоеше само на няколко крачки встрани, но, изглежда, не беше чула нищо, защото цялото й внимание беше погълнато от момиченцето. И слава Богу!

— Не всичките си деца. Само много малко от тях, и то при определени случаи. Не знам нищо конкретно. Само допреди няколко минути и аз като вас смятах всичко за празни приказки. Но сега… Разправят, че в определена нощ от годината донасят детето до ръба на пропастта, а след това вълците го прибират.

— Това е…

— Варварско? — прекъсна го Вислер и кимна с глава. — Вярно е. Но, изглежда, е точно така. Двадесети век или не, явно времената на човешките жертвоприношения не са отминали съвсем.

На Щефан му беше на езика да каже, че и делът на Вислер в това дело не е никак малък, но преглътна думите си. Освен че разказаното от Вислер го шокира, то правеше нещата още по-сложни.

— Жена ми не бива да научи нищо за това. Моля ви!

Вислер отново погледна към Ребека, този път продължително и замислено.

— Разбирам. Хеликоптерът идва, чувате ли го?

Щефан се ослуша, но явно слухът на Вислер беше много по-остър от неговия, защото измина близо цяла минута, преди сред тихия шепот на гората да различи новия звук — глух шум от въртящите се перки на хеликоптера.

— Хайде! — решително ги подкани Вислер. — Идвайте!

Излязоха от гората и Щефан веднага усети режещия вятър в лицето си. В същия миг осъзна и колко лесна плячка са на фона на искрящобелия сняг на брега на реката. С изключение на убития от вълка войник не бяха попадали на следи от други руснаци, но това не означаваше, че няма. Никак дори.

Погледна нервно нагоре. Шумът се беше приближил, но хеликоптерът все още не се виждаше. Сигурно пилотът летеше съвсем ниско над дърветата, за да не го видят още преди да се сниши за кацане.

Или за да открие огън по тях.

Откъде можеше да е сигурен, че не чува шума на руски хеликоптер?

— Какво е това? — попита изведнъж Ребека. В гласа й се усещаше такъв ужас, че Щефан и Вислер едновременно и светкавично се обърнаха към нея.

— Чуйте!

— Това е хеликоптерът — отвърна Вислер, но тя поклати глава.

— Не него имам предвид. Вълците! Престанаха да вият.

Щефан рязко изправи глава и веднага установи същото. Хорът на виещите вълци беше спрял така внезапно, както беше започнал и ефектът от замлъкването беше също тъй страшен, както и от започването. Сигурно обяснението е съвсем просто, помисли си той. Разсъмна се и по това време животните сигурно спират да вият към Луната. Или пък са чули хеликоптера и са се изплашили.

Имаше обаче и друго, много по-страшно обяснение. Щефан го разбра в момента, когато съзря сянката, появила се в края на гората зад Ребека.

Беше вълк.

И то не какъв да е, а може би най-големият и най-силният, който Щефан някога е виждал. Животното беше огромно и сигурно тежеше двойно повече от онези, които Вислер уби на поляната. Козината му беше катраненочерна и гъста, а отдолу на гърдите имаше бяла надлъжна ивица. Лапите му бяха по-големи от дланите на Щефан. Беше най-грозната твар, която е виждал. Муцуната беше сплесната и широка, с остри като игли зъби, оголени в смъртоносна усмивка. Щръкналите уши бяха толкова големи, че всяко друго животно би изглеждало смешно с тях. Не и това. Най-отблъскващи бяха очите — огромни и изпъкнали, излъчващи нещо, от което Щефан го побиха ледени тръпки. Не беше само неугасимият гняв, който видя и в погледа на вълка на поляната. Имаше и нещо друго, което Щефан не разбираше или по-скоро не искаше да разбере. Вълкът не беше просто животно. Беше много повече.

Зад черния великан от гората излязоха още два вълка. Когато ги видя, Щефан се отърси от вцепенението, обзело го при вида на първия. Не бяха само тези три животни. Изведнъж отвсякъде започна да се чува пукане и пращене на клонки и се очертаха нови сенки. Глутницата беше тук.

— Бягайте! — кресна Вислер.

В същия миг Ребека и Щефан се обърнаха кръгом и хукнаха. Вислер свали автомата от врата си и изстреля напосоки един откос към края на гората.

Това като че ли послужи за сигнал на животните. В следващите две-три секунди гората и брега на реката сякаш щяха да се пръснат от една-единствена експлозия от шум и лудешки движения. Вислер стреля още веднъж. Беки и Щефан не преставаха да пищят. Изведнъж сякаш от всички страни заприиждаха вълци. Започнаха отново да вият и детето зави заедно с тях. Някъде дълбоко в съзнанието си Щефан регистрира и съвсем близкия шум от хеликоптера. Всичко се случваше толкова бързо, че дори не изискваше никакво време. Щефан отбеляза всичко това, преди той и Беки да са направили първата си крачка в обратна посока.

Не мислеше накъде трябва да бягат. Вълците — поне десетина — се втурнаха след тях от три посоки. Четвъртата беше замръзналата река. Дърветата от другата страна се намираха най-малко на двадесетина метра разстояние. Дори ако се случеше чудо и успееха да достигнат брега, може би нямаше да имат сили да се изкачат. А може би и време.

Автоматът на Вислер изстреля още един откос. Ако се съди по воя, беше уцелил най-малко едно животно. Скимтенето му скоро се смеси с воя на глутницата, която препускаше след тях. Вислер размаха оръжието и изстреля само още няколко куршума, за да пести патроните, но явно уцели още един звяр. После се обърна и с големи скокове затича след тях.

Вълците бяха по-бързи.

Първото животно се оттласна с огромна сила и скочи върху Вислер. Той осъзна опасността в последния миг и едва избегна удара. Размина се на косъм. Олюля се и се препъна, а вълкът със силно скимтене се преобърна и падна в снега. Вислер го застреля и мигновено се прицели в следващото животно.

Беше черният огромен вълк, който Щефан инстинктивно определи за водач на глутницата. Вислер стреля съвсем отблизо. Откосът щеше да го разкъса, ако имаше такъв. Но оръжието произведе само един-единствен плющящ изстрел и пълнителят свърши. Куршумът одраска хълбока на животното, отхвърли го назад в снега и остави кървава диря в козината му.

Почти в същия момент вълкът отново беше на крака, но и Вислер реагира със свръхчовешка бързина. Скочи светкавично напред, удари главата на вълка с дулото и се превъртя. Животното за втори път падна и този път остана на земята.

В това време Щефан и Ребека стигнаха брега на реката. Щефан не тичаше с цялата бързина, на която бе способен, за да не изостава Ребека твърде назад. Стигна брега секунда преди нея и полетя напред към заледената повърхност. Ледът беше покрит с малко сняг, но не достатъчно, за да даде опора на краката му. Препъна се, размаха ръце, падна и подхлъзването го закара почти до средата на реката. Същата съдба сполетя и Ребека. При падането тя успя някак си да се превърти, за да не падне върху детето. То изхвръкна от ръцете й, падна на леда и се хлъзна доста встрани от нея.

Когато Щефан с мъка се изправи на крака, вълците бяха почти до тях. Ребека се надигна и с отчаяна бързина запълзя към детето, но не успя да го стигне. Огромен вълк с един скок се озова до него, застана разкрачен отгоре му и протегна глава към Ребека. За малко не я докачи, но го направи по начин, който накара Щефан да си помисли, че не иска да я ухапе. Престореното нападение беше просто предупреждение.

Изобщо, с цялото това нападение нещо не беше наред. Вълците отдавна можеха да ги убият, но (все още) не го правеха. Най-малко четири-пет от сиво-черните хищници дебнеха него и Ребека, а още толкова бяха наобиколили Вислер, но също не го нападаха. Не беше истинско нападение. Ако беше, отдавна да са мъртви. Изведнъж разбра какво правят животните.

— Искат детето! — изкрещя Вислер. — Отдръпнете се от него! Назад! За Бога, махнете се от детето!

Думите му бяха насочени към Ребека, която се беше изправила на леда и отчаяно се опитваше да се приближи до малката. Тя не им обърна никакво внимание. Щефан беше абсолютно сигурен, че дори не осъзнава опасността, която я грози. Само с едно щракване на челюстите вълкът можеше да я убие. Ако не този над детето, то някой от останалите, които ги бяха заобиколили. Истинско чудо беше, че все още не го бяха сторили. Но колко ли време щеше да продължи чудото?

— Махнете се от детето! — просъска Вислер. Приближи се заднешком, въртейки се непрекъснато около оста си и размахвайки празното оръжие. — Искат само него, разберете!

Думите му имаха точно обратния ефект. Ребека изведнъж изпищя, скочи срещу вълка, застанал между нея и момиченцето и го ритна. Движението й дойде толкова неочаквано, че дори светкавичната реакция на животното не можа да го предпази. Кракът й го уцели в челюстта и го отхвърли назад. Ребека загуби равновесие и падна върху леда. Претърколи се и се метна върху детето, което силно пищеше. Секунда по-късно изрева, когато зъбите на вълка се забиха в рамото й.

Щефан се опита да стигне до нея, но един от вълците се хвърли срещу него и го избута встрани. Той заудря слепешката и усети, че е стиснал нещо. Напразно се опита да се изправи. Нападнаха го още три вълка. Зъбите им се забиха в крака му, в ръката и рамото. Усети как топла кръв започна да се стича по кожата му. Пред очите му изникна ужасната муцуна на вълк и оголените зъби изтракаха към гърлото му. С отчаяно движение отметна глава назад, заби пръсти в козината на животното и с всичка сила се опита да го отхвърли от себе си. Усети зъби в стъпалото, изкрещя от болка, но това като че ли му даде нови сили. С огромно напрягане на мускулите успя да отхвърли животното от тялото си, измъкна здравия си крак и се опита да ритне другото животно. Вълкът изскимтя, пусна крака му и с олюляване се отдалечи.

Въпреки това не успя да се изправи. Нахапаният крак не издържаше тялото му. Строполи се отново върху леда и усети, че от носа и от пукнатата му устна се стича кръв. Нещо го удари в гърба и откъсна част от якето му. Сякаш някой прекара двадесет нажежени остриета по гърба му, но вече нямаше сили да крещи.

Изведнъж Вислер се озова над него. Дрехите му висяха на парцали, кръв се стичаше от многобройните му рани, но той не се предаваше. Биеше се с такова настървение и гняв, което по нищо не отстъпваше на това на четириногите хищници. Тежкият му ритник отхвърли назад вълка, който блъсна Щефан на земята. В същото време замахна с дулото на автомата срещу друго животно и то със скимтене се отдалечи.

Вислер светкавично се наведе, вдигна Щефан и го повлече със себе си. Замаян, но с облекчение Щефан установи, че те двамата все още са живи. Детето пищеше с всички сили, а якето на Ребека започна да почервенява — този път от собствената й кръв.

Вислер пусна ръката на Щефан, наведе се към Ребека и се опита да я откъсне от детето. Със същия успех можеше да се опита и с голи ръце да изкорени дърво. Ребека притисна малката с две ръце до гърдите си и ритна Вислер. Той се олюля назад, изруга и падна на ръце и крака. Един вълк се хвърли отгоре му.

Беше черният великан. Силата на скока отхвърли и него самия, но той веднага се изправи. Когато Вислер се надигна, се метна на гърба му. Американецът замахна с дулото на автомата, уцели го в челюстта и силно го ритна в хълбока. Втори път се опита да го удари по главата, но вълкът избегна удара, засили се от място и проточи шия към ръката на Вислер.

Той изкрещя. Разтърсващият вик премина в ужасен писък, който се извиси до нечовешки тонове и миг след това престана, сякаш някой натисна невидимо копче. Като в забавен каданс Вислер се олюля напред, притиснал до гърдите остатъка от ръката си. Вълкът отстъпи заднешком. Между зъбите му блестяха черният метал на автомата и кърваво червено месо.

Животното нададе силен вой, обърна се и побягна, стиснало в уста плячката си. Щефан разбра, че сега щяха да нападнат останалите вълци. Без всякаква надежда се хвърли върху Ребека и детето, затвори очи и се помоли всичко да свърши много бързо. Изпитваше страх от смъртта, но много повече го беше страх от мъчението, което сигурно щеше да я предшества.

В мига, когато вълците се нахвърлиха отгоре им, във въздуха над тях проехтя стрелба от автомат.

Щефан отвори очи. Към режещия вятър се беше прибавил и друг ревящ ураган, идващ от небето точно над главите им. Между тях и вълците изригваха високи цял метър експлозии от ледени късчета. Едно от животните беше улучено и лежеше неподвижно. Другите сякаш инстинктивно разбраха, че не могат да се справят с новодошлия невидим враг, обърнаха се и хукнаха назад.

Пилотът не продължи да стреля след тях. Машината с рев се спусна надолу и кацна на леда до Щефан, Ребека и Вислер. На Щефан дори не му остана време да изпита облекчение, преди да загуби съзнание.

Втора част

Щефан замислено наблюдаваше петимата мъже и жени, седнали на евтините пластмасови столове в чакалнята. Върху лицата им, общо взето, се четяха същите чувства, които и той изпитваше — отегчение, нервност, може би малко страх, но най-много — скука. Две или три от лицата му бяха познати — вече десети ден идваше редовно и явно не беше единственият, който предпочита да извърви дългия път дотук и да чака два или три часа, а ако няма късмет и повече, вместо да си вземе легло в болницата, за да го прегледат при сутрешната визитация.

Понякога се питаше дали това не бе грешка. И без друго прекарваше по-голямата част от времето си в клиниката — в тази чакалня, в една от трите манипулационни или два етажа по-надолу — до леглото на Беки. Малкото часове, които оставаше вкъщи, не стигаха да свърши огромното количество работа, която нямаше да има, ако не успяваха да го намерят.

Дясната му ръка несъзнателно посегна към лявата подмишница. Вдигна поглед към малкото електронно табло над лекарския кабинет, което показваше номера на поредния пациент. Двадесет и девет. Неговият номер беше следващият. Допирът му причини болка, но въпреки това продължи да движи леко пръстите си по ръката, за да масажира мускулите. Макар че раната беше по-плитка от онази в крака му, тя му причиняваше много повече страдания. Почти при всяко движение стискаше зъби. Не минаваше и нощ, без поне два-три пъти да се събуди от болка, когато се преобръщаше и натоварваше ръката.

Не искаше да се оплаква. Когато си спомнеше в какво състояние бяха двамата с Ребека, когато преди четиринадесет дни хеликоптерът ги взе от заледената река в Босна, му се струваше направо чудо, че сега седи в някаква чакалня на хиляди километри от онова проклето място и изпитва само леко подръпване в рамото и убийствена скука.

Мразеше да чака, но беше свикнал. Работата му изискваше понякога да чака часове наред, друг път цели дни и нощи, докато се появи точно определеният случай, за да го заснеме. Много често се случваше той така и да не дойде.

Но това, че знаеше какво е да се чака, не означаваше, че обича да чака.

Не и когато има толкова много по-добри възможности да оползотвори времето си. Например да отиде до вкъщи, да изслуша почти осемдесет телефонни обаждания и да премисли на кои да отговори и на кои да откаже с поредното извинение. Не можеше да прецени дали не направи грешка, като настоя за амбулаторно лечение, но в едно нещо беше абсолютно сигурен — не биваше да се обаждат веднага след пристигането си. Това, че двамата с Беки работеха на свободна практика, не означаваше, че никой не може да предяви претенции към резултатите от работата им.

До този момент някак успяваше да опази Ребека от повечето нахални колеги, но това нямаше да продължи още дълго. Гилдията надушваше сензацията и искаше да я има. Фактът, че е част от нея, му даваше право на известна отсрочка по милост, но в никакъв случай не го освобождаваше от задължения. Щефан се запита дали и те с Беки изглеждат по същия начин в очите на външни хора, когато са по следите на някаква сензация. Отговорът беше доста неприятен, но еднозначен — да.

Сигурно беше израз на някаква висша справедливост това, че бяха принудени да изпитат и другата страна на медала. Може би в бъдеще, когато всичко премине и отново се присъединят към гилдията, която непрекъснато е на лов за нещо ново, ще си спомнят за урока. Може би, но по-вероятно — не. Нищо не потъва толкова бързо в забрава, колкото добрите намерения. Дори и тези, родени от собствения горчив опит.

До слуха му сякаш отдалече долетя леко изщракване. Погледна нагоре и видя, че електронното табло показва неговия номер. Сложи бързо списанието на масичката, стана и влезе в лекарския кабинет.

Лекарят още не се беше появил и преди сестрата да успее да каже нещо, той разкопча ризата си, съблече я и нави левия крачол. Сестрата го изгледа намръщено, но не каза нищо. Беше нова или поне така му се стори. Лицето й му беше непознато. Сигурно не беше свикнала с обиграни пациенти като него. Що се отнася до Щефан, той не направи всичко това, за да облекчи работата й или да я впечатли. Просто искаше неприятната процедура да свърши колкото се може по-бързо.

Сестрата сложи на масата сива папка с името му и една дълга комбинация от цифри под нея, разтвори я и без да каже дума, излезе от стаята. Щефан отново зачака. Изпитваше силата на волята си, опитвайки се да не поглежда всяка секунда към часовника, но въпреки това установи, че изминаха десетина минути, преди вратата отново да се отвори и доктор Крон да влезе в кабинета си.

Лекарят го поздрави с кимване на главата, не обърна никакво внимание на папката с историята на заболяването му и без да продума, започна да сваля превръзката от лявата подмишница.

Щефан стисна зъби. Болеше — не много, но с онази постоянна сила, която трудно се понася. Овладя се, но не успя да потисне леката въздишка, когато докторът накрая свали и последния бинт от рамото му и небрежно го хвърли на пода.

— Изглежда много добре. Напредвате с оздравяването. Явно организмът ви отлично реагира на лекарствата. — Лекарят замълча за кратко, наклони глава и добави с леко недоверчив тон: — Вземате ги, нали?

— Разбира се — отвърна Щефан, макар че не беше цялата истина. Лекарствата, които доктор Крон и неговите колеги му бяха предписали през последните седмици, щяха да стигнат да се оборудва аптеката на средно голям кораб. Той изчете всички рецепти и сам реши какво ще взема и какво ще изхвърли в тоалетната. Явно изборът му беше правилен.

— Тогава всичко е наред — каза Крон, дръпна стола си малко назад, наведе се към Щефан и започна да разбинтова крака му. Болката беше несравнимо по-голяма. — Извинете въпроса ми, но се надявам, че не сте от онези пациенти, които идват при мен, а след това не си пият лекарствата и очакват да стане чудо.

С едно-единствено рязко движение той дръпна последната част от бинта и Щефан едва не изкрещя от болка. Огледа раната отвсякъде и каза почти радостно:

— Прекрасно! Явно не само сте послушен пациент, но и тъканта ви много бързо зараства.

— Да — процеди Щефан през зъби, без да уточнява кое точно от думите на доктора беше вярно.

Лекарят го погледна.

— Боли ли ви?

— Сега ли? Да…

— Не сега, изобщо?

— Ами… понася се — отвърна Щефан, което си беше самата истина. — Боли повече, отколкото би трябвало. Искам да кажа… в крайна сметка нали е само една драскотина?

— От прасеца ви липсва месо, колкото за прилична пържола — поклати глава Крон. — Не бих нарекъл подобна рана драскотина. Освен това не е и обикновена. В повечето случаи раните от ухапване са по-болезнени от други наранявания. Но, както казах, оздравяването ви върви много добре. След три-четири седмици няма да усещате нищо.

Щефан замълча. Бедата не беше в болката. Раните ще заздравеят и ще останат само белези, но се питаше дали някога ще забрави спомените, свързани с тези рани. В момента не му беше трудно да се справя с тях — още бяха съвсем пресни. Трябваше само да затвори очи и веднага се озоваваше в онази нощ, върху леда, чуваше воя на вълците, плющенето на куршумите и отчаяните писъци на Ребека. Не беше кой знае колко лошо, просто кадри от филм, който е гледал. Преживяно приключение, което иска своята болезнена цена и нищо повече. Само че той много добре знае какво става в подобни случаи — гъделът от победената опасност ще изчезне, също както и върховното чувство, че си се справил в някаква безизходна ситуация. Но ще остане страхът, който ще се обади сигурно след много години, и то в ситуация, в която е напълно беззащитен.

Крон най-сетне престана да пипа по крака му, от което очите на Щефан се пълнеха със сълзи. Изправи се, отиде до бюрото си и позвъни за сестрата. Тя се появи така мигновено, сякаш беше чакала зад вратата. Като че ли не беше чак толкова нова, защото двамата с доктора изглеждаха като добре сработен екип — докато той вписваше с евтина пластмасова химикалка нещо в здравния му картон, тя с бързи, но в никакъв случай не внимателни и нежни движения му сложи нова превръзка.

През цялото време Щефан не издаде и звук, но почувства как стомахът му се сви. Няма да издържи още дълго.

— Ще ви изпиша още едно лекарство — каза Крон, без да вдига поглед от папката. — За възстановяване на тъканите. Трябва да го вземате.

— Разбира се — отвърна Щефан. В гласа му се усети леко колебание и Крон го погледна въпросително и загрижено. — Не казахте ли току-що, че раната заздравява много добре?

— Казах, че съм доволен от процеса на оздравяване — поправи го Крон. Точно обратното каза преди малко. Това обаче ни най-малко не го смути. Щефан си спести забележката. През изминалите две седмици разбра, че е безсмислено да спори с лекар.

— Но това в никакъв случай не означава, че можете да постъпвате лекомислено. — Крон извади рецептите и надраска нещо отгоре, без да вдигне поглед. — С ухапванията от диви животни шега не бива. Радвайте се, че сте се отървали така леко. Можехте да хванете бяс или нещо още по-лошо.

— Това има ли го още? — попита Щефан.

Крон кимна с глава.

— О, да. Майката Природа не знае граници в хрумванията си, трябва ли да се усложни животът на лекарите. — Той откъсна рецептата и я подаде на Щефан. — Вече може да не идвате всеки ден при мен, достатъчно е да сменяте само превръзката. Ще се видим следващия понеделник.

Щефан взе рецептата, благодари само с кимване на глава и се сбогува. Лекарят вече излизаше от стаята, за да се погрижи за следващия пациент.

Щефан не беше наясно харесва ли му доктор Крон или не. Грижеше се добре за него, притежаваше някакво закърняло чувство за хумор, но гледаше на пациентите си единствено като на случаи. Е, в крайна сметка всички лекари са такива. Само дето повечето бяха добри актьори.

Щефан се изправи, пусна крачола си и внимателно облече ризата. Рамото го болеше повече от преди и той се отказа да го раздвижи. Раната беше достатъчно заздравяла, за да не се разтвори при по-силно движение, но защо трябва след това още половин година да ходи на лечебна гимнастика, за да може след време да вдига с тази ръка нещо по-тежко от кутия бира?

Когато излизаше от кабинета, на вратата почти се сблъска със следващия пациент, който нямаше търпение да влезе. Макар че вината не беше негова, Щефан промърмори някакво извинение, промъкна се край сивокосия мъж и прекоси чакалнята с още неустойчивите си крака.

През този четвърт час, докато беше вътре, помещението пред кабинета се беше напълнило. Вместо шепата пациенти, сега чакаха сигурно около двадесет, а пред автомата за кафе се беше образувала малка тълпа. Щефан заобиколи в голяма дъга, но въпреки това почти се сблъска с млад мъж, който точно в този момент се отдръпваше заднешком от кафемашината, отпивайки от пластмасовата чашка. И този сблъсък не беше по негова вина. Въпреки това и сега промърмори извинение и тъкмо щеше да се отдалечи, когато мъжът се обърна и го изгледа с такъв поглед, че Щефан замръзна на място.

Младежът имаше най-обикновено лице, беше с руса, къса като кибритени клечки коса, носеше яке от евтина черна изкуствена кожа и протрити джинси. Но в очите му имаше нещо, което беше в ярко противоречие с това, което излъчваше външният му вид — решителност и кипящ гняв, които задействаха всички сигнални сирени в съзнанието на Щефан. За кратък миг му се стори, че вече е виждал тези очи, макар в същото време прекрасно да знаеше, че никога досега не е срещал младия мъж. Погледът му го изплаши до смърт.

Щефан се отдръпна, извини се още веднъж и вътрешно се помоли младежът да не е от онези типове, които използват подобни банални случки като повод за скандал или дори сбиване. Може би не е справедлив към младежа, но какво да се прави… Изразът в очите му го накара веднага да го причисли към групата на лудите, които ги имаше по цял свят и от които най-много се страхуваше. Дори може би повече, отколкото от вълците и от отмъстителните руски наемници. През последните години тези хора сякаш излизаха направо от американските екшън филми и преспокойно се настаняваха в живота на обикновените граждани. За тях насилието и терорът бяха нещо съвсем нормално.

В следващия миг огънчето в погледа на непознатия угасна, той сви рамене, лепна една пресилена усмивка върху устните си, посегна към чашата с кафе и продължи пътя си.

Щефан също се отдалечи. Странната случка не продължи и секунда и сигурно никой от хората наоколо не беше я забелязал. Въпреки това Щефан имаше чувството, че го наблюдават. Е, не за първи път трябва да си признае, че дълбоко в себе си е доста страхлив.

Излезе от чакалнята, качи се в асансьора и слезе на третия етаж, където се намираше стаята на Беки. Беше почти два часът. Прегледът му днес беше по-късно от обикновено и предполагаше, че тя вече нетърпеливо го очаква. Още преди седмица му беше казала, че не смята за нужно той да идва всеки ден и да стои до леглото й по пет-шест часа. Беки добре знаеше колко много Щефан мрази болниците и още повече — посещенията на болни. Знаеше обаче, че ще идва всеки ден, дори престоят й тук да продължи месеци наред. Щеше да го прави, макар че и темите за разговор, и търпението им постепенно се изчерпваха. Жена му не се отърва така леко като него. Имаше три лоши рани от ухапване по рамото, корема и хълбока. И късметът й при оздравяването беше по-малък — една от раните се възпали и сега тя страдаше много повече от страничните действия на кортизона и другите лекарства, с които я тъпчеха, отколкото от самите наранявания.

Досега успешно отблъскваше мисълта от себе си, но му беше пределно ясно, че Ребека ще трябва да остане в болницата поне още две-три седмици, а може би дори и повече.

Когато влезе в стаята, установи, че е празна. Завивките на леглото бяха отметнати и инвалидната количка, с която Ребека се придвижваше, не беше в стаята. Вратата към банята беше широко отворена и се виждаше, че вътре няма никой. Объркан и безпомощен, но и малко обезпокоен, Щефан остана няколко секунди в средата на стаята, не знаейки какво да предприеме. Огледа се и тръгна към стаята на сестрите.

Тя също беше празна. Наложи се да чака около пет минути, докато отнякъде се появи една сестра.

— Къде е жена ми? — изстреля той въпроса си, без дори да поздрави. Гласът и видът му сигурно са издавали доста голямо безпокойство, защото сестрата побърза да се усмихне приветливо и отговори, поклащайки успокоително глава:

— Не се тревожете. Нищо й няма. Отиде до детското отделение.

— До детското отделение ли?

— И ние не бяхме особено въодушевени от хрумването й, а главният лекар ще бъде още по-малко, когато разбере. За съжаление не можахме да й попречим.

— Да не се е случило нещо с момиченцето?

Сестрата вдигна рамене.

— Не знам. Преди половин час дойде шуреят ви и малко след това…

— Моят шурей? — Щефан гневно сбърчи чело. Гласът му прозвуча доста по-остро, отколкото му се искаше. Дори сам се стресна от неочакваната си реакция. Нямаше нищо против Роберт, дори напротив. Двамата с брата на Ребека се понасяха, общо взето, доста добре. Имаше много неща, по които мненията им съвпадаха, но не бяха всички. По някои въпроси дори значително се различаваха — например отношението към Ребека и детето от Вълчето сърце.

Благодари на сестрата, излезе от отделението и с асансьора стигна до приземния етаж. Детското отделение беше самостоятелна сграда и се намираше чак в другия край на двора на болницата. Движеше се с най-голямата бързина, на която беше способен, но въпреки това му трябваха цели пет минути, докато стигне до грозната сива бетонна сграда. Заради инвалидната количка на Роберт и Беки сигурно им е трябвало поне тройно повече време. При нейното състояние си представи какви усилия й е струвало.

Ядът му към Роберт се усили. Стигна до отделението почти останал без дъх, взе асансьора до шестия етаж и се насочи към стъклената врата на интензивното отделение. Позвъни, за да му отворят, и не обърна никакво внимание на грижливо подредените до вратата зелени престилки и предпазни найлонови терлици и шапки. Персоналът го познаваше и знаеше, че няма да влезе в нито една от стаите.

Мина доста време, докато му отворят вратата. Сестрата веднага понечи да му каже да си сложи найлоновата шапка, но го разпозна и му кимна с глава да влезе.

— Господин Мевес! Съпругата ви и брат й вече са вътре.

— Да, знам — промърмори Щефан. Наум се упрекна за киселия тон, все пак сестрата нямаше никаква вина. Усмихна се извинително и каза:

— Съжалявам! Малко съм ядосан, но това няма нищо общо с вас.

Думите му сякаш още повече объркаха младата жена, но Щефан предпочете да не обяснява нищо повече, за да не влоши излишно положението. Една от най-големите му грешки несъмнено беше, че в най-неподходящите ситуации с най-добро намерение казваше възможно най-погрешното нещо, което му създаваше куп неприятности. Имаше си причина да не бъде в братството на пишещите, а да увековечава новостите върху целулоидната лента.

Сестрата му хвърли още един преценяващ поглед, после се върна в дежурния кабинет. Щефан с бързи крачки се насочи към стаята в дъното на коридора. Влезе, без да почука, и видя точно това, което очакваше.

Тясното пространство между едната стена и високата до тавана стъклена преграда от отсрещната страна едва побираше количката на Беки, но тя беше успяла да се вмъкне. С лявата ръка се опираше на облегалката на количката, а другата беше притиснала до стъклото. Той стоеше зад нея и не можеше да види лицето й, но много добре знаеше какво изразява в момента.

Гледката дълбоко го засегна. Досега и двамата съвсем съзнателно бяха избягвали да говорят за момичето. Ребека, защото от нейна гледна точка нямаше какво да обсъжда, а той, защото се страхуваше от този разговор, знаейки предварително какъв ще е резултатът. Разбира се, много добре знаеше, че това положение не може да продължава вечно, но се надяваше да спечели малко време. И освен това искаше, по дяволите, да проведе разговора, когато са сами, без присъствието на друг човек и в друга обстановка!

Щефан застана зад инвалидната количка, кимна леко към шурея си и постави ръце на облегалката. Ребека сигурно го беше забелязала, но само хвърли бърз поглед върху отражението му в стъклената врата и не се обърна. Чак сега Щефан се огледа в стаята.

Не че обстановката му беше непозната — през последните две седмици идваше доста често, макар и не толкова, колкото Ребека. Стаята, в която имаше място за три легла заедно с техниката за интензивно лечение, в момента приютяваше един-единствен пациент, но въпреки това изглеждаше така, сякаш щеше да се пръсне по шевовете. Освен множеството медицински апарати, повечето от които според Щефан напълно излишни, защото детето, което бяха довели от Вълче сърце, беше абсолютно здраво, наоколо бе пълно с кукли, плюшени играчки, детски мебели, автомобилчета и всевъзможни дреболии. Освен това имаше и поставена на статив професионална видеокамера, както и монитори.

Сестрата, която стоеше от другата страна на стъклената преграда и държеше детето в ръце, изглеждаше странно изгубена в целия този панаир. Ако се съди по изражението на лицето й, не се чувстваше никак добре в ролята си. Щефан й кимна лекичко с глава и тя му отвърна с едва загатната усмивка. Не помнеше името й, но беше я виждал при посещенията си тук. Предполагаше, че завеждащият отделението я е определил да се грижи за малката. По акцента се познаваше, че е от Югославия или от някоя от новите държави, възникнали след разпадането й.

Освен нещастното изражение върху лицето на сестрата имаше и още нещо, което не беше съвсем наред в цялата картина. Въпреки че детето не беше толкова малко, тъмнокосата жена го държеше в ръце, както се държи съвсем малко бебе. Така и беше облечено — в ританки, издути върху доста голям памперс, макар че според лекарите беше на четири-пет години. Момиченцето кротко се гушеше в прегръдката на сестрата и наистина приличаше на бебе.

— Днес е много спокойна — каза Ребека. Думите не бяха отправени към Щефан, а към брат й, но Роберт реагира само с вдигане на рамене. И той сякаш не се чувстваше съвсем добре в тази ситуация, само че Щефан се питаше дали това не се дължи на неговото присъствие. Роберт много добре знаеше мнението му по въпроса и дълбоко в себе си Щефан беше почти сигурен, че споделя точно неговото, а не мнението на сестра си. Но Роберт невинаги правеше това, което мислеше.

— Сигурно се измъчва, като гледа как отсреща я наблюдават като животно в зоопарк — каза Щефан.

Едва сега Ребека се обърна към него. Движението й беше много сложно и сигурно й причиняваше голяма болка.

— Днес дойде късно — каза тя, без да реагира на думите му.

— Прегледът ми беше един час по-късно от обикновено, а и чакалнята беше пълна. Нещо… случило ли се е? — Той посочи с ръка към детето. Сестрата възприе жеста му като подкана да го върне обратно в креватчето, преградено с хромирана решетка. Щефан не знаеше от колко време Беки и брат й са тук, но явно малката вече натежаваше в ръцете на сестрата.

— Не — отвърна Роберт, но в същия момент Ребека се обади:

— Да.

— А-ха, и какво значи това в крайна сметка?

— Тук беше… — подхвана Ребека и по тона й Щефан разбра колко много я е притеснило това, което искаше да му каже, но Роберт веднага я прекъсна със заповеднически глас:

— Ще се разберем, няма страшно. Само че не тук. Нека излезем. — Той се усмихна бегло. — Може би ще успеем да те върнем незабелязано в отделението, преди лекарят ти да получи удар.

— Да получи, пада му се — вдигна рамене Ребека. — Тук съм пациентка, а не затворничка.

Тя се опита да обърне количката в тясното пространство, но не успя. Щефан я изкара в коридора и се насочи към вратата, за да излязат, но тя ядосано тръсна глава и хвана колелата. Двамата с Роберт неодобрително свъсиха чела, но Щефан достатъчно добре познаваше жена си, за да знае, че няма смисъл да се противи. Отстъпи назад и я остави да се придвижи сама. Макар че тя не го признаваше, и двамата мъже знаеха, че движението й причинява голяма болка. Гордостта й ще издържи най-много до асансьора, помисли си Щефан и се оказа прав. Докато вървяха към стъклената врата на отделението, Щефан незабелязано изостана две крачки и прошепна на Роберт:

— Какво се е случило?

Шуреят му обаче леко поклати глави и също така почти беззвучно отговори:

— Не сега. Като излезем навън.

Това звучи доста обезпокоително, помисли си Щефан, но не откри причина за паника.

Слязоха с асансьора. Плъзгащите врати се отвориха пред тях и Щефан насочи инвалидната количка към изхода, но Роберт с кимване на глава му посочи да тръгне към кафенето. Защо пък не? Щефан не изпитваше особена жажда, но на чашка кафе се разговаря доста по-непринудено. А нещо се е случило. Освен това предпочиташе докато говорят, да гледа Ребека в очите, а не в гърба, тикайки пред себе си количката й.

Намериха свободно място до прозореца. Роберт отиде да вземе кафе, а Щефан седна срещу Ребека и зачака тя сама да заговори. Само че жена му мълчеше. Погледът й отбягваше неговия, но едва сега, когато видя лицето й от непосредствена близост, Щефан разбра колко е разтревожена.

Той също не попита нищо, а търпеливо изчака Роберт да се върне с кафето и огромно парче сметанов сладкиш. Шуреят му сложи пред всекиго кафе, притегли шумно един от пластмасовите столове и седна. Докато сядаше, погледна към часовника си и към вратата, сякаш очакваше някой.

— Е? — попита Щефан. — Хайде, говорете! Какво е станало?

— Дойде онази тъпа крава от… — подхвана Ребека, но брат й я прекъсна, както направи и преди в отделението. Вдигна ръка и се опита да усмири гнева й с усмивка.

— Само не се ядосвай! Жената си върши работата. И на нея й беше също толкова неприятно, колкото и на теб. Ще уредим нещата.

Щефан объркано погледна ту към единия, ту към другия.

— За какво говорите?

— Идва служителка от бюрото за работа с деца и младежи — отвърна шуреят му и посегна към чашата с кафе. — Зададе два-три въпроса и остави някакви формуляри за попълване, това е всичко. Ребека малко пресилва нещата.

— Не е вярно! — възпротиви се Беки. — Жената каза, че ще отведат Ева в дом за деца и че нейната служба ще поеме грижите за нея! Само че няма да позволя!

Щефан леко потръпна, когато чу името на детето. До този момент в мислите си винаги го беше наричал просто „детето“ или „момичето“. За това си имаше и уважителна причина. Само че сега не каза нищо по въпроса, а също толкова обезпокоен като шурея си се обърна към Ребека.

— Брат ти има право. Това са само формалности… Знаеш как стават тия неща… В тази държава не можеш да направиш абсолютно нищо, ако преди това не си получил писмено разрешение.

В погледа на Беки проблеснаха гневни искри. Ако това, което Роберт каза, беше всичко, то тогава реакцията й беше наистина неразбираема. Щефан всъщност се надяваше, че компетентните служби ще пристигнат много по-рано. А в този случай бяха изминали вече почти две седмици, откакто се върнаха във Франкфурт.

— Тя каза, че службите ще се погрижат за Ева — не преставаше Беки. — Знаеш какво значи това. Ще я пъхнат в някой дом. Няма да позволя! Никой няма да ми я вземе!

— Никой и не иска да го прави — каза Роберт и се протегна през масата да хване ръката й, но тя сърдито я дръпна и впери поглед в празното пространство между него и Щефан.

Щефан въздъхна. Чувстваше колко е безсмислено да говори сега с Ребека. Беше твърде разстроена, за да чуе разумните аргументи. Той се обърна към Роберт.

— Какво всъщност се е случило? Ти беше ли там?

— Не. Дойдох по-късно. След това се обадих по телефона на шефа на службата. Наистина е обичайното в такива случаи посещение. Трябва да попълнят някакви документи. — Той отпи от кафето си и се усмихна престорено. — Доведохте някакво съвсем чуждо дете… Никой не знае кои са родителите му, откъде идва, какво е правило в тази долина… Не е толкова просто.

— Ти не си бил там и нищо не знаеш! — възнегодува Ребека. — Да беше видял само какво са й сторили! Ако не я бяхме взели, сега да е мъртва.

— Това не я прави автоматично твоя собственост — меко отвърна Роберт.

Двамата с Ребека бяха повече от брат и сестра. Беки рядко говореше за младежките си години, но Щефан знаеше, че родителите им са починали рано и Роберт сам се е грижил за възпитанието й. Не просто като брат, а и като баща, макар че беше само пет години по-възрастен от нея. Щефан рядко го беше чувал така да й противоречи. А ако съдеше по изражението на лицето й, тя също.

— Никой… никой не казва това — промърмори тя объркано и явно засегната от неочакваното нападение. — Само че…

Роберт отново я прекъсна, този път с помирителна усмивка.

— Знам какво мислиш и много добре те разбирам. Само че трябва да се успокоиш.

— На никого не правиш услуга, като се ядосваш. На себе си най-малко — допълни Щефан.

Ребека не му обърна никакво внимание. Гледаше брат си с израз на дълбоко объркване. Щефан се запита дали единствената причина за недоумението й бе едва загатнатата съпротива на Роберт, или между двамата се бе разиграло още нещо. Не за първи път изпитваше ревност в присъствието на Роберт. Връзката между брата и сестрата бе толкова силна, че понякога той се чувстваше като натрапник. Сега се усъмни, че Ребека изобщо е чула думите му.

Зад тях се чу дръпване на стол. Щефан леко извърна глава и с ъгълчетата на очите си видя, че на съседната свободна маса седна някой. През ума му бегло се стрелна въпросът защо. Почти половината места в кафенето бяха свободни. Дори да искаше да гледа през прозореца, мъжът можеше да седне няколко маси по-нататък. Не му се вярваше, че младежът иска да ги подслушва, но все пак беше достатъчно близо, за да чува разговора им. Дано това накара Ребека да не говори толкова високо, помисли си Щефан.

Жена му хвърли мрачен поглед към новодошлия, който седеше на по-малко от ръка разстояние зад Щефан. Реагира така, както очакваше — устните й се разтегнаха в тънка, безкръвна усмивка, а в очите й проблесна още по-гневна искрица, но не каза нищо.

— По-добре да тръгваме — предложи Щефан. — След малко е следобедната визитация и доктор Крон няма да е никак въодушевен, когато не те открие в стаята.

— Добре — съгласи се неохотно Ребека, но Роберт отново погледна часовника си, поклати глава и каза:

— Само още малко, моля ви.

Щефан и Беки го изгледаха изненадано. Върху лицето на Роберт се появи бегла смутена усмивка. Въпреки огромния си ръст за момент заприлича на малко момче, заловено да бяга от училище.

— Чакаш ли някого? — попита Щефан.

Роберт кимна с глава.

— Да. Признавам си всичко, заловихте ме.

— Кого? — поинтересува се Беки.

— „Тъпата крава“, за която преди малко говореше — отвърна брат й с лека усмивка и веднага вдигна успокоително ръка, когато видя, че Ребека се готви да избухне. — Говорих преди това с шефа й и го помолих още веднъж да я изпрати при нас.

— И защо? — недоверчиво попита Ребека.

Роберт отпи глътка кафе, за да спечели малко време.

— Исках просто да говоря още веднъж с нея. Бих отишъл в службата й, но нали знаеш, че днес следобед летя за Швейцария и е твърде възможно да не се върна през следващите няколко дни. Исках… А, ето я! — той посочи към вратата и се надигна от стола. Върху лицето му се изписа облекчение.

Щефан също се обърна. Видя жената, която в момента бе застанала на входа и се оглеждаше с търсещ поглед. Беше на средна възраст, с руса коса и облечена в безвкусен костюм. Жената забеляза Ребека и с бързи крачки се отправи към тяхната маса. Лицето й остана безизразно. Огнените искри в погледа на Беки обаче предвещаваха буря. Щефан отново се зачуди какво ли точно се е случило предиобед между двете жени.

Хвърли съзаклятнически поглед към жена си, дръпна стола си назад и се изправи. Без да иска, се блъсна леко в мъжа, който седеше зад него, извини се, но не получи никакъв отговор.

— Госпожа Халберщайн, предполагам — Роберт направи крачка към жената и протегна ръка. Тя я пое, здрависа се бързо и отговори утвърдително на въпроса му само с леко кимване на глава. През това време нервно гледаше към Ребека.

— А вие сте…?

— Рийдберг — отговори Роберт. — Роберт Рийдберг. — Той посочи Щефан, представи го и продължи: — Госпожа Мевес е моя сестра.

— Знам — отвърна госпожа Халберщайн. — Шефът ми вече ме информира. — Тя притегли един стол към масата, седна и изчака Роберт и Щефан също да седнат. — Мога ли да попитам каква е целта на тази среща? Наистина нямам много време…

— Не искам да ви отнемам от времето повече, отколкото е необходимо — увери я Роберт. — Да ви предложа ли кафе?

Тя направи отрицателен жест с ръка и Роберт продължи, свивайки рамене:

— Сестра ми ме уведоми за разговора ви тази сутрин. Страхувам се, че се е стигнало до някои недоразумения…

— Да — потвърди госпожа Халберщайн и хвърли бърз поглед към Ребека, който изразяваше по-скоро объркване, отколкото яд, и отново се обърна към Роберт.

— Но ако се опасявате, че това ще повлияе на решението ми, мога да ви успокоя. Свикнала съм да общувам с хора, подложени на емоционален стрес.

— Радвам се да го чуя — отвърна Роберт. — Въпреки това за мен е важно да изясня някои положения, госпожо Халберщайн. Вече обсъдих нещата с вашия шеф, но още веднъж бих ви разяснил ситуацията. Знаете, че сестра ми и зет ми са журналисти, нали?

Жената потвърди с кимване на глава. Не каза нищо, но изведнъж стана много внимателна и дори малко напрегната. Щефан се запита какво цели Роберт. Той самият също беше изненадан и малко обезпокоен, затова добре си представяше какви мисли минават в главата на служителката, преди да чуе останалата част от речта на Роберт. Сигурно същите като неговите. Роберт едва ли би се показал толкова наивен, че да я изнудва. Поне се надяваше това да не се случи. Щефан имаше достатъчно опит в общуването с различни служби, за да знае, че подобни изстрели обикновено се връщат към този, който ги е изстрелял — макар и понякога със закъснение.

— Това ми е известно — каза жената след няколко секунди. — Но какво…

— Това, което обаче не ви е известно — прекъсна я Роберт с извинителна, но неискрена усмивка, — е фактът, че сестра ми и съпругът й бяха на една… — той несигурно потри ръце — да речем… деликатна мисия в Босна.

Госпожа Халберщайн изпъна лице и видът й стана още по-несигурен. Щефан съвсем се втрещи. Все още не можеше да разбере намерението на Роберт.

— Какво по-точно имате предвид? — попита Халберщайн.

— Точно в това е проблемът — каза Роберт. — Не мога да ви обясня. Мога да ви кажа само следното: вашият шеф ще потвърди думите ми. Ако се разбере, че сестра ми и мъжът й са били на онова място, при определени обстоятелства това би могло да доведе до дипломатически усложнения между правителството на Босна и нашето.

Щефан напрегна всички сили, за да се овладее и да не издаде изненадата си. Не можа обаче да потисне един осъдителен, изпълнен с ужас поглед към Ребека. Тя се направи, че не го забелязва, но от реакцията й разбра, че е разказала всичко на брат си.

— Не разбирам много добре какво общо има това с… — започна госпожа Халберщайн, но Роберт отново я прекъсна:

— Сега ще ви обясня. Доколкото знам, до този момент няма официална реакция на босненското правителство, нали? Искам да кажа, никой не е обявил детето за изчезнало и не е поискал то да бъде върнато обратно в страната?

— Да, така е — потвърди жената. — Но какво…

— Ето, виждате ли? — прекъсна я отново Роберт.

Сега вече Щефан беше абсолютно сигурен, че поведението на шурея му не беше нито неучтивост, нито недомислие. Познаваше Роберт доста добре и знаеше, че никога не върши нещо безпричинно. Начинът, по който разговаряше със служителката, беше много добре обмислен.

— Виждате ли, от особена важност е цялата история да се развива наистина с възможно най-голяма дискретност.

— История ли? — госпожа Халберщайн сбърчи пресилено чело. — Извинете, господин Рийдберг, но не съм тук заради някаква история. Освен това не се интересувам от политика или дипломатически гафове. Става въпрос за едно дете, което…

— … до този момент никой не е обявил за изчезнало — прекъсна я за пореден път Роберт с усмивка, но зад нея тонът му беше станал малко по-остър и по-силен. — Твърде вероятно е родителите му вече да не са живи. Момиченцето сигурно също нямаше да е живо, ако сестра ми и съпругът й не се бяха оказали наблизо.

— Всичко това може и да е вярно — отвърна Халберщайн и несигурно изгледа един по един и тримата, отвори чантата си и извади цигара. Запали я и продължи:

— Въпреки това си има определени правила, към които трябва да се придържаме. Сестра ви е донесла дете от чужда държава, за което не знаем абсолютно нищо — нито името му, нито съдбата на родителите, нито нещо за обстоятелствата, при които то е… — тя се поколеба за секунда и погледна несигурно към Ребека — … било изоставено. Дори нещата да са такива, каквито ги описахте, възможно е да става дума за престъпление, което трябва да бъде изяснено.

— Единственото престъпление е извършено спрямо Ева — остро реагира Ребека.

Чиновничката от социалната служба дръпна силно от цигарата си и се обърна към нея. Щефан се учудваше на способността й да се владее, но това сигурно се дължеше на причината, която жената сама бе казала в началото — беше свикнала да работи с хора, които се намират под огромно напрежение и се опитват да й оказват натиск.

— Много добре ви разбирам, госпожо Мевес, и ви давам честната си дума, че ще разрешим случая възможно най-небюрократично и бързо. Но все пак известни правила трябва да се спазват. Не знам какво всъщност се крие зад цялата история, но мога да ви уверя, че ние отдаваме много по-голямо значение на доброто на едно дете, отколкото на някакви си дипломатически гафове.

Ребека понечи да отговори остро, но само с един жест брат й я накара да замълчи.

— Всичко това ми е известно — каза той. — Ще ви го кажа по-ясно: В никакъв случай не искам да ви оказвам натиск или пък да ви заплашвам.

— Не би имало никакъв смисъл — хладно отговори Халберщайн.

— Ако исках да го направя, нямаше да започна по този начин — невъзмутимо продължи Роберт. — Просто ви моля да се занимаете със случая възможно най-дискретно. Това е всичко.

— И само за това ме накарахте да дойда тук? — в гласа на жената се долавяше обида.

Роберт поклати глава.

— Не, разбира се. Има още нещо, което би трябвало да знаете. Отнася се до момичето. Предполагам, че сте говорила с професор Валберг?

— Още не. Медицинският доклад…

— … може би не съдържа всички факти — каза Роберт. — Момичето — той погледна към Ребека и бързо се поправи: — Ева е физически здрава, но има някои неща, които не са записани в официалния лекарски доклад и трябва да ги знаете.

Халберщайн наостри слух.

— Какви са те?

— Ева е това, което учените сигурно биха нарекли интересен случай — отвърна Роберт. — Както изглежда, родителите й са я изоставили и тя е била отгледана от диви животни.

Чиновничката присви очи. В продължение на две-три секунди объркано гледа Роберт. Едва сега Щефан откри у нея признаци на нормална човешка възбуда — нервна, несигурна усмивка, която изчезна също толкова бързо, както се беше появила.

— Моля?

— До този момент това е само предположение — отговори уклончиво Роберт. — Но във всеки случай ще трябва сама да разговаряте с професор Валберг, за да придобиете някаква представа. Засега всички предположения сочат, че детето е прекарало в гората месеци наред, дори може би много повече. Ще трябва да остане още доста време в болницата, а след това вероятно ще има нужда от интензивни грижи.

— И вие мислите, че ще можете да се справите сама? — обърна се Халберщайн към Ребека.

— Разбира се, че не — отговори бързо Роберт. — Поне що се отнася до медицинските грижи. Но тя е в състояние да се грижи за нея. Сама виждате, че изпращането в детски дом е под въпрос. Затова ви предлагам, докато детето излезе от болницата, да го оставите под опеката и грижите на сестра ми и съпруга й. Ребека вече ви каза, че иска да осинови момичето.

— Това не е толкова просто — отвърна Халберщайн. Отговорът й дойде почти автоматично, като рефлекс.

— Разбирам — каза Роберт. — Не искаме от вас да извършите чудеса, а само да проявите малко добра воля и разбиране.

Халберщайн го изгледа безизразно.

— Само това няма да е достатъчно. Едно осиновяване… — тя поклати глава. — Не е толкова просто, както явно си го представяте. Дори и да искам, не мога да реша сама.

— Но вие не искате — предположи Ребека.

— Въпросът не е в това — отвърна чиновничката, запазвайки пълно спокойствие. Щефан за сетен път си каза, че тя просто имаше много повече опит в подобни разговори. Макар че беше не по-възрастна от него или Беки, сигурно беше чувала всички увъртания и уловки, които съществуват. Беше абсолютно безсмислено да се опитват да си разменят удари с нея в нейната област.

Само че Ребека явно схвана нещата по съвсем друг начин, защото се наведе напред и постави длани върху ръба на масата. Цялото й поведение говореше за агресия и това изплаши Щефан. Една от причините, поради която се ожени за нея, беше темпераментът й, но не си спомняше да я е виждал толкова агресивна. Или поне не безпричинно.

— Изобщо не ме интересува какви са вашите правила — каза тя с треперещ от гняв глас. — Онези хора щяха да убият Ева, ако не бяхме ние. Искаха да я принесат в жертва на някаква езическа вяра. Нали не искате сериозно да им я върнем?

Халберщайн отвори уста да отговори, но братът на Ребека я изпревари:

— Това, разбира се, са само предположения. Но те не са безпочвени. Както ви казах, госпожо Халберщайн, за съжаление не мога да ви разкажа цялата история. Предполагам обаче, че вече имате представа за истинската причина за това.

— Така е — отвърна жената, без да стане ясно какво точно има предвид. Изгаси цигарата си в пепелника и стана. — Вече трябва да тръгвам. Наистина нямам много време. Обещавам, че ще се заема с вашия случай възможно най-бързо.

Това бяха последните й думи и тя се отправи към изхода. По средата на пътя спря и се обърна назад. Когато продължи, по отсечените стъпки Щефан разбра, че всъщност не е така спокойна, както външно изглежда. А и как да бъде? От нейна гледна точка нещата изглеждат така, като че ли Роберт и Ребека се опитват да я сплашат.

Щефан погледна Роберт с нарастващо объркване и постепенно надигащ се гняв. Това, което Роберт току-що направи, беше, меко казано, не много умно. Освен това никак не подхождаше на обичайното му поведение. Ако има нещо, на което Щефан наистина се възхищаваше у брата на жена си, това бяха острият му като бръснач ум и хладнокръвният начин, по който подхожда към проблемите и ги решава.

Мъжът зад него се раздвижи. Щефан придърпа стола си още по-близо до масата, за да може онзи да излезе. Когато мина край него, с ъгълчетата на очите си видя избелели джинси, черно кожено яке и светлоруса коса. В главата му проблесна спомен за такава фигура, но мисълта изчезна почти мигновено. В момента има доста по-важни неща.

— Какво, за Бога, беше всичко това? — попита той, поглеждайки едновременно Роберт и Ребека. Тя го изгледа гневно. Роберт се усмихна и не отговори. Щефан отбеляза наум, че шуреят му явно не се чувства никак комфортно.

— Е? — не се отказваше той. Този път погледна право в Ребека.

— Помолих Роберт да ми помогне — отвърна тя с предизвикателен тон.

— Забелязах. — На Щефан му беше все по-трудно да се владее. Нямаше никакъв смисъл сега да се карат, макар че чувството му подсказваше, че рано или късно това ще се случи. — А защо не помоли мен?

— Щеше ли да го направиш?

— Разбира се. Само че може би не по този начин. — Той се обърна към Роберт. — Това, което направи, беше най-неразумното нещо, което съм очаквал от теб.

— Знам как трябва да се разговаря с такива хора — отвърна Роберт. Думите на Щефан като че ли не го бяха засегнали особено. — Повярвай ми, в момента жената вътрешно кипи от гняв, но много добре знае, че не може да направи кой знае колко. Когато се срещнем следващия път, от учтивост тя ще направи за нас каквото поискаме.

— Но защо? — объркано попита Щефан. — За какво е този… фарс? Жената просто си върши работата.

— Точно този отговор очаквах от теб — обади се Ребека.

— А какъв трябваше да бъде иначе? — попита Щефан с остър тон. Вече с мъка се владееше. — Според мен тя е напълно права. Все едно при какви обстоятелства сме намерили детето, има закони и правила, които трябва да спазваме. Да не би да си си мислила, че можем да я доведем тук и просто ей така да я задържим — като куче, дотичало при нас?

— Моля ви! — Роберт усмирително вдигна ръка. — Не се хващайте сега за гърлата! Никой няма полза от това. — Той погледна часовника си, стана и посочи към вратата. — След час самолетът ми излита. Време е да тръгвам.

Този ден Щефан не остана както обикновено до края на свиждането. Прие поканата на Роберт да се върне в града с неговата кола. За самия Роберт това означаваше доста да заобиколи. Колкото и бързо да се движат, ще му трябва повече време, отколкото с метрото. Но тръгна, защото имаше усещането, че няма да е никак добре, ако остане по-дълго. Освен това трябваше веднага да говори с Роберт.

По пътя към отделението на Ребека не размениха нито дума. Мълчаха и докато слизаха с асансьора към подземния гараж, където беше колата на Роберт. Щефан усещаше, че и той не се чувства особено добре. При това Роберт Рийдберг беше от хората, които обикновено не вършат нищо против разбиранията си. Щефан все повече се убеждаваше, че преди обяд се е случило нещо много повече от това, което му разказаха.

Реши се да наруши тягостното мълчание, едва когато седнаха в колата и Роберт включи двигателя. Внимателно беше премислил как да започне разговора, но изведнъж всичко изчезна от главата му и той несигурно попита:

— Кажи… какво значи всичко това? Моля те, обясни ми, защото нищо не разбирам.

— Знам, че беше безсмислено — въздъхна той. — Имаше право, като каза, че не беше особено умно. Но го дължах на Ребека.

— И затова се държа като глупак ли? За Бога, Роберт, ако искаше да насъскаш тази жена срещу мен и Беки, значи успя. Винаги съм смятал, че знаеш да общуваш с хората.

— Проблемът не е в това — отвърна Роберт и се наведе през отворения прозорец, за да пъхне чипкартата в автомата на изхода на паркинга.

Щефан установи между другото, че картата не е от обикновените картончета, които перфорираха простосмъртните като него. В същия миг се сети, че BMV-то на Роберт беше паркирано в онази част на паркинга, която обикновено е запазена за лекарите и персонала на болницата.

Жълто-черната бариера не се вдигна веднага и Роберт забарабани нервно по волана.

— Няма да ни създаде никакви проблеми — продължи той. — Повярвай ми, знам как се подхожда към такива хора. Вече проведох няколко телефонни разговора и щом се върна от Цюрих, ще уредя останалото.

— Защо мислиш, че може да ни създаде неприятности? Искам да кажа, преди да изиграеш пиеската си?

Роберт прие подигравката съвсем спокойно и рязко подкара към изхода. Щефан неволно се притисна в седалката. Имаше две-три неща, които никак не подхождаха към имиджа на преуспяващ търговец и баща-закрилник, който Роберт Рийдберг грижливо поддържаше. Едното от тях беше, че когато шофираше, според Щефан той се държеше като гамен на пътя. През петнадесетте години, откакто се познаваха, беше съсипал поне пет-шест коли и само по щастливо стечение на обстоятелствата се беше отървавал без сериозни наранявания. А шофьорската си книжка беше запазил само благодарение на добрите си връзки.

Щефан затвори очи, когато от неоновата светлина на подземието изведнъж се озоваха в светлия слънчев ден. В продължение на една-две секунди беше като сляп. Предполагаше, че и Роберт се чувства по същия начин. Това обаче не му попречи да даде пълна газ и със свирещи гуми да се включи в уличното движение.

— Тази Халберщайн сега беше много по-разговорлива, отколкото днес сутринта — продължи след малко прекъснатия разговор Роберт.

— Ти беше ли сутринта? — попита Щефан.

Той поклати глава и отвърна:

— Не. Но Ребека ми разказа как е минало всичко. Когато служителката е дошла сутринта, за нея вече е било решено, че щом излезе от болницата, детето ще отиде в дом за сираци. Вие с Беки дори не сте обсъждали варианта да го вземете.

Щефан погледна шурея си с ококорени очи.

— Откъде знаеш?

— Ребека ми каза. На теб не ти ли е казвала?

— Не.

— Е, и вие не ми казвате всичко — поклати глава Роберт. — Знаеш ли, Щефан, ако не беше любимият ми шурей, сега трябваше да ти се разсърдя. Добре ме насадихте!

— Аз съм единственият ти шурей — натъртено го поправи Щефан. — Какво ти е разказала Ребека?

— Истината — отвърна Роберт. — Поне така се надявам. Нито сте засядали с колата, както в началото ми каза, нито ви е нападало бездомно куче.

Щефан замълча за момент. Това беше, накратко казано, версията, която след завръщането си от Босна разказаха не само на Роберт, но и на всички останали. Може би беше не особено добре измислена, но затова пък даваше достоверно обяснение на нараняванията им и на състоянието, в което се върнаха. Разбира се, не всички им повярваха. Появиха се слухове и предположения, а някои от обажданията, които всеки ден прослушваше от телефонния секретар, показваха, че много от тези предположения са твърде близо до истината.

Въпреки това Щефан остана шокиран. Запита се каква част от това, което наистина се беше случило, Ребека е разказала на брат си и защо. И тя като Щефан много добре разбра предупреждението на Вислер. Освен това от двамата тя беше тази, която по-сериозно приема подобни неща.

— Преди да решиш какви въпроси да ми зададеш, за да разбереш какво точно знам — започна с подигравателен тон Роберт, — нека ти кажа, че вече се осведомих за този Вислер. Както впрочем и за Барков и неговата банда убийци.

Толкова по темата, мрачно си помисли Щефан. Ребека явно му е разказала всичко.

— Какво откри? — попита Щефан с надебелял глас.

Вместо да отговори, Роберт също зададе въпрос:

— Чия беше идеята да се срещнете с този генерал-наемник? Твоя ли?

Щефан поклати глава.

— На Ребека.

— И ти не я накара да се откаже от това безумие?

— Човекът, който ще накара Ребека да се откаже от нещо, което си е наумила, още не се е родил. Освен това нещата съвсем не бяха толкова лоши, колкото си мислиш. Барков също искаше това интервю.

— Кой ти го каза? Уайт?

— Уайт ли? — не разбра Щефан.

— Истинското име на Вислер. Вече ти казах, че разпитах тук-там.

— Доста оригинален псевдоним — промърмори Щефан. — Прав си — той беше свръзката.

— И предполагам, че той ви е намерил и заговорил?

— Мислех, че вече знаеш всичко — раздразнено отвърна Щефан. Роберт подмина хапливата забележка, без да й отговори.

— Някой ден сестра ми ще се убие с безумните си действия. Наистина трябва малко повече да внимаваш за нея.

— Така ли? И защо? За това тя има теб.

Този път Роберт реагира. Извърна глава към Щефан, изгледа го с пронизителен поглед няколко секунди, после отново се обърна напред.

— Ядосан си, че помоли за помощ мен, а не теб. Само че вината за това не е моя, а твоя. Вече от две седмици сте тук, а още не сте говорили за Ева, нали?

На този въпрос Щефан можеше да отговори и с „да“, и с „не“ — и двата отговора щяха да са верни. Разбира се, че бяха говорили за детето, и то често. Дори твърде често, ако питат него. Но никога не бяха говорили за това, какво ще стане с него по-нататък. За Ребека беше пределно ясно, че ще го задържат. Съдбата й върна това, което преди време й отне и тя беше толкова убедена в тази справедливост, че изобщо не смяташе за нужно да говори по въпроса. А Щефан до този момент просто не събра смелост да подхване подобен разговор.

— В момента това не подлежи на дискусия — каза той. — Детето може да остане в болницата още доста време.

— Защо не я наричаш с името й? — попита Роберт.

— Защото… — започна Щефан, но спря, търсейки подходящите думи. В следващия миг направо избухна: — За Бога, какво значи всичко това?! Затова ли ме покани да дойда с теб, за да ми покажеш, че решението вече е взето?

— Що се отнася до Ребека, да — съвсем спокойно отговори Роберт. За миг върху лицето му дори се изписа задоволство, но Щефан не беше съвсем сигурен дали не си въобразява.

— Само че това решение не засяга само нея — продължи той, вече без да крещи, но с треперещ глас.

— На твое място нямаше да съм толкова сигурен — отвърна Роберт. — Прав си, исках да говоря с теб. Има някои неща, които трябва да изясним. Чувствам се задължен да те предупредя, Щефан.

— Да ме предупредиш? — Гневът на Щефан изригна с нова сила. Едвам се сдържаше да не изкрещи. — И какво следва сега? „Който докосне сестра ми, ще има неприятности?“

Роберт се засмя.

— Е, аз не бих се изразил чак толкова грубо, но истината е следната: Ако с Ребека нещо се случи, никога няма да ти простя.

Той продължи и гласът му изведнъж стана по-тих и настойчив:

— Щефан, знам, че не ме обичаш кой знае колко. Но нека ти кажа едно: Ако принудиш Ребека да избира между теб и Ева, ще загубиш.

Точно това беше причината, поради която той до този момент не беше говорил с нея за момичето. Не искаше да влиза в тази битка, защото много добре знаеше, че такава няма да има. Разбра го още тогава, в долината, в мига, когато видя как Ребека притиска до гърдите си голото крещящо същество. До този момент не беше допускал мисълта да се върне отново в съзнанието му, но и не я беше прогонил напълно. Никога няма да забрави израза в очите й тогава.

— Може би си прав — промърмори той. — Отдавна трябваше да говоря с нея.

— Така е, трябваше — потвърди Роберт. — Мога да те разбера. Не знам как бих реагирал аз самият, ако бях на твое място. И, честно казано, радвам се, че не се налага да разбирам.

Той даде газ и премина без всякакво предупреждение и изчакване от лявото в дясното платно. Зад тях проехтя концерт от клаксони, чу се изсвирване на гуми. Роберт даде мигач, едва когато пред тях изникна табелата, предупреждаваща, че излизат на магистрала.

— Накъде караш? — попита Щефан.

Роберт демонстративно погледна часовника си.

— Към летището. Ще изпусна самолета, ако те откарам вкъщи. Върни се с колата. Ще си я прибера следващата седмица, като се върна.

Щефан не беше никак въодушевен от предложението. Обичаше да кара голямото BMW — колата беше лукс класа и стоеше толкова високо над неговите финансови възможности, че не би си позволил и да сънува подобна придобивка, но неслучайно остави собствения си скромен автомобил в гаража.

В момента нито рамото, нито крака го боляха много, но през последните две седмици често го атакуваха много силни болки, които идваха без всякакво предупреждение. Затова разумът го съветваше да не сяда зад волана. Още повече пък сега, когато беше толкова възбуден. Въпреки това се опита да не противоречи на Роберт — знаеше, че е безсмислено. Вече се намираха на магистралата и Роберт така рязко увеличи скоростта, че Щефан политна назад и инстинктивно потърси с ръце някаква опора. Роберт не каза нищо, само го изгледа подигравателно и натисна още повече газта. Щефан се прокле наум за това, че не можеше по-добре да се владее.

Пътуваха мълчаливо няколко минути. По едно време Роберт поднови разговора.

— Не искам да се случва подобно нещо, Щефан.

В първия момент Щефан изобщо не разбра какво имаше предвид шуреят му.

— Не съм имал никакво намерение да обикалям света, за да събирам изоставени деца — отвърна той.

Роберт поклати глава.

— Нямах предвид това. Говоря за мускетарското ви приключение с Барков. Било е не просто лекомислено, но и самоубийствено. Трябва да се погрижиш в бъдеще да не се повтарят подобни неща.

Щефан продължаваше да не разбира за какво говори Роберт. Тоест, разбираше, но не можеше да повярва на слуха си.

— Значи, все пак стигна до номера на мафията, така ли?

Роберт остана сериозен.

— Нямам много време, Щефан, затова ще бъда кратък. Обещах на Ребека да й помогна за детето. Ще се погрижа да можете да го задържите при вас. Но имам едно условие. — Той спря и зачака Щефан да попита какво е условието, но Щефан не му направи тази услуга. Ситуацията постепенно ставаше абсурдна. Роберт го покани на това пътуване под претекст, че трябва да говорят, но явно съвсем нямаше такова намерение. Искаше просто да му съобщи как ще се развият нещата по-нататък.

— Ще се погрижиш в бъдеще Ребека никога повече да не предприема подобна глупост — продължи Роберт, когато най-сетне разбра, че Щефан няма да отговори.

А когато той отговори, го направи по възможно най-грешния начин, който съществуваше в момента, макар че съвсем не го искаше.

— Много добре знаеш, че не мога да го направя.

— Тогава е време да се научиш как се прави — отвърна невъзмутимо Роберт. — Когато се ожени за сестра ми, ти пое и отговорността да се грижиш за нея. Надявах се, че никога няма да се наложи да ти го припомням.

— Достатъчно, Роберт — каза Щефан. — Не мисля, че това те засяга.

— Напротив. Щом става въпрос за живота на сестра ми, засяга ме, и то доста.

— Говорим за професията й — раздразнено отвърна Щефан. — В работата й влиза да поема определени рискове. Ако не искаше да го прави, щеше да продава пощенски марки.

— Докато интервюирате политици на всевъзможни приеми или отразявате замърсяване с нефтени петна някъде в Южна Америка, всичко е наред — невъзмутимо отговори Роберт. При тези думи Щефан установи, че шуреят му си беше подготвил определени думи за целта и нямаше да се откаже от тях, независимо какво ще каже или направи той. — Но подобно нещо не бива да се повтаря. Ще ви помогна. Ще отдалеча службите от вас и ще се погрижа за онзи Уайт, в случай че реши да ви създава неприятности. Но в замяна на това искам да ми обещаеш, че такова нещо повече никога няма да се повтори. Не искам някой ден да получа известие, че са открили труповете ви в някой южноамерикански вертеп.

Щефан мълчеше. В момента се чудеше дали да се изсмее с цяло гърло, или да наругае шурея си. Не направи нито едното, нито другото — беше твърде шокиран. Не толкова от това, че Роберт така се перчи и по такъв ужасен начин се намесва в личния им живот, а защото с ужас установи, че всъщност е прав.

Щефан също не можеше да си представи живот зад бюро, но с пътуването до Босна наистина отидоха твърде далеч.

Пред тях се появи първата табела, показваща отбивката за летището. Роберт отклони за секунда поглед от волана, обърна се към него и попита:

— Е?

Щефан продължи да мълчи. Не че не искаше да отговори на Роберт, но просто в този момент не можеше.

— Представям си как се чувстваш в момента — продължи Роберт, явно погрешно изтълкувал мълчанието му. — Ядосан си ми и имаш право. Не те обвинявам за това, което се е случило. Познавам сестра си също толкова добре, колкото и ти я познаваш, дори малко по-добре. Сигурно и аз нямаше да успея да я отклоня от тази безумна постъпка. Въпреки това, не бива да се случва втори път.

— Можеш да използваш връзките си да я преместят в местната редакция — обади се най-сетне Щефан. — Или може би най-добре да я уволнят. — Циничният му тон ни най-малко не засегна Роберт.

— Помисли си просто няколко дни — каза той. — Когато се върна, ще поговорим на спокойствие.

Вече приближаваха изхода от магистралата, но Роберт не намаляваше скоростта. Щефан се запита дали изобщо е видял табелата. Едва в последния момент Роберт рязко натисна спирачката, изви волана силно надясно и автомобилът излезе от аутобана със свистящи гуми.

— Ако жената от социалния отдел случайно отново ви навести, опитай се няколко дни да я залъжеш с нещо — продължи спокойно Роберт. — И без друго в момента не може нищо да направи. Говорих с професор Валберг — ще задържи Ева още две-три седмици в болницата, а ако се наложи и повече.

— Ако съм жив дотогава — тихо каза Щефан.

Светофарът на кръстовището светеше червено, но Роберт не даваше никакви признаци, че ще свали крак от педала на газта, а още повече пък ще спре. Не обърна никакво внимание на думите на Щефан, както впрочем правеше през цялото време, и рязко смени темата.

— Ясно ти е, че цялата тази история в никакъв случай не бива да се разчува, нали? Ако се появи в някой вестник, двамата с Ребека ще бъдете в голяма опасност.

— Не е чак толкова просто никой да не разбере — отвърна Щефан. — Доста хора знаят, че сме били на онова място и много лесно могат да си направят изводи. Освен това имаме и известни задължения. Пътуването беше доста скъпо. Трябваше да вземем пари назаем, за да го финансираме и…

— Това вече уредих — прекъсна го Роберт.

— Направил си какво? — Този път гласът на Щефан прозвуча толкова рязко, че Роберт го погледна уплашено. В следващия миг обаче на лицето му се появи усмивка.

— Знам мнението ти по въпроса. Не искаш никакви подаръци от богатия брат на жена си. Това е добре. Смятай го като заем. Ще ми го върнеш, когато можеш.

Светофарът вече показваше жълто и те преминаха кръстовището с пълна газ. Роберт караше с почти двойно по-висока скорост от позволената за това място.

Две минути по-късно спряха пред една от големите стъклени врати на аерогарата. В същия миг обаче Роберт отново включи двигателя и премести колата още малко по-напред, точно под една табела, забраняваща спирането пред входа за пътници. Щефан за кой ли път се запита как така интелигентен човек като Роберт изпитва удоволствие от подобни детински постъпки.

Роберт погледна часовника си и отвори вратата.

— Още двадесет минути. Трябва да побързам. Обещай, че докато се върна, ще помислиш върху всичко, за което говорихме!

— Ще помисля — съгласи се Щефан, — но какво ще реша…

— Не искам повече, само трябва да помислиш — прекъсна го Роберт. — Ще ти се обадя, щом се прибера.

Той слезе, заобиколи с бързи крачки колата, отвори багажника и извади куфара си. Щефан остана сам в колата. Малко след това Роберт изчезна във вътрешността на сградата.

Прибра се вкъщи точно един час по-късно от предполагаемото време. Както се опасяваше, по обратния път към града попадна в задръстване. След това не намери място за паркиране и един час обикаля около блока, докато открие къде да я остави — на десет минути път пеша от входа. Макар че измина доста време от разговора в колата, объркването му още не беше напълно преминало. Когато Роберт се скри в аерогарата, той за малко да се втурне след него, за да му каже какво мисли. За него разговорът може да е бил задача, която да отметне между другото, но за Щефан съвсем не беше така. Това, което Роберт му каза в колата, беше груба намеса в семейния му живот, която го изпълни с гняв и безсилие. Точно това като че ли го ужаси най-много. Но не изтича след него. Знаеше, че не може да победи Роберт в открит спор, още не е готов за такава битка… Може би… той дори имаше право. Макар че все още не си го признаваше, усещаше как тази мисъл като малка язва разяжда съзнанието му. Всяка една дума, която Роберт изрече, беше вярна. Истина е, че през всичките тези четиринадесет дни, откакто се бяха върнали, не намери време и не събра смелост да говори с жена си за нещо, което може би щеше да промени живота им много повече, отколкото предполагаха.

И второто обвинение на Роберт, което го засегна по-силно, беше вярно. Негово беше задължението да накара Ребека да се откаже от това безсмислено начинание, дори ако трябваше да употреби сила. Те бяха журналисти и противно на наивната представа на Роберт, не смятаха, че работата им се състои във фотографиране на слънчеви залези край морето или на трупащи се около студения бюфет политици. Но поемането на риск и излагането на собствения живот на опасност са две различни неща. Докато се движеше към къщи, гневът му постепенно премина в объркване, а още преди да отвори входната врата, чувството вече беше прераснало в смесица от поражение и самосъжаление.

Може би, помисли си той, сега е моментът да се върна обратно в болницата и да говоря с Беки. Все още изпитваше страх от този момент, но разговорът с Роберт му помогна да разбере със сигурност едно: Няма да стане по-добре, ако непрекъснато отлага разговора. Напротив, с всеки изминал ден ще става по-лошо.

Телефонът иззвъня. Без да гледа, Щефан хвърли якето си в един ъгъл и без особена изненада установи, че докато го е нямало, са се обадили четиринадесет души. За пет-шест от тях знаеше кои може да са и какво са казали и без да ги прослушва. Замисли се дали да вдигне слушалката, или да остави телефонният секретар да запише и това обаждане. В следващия миг му хрумна, че тази постъпка би подхождала точно на досегашния му модел на поведение. Има неща, които могат да бъдат решени чрез изчакване, но те обикновено са маловажни. Има и такива, които могат да бъдат уредени с едно-единствено изречение или действие. Важните неща обаче не се решават с бездействие. Така само стават още по-сложни и тежки. Може би моментът беше подходящ не само за добри намерения, но и за действия.

Вдигна слушалката и се обади.

— Мевес на телефона.

— Господин Мевес? Щефан Мевес? — Гласът от другия край на жицата звучеше възбудено. Леко трепереше и се усещаше, че притежателят му с мъка се сдържа да не закрещи. Щефан се замисли дали познава гласа, но не стигна до никакъв отговор.

— Да, точно така.

— Маасен — представи се човекът отсреща. — Предполагам, че името ми ви е познато.

Щефан инстинктивно поклати глава.

— Страхувам се, че не. Трябва ли да ви познавам? — Чу как отсреща Маасен дълбоко въздъхна и този път беше абсолютно сигурен, че иска да изкрещи — направо усети яда му през слушалката. — Познаваме ли се отнякъде? — попита той още веднъж. — Извинете ме, но имах доста напрегнат ден и…

— Аз съм ръководителят на Отдела за младежта — прекъсна го гласът. — Началникът на госпожа Халберщайн.

Щефан потръпна. Роберт каза, че е провел няколко телефонни разговора и е задвижил някои неща, но по тона на Маасен разбра, че едва ли всичко направено е завършило с успех.

— Познавам госпожа Халберщайн — бегло, разбира се. Срещнахме се днес в болницата.

— Не се правете на глупак, господин Мевес! — остро каза Маасен. — Не само е детинско, но и обидно! Наистина ли си помислихте, че номерът ви ще мине?

Щефан съвсем се обърка. Ясно беше, че нещо се е случило. Така, както звучеше гласът на Маасен, явно не му се обажда, за да иска услуга. Роберт е направил нещо не както трябва.

— Страхувам се, че не разбирам за какво говорите… — предпазливо започна той.

— Затова пък госпожа Халберщайн много добре разбира — отвърна Маасен. Беше направо бесен. — Не знам кой сте, господин Мевес, нито какво си въобразявате, но кълна ви се, че при нас тези номера няма да минат.

— Наистина не знам за какво става дума — отново го увери Щефан. — Наистина говорих с вашата служителка, но разговорът беше съвсем кратък. Освен това останах с впечатлението, че сме на едно мнение. Съжалявам, ако погрешно е изтълкувала нещо. Сигурен съм, че е станало недоразумение.

— Да, да, разбира се — отвърна Маасен. — Убеден съм, че и госпожа Халберщайн ще е на същото мнение, щом се събуди от упойката и може отново да говори…

Щефан ококори очи.

— Какво?!

— Само не се правете, че нищо не знаете!

— Но… но аз наистина нищо не знам.

— Тогава нека ви обясня — излая отсреща Маасен. — Онзи тип, когото сте изпратили след госпожа Халберщайн, малко се е престарал. В момента тя е на операционната маса и лекарите се опитват да спасят окото й. Но преди да изгуби напълно съзнание, успя да ни каже какво се е случило.

— Момент, момент. — Леден ужас пропълзя по тялото на Щефан. — Господин Маасен, моля ви, кажете ми за какъв „тип“ говорите?

— Полицията вече е на път към вас — каза Маасен. Все още дишаше тежко, но като че ли вече не беше толкова ядосан, както преди малко. — Ако сте си въобразявали, че можете да си служите с подобни методи от Дивия запад, значи сте направили фатална грешка.

Мислите в главата на Щефан запрепускаха една през друга. Постепенно думите на Маасен започнаха да придобиват смисъл, но той просто отказваше да го проумее. Явно е някакво недоразумение или лоша шега.

Мъчително, наблягайки отчетливо на всяка дума, се опита да успокои Маасен:

— Уверявам ви, че нямам ни най-малка представа за какво говорите. За последен път видях госпожа Халберщайн преди един час и оттогава не съм говорил с нея.

— Разбира се, че не сте. За това си имате хора, нали? — Маасен сърдито се изсмя. — Дори не знам защо се занимавам с човек като вас. Вие сте не само престъпник, но и глупак. Бъдете сигурен, че ще си понесете последствията. — Той затвори телефона.

Щефан продължи да гледа слушалката дълго след като отсреща вече нямаше никой. Най-сетне я остави. Пръстите му така трепереха, че за малко не я изпусна. Усещаше ударите на сърцето си в гърлото. Всичко, което чу… Не, трябва да е някаква шега! Само че човекът от другата страна на телефона беше твърде сериозен и убедителен, за да е така. Професията му го беше срещала с достатъчно лъжци и можеше почти веднага да различи кой казва истината и кой — не.

Отдалечи се от телефона, влезе в кухнята, отиде в спалнята, после в банята — ей така, безцелно, само за да се движи. Мислите бушуваха в главата му. Някой е нападнал жената и явно така лошо я е подредил, че в момента е в болница. Щефан дори не можеше да си представи причината, поради която може да е станало всичко това. И защо свързват случилото се с него?

Върна се в хола, погледна ръчния си часовник и отиде до телефона. Роберт вече трябва да е пристигнал в Цюрих или в най-лошия случай е на път към хотела. С трепереща ръка вдигна слушалката, натисна бутона, под който беше запаметен номерът на мобилния му телефон и нетърпеливо зачака да чуе сигнала „свободно“. Вместо него след няколко секунди прозвуча женски глас, който на немски и английски го уведоми, че желаният телефонен номер в момента не може да бъде избран. Роберт беше изключил телефона си.

Щефан върна слушалката обратно върху апарата, прокара нервно ръка по брадата си, вдигна и започна да избира номера на Ребека в болницата, но не довърши и отново върна слушалката. Няма смисъл да я притеснява.

На вратата се позвъни. Той така се стресна, че за малко да събори телефона на земята. Обърна се и се вторачи в заключената врата на жилището. Само след няколко секунди звъненето се повтори — твърде бързо, за да идва от обикновен посетител, но затова пък доста по-силно и по-настоятелно от първия път. Щефан направи крачка към вратата и спря. Беше като парализиран. Въпреки че нямаше никаква причина, усети как го обзема паника.

— Идвам… идвам! — извика той.

Телефонът иззвъня. Щефан не му обърна никакво внимание, отправи се с бързи крачки към вратата и отвори, без да погледне през шпионката. Това не отговаряше на навиците му. Беше свикнал критично да оглежда всеки гост, позвънил на вратата на жилището му — дори и да знаеше кой звъни. Днес не последва навика си и направи добре, защото в същия миг, когато отвори вратата, единият от мъжете, които стояха отвън, вдигна ръка — явно, за да почука силно или още по-силно да извика: „Полиция! Отворете!“ Нямаше никакво съмнение в самоличността на посетителите — двама от тях носеха обикновени цивилни дрехи, а останалите двама бяха облечени в зелени полицейски униформи.

Щефан се огледа нервно наляво и надясно и чак след това се обърна към мъжа, който беше позвънил. В коридора не се виждаше никой, но имаше чувството, че физически усеща любопитните погледи на съседите си, застанали зад вратите.

— Господин Мевес? — попита полицейският служител, който стоеше точно пред него. — Щефан Мевес?

Щефан кимна с глава, отстъпи крачка назад и ги покани да влязат.

— Да. Моля, влезте.

Мъжът, придружителят му и единият от униформените полицаи последваха поканата, а четвъртият човек остана отвън пред вратата — за огромно неудоволствие на Щефан. Докато им правеше път да минат пред него, внимателно огледа неканените си гости. По-възрастният от двамата цивилни беше малко по-висок от него, доста мускулест и доста добре облечен. Имаше сива коса и педантично подстригана брада, в която се забелязваха последните тъмнокестеняви кичури. Ако не знаеше повода за посещението, Щефан никога не би предположил, че е полицай. Погледът на госта бързо и внимателно обходи жилището и за миг се спря върху домакина.

Вторият цивилен беше значително по-млад — горе-долу на годините на Щефан. Видът му беше най-обикновен и в сравнение с първия изглеждаше почти смешен, защото съвсем явно се стараеше да подражава във всичко на началника си. Нямаше брада и прическата му беше друга, но облеклото, поведението и езикът на тялото копираха максимално тези на по-възрастния.

Щефан изчака тримата да влязат в хола, изгледа още веднъж останалия пред вратата, докато най-сетне разбра, че той няма никакво намерение да влезе и затвори вратата. В крайна сметка му беше напълно безразлично какво ще си помислят съседите. В момента наистина има много по-важни проблеми.

Когато влезе в хола, сивокосият полицай се обърна и се взря в него с проницателните си очи, а по-младият му колега най-безцеремонно се наведе над бюрото му и се разрови в купчината документи, писма, изрезки от вестници и бележки. Щефан го изгледа със смръщен поглед, не каза нищо и се обърна към по-възрастния.

— Доста бързо пристигнахте.

— А вие сякаш ни очаквахте — отвърна той. — Или се лъжа?

— Не.

Младият полицай буквално изстреля въпроса си.

— И как така?

Щефан посочи към телефона. Той вече не звънеше, но електронният показател на секретаря не беше прехвърлил следващата цифра.

— Малко преди това имах странен телефонен разговор.

— Какъв?

— Някой си господин… Маасен се обади. Трябва да си призная, че не разбрах всичко, което ми каза, но той самият беше… доста развълнуван.

— Има си основателна причина. — Сивокосият бръкна в джоба си, извади зелена пластмасова служебна карта и я задържа точно толкова дълго пред погледа на Щефан, че той видя снимката от преди поне десет години, но не можа да разчете името.

— Старши инспектор Дорн — каза полицаят и посочи другия: — А това е инспектор Вестерман, мой колега. Значи, вече знаете защо сме тук, господин Мевес?

Щефан кимна с глава. Нервно премести поглед от Дорн върху Вестерман, но не можа да изтълкува израза върху лицата им. Вестерман невъзмутимо продължаваше да рови в бъркотията върху бюрото му и повдигаше лист по лист.

— Да и не… Както казах… — започна той, но прекъсна думите си, прекара ръка по лицето си и вътрешно се наруга. Много добре си представяше как изглежда в очите на двамата полицаи — като спипан на местопрестъплението нарушител, който отчаяно се мята, макар да знае, че е безсмислено.

— Защо сте толкова нервен, господин Мевес? — попита Дорн.

— Това не се ли случва с всеки, в чийто дом без всякакво предупреждение се появява полицията? — Дори и убедително да прозвучаха думите му, той веднага развали впечатлението от тях, лепвайки на лицето си глуповата усмивка, докато пристъпваше от крак на крак.

Дорн вдигна рамене.

— Да, с повечето от тях така става. Добре, да започнем отначало. Господин Маасен вече ви е позвънил. Не е било много умно от негова страна, но добре го разбирам.

— Така ли? Вече ви казах, че почти нищо не разбрах от това, което ми наговори.

— Срещу вас има повдигнато обвинение, господин Мевес — каза Вестерман, грабна с триумфиращо изражение на лицето бележника на Щефан и усърдно го запрелиства.

Щефан направи крачка в негова посока с намерение да го дръпне от ръцете му и да го прибере, но не намери смелост да довърши докрай намисленото. Обърна се отново към Дорн и попита:

— Какво обвинение?

— За нанесена тежка телесна повреда… Познавате ли госпожа Халберщайн?

— За пръв път я видях днес преди обяд — и за последен също. Нападнали ли са я?

— Да. Когато е напускала болницата — отвърна Дорн. — Могли сте да я видите. Според нашите разследвания двамата с шурея ви почти в същия момент сте излезли от подземния гараж.

Щефан остана изненадан. Не толкова от това, че Дорн така добре е запознат с протичането на деня му, колкото от това, че вече е провел разследване. От случката не бяха изминали и два часа.

— Нищо не съм забелязал — поклати глава Щефан. Бавно и не толкова енергично, колкото му се искаше, мина покрай Дорн и застана до колегата му. Вестерман продължаваше да чете бележника му. Щефан събра всичката си смелост, дръпна го от ръката му и демонстративно го остави върху бюрото.

— Защо по-добре не ми разкажете какво се е случило? Така ще ми бъде по-лесно да отговарям на въпросите ви.

— Мислех, че вече знаете — каза Вестерман.

Щефан реши да направи единственото нещо, което му се стори разумно — да не забелязва този глупак.

— Нищо не знам. Маасен се обади, но беше доста развълнуван. Всъщност само крещя и ме заплашва. И представа нямам какво се е случило. Как е била нападната госпожа Халберщайн?

— Станало е в двора на болницата — каза Дорн. — Нападателят е млад мъж. Издебнал я е точно когато се е качвала в колата си, ударил я е няколко пъти и когато е паднала на земята, я е ритал.

— Много ли е пострадала?

Дорн кимна с глава.

— Няма опасност за живота й, но нараняванията са тежки. Преди да изгуби съзнание, успя да направи доста точно описание на мъжа. Млад човек на възраст между двадесет и тридесет години, висок, силен, светлорус, с почти бяла коса, много късо подстригана. Носел евтино кожено яке и джинси.

Щефан не успя напълно да потисне силното потръпване и разбра, че Дорн също го е забелязал.

— Познавате ли този човек?

Щефан бързо поклати отрицателно глава.

— Не.

— Странно — продължи Дорн. — Той твърди, че ви познава.

— Мен? — Щефан несигурно се усмихна. — Значи сте го хванали?

— За съжаление не — отговори Дорн.

— Тогава откъде знаете, че…

— От госпожа Халберщайн — прекъсна го Вестерман. — Непознатият й е предал нещо от ваше име.

— От мое име? — Щефан опули очи. — Но…

— Според госпожа Халберщайн нападението е било само предупреждение — продължи Дорн, без нито за секунда да го изпуска от поглед. — Тя казва, че нападателят й е наредил да не закача вас, жена ви и най-вече детето, или в противен случай той ще се върне и следващия път ще свърши по-добре работата си.

В продължение на няколко секунди Щефан не беше способен да мисли, само гледаше втренчено Дорн и отчаяно търсеше подходящи думи. Но не ги намираше.

— Имате ли да кажете нещо по това, господин Мевес? — попита Вестерман.

— Това е абсурдно — простена Щефан. Думите излязоха от гърлото му с огромно усилие. Ръцете му започнаха да треперят. Ситуацията беше напълно неразбираема и дори смешна, но на полицаите, изглежда, не им беше до смях. У Щефан постепенно нарастваше убеждението, че положението е доста по-сериозно, отколкото му се струваше.

— Нищо не знам за подобно нещо.

— Сигурен ли сте? — хладно попита Дорн.

— Никога не съм виждал този човек — отвърна Щефан, но веднага се поправи: — Тоест… не съвсем. Видях човек, който отговаря на това описание, но не знам дали е същият.

— Къде? — попита Дорн.

— Днес следобед в болницата. В чакалнята на ортопедичното отделение. Стоеше до автомата за кафе и ми направи впечатление.

— С какво?

Въпросът беше зададен от Дорн. Вестерман като че ли изгуби интерес към разговора и отново посвети вниманието си на бюрото. Щефан продължаваше да стои като парализиран, но в главата мислите се редяха против волята му. Преди да изговори всяка дума, предварително и с много усилие я формулира, за да може изобщо да я произнесе.

— Защото… беше някак странен — запъна се той. — Страшен…

— Как така страшен?

— Погледна ме по странен начин — повтори Щефан. — Тогава не обърнах голямо внимание, но сега, когато ми припомняте…

— Сигурно е искал да нападне вас, но когато не е успял, е решил да си го изкара на госпожа Халберщайн — каза Вестерман като че ли между другото.

Щефан продължи да не му обръща внимание, но вече беше сигурен, че двамата полицаи съвсем умишлено се държат по този начин — бяха много добре сработен екип. Историите за добрите и лошите ченгета явно не са запазени само за криминалните романи и филмите.

— Ще признаете, че не звучи никак убедително — отбеляза Дорн. — Имахте ли спор с госпожа Халберщайн?

— Спор не е точната дума. Имаше… различия в мненията. Но не и спор в този смисъл на думата, който имате предвид.

— Знаем защо е била там — спокойно каза Дорн. — Двамата с жена ви преди две седмици сте били в бивша Югославия, нали?

— Да, но мисля, че това няма нищо общо със станалото.

— Вероятно — обади се Вестерман, без да го поглежда. — Между другото, нападателят много лошо е говорил немски. В страните от бившия Източен блок за малко пари могат да се наемат хора, които биха свършили всичко. Не е ли така?

— Вижте — започна Щефан, все още обърнат към Дорн и едва потискащ раздразнението си, — уверявам ви, че нямам нищо общо с тази история. Вярно е, че се опитах по някакъв начин да повлияя на госпожа Халберщайн, но…

— Да остави вас и детето, нали? — прекъсна го Вестерман.

— Но тя изобщо не е искала да ни го отнеме! — Гласът на Щефан неволно се извиси и дори за него самия прозвуча отчаяно. Чувстваше се принуден да се отбранява, и то по доста неприятен начин, който го караше да се чувства безпомощен и бесен. Разбираше, че Вестерман и по-възрастният му колега го манипулират и че топката, която си прехвърлят, е той самият. Всичко беше съвсем объркано. Макар че прозираше тактиката на двамата и усещаше как трябва и може да се отбранява, не беше в състояние да го направи.

— Нямам нищо общо с това нападение — повтори той за кой ли път. — Щеше да е напълно безсмислено — госпожа Халберщайн ми се стори съвсем разумен човек. Не се държа враждебно, нито по някакъв начин даде да се разбере, че има намерение да ни създава неприятности. Защо да правя подобна глупост?

— И ние това питаме — каза Вестерман, а Дорн допълни:

— Нападателят е назовал вашето име, това на жена ви и на детето, а освен това е казал и куп подробности, които може да научи само от вас.

— Нямам представа нито кой е и откъде идва, нито откъде може да знае тези неща — продължи да се отбранява Щефан. В следващия миг обаче му хрумна нещо и продължи:

— Не, почакайте… може би… може би всъщност знам…

Лицето и погледът на Дорн останаха безизразни, както и досега, но Вестерман изненадано вдигна глава.

— Така ли?

— Не съм много сигурен, но… Когато се срещнахме в кафенето… жена ми, аз, шуреят ми и госпожа Халберщайн… някой седеше зад мен.

— Нашият непознат приятел? — подигравателно попита Вестерман. — Този, когото и преди това сте видели?

— Казах ви, че не съм съвсем сигурен… — повиши тон Щефан. — Не обърнах голямо внимание. Все пак имахме по-важни неща за решаване. Сега обаче ми се струва, че може да е бил онзи младеж.

— Каква случайност! — ехидно подхвърли Вестерман. Дорн замълча.

— Може изобщо да не е било случайност — закачи се Щефан за думата. — Може би през цялото време е вървял след мен. Вече ви казах, че ми направи впечатление още в чакалнята. Тогава ме изгледа с доста странен поглед.

— Да, разбира се — каза Вестерман. — Вървял е след вас и ви е подслушвал.

— А защо не? Откъде да знам какви мисли се въртят в главата на такъв луд? Ами ако през цялото време е искал да ме нападне? Може да е подслушал разговора ни и след това да е последвал госпожа Халберщайн, да я е нападнал и да е казал, че аз го пращам.

— Звучи доста приключенски, не намирате ли? — попита Дорн.

— Не повече от твърдението, че аз съм го накарал да извърши нападението — отвърна Щефан. Имаше усещането, че постепенно си възвръща увереността. Появата на Дорн и Вестерман, а преди това и обаждането на Маасен го бяха хвърлили в такъв ужас, че не можеше да мисли ясно. Разбира се, знаеше как двамата полицаи приемат твърдението му. Дори за него самия то изглеждаше много по-приключенско, отколкото му се искаше да признае. Въпреки това продължи:

— Предполагам, че така е станало. Подслушал е разговора ни и е тръгнал след жената.

Дорн го изгледа, без да каже нито дума и без дори да мигне.

— Значи продължавате да твърдите, че никога преди това не сте виждали този човек и никога не сте му нареждали да напада госпожа Халберщайн или да я заплашва под някаква форма? — изрече той най-накрая.

— Разбира се — потвърди Щефан.

Дорн въздъхна.

— Много бих искал да ви вярвам, господин Мевес.

За първи път, откакто се бяха появили в дома му, Щефан усети нещо като съчувствие в гласа на полицая, макар и не такова, каквото му се искаше. Продължи със съкрушен глас:

— Виждате ли, в професията си толкова пъти съм се срещал с хора, които ме лъжат, че вече не съм сигурен дали мога да различа лъжата от истината.

— Но аз казвам истината — отчаяно се отбраняваше Щефан.

— Ако все пак не е така, трябва да помислите дали да не я кажете — невъзмутимо продължи Дорн. — Не измисляте ли всичко?

— Какво искате да кажете? — ядосано попита Щефан.

Дорн сви рамене.

— Не казахте ли все пак на онзи младеж да посплаши госпожа Халберщайн? Може би малко се е поувлякъл в изпълнението на задачата си…

— Моля? — изпъшка Щефан. — Вие май полудявате!

— Ако наистина е станало така, мога да ви разбера — не се отказваше Дорн. — Няма да сте първият, господин Мевес, който ползва услугите на разни дребни престъпници, без да съзнава с какво се залавя. Ако случаят е такъв, най-добре е още сега да ми кажете истината.

— Но нали това правя! Нямам нищо общо с цялата тази история!

— Щом е така, защо тогава така се ядосвате? — попита Вестерман.

Щефан гневно отвърна:

— Защото това, което в момента става тук, е ужасно! Нахълтвате в дома ми, хвърляте ми в лицето всички тези абсурдни обвинения и най-сериозно очаквате да запазя спокойствие!

— Очакваме само да чуем истината — отвърна Дорн. — А това ще стане, повярвайте ми.

— Това да не би да означава „ще те пипнем, приятелче“? — просъска Щефан.

— Ако сте виновен, тогава да — каза Дорн. — А ако наистина нямате нищо общо с това, както твърдите, няма от какво да се страхувате. — Той вдигна ръка, когато видя, че Щефан отново иска да каже нещо. — Разбирам възмущението ви. Уверявам ви, че ще разберем истината, и то доста бързо. Не сме магьосници, но имаме достатъчно опит в подобни истории.

— Ще пипнем този младеж преди да са изминали и двадесет и четири часа — добави Вестерман. — А след това е въпрос на време, докато пропее. Тези типове доста бързо забравят лоялността си, стане ли дума за собствената им кожа.

— В такъв случай ви желая успех, господа. Ще разберете, че наистина нямам пръст в цялата история. Иначе трябва да съм луд.

— Или наивен — допълни Дорн. — Подобни истории почти никога не съществуват в истинския живот — отдавна съм го разбрал. Боите ли се от насилие, господин Мевес?

Щефан присви очи. Какво значи това?

— Да — призна той. — Кой не се бои? Защо питате?

— Сам казахте, че всеки го е страх — каза Дорн. — Затова всеки път се учудвам как хора като вас изобщо прибягват до него, за да решат проблемите си. Нали знаете, че в повечето случаи това води до още по-големи проблеми. Човек не може да се сближава с подобни типове, без да си омърси ръцете. Обикновено изстрелът рикошира в този, който го е произвел. Ако въпросният тип наистина е някакъв луд, който е извършил всичко това, само за да ни усложни живота, скоро ще го разберем. Но ако не е така, запомнете едно: от тези хора човек никога не се отървава. Твърде е възможно след някоя и друга седмица да се озовете в кабинета ми и да молите да ви осигуря защита срещу въпросния човек.

— Ще отида в кабинета ви само след два дни, за да ми се извините — отвърна Щефан. — Казвам ви още веднъж: нямам нищо общо с този побой. Нямам и най-малка представа кой е този човек и защо го е направил.

— Да приемем за момент, че е така — каза Дорн и погледна с подканящ поглед по-младия си колега. После бръкна в джоба на якето си, извади визитна картичка и я пъхна в ръцете на Щефан.

— Какво значи това? — изненадано попита той. — Арестуван ли съм вече или…?

Дорн се засмя.

— Не, не. Имаме само малък проблем. Срещу вас е подадена официална жалба и има свидетелски показания, които ви уличават. Дори и да ви повярвам, трябва да продължа да разследвам случая.

— Разбирам. Да не би по този начин дипломатично да искате да ми кажете, че е най-добре да си намеря адвокат?

— Това решавате вие самият — отвърна Дорн. — Във всеки случай трябва да ви помоля да дойдете в кабинета ми утре сутринта в девет часа.

— Със или без адвокат — допълни Вестерман.

— Да си взема ли четка за зъби?

— Едва ли ще ви е нужна — каза Дорн. — Както казах, засега провеждаме само рутинно разследване. Ако ви потрябват четка за зъби и прибори за баня, ще наминем и ще ви помогнем да ги донесете. Засега довиждане, господин Мевес.

Тримата полицаи си тръгнаха. Щефан ги придружи до вратата. Четвъртият продължаваше да стои отпред в коридора. Точно когато Щефан излезе след тримата, отсреща щракна брава и вратата се затвори. Дотук с надеждите, помисли си той. Всичките му съседи щяха да разберат за посещението на полицаите.

Изчака четиримата да влязат в асансьора, върна се, заключи старателно вратата след себе си и бързо отиде до телефона. С треперещи пръсти отново набра номера на мобилния телефон на Роберт, но и този път никой не отговори. Започна да набира номера в офиса му, но по средата се отказа и затърси телефона на хотел „Шератон“ в Цюрих. Знаеше, че Роберт винаги отсяда там. Пет или шест пъти набира, преди да се свърже. Както се опасяваше, Роберт още не беше пристигнал. Остави му съобщение, в което го молеше спешно да му се обади, затвори и започна да избира нов номер — този път на редакцията. Не довърши, остави слушалката и набра нов номер — на Ребека в болницата. Преди да натисне и последната цифра, се поколеба, дръпна ръка и остави слушалката.

Няма никакъв смисъл. Обзе го безсилен гняв. Ужаси се при мисълта, че все пак Дорн може и да е прав. Разбира се, самата представа за това беше абсурдна. Не знаеше дори защо си го помисли или пък откъде му дойде наум, но факт беше, че тя се появи и не можеше да се отърве от нея. Обяснението, което даде на полицаите, звучеше съвсем разбираемо и от минута на минута му се струваше все по-убедително, но това може би беше така, само защото той го иска. Ами ако не е така? Разбира се, знаеше, че изобщо не е разговарял с онзи русокос млад мъж, нито пък му е възлагал да напада госпожа Халберщайн. Но това беше всичко, в което беше убеден. От друга страна, има само двама други възможни поръчители. И е абсолютно изключено да е както единият, така и другият. Ако спорът между Ребека и Халберщайн се беше задълбочил, можеше да предположи, че на Беки може да й хрумне подобна идея — но само толкова. Жена му никога няма да прекрачи границата на допустимото.

Що се отнася до Роберт… Той със сигурност разполагаше с двете необходими за целта неща — достатъчно връзки и липса на скрупули, но това не е неговият начин на действие. Беше твърде умен за подобно нещо. Дорн има право — не можеш да общуваш с подобни хора, без да си изцапаш ръцете. А неговият шурей никога не си цапа ръцете, особено ако има други, при това по-добри начини и пътища за постигане на целта.

Не стигна доникъде в разсъжденията си. С изключение на него, Ребека и Роберт нямаше никой, който би имал причина да се нахвърля върху Халберщайн. Те единствени знаеха за какво става дума. Може би първото му предположение все пак беше вярно. Опита се да си представи лицето на младия мъж пред кафемашината, но чертите му се изплъзваха. Ако сега мине покрай него, сигурно изобщо няма да го познае. Не беше забравил само погледа на очите му — див и изпълнен с безмилостна студенина, която го прониза до кости.

Щефан почувства как ледени тръпки полазват по гърба му. Толкова често бяха писали за хора като него и прекрасно знаеха на какво са способни, какви жестоки неща могат да извършат без всякакъв повод — просто така, от скука. Въпреки това до днес не му беше хрумвало, че един ден и той може да стане жертва на подобен човек. Такива неща се случват само на другите, не и на теб самия.

Ето че сега се случи на него и той внезапно се почувства толкова самотен и безпомощен, че му се прииска силно да закрещи.

Най-накрая все пак реши да отиде в болницата. След два безкрайни часа Роберт се обади от хотела и той му разказа цялата история. Шуреят му реагира така, както Щефан очакваше — спокойно и с небрежност, която го доведе почти до нервен срив. Посъветва го да направи единственото разумно нещо — да не предприема нищо на своя глава и да не разговаря за станалото с никого, дори с Ребека, а на следващата сутрин да отиде в полицията и да изчака резултата от разследването.

Даде му и телефонния номер на един добър адвокат и го посъветва за всеки случай да се свърже с него. Тази част от съвета Щефан не изпълни. И сам не знаеше защо. Положението му не беше никак безопасно и най-малкото, което го очакваше, бяха куп неприятности. Въпреки това мисълта за адвокат направо го ужаси. Разумът му говореше точно обратното, но не беше в състояние да се вслуша в него. Ако наистина се обади на адвоката, това вече ще е някакво признание. Ако се наложи, ще му се обади по-късно. В най-лошия случай, от офиса на Дорн.

Малко след като се стъмни, тръгна към болницата. Не се обади предварително на Ребека и реши изобщо да не й разказва, но знаеше, че няма да удържи обещанието си. Логиката му подсказваше, че е най-добре да си остане вкъщи или да отиде в някоя кръчма и да изпие няколко бири, но нямаше търпение да види Беки и да поговори с нея.

Когато влезе в отделението, времето за посетители беше свършило преди два часа. Никой обаче не го спря. Обстоятелството, че и той самият беше лежал тук като пациент, му даваше известна свобода. Освен това персоналът в тази клиника се отнасяше доста либерално с посетителите. На Щефан почти му се прииска някой да го върне.

Пред вратата на стаята на Беки спря и още веднъж обмисли как да започне разговора. Никак не му се искаше да я безпокои, още повече да я плаши. Знаеше обаче, че и двете неща ще се случат, когато й разкаже всичко. Подвоуми се дали все пак да не се върне обратно вкъщи. Сигурно щеше да го направи, ако в същия момент вратата на сестринската стая не беше се отворила. Отвътре излезе една сестра и Щефан мигновено почука, натисна дръжката и влезе, без да изчака отговор.

Лампата в стаята светеше, телевизорът работеше, но леглото на Ребека беше празно и, изглежда, от сутринта не бе ползвано. Инвалидната количка също не беше в стаята. Повтаряше се сцената от обяд.

Едно нещо обаче не беше същото — Щефан не се огледа безпомощно, както сутринта, а почувства като че ли някакво облекчение. Беше направил всичко, което беше по силите му, и сега с чиста съвест можеше да се прибере у дома и да се опита да поспи няколко часа. На следващата сутрин ще отиде в полицията и ще изясни случая по някакъв начин.

Бързо се обърна кръгом и излизайки от стаята, почти се сблъска със сестрата, която преди малко видя да излиза.

— Явно днес имате лош ден — започна тя без заобикалки.

На Щефан му трябваха няколко секунди да си спомни, че е същата сестра, която срещна сутринта. Не се сети веднага за името й, но малката табелка върху престилката му помогна: Марион.

— Какво да се прави — каза той. — Трябваше да се обадя предварително. Знаете ли къде е жена ми?

Сестра Марион поклати отрицателно глава.

— Не се е обадила, че ще излиза от стаята. Сигурно защото знае, че няма да й разрешим — усмихна се тя и допълни: — Доктор Крон ще получи удар, като разбере, че отново е излязла на своя глава. — Тя се отдръпна крачка назад и го изгледа с леко наклонена встрани глава. На Щефан му се стори, че в погледа й има нещо особено. Запита се дали сестрата знае за случилото се предиобед в подземния гараж, но непринуденото й поведение говореше, че едва ли е така.

— Струва ми се, че няколко пъти се опита да се свърже с вас по телефона — продължи тя след кратка пауза.

Сигурно едно от многото обаждания, които не приех, помисли си Щефан, но не съжали. Това, което искаше да разкаже на Ребека, не беше за телефон.

— Целия ден бях на път — вдигна рамене той. — Вече си мисля дали не е време да си купя мобилен телефон.

— По-добре си спестете разходите — посъветва го сестра Марион. — Тези неща трябват винаги тогава, когато човек ги няма. А когато пък ги имате, се превръщат в истинско зло.

Щефан си спомни, че само днес два пъти напразно се опитва да намери Роберт по мобилния му телефон и си каза, че сестрата има право.

— Е, тогава да тръгвам — каза той и демонстративно погледна часовника си. — Не беше много добра идея да идвам толкова късно.

— Не пречите — отвърна сестра Марион. — Ако всички пациенти имаха такива приятни посетители като жена ви… Представа нямате какво сме виждали…

Тя наистина не знаеше какво се беше случило. У Щефан се зароди тайната надежда, че никой в отделението не е разбрал.

Сбогува се, качи се в асансьора и слезе на партера. Чувстваше някакво облекчение — сякаш току-що се е отървал само с лека рана след тежко произшествие. Наистина идеята да дойде тук по това време не беше никак добра. Само щеше да разтревожи Ребека.

Асансьорът спря и Щефан излезе в голямото фоайе, което в момента беше абсолютно празно. Направи първата крачка и замръзна на място.

Приемната за посетители, която през деня му се струваше тясна, шумна и препълнена с хора, сега приличаше на огромна гарова чакалня. На рецепцията, която подхождаше по-скоро на скъп хотел, седяха две медицински сестри и тихичко разговаряха. При шума на асансьора вдигнаха поглед към него, но не показаха никакъв интерес. Другият човек, който беше във фоайето, седеше на един от пластмасовите столове точно до изхода. Когато асансьорът спря, той се обърна с гръб към него, но Щефан различи, че е мъж. Четеше вестник, беше облечен в черно кожено яке и имаше късо подстригана, светлоруса коса. Щефан излезе от кабината на асансьора, но успя да направи само една крачка. Сърцето му лудо биеше, пръстите му затрепериха. Мъжът, изглежда, чу звука от затварянето на асансьора, защото вдигна глава, но не се обърна, а проследи отражението му в огледалния прозорец пред себе си, така че Щефан не успя да види лицето му.

Беше на около двадесет метра от него, но светлината във фоайето бе толкова слаба, че не би могъл да разпознае по лицето човек, когото бе виждал само бегло. Въпреки това беше абсолютно сигурен, че е същият младеж, когото днес по обед срещна при автомата за кафе, а след това в кафенето, докато разговаряха с Беки и жената от социалната служба. Обзе го паника и страхът скова гърлото му.

В продължение на няколко секунди единствената мисъл в главата му беше, че трябва да бяга.

След това обаче се случи нещо. Русокосият продължаваше да седи неподвижно с вестник върху коленете и да наблюдава отражението в огледалото пред себе си. Щефан усещаше погледа му толкова силно, сякаш стояха един срещу друг. Освен това в този поглед имаше и нещо твърде неприятно, плашещо. Всичко в него крещеше, че трябва да бяга, но не можеше да го направи. Вместо това събра цялата си смелост, изпъна рамене и тръгна към непознатия.

Още след първата крачка получи доказателство, че онзи го наблюдава, защото стана, остави небрежно вестника на един стол и тръгна към вратата.

— Хей! — извика Щефан.

Непознатият не реагира.

С ъгълчетата на очите си Щефан видя, че сестрите на рецепцията прекъснаха разговора си и погледнаха в неговата посока. Той ускори крачките си и извика още веднъж:

— Хей, вие там!

Мъжът дори не показа, че го е чул, и забърза. Не тичаше, но Щефан не можеше да го настигне, преди да излезе от фоайето.

— Чакайте! — извика Щефан. — Трябва да говоря с вас!

Беше му все едно какво ще си помислят сестрите за него, както и какво го съветва вътрешният му глас, който ставаше все по-силен и се опитваше да му каже, че това, което върши, е пълна лудост. Противно на всякакъв разум още повече усили ход и накрая почти затича. В този момент младежът стигна до вратата и тя автоматично се разтвори пред него.

— Чакайте!

С две бързи крачки непознатият излезе и се обърна надясно. Щефан изруга тихичко и затича още по-бързо, но вече беше късно. Вратата започна да се затваря и двете секунди време, които бяха нужни на фотоклетката, за да реагира на близостта му и отново да разтвори вратата, бяха достатъчни на младежа, за да изчезне в тъмнината. Щефан се втурна слепешката след него в посоката, в която онзи изчезна, препъна се още след първите няколко крачки и накрая спря. Сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Отново беше сам. Другият се стопи като призрак в нощта.

Ослуша се напрегнато. В тъмнината около него се чуваха най-различни шумове, обичайни за болница, движението на автомобилите, минаващи по улицата, монотонният шумов фон на града и режещият звук на самолет, който се снижаваше за кацане на близкото летище. Не чуваше само това, което искаше. Стъпки на човек. При това непознатият имаше не повече от десет-петнадесет метра преднина. Или наистина е дух, или се е притаил някъде в тъмното и наблюдава Щефан отдалече.

Страхът се върна. Чак сега чу гласа на разума си, който през цялото време така упорито игнорираше. Какво всъщност прави тук? Ами ако се заблуждава и непознатият просто има нещастието да носи подобно кожено яке и да е с подобна късо подстригана руса коса като младежа, с когото се сблъска сутринта? Изпадаше в доста смешно положение. А ако наистина е някой превъртял тип, който се заяжда с него, тогава по-добре да не стои тук навън.

Щефан хвърли бърз поглед наляво и надясно, измина половината път назад заднешком и се обърна, едва когато попадна в бледата светлина, идваща от осветената чакалня. Възможно най-бързо, но без да тича, влезе обратно вътре и за по-сигурно се отдалечи на още десетина-дванадесет крачки към средата на фоайето. Спря и се обърна.

Разбира се, не видя нищо. Тъмнината навън и светлината тук вътре превръщаха стъклената преграда в черно огледало, което поглъщаше всичко, ставащо отвън. Беше побелял като платно и косата му буквално стърчеше нагоре. Сякаш наистина се беше изправила от страх. Може и така да е.

С мъка се отърси от вцепенението, обърна се и тръгна към рецепцията. Едната от сестрите седеше неподвижно и втренчено го гледаше. Едната й ръка беше сложена отгоре, другата не се виждаше. Щефан беше сигурен, че натиска бутон на алармена инсталация.

Другата сестра стана, приближи се до него и попита:

— Всичко наред ли е?

Щефан бързо поклати глава.

— Да. Просто се припознах. Помислих… помислих, че е един познат. Явно съм се объркал.

В последния момент прехапа устни и не зададе въпроса дали сестрата случайно не знае кой е непознатият. Ако се беше заблудил, това вече нямаше никакво значение. Ако беше този, за когото го смяташе, явно не се е припознал.

Замисли се за секунда, после реши, че е време да направи и нещо разумно — ей така, за разнообразие. Бръкна в джоба на якето си. Пръстите му напипаха визитната картичка, която Дорн му даде, и той я извади.

— Има ли тук телефон?

Сестрата кимна безмълвно и вдигна ръка. Щефан проследи с поглед движението й и видя трите остъклени телефонни кабини, които се намираха подозрително близо до входната врата. Краткият пристъп на героизъм — или по-скоро на глупост — вече беше преминал и у него се обади познатият стар страх. Ако някой влезе, ще е съвсем безпомощен в тези телефонни кабини. Откъм фоайето бяха блокирани със закрепени в пода столове, така че не можеше достатъчно бързо да избяга, ако непознатият приятел отново се появи.

Пропъди мисълта, рязко се обърна и приближи до един от апаратите. Никой няма да дойде. Ако младежът наистина е тук, за да го дебне, направо пропусна шанса си. Или отново ще го има, тъй като Щефан рано или късно трябва да излезе навън. Прокле се за втори път, че паркира колата на улицата, за да спести двете марки за подземния гараж.

Мина край първите две кабини, установи, че са с карти и пристъпи към третата. Пръстите му все още леко трепереха, когато постави визитната картичка пред себе си и избра единия от двата номера, написани отгоре й. Като се има предвид, че избра телефонен номер на полицията, доста дълго време мина, докато някой отсреща вдигне слушалката. Гласът не беше на Дорн.

— Полицейска инспекция „Алзерщрасе“, четвърти комисариат.

— Добър вечер, инспектор Дорн, моля — каза Щефан.

— Главен инспектор Дорн в момента не е тук — отвърна безименният глас. — Мога ли с нещо да ви помогна?

Щефан замълча. По някакъв много наивен начин беше разочарован и изненадан същевременно. Разбира се, Дорн вече не е там, защото работното му време е свършило. Беше почти девет и човекът сигурно отдавна седи вкъщи и се наслаждава на почивката си. Много повече го изненада собствената му реакция.

— За какво става въпрос? — попита още веднъж гласът, след като той в продължение на две-три секунди не каза нищо.

— Ами… няма нищо — колебливо отвърна той. Явно отговорът му не прозвуча особено убедително, защото онзи отсреща продължи:

— Ако е нещо служебно, спокойно можете да ми…

— Наистина няма нищо — повтори Щефан. — По-скоро е… лично. Извинете за безпокойството — и той окачи слушалката.

Май наистина е вярно това, което казват — полицията никога не е на мястото си, когато ти потрябва.

Щефан се усмихна на евтината шега. Ситуацията наистина беше блокирала мозъка му, щом не му идваше нищо по-смислено наум. Вдигна отново слушалката и с другата ръка взе падналите монети от телефона, за да избере втория номер върху картичката. Отказа се още на третата цифра. Беше домашният телефон на Дорн. Може би точно сега вечеря, спокойно гледа някакъв филм по телевизията или просто са си легнали с жена си… Хрумнаха му какви ли още не причини, поради които инспекторът би реагирал невъздържано, ако сега го потърси вкъщи. И какво ще му каже? Че е видял мъж, който — в гръб, от голямо разстояние и в сумрак — е изглеждал като младежа, който срещна днес сутринта? И който е направил капиталната грешка да седи в девет часа вечерта във фоайето на болницата и да чете вестник?

Окачи слушалката, изчака апаратът да върне дребните монети и ги пъхна заедно с визитката на Дорн в джоба на якето. Ще се обади утре и ще му разкаже за случилото се. В случай че му повярва — ако му повярва, — с едно обаждане по телефона може да открие двете сестри от рецепцията, които видяха всичко.

Но по всяка вероятност няма да му повярва. Щефан си призна, че и на него самия ще му е трудно да повярва на история, от която ти настръхват косите.

До слуха му достигна ясният звук от спирането на асансьора. Несъзнателно погледна нагоре и изненадано сбърчи чело, когато видя, че сестра Марион с енергични стъпки излиза отвътре. Тя явно също се изненада, че той е още тук, и рязко спря. Миг по-късно върху лицето й разцъфна радостна усмивка.

— Хубаво е, че отново ви виждам, господин Мевес.

— Жена ми върна ли се?

— Не, но знам къде е и отивам да я доведа. Защо не дойдете с мен?

— Да я доведете ли? Откъде?

Сестра Марион се усмихна криво и разтърси пръсти, сякаш се е опарила.

— Нали ви казах, доктор Крон ще получи удар, ако разбере, че отново се е измъкнала от стаята си. Ще е добре, ако сте с мен, когато отида при нея.

— Нека да отгатна… В детското отделение е, нали?

Марион кимна с глава.

— А къде иначе? Доктор Крон сериозно е замислил да инсталира там някаква система, която веднага да сигнализира, щом жена ви се появи.

На Щефан това не му се стори кой знае колко смешно, но се засмя кратко, като по задължение. Обърна се към изхода, но сестрата го спря.

— Ще минем по друг път. Елате.

Щефан я последва към рецепцията. Тя размени няколко думи с двете си колежки, след което те й дадоха дебела връзка ключове. Докато вървяха към асансьора, Марион намери ключа, който й трябваше, и го стисна между палеца и показалеца си.

Влязоха в асансьора. Марион натисна копчето за най-долния от трите подземни етажа и макар че кабината беше достатъчно голяма да поеме около десетина човека, отстъпи плътно назад до огледалната стена, за да му направи място. Щефан се запита защо. Може би просто по навик. Сестрата изглеждаше доста добре и определен тип мъже все още вярваха на слуховете, че медицинските сестри са нещо като свободно разхождащ се дивеч. Във всеки случай взе под внимание безмълвното предупреждение и докато стигнаха до желания етаж, остана точно до вратата.

От светлите болнични цветове и чистата обстановка се озоваха в съвършено различен свят. Пред тях се виждаше дълъг, нисък коридор от гол бетон, под чийто таван минаваха снопове проводници и различно оцветени канали за кабели. Въздухът беше сух и малко по-топъл, изпълнен със смесена миризма на дезинфектанти и на парно. Стори му се, че под краката усеща леко вибриране — сякаш някъде наблизо минаваха големи машини.

— Тайни ходове, познати само на посветените? — попита той с усмивка.

Сестра Марион вървеше до него и стискаше ключа пред себе си като оръжие — сякаш тук долу имаше демони или невидими духове, които по този начин предупреждаваше. Усмивката, с която отвърна на въпроса му, беше малко нервна.

— Предполагам, че тук провеждате тайните експерименти — продължи Щефан, когато тя не отговори.

Сестрата кимна с глава и с бързи стъпки го изпревари. Щефан автоматично се огледа за врата, която да отвори с ключа в ръката си, но не видя нищо.

— Така е. Работим с генно манипулирани мишки, които стават големи като хора. Иначе откъде мислите, че вземаме органите за трансплантация? — Тя тихичко се засмя, но веднага отново стана сериозна и допълни с въздишка, сочейки с глава метална врата на двадесетина крачки пред тях:

— Долу е цялата ни техника. Много е сложна и страшно скъпа, затова посетителите нямат достъп дотук. Сигурно от управлението са сметнали, че някой може да задигне отоплителната инсталация или токовия генератор.

Тя отвори вратата, изчака Щефан да мине край нея и грижливо затвори след себе си. Ключът остана в ръката й.

Щефан с любопитство се огледа. Коридорът почти не се различаваше от този, по който дойдоха, но от двете му страни имаше много врати. Беше толкова дълъг, че краят му не се виждаше. Предположи, че под всички сгради на болницата има подобни тунели.

— Дано не ви се карат заради мен — каза той.

— Какво говорите! — Марион се засмя. — Честно казано, радвам се, че не съм сама.

— Защо?

— Малко е страшничко тук долу, но за сметка на това пътят е по-кратък от онзи отгоре и освен това не е толкова студено. Не е никак вълнуващо да вървиш половин километър през пуст парк, още повече през нощта. Преди половин година управата взе решение да се осветяват само главните алеи. Това се казва икономии — поклати тя глава. — Сигурно ще пуснат осветлението само ако се случи нещо. Чухте ли за станалото днес следобед?

Щефан се зарадва, че върви на крачка след нея, така че не можа да види ужаса върху лицето му. По някакъв начин обаче явно го усети, защото се обърна и го погледна. Той побърза да поклати отрицателно глава.

— Не.

— В подземния гараж някакъв луд нападнал една жена и почти я пребил. Представете си само: посред бял ден и пред толкова много хора. Тези типове вече от нищо нямат страх.

— Хванали ли са го? — попита Щефан.

Марион изкриви лице в гримаса.

— Не, мисля, че не. Тях никога не ги хващат. Сигурно трябва да убият някого, за да започнат истински да ги търсят. — Замълча за малко, после продължи със смутена усмивка: — Наистина се радвам, че ви срещнах. Ако все пак онзи тип се навърта наоколо…

— Знам, знам. Но няма причина за страх. Такива като тях нападат и изчезват завинаги.

— Казвате го така, като че ли имате опит в такива неща. Журналист сте, нали?

— Фотограф — поправи я Щефан. — Само че обикновено снимам приеми и такива вълнуващи неща като освещаване на нова магистрала или откриване на изложба. Но знам какво имате предвид. Живеем недалеч от гаровия квартал и аз също избягвам да излизам по тъмно.

Думите му постигнаха желания резултат, защото Марион сякаш се поуспокои. Това, че призна пред нея страха си, явно го превърна в съюзник в сивия свят под земята.

Останалата част от пътя извървяха мълчешком. Марион въздъхна облекчено, когато спряха пред вратата в другия край на коридора и се качиха в асансьора. Беше същият, който Щефан ползваше, когато се качваше в детското отделение, за да види момиченцето. Не, Ева, поправи се мислено той.

Кабината на асансьора беше доста по-тясна от тази, с която слязоха, така че за сестра Марион беше невъзможно да спази дистанцията както преди. Въпреки това се опита да го направи, макар и несъзнателно.

Щефан осъзна, че така тя казва за себе си много повече, отколкото би искала.

— Наистина трябва да говорите с жена си — Марион смени не само темата, но и тона на гласа си. — Доктор Крон е много търпелив човек, но вече започва да се ядосва. Жена ви явно не разбира, че наистина е болна.

— Знам — мрачно каза Щефан. — Дори и да знае, няма да си го признае.

— Доста неразумно — отвърна Марион, влязла отново в ролята си на медицинска сестра. — Ако не се щади и продължи половината от деня да се разхожда нагоре-надолу в инвалидната количка, вместо да лежи в леглото, сигурно ще се наложи да остане поне още няколко седмици.

— Толкова ли е зле?

— Не съм лекар, но мисля, че да. Лекарствата не й действат достатъчно добре.

Не това имаше предвид Щефан. Разбира се, знаеше, че Беки прекарва доста време в детското отделение, но не предполагаше, че е чак толкова много.

— Колко често идва тук? — попита Щефан.

Асансьорът спря и двамата излязоха в коридора. Чак сега Марион отговори:

— Твърде често. Само аз съм я прибирала поне пет-шест пъти, а не съм всеки ден на работа. Доктор Крон вече два пъти нарежда да й вземаме инвалидната количка, но по някакъв начин тя успява отново да си я върне.

— Ще говоря с нея — обеща Щефан.

— Направете го. Но не казвайте, че аз съм ви помолила.

Щефан се усмихна и обеща, макар че думите на сестрата го накараха да се замисли. След връщането им от Босна Ребека се промени. Стана раздразнителна, агресивна и по-бързо излизаше от равновесие, отколкото преди. Досега той го отдаваше на раните й и на силните болки, макар че тя не го признаваше, но най-много на отношенията помежду им. Независимо дали някога ще обсъдят въпроса за Ева или не, той стоеше неизречен между тях през всяка секунда, когато бяха заедно. Имаше битки, които се водеха без бой. Беки беше оптимистично настроен и винаги радостен човек, който обича да се смее, а когато се появи конфликтна ситуация, тя по-скоро ще обвини себе си заради някой свой недостатък, отколкото да нарани някого. Досега не му беше хрумвало, че промяната засяга не само отношенията им, но и самата Беки. Мисълта беше ужасяваща. Все пак можеше да се примири с мисълта за скандал. До този момент в брака им бе имало много кризи, някои от които бяха продължили с месеци. Но само като си помисли, че нещата вече никога няма да са такива, каквито бяха преди отиването им във Вълче сърце, душата му се стегна. Мисълта беше толкова непоносима, че той ускори крачки, сякаш да избяга от нея.

Стигнаха до вратата на интензивното отделение. Беше заключена — може би заради късния час. Щефан натисна копчето на стената. Сестра Марион автоматично посегна за найлонови терлици и шапки, но видя, че Щефан няма никакво намерение да ги слага и само вдигна рамене.

Чу се леко избръмчаване. Той натисна вратата, влезе и с кимване на главата подкани Марион да мине пред него. Не беше само учтивост. По-добре Ребека да види първо нея, после него. Това го накара да си помисли колко всъщност се страхува от предстоящия разговор — и колко се беше променила връзката им. Незабелязано, но драматично. Преди никога не се е страхувал да се срещне с жена си, независимо какво се е случило преди това. Без значение дали се бяха карали или не, и двамата търсеха открития разговор и този подход винаги се оказваше правилен. Вероятно главната причина сега да върви зад медицинската сестра и подсъзнателно да търси причина да се върне и да отложи разговора за утре или за неопределено време беше точно това отклонение от досегашните принципи.

Стигнаха до стаята в края на коридора, минаха през междинната врата и Щефан преживя голяма изненада. В първия момент не можа да определи приятна ли е или не. Стоеше и с широко отворена уста гледаше какво става от другата страна на стъклената преграда, където досега не беше влизал. Междинната врата беше широко отворена и помещението, което преди изглеждаше просторно, сега му се стори съвсем тясно. Вътре освен Ева и югославската медицинска сестра се намираха професор Валберг, Ребека в нейната инвалидна количка и главен инспектор Дорн.

Дорн и Валберг разговаряха оживено, а Ребека, явно чула шума от отварянето на вратата, се обърна с количката, видя го и тръгна към него. Беше сложила Ева на коленете си и я държеше здраво с две ръце. Лицето й имаше такова щастливо изражение, че Щефан неволно изпита ревност. В същия миг се засрами, но чувството не го напусна съвсем. Откакто се бяха върнали в Германия, рядко я беше виждал да се усмихва, а сега направо грееше от щастие. Колебливо тръгна напред, а сестра Марион остана зад него. Може би защото отсреща наистина беше доста тясно.

— Щефан! Чудесно е, че пак идваш! Как разбра, че съм тук? — Ребека го дари с най-прелестната усмивка от седмици насам, но той беше сигурен, че тя се дължи не толкова на неговото, колкото на присъствието на Ева. Наведе се бързо над нея, целуна я по бузата и чак след това се обърна към Валберг и криминалния инспектор.

— Господин професор, господин Дорн. Какво… правите тук?

Дорн изкриви устни в нещо като усмивка.

— Не се притеснявайте, господин Мевес, тук съм… по-скоро на частно посещение.

— На частно посещение ли? — Щефан го погледна невярващо. Външността на инспектора като че ли доказваше думите му. Не беше в добре скроения костюм, а носеше джинси, карирана бархетна риза с разкопчана яка и износена плетена жилетка. Помощникът му Вестерман също не се виждаше никъде. Запита се какво ли търси тук Дорн като частно лице.

— Е, не съвсем, разбира се — призна си Дорн, вдигайки рамене. — Исках да задам някои въпроси на жена ви и тъй като така и така дойдох, реших, че няма да е зле, ако разменя някоя дума и с професор Валберг.

— Нямам представа за какво — хладно каза Щефан.

Валберг въпросително сбърчи чело, но Дорн не се впечатли от думите му.

— Инспекторът ми разказа цялата история — обади се Ребека. — Просто ужасно!

— Главен инспектор — поправи я Щефан, без да сваля поглед от Дорн, и продължи: — Жена ми е болна, господин Дорн. Тежко болна. Ако имате някакви въпроси, задайте ги на мен.

— За мен не е проблем — протестира Ребека. — Не съм чак толкова болна, че да не мога да говоря.

Щефан я погледна само бегло, но това, което видя, дълбоко го засегна. Въпреки че говореше с него, Ребека не отделяше поглед от детето. Притискаше Ева силно до гърдите си, беше допряла бузата до лицето й и придържаше главата й с лявата си ръка. Не толкова случилото се между него и инспектора през изминалия следобед беше причина за резкия тон, с който продължи, колкото това, което видя.

— Разбира се, знам, че няма да ми повярвате, но знаете ли кого видях преди десет минути?

Дорн наклони глава настрани и го изгледа въпросително.

— Онзи тип от днес сутринта — продължи Щефан.

— Младия мъж от автомата за кафе в чакалнята?

— Да. Сега вече си спомням много по-ясно. Сигурен съм, че той беше и след това, когато разговаряхме с госпожа Халберщайн в кафенето.

— Бил е тук? — попита Дорн с професионален тон, но не обезпокоен.

— Отпред в главната сграда — потвърди Щефан. — Седеше на един стол до входа и четеше вестник. Когато тръгнах към него, стана и избяга.

— Тръгнал сте към него?! Защо?

Щефан вдигна рамене. И сам не знаеше.

— Аз… исках да говоря с него. Да се уверя, че наистина е той.

— Не е било никак умно от ваша страна. Както и да е. Ако казвате истината, тогава…

— Казвам истината! — раздразнено отвърна Щефан, но Дорн продължи най-невъзмутимо:

— … тогава този младеж не е бил случайно тук. Или е луд, който си избира жертвите в болницата, или ви е наблюдавал. — Поколеба се, после добави: — Сам ли бяхте?

Щефан очакваше този въпрос и дори малко се изненада да го чуе чак сега. Поклати глава.

— Да. Но двете сестри на рецепцията видяха всичко. Едната след това дори ме заговори. Може да опише непознатия.

— В такъв случай след това ще говоря с нея — каза Дорн. Видя гневното проблясване в очите на Щефан и продължи с по-мек тон: — Само не се нахвърляйте върху мен. Не съм тук, защото не ви вярвам. Точно обратното.

— Така ли? И защо така изведнъж настъпи този обрат?

Дорн поклати осъдително глава.

— Кой ви казва, че е обрат? Ако добре си спомням, днес следобед не ми дадохте никаква възможност да си създам мнение. — Той въздъхна. — Знаете ли какво най-много усложнява живота на полицаите? Повечето хора, с които говорим, веднага започват да изпитват угризения на съвестта, дори и да нямат никаква причина за това. Още не знам дали да ви вярвам или не.

— Все ми е едно дали ми вярвате или не — каза Щефан. Собственият му агресивен тон го изненада, но имаше и нещо друго. Изведнъж му достави огромно удоволствие поне за кратко да влезе в ролята на този, който раздава картите. Подминавайки осъдителния поглед на Валберг, продължи със същия остър тон:

— Защо просто не си вършите работата и не оставите мен и жена ми на спокойствие? Ако мислите, че имам пръст в цялата история, арестувайте ме! Но докато това не се докаже, очаквам да се държите с нас като с такива, каквито сме — невинни.

— Щефан, какво значи всичко това? — намеси се Ребека. — Господин Дорн просто изпълнява задълженията си. Как така…

Щефан ядосано се обърна към нея, но в последния момент разбра, че няма никакъв смисъл да изкарва лошото си настроение на жена си и преглътна думите, които бяха на езика му. Въздъхна дълбоко, насили се да бъде спокоен и каза:

— Не искам и теб да въвлекат в тази глупава история. Достатъчно е, че онзи луд ми създава неприятности.

Още докато изговаряше думите, разбра, че не става много ясно кого има предвид с „онзи луд“, но не поясни.

Ребека явно схвана нещата по друг начин, защото избухна:

— Е, стига толкова! Не искам да… — Лицето й изведнъж се изкриви от болка и тя се сви в количката. Сестрата бързо дойде и взе детето, макар че нямаше никаква опасност то да падне. Въпреки силната болка Ребека здраво го стискаше и сестрата почти насила го изтръгна от ръцете й. Щефан клекна до нея и взе ръката й.

— Ребека! Какво става?

— Нищо ми няма — отвърна тя с глух глас.

Продължаваше да седи наведена напред, притисната силно до дясната облегалка. Цялото й тяло трепереше и челото й се покри с фини капчици пот. Щефан видя как избърса кръвта от лицето си. Знаеше, че раните й са доста по-лоши от неговите и не заздравяват бързо. Освен това тя много често получаваше пристъпи на силна болка. Но никога досега не беше ставал свидетел на тези пристъпи и за първи път осъзна колко страда жена му.

Ребека пое два-три пъти въздух през носа и се изправи. Движението отне всичките й сили.

— Вече съм по-добре. Всичко мина…

— Да, виждам — отвърна Щефан, изправи се и повика с ръка сестра Марион. — Заведете жена ми в отделението й. Аз ще дойда след малко.

— Не е нужно — каза Ребека. — Искам…

— Никакви възражения! — прекъсна я Валберг. — Мъжът ви е прав. Във вашето състояние не бива да се претоварвате. Ако продължавате да упорствате, в бъдеще няма да давам разрешение да идвате тук.

Ребека го изгледа гневно, но не каза нищо. Устните й продължаваха конвулсивно да се свиват от болка и вероятно просто нямаше сили да му противоречи. А може би приемаше заплахата съвсем сериозно.

Сестра Марион хвана количката и тръгна заднешком през вратата. Професор Валберг вдигна ръка и я спря.

— Чакайте! — Той погледна първо Щефан, после Дорн. — Ако онзи тип наистина още се навърта наоколо, по-добре да не тръгвате сама. Двама от дежурните санитари да ви придружат.

Върху лицето на Марион се изписа истинско облекчение, въпреки че може би възнамеряваше да се върне по същия път, по който дойдоха. Реакцията й беше напълно разбираема. Щефан също не би се чувствал много добре, ако знаеше, че трябва да върви сам през голите бетонови подземия.

Придружи сестрата и Ребека до асансьора и изчака, докато се качат.

— Идвам след десет минути — обеща той. — Честна дума!

Ребека вдигна глава и го изгледа с недоверие. Той допълни с пресилена усмивка:

— Обещавам повече да не се заяждам с полицая. Права си — човекът просто си изпълнява задълженията.

Ребека кимна с глава. Пристъпът явно беше отминал напълно, защото тя седеше отпуснато. Само дясната ръка все още стискаше облегалката на количката.

— Обади ли се на Роберт? — попита тя.

— Разбира се.

Явно през целия този ден е свръхчувствителен, защото въпросът на Ребека го ядоса. По дяволите! Не е герой, но не е и идиот, комуто големият, богат шурей непрекъснато да избърсва задника!

Обърна се бързо, за да не види Ребека изражението на лицето му, защото мислите му сигурно ясно се четяха. Върна се до заключената врата на интензивното отделение и остана така три-четири секунди. Беше изненадан от собствените си реакции. Наистина имаше извинение, защото през този ден преживя какво ли не, но в крайна сметка Ребека като че ли беше права — Дорн само върши работата си. А ако я върши и добре — в което Щефан не се и съмняваше, — тогава трябва да гледа на него по-скоро като на съюзник.

Пое дълбоко въздух, натисна звънеца и използва времето, докато някой дойде и му отвори, да подреди мислите си и да принуди себе си да се вслуша в гласа на логиката, който обясняваше точно същото, за което мислеше преди малко. Когато вратата се отвори, поне външно отново бе спокоен, а когато след малко се присъедини към Валберг и Дорн, дори успя да лепне върху лицето си нещо като извинителна усмивка.

— Съжалявам — каза той, без да се обръща конкретно към някого от двамата. — Не знаех, че е толкова лошо.

— Вероятно и жена ви не знае — отвърна Валберг, поклащайки глава. — Или пък не иска да го разбере. Наистина трябва съвсем сериозно да поговорите с нея.

— Ще го направя — обеща Щефан.

Може би защото темата му беше неприятна, той обърна глава и се вгледа в хромираното креватче под прозореца. Сестрата беше сложила Ева да легне и я бе завила, макар че детето не изглеждаше никак уморено. Седеше в креватчето, обгърнало с ръце свитите до тялото крака. Брадичката беше върху коленете. Изглеждаше по странен начин възрастна и замислена. И погледът й беше такъв. Очите бяха широко отворени, много живи и будни и гледаха Щефан, Валберг и Дорн с невероятно знаещ и някак дебнещ поглед. В тези недетски очи имаше страх, изострено внимание и още нещо друго, което Щефан не можеше да определи с думи.

— Наистина много сладко дете — каза Дорн. Приближи се до креватчето, подпря се с лявата ръка на решетката, а дясната протегна към лицето на Ева да я погали. Момиченцето втренчи поглед в ръката му, наклони глава настрани и разтегна устни. И при най-добро желание Щефан не можа да определи дали това е усмивка или оголване на зъбите.

Сигурно и Дорн си бе помислил същото, защото не довърши движението си, а застина за момент с протегната ръка, преди в следващия миг да се изправи отново. Погледна дясната си ръка, сякаш не знаеше какво да прави с нея.

— Странно същество… Жена ви ми разказа при какви обстоятелства сте я намерили.

Щефан замълча. Ясно беше, че Дорн очаква някакъв отговор, но той нямаше да му го даде. Не знаеше какво е разказала Ребека.

— Невероятно е на какви жестокости са способни хората — продължи Дорн, разбрал най-сетне, че Щефан нищо няма да каже. — Искам да кажа… Подобни неща могат да се очакват от диваци, от туземци някъде в Амазония, които никога не са виждали бял човек. Но човешки жертви тук, в центъра на Европа…

— Това не е много сигурно — каза Щефан.

— Не е ли?

Щефан се отдръпна от креватчето, но погледът му още веднъж се плъзна по лицето на Ева. Този път по гърба му полазиха тръпки, когато видя погледа в очите й. Имаше чувството, че детето разбира за какво говорят. Може би не значението на всяка дума, но поне смисъла. С мъка се откъсна от очите й и се обърна към Дорн.

— Нашият местен водач ни разказа историята. Когато намерихме детето, тя ми се видя съвсем истинска. Но сега вече като че ли не съм толкова сигурен.

— Защо? — попита Дорн.

— Ако треперещ, почти полудял от страх и ранен намерите насред гората голо дете, пазено от изгладнели вълци, готов сте да повярвате на всичко. Но след известно време, прекарано в цивилизацията, нещата започват да изглеждат малко по-различно.

Дорн замислено го погледна. Щефан, разбира се, не му каза нищо ново. Той самият беше стигнал до подобен извод след разказа на Ребека, но професията го беше научила да се съмнява във всичко, дори в привидно достоверните факти. Затова се обърна към професора.

— Вие ми казахте, че със сигурност детето е прекарало известно време само в гората.

— Доколкото това може да се каже със сигурност, да — потвърди Валберг. Приближи се, хвърли бегъл поглед към Ева, но запази по-голямо разстояние отколкото Дорн и Щефан. — Ако можем да говорим с нея, всичко ще е много по-лесно. Така обаче…

— Но тя е достатъчно голяма, за да може да говори — каза Дорн. — Или ви трябва преводач?

Валберг поклати глава.

— Не това е проблемът — той посочи с ръка към югославската медицинска сестра, която седеше на един стол до креватчето и прелистваше някакво списание. — Сестра Данута е от същата област. Говори доста от местните диалекти и затова я помолих да се грижи за Ева. Това не е проблем… Досега детето не е казало нито дума.

— Та тя е поне на десет години! — учуди се Дорн.

Валберг вдигна рамене.

— Да, приблизително.

Дорн отново се обърна към Ева и намръщено се вгледа в нея. Личеше, че мисли напрегнато. Щефан се запита дали не си въобразява, че за няколко минути ще разреши загадка, над която лекарите в болницата от две седмици си блъскат главите. А и не само те.

— Може да е от онези деца на вълците… — промърмори той.

Валберг кратко се засмя.

— Повярвайте ми, господин инспектор, това са само легенди. Модерни приказки.

— Така ли? — Дорн отмести поглед от Ева и го погледна скептично. — Чувал съм няколко истории, които звучат съвсем убедително.

— Те са и истински — каза Валберг, поклащайки глава. — Вярно е, намериха две или три деца, които вероятно са израснали сред дивите животни.

— Четох за това — потвърди Дорн. — Имаше преди няколко години случай във Франция и един друг — в Русия.

— Някога, през шейсетте години — потвърди професор Валберг. — Но нещата не стоят така, както медиите ги представят. Нали не можете да си представите, че ей така ще оставите пеленаче насред гората и маймуните или някой вълк ще се погрижат за него и ще го осиновят. — Той посочи Ева. — Дете в тази възраст няма никакви шансове. Ще умре от глад.

— А какво става с децата, които по някакъв начин успяват да оцелеят? — попита Дорн. — Двата случая например, за които и вие сам казахте?

— Това е друго нещо. През последните две седмици много внимателно проучих случаите. Били са по-големи, когато са изоставени. Може би не много по-големи от нея, но все пак достатъчно, за да преживеят със собствени усилия.

— Сред диви животни? — попита недоверчиво Дорн. — Дете на шест или седем години?

— Може би едно на хиляда — натъртено каза Валберг. — Помислете сам — два случая за тридесет години. Между другото, малко след намирането му едното дете е починало, а другото, доколкото знам, и до днес е изолирано в специалното отделение на някаква психиатрична клиника.

— Защото не се е научило да се държи като човек — предположи Дорн, но Валберг поклати глава.

— Защото се е отучило да се държи като човек. Виждате ли… представата, че диви животни осиновяват и отглеждат малки деца наистина е романтична, но е напълно безпочвена. Такова дете би загинало от глад, умряло от студ още първата нощ или в най-лошия случай — изядено от диво животно. Това жалко същество, момчето, което откриха в Русия, някак се е справило и е оцеляло, но напълно е загубило разума си. Или още преди това е било не съвсем наред и затова родителите му са го оставили в гората. Когато го намерили, момчето е било горе-долу на дванадесет години. И по всяка вероятност доста дълго е живяло във вълча глутница. Не е можело да прави нищо човешко — да говори, да върви изправено… В известен смисъл се е било превърнало във вълк. Но не защото е хранено с вълче мляко, а защото е израснало сред вълци и инстинктивно се е опитвало да се нагоди към тяхното поведение. И е имало късмет, че точно тогава са го открили.

— Как така? — попита Дорн.

— Защото може би след няколко години са щели да го убият — каза Валберг. — Не съм специалист по поведението на вълците, но съм сигурен, че рано или късно някое от другите животни е щяло да го предизвика на двубой. Щяло е да умре, щом влезе в пубертета.

— Но е живо — каза Дорн със странно упорство в гласа. — Вече тридесет години. И е в някаква лудница.

Валберг присви очи и понечи да отговори, но Дорн го прекъсна с извинителна усмивка.

— Извинете, отклонявам се от темата. — Той се прокашля и се обърна към Щефан: — Ако правилно съм ви разбрал, вие не сте съвсем убеден, че това дете е изоставено от родителите си, така ли?

— Изобщо не съм убеден в нищо — отвърна Щефан. — Просто не знам какво се е случило. Може да е била разделена от семейството си, или да е станало някакво нещастие, при което родителите са загинали. Никога няма да разберем…

— По-умно сте щели да постъпите, ако не сте я взели със себе си — замислено каза Дорн. — Защо не я предадохте на местните власти?

Щефан се засмя.

— Какви власти? Бяхме доволни, че се отървахме живи от онази гостоприемна страна. Вие явно и представа нямате какво става сега там.

— Мислех, че войната е свършила — каза Дорн.

В ума на Щефан светнаха всички предупредителни лампички. Насили се да си втълпи, че Дорн не е от хората, с които може да се води безобиден разговор. Макар че не изглеждаше така, разговорът си беше чист разпит.

— Да — опита се да се измъкне той. — Така е, свършила е, но нещата не са се променили кой знае колко.

Това беше отговорът, който Дорн искаше да получи и този път не се показа много разочарован. Няколко секунди гледа момиченцето, после замислено продължи:

— Започвам да се питам дали нападението над госпожа Халберщайн няма нещо общо с нея.

— С Ева? — недоумя Щефан. — Как така?

— Госпожа Халберщайн каза, че нападателят е имал силен акцент.

— Разбирам — каза с подигравателна нотка в гласа Щефан. — Искате да кажете, че е дошъл да си я вземе.

— А защо не? Всичко е възможно.

— Едва ли. Първо трябва да знаят, че сме тук. Не сме давали визитните си картички на хората, които ни преследваха.

— Какви хора? — хвана се Дорн за думата.

Щефан мислено се наруга. Явно Ребека все пак не е била чак толкова разговорлива с инспектора, както с брат си. Сега с това, което каза, наля масло в огъня на Дорн.

— Това… не мога да ви кажа — отвърна той. — А и в случая няма значение.

— Може би по-добре от вас мога да преценя това.

Щефан сви рамене и отмести поглед от инспектора.

— Да, вероятно.

Дорн сбърчи чело, отвори уста, но явно му дойде нещо по-добро наум и замълча. Щефан обаче беше сигурен, че с това въпросът не е приключен. За сетен път се прокле, че беше толкова невнимателен.

— Във всеки случай всичко е доста мистериозно — изрече Дорн след известно време. — Може би ще е по-добре за известно време вие и съпругата ви да стоите по-далеч от детето. Поне докато пипнем онзи безумец.

Изглежда, изобщо не се съмнява, че ще го пипнат. На негово място Щефан нямаше да е толкова сигурен. Още не беше забравил срещата си с мъжа в коженото яке. И колкото повече мислеше за нея, толкова по-странно му изглеждаше всичко. Запита се дали да не разкаже на Дорн по какъв странен начин непознатият изчезна в тъмнината пред него, с риск отново да го помислят за не съвсем в ред. Но преди да реши дали да го направи, Дорн демонстративно погледна ръчния си часовник.

— Време е вече да си тръгвам. Трябва да се прибера, преди жена ми да е създала допълнителна работа на колегите, съобщавайки за изчезването ми. Ще се видим утре сутринта в службата ми.

— Трябва ли да доведа адвокат? — попита Щефан.

Дорн се усмихна.

— Още не. Освен това може би изобщо няма да ви потрябва. Господин професор! — Дорн се сбогува само с кимване на глава и тръгна.

Щефан се загледа замислено след него и изчака да чуе щракването на вратата, преди да се обърне към Валберг.

Професорът не изглеждаше особено въодушевен, но Щефан не разбра заради кого е мрачният израз върху лицето му — заради него или заради Дорн. Вероятно и заради двамата.

— Съжалявам за трудностите, които имате — започна той, но Валберг махна с ръка и прогони укорителния израз от лицето си.

— Нямам никакви трудности. Нали знаете — ако въобще има по-надменни и по-самоуверени хора от полицаите, това са докторите.

Щефан стъписано го погледна. Не беше сигурен дали думите бяха изречени на шега, но знаеше какво очаква Валберг и затова лекичко се засмя. Веднага след това обаче отново стана сериозен.

— Не сте му казали цялата истина, нали? За нея — той посочи детското креватче.

— Не съм го лъгал — отговори уклончиво Валберг. — Само че не трябва да знае абсолютно всичко. Иначе при следващото пълнолуние ще се появи с някой пастор и с пистолет със сребърни куршуми и ще я чака да се превърне във върколак.

Зад тях нещо прошумоля. Щефан се обърна и видя, че сестрата е изпуснала списанието и се навежда да го вдигне от пода. Движенията й бяха твърде отсечени и бързи, за да може да прикрие нервността си. Освен това съзнателно беше изкривила лице настрани, за да не го видят двамата с Валберг.

Погледа я замислено, запита се колко ли неприятно й е да усеща втренчения му поглед, обърна се и приближи до креватчето на детето. Ева отново вдигна към него странния си поглед, сякаш беше разбрала всяка дума от разговора им. Беше невъзможно! Без значение дали е вълче дете или не, двамата с професора разговаряха на език, който детето за първи път чу само преди две седмици. Не може да ги е разбрала.

— Какво не е наред с нея? — промърмори той тихичко, почти на себе си.

Искаше да се обърне към професора, но не беше в състояние. Погледът в тези тъмни, големи детски очи го приковаваше по страшен, непонятен начин. Като че ли имаше нещо… нещо познато в очите й, нещо, което вече беше виждал. Но къде?

— Знам какво мислите — обади се Валберг. — Сигурно доста време е прекарала при онези вълци, защото вече е придобила някои от навиците им. Знаете ли, че ръмжи, когато нещо не й харесва? И хапе и дращи, вместо да плаче като другите деца на тази възраст?

Щефан поклати глава. Призна си, че знае много малко неща за Ева. През последните седмици беше идвал тук много пъти, но никога не бе минавал през стъклената преграда. Най-сетне откъсна поглед от момиченцето и погледна Валберг.

— Не казахте ли преди малко, че дете на нейната възраст не би могло да оцелее?

— Не говоря за месеци — отвърна Валберг. — Тя е на три-, най-много на четири години. Децата на тази възраст са невероятно възприемчиви. И страшно бързо се нагаждат към променените условия. Жена ви разказа, че когато сте я открили, вълците са я пазели.

Щефан потвърди с кимване на глава.

— Кой знае при какви условия е живяла преди това — продължи Валберг. — Може пък онези диви животни да са били първите същества, от които не е трябвало да се страхува. Или първите създания, от които е получила разбиране.

— Искате да кажете, че е трябвало да я оставим там, така ли? — попита Щефан. Разбира се, нямаше предвид буквално това, но Валберг прие думите му буквално и отвърна:

— Щяла е да умре, ако не сте я взели. Действали сте правилно, все едно какво казва този глупак полицаят. Ако се съди по състоянието, в което беше доведена тук, сигурно не е прекарала много време навън. Може би две седмици, не повече. След още две сигурно щеше да е мъртва.

— Но сега й няма нищо, нали? — попита Щефан. Гласът му прозвуча по-загрижено, отколкото си представяше, че може да го каже. Това го ужаси.

— Не, поне физически нищо й няма.

— А душевно?

— Не съм психолог, но доколкото мога да преценя, тя е съвсем нормална. Просто родителите й са пропуснали да я научат на някои неща, това е. С малко повече търпение и време нещата могат да се оправят. — Той погледна Щефан. — Жена ви иска да я осинови, нали?

Щефан кимна с глава.

— Не мисля, че нещо е в състояние да я откаже от това й намерение.

— А защо пък не? — каза Валберг. — Ако това, което ми разказа, е истина, това е най-доброто нещо, което може да се случи на малкото същество. — Той се обърна и впери поглед в детето зад хромираната решетка. Щефан отново изпита чувството, че малката отвръща на погледа на лекаря по много по-разумен начин, отколкото е характерно за годините й. Докторът продължи, без да се обръща:

— Когато научих, че двамата сте журналисти, малко се обезпокоих. Но сега вече виждам, че е било напразно.

— Защо? — попита Щефан.

— Няма да злоупотребите с историята, нали? — обърна се Валберг към него. В същия миг като негова по-малка сянка момиченцето повтори движението му и Щефан се озова срещу проницателните й очи. — Можете да спечелите доста известност от случая, а сигурно и доста пари.

— От какво? — Разбира се, Щефан много добре знаеше какво има предвид докторът и усещаше колко му е трудно да изрече думите.

— Ще е голяма сензация. Дете на вълците! Ще се появите във всички вестници и телевизионни програми.

— И това, след като вие току-що ми обяснихте, че подобно нещо не съществува?

Валберг отсечено поклати глава.

— Кой го интересува какво може да съществува и какво не? Това е само мое мнение. По случайност също и на по-голямата част от моите колеги. Аз ли трябва да ви обяснявам как се прави сензация? Това малко беззащитно същество може да ви направи милионери.

— Вас също — каза Щефан. — Но мисля, че в дадения случай никой от нас не се интересува от пари. От това ли ви беше страх?

Валберг не отговори, но не беше и нужно. Беше ясно като бял ден. Самият Щефан много пъти беше проигравал тази възможност и винаги със същия резултат — нямаше нужда много да се напрягат и дори нямаше да се наложи да използват всичките си връзки и опит, за да направят от детето, което измъкнаха от вълчата глутница, медийна звезда. Нещо по-лошо — ще им струва много повече усилия да предотвратят това. Даже не беше много сигурен дали ще успеят. За тайната им вече знаят двама души, а те няма да са последните.

Поклати глава.

— Не знам как си представя този Дорн цялата история, но ние с Ребека няма да кажем на никого. Много добре знам какво ще й причиним — и той посочи Ева.

Въпреки че Валберг полагаше усилия да изглежда безучастен, не можа да скрие облекчението си.

— Ако това наистина е така, ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна — каза той, след което изведнъж смени темата и с театрален жест, досущ като Дорн, погледна часовника си. Гласът му също много наподобяваше неговия, когато каза:

— Май вече е време да тръгвам.

— Защо? И вашата жена ли ще подаде обява за изчезнало лице?

Валберг непринудено се изсмя.

— Не. Не ме чака семейство, а отрупано с работа бюро. А работата сама не се свършва. Ще поостана сигурно още час в болницата, може и повече. Ако ви потрябвам, можете да ме намерите в кабинета ми.

Той се отдръпна от леглото, обърна се и бавно тръгна към вратата. Явно очакваше Щефан да тръгне с него, но той отново се наведе над креватчето, за да се опита да говори с Ева. В действителност обаче почти не виждаше детето, а се ослушваше в стъпките на Валберг, които постепенно заглъхнаха зад затворената врата в коридора. После се изправи, отдръпна се рязко от детето и се обърна към сестрата.

Тя отново беше разтворила списанието върху коленете си, но вече не разглеждаше пъстрите страници, а гледаше Щефан право в лицето. Сигурно познаваше много по-добре хората, отколкото Валберг, защото явно знаеше защо остана.

Лицето й беше пребледняло. Ръцете и раменете бяха напрегнати, а пръстите й така стискаха списанието, че почти го късаха.

— Цяла нощ ли ще останете тук? — попита Щефан. Тя кимна с глава, бавно стана и пристъпи към малък шкаф. Започна да премества нещата в него, без действително да има нужда — явно, за да покаже, че е заета. А може би просто да прикрие нервността си.

— Често сте при нея, нали? — попита Щефан. — Искам да кажа… виждам ви всеки ден, когато идвам.

— Не съм всеки ден тук — отвърна сестрата. Имаше плътен, много приятен глас със силен акцент, но говореше доста разбираемо. — Грижа се за детето. Професорът смята, че съм най-подходяща за тази цел. Ще получа компенсации за тези дни, когато малката… я изпишат.

— Но вие не мислите, че е така, нали? Че сте най-добрата…

Сестра Данута се беше обърнала, така че не можеше да види лицето й, но движенията й станаха по-отсечени и тялото — по-напрегнато. Щефан разбра, че е близо до истината и че няма да спечели много, ако продължи да увърта с празни приказки. Сестрата беше нервна и като че ли изпитваше страх, макар че той не можеше да си представи защо. Може би нямаше да се появи по-удобен момент да получи отговорите, които търси.

Приближи се, застана на крачка зад нея и я докосна с ръка по рамото.

— Знаете нещо, нали?

Сестра Данута застина при допира му. За миг Щефан не беше сигурен как точно ще реагира, но тя се обърна, изчака той да свали ръка от рамото й и го погледна в очите. Беше пребледняла още повече и не можеше да скрие лекото си треперене. Когато отговори обаче, гласът й беше твърд:

— Не. Откъде трябва да знам? Не съм виждала момичето, преди да го докарат тук.

— Знаете какво имам предвид — каза Щефан.

Данута нервно прокара ръка по престилката си. Продължаваше да го гледа, но самообладанието й вече не можеше да контролира тялото.

— Нямам представа за какво говорите.

Думите й го разгневиха, но потисна изблика на гняв, поклати спокойно глава и дори се усмихна.

— Не се бойте, няма да ви издам и няма да разкажа на никого за разговора ни. А професор Валберг и онзи полицай са последните, с които ще споделя — ако от това се страхувате, разбира се. Знаете какво се е случило с момиченцето, нали?

— Нищо не се е случило — упорстваше сестрата. — Най-обикновено дете, това е. Просто дете.

— На което са сторили нещо чудовищно — допълни Щефан. — И вие знаете какво.

В погледа на Данута проблеснаха искри. Щефан усети как желанието й за съпротива се изчерпва. Стори му се, че в очите й вижда суеверен ужас. Не искаше да я измъчва, но вече беше убеден, че знае нещо.

— Не е трябвало… не е трябвало да я довеждате тук — с мъка изрече Данута. — Това не е добре.

Щефан въздъхна.

— Значи все пак историята е вярна. Оставили са детето, за да го вземат вълците. Така ли е? — Въпреки изминалото време и многобройните разговори, които бяха водили по темата, мисълта отново му се стори чудовищна. Може би още по-чудовищна заради сигурността и логиката на цивилизования и подреден свят, в който се върнаха. — Принасят в жертва децата си… — промърмори той. — И всички знаят за това. А какво щеше да стане, ако бяха разбрали, че детето им е още живо? Щяха ли да се върнат, за да го убият, или щяха да чакат да умре от глад?

Искрите в погледа на Данута станаха още по-силни и той усети, че думите му пробудиха нещо у нея. Може би знанието за нещо, срещу което отчаяно се бори и което, изглежда, й причинява много по-голяма мъка от думите на Щефан.

— Това са само легенди — отвърна сестрата. — Неща, които старите хора разказват. Приказки, нищо повече.

— Колко често се случва? — попита Щефан. — Всяка година? При всяко пълнолуние? Или веднъж на всяко поколение?

Не разчиташе Данута да му отговори, защото вероятно и не знаеше отговора на въпроса му. Искаше просто да говори, за да се отърси от ужаса, с който го изпълваха собствените му думи.

— Хората там са прости — каза Данута. — Вярват в прости неща и вършат прости неща.

— Искате да кажете, принасят в жертва деца?

Видя как при думите му тя видимо потръпна, сякаш й беше зашлевил силна плесница. Запита се защо ли търси отговорност точно от нея.

— Тази долина е проклето място — продължи Данута. — Дори не бива да се изговаря името й. Хората, които живеят там, се страхуват да го правят.

Толкова много се страхуват, че жертват собствените си деца, помисли си Щефан. Знаеше, че това е единственото рационално обяснение, но част от съзнанието му все още отказваше да повярва. Беше така, както преди това каза Дорн — отнасяше се не за дивашко племе от непристъпните гори на Амазония, а за област, която се намира на по-малко от час полет със самолет оттук.

— Дорн беше ли прав? — попита Щефан. — Кажете ми истината, Данута — възможно ли е онзи човек да е дошъл да си вземе обратно детето?

— Не! — гласът й беше изпълнен с ужас и тя отривисто поклати глава. — Никой не би го направил. Това е… вук.

— Вук? — Щефан се замисли, после кимна с глава. — Това означава „вълк“, нали? Искате да кажете, че това е замислено като жертва за вълците?

— Никой не бива да го докосва — отвърна Данута.

Но те бяха го докоснали. Тръпки го побиха. Действията им бяха много повече от едно докосване. Спасиха детето, отмъкнаха жертвата на вълците и така може би докоснаха нещо много по-дълбоко, по-старо и по-опасно, отколкото можеха да си дадат сметка. Традицията на тези варварски жертвоприношения сигурно идва от средновековието, а вероятно и от много по-отдавна. Кой може да каже на какво са способни хора, които поколения наред са проливали кръвта на собствените си деца?

Реакцията му — при това единствено възможната в този случай — беше ясна: нещата трябва да приключат веднъж завинаги! Имаше само един начин, по който може да постъпи с това, което научи — да го разкаже на нужното място, за да се погрижи някой тези убийства да свършат. Но тогава погледна в очите на Данута и сякаш видя в тях Ева. За миг го докосна нещо невидимо, което през цялото време е било с тях в помещението. Обърна се и се вгледа в малката. В очите й прочете това, което вече знаеше. Няма да го направи. Няма да посвети никого в страшната тайна, дори с риск да загуби Ева. Защото по този начин ще предизвика онова, от което се страхуваше не само професор Валберг.

В продължение на няколко дълги секунди стоя неподвижно, загледан в детето. Накрая сестрата го изтръгна от вцепенението, минавайки край него.

— Нима да кажа на никого — каза той.

Данута не реагира на думите му, сякаш точно това очакваше да чуе. Наведе се над креватчето и взе Ева в ръце. Щефан я гледа още известно време, после се обърна и без да каже повече нищо, излезе от стаята.

Отиде при Ребека, както беше обещал, но постоя само половин час и веднага след това се прибра направо вкъщи. Чутото от сестрата така го беше развълнувало, че дори забрави за русокосия младеж. Чак когато затвори вратата на жилището зад себе си, осъзна, че по пътя беше дал на евентуалния нападател поне двадесет възможности да го издебне. Мисълта го накара да потръпне, макар че всичко вече беше минало. Все пак оставаше някаква смътна надежда, че мъжът случайно е нападнал служителката и не е дебнел точно него.

Легна си рано, но трудно заспа и се буди няколко пъти. На сутринта стана още по-уморен от вечерта, със страшно главоболие и отвратителен вкус в устата, но побърза да се оправи, за да не закъснее за уговорения час при полицейския инспектор.

Щефан гледаше на тази среща със смесени чувства. Предната вечер инспекторът не беше и наполовина толкова враждебен и недоверчив, както следобеда преди това, но това не означаваше нищо. Дорн дори и да му вярваше — което никак не беше сигурно, — това не променяше кой знае колко нещата. Дали ще бъде заподозрян или потенциална жертва или пък и двете — Щефан беше сигурен, че следващите дни ще му донесат доста неприятности и вълнения.

Изпи три чаши силно черно кафе, което не прогони умората, но така го зареди, че да може да издържи поне през следващите два-три часа. Изтри обажданията от телефонния секретар, без да ги прослуша, и изключи телефона. Почувства се някак облекчен — лошите новини нямаше да го очакват, когато се върне.

Точно когато излизаше от дома си, срещу себе си видя млада жена. Имаше нещо странно в нея, което го накара внимателно да се вгледа в лицето и походката й, докато минаваше край него. Прецени възрастта й на най-много двадесет и пет години. Ако беше положила малко повече грижи за външността си, можеше да мине за красавица. Беше облечена в черна пола, обикновена бяла блуза и върху нея късо кожено яке от онези, които бяха излезли от мода преди пет години. Дрехите й имаха вид, сякаш ги носи повече от четири седмици. Косата стигаше до раменете и беше невероятно черна, а от двете страни на лицето висяха два асиметрични сиви кичура. Прическата й изглеждаше така, сякаш откакто се е родила, не е слагала гребен в косата си.

Вървеше много бързо и почти изтича нагоре по стълбите. Ако така е тичала до четвъртия етаж, вече трябваше да не й е останал дъх. Когато мина край Щефан, погледът на големите й, почти неестествено черни очи го прониза. Беше едновременно приятелски и внимателен, което го обърка повече, отколкото занемареният й външен вид. Спря, обърна се и гледа след младата жена, докато тя се скри от очите му на следващата стълбищна площадка. Ритмичното потракване на стъпките й не промени темпото си. Сигурно е много издръжлива физически или много бърза, за да се движи така, помисли си Щефан.

Пропъди мисълта за нея и продължи по пътя си. Сградата се обитаваше приблизително от четиридесет семейства и макар че от пет години живееха тук, почти не познаваха съседите си. Според неговите разбирания в това нямаше нищо лошо. Той много държеше на приятелите си и на един по-широк кръг познати, но също така и на известна дистанция в отношенията. Нито той, нито Ребека се бяха постарали да изградят по-близки отношения със съседите, като например в пиене на кафе всяка неделя или гостуване всяка трета вечер в дома на другия. Ако някой от останалите е приятел с тази млада пънкарка, това изобщо не го засяга. Освен това в момента имаше много по-важни проблеми.

На излизане от входа едва не се сблъска с висок младеж, който се мотаеше пред вратата и не показа никакво намерение да се отмести встрани, макар че видя Щефан да излиза. Той избегна сблъсъка в последния момент, измърмори по навик някакво извинение и изведнъж изпита чувството, че всъщност отнякъде познава младежа. Чувството не беше много силно, но достатъчно натрапчиво, за да го погледне още веднъж, този път по-внимателно.

Не, не го познаваше. Но при повторното вглеждане разбра защо му се стори познат. Съвсем ясно беше, че е заедно с пънкарката, която горе на стълбището за малко не го прегази. Старомодният му кафяв костюм беше толкова измачкан и мръсен, сякаш цяла седмица е нощувал с него на някоя пейка в парка. Възелът на вратовръзката беше наистина възел. Видът му щеше да е направо смешен, ако не беше дивото изражение на лицето и пронизващият поглед в кафявите очи. Беше висок сигурно метър и деветдесет, ако не и повече, и толкова широкоплещест, че изглеждаше почти уродлив. Освен това сигурно посещаваше същия фризьор като младата жена — косата му беше също толкова рошава и сплъстена като нейната и имаше същите светли кичури отстрани, които обаче не правеха същото екзотично впечатление като при нея.

Гигантът, изглежда, усети, че Щефан втренчено го наблюдава, защото рязко обърна глава и намръщено го погледна. Щефан побърза да сведе поглед и излезе от входа. Както работеше късметът му през последните дни, като нищо младежът ще се окаже достатъчно откачен, за да се обиди от погледа му, а последното нещо, което му трябва, е някакво произшествие.

Тръгна към колата си колкото се може по-бързо, но така че темпото му да не изглежда като бягство, качи се вътре и преди да завърти ключа в стартера, заключи вратата след себе си. Излишна предпазна мярка, защото в огледалото видя, че мъжът продължава да стои пред входа и да разглежда фасадата с дръпната назад глава. Със сигурност вече го е забравил, ако изобщо го е забелязал.

Докато въртеше ключа и чакаше старият двигател да запали, Щефан си заповяда да бъде спокоен. Имаше всички основания да е нервен, а още повече и предпазлив, но не си правеше добра услуга, ако изпадаше в крайности и във всяко непознато лице виждаше нападател.

Най-сетне двигателят забоботи. Щефан нетърпеливо го изчака да поработи малко, включи на скорост и потегли. Зад него прозвуча гневно изсвирване. Изсвистяха гуми и един автомобил така близо профуча, че той сви глава между раменете в очакване да чуе стържене на метал, но онзи явно в последния момент избегна удара. Колата с криволичене се върна в своето платно и продължи напред, без да спре.

Той затвори очи, преброи мислено до десет и за кой ли път се опита да се успокои. Грешката беше негова. Не погледна в огледалото за обратно виждане, а потегли веднага и само благодарение на бързината на другия шофьор избегнаха катастрофата. Трябва да се стегне!

По пътя към полицейското управление преживя още две подобни ситуации. Не бяха толкова опасни като първата, но ясно показаха, че изтощението му е достигнало такава степен, която той просто не можеше да си обясни. Наистина преживя напрегнат ден и спа само няколко часа, но и на двете неща беше свикнал заради професията си. Явно преживяното го занимаваше повече, отколкото му се искаше.

Пристигна пред полицейското управление с десет минути закъснение, слезе и попита за кабинета на Дорн. Тук го очакваше изненада. Инспекторът не му спести една заядлива забележка по отношение на закъснението, но очакваният разпит не се състоя. Дорн нареди да протоколират казаното от него вчера и го помоли да подпише протокола. Не спомена и дума за онова, което се случи вчера следобед в болницата.

— Това е всичко засега, господин Мевес — каза той, след като Щефан подписа протокола и той небрежно го прибра в едно чекмедже на бюрото си. — Ще ви се обадим, когато разследването даде някакви резултати.

Щефан го погледна изненадано.

— Как така всичко? И няма „не напускайте града“ или „уведомете ни, ако смятате да пътувате някъде“?

Дорн доста безуспешно се опита да се засмее. Когато отговори, гласът му прозвуча малко изнервено:

— Това не е американски криминален филм, господин Мевес. И никой не ви подозира в заплануван атентат срещу федералния президент. В момента сте само свидетел.

Думите му бяха казани с тон, който недвусмислено говореше, че за него темата е изчерпана и че не беше в настроение повече да разговаря. Щефан послушно стана. Обяснението за поведението на Дорн сигурно беше съвсем обикновено — имаше други, много по-тежки задачи, а този случай е само рутинна работа, за която в момента му липсват и нерви, и време.

Въпреки това попита, преди да излезе:

— Вчера разбрахте ли нещо?

— Никого не видях, ако това имате предвид — отвърна Дорн, все още с леко нетърпелив тон. Посегна към телефона, започна да избира някакъв номер, но се отказа. Притисна слушалката до рамото си, залюля пръсти над бутоните на апарата и допълни:

— Двете сестри на рецепцията потвърдиха показанията ви. Наистина е имало млад мъж, който отговаря на вашето описание.

— И това ли е всичко? — попита Щефан.

Дорн превъртя очи.

— Не, разбира се, че не. Веднага ще уведомя две отделения за специални поръчения, ще разпоредя издирване на цялата територия на страната и ще затворя всички изходни магистрали. Освен това летището и гарата, естествено. — Той ядосано тръшна слушалката и настойчиво изгледа Щефан. — Разбирам нервността ви, господин Мевес, но, повярвайте ми, правя каквото е по силите ми. Оставете ме просто да си върша работата и чакайте.

— Естествено. Извинете, не исках да ви…

— Само още едно нещо — прекъсна го Дорн. — Сигурно не бива да го казвам, но, честно казано, ви вярвам. Затова, моля ви, послушайте съвета ми и не се опитвайте да предприемате нещо на своя глава. Особено що се отнася до онзи Маасен и госпожа Халберщайн. Не бива да ходите сега в болницата, за да разговаряте с нея.

Щефан го изгледа с недоумение. Точно това смяташе да направи, преди да отиде днес при Беки.

— Защо не? — попита той.

— Защото само ненужно ще я раздразните. И може да го изтълкува като втори опит за сплашване.

Може и да е вярно, но мисълта, че в същата болница, където лежат Ребека и Ева, има пациентка, която смята, че той е виновен за болките, които изтърпява, никак не му харесваше. Имаше много силно чувство за справедливост и не можеше да понесе да бъде обвиняван за случка, с която няма нищо общо.

— А, да, и още нещо — допълни с въздишка Дорн. — Кажете на шурея си да не се меси.

— На шурея ми ли? На Роберт? Какво е направил?

— Този месец сметката му за телефон сигурно ще е доста голяма — отвърна Дорн, сочейки своя апарат. — Това тук звъни от сутринта, откакто съм влязъл в кабинета си. Шуреят ви явно е доста влиятелен и досега е говорил с всеки в този град, на когото му се чува думата, с изключение на президента и на главнокомандващия на НАТО. Вероятно иска само да ви помогне, но, повярвайте ми, това не прави никак добро впечатление.

Щефан не каза нищо. Не беше особено изненадан. Или по-точно — не го изненада фактът, че Роберт го е направил, а по-скоро мащабите на стореното.

— Сега ви моля да ме извините, господин Мевес — каза Дорн. — Наистина имам доста работа. Обещавам, че веднага ще ви се обадя, щом разбера нещо.

Щефан благодари, излезе от кабинета и замислено тръгна към колата си. След всичко, което се случи, нямаше да се изненада, ако изведнъж се беше озовал в килия на предварителния арест. Вместо да се зарадва, че това не се случи, той се чувстваше някак обезпокоен. Стотици пъти е гледал по киното истории като тази и е чел хиляди подобни случаи в романите, но сега всичко изглеждаше много по-различно от това, което очакваше. Ако зад всичко, което преживя, имаше някакъв дълбок смисъл, то той и при най-добра воля не можеше да го проумее.

Качи се в колата, запали двигателя и погледна часовника върху арматурното табло. Разговорът с Дорн му отне много по-малко време от предвиденото. Ако сега отиде в клиниката при Ребека, само ще попречи. Предиобедите бяха запълнени с прегледи, визитации и възстановителна гимнастика, а и като че ли малко го беше страх да продължи разговора от предната вечер. Най-разумно е да се прибере направо вкъщи и да се опита да поспи още няколко часа. Но след като ирационалното напоследък беше взело връх в живота му, сега никак не му беше до разумни постъпки. Може би от страх да не разбере, че този разум повече не може да му помогне.

Потегли. В първия момент и сам не знаеше накъде. В болницата още не можеше да отиде, а вкъщи не искаше да се прибере. Броят на останалите места, които можеше да посети по това време на деня, не беше особено голям. Още повече че не искаше да се изложи на опасността да попадне в ръцете на някой твърде старателен журналист. Макар че не се уморяваше да твърди — още повече пред Беки, — че всички тези приказки изобщо не го интересуват, и двамата с нея бяха наясно, че особено сред колегите журналисти бяха тема на разговор номер едно. Преди отпътуването се постараха никой да не научи къде отиват и най-вече защо. Но пазенето на тайна рядко функционира добре, а след връщането им кухнята в гилдията буквално кипеше от слухове. И както доказваха безбройните обаждания върху телефонния му секретар, кипежът нямаше да престане, докато не хвърлят на глутницата поне няколко залъка за залъгване на глада.

Поради липса на по-добра идея насочи колата в посока към центъра на града, паркира в един подземен гараж и си позволи късна закуска. Искаше да помисли малко и затова ресторантът му се стори най-подходящото място за това. Поръча си кафе и сладкиш, плати веднага и в продължение на няколко минути се посвети изцяло на храната си.

Не, че това му помогна — мислите, както и преди, отказваха да се подредят. Все по-силно ставаше чувството, че нищо от това, което се случи през последните дни, не е случайно или произволно, а дори напротив — подчиняваше се на ясно определен модел.

Само че той не можеше ясно да го различи.

Излапа набързо сладкиша, обра дребните трохички с пръст и допи кафето си, но не усети ситост. След случилото се вчера дори не се беше сетил да хапне нещо. Сега малкото парче сладкиш събуди глада му. Хвърли бегъл поглед на менюто, извика келнерката и си поръча голяма порция бъркани яйца със сланина и цяла кана кафе. Младата жена мълчаливо и с леко учудване прие поръчката, взе ползваните прибори и се отдалечи. Учудването й беше разбираемо. Ако не самата поръчка, то последователността й беше необичайна. Гладът му изведнъж се изостри. Само при мисълта за храна стомахът му свиреше. При това толкова силно, че крадешком хвърли поглед към съседа си по маса, за да се увери, че не го е чул.

По-добре да не го беше правил.

На масата по диагонал зад него седеше светлорус млад мъж с кожено яке и джинси.

Щефан така силно се стресна, че онзи забеляза движението и обърна глава. В продължение на една безкрайно дълга секунда двамата се гледаха право в очите. Щефан беше абсолютно сигурен, че мъжът, когото вижда, е неговият преследвач, призракът, който по необясними причини беше насъскал съдбата срещу него, за да обърка живота му. Сърцето му щеше да изхвръкне, буквално усети как адреналинът в кръвта му се покачи и всеки нерв в тялото му започна да вибрира.

— Проблем ли има? — попита русокосият. Гласът му беше остър, предизвикателен. Не беше онзи от болницата. Този тук беше малко по-възрастен и лицето му никак не приличаше на това на другия. Нервите му изиграха лоша шега, това е всичко.

— Не — промърмори Щефан. — Извинете… Припознах се.

Обърна се рязко и погледна на другата страна. Ръцете му трепереха и сърцето продължаваше лудо да бие. Усещаше, че мъжът още го гледа. Държеше се направо като идиот!

Чудо ли беше това? Нещо ставаше. Почти физически усети, че нещо се променяше — като буря, която наближава зад хоризонта, но концентрираните й енергии вече се усещат. Ставащото се отнасяше до него. До него и Ребека и това, което се случи във Вълче сърце.

Вук.

Не беше забравил думата, която сестра Данута спомена предната вечер — нито думата, нито странния начин, по който я произнесе. Страхът в гласа й не остана незабелязан. Не биваше така лесно да отхвърля предположението на Дорн. В модерния, студен свят, в който живееше, тази мисъл му се стори по-смешна от всякога. Въпреки това… Ами ако се бяха сблъскали със сили, които по-добре да не бяха срещали…?

Келнерката дойде и донесе поръчката. Ако се съди по големината на порцията, сигурно наистина е направил впечатление на прегладнял. Само че изведнъж гладът му премина…

Щефан плати, даде необичайно голям бакшиш и излезе от ресторанта. Младежът от съседната маса го изгледа учудено и за момент Щефан беше сигурен, че ще стане и ще го последва — може би да му иска обяснение или да направи нещо друго.

Глупости!

Бързо се отдалечи на известно разстояние от ресторанта — достатъчно, за да не може да бъде видян отвътре — спря и дълбоко пое въздух няколко пъти. Никой не излезе след него. Младият човек от ресторанта просто го беше погледнал и толкова! Какво от това? Сигурно вече го е забравил, а ако още не е, то ще го направи след час. На вечеря ще разкаже на приятелите си за някакъв луд, който го е зяпал в ресторанта, а когато той на свой ред го е погледнал, почти паднал от стола. И толкова.

За всеки случай хвърли последен поглед към входа на заведението, завъртя се на токовете си и тръгна към паркинга, където беше оставил колата.

Пътят дотам не беше дълъг. В тази част на града и без друго всяка трета сграда беше паркинг и заради лошото време той предпочете да не върви много пеша, а се насочи към най-близкия ресторант. Докато вървеше към грозната постройка с четири-пет подземни етажа, затърси в джоба си дребни пари за автомата, но не намери. После си спомни, че даде всичките си дребни на келнерката. Остатъкът от наличните му пари се състоеше от една банкнота от сто марки, която автоматът със сигурност няма да развали.

Щефан въздъхна. Явно прекаленото великодушие невинаги е полезно.

Огледа се в тясната уличка. Освен гаража, от двете й страни имаше и няколко други сгради. Самият гараж беше в края на улицата и отдалеч се виждаше — беше като бетонна стена, обвита в червено-жълт раиран найлон. Гледката придаваше на целия пейзаж някаква странна завършеност, но и тъга. Можеше да избира между една будка за цигари на двадесет крачки от него и филиал на Дойче банк, намиращ се на половината разстояние, но в противоположната посока. Избра будката, защото една от странностите му беше никога да не се връща по път, по който вече е минал, дори ако трябва да заобиколи. Мразеше да върши два пъти едно и също нещо.

Влезе в будката, извади грижливо сгънатата банкнота и щом погледна продавача, веднага разбра, че този път е трябвало да направи изключение и да тръгне в другата посока.

— Извинете — започна той, — можете ли да ми развалите тази банкнота? Трябва да прибера колата от паркинга, а автоматът долу не приема големи банкноти.

— Това тук да ви прилича на обменно бюро? — попита мъжът зад тезгяха. Беше цяла глава по-висок от Щефан и толкова слаб, че дрехите висяха около тялото му. — Ако ще отварям касата, трябва да купите нещо. Иначе петдесет метра по-надолу по улицата има банка.

Щефан преглътна гневния отговор, който му беше на езика. Продавачът не беше особено дружелюбен, но пък и нямаше закон, който да го задължава да обслужва всеки клиент със специална вежливост. Сериозно се замисли дали да не бъде проклет и да му поиска кутия кибрит или един бонбон от големия стъклен буркан до касата, но се отказа. Нямаше причина заради подобна дреболия да вдига скандал.

Вдигна рамене и се дръпна няколко крачки назад, за да разгледа вестниците и списанията. Имаше обичайният избор — от крещящите заглавни страници на жълтата преса до един брой на списание „ГЕО“ отпреди месец и половина. Под недоверчивия поглед на продавача Щефан прелисти няколко списания, но накрая се отказа да купува и ги върна на местата им.

Когато се обърна към щанда, видя мъж, който стоеше отвън на улицата и гледаше към него. Мъжът не беше нито светлорус, нито пък беше облечен в джинси и кожено яке. Освен това не гледаше него, а искаше да разчете заглавията на първите страници, които той току-що прелисти.

Щефан пристъпи към касата, подаде банкнотата и каза:

— Дайте ми кутия „Кемъл“… или по-добре направо три. И запалка.

Сянката отвън се раздвижи, сякаш мръдна малко встрани, за да може по-добре да види нещо вътре в будката. Щефан не посмя да обърне глава, за да я разгледа по-добре.

— Деветнадесет и осемдесет.

По лицето на измършавелия продавач не се появи никакъв знак на задоволство. Хвърли банкнотата в чекмеджето на касата и взе рестото, също без да го поглежда. Последните десет марки му върна в монети.

— За автомата.

След неучтивото посрещане Щефан остана направо изненадан, което сигурно е проличало и по лицето му, защото продавачът допълни, вдигайки рамене:

— Извинявайте, нали разбирате, непрекъснато идват хора да им развалям пари и в един момент на човек просто му писва.

— Всичко е наред — отвърна Щефан и прибра цигарите, запалката и рестото. Остави си само две монети от по пет пфенига. Докато прибираше нещата, небрежно попита:

— Младежът отвън при вас ли работи?

— Откъде ви хрумна?

При тези думи Щефан веднага се обърна назад, но отвън вече нямаше никой.

— Някакъв тип… Стори ми се, че вас гледа. Напоследък наоколо се навърта всякаква паплач…

В отговор Щефан само вдигна рамене. Тръгна към вратата, но спря и се поколеба за момент. Непознатият беше изчезнал внезапно, макар че само за няколко секунди го изпусна от поглед. Прогони мисълта за… Просто случайност!

Излезе, без да каже „довиждане“ и с бързи крачки тръгна надясно към паркинга. Направи му впечатление колко тихо е в тясната улица. Не се виждаше никакъв човек и дори шумовете на града като че ли бяха утихнали, макар че на практика се намираше в центъра на един от най-големите градове в Европа. Имаше чувството, че някой го наблюдава. Не, не го наблюдава, а го дебне. Има разлика. Не можеше да я изрази с думи, но разлика имаше.

За пореден път се опита да се успокои с мисълта, че само си въобразява. Беше пренатоварен, преуморен и настроението му беше всякакво друго, но не и добро. Всичко това, взето заедно, не дава най-добрите предпоставки за правилна оценка на ситуацията.

Просто беше изключил.

Странното усещане не изчезна, дори сякаш се засили още повече — като че ли с опитите за самоуспокоение постигна точно обратния ефект.

Малко преди да стигне до паркинга, спря и се обърна.

Улицата беше пуста. Мъжът, който преди малко гледаше витрината на будката, беше изчезнал, макар че времето в никакъв случай не беше достатъчно, за да стигне до края на която и да е от преките улички. Сигурно е хлътнал в някоя от съседните сгради.

Или в паркинга…

Тази мисъл май не беше особено умна. Почувства как сърцето му ускорява ритъма си. Монетите в ръката му станаха леденостудени и тежки. През ума му мина мисълта да се обърне и да се върне и да дойде отново след известно време. Може да се поразходи половин час с надеждата, че преследвачът му ще се умори да чака появата му и ще се откаже. Може също така да изчака отпред на ъгъла, докато дойде друг шофьор, за да си прибере колата. Или…

… да се обади в полицията, за да го придружат с техен автомобил до вкъщи?

Направо смешно! Беше на път да се превърне в глупак в собствените си очи, трябва само да внимава да не го направи и пред другите. Никой не го наблюдава. И никой не го преследва.

Въпреки това му струва доста усилия да преодолее себе си и да отиде до мрачния вход на паркинга, където се намираха автоматите. Мрачен не беше точната дума. Беше по-тъмно, отколкото трябваше да е, и осезаемо по-студено. Във въздуха се носеше странна миризма — на бензин, на масло и на метал, но и на още нещо. Нещо… диво, чуждо. Стори му се, че подушва сняг.

Разбира се, нищо от това не е вярно. Тук вътре е по-тъмно, защото паркингът няма прозорци и половината от светлината се губи по пътя към автоматите. А неприятната миризма вероятно идва от изпуснатата от негов събрат в някой ъгъл урина, защото пътят до най-близката обществена тоалетна явно му се е сторил твърде дълъг. Всичко останало е плод на въображението му.

Това беше само едната страна на нещата — логичната. Внезапно действителността като че ли стана не така ясно разграничена, както би трябвало да бъде. Сякаш влезе не просто в паркинга, а направи няколко крачки в друга, омагьосана реалност — в свят, където нещата имат не само едно значение и сенките не са просто сенки, а тишината — не само тишина. Всички те се бяха превърнали в скривалища — черни дупки в действителността, опори на нещата, които не можеше да различи, а може би и не биваше да различава.

Щефан се опита с всички сили да прогони ирационалните мисли от главата си, но резултатът беше същият като преди: постигна точно обратното на това, което искаше. Докато пъхаше талона в автомата и пускаше двете монети в автомата, погледът му се плъзна по редиците на прилежно подредените автомобили и той видя повече от това, което искаше. И повече от това, което беше нормално. Сякаш всичките му сетива внезапно станаха много по-остри. Сенките между колите се движеха, но в тях нямаше нищо. Виждаше тази празнота като нещо телесно, което се прелива и трепти. Чуваше шумове, за които до този момент не знаеше, че съществуват — лекото пукане на изстиващи двигатели, жуженето на тока, минаващ по невидими проводници зад стените, щракането на релета, разговор, воден шепнешком два-три етажа над него. Обонянието му регистрираше миризми, неизвестни досега на сетивата му — наситен аромат на парфюм, струящ от един автомобил „фолксваген поло“ на двадесетина метра от него, миризма на кожа, идваща от чисто нов мерцедес отляво. А от един автомобил, паркиран точно зад входа, така силно миришеше на мускус, че той за малко не получи ерекция. Някой беше правил секс на задните седалки, и то съвсем скоро.

Щефан затвори очи, сви юмруци и така силно стисна челюсти, че зъбите го заболяха. Тънка, червена болка като стрела премина от челюстта до челото му.

Номерът помогна.

Когато отвори очи, светът отново беше нормален. Сенките отново бяха само сенки, тишината — тишина и паркингът — отново най-обикновен паркинг.

Сякаш нищо не се беше случило.

Щефан разтърси глава. Дланите му все още бяха свити в юмруци, но не ги разтвори. Ядоса се на себе си и на страхливостта си, която в крайна сметка беше истинската причина за странното видение. Явно има нещо вярно в старата поговорка, че смелият умира веднъж, а страхливият — хиляди пъти.

С усилие разтвори юмруците си, извади от автомата талона за паркиране и рестото и се насочи към асансьора на отсрещната стена. Погледът му неволно се спря върху автомобила зад входната врата. Така беше скрит в сянката, че Щефан дори не можа да различи марката, при това беше едва на двадесетина метра. Затова беше и абсолютно невъзможно да е усетил силната миризма. Без съмнение е имал халюцинации.

Трябваше да се убеди, че е така.

Почти стигна до асансьора, когато изведнъж направи завой и с бързи крачки се отправи към колата. Спря по средата на пътя.

Във вътрешността на автомобила нещо се раздвижи.

Не, не нещо, а някой.

Каквото и да беше предизвикало непонятната халюцинация, не го беше измамило. Намираше се вече достатъчно близо, за да различи не само марката и цвета на колата, но че и отзад има две фигури, които се прегръщаха и бяха така вглъбени в любовната си игра, че вероятно нямаше да го видят, ако се приближи още.

Не е възможно!, с ужас помисли Щефан. Абсолютно невъзможно! От мястото си до автомата нищо не виждаше. Забеляза, че двете лампи точно над мерцедеса бяха изгорели, а може би и нарочно изгасени. Затова в този ъгъл е толкова тъмно и затова двойката се е настанила точно тук! Беше наистина невъзможно да чуе нещо, още повече да усети миризма.

И въпреки това…

Усети как всяко косъмче на главата му настръхва. Цялото му тяло започна да трепери. Какво, по дяволите, става?!

Направи още една несигурна крачка към колата, спря отново и се напрегна да подреди хаоса зад челото си. Ритъмът в движенията зад замъглените стъкла на мерцедеса се промени и Щефан веднага си представи какво ще стане след малко, но нямаше сили нито да се помръдне от мястото си, нито да мисли ясно. Ще го сметнат за воайор, промъкнал се скришом до жертвите си!

Твърде късно си даде сметка за това.

Като че ли само мисълта за това даде сигнал за действие, защото вратата с широк замах се отвори и отвътре изхвръкна разгневен мъж. В първия момент Щефан инстинктивно вдигна ръце, очаквайки мъжът да се нахвърли върху него. Но само след две крачки силата на онзи изчезна. Той застана срещу Щефан, стрелкайки го сърдито и предизвикателно с поглед, но видът му будеше по-скоро смях, защото с лявата ръка се мъчеше да държи вдигнати панталоните си, а с другата натъпкваше в тях ризата. Краищата на колана му подрънкваха и звукът на лекия метал отекваше неестествено изкривен от бетоновите стени на сградата. Това мигновено извика в паметта му спомена за камбанките на шейна с кучешки впряг, чиито звън долетя веднъж до слуха му в една снежна нощ. Асоциацията беше може би абсурдна, но за частица от секундата толкова кристалноясна, че видя картината като жива. Въображението продължаваше да му играе номера.

— Какво правиш тук? — грубо кресна мъжът.

Думите му изразяваха предизвикателство, каквото липсваше във вида му. Беше може би двойно по-възрастен от Щефан и доста по-висок и по-тежък от него, но голямата част от теглото му беше увиснала сланина. Изражението на лицето му подсказваше, че се страхува от Щефан също толкова, колкото и Щефан от него. Дори може би повече, защото това, което Щефан изпитваше в момента, съвсем не беше страх. Беше разтърсен от дъното на душата си, а с всеки изминал миг ситуацията ставаше все по-неприятна. Имаше и нещо друго. Не страх, по-скоро обратното.

Освен почти материалния ужас, който мъжът така силно излъчваше, в гласа му имаше и предизвикателство, което не беше за подценяване. Нещо в него реагира на това предизвикателство, зарадва му се. Щефан се улови, че с нетърпение очаква другият да се нахвърли срещу него, да го сграбчи, да го удари в лицето и да…

С все сила потисна тази мисъл, отстъпи крачка назад и безпомощно разпери ръце.

— Исках… Съжалявам. Извинете, не исках да ви…

— Изчезвай, проклет зяпач, че… — изрева онзи.

Вдигна юмруци, направи крачка напред, но веднага спря. В погледа му се четеше несигурност, върху шията му една издута вена започна силно да тупти. Толкова силно, че Щефан съвсем ясно я виждаше от своите пет крачки разстояние. Може би реакцията му в последния момент беше изпълнила мъжа със смелост, която изненада и него самия и с която не можеше да се справи. Много по-вероятно беше обаче да е изпаднал в паника и да не знае какво точно върши.

Ако Щефан наистина беше това, за което мъжът го смята, помисли си бегло, досега тази грешка да му е струвала живота.

Странното състояние продължаваше. В главата му се въртяха необичайни мисли. Реагира като шизофреник. Усети как се изчервява и чувството за неудобство стана толкова силно, че стомахът му болезнено се сви на топка. В същото време нещо го спираше да говори и да направи единственото разумно нещо в този момент — да се обърне и да избяга от това място. Изведнъж осъзна колко опасна всъщност е ситуацията. Ако онзи направи само още крачка към него, ако изговори още една обидна дума, или направи още едно погрешно движение… не беше сигурен дали ще може да устои на натиска да го сграбчи и да го набие.

Опасният момент премина, без нищо да се случи. Онзи вероятно усети какво става в Щефан, или по-скоро го видя изписано върху лицето му. Бурята в главата му едва ли е останала скрита. В продължение на две-три секунди двамата стояха един срещу друг и се гледаха, после мъжът отстъпи крачка назад и сведе поглед. С този жест като че ли изчезна и предизвикателството в поведението му.

— Какво искате? — попита той с все още рязък тон, но всичко вече звучеше по друг начин.

Вероятно по-цивилизовано, помисли си Щефан. Усети как странната вълна от чувства и усещания, която до този момент напълно го владееше, изгасна като отблясък от експлозия, изригнала за миг с бяла светлина и след това избледняла. Дори знаеше какво стана с него. За известно време престана да бъде човек и се превърна много повече в същество, подчиняващо се само на инстинктите и рефлексите си, но не и на логическото си мислене. Но всичко отмина.

— Нищо не искам — отвърна той. — Извинете ме. Беше… недоразумение.

По лицето на човека отсреща видя как мисълта му трескаво работи. Явно не иска да му повярва, просто не може. Чак сега Щефан видя, че панталонът, който мъжът продължаваше да държи с една ръка, е от скъп костюм и че колата, от която излезе, е от най-висок клас. Явно причината двамата с придружителката му да изберат точно това място за любовните си игри не беше, че не могат да си позволят да наемат хотелска стая. Освен това мъжът смяташе Щефан за такъв, какъвто той със сигурност не беше.

— Съжалявам — каза той още веднъж. — Страшно ми е неудобно… Веднага си тръгвам.

Обърна се рязко, почти приведен се отдалечи на няколко крачки от мерцедеса и чак тогава се изправи в цял ръст. Тръгна с широки крачки към асансьора, почти затича. Не успя да се качи, защото някой от по-горните етажи беше натиснал копчето. Вратите се затвориха, точно когато протегна ръка под фотоклетката. Кабината се издигна нагоре с леко бръмчене.

Щефан преглътна една ругатня и за миг се почувства ужасно безпомощен. Веднага след това така силно натисна бутона за повикване на асансьора, че нокътят му побеля. Обърна глава и видя точно това, от което се страхуваше — господинът от мерцедеса вероятно вече беше преодолял ужаса си и сега с бързи крачки идваше към него. Най-сетне беше закопчал колана, така че нямаше опасност да се препъне в панталона си. Изразът върху лицето му никак не хареса на Щефан.

— Чакайте! — извика той. — Трябва да говоря с вас!

„Но не и аз с теб!“ помисли си Щефан. „Изчезвай! Махай се! Направи си сам услуга и не се приближавай! Моля те!“

Вероятно мъжът нямаше да се вслуша в думите му, дори да бяха изречени на глас. Ускори крачки и толкова бързо се приближаваше, че Щефан нямаше време да направи нищо. Пръстът му нервно натискаше бутона, но без успех.

— Моля ви — каза шофьорът на мерцедеса, — искам само да говоря с вас, нищо повече!

— Слушайте! — Щефан не се обърна, отговори през рамо: — Наистина съжалявам. Не мога повече нищо да направя, освен да ви се извиня. Беше просто някакво глупаво недоразумение!

— Жена ми ли ви изпрати? — попита другият направо. По гласа му личеше колко му е трудно да изрече думите. Не изчака отговор, а трескаво продължи: — Да, тя ви е изпратила. Колко ви плати?

— Не, не ме е изпратила жена ви! — остро отвърна Щефан. — Не я познавам, вас също, и изобщо не държа да се запознаваме. Не разбирате ли? Тук съм съвсем случайно!

Онзи го погледна, приближи се на още една крачка и вдигна ръка, сякаш за да я сложи върху рамото му. Той мислено се помоли мъжът да не го докосва. Не знаеше какво ще се случи, ако го направи. Каквото и да беше почувствал, то още беше в него. И чакаше.

— И на мен ми е също толкова неприятно, колкото и на вас — продължи Щефан. Откъм асансьора се чу леко пукане — кабината сигурно слизаше. Престана да барабани по бутона, но не се обърна към непознатия. Внезапно почувства такава сухота в устата си, че му стана трудно да говори. — Повярвайте ми най-сетне! Само ще направим нещата и за двама ни по-неприятни, ако продължим да дърдорим. Най-добре да се обърнем и всеки да върви по пътя си.

— Искате пари, знам — продължи непознатият, сякаш изобщо не беше чул думите на Щефан. Вече не беше гневен, а изглеждаше по-скоро облекчен. — Няма проблем. Кажете какво ви плаща жена ми и ще получите двойно повече, и то веднага.

Асансьорът дойде и в същия миг шумът от двигателя зад тях се усили и промени звука си — автомобилът тръгна по бетоновия под. Призрачен бял лъч светлина за миг премина над подредените в правилни редици автомобили. И за един още по-кратък миг, може би само за частица от секундата, нищо вече не беше такова, каквото е.

Светът прекрачи през Въртящата се врата, зад която се намираше една съвършено друга, ужасяваща действителност, реалност не само извън границите на познатото, но и далеч надхвърляща всякакви представи и въпреки това носеща ужасното усещане за нещо познато.

Сетивата му избухнаха с неочаквана яснота. Подушваше, чуваше и — най-вече — усещаше нещата с такава острота, която достигаше границата на физическа болка. Още преди вратите на асансьора да се отворят, знаеше, че отвътре ще излезе жена. Не много млада, но не и стара. Усещаше миризмата на дезодоранта й и със сигурност можеше да каже какво е яла предната вечер.

Усещаше миризмата на непознатия мъж със същата интензивност, както и всичко друго. Знаеше къде е бил вчера вечерта, как изглежда домът му и с какво, е хранил през последните четири-пет дни. Можеше дори да определи и последователността, в която е поел храната. Знаеше какъв парфюм употребяваше жената в колата, също и какво е закусила тази сутрин. Знаеше и че не са свършили докрай това, заради което са дошли тук.

Това не беше всичко. Съвсем не всичко. Сякаш за компенсация на внезапно изострените сетива, зрението му намаля и вече виждаше само в черно-бяло, с размазани контури. Образите бяха някак зърнисти — като кадри, преснимани много пъти на лошокачествени ленти. Това, което виждаше, беше с непозната досега наситеност. Отведнъж езикът на тялото доби съвършено нови измерения. Нямаше нужда мъжът пред него да казва какво мисли — Щефан виждаше мислите му. Паниката и отчаяната решителност се преплитаха не само в стойката на тялото му, но във всеки напрегнат мускул на лицето, в погледа на тъмните очи, в миризмата и тона на гласа му. Дори времето вече не беше това, което познаваше. Тъй като приемаше стотици пъти повече информация за единица време, имаше чувството, че то се разтяга, защото усещаше всяка изминаваща секунда като вечност. Вратите на асансьора се разтвориха със скърцане и той чу движението на всяко зъбно колело. Механиката беше на няколко десетилетия и не работеше съвсем добре. От асансьора излезе жена. Шумът на двигателя се приближи и за секунда светлината от фаровете освети непознатия. Той примига заслепен, очите му отразиха белия блясък и добавиха към него още нещо и тогава…

всичко свърши.

Въртящата се врата направи пълния кръг, преди той да успее да излезе от другата страна. Светът върна цветовете си, които като че ли бяха изгубили голяма част от своята наситеност. Щефан не можеше да прецени дали това е само негово субективно впечатление, но светът изведнъж му се стори плосък, безцветен и по някакъв странен начин приглушен. След като за части от секундата сетивата му бяха работили така интензивно, сега някой сякаш беше хвърлил було върху тях и носът и ушите му бяха като запушени с памук. Всичко отново беше нормално.

— Извинете.

Жената от асансьора се промуши между двамата, опитвайки се със сведен поглед да ги разгледа. На Щефан за миг му се стори, че с нея не просто стояха един срещу друг, а бяха и противници. Бързо направи крачка напред, за да й направи място, но и за да влезе в асансьора. Това беше единственият път за бягство. Трябва да се махне оттук! Веднага!

За негово нещастие обаче непознатият явно си беше поставил за цел да му попречи, защото последва движението и протегна ръка напред. В последния момент Щефан помисли, че иска да го докосне по рамото, но причината беше, че иска да задържи асансьора. Дори не забеляза, че така блъсна жената, че тя за малко не падна.

— Чакайте! — В гласа му се долавяше истерична нотка и в очите проблясваше гневно пламъче. Всички предупредителни лампички в ума на Щефан светнаха. Мъжът се намираше в онова опасно състояние между паниката и холеричния гняв, при което следващата стъпка решаваше в коя посока ще избухне. Щефан направи втора крачка напред и така почти се дръпна до стената на кабината. Същевременно натисна и бутона за четвъртия етаж — не защото колата му беше там, а просто така, напосоки. А може би и защото това ниво беше най-далеч от мястото, където се намираше. Действията му продължаваха да са повече инстинктивни, отколкото плод на обмисляне.

— Спрете най-сетне!

Мъжът от мерцедеса продължаваше да стои в комична поза с протегната напред ръка и повдигнат крак, сякаш се страхуваше да влезе в асансьора. Може би усещаше, че прекрачването вътре щеше да е пречка за бягството на Щефан. Освен смесицата от страх, гняв и паника, у него сигурно беше останала и частица ясен разум, който му казваше, че все още има шанс да предотврати наближаващата буря.

— Трябва да говоря с вас. Моля ви!

— Няма за какво да говорим — отвърна Щефан. В същото време видя, че автомобилът вече не се приближава, а е спрял. Не беше много далеч от полезрението му. Чу отваряне на врати. — Грешите, не съм този, за когото ме вземате.

— Колко ви плаща? — нервно попита другият. Погледът му опипваше лицето на Щефан, търсейки издайническо трепване, знак за слабост. — Ще ви дам… ще ви дам десет хиляди! Веднага. Чек за изплащане в брой. Ще имате парите още сега.

— Не ви искам парите, за Бога! — ядоса се Щефан. Все по-трудно се сдържаше. Ситуацията беше гротескна. През ума му мина светкавичната мисъл наистина да приеме чека. Не за да го осребри, а просто да се отърве и някак да излезе от неловкото положение. Но това означава да се върне с мъжа обратно до колата и да изчака, докато попълни чека. Само Господ знае какво може да се случи в това време. И между другото, означава също така да даде на него и придружителката му сигурност, каквато не съществува. Затова каза:

— Просто забравете, че някога сте ме виждали, става ли?

Това се оказа фатална грешка.

Разбра го, още преди да довърши изречението. Мъжът направи две крачки — една навътре в кабината, а с другата прекрачи границата между страха и агресивността.

— Проклет мръсник! — изсумтя той. — Доставя ви удоволствие да унищожавате другите, а? Парите не ви интересуват. Искате да гледате как хората страдат, нали? Само че при мен номерът няма да мине!

И още преди Щефан да разбере какво става, мъжът протегна ръце, за да го хване за реверите на якето и да го блъсне в стената на асансьора. Щеше да успее, ако беше опитал — беше доста по-висок от Щефан и по-силен, а гневът сигурно му даваше и допълнителни сили. Но направи грешка — грубо го сграбчи и го повдигна, така че Щефан застана на пръсти. Така се оказа очи в очи с него и този безмълвен миг промени всичко. Щефан — нещо в него, Нещото от другата страна на Вратата — прочете предизвикателството в погледа му и реагира.

Стъписан, но и изпълнен с някакво почти научно любопитство какво ще се случи след малко, Щефан проследи с мисъл свиването на юмруците си и вдигането на ръцете. Удари китките на мъжа и го отхвърли от себе си. Завъртя горната част на тялото си надясно и така го удари в рамото, че не само му изкара въздуха и го накара да завие от болка, но и го отхвърли до вратата на асансьора. Двете врати, които тъкмо се затваряха зад тях, спряха по средата и се плъзнаха встрани. Без участие на собствената си воля, Щефан налетя още веднъж върху непознатия и го блъсна с длани по гърдите. Мъжът изхърка, олюля се назад и излезе от асансьора. Размаха ръце, за да запази равновесие, препъна се и падна назад. Щеше да загуби боя, ако не се беше блъснал в един автомобил.

— Стига, достатъчно! — изфуча Щефан. — Казвам ви за последен път: Оставете ме на мира! Нямам нищо общо с вас! Изчезвайте, иначе ще ви се случи нещо!

Асансьорът се затвори — бързо, но не чак толкова, че Щефан да не разбере, че още нищо не е свършило. Внезапният му изблик на гняв изненада не само него, но и другия. В продължение на няколко секунди той стоя напълно неподвижен, с широко разтворени очи, облегнат на колата, която го подпря в последния момент. След това обаче в очите му проблеснаха искри и Щефан разбра, че преди малко не е видял в погледа му само отражението от фаровете. Предизвикателството идваше и от двете страни. Мъжът няма да се откаже, а ще се върне и когато този път прекрачи кабината, наистина ще се бият. И тогава ще се реши кой печели…

Не се наложи да взема решение. Вратите на асансьора се плъзнаха една към друга буквално в последната частица от секундата, преди непознатият да стигне до тях. Гневният му писък прозвуча като звук от действителността, която Вратата за миг беше разкрила.

За секунда асансьорът не се помръдна. Шофьорът на мерцедеса удряше с юмруци по вратите и крещеше обидни думи. Ами ако натисне бутона и вратите отново се отворят? Ще влезе и единият от двамата ще убие другия.

Подът потрепери и асансьорът потегли.

Напрежението се смъкна от раменете му като дреха. Щефан шумно въздъхна, облегна се назад, при което главата и раменете му силно се удариха в металната стена. Махалото отново се върна на отсрещната страна. Кипящият гняв и огромното желание да грабне нещо и да го строши бяха последвани от страх и такова силно треперене на ръцете, че пръстите му забарабаниха по стената. Сърцето му биеше силно. Въздухът в гърлото му придоби вкус на метал, който сякаш го срязваше отвътре.

За Бога, какво му става? Продължаваше да чува ударите на полуделия шофьор, който така бясно блъскаше по вратата на асансьора, че целият паркинг се тресеше. Асансьорната шахта улавяше звука и действаше като усилвател — ударите се чуваха като стрелба от автомат.

Със затаен дъх Щефан изчака асансьорът да спре и буквално изхвърча от кабината. Колата му беше два етажа по-нагоре, но дори и не помисли да ползва някой от другите асансьори. С широки крачки хукна по стълбището, преследван от невидим страх, който с всяка крачка сякаш ставаше все по-силен. Крясъците и ударите престанаха, но това не означаваше, че побеснелият мъж се е успокоил. Ами ако изведнъж се появи тук, на стълбището? Или го чака два етажа по-нагоре зад вратата, въоръжен с крик или метална щанга?

Глупости! Все пак му беше останал малко разум, който казваше, че всичко това е изключено по простата причина, че човекът не знае къде е паркирал автомобила си.

Въпреки това не намали темпото и така стремглаво влетя през вратата, че удари рамото си. Последните метри до колата на Роберт взе буквално на спринт.

Беше толкова нервен, че в първия момент напълно забрави за електронната блокираща система на колата и три-четири пъти безуспешно завъртя ключа в стартера. Най-сетне си спомни цифровата комбинация и я набра. Двигателят изрева като измъчено животно, защото твърде силно натисна педала на газта. Още преди да се усети, че не е в собствения си стар голф, а в автомобил с пет пъти повече конски сили, БМВ-то подскочи от мястото си, оставяйки черни дири от гумите, и се насочи към една друга кола. Щефан ужасено извика, нави светкавично волана и в последния момент успя да избегне сблъсъка. Колата се размина буквално на косъм с две други и спря със свистящи гуми. Двигателят угасна.

Щефан опря чело във волана, затвори очи и така силно издиша, че в собствените му уши звукът отекна като писък. Цялото му тяло трепереше. Усети миризмата на собствената си пот. Пулсът му сигурно беше две хиляди. Не знаеше колко време е седял така — сгърчен, с бясно биещо сърце и треперещ като трепетлика. Когато след известно време погледна в огледалото, насреща си видя едно чуждо лице — призрачнобледо, с хлътнали страни и обляно в пот. Виждаше как туптят вените на шията му. Колкото и да се опитваше, в първите секунди не можа да отдели ръце от волана.

Състоянието му се нормализира чак след доста дълго време. Успя да включи двигателя, после фаровете и климатичната инсталация. Противно на всякаква логика отвори и четирите прозореца, защото имаше чувството, че се задушава. Измина няколко метра, спря и се ослуша. Разбира се, не чу нищо друго, освен шума на автомобила, изкривен и пречупен от акустиката на гаража и приличен много повече на шум от гигантски ръждиви машини, древни механизми, инсталирани под земята от изчезнал народ. Пропъди абсурдната мисъл. Не само рефлексите, но и въображението вече му изневеряваше. Трябва да се измъкне оттук!

Този път кара много по-предпазливо. Роберт сигурно ще получи припадък и ще му изнесе дълга лекция за вредата от карането с ниска скорост на автомобил като неговия. Въпреки това Щефан имаше чувството, че лети. Когато стигна етажа, от който се излизаше навън, така забави ход, че за малко да задуши двигателя. Отново се запита какво би направил, ако непознатият ей сега се появи пред него и застане на пътя му.

Само че този път по изключение съдбата му мислеше доброто. Етажът, от който се излизаше, сега му изглеждаше съвсем различен отпреди, когато дойде. За миг през ума му мина дали не се е объркал. От непознатия мъж и неговата любовница нямаше и следа. После му направи впечатление, че някой явно е подменил и останалите автомобили. Същият Някой, който е преместил и автоматичната бариера доста встрани.

Чак след малко си спомни, че в този паркинг входът и изходът бяха в двата края на сградата. Така поне му спестяваха втората среща с непознатия.

Бавно продължи напред, спря пред бариерата и трескаво затърси талона в джоба на якето си. Не го намери веднага, но все пак достатъчно бързо, за да не изпадне в паника при мисълта, че може да го е изгубил по време на сблъсъка с непознатия мъж. Бариерата се вдигна с леко бръмчене и той излезе. Отдалечи се на няколко метра и спря, като остави двигателя включен.

Изведнъж в колата стана студено. Грейналото слънце и ясният предиобед бяха измамни, защото по това време на годината не беше никак топло. Щефан изключи климатика и включи парното, но остави прозорците отворени. Вдишваше дълбоко кислорода и се наслаждаваше на боцкащата студенина, причинена от хладната пот върху челото и страните си. Трябваше му известно време за пренагласа, защото не се чувстваше сигурен, че ще може безпроблемно да шофира в интензивното движение на града. Спокойствието, което изпитваше, не беше истинско.

Само по себе си случилото се преди малко беше смешно. Водевил. Нещо, от което възникват големите драми — Нищо. Това, което истински го ужаси, не беше агресивността на шофьора. Като роден страхливец това не можеше да го изненада — подобна реакция очакваше от всички свои себеподобни и в течение на годините си беше изработил стратегии за справяне с подобни ситуации.

Днес обаче не използва нито една от тях. Дори не си и помисли за това, а направо реагира като хората, от които обикновено се страхува. Опита се да направи равносметка на поведението си отпреди малко. Страхът, който изпита, не беше предизвикан от мъжа в мерцедеса, а от това, което за малко не направи.

Знаеше и причината.

А тя нямаше нищо общо с непознатия или с някаква тъмна страна от другата страна на действителността — представа, която сега, навън, под грейналото слънце, му се стори направо смешна.

Имаше проблем единствено със себе си. Започваше да развива параноя и трябваше да направи нещо, за да предотврати ставащото.

Дори вече знаеше какво.

Два часа след случилото се Щефан Мевес отново се качи в един асансьор и там се случи точно това, което през цялото време подсъзнателно очакваше и от което се страхуваше: обстановката събуди у него недобри спомени и преди още вратите на асансьора да се затворят съвсем, в душата му започна да пълзи чувство на потиснатост. Сега обаче то имаше съвсем друга причина — в този асансьор нямаше да се чувства добре дори и без ужасната сцена от предиобед. Кабината се движеше много бавно и с подскачане. Светлинките, показващи етажа, се сменяха толкова бавно, че Щефан се запита дали не е заседнал. Два-три пъти така силно друсна, че той реши, че този път наистина е заседнал. Кабината беше малка, стара и страшно разнебитена, осеяна с графити (в по-голямата си част, разбира се, просто цинизми, които авторите им смятаха за графити). Щефан облекчено въздъхна, когато над вратата най-сетне светна надпис „12“ и двете крила мъчително и със скърцане се разтвориха. Не би се хванал на бас за голяма сума, че бутонът на алармата работи.

Коридорът, в който излезе, не предлагаше кой знае колко по-различна гледка от асансьора. Приличаше на безкрайна, почти неосветена тръба с множество врати от всяка страна. Отникъде не влизаше дневна светлина, а две от общо трите лампи на тавана, които и без друго бяха разположени на доста голямо разстояние една от друга, не светеха. В първия момент му беше трудно да се ориентира и тръгна в погрешна посока, после се върна, с мъка откри търсения апартамент и натисна копчето на звънеца.

Не се чу нищо. Звънецът или беше много тих, или не работеше — което не би го учудило. Още отвън къщата правеше впечатление на доста занемарена, а отвътре състоянието й беше направо плачевно. Затова пък наемите сигурно са невероятно ниски. Познаваше достатъчно подобни къщи, защото двамата с Беки неотдавна правиха репортаж за тези модерни гета. Не обичаше да си спомня за този момент. Тогава вярата му във висшата справедливост и в това, че въпреки всичко накрая животът се оказва такъв, какъвто сме заслужили, претърпя огромен срив.

Позвъни още веднъж, наведе се и с присвити очи се опита да разчете написаната на ръка табелка с името, сложена до вратата. Не успя. Надписът беше не само нечетлив, но и доста избледнял. Вдигна ръка, отстъпи крачка назад и почука. Веднъж, два, три пъти. Най-сетне чу стъпки. Вратата се отвори и срещу него се показа стъписаното лице на червенокоса жена.

В първия момент и Щефан беше също толкова изненадан като нея. Без сестринската униформа, бялата касинка и строго прибраната назад коса едвам разпозна сестра Данута. Тя изглеждаше поне десетина години по-млада и някак… по-женствена. Много по-женствена, ако трябва да бъде точен.

Изведнъж осъзна, че до този момент не е възприемал сестрата като жена, а само като неутрално същество, в което я превръщаше бялата й престилка. Оказа се, че тя е доста привлекателна жена.

Неочакваната му реакция стресна и него самия и дори му стана неудобно, макар да беше убеден, че по изражението на лицето едва ли могат да се прочетат мислите му. Още повече пък при оскъдната светлина в коридора. Не можеше да разбере реакцията си. През десетте години брачен живот с Ребека никога не беше поглеждал към други жени — не по някакви старомодни причини като вярност или религия, а защото двамата с Беки бяха щастливи един с друг и тя му даваше всичко, от което той имаше нужда.

— Вие? — не можа да скрие изненадата си Данута. — Какво…

Тя не продължи, отмести се половин крачка назад, без да снема ръка от дръжката на вратата, и го изгледа със смесица от изненада и недоверие. Сигурно си спомня предната вечер, помисли си Щефан, осъзнавайки, че я гледа с втренчен поглед, и смутено се усмихна. За секунда се запита какво, по дяволите, търси тук. Нали Дорн му даде добър съвет, който просто трябваше да последва — да не предприема нищо на своя глава, още повече пък да се прави на детектив.

— Добър ден — каза той сконфузено. — Надявам се, че не преча…

Данута не отговори веднага и го изгледа с поглед, който казваше, че посещението му е всичко друго, но не и приятно. Освен това не направи опит да освободи пътя или да го покани да влезе. Дори напротив — направи крачка напред, дърпайки вратата след себе си. Най-накрая тръсна глава и попита:

— Откъде имате адреса ми?

За миг Щефан си помисли дали да й разкаже колко смешна беше цялата история с откриването на телефонния й номер и адреса, но не го направи. В крайна сметка не беше дошъл да изнася лекция за секретността на личните данни във Франкфурт.

— Трябва да говоря с вас, важно е. Може ли да вляза?

Не, не можете, отговори погледът й. Изобщо не можете. На глас каза:

— Не знам… Нямам много време… Смяната ми започва след час и…

— Знам — прекъсна я Щефан. — Няма да ви отнема много време. Наистина е важно.

След кратка пауза допълни:

— След това и без друго отивам в болницата. Мога да ви закарам, ако искате. Така ще спестите половин час.

Данута не обърна никакво внимание на предложението му.

— Какво искате? — Гласът й не звучеше остро, но все още натъртено.

— Само да говоря с вас — увери я Щефан. — Става въпрос за снощи. Аз…

— Няма какво да говорим за това — прекъсна го Данута. — Не знам какво искате от мен.

Преди Щефан да отговори, се чуха приближаващи стъпки. Вратата се отвори изцяло и иззад рамото на Данута враждебно го погледна върлинест мъж с дълга до раменете коса и тридневна брада. Беше облечен в черен анцуг за джогинг и тениска. Без да изпуска Щефан от поглед, мъжът каза нещо на своя език. Доколкото Щефан можа да прецени, не хърватски, а друг, но пак славянски.

Данута отговори на немски:

— Един човек от болницата — мъжът на наша пациентка. — Тя направи крачка назад и го покани с жест да влезе. — Добре, влезте. Но наистина само няколко минути. Трябва да се подготвя за работа.

Мъжът явно не беше особено очарован от поканата, но послушно му направи място да мине. Докато влизаше в жилището, си помисли, че всъщност го дължи само на появата на дългокосия. В началото Данута беше твърдо решена да не го пуска, но вероятно не искаше да се стига до спор в коридора.

— Желаете ли кафе? — попита тя, затваряйки вратата след него. — Няма да ми представлява трудност, готово е.

Преди да отговори, Щефан погледна спътника й — сякаш искаше неговото одобрение.

— Да, с удоволствие.

Данута го въведе в малка, просто и удобно обзаведена всекидневна и посочи канапето.

— Седнете, веднага се връщам.

Той послушно изпълни поканата. Данута изчезна в друга стая — вероятно кухнята, — където я чу да говори тихо, но възбудено с приятеля й, който беше я последвал. Не му беше предложила кафето от учтивост, а защото й трябваше време да говори с мъжа. Или по-точно да се кара, ако съди по гласовете. Щефан отново се запита от къде на къде си присвоява правото да се появява ей така, изведнъж, в живота на една абсолютно непозната жена и да й причинява Бог знае какви проблеми.

Искаше обаче да си изясни нещата. Да се откаже от отговорите, които можеше да му даде Данута, би означавало да се откаже от отговора на единствения въпрос, който наистина имаше значение: действително ли го преследват, или просто е на път да загуби разума си?

Докато чакаше да се появят Данута и мъжът, който й беше незнайно какъв, Щефан се огледа в стаята. Това, което видя, едновременно отговори на очакванията му и ги опроверга, но противоречието само на пръв поглед беше такова. Обзавеждането се състоеше от не много стари мебели, чиито подбор и подредба издаваха вкус. Личеше, че е жилище на човек, който не се е настанил завинаги на това място. Щефан предположи, че сестрата ще остане само няколко години в Германия — може би, докато поотминат хаотичните събития в родината й. А може би и докато събере малко повече пари, за да започне там отначало. Вероятно това бяха само част от причините, а за останалите той не можеше и да подозира.

Когато се вгледа обаче по-внимателно, откри предмети, които говореха точно обратното — няколко избрани мебели, които не можеше да си представи в хърватска селска къща, модерен компютър, който там едва ли би имал приложение, както и проспект на посредническа агенция на недвижими имоти.

— Извинете, че ви накарах да чакате — каза Данута. — Искате ли захар? Или мляко?

— Всичко, което е безплатно — автоматично изрече Щефан плоската шега.

Данута бегло се усмихна, наля му кафе и седна срещу него. Мъжът отново попита нещо на родния си език и тя му отговори. После веднага се обърна към Щефан.

— Моля ви, не се сърдете на Андреас. Брат ми разбира вашия език, но не говори много добре.

— Няма проблем — отвърна Щефан. — Още веднъж се извинявам за това неочаквано посещение. Наистина не искам да ви създавам неприятности, търся няколко отговора.

При тези думи внимателно изгледа Данута, но за негово разочарование тя не реагира. Погледът на Андреас стана още по-недоверчив, но и той не каза нищо. Щефан се замисли какъв въпрос е най-уместно да зададе, но веднага изостави всички стратегически съображения и попита направо:

— Какво знаете за тази долина?

— За „Вълче сърце“ ли?

Естествеността, с която повтори въпроса му, го накара да си помисли, че го е очаквала.

Данута поклати глава.

— Нищо.

— Снощи казахте друго.

— Не знам нищо повече от това, което ви разказах снощи — упорито повтори Данута. — Няколко романтични легенди, нищо особено.

Това, което се случи вчера на Щефан, далеч не беше романтично. Отчаяната им битка за оцеляване в долината — също. Преглътна острите думи, които щеше да изрече. Оттатък в кухнята Данута май не само беше успокоявала брат си. Беше се подготвила за въпросите, които предполагаше, че може да й зададе. Вместо да се впусне в играта на котки и мишки, която така или иначе нямаше да спечели, Щефан изчака и каза със спокоен глас:

— Не ви вярвам.

Стреля напосоки, но улучи целта. За частица от секундата чертите на лицето й се промениха. В погледа й проблеснаха същите искри на страх, които забеляза и предната вечер. Почти мигновено тя отново се съвзе, но явно разбра, че той е разкрил маскировката й, защото не се опита пак да отрече, а сведе поглед и се опита да спечели време, отпивайки от горещото кафе.

— Не искам от вас да правите нещо, което ще ви застраши или ще ви причини неприятности — продължи Щефан. — Само трябва да разбера какво наистина толкова странно има в тази долина. Искам да знам дали полудявам, или…

— … или? — попита Данута, когато той не продължи.

Щефан се поколеба, но след това продължи:

— Имам чувството, че някой ме преследва и искам да разбера дали си внушавам, или наистина е така.

— Но как мога аз да реша дали е така? — с непресторено учудване попита Данута.

— Има ли това нещо общо с Ева?

— С момичето? — тя вдигна рамене и отново отпи от кафето.

Сега вече Щефан беше сигурен, че знае нещо, но просто беше по-добра актриса, отколкото бе предполагал. Брат й попита нещо, но тя отмина въпроса, без да му отговори.

— Снощи ми казахте, че за нищо на света не е трябвало да я довеждаме тук и аз много добре видях какъв страх изпитахте при тези думи — каза Щефан. — Не отричайте!

— Не го и правя — отвърна тя. — Направили сте грешка. Детето е… — тя затърси точната дума.

— … вук — помогна й Щефан. — Това е думата, която търсехте, нали? — С ъгълчетата на очите си долови как Андреас силно потръпна и пребледня.

— На вашия език значи „вълк“ — каза Данута, която вече с мъка се владееше.

— Знам какво значи — раздразнено отвърна Щефан. — Само не знам какво означава това.

— Защо трябва да означава нещо? Вече ви казах — само легенди и суеверие. Не мога да ви помогна повече с нищо.

Щефан въздъхна.

— Разберете, Данута — не искам да ви причинявам главоболия. Но и вие като мен знаете какво стана вчера. Забравихте ли полицая? Снощи той ме попита дали всичко не е свързано със случилото се там. Сега аз ви задавам същия въпрос. Има ли нещо общо с Ева?

— Но откъде да знам?

— Знаете — не се предаваше Щефан. — Знаете поне нещичко. Видях го по изражението на лицето ви и залагам дясната си ръка, че и Дорн го е забелязал. Не ме разбирайте погрешно, Данута. Не искам да ви заплашвам или изнудвам, или нещо подобно. Напротив. Обещавам ви, че ще ви държа настрана от цялата история. Но затова трябва да знам какво става. Кажете ми честно: луд ли съм, или наистина има нещо общо с Ева?

— Не знам — отговори Данута и този път гласът й прозвуча съвсем искрено. Отпи голяма глътка от кафето, остави чашата на масата и нервно прекара ръка по лицето си. — Наистина съжалявам. Беше глупаво от моя страна да ви разказвам всички тези глупости.

— Това ли е? Глупости? — попита Щефан.

Андреас каза нещо и Данута отговори на думите му. Той отвърна с няколко ядосани фрази, на което тя реагира по същия начин. За кратко време между двамата се разрази истински спор, по време на който Данута нито веднъж не вдигна поглед към брат си. Накрая кимна с глава и се обърна отново към Щефан.

— Добре. Мисля, че Андреас има право.

— За какво?

Данута се засмя късо и нервно.

— За това, че сигурно няма да се успокоите, докато не ви разкажа всичко, което знам за легендата за „Вълче сърце“.

— Мога да бъда доста досаден — каза Щефан.

— Андреас употреби една друга дума, доста по-неучтива.

— Може би е прав — призна си Щефан.

— Трябва да ви предупредя, че когато чуете всичко, може би ще ме сметнете за луда.

— Едва ли. Е, да чуем.

— Не е толкова драматично, както сигурно смятате.

Данута стана, отиде до шкафа и се върна с голяма, оръфана книга. Щефан не можа да разчете заглавието, чиито златни букви бяха доста олющени. Приличаше на хърватски, но вече почти нищо не личеше. Данута остави книгата на масата пред себе си, без да я отваря.

— Страната, откъдето идвам, е… по-различна от вашата, господин Мевес — започна тя. — Не знам дали вие и жена ви съзнавате какво сте направили там.

— Обясниха ни — отвърна Щефан. — И то по доста драстичен начин.

— Не ме разбирате. Не говоря за войната или за това, което става от няколко години насам. Говоря за хората, които живеят там. За начина, по който живеят.

Щефан замълча. Не беше сигурен какво иска да му каже Данута. Имаше доста недобро предчувствие. Нещо му подсказваше, че няма да му разказва за различния манталитет на сънародниците си или за един или друг лош навик.

— Страната ми не е много далеч от вашата — продължи Данута след многозначителна пауза, — но е съвсем различна от представите ви. Дори аз самата понякога не мога да възприема определени неща. Може би вече твърде дълго живея при вас. Хората там винаги са показвали особен интерес към мрачното, митичното. Знаят много неща, които другите отдавна са забравили. Не е никак случайно, че точно там са родени толкова много страшни истории и легенди.

— Някои хора твърдят, че на Балканите мрачното средновековие никога не е свършвало — каза Щефан.

— Тези истории са много по-стари — отвърна Данута с такава сериозност, която в първия момент се стори на Щефан съвсем не на място. Тя поклати глава: — Не говоря за Дракула, Трансилвания и всички онези глупости. Това са само измишльотини.

— А това за „Вълче сърце“ не е, така ли?

— Тези са други. Може би историите за вампири, кръвопийци и омагьосани замъци са измислени само за да отклонят вниманието от другите. Нали разбирате — говори се на висок глас за неща, за да се заглушат други. Ето, вижте.

Без да поглежда, тя протегна ръка, отвори книгата и я обърна към него. Текстът върху пожълтелите страници не можеше да бъде разчетен, но не беше и нужно.

Данута сочеше една вероятно много стара репродукция на карта, показваща територията на страната, която все още се наричаше Югославия, макар че това изкуствено образувание от години вече не съществуваше. Въпреки старинните букви и непознатия език Щефан различи имената на някои по-известни градове.

— Е, какво ми показвате? — попита той.

— Потърсете „Вълче сърце“ — каза Данута.

Щефан бегло прокара поглед по картата.

— Знаете, че не мога. Освен това тази карта е поне на сто години.

— Няма да намерите долината и на съвременна карта. Както и още доста местности.

— Какво искате да ми кажете? — Щефан наклони глава и погледна първо Данута, след това брат й, после картата. Опита се да се усмихне, но не успя. — Че долината в действителност не съществува и Ребека и аз сме били в… някакво друго измерение? Нещо като омагьосано място, в което може да се влезе само веднъж на всеки седем години, при това в полунощ и при пълнолуние?

Данута не се засмя.

— Разбира се, че долината съществува — каза тя съвсем спокойно. — Вие сте бил там, жена ви и Ева също. Искам само да ви покажа, че никой не говори за тези места. Никога. Има ги — и „Вълче сърце“, и други като него, може би още по-лоши.

— По-лоши?

С всички сили Щефан се опита да сложи думите на Данута там, където им беше мястото — в чекмеджето със светещ надпис „ГЛУПОСТИ“, но не успя. Нещо изпълзя от нишите на реалността и придаде на думите на сестрата достоверност, каквато може би не притежаваха.

— Вярвате ли в Злото? — попита Данута. — Искам да кажа в истинското, чистото Зло, без смисъл и цел? В съществуването на сили, които не питат за ползата от себе си и не преследват определена цел, а са просто зли?

— Това са глупости! — изрече Щефан, но далеч не с онази убеденост в гласа, както му се искаше. Дали вярва в Злото? Например в съществуването на Нещо, живеещо от другата страна на Вратата? Разбира се, че не. Засмя се нервно и продължи: — Сигурно сега ще ми разкажете, че в тази долина живеят и върколаци?

— Вие ме попитахте — каза Данута.

Щефан погледна първо нея, после брат й. Онова, което видя в очите им, го накара да потръпне целият.

— Не го мислите сериозно. Не вярвате в това, нали?

— Няма значение аз в какво вярвам или вие, или жена ви, или онзи полицай. Всичко, което има значение, е онова, в което вярват хората там. Не разбирате ли? Няма значение какво е истина и какво не. Местните хора вярват в тези неща. Страхуват се от тях, но са се научили някак да се пригаждат. И това е така от дълго, много дълго време.

— Разбирам.

— Не ми се струва да е така — отвърна Данута. — Хората там вършат неща, които нито вие, нито аз разбираме, и ги вършат поради причини, които също не можем да проумеем. Но ги вършат. Може би нямаме право да се намесваме.

— Но те убиват децата си! — възнегодува Щефан. — Наистина ли очаквате да стоим бездейно и да гледаме как дават живите си деца за храна на дивите животни?

— А защо не?

— Защо не? — Щефан силно изпъшка. — Наред с хилядите други причини, които ми идват наум, например и защото говорим за човешки живот.

— А човешкият живот е свещен, така ли? Недосегаем? Най-ценното на този свят? — Данута тихичко се засмя. — И кой ви е казал, че това е вярно?

— Кой…? — Щефан беше така зашеметен, че не можа да продължи. Изпитваше смесица от възмущение, яд и справедлив гняв, които в буквалния смисъл на думата го правеха безмълвен.

— Това е чудовищно — каза най-сетне той.

— Знам. — Данута се засмя, но смехът й беше тъжен. — Само че по този начин мислят хората там. Не мога нито да ги съдя, нито да се съглася с тях.

— Разбирам — повтори Щефан, без да й противоречи. Може би, защото усети, че тя казва истината. Не беше въпрос на съд. Данута беше права — това е начинът, по който онези хора разсъждават и той просто трябва да го приеме, независимо дали това му харесва или не.

— Ако тези хора наистина са по петите ви, господин Мевес, животът ви е в опасност. Трябва да сте готов на всичко.

Странно — имаше всички основания да бъде разочарован. Не получи отговорите, които дойде да търси, дори напротив. Въпреки това изпита нещо като облекчение. Може би това, което му беше тежало, не е било страх, а неговата тиха, но също толкова могъща посестрима — неизвестността.

— Благодаря ви — каза той колебливо. — Помогнахте ми повече, отколкото предполагате, Данута. — Щефан стана и се насили да се усмихне. — Предложението ми е все още в сила. Да ви откарам ли в болницата?

Естествено, не вярваше, че тя ще се съгласи. Така и стана. Данута рязко се изправи и поклати глава.

— Не е нужно. Андреас ще ме откара. Предполагам, че днес и без друго ще се видим.

— Вероятно — отвърна Щефан. — Освен, ако днес по някакво чудо Беки се откаже от вечерните си разходки. Но е малко вероятно.

Обърна се, за да тръгне, но пред вратата спря и каза, следвайки някакъв вътрешен глас:

— Може би ще е по-добре да си вземете няколко дни почивка. Искам да кажа, в случай че… че все пак не съм откачил и онзи младеж наистина съществува. Тогава може и вие да се окажете в опасност.

— Аз? — Данута се изсмя. — Защо ще ме заплашва?

Трета част

Макар че беше време за посещението при Ребека, Щефан не отиде в болницата, а по най-прекия път се прибра вкъщи. Беше странно развълнуван и дори по-объркан, отколкото след случката в паркинга. Реши, че ще е по-добре, преди да говори с жена си, да подреди собствените си мисли.

Трябваше да реши няколко чисто практически задачи.

Пощенската кутия преливаше от писма. През последните четири-пет дни не беше прибирал пощата си и когато отвори капака, в краката му се изсипаха куп писма и рекламни материали. Част от тях отдели, още докато се качваше по стълбите към жилището си. Бяха рекламни проспекти, задължителното съобщение, че едва ли не е спечелил еднофамилна къща с двор и луксозна лимузина, при условие, разбира се, че попълни приложения талон за печалба, който при по-внимателно вглеждане се оказваше чиста поръчка. Имаше сметки, две-три глоби, за които се надяваше, че Роберт вече е уредил, и накрая — десетина писма от непознати податели. Тях ще прочете по-късно през деня.

За днес вече му бяха достатъчни произшествия в асансьори и затова тръгна по стълбите. Когато застана пред вратата на жилището си, вече беше останал без дъх. С леко треперещи пръсти пъхна ключа в ключалката и в този момент чу как зад него се отвори врата. Обърна се и видя една от съседките си. Вече пет години живееха на един етаж, а дори не знаеше името й. И не искаше да го знае. Ако съдеше по израза на лицето й, жената доста време беше стояла на прозореца и беше го чакала да се появи.

— Приех пакет за вас, господин Мевес — започна тя, без да поздрави. Протегна ръка и му подаде пакет с големината на цигарена кутия, увит в кафява опаковъчна хартия и облепен с лепенка на UPS^[2]. Щефан пое пакетчето и попита:

— Платихте ли нещо?

— Не, само се подписах.

— Кажете, господин Мевес, хората, които ви посетиха вчера следобед, бяха полицаи, нали?

И теб какво те интересува това?, ядосано си помисли Щефан, но преглътна безшумно и се постара да си придаде съкрушен вид.

— Да, доста досадна история.

— Така ли?

— Рискове на професията — вдигна рамене Щефан. — В такива моменти сериозно се замислям дали да не сменя работата. Понякога си принуден да се срещаш с хора, които по-добре никога да не виждаш.

Нямаше намерение да казва нищо повече. Малкото залче беше достатъчно да събуди любопитството й и да я остави да се терзае. Това беше неговото отмъщение към хора като нея.

— Нямате предвид онези двамата, които преди това идваха, нали?

Днес отмъщението май не действаше. Щефан присви очи.

— Кои двама?

— Млада жена и млад мъж. Изглеждаха доста странно.

Замисленото отмъщение се превърна в бумеранг. Още преди съседката да продължи или да зададе нов въпрос, въображението му направо изригна. Това, което преди малко си мислеше за относителността на времето, сега се оказа вярно — в кратката частица от секундата, която измина, пред вътрешния му поглед се откроиха десетки мъчителни видения. В повечето от тях главна роля играеше млад мъж с кожено яке и руса коса, в някои — шофьорът на мерцедеса от паркинга.

— Странно ли? — повтори той думите й.

— Ами… изглеждаха доста занемарени, мръсни. Сториха ми се чужденци.

— Защото бяха мръсни ли? — Думите се изплъзнаха от устата му неволно, но не съжали.

— Не, защото говореха със силен акцент — хладно отвърна съседката. — Поне жената. Младият мъж не каза нищо. Но на нея почти нищо не можах да й разбера. Казаха, че по-късно щели пак дойдат.

— Благодаря ви.

Щефан вътрешно се зарадва, прочитайки в погледа й въпроса, на който не смяташе да отговаря, а именно дали двамата чужденци бяха причината за посещението на полицаите. Щеше още повече да се наслаждава на злорадството си, ако фантазията му не продължаваше да го измъчва. Лицето на русокосия тип с коженото яке отстъпи място на чернокоса дива красавица, но това беше всичко. Без да каже дума, се обърна, влезе в жилището си и силно тръшна вратата след себе си. Знаеше кои са „странните“ посетители. Тоест, не кои са, а как изглеждат. Нали сутринта за малко не се блъсна по стълбите с тъмнокосата, която наистина изглеждаше странно, дори някак страшно. Щефан съжали, че не я заговори. Все едно какво са искали от него двамата с придружителя й, то едва ли ще му причини повече главоболия от неизвестността.

Захвърли небрежно пакетчето върху шкафа, съблече якето си в движение и когато стигна до бюрото, без особена изненада установи, че на телефонния секретар отново са се натрупали десетина обаждания. По-голямата част от тях бяха обичайните глупости, на които нямаше намерение да отговаря, но имаше и три съобщения, на които трябваше да реагира: от Дорн, Роберт и Ребека.

Първо се обади в болницата, но — както обикновено — Ребека не беше в стаята си. За човек, който почти не може да се движи, жена му беше доста дълго време на път. С Дорн го очакваше същото разочарование и той остави в кабинета му съобщение, че през следващия един час може да го намери вкъщи, иначе ще му се обади на следващата сутрин.

Накрая позвъни в хотелската стая на Роберт в Цюрих. Връзката стана толкова бързо, сякаш Роберт беше чакал обаждането му до телефона.

Така се и оказа. Шуреят му беше напълно осведомен за всичко, случило се през последния ден. Въпреки това го помоли да му разкаже цялата история още веднъж до най-малката подробност. Когато свърши с разказа си, Щефан почти видя загрижената му физиономия в другия край на жицата.

— Това не ми харесва — каза Роберт. — Ама никак. Връщам се във Франкфурт.

— Но защо? Защото някой си е нападнал жената от социалната служба?

— Защото ти и жена ти вероятно сте в опасност — остро отвърна Роберт.

Поне не му липсваше такт — каза „ти и жена ти“ вместо „ти и сестра ми“. Всъщност разликата нямаше никакво значение. Щефан знаеше какво иска да каже.

— Само, моля те, не преувеличавай! В град като Франкфурт всеки ден нападат хора на улицата.

— Наистина ли си толкова глупав, или само се правиш на такъв? — рязко попита Роберт. — Полицаят може и да е прав, знаеш ли? Сигурно онзи тип е тръгнал след вас или някой го е изпратил да прибере детето.

— И за да изпълни задачата си, той напада жената и вдига възможно най-голям шум? — изсмя се Щефан. — Глупости!

— Може и така да е — опита се Роберт да смекчи резкия тон. — Все пак по-добре да мисля за това сега, отколкото след това на гроба на Ребека. Утре сутринта вземам самолета и се връщам. А ти ще отидеш в болницата и ще пазиш жена си и дъщеря си.

Тя не му беше дъщеря, по дяволите! И от къде на къде ще му дава заповеди и ще му казва какво да прави?!

— Ами срещата ти?

— Ще я отложа. Все пак е най-обикновена сделка. Ако се провали, ще сключа следващата и толкоз. Отивай сега при Ребека, а аз ще се опитам да намеря човек да ви охранява. А, да, още нещо. Утре сутринта остави БМВ-то пред вас. Ще изпратя да го приберат.

— Да, добре — отвърна с леден тон Щефан. — Друго нещо?

Усети как в гърдите му се надига яд. Добре познаваше Роберт, но въпреки това… Какво си въобразява, за какъв се мисли? За негов настойник?

— Няма — с помирителен тон отвърна Роберт. — Съжалявам, не исках да те обидя, но ми се струва, че…

— … не мога да опазя жена си, нали? — прекъсна го Щефан.

— … не си наясно с какви хора сте се забъркали — отвърна невъзмутимо Роберт. — Може би имаш право и всичко е само верига от случайни нещастни събития. Но ако съществува и най-малка вероятност да не е така, тогава има причина да сме нащрек. Какво знае полицаят?

Внезапната смяна на темата обърка Щефан за момент и може би точно това беше целта на Роберт. Гневът му се изпари така бързо, както беше дошъл.

— Нищо — отвърна той почти автоматично. — Или ако знае, не го е научил от мен. Не знам какво му е разказала Ребека.

— Със сигурност не повече от това, което си му казал ти. Добре, ще поговорим, когато се върна. Пази се!

Роберт затвори. Щефан се взря в слушалката в очакване гневът му да се върне. Само че това не се случи. А трябваше, защото разбра, че Роберт без всякакво усилие беше го манипулирал и този път — усетил гнева му и само с един-единствен ход го победи.

Не успя да се ядоса отново, може би защото чувстваше, че все пак Роберт е прав. Правотата му се засилваше още повече от факта, че Щефан не му разказа нито за историята от предиобед, нито за посещението на странните си гости. Затова предупреждението на Роберт беше съвсем на място — ако в действителност русокосият не е откачен пънкар, а е последвал него и Беки от Босна, тогава имат пълно основание да бъдат нащрек.

Ето че отново го обзе безпокойство. Задържа слушалката в дясната си ръка, с другата бързо натисна няколко пъти вилката и избра номера на болницата — вече го знаеше наизуст. Ребека все още не се беше върнала в стаята си, затова помоли да го свържат с детското отделение. Там най-сетне я откри.

— Ало? — гласът й издаваше изненада и не беше особено дружелюбен. — Къде се губиш? Мислех, че ще дойдеш преди час.

— Имах работа — отвърна Щефан.

— Знам — прекъсна го Ребека. — Посетил си чужди жени в дома им.

— Моля? — стъписа се той, но веднага се сети. — Говорила си със сестра Данута.

Беки се засмя.

— Да… Нали не вярваш на всичките тези глупости?

— Не съм много сигурен — призна си Щефан.

— Не си сигурен? Върколаци, поклонници на дявола, тъмни сили и всякакви подобни?

— Не, не е това — побърза да я увери Щефан. Вероятно вярвам в нещо, което живее в мрака и очаква да му отворят вратата, но със сигурност не и във вампири и поклонници на дявола и… — Брат ти обаче сигурно има право.

— Брат ми ли? — Тя не знаеше за последния му разговор с Роберт и той й разказа в общи линии, макар че никак не му се искаше да го прави по телефона.

— Вдигнахме оттатък твърде много пушилка.

Ребека замълча. Щефан направо усети как мислите в главата й работят. Най-сетне тя каза кратко:

— Да, може би.

— Сега тръгвам. Най-добре остани, където си. Доктор Крон може и да не ти откъсне главата, ако те прибера аз, а не някоя от неговите сестри. И не разговаряй с непознати хора.

— Обещавам — отвърна Беки и в гласа й се появи напрегната, тревожна нотка. — Побързай!

Връзката прекъсна с рязко щракване и Щефан тръгна към вратата, за да направи това, което й обеща — да отиде в болницата. Почувства как безпокойството му нараства. Беше много по-напрегнат, отколкото преди разговора с Беки, сякаш от думите му оживя някакъв ужас, който през цялото време е наоколо, но досега той успешно го е отблъсквал. Ето че вече беше пробуден и с дебнещи стъпки се запромъква край него.

Щефан се вгледа в образа си в огледалото над шкафа, поклати глава и се оплези. Трябва да запази спокойствие. Обмислянето на различни възможности само вреди. Най-вече на Ребека.

Погледът му попадна върху пакетчето на шкафа. Взе го в ръка и чак сега установи, че е адресирано не до него, а до Ребека. Подателят беше някаква спедиторска къща в Лондон, за която не беше и чувал. Вдигна рамене, пъхна пакетчето в джоба си, отвори вратата и… се озова лице в лице с най-красивата жена, която досега беше виждал.

Момичето от сутринта. Щефан веднага я позна, макар че беше доста трудно да се сравни лицето на тази тъмнокоса екзотична богиня с лицето на изпадналата пънкарка от преди това. Нямаше никакво съмнение — беше същата жена, а не само странна прилика. Разликата обаче беше огромна. Момичето от сутринта беше не-знам-коя-си, симпатично лице с неподходящо облекло.

Жената пред него беше истинска богиня. Тясното лице нямаше онези почти издялани черти, характерни за фотомоделите в днешно време, които Щефан никак не харесваше. Имаше тъмен, равномерен тен, перфектно хармониращ с гарвановочерната коса. Очите бяха големи, тъмни и с неопределен цвят — наситено тъмнозелено, изпъстрено с кафяво, синьо и черно. Приличаха на разноцветни звезди в последните мигове на свечеряването. Устните бяха чувствени, пълни и така изрязани, че наподобяваха постоянна усмивка. Макар че косата все така не беше сресана и жената носеше същите оръфани дрехи като сутринта, Щефан беше абсолютно сигурен, че тялото под тях е също така перфектно, както лицето.

Изпита същото усещане като при непознатия в паркинга — невероятно много възприятия в един-единствен миг. Това, което превъзбуди сетивата му като светкавица, беше присъствието й тук. Този път не последва експлозия на сетивата, не се появи чудовище от света на сенките. Светът остана на мястото си.

— Господин Мевес?

Гласът й разчупи магията. Беше прекрасен, кадифен и дълбок шепот — единственият божествен звук, подхождащ на божественото лице. Въпреки това рязко го върна в действителността. Той кимна с глава, отстъпи крачка назад, после направи една напред към нея, спомняйки си в същия миг думите на съседката: „Бяха двама“.

— Същият — отвърна той, оглеждайки се бързо наляво и надясно по коридора. Нямаше никой друг. — Какво мога да направя за вас?

— Аз съм Соня — изрече младата жена. Акцентът й много напомняше този на сестра Данута, но беше доста по-силен, без обаче да е неприятен. Дори напротив — придаваше на гласа й нещо почти еротично.

Щефан отново отстъпи назад, за да огледа жената срещу себе си още веднъж, този път по-обективно. Сега, когато вече можеше да мисли ясно и тайнствената магия беше преминала, си представи колко наивен е бил в първия момент и собствените му мисли го накараха да се почувства неудобно. Младата жена пред него вече беше най-обикновена, а не сияйна красавица, чието присъствие го парализира. Наистина, беше доста привлекателна, но нищо повече. Колкото и да се напрягаше, не можа да разбере защо в началото реагира така.

Изминаха няколко секунди, през които жената просто стоеше пред него и го гледаше. Имаше обаче нещо в изражението й, което му подсказа, че очаква от него някаква определена реакция.

— Соня значи — най-сетне повтори той името й. — Трябва ли да ми говори нещо?

— Вероятно не — призна чернокосата жена. — Сестра съм на Лидия.

— А-ха — каза Щефан и наклони глава настрани. — Съжалявам, но се страхувам, че все още не разбирам нищо. Не познавам никаква Лидия.

— Сигурно сте й дали друго име и затова не го знаете.

Щефан я погледна втренчено. Почувства как един нерв върху дясната му страна започна да потръпва, но това беше единственото движение, на което беше способен. Разбира се, много добре знае за какво говори Соня, но в съзнанието му сякаш изникна стена, която блокира мисълта.

— За какво говорите изобщо? — попита той с хриплив глас. Изговарянето на тези думи като че ли отне всичките му сили.

— Много добре знаете — усмихна се Соня насреща му. — Братята ми и аз сме тук, за да си вземем Лидия.

Тя вдигна ръка и с изискано разперени пръсти я сложи върху вратата, бутвайки я назад.

— Тя тук ли е?

Без да обръща внимание на недоумяващия поглед на Щефан и на стъписания му вид, тя мина край него, прекоси коридора и застана на вратата към хола.

— Няма я. Къде е?

Най-сетне Щефан се отърси от изненадата, тръшна вратата и с бързи крачки стигна до Соня.

— Какво значи… всичко това? — заекна той. — Коя сте вие? За какво говорите? Не познавам никаква Лидия, не познавам и вас. И освен това не помня да съм ви канил да влизате в дома ми.

Соня дори не го погледна, а с няколко бързи движения на главата се огледа в жилището. Всеки път, когато обръщаше профила си към него, той виждаше как ноздрите й се издуват. Като че ли… души!

— На вас говоря — каза Щефан, приближавайки се плътно зад нея. Искаше да я хване за рамото и да я обърне към себе си, но не посмя да я докосне. В състоянието, в което се намираше, не знаеше какво ще стане, ако я докосне.

— Разбрах ви — отвърна Соня и с дълъг проницателен поглед го изгледа от главата до петите.

Щефан беше сигурен, че го прави съвсем провокативно.

Тя дори не направи усилие да отмести погледа си. Начинът, по който го гледаше, го хвърли в паника.

— Не е тук — каза най-сетне тя. — Жена ти също. Къде са?

— Не са тук — автоматично повтори Щефан и веднага се разгневи от реакцията си. — Какво ви интересува? — попита вече с по-рязък тон. — Коя сте вие изобщо? Какво искате?

Вместо да отговори на въпросите му, Соня бързо закрачи нагоре-надолу из стаята. Не докосваше нищо, но без всякакво притеснение разглеждаше етажерките и шкафовете, бюрото му, пъхна се зад канапето и дори клекна, за да надникне под креслото.

Щефан стоеше на вратата и я наблюдаваше със смесица от недоумение и яд. При всеки друг би нарекъл това поведение безсрамие. Така си и беше, но при нея имаше и нещо друго, което не можеше да определи с думи, но то го парализираше. Усети наближаваща опасност. Наблюдавайки това слабо, още детинско на вид момиче, не можеше точно да си представи опасността, но я чувстваше много силно. Изпитваше страх като животно от огън, макар да не се е докосвало до него.

Най-сетне Соня свърши проверката си и за миг застана неподвижна до прозореца, вперила поглед навън. Щефан беше доста отдалечен, за да види какво има долу на улицата, но вече знаеше. Соня не беше дошла сама. Пред къщата със сигурност я чакаше младежът, когото видя сутринта. А може би и не само той.

— Защо не е тук? — Соня се обърна към него и го погледна в очите. Щефан издържа пронизващия й поглед в продължение на една невероятно дълга секунда, после махна ядосано с ръка и влезе в стаята. Беше направо абсурдно! Сякаш вече не беше в собственото си жилище, а на чужда територия. Ако веднага не се съвземе, помисли си той, след малко сигурно ще помоли Соня за позволение да се движи!

— Жена ми и Ева в момента не са тук — отвърна троснато. — Само че не знам какво…

— Те никога не са били тук — рязко го прекъсна Соня. — Това жилище нямаше да й хареса.

— Защо? — попита Щефан. — Защото тук никой не се опитва да я убие?

Соня непринудено се засмя. Той не беше сигурен дали правилно го е разбрала и дали изобщо я интересува това, което й каза.

— Имаш ли нещо за пиене? — изведнъж попита тя. — Жадна съм.

Щефан направи гримаса.

— За това в града има ресторанти — отвърна и веднага автоматично добави: — Кафе? Или нещо студено?

— Кафе ли? — присви очи Соня.

Щефан беше сигурен, че не разбра въпроса му. Как, за Бога, е кафе на хърватски?

— Бързо ще го направя. И без друго исках да направя за себе си. Седнете. Нека се успокоим и да започнем отначало.

Излезе, но не отиде направо в кухнята, а до входната врата, за да я заключи. Следвайки някакъв вътрешен подтик, сложи дори веригата. Мъжът, когото сутринта видя пред сградата, изглеждаше така, сякаш скоро ще умре от глад, но Щефан вече беше го причислил към хората, които с нож в гърба и три куршума в корема могат да предизвикат порядъчен бой в ресторант.

Действията му, разбира се, не убягнаха на Соня. Когато се дръпна от вратата и тръгна към кухнята, тя продължаваше да се усмихва, но усмивката й вече беше подигравателна. Нито ключът, нито веригата няма да му помогнат, ако придружителят й реши да нахлуе в дома му. И без друго вратата е от най-обикновен шперплат, който и той може да пробие само с един ритник. Това, което направи, само издаде несигурността му по-добре от всички думи. Щефан вътрешно се прокле. Но грешката вече беше направена. По-добре да внимава да не направи други.

Докато пълнеше кафеварката и слагаше трите лъжички кафе, ръцете му трепереха. Хаосът в мислите му полека-лека се избистряше. Идеята за кафето май не беше никак лоша. Две-три минути спокойствие в момента бяха точно това, което му трябва.

Най-малкото, за да се справи с паниката си. Защото точно това изпитваше. Някаква тиха паника, студен страх. Мислите препускаха, без да може да стигне до някакво разумно решение. Не знаеше какво да прави.

Трябваше да се сети, че подобно нещо може да се случи! Може би не точно сега и не точно по такъв странен начин, но трябваше да се случи. Не можеха да се надяват, че в чужда държава ще намерят дете и ще могат да го задържат като малко коте.

Докато чакаше кафеварката да заври, тихичко се приближи до вратата. Не беше я затворил плътно и през широкия колкото пръст процеп можеше да наблюдава неканената си гостенка, без тя да го забележи. Нямаше какво толкова да види — Соня седеше изпъната на дивана, със скръстени върху коленете ръце. Позата й не само издаваше колко неудобно се чувства, но и съвсем не й подхождаше.

Отново си помисли колко е красива. Може би „красива“ не е точната дума, защото обективно погледнато, не беше така. Изглеждаше… екзотично и говореше по начин, който го караше да се страхува.

С голямо усилие Щефан прогони тези мисли от главата си и се опита да се съсредоточи върху непосредствените проблеми. Например върху въпроса как трябваше да реагира на това нападение.

Кафеварката изсвистя. Той сложи чашите заедно със захарницата и каничката с кафе върху подноса. Вършеше всичко бавно, очаквайки през това време да се върне към нормалния си начин на мислене.

— Доста време ви отне — каза Соня, когато той най-сетне се появи в кухнята и постави подноса на масата пред нея.

Щефан подмина думите й с мълчание, наля първо на себе си, после и на нея и седна.

— Значи, твърдите, че сте сестрата на момичето? Приемам, че можете да го докажете.

— Да го докажа ли? — Соня присви очи и наклони глава настрани.

Щефан отпи от кафето си, опари устните и върха на езика си и изкриви лице.

— Ами…, сигурно имате някакви документи в себе си, които доказват коя сте. Паспорт, например.

Соня поклати отрицателно глава.

— Вашият народ отдава голямо значение на… документите. Неща, които съвсем не са нужни. Лидия имаше ли документи, когато я взехте?

— Не — спокойно отвърна Щефан. Постепенно си възвръщаше нормалното състояние. Може би Соня го беше изкарала от равновесие само благодарение на странния си външен вид и още по-странното си поведение. Но ефектът от изненадата не се задържа много дълго и вече изчезваше. — Не, но не беше и нужно. Намерихме дете, което се намираше в явна опасност. В подобна ситуация обикновено не се пита за документи.

За миг в погледа на Соня проблесна гневна искра и Щефан вътрешно записа още една точка в своя полза. Постепенно разговорът се обръщаше в негова полза и тя явно го съзнаваше. Забеляза как се накани да отговори, но в последния момент се отказа и посегна към чашата си с кафе. С учудване установи, че тя на един дъх и без дори да трепне изпи течността, с която той изгори устните и езика си.

— Може би само за вас е изглеждало така — изрече най-сетне тя. — Не те обвинявам, защото вие не познавате обичаите в нашата страна. Станало е недоразумение.

Върху ръката и беше паднала капка кафе и тя се наведе и я облиза.

— Така ли? Да не би у вас да е обичайно да се захвърлят тригодишни деца голи и посред зима в гората?

— Казах вече, че е недоразумение — упорито повтори Соня.

Щефан почувства как изведнъж отношението помежду им се промени. Видът на Соня стана друг, но той не можа да опише промяната с думи.

— Не сме тук, за да… — започна тя.

— Ние? — прекъсна я Щефан.

— Братята ми и аз — тези, от които ти явно много се страхуваш.

— Не се страхувам от никого — излъга Щефан.

— Нямаш причина да се страхуваш. Само ми кажи къде е Лидия и ние ще си отидем.

Щефан се засмя.

— Да не сте луди? Никога няма да го направя.

— Можем да те принудим.

— Да, сигурно — призна Щефан, който вътрешно отново беше на ръба на паниката, но външно се опитваше да не го показва. — Само че това няма да промени нищо. Детето вече не е при нас. Ако искате да си върнете Ева, трябва да се обърнете към властите. Сигурно вече сте го направили, нали?

Той внимателно се вгледа в лицето й да открие издайнически признаци, но ако думите му я бяха изненадали, това по нищо не личеше.

— Защо искаш да направиш нещата толкова сложни? Лидия е моя сестра и принадлежи на семейството си, а не на чужди хора. Тук няма да се чувства добре.

— Тогава ми обяснете защо вашето семейство я изложи на сигурна смърт — остро каза Щефан. — Ако двамата с Ребека бяхме закъснели пет минути, детето вече щеше да е мъртво.

— Нямаше да е. Вълците нямаше да й сторят нищо.

— Но студът щеше да я убие — гласът на Щефан стана още по-рязък. — Няма да продължавам този разговор. Кажете ми основателна причина да дам Ева отново под закрилата на хора, направили всичко възможно да я убият, или поне да я оставят на произвола на съдбата.

Нарочно подбра думите си така, че Соня да не разбере много добре какво иска да каже, а да се обърка още повече. Или да я принуди да направи грешка. По-късно съжали, че не се сети да включи диктофона, за да запише разговора. Дорн сигурно много ще се заинтригува.

Само че Соня отново го изненада, защото независимо от чуждия език явно много добре разбра думите му и реагира не така, както той очакваше. Кипящият гняв в погледа й угасна и тя нахлузи маската на отчаяние и съжаление.

— Понякога нещата не са такива, каквито изглеждат.

— Вярно е — отвърна Щефан. — Например аз нито съм глупак, нито ще се оставя така лесно да ме изнудвате. Нали не вярвате сериозно, че можете просто ей така да нахълтате в дома ми, а аз да ви предам Ева, само защото сте ме помолили?

— Не искаш да ме разбереш — тъжно каза Соня. — Много жалко.

Сега е моментът да прекъсне разговора и да я изхвърли от жилището, помисли си Щефан. Какво всъщност прави той? Най-спокойно разговаря за съдбата на Ева с човека, който преди две седмици по зверски начин се беше опитал да убие детето. Трябва да я изхвърли или да извика полицията. Или най-добре и двете.

Най-глупавото беше, че не можеше да го направи.

Не се страхуваше от Соня, а в този момент и от придружителите й. Усещаше само някакво безпокойство и зараждаща се загриженост.

Нещо в нейното присъствие го спираше, парализираше го. Дори мисълта за конфронтация с нея му изглеждаше смешна.

И не разбираше защо.

Соня стана. Направи го по начин, който той до този момент никога не беше виждал и не би могъл да опише. Движенията й бяха смесица от скок и почти змийско плъзгане, в които се преплитаха сила, бързина и невероятна елегантност. Това движение го стресна и изплаши повече от всичко останало.

— Кажи ми къде е!

Колкото елегантно и изпълнено със сила беше движението й, толкова властно прозвуча сега гласът й. И в двете нямаше нищо заплашително, но той за малко да каже къде се намират Ева и Ребека.

— Не — отвърна той и усилието от произнасянето на думата отне всичките му сили. Сърцето му лудо туптеше. Изведнъж се видя дребен и изгубен като дете, застанало срещу професионален боксьор, в чиито поглед проблясва жаждата за убийство.

— Лидия е наша — упорито повтори тя. — Не можете да ни я отнемете.

— Най-добре е да го уточните с компетентните власти — изрече с мъка той. Стана и с несигурни, но бързи крачки се приближи до вратата.

— А сега си вървете — изрече бързо и нервно, без да може да я погледне в очите. — Преди да съм извикал полицията.

— Няма да го направиш — усмихна се Соня. — Но ще си отида. Жалко, че не искаш да бъдеш разумен.

— Какво значи това? — задъхано попита Щефан. — Заплашвате ли ме?

Треперенето в гласа му не подхождаше на предизвикателния тон, който си представяше, но така или иначе Соня едва ли щеше да се покаже впечатлена.

— Не. Нямаш причина да се страхуваш от нас. Искаме само това, което ни принадлежи.

— Вървете си! Моля ви! Трябва да… помисля.

— Имаш нужда — съгласи се Соня. — Утре ще дойдем отново.

Тя си тръгна, без да каже нищо повече и без да го погледне.

Щефан старателно затвори вратата след нея и постави веригата. После се обърна и с бързи крачки отиде до прозореца.

Видя точно това, което очакваше, дори повече, отколкото му се искаше. На тротоара пред къщата стояха две одърпани фигури, облечени в дрехи, които се носеха преди двадесет години. Позна единия от двамата — видя го тази сутрин.

Изчака, докато Соня излезе от къщата. Отдръпна се крачка назад, макар че стоеше зад пердето и отдолу едва ли биха го видели. Дори и да го видят, какво от това? Не можеше да разбере какво си говорят тримата, но по възбудените им жестове и погледите, които непрекъснато хвърляха към неговия прозорец, съдеше, че разговарят на собствения си език. Щефан изпита видимо облекчение, когато тримата най-сетне се обърнаха и тръгнаха.

Отиде до телефона и позвъни на Дорн. Инспекторът още не беше пристигнал на работа. Помоли да му предадат спешно да му се обади и набра първите цифри от номера на Ребека. В следващия миг размисли и затвори, преди да го свържат. Новините, които искаше да й съобщи, не бяха за телефон.

Макар че не обичаше да пътува с колата на шурея си, Щефан все пак отиде с нея в болницата. Решението дойде съвсем инстинктивно и, както се оказа по-късно, беше правилно. Чак когато вече седеше зад волана, осъзна, че тази постъпка издава моментното му състояние. Нещо в него явно смяташе, че е по-добре да вземе тежка и бърза кола, отколкото да седи в стария, немощен фолксваген.

При тази мисъл Щефан разтърси глава, но не успя да се разсмее. Дори напротив. Докато безрезултатно въртеше ключа в стартера, отново забравил, че седи в автомобил с електронна защита, нервността и неприятното чувство, от които не беше се освободил напълно след епизода в подземния гараж, започнаха отново да пълзят в душата му. А това никак не му хареса.

Зададе кода, включи двигателя и преди да потегли, погледна в огледалото за обратно виждане. Движението беше натоварено, но не необичайно за това време на деня. Направи му впечатление един автомобил, който паркира на втората редица малко зад него, без да даде мигач. Беше голяма кола, чуждо производство и не можа да разбере каква марка е. Зад матираните стъкла се различаваха очертанията на две фигури. На две, не на три. Соня и двамата й братя бяха потеглили точно в обратната посока. Разбира се, няма никаква гаранция, че не са обърнали и не са се върнали, докато той…

Рязко прекъсна мисълта си. Ето че отново започна ненужно да усложнява нещата. В колата сигурно седи човек, който чака някого и изобщо не се интересува, че пречи на движението. Щефан тръсна глава, включи на скорост и натисна педала на газта. Безбройните конски сили буквално катапултираха БМВ-то от мястото му и за малко да се удари в онзи пред него. Бързо натисна спирачка, превключи на по-висока скорост и даде газ, за да хване зелената вълна. Успя в последния момент. С ъгълчетата на очите си видя как светофарът светна жълто, а разстоянието между него и колата отпред застрашително намаля.

Докато натискаше спирачката, си помисли, че и той започва да кара безобразно като Роберт и тънка усмивка се плъзна по устните му. Разумно или не, все някак трябва да използва колата, която в момента кара.

Освен това явно не е единственият невнимателен шофьор на пътя. Зад него изскърцаха спирачки и се чу кратко, ядосано изсвирване. Щефан погледна в огледалото — и замръзна…

Усмивката му застина в гримаса. Усети как сърцето му прескочи един удар и запрепуска неравномерно.

На по-малко от десет метра зад него кръстовището премина тежка лимузина с тъмни стъкла.

Сега вече различи модела. Беше хонда — от онези огромни, свръхмощни лимузини, които рядко се виждат из Европа и които имат под капака си повече конски сили, отколкото шофьорът им косми по главата. Разстоянието между двата автомобила бързо се стопи. Щефан инстинктивно даде газ, усети как БМВ-то направо подскочи от мястото си и натисна спирачка, за да не се удари в онзи пред него. Хондата обаче се приближи още повече и застана толкова плътно зад него, че не можеше да види и номера й. Все още не различаваше двете фигури зад тъмните стъкла. Виждаше ги като сенки без лица, които изведнъж станаха десет пъти по-големи отпреди. И по-заплашителни, много по-заплашителни.

Главата му щеше да се пръсне от мисли. Може би БМВ-то все пак е по-бързо от другата кола и ще може да се отдалечи от преследвачите си. Поне теоретично.

Оказа се обаче погрешно. Наистина беше само теоретично. Не се намираха на магистралата, а в центъра на града и той не беше каскадьор, изкарващ прехраната си с главозамайващи номера. Опасните преследвания с автомобили съществуваха само в американските екшъни. В действителността свършваха безславно вероятно още на второто кръстовище.

Стоповете на колата пред него светнаха за пореден път. Разстоянието между двамата се скъсяваше, макар че Щефан съвсем леко отпусна педала на газта. Не можеше да спре толкова рязко, колкото му се искаше, защото виждаше, че шофьорът на хондата няма никакво намерение да намалява скоростта. Този тип наистина трябва да си е изгубил ума!

Трескаво мислеше. Сенките зад стъклата станаха още по-големи и заплахата, която излъчваха, много по-осезаема. Нямаше никаква причина да мисли, че колата го следва. Ами ако шофьорът, също като него, е искал просто да изпревари червения светофар? Може би беше само невнимателен и толкоз. Японски вариант на Роберт. Никой не го преследва!

Само че трябва да се увери. Докато нервно и доста бързо караше зад предната кола, чийто шофьор все по-често го поглеждаше в огледалото и сигурно вече беше го причислил към онези побъркани, които най-добре да избягваш на пътя, погледът му трескаво претърсваше улицата. Половин километър пред него тя се разделяше на две. Щефан намали малко скоростта и поизостана, с риск да се сблъска с колата зад него, после изведнъж отново даде газ и със свистящи гуми влезе в завоя. Двама-трима пешеходци се спряха, клатейки осъдително глави след него, но хондата остана на главната улица и той почти веднага я изгуби от поглед.

Въздъхна шумно, сне крак от педала на газта и се ухили на себе си в огледалото. Всичко свърши, никой не го преследва! Освен това, такава кола никак не подхожда на Соня и братята й.

Намали още и слезе доста под позволената максимална скорост, зави два пъти наляво, после надясно и накрая отново се включи в движението по главната улица. Погледна в огледалото, но този път в очите си видя само добронамерена подигравка. След цялото напрежение през изминалия ден ще може да разкаже на Беки една смешна случка повече. Доста щяха да се смеят на собствената му глупост!

А най-много, когато й разкаже, че двеста метра по-надолу хондата беше спряла в края на пътя и го чакаше да излезе.

Щефан застина зад волана и вцепенението му продължи няколко безкрайно дълги секунди. Седеше напълно парализиран, с крак върху педала на газта, неспособен да помръдне и един мускул. Ако в този момент автомобилът пред него изведнъж беше спрял, неминуемо щяха да се сблъскат. Дори не беше в състояние да изпита ужас.

Бързо премина край хондата. Страничните стъкла също бяха тъмни, но прозорецът на шофьора беше наполовина отворен и той различи мъжете вътре. Не бяха Соня и братята й, а двама младежи, набити и с широки лица, в които времето беше оставило по-дълбоки следи, отколкото бе нормално за годините им. Двамата бяха със светли, късо подстригани коси, носеха тъмни очила и втренчено го гледаха.

Щефан не видя очите зад тъмните стъкла, но почувства погледа им. Когато премина край тях, двамата обърнаха глави почти в синхронно движение. БМВ-то подмина хондата и в същия миг тя потегли и се закачи плътно за бронята му.

Ужасът запълзя в тялото му бавно и вледеняващо, като черна отрова, но без да засегне логическото мислене и реакциите му. Не можеше да приеме друга възможност, освен тази, че мъжете в хондата преследват него.

Нямаше никакво съмнение. Двамата дори не правеха опит да се прикриват. Кои са? Какво искат от него? Няма никакво значение. Трябва да се отърве от тях, без значение по какъв начин.

Десният му крак несъзнателно натисна педала на газта до долу. Двигателят сърдито изрева и колата така подскочи, че от силния тласък назад Щефан буквално щеше да изтръгне волана.

Чу се стържене на метал. Изхвърчаха искри и люспи боя, когато БМВ-то одраска колата отпред и за малко не я изхвърли от пътя.

Щефан инстинктивно, но и съвсем погрешно изви волана наляво, усети как колата се блъска в другата и се намери на отсрещното платно. В същото време в огледалото за обратно виждане видя как шофьорът на колата, в която се блъсна, изгуби напълно контрол над автомобила си. С предната дясна гума фордът се блъсна в бордюра, отскочи и се завъртя като пумпал. Върху асфалта останаха черни следи и гумите запушиха като подпалени. Тайната надежда на Щефан, че хондата ще се сблъска с ударената от него кола, не се сбъдна, но за няколко секунди шофьорът беше изцяло зает с това, да избегне удара с въртящия се форд.

На него самия не му остана много време да се наслади на гледката. Само късметът го спаси, когато попадна на отсрещното платно, защото в момента движението не беше много натоварено. Но милостта на съдбата продължи не повече от секунда. Надутите клаксони гневно изсвириха, засвяткаха фарове, спирачките изсвистяха. Зад него характерният звук на строшено стъкло и огъващ се метал извести, че шофьорът на форда се е блъснал.

Щефан дори не погледна в огледалото за преследвачите си. Срещу него с мигащи фарове се носеше автомобил. Той отчаяно нави волана наляво и с леден ужас установи, че онзи срещу него се насочва в същата посока. За секунда караха под остър ъгъл един срещу друг, после другият шофьор изви волана и вместо очаквания смъртоносен удар, Щефан усети само леко разтърсване, когато двамата се разминаха толкова близо, че БМВ-то изби дясното му огледало. Секунда по-късно последва втори, много по-силен удар, колата се блъсна в бордюра и се качи отгоре, без да губи скорост. Хорът от крясъци и викове за помощ около него стана още по-силен. От двете страни на БМВ-то хората се разбягаха, търсейки сигурно място.

Вместо да натисне спирачка, Щефан отново нави волана и натисна педала на газта. Колата се върна върху дясното платно, блъскайки още два автомобила.

Хондата все още беше зад него.

Шофьорът не беше проумял самоубийствения номер на Щефан, а беше го последвал в своята лента на движение и сега се намираше през две коли зад него. Още докато Щефан отчиташе този факт, преследвачът скъси наполовина разстоянието помежду им, правейки невероятна изпреварваща маневра. Нещата се върнаха в изходното положение — Щефан летеше с почти осемдесет километра в час, а хондата беше залепнала плътно зад него. Единствената разлика сега се изразяваше в останалата зад тях купчина смачкано желязо на стойност стотина хиляди марки и доста ранени и изплашени до смърт хора.

Щефан грубо изруга, увеличи скоростта и като че ли малко се поотдалечи от преследвача си, без да успее напълно да се отърве от него. Онзи с лекота възстанови разстоянието и Щефан започна да се пита дали той удържа на надпреварата, или другият си играе с него и нарочно го оставя да набере преднина.

Запита се и колко време още ще продължи това убийствено пътуване. Струваше се му, че са изминали векове, но в действителност сигурно са само минута-две. А зад себе си вече имаха три катастрофи. Само въпрос на време беше преследването да свърши в жесток сблъсък или да ги спре полицейската кола. Как да се отърве от тези идиоти?

В края на пътя се появи нов светофар. Щефан натисна клаксона, включи фаровете и внимателно увеличи скоростта. Въпреки плавното ускорение колата отново подскочи от място и направо профуча през кръстовището. Този път не се чу свистене на гуми и гневно свирене на клаксони. Добре че в момента никой не пресичаше. БМВ-то имаше много повече мощност и можеше да се откъсне от хондата, но не тук. А и това няма да оправи нещата. Още три блока и идваше място, където обикновено движението е гъсто и непрекъснато като сироп. Щефан дори не посмя да си представи какво би се случило, ако бъде принуден да спре.

Следващ червен светофар. Късметът оставаше на негова страна — и тук мина на червено, без да се случи нещо. Дори в един момент улицата пред него се оказа съвсем пуста. Даде пълна газ и този път хондата доста изостана. Две минути, помисли си отчаяно той. Ако две-три минути път пред него е свободен, с тази ракета на колела може да се откъсне от всеки преследвач.

Но две или три минути при дадените обстоятелства бяха две или три вечности. Все едно да се надява от небето да се спусне НЛО и да отвлече преследвачите му на Венера.

Един поглед в огледалото бе достатъчен, за да види, че хондата продължава да е доста зад него. Стрелката вече минаваше стоте километра, а краят на свободната отсечка се виждаше. Щефан увеличи скоростта още малко. Дори лекичко се усмихна при мисълта, че през следващите дни адвокатът на Роберт наистина ще трябва да поработи за парите си, ако някой се е сетил да запише номера на БМВ-то и самият Щефан оцелее след това надбягване.

Хондата започна да го настига. Беше наистина по-бавна, но не много. Шофьорът беше включил фаровете и Щефан нямаше да се учуди, ако в следващия миг седящият отпред отвори прозореца и се прицели в него. Трябва да измисли нещо, и то бързо. Много бързо!

Пред него изникна последното кръстовище, а сто метра след това заплашително го очакваше и червен светофар, след който улицата се включваше в много натоварен път. Шансовете му да премине това препятствие невредим бяха приблизително едно на десет милиона.

Натисна силно спирачката и почти в същия миг отново даде газ. Двигателят гневно изрева и колата се завъртя около оста си. Щефан ужасено изпъшка. Миг след това, когато коланът се вряза в тялото му, звукът премина в болезнен вик. За първи път през последните дни отново усети болката в рамото. И не само това — сякаш тя активира забравена верижна схема в мозъка му и в крака избухна втора, невероятно по-силна болка. Щефан изпищя, стисна с все сила волана и се опита да овладее автомобила.

По-късно, когато всичко вече беше минало, не можеше да каже какво му помогна — дали чист късмет, или почти свръхчовешките възможности, за които казват, че хората в смъртен страх придобиват. Вероятно смесица от двете. Така или иначе, колата спря да се върти, измина още известно разстояние, след което Щефан натисна педала на газта точно в правилния момент и с ревящ двигател връхлетя в страничната улица. На практика при скорост сто километра направи деветдесетградусов обратен завой. Невъзможно и драматично. Невероятно драматично!

Освен това, както се оказа, и особено полезно. В огледалото видя, че преследвачът му се опита да повтори неговия номер, но не успя. Хондата се плъзна на свирещите си гуми през кръстовището и малко след това изчезна от погледа му. Щефан не си позволи истински да се надява, че се е блъснала в нещо или е пукнала гума, но му се прииска шофьорът да е спрял и да трябва да тръгне отново. Това ще му осигури няколко секунди преднина, за да се отскубне от този луд.

Вместо да намали скоростта, увеличи още повече, но на следващото кръстовище отдалеч натисна спирачки, за да се огледа наляво и надясно. В огледалото не видя никой. Може пък наистина да има късмет! Ами ако хондата все пак е спукала гума?

Продължи да кара доста бързо, но вече не с онази убийствена скорост. Предпазливо намали малко, отново погледна в огледалото и установи, че все още е чисто. Господи, дано има късмет!

При първата възможност веднага зави надясно, после още веднъж, и още веднъж, безцелно, но бързо и с вперен в огледалото поглед. Хондата не се появяваше.

Лудешкият му пулс постепенно започна да се успокоява и вече не стискаше волана с такава сила, че ръцете да го болят. Не отслабваха само болката в рамото и тъпото туптене в крака. Оказа се, че все пак има късмет! Дори повече, отколкото си представяше. Не само се измъкна от преследвачите си, но успя да запази автомобила цял и да не нарани никого. Дори себе си. А най-странното беше, когато осъзна, че през цялото време нито за секунда не изпита страх. Пулсът му сигурно е стигнал двеста, ръцете му така силно бяха стискали волана, че кокалчетата още го боляха и цялото му тяло плуваше в пот. Но страх не изпита. Дори точно обратното — чувстваше онова приятно изтощение, което настъпва след добре свършена работа. Сякаш нещо дълбоко вътре в него беше се… наслаждавало на гонитбата.

Това е лудост! Време е да се слезе на земята.

Независимо от всичко друго (ако адвокатът на Роберт съумее да сътвори някакво чудо, ще види шофьорската си книжка най-рано след десет години), започна да се пита кои все пак бяха откачените в хондата. Нещо му подсказваше, че няма връзка между момичето и двамата типа в колата. Просто… не си подхождаха. Ако братята на Соня търсят някакво разрешение на проблема си със сила, никоя земна сила не би им попречила да разбият вратата на дома му и с бой да изтръгнат от него мястото, където се намират Ребека и Ева. И сигурно за това няма да им трябват повече от десет секунди.

Разбира се, има и още куп други възможни обяснения.

Онзи тип в хондата може да е просто откачен, каубой на пътя, който много бърза. Ако се е почувствал провокиран от лудешкия номер на Щефан на кръстовището… Такъв човек би ли рискувал своя и на другите живот, само за да усети за кратко вкуса на адреналин?

Отговорът беше еднозначно да.

Друга, доста по-неприятна възможност беше да е бягал от цивилен патрул, който след номера му върху тротоара го е подгонил. Но тази мисъл се задържа само миг. Цивилните полицейски патрули рядко карат японски автомобили. Освен това, ако беше така, тук вече щеше да гъмжи от патрулни коли. А и полицаите едва ли щяха да го блъснат без предупреждение…

Щефан рязко политна напред, но коланът го задържа. Болката отново изригна в рамото му. Колата отхвръкна нагоре и напред, защото по невнимание беше натиснал педала на газта до долу. Изрева от болка, но не отдръпна крака си от педала и не пусна волана. Двигателят на БМВ-то ускори веднага — така, както очакваше. Колата бързо се озова на пътя.

Щефан изумено погледна в огледалото. Хондата изоставаше — не много бързо, но изоставаше. Само единият от двата фара светеше, другият беше счупен от удара. Щефан не искаше да си представи как изглежда задницата на колата на Роберт. И не можеше да проумее това, което вижда. Зави поне десетина пъти съвсем произволно и непрекъснато гледа пътя зад себе си. Как, за Бога, тези типове го бяха открили?! Беше невъзможно!

Хондата започна да го настига — може би, за да го блъсне отново и да го изхвърли от пътя. И това не беше всичко. Най-лошите представи на Щефан се превърнаха в действителност — седящият до шофьора мъж се показа до кръста извън прозореца, държейки нещо в ръка. Щефан не можа да различи какво е, но не се съмняваше, че е оръжие. Нещата станаха сериозни.

Реагира, без да мисли. Натисна спирачката и съединителя едновременно, потискайки силната болка в рамото и крака, превключи на по-ниска скорост и напрегна мускули в очакване на силен удар. Хондата растеше невероятно бързо в огледалото, стана колкото товарен камион, после колкото луна, спускаща се върху Земята. В частицата секунда, оставаща до сблъсъка, Щефан освободи спирачката и съединителя и натисна педала на газта до край.

Ударът беше силен, но не толкова лош, колкото очакваше. Щефан беше опънал колана докрай, за да не бъде отхвърлен отново напред. БМВ-то ускори със силен тласък. За секунда огледалото за обратно виждане се изпълни само с движение и летящи отломъци.

Когато отново видя хондата, гледката наистина беше невероятна: колата продължаваше да се движи, но Щефан не разбираше как. Там, където беше двигателят, всичко беше смачкано. Едното от колелетата беше така изкривено, че всеки момент щеше да се счупи, а от радиатора на кълба излизаше пара. Предното стъкло беше превърнато в милиарди стъклени парченца, които по чудо се държаха като залепени с фолио от вътрешната страна. Зад тях всичко беше скрито от млечната завеса. Преследването свърши.

Щефан спря на около стотина метра от превърнатата в развалина хонда. Хвърли последен поглед назад, за да се увери, че вижда добре, излезе и бързо обиколи, за да провери какви повреди има по неговата кола. Нещата не изглеждаха чак толкова зле, колкото очакваше. И не бяха нищо в сравнение с това, което преживя хондата. Качествената германска стока има своите предимства, помисли подигравателно той.

Едва когато се убеди, че БМВ-то може да продължи пътя си, той се обърна и погледна назад. Към хондата отвсякъде се стичаха хора, за да помогнат или просто да задоволят любопитството си. Отдалеч се чуваха и полицейските сирени. В смачканите ламарини все още нямаше никакво движение. Двамата пътници или се бореха с въздушните възглавници, или бяха ранени.

Щефан се замисли дали все пак да не отиде и да погледне по-отблизо преследвачите си, но после стигне до заключението, че няма да е съвсем разумно. По-добре веднага да се маха.

Със стиснати зъби се върна обратно при своята кола, седна зад волана и пое дълбоко въздух няколко пъти. От вътрешностите му се надигна кисел вкус, а болката в рамото за момент напълно го обездвижи. Сигурно щеше да загуби съзнание, ако първото нещо, което веднага си представи, не беше затворническа килия и дулото на пистолет.

Трябваше му почти цяла минута, докато се съвземе. Отвори очи и погледна в огледалото. Хондата вече не се виждаше зад множеството хора. Не се чуваха писъци или изстрели. Към него също идваха хора. Воят на полицейските сирени се чуваше доста по-ясно. Вече различаваше няколко различни тона. Кавалерията пристига. Както обикновено, твърде късно, но все пак идва.

Включи на скорост и потегли. Разбира се, сега поне петдесет съзнателни очевидци ще изпълнят гражданския си дълг и ще запишат номера му, но това в момента не го интересуваше. Все пак шуреят му разполагаше не само с добър адвокат, но и с добри връзки — в случай че се наложи да използва и двете.

Освен това Роберт така или иначе направо ще го убие, когато си види колата…

Половин час след това нервите му не издържаха. Състоянието на почти еуфорична парализа, което го беше обзело, се задържа, докато стигна до болницата и вкара колата в подземния гараж. Когато излезе от колата, ръцете и коленете му трепереха вече толкова силно, че той се подпря на нея и стоя така със затворени очи в продължение на няколко минути. Сърцето му отново заби лудешки, в устата си усети горчив вкус.

Когато отвори очи, видът на колата го накара истински да си даде сметка, че се е отървал на косъм от смъртта или от тежко нараняване. Смачканата задница не беше най-лошото. Цялата дясна страна на БМВ-то бе хлътнала навътре. Скъпото лаково покритие беше олющено до гол метал, а дясната предна врата едва ли можеше да се отвори без помощта на щанга.

Все пак всичко това беше само метал. Огънат метал, който може да бъде поправен. В миналото Роберт беше съсипвал някои от колите си доста по-зле. Сигурно след първия шок ще се изсмее и през следващите десет години ще ядосва Щефан със заядливи подмятания във възможно най-неподходящите моменти.

За Щефан обаче гледката на потрошения метал в момента означаваше много повече. Не виждаше смъкната боя, счупени стъкла и спукана пластмаса. Всичко това за него бяха кървящи рани, напомняне за това, което мъжете в хондата искаха да направят с него. Все още нямаше никаква представа кои бяха, още повече защо го преследваха, но повредената кола ясно показваше как щяха да завършат нещата, ако бяха успели в намеренията си. Сигурно сега щеше да лежи на някоя носилка с разкъсана плът, строшени кости и разрастваща се локва кръв отдолу, в която животът му бавно щеше да изтича. За момент дори му се стори, че усеща миризмата на кръв. Вместо да се успокои, затрепери още по-силно. Дишането му беше толкова учестено, че още няколко секунди и щеше да изпадне в несвяст.

— Лошо — чу зад себе си. Позна гласа. Не знаеше откъде и не знаеше чий беше, но преди гласът да продължи, знаеше, че познава притежателя му. Асоциацията не беше от най-приятните. — Много лошо. Ваша ли е колата?

Щефан се обърна и неприятната асоциация се превърна в още по-неприятна гледка.

Вислер-Уайт се беше променил. Вместо изпокъсаните дрехи втора употреба сега носеше модерен светъл летен костюм с риза на сини райета със синя яка и светла копринена вратовръзка към нея. Беше току-що обръснат и косата му беше доста по-къса от последния път, когато се видяха. На фона на облеклото си трябваше да изглежда доста по-добре или поне по-млад.

Нито едно от двете обаче не беше вярно. Кожата му беше отпусната и бледа, под очите му имаше големи, тъмни кръгове, а погледът им напомни на Щефан за преследвано животно, бягащо и криещо се вече твърде дълго и безуспешно и съзиращо във всяка сянка враг. Усмихваше се, но погледът му говореше точно обратното. Дясната ръка висеше в синя превръзка. В първия момент при вида й Щефан малко се обърка. Когато за последен път бяха заедно, тази ръка държеше полуавтоматично оръжие и се намираше горе-долу на пет метра от тялото, в зъбите на вълк. Това, което сега приличаше на ръка, бяха полусвитите пръсти на протеза, пъхнати в черна кожена ръкавица. Не беше от онези модерни биоелектронни изобретения, с които може да се хващат предмети, да се отварят бутилки, дори, ако се вярва на приказките, да се пише на машина, а най-обикновена протеза — по принцип леко преработена версия на класическата пиратска кука.

Уайт проследи погледа му и разтегна устни в неестествена усмивка.

— Икономична изработка — вдигна рамене той. — Нали знаете как е, когато работиш за държавата. Пести се от всичко възможно. — Той кимна с глава към БМВ-то. — Какво е станало?

— Имах проблем с паркирането — вяло отвърна Щефан, без всякаква ирония в гласа. Откъде, за Бога, се появи Уайт тук? И то точно сега? — Какво… какво правите тук? — попита той със заекване. Все още усещаше горчивия вкус в устата си, който постепенно се надигаше нагоре към гърлото. Беше му страшно зле, а при вида на ръката на Уайт рамото му отново напомни за себе си. Болката започна да пулсира, после стана по-силна. Не знаеше дали няма да рухне. Е, дори и да се случи, така поне ще покаже на Уайт, че наистина му се повдига от него.

— Исках да ви видя — отвърна Уайт. — Или по-точно, да видя жена ви.

И се озова тук точно в момента, когато Щефан слиза от колата. Кой ли би му повярвал?

Сякаш прочел мислите му, Уайт продължи:

— Пътувам след вас от пет минути. Разбира се, не знаех, че вие сте вътре, но колата ми направи впечатление.

— От пет минути ли? — попита с недоверие Щефан. Нямаше да се изненада, ако беше казал петдесет минути. Дори това обяснение би му прозвучало по-убедително.

Уайт вдигна рамене.

— Е, може и да са били само три. Или пък осем. Има ли значение?

И още как, помисли си Щефан, но на глас не каза нищо.

Уайт напразно чака известно време някакъв отговор, но когато такъв не последва, отново вдигна рамене и посочи към асансьора.

— Все пак е доста добре, че ви срещам тук. Спестявате ми труда да питам къде да намеря жена ви. Днес ви наемам за водач.

— Надявам се, не очаквате, че разходката ни ще бъде толкова вълнуваща като последния път — промърмори Щефан. И за неговия слух шегата прозвуча доста блудкаво, а американецът дори не си направи труда да се усмихне.

Тръгна до Уайт с все още треперещи колене към асансьора. Минаха покрай тежка американска кола, която по всяка вероятност принадлежеше на Уайт. Номерът също беше американски. На волана седеше млад мъж и пушеше. Не направи никакво движение да излезе от автомобила, само леко кимна с глава и внимателно ги проследи с поглед.

— Значи свалихте маскировката? — попита Щефан.

— Каква маскировка?

— На австрийски шпионин, после на Индиана Джоунс. Къде е истината? Както винаги, сигурно някъде по средата?

— Може би — тайнствено отвърна Уайт. — А може би на светлинни години разстояние.

Стигнаха до асансьора. Изчакаха кабината да дойде и когато се качиха, Уайт попита без всякакви заобикалки:

— Какво разказахте?

— Моля?

— За мен. За това, което стана в Хърватско. Знаете какво имам предвид.

— Така ли?

Асансьорът потегли с бръмчене и в същия миг нещо в Уайт изведнъж се промени. Не беше изразът на лицето му или стойката, а нещо много по-дълбоко. За момент всичко като че ли беше като сутринта — в един друг гараж и в друг асансьор. Сякаш внезапно погледна зад фасадата на нещата и видя цялостната картина, а не отделните части, от които беше съставена. Всичко беше много объркващо, стряскащо и някак възбуждащо.

— Чух, че… сте имали някакви неприятности.

— Добре сте информиран — отвърна Щефан. Разбира се, Уайт съвсем не случайно се беше появил тук точно в този момент. Дори и за секунда не повярва на думите му.

— От това живея — отвърна Уайт без всякаква шеговита нотка в гласа.

— Тогава сигурно знаете, че на никого не сме казали нищо. Не се притеснявайте. Никой в тази страна не знае, че съществувате и на никого не сме разказали за малката ви мръсна тайна.

— Наистина? На никого, с изключение на шурея ви, искате да кажете?

Щефан прехапа устни. Този тип наистина беше добре информиран. Не каза нищо.

— И на кого още? — не се отказваше Уайт.

— На никого — троснато отвърна Щефан. — Освен това и на Роберт не съм казвал нищо. Ребека му каза. Не съм забравил добронамерения съвет, който ми дадохте онази нощ във „Вълче сърце“. Бяхте достатъчно ясен.

Уайт въздъхна.

— Тогава явно ще трябва да говорите с жена си. Знам, за вас сигурно звучи като подигравка, но наистина ви мисля доброто.

— Да, забелязах — отвърна Щефан и разтри рамото си. — Не минава и ден, без да се сетя с какво загриженост се отнесохте към нас.

— Какво искате? — попита Уайт. — Нали още сте жив? След няколко седмици вече няма да си спомняте за станалото. Ако това ще ви утеши — той вдигна осакатената си ръка и разтегна устни в гримаса, — и аз си донесох малък спомен.

— Боли ли? — попита Щефан.

— Само когато съм буден — кисело се усмихна Уайт.

— Добре тогава — троснато каза Щефан, — напомнете ми да ви пращам всеки месец по един пакет силно кафе.

В погледа на Уайт проблесна такъв силен гняв, че Щефан инстинктивно отстъпи крачка назад. Всичко продължи само част от секундата. Нямаше никаква причина за този убийствен, безкомпромисен гняв.

Пламъчето угасна така бързо, както се беше появило. Уайт каза:

— Няма да вършите глупости, нали?

Нещо стана с Щефан. Не разбра какво и не можеше да направи нищо срещу ставащото, просто го усети съвсем ясно. Като че ли в съзнанието му се появи никога неизползвана досега, но съществуваща способност за механично действие. Изненадан и едва ли не любопитен да разбере какво ще се случи по-нататък, той се наблюдаваше сякаш отстрани — как с мълниеносно движение прави крачка напред и встрани от Уайт, вдига ръка и натиска бутона за спиране на асансьора с такъв яд и сила, сякаш промушва кама през бронята на противник.

Самата мисъл го изплаши — никога не е мислил в такива образи. Тъй като беше страхливец по убеждение, никога не беше допускал насилието до себе си — дори в най-потайните и недотам чисти кътчета на съзнанието си, където никой освен него самия не можеше да надникне.

А може би Щефан страхливецът вече не съществуваше? Беше минал през въртящата се врата и излязъл друг, непознат човек. Още не знаеше какъв точно, може би поради простата причина, че до този момент не намери сили да надникне и да разбере. Вероятно защото дълбоко в себе си знаеше, че това, което ще види, ще го уплаши до смърт. До този момент така и не беше разбрал какво значи да изпиташ страх от себе си. Е, сега вече знае.

— Какво значи това? — остро попита той. — Заплашвате ли ме?

Уайт снизходително се усмихна.

— Мислех, че това вече е минало, Щефан.

Строго погледнато, така беше. Отново бяха на същата изходна точка като онази вечер преди две седмици във „Вълче сърце“, но нещо беше се променило. Едва сега схвана промяната, в момента, когато чу думите на Уайт. Той вече нямаше власт над него. Щефан не можеше да каже защо е така, но това, което стана с него, го изненада и обърка. Да, вече не се страхува от Уайт. Той можеше — и би го направил, ако Щефан го принуди — да му навреди, можеше да го унищожи, в това не се и съмняваше — така, както и тогава. Но нищо повече не може да го накара да се страхува.

— Така е. Затова ви питам още веднъж: какво значи това? Защо сте тук? Само затова ли дойдохте, за да сплашите мен и Ребека? Ако е така, не е нужно.

— Защото вече са ви сплашили ли? — усмихна се Уайт и измери Щефан с поглед, който в първия момент му се стори пренебрежителен, но после разбра, че не е така.

Уайт явно също беше забелязал, че вече не стои лице в лице със същия човек отпреди две седмици. Странно защо, но Щефан изпита чувството, че този факт нито го изненадва, нито пък той съжалява или се страхува, че е станало така. Дори напротив — изглеждаше някак доволен от това, което вижда. Като че ли точно това е очаквал и ето, то най-сетне се е случило.

Дали е така?, помисли си Щефан. Или само го беше манипулирал, за да постигне това, което се случваше? Но защо ще го прави?

Уайт усмихнато поклати глава, протегна ръка и натисна копчето, за да продължат.

— Този път наистина сте несправедлив към мен, Щефан. Но не мога да ви се сърдя. На ваше място сигурно и аз бих реагирал по същия начин. Наистина дойдох само за да се осведомя за състоянието ви. Освен това исках да видя и детето.

„Ева!“, блесна в съзнанието на Щефан. Невидимата статистика, която водеше, отчете още един минус за Уайт. Постепенно салдото му започна да става яркочервено. Макар че сам по себе си въпросът беше съвсем безобиден, според него в последните дни твърде много хора бяха загрижени за Ева.

— Дали сте му вече и име, разбрах.

Асансьорът отново спря. Вратите се плъзнаха встрани и Уайт се дръпна назад, за да направи място на Щефан. Той обаче не помръдна от мястото си и американецът вдигна рамене и излезе пръв. Щефан мимоходом отбеляза, че не той, а Уайт беше натиснал копчето за третия етаж. Значи, знае в кое отделение лежи Ребека. А вероятно и в коя стая.

— Намирате ли го за добре?

— Кое?

— Да дадете име на детето — поясни Уайт вече в коридора. Без никакъв знак от страна Щефан се обърна и тръгна в правилната посока. — Няма да ви кажа нищо ново, ако ви припомня, че човек по-трудно се разделя с неща, на които е дал вече име.

— Неща? — Щефан се опита въпросът му да прозвучи колкото се може по-пренебрежително, но му беше много трудно да го постигне. — Става дума за човек, Уайт.

Американецът вдигна рамене.

— Разликата не е толкова голяма, колкото мислите. Не става дума само за притежание. Но може и да сте прав. Трябваше да се изразя по друг начин. Извинете ме. Жена ви все още е решена да задържи детето, нали?

— Ще осиновим Ева — потвърди Щефан. Сам се учуди колко лесно каза „ние“. В присъствието на Уайт думата „истина“ придобиваше малко по-други стойности.

— Защо ли това не ме изненадва? — попита Уайт. — Надявам се само, че знаете с какво се захващате.

— Какво искате да кажете?

— Неприятностите ви с властите вероятно ще продължат месеци наред. А може би и години.

Думите му прозвучаха искрено, но според Щефан не казваха кой знае колко. От този човек беше чувал достатъчно неща, които звучаха честно, а след това се бяха оказвали лъжливи.

Стигнаха до стаята на Ребека. Уайт почука, но не получи никакъв отговор, защото дебелата врата поглъщаше звука. Щефан мълчаливо мина край него и отвори. Вътре го очакваше изненада, и то неприятна. Ребека не беше сама. Инспектор Дорн стоеше в долния край на леглото й, а Вестерман беше се облегнал със скръстени ръце на перваза на прозореца и мрачно поглеждаше ту към вратата, ту към Ребека, сякаш очакваше някаква издайническа реакция. Нито Ребека, нито двамата полицаи се показаха изненадани, когато Щефан влезе. От своя страна Щефан в продължение на няколко секунди се опитва да открие върху лицата на двамата мъже някакъв признак, че са научили за холивудските му приключения по пътя насам. Не откри нищо и нямаше намерение да ги информира. Или поне не сега. Изражението върху лицето на Ребека обаче отведнъж се промени, когато зад него на вратата се показа Уайт и затвори след себе си. Тя рязко се изправи в леглото.

— Господин Мевес! — Дорн тръгна към него с протегната ръка, но Щефан се направи, че не я забелязва.

— Какво правите тук? — попита той изненадано.

— Обадил сте се в кабинета ми и сте пожелал да разговаряме — отвърна Дорн.

— И то спешно — добави Вестерман от прозореца. — Какво е толкова важно?

Щефан понечи да отговори, без да знае какво. Точно сега не беше сигурен дали трябва да разкаже на полицаите за срещата си със Соня и странните й братя, още повече за Уайт. Дорн му спести вземането на решение, защото посочи с глава американеца и каза:

— Защо не ни представите господина?

— Казвам се Уайт — изрече той на безупречен немски, но със силен американски акцент. Мина край Щефан, протегна лявата си ръка и няколко мига съвсем открито се забавлява с неуспешния опит на Дорн да я поеме с дясната си ръка. — Служител съм в американското посолство.

Дорн сбърчи чело и се отказа да се здрависа. Вместо това се обърна с въпросителен поглед към Щефан.

— Значи взехте тежкото въоръжение, а?

В първия момент Щефан не разбра какво иска да му каже. Затова пък Уайт схвана много добре, защото енергично поклати глава и залепи върху лицето си такава фалшива усмивка, че дори Щефан щеше да повярва, че е дипломат.

— Заблуждавате се, уважаеми господин…

— Дорн — хладно добави полицаят.

— … господин Дорн. Не знам какво е станало тук, но каквото и да е, аз нямам нищо общо с него. С господин Мевес се срещнахме съвсем случайно долу в паркинга.

— И вие също съвсем случайно сте в болницата — предположи Вестерман.

— В никакъв случай. Дойдох да се сбогувам с Щефан и Ребека. Вдругиден се връщам в Щатите.

— Приятели ли сте? — попита Дорн.

— Не бих казал чак приятели — отвърна Уайт. — Запознахме се по време на полета от Босна насам и не исках да си замина, преди да им кажа good bye.

— Преживяните заедно приключения сприятеляват, нали? — каза Дорн. — Разбирам. Господин Мевес ми разказа.

Беше перфектен артист. Думите му прозвучаха толкова естествено, че Щефан за момент се запита какво наистина му беше разказал. Отговорът не се забави много.

От своя страна Уайт също се владееше отлично. Нищо в изражението на лицето му или поведението не показа, че е неприятно изненадан или засегнат. Само поклати глава.

— Приключението не беше чак толкова опасно. Отговарях за транспорта и дори не съм излизал от хеликоптера. Макар че много ми се искаше. — Той въздъхна. — Вероятно и вие правите същата грешка като всички останали — както и аз самият, ако трябва да бъдем честни — и смятате работата ми за вълнуваща и опасна или поне разнообразна. Само че не е така. От време на време наистина ми се иска да преживея малко приключение.

— А това тук? — Дорн посочи с глава ръката в превръзка.

Американецът направи гримаса и въздъхна дълбоко.

— Понякога съдбата има доста странно чувство за хумор. Прибирам двама души от страна, където се води война, и то без да получа и драскотина, а по пътя от летището към жилището ме осакатява таксиметров шофьор, който срещу двадесет марки бакшиш е забравил всички правила за движение по пътищата.

— И защо американската армия лети над военна област, за да прибере двама германски граждани? — попита Вестерман.

Уайт непоколебимо продължаваше да се усмихва.

— Чисто хуманитарна акция. Сигурен съм, че вашите момчета биха направили същото за моите сънародници, ако се окажеха наблизо, както аз бях.

— А ако не беше чиста случайност, сигурно нищо нямаше да кажете за случая — предположи Вестерман.

— Така е — невъзмутимо отговори Уайт. — Но не беше нищо повече… за съжаление. — Той се обърна към Ребека. — Мога да дойда и по-късно, ако моментът не е много подходящ…

— Не, не — бързо отговори Ребека, малко по-силно, отколкото беше необходимо.

На Щефан му се стори, че в гласа й долавя страх. За момент не само той, а и Дорн, Вестерман и преди всичко Уайт изглеждаха объркани. Ребека се усмихна насила, седна в леглото и допълни с доста по-дружелюбен тон:

— Знам, че сте зает, пък и нашият разговор няма да продължи дълго.

Последните думи бяха казани по-скоро с въпросителен тон, при което тя погледна двамата полицаи.

Дорн не каза нищо, но Вестерман най-сетне се отдръпна от прозореца и застана между Щефан и леглото на Ребека.

— Е, какво толкова важно има, което непременно искахте да ни съобщите?

Мислите в главата на Щефан объркано препускаха. Не може да им разкаже за срещата си със Соня! Не сега. Не в присъствието на Уайт, още повече без да е подготвил Ребека за това, което ще чуе. Вече беше преживяла достатъчно неприятни изненади. Реши, че е най-добре да поднесе само част от истината. Онази, която Дорн така или иначе щеше и сам да разбере.

— Преследваха ме…

— Преследваха? Къде? Кога?

— По пътя насам — отвърна Щефан и в същия миг осъзна, че това не беше отговор на въпроса на Вестерман. Бързо продължи: — Кола с двама мъже. Някакъв японски модел, струва ми се…

— Струва ви се, значи? — повтори Вестерман. — Да не би и само да ви се е сторило, че са ви преследвали?

— Бяха въоръжени. И правеха всичко съвсем истински — продължи Щефан, този път обърнат изцяло към Дорн. Може би единственият начин за общуване с Вестерман беше точно този — да не го забелязваш.

Вестерман понечи да отговори, но с жест Дорн го накара да замълчи.

— Японска кола, казвате… Да не би да беше хонда?

Щефан кимна с глава.

— Да, мисля, че беше хонда. Защо питате?

— Какъв автомобил карате, господин Мевес? — продължи Дорн. — Тъмносиньо БМВ, нали?

— В момента, да. На моя шурей е.

Вестерман ококори очи.

— Значи вие сте били това?

— Той е бил какво? — попита Ребека. Уайт не каза нищо, но с периферното си зрение Щефан усети как се напряга.

— Разбрали сте вече? — попита на свой ред Щефан.

Дорн се изсмя, но смехът му беше кратък и сух, без истински хумор.

— Познавам един човек, който работи в полицията, знаете ли? Трудно ще е да не се разбере, защото сте изпотрошили половината център.

— Какво се е случило? — остро попита Ребека. — Щефан! Искам веднага да разбера какво се е случило!

— Аз също — каза Дорн.

— Колегите ни от пътната полиция със сигурност също — допълни Вестерман. — Надявам се, че можете да вървите пеша, Щефан. Шофьорската ви книжка, моля!

— Затваряйте си устата, Вестерман! — сряза го Дорн. — Е?

— Нямам ни най-малка представа — отвърна Щефан. Отговорът му дори беше близо до истината. — Знам само, че онези типове караха след мен.

— И затова карате като луд из града, натрошавате десетина автомобила и застрашавате своя и на много други неподозиращи хора живот? Само защото имате чувството, че ви преследват? — Дорн поклати глава. Беше много ядосан, макар Щефан да подозираше, че не точно това е причината за гнева му.

— Има ли ранени? — попита той.

— Не — отвърна Дорн. — Благодарете на Бога за това. Иначе щях тук, на място да ви арестувам.

— Не знам кои бяха двамата! По дяволите, защо да мълча, ако знаех?! Умрях от страх, когато разбрах какво правят!

— Все пак сигурно ги познавате добре, щом ни позвънихте, преди да започнат да ви преследват — щракна клопката Вестерман.

Щефан обаче му беше направо благодарен за намесата, защото така му даде оправданието, което му беше нужно.

— През целия ден имах чувството, че ме преследват — троснато отвърна той. — Мислех, че са вашите хора и исках да се оплача.

— Не сте чак толкова важен, че да ви следим — каза Вестерман.

Дорн превъртя очи, но този път не каза нищо. Изглежда, не вярваше нито дума на Щефан.

— Е, добре — въздъхна той след няколко секунди. — Ще разберем какво е станало. Но не мога да го направя, преди да знам какво става тук.

Щефан направи крачка, надявайки се да изглежда съвсем случайна, тъй като се извъртя наполовина към Дорн, за да не може Ребека да вижда лицето му от леглото си.

— Сигурно сте прав — каза той. — Ще ви разкажа всичко, което искате да знаете. Но не сега. По-късно, в кабинета ви. Ще дойда при вас следобед.

— Трябва ви още малко време, за да измислите достоверна история, нали? — попита Вестерман.

— Жена ми вече изживя доста вълнения — каза Щефан и хвърли съзаклятнически поглед към Дорн. За негово облекчение полицаят явно най-сетне го разбра и реагира.

— Е, добре. Ще ви чакам след около час. Но искам да получа убедителни отговори! Да тръгваме, Вестерман!

Щефан изчака полицаите да излязат, но в същия миг и без друго трудно запазваното спокойствие така бързо го напусна, че почти мигновено рязко се обърна към Уайт, сякаш да използва поне част от насъбралата се енергия.

— Кои бяха тези типове? — попита сърдито.

— Откъде да знам? — отвърна Уайт, следвайки по-скоро някакъв рефлекс, отколкото казвайки истината. Секунда по-късно тръсна глава и вдигна рамене: — Наистина не знам.

— Както и не знаете кой е нападнал жената от социалната служба?

— Как изглеждаха? — Уайт подмина въпроса на Щефан, сякаш не го чу. — Имам предвид двамата в колата? Успяхте ли да ги разпознаете?

— Толкова, колкото да разбера, че не ги познавам. Двама мъже, и толкова! — Той отиде до Ребека, седна на ръба на леглото и посегна към ръката й. Тя не реагира на докосването, но погледът й стана така проницателен, че той имаше чувството, че го усеща физически.

— Какви бяха — високи, ниски, тъмнокоси, светли? — в гласа на Уайт прозвучаха професионални нотки, а американският му акцент изчезна. — Северноевропейци или по-скоро южен тип?

Щефан не отговори веднага, защото напрегнато мислеше. Ясно видя лицето на единия от двамата. Но всичко стана толкова бързо, той така беше паникьосан и зает да изпитва страх за живота си, че… Както всеки път, когато насила се опитваме да си спомним нещо, картините в главата му не се изясниха. Въображението му допълваше черти, които не бяха част от картината.

— Бяха… тъмнокоси — каза той най-сетне. — Така ми се струва.

— Малко, но по-добре от нищо. Може би по-късно ще си спомните повече подробности. Когато отмине първия ужас… Тъмни коси, казвате…

Щефан кимна с глава.

— Само косата ли беше тъмна, или изцяло бяха тъмни?

— Как така… тъмни?

— Южен тип. Като хървати. Или светлокожи, като руснаци?

Ужас прониза Щефан до мозъка на костите. Чу как до него Ребека дълбоко пое дъх. После, със секунда закъснение, така силно потрепери, че леглото се разклати.

— Барков? — промърмори тя. — Искате да кажете, че… че може да са били хората на Барков?

Уайт я гледа в продължение на цели десетина секунди, без да продума и без да трепне. После силно тръсна глава и се усмихна с неестествена усмивка.

— Едва ли — каза той. — Защо да правят подобно нещо?

— А защо да не го направят? — остро отвърна Ребека. — Все пак ние убихме командира им!

— В такъв случай щяха да тръгнат след мен, а не след вас — не се съгласи Уайт.

— А кой ви казва, че не е така?

— Щях да забележа — отговори Уайт и започна нервно да се разхожда из стаята.

Нещо, което никак не подхожда на убедителния му тон, помисли си Щефан.

— Може наистина всичко да е просто случайност — допълни Уайт с тон, сякаш се опитваше сам себе си да убеди, че е така.

— Глупости! — ядосано каза Ребека. — Не може да има толкова много случайности!

— Ами ако има някакво друго обяснение… — бавно изрече Щефан. Никак не му се искаше да си признае, но решението му да не разкаже всичко може да се окаже фатална грешка.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ребека, издърпа ръката си от неговата и погледна първо него, после Уайт.

Той въздъхна дълбоко още веднъж, а после им разказа за посещението на Соня. И двамата го слушаха мълчаливо. През цялото време, докато разказваше, Щефан не изпусна от поглед Уайт. Не каза всичко — спести си прелюдията в подземния гараж и разговора със сестра Данута.

— И защо научавам всичко това едва сега? — враждебно попита Ребека, когато той свърши разказа си. В първия момент агресивният й тон го обърка, но веднага разбра, че не е насочен към него. Нещо застрашаваше Ева и Ребека съвсем инстинктивно реагираше, насочвайки всички бодли навън.

— Трябваше ли да го разкаже в присъствието на Дорн?

— Той и без друго ще научи — каза Уайт. — Ако вашата… как се казваше?

— Соня.

— Соня значи. Ако тя се обърне към властите, на Дорн няма да му е нужно много време да събере пъзела. Това не е добре.

— Трябва да ги задържите! — каза Ребека.

Уайт присви очи.

— Аз? Как ви хрумна, че бих могъл?

— Ние ви помогнахме да си изпълните мръсното поръчение, нали?! Аз лежа тук, в това легло повече умряла, отколкото жива, а днес някой се е опитал да убие Щефан. Не мислите ли, че сте ни задължен?

Уайт въздъхна.

— Казвах ви, че не бива да вземате детето.

— Знам, че е глупаво, но няма да позволя на убийци да ми казват какво да правя.

Уайт прие думите й без всякаква реакция, но Щефан хвърли успокоителен поглед на жена си. Разбираше я много добре, но Уайт им беше нужен.

— Ще се погрижа — обеща Уайт, обръщайки се към Щефан. — Може просто да сте имал лош ден и да сте попаднал на двама луди. Ако не е така, ще разбера. — Той погледна Ребека. — За всеки случай ще сложа един човек да ви пази.

— Благодаря, отказвам се — отвърна тя.

Уайт поиска да каже нещо, но после размисли и само вдигна рамене. Ребека явно не беше в настроение за дискусии. Така всъщност беше вече от две седмици, помисли си Щефан. Откакто се бяха върнали.

— Сега трябва да вървя — каза Уайт и погледна часовника си. — Ще изпратя някой да си отваря очите.

Щефан се прибра вкъщи по тъмно. Не отиде при Дорн, а остана няколко часа при Ребека. Излезе чак когато тя буквално го изгони. От човека, когото Уайт обеща да изпрати, за да пази Ребека, нямаше и следа.

Паркира БМВ-то точно пред дома си, качи се с асансьора до горе и се улови как се колебае да пъхне ключа в ключалката.

Беше тихо. В хола пулсираше червена светлинка — дисплеят на телефонния секретар, където сигурно отново го очакваха десетина обаждания, на които трябваше да отговори. В пълната тъмнина, която цареше в жилището, светлината му се стори много по-ярка от обикновено.

Затвори вратата след себе си, пусна ключа в джоба на якето и след две крачки отново спря. По навик не светна. До хола имаше само две крачки, които можеше да измине и в тъмнината. Но нещо… нещо не беше наред. Така, както тъмнината не беше съвсем тъмна, и тишината не беше обичайно тиха. Чуваше шумове, които не можеше да определи поединично, но които след миг се разпадаха на отделни звуци — вибриращото бръмчене на хладилника в кухнята, монотонно, равномерно тиктакане, което след секунда определи като шума от преместването на стрелките на старомодния механичен будилник върху неговото нощно шкафче. Чуваше неравномерно тракане, идващо от тръбите на парното и още десетки шумове, които винаги са си били тук, но никога не ги беше възприемал. Сега сякаш чувствителността на сетивата му се беше изострила десетократно.

Усети и още нещо, което го обезпокои — някой беше идвал тук. Някой чужд. И вече си беше отишъл. Иначе Щефан щеше да го подуши и да го види. Но човекът беше идвал и бе оставил следите си, сякаш ги бе нарисувал с червена светеща боя върху стената. Човек, който не беше приятел.

Изведнъж осъзна колко абсурдно е това, което мисли. Но чувството не беше никак смешно. Дори напротив — караше го да се страхува. Усещаше с всички фибри на тялото си, че човекът, влизал в жилището, не е бил приятел. Сега, когато си даде сметка за посещението му, сякаш долови още повече информация за него. Била е жена. Млада. Соня. Усети присъствието на Соня.

Щефан се изсмя. Ясният, нервен звук по-скоро засили страха му, а не го прогони. Пристъпи още една крачка напред и бавно се пресегна да включи лампата.

Бялата светлина, която в първия момент му се стори толкова неестествено ярка, че примижа, прогони не само тъмнината, но и всичко, което до този момент чуваше и виждаше. Реалността се върна.

Щефан остана още малко до вратата и внимателно се огледа. Нещата наоколо бяха непроменени. Никой не е идвал, откакто той излезе. Въпреки това мина от стая в стая, провери дори гардероба в спалнята и душ-кабината, докато най-сетне се успокои. Фантазията му явно надминаваше всякакви граници.

Хвърли якето си върху дивана, отиде до бюрото и изслуша обажданията. Едно от съобщенията беше от Дорн. Изтри го, както и всички останали, без да ги изслуша докрай. Не се изискваха особени свръхестествени сили, за да си представи какво съдържат. Реши на следващата сутрин да отиде най-напред при Дорн — преди полицаят да изпрати патрулната кола, за да придаде на поканата си нужната тежест.

Стомахът му се обади. С изключение на прекъснатата закуска не беше хапвал нищо през целия ден. Затова отиде в кухнята, включи кафемашината и се зае да си приготвя нещо най-просто за ядене — без особено въодушевление, но за сметка на това със свирещ стомах. Щефан беше всичко друго, но не и гастроном. Гледаше на ежедневното хранене като на необходимо зло. Логичното последствие от това отношение беше, че готварските му умения се изчерпваха с приготвяне на яйца на очи със сланина.

Дори и това невинаги успяваше да сготви добре.

Сигурно беше направил нещо погрешно. Докато стоеше до печката и чакаше от бълбукащата маса в тигана да се получи познатата маса, която поне малко да прилича на нещо за ядене, до обонянието му достигна доста неприятна миризма. Сланината неприятно замириса на изгоряло, а след това и яйцата. В мига, когато ги счупи, всичко му заприлича на буламач.

Порови известно време в тигана, но гледката не се подобри. Дори напротив. Стомахът му продължаваше да свири, онази част от съзнанието му, която отговаряше за логиката, се бунтуваше все по-силно, но резултатът си остана същият — съдържанието на тигана приличаше на повръщано, а и миризмата беше същата.

Изключи печката, пусна тигана в кофата за боклук и се задоволи с останалите две парчета шунка. Изяде ги без всякакъв апетит. По-късно отново ще опита.

Когато се върна в хола, телефонът иззвъня. Щефан с бързи крачки мина край него, решен да го остави да звъни. После, без да знае защо размисли и вдигна слушалката.

Беше Роберт.

— На летището съм — каза той без всякакъв увод. Гласът му звучеше малко задъхано, но това можеше да се дължи и на лошата връзка. Щефан предположи, че се обажда от мобилния си телефон. — Реших да взема по-ранен полет. Случило ли се е междувременно още нещо?

— Вече си се обадил на Ребека, защо ме питаш тогава?

— Защото щях да се радвам, ако ти сам ми се беше обадил — спокойно отвърна Роберт. Разбира се, Щефан не успя да го извади от равновесие.

— Няма причина да го правя.

— Аз пък мисля, че не е точно така. Но не се обаждам, за да се караме. След три часа ще съм на летището у дома. Да се срещнем там!

Нямаше какво да възрази на това предложение, дори му се зарадва. В момента имаше нужда да поговори с някого. Имаше нужда от помощ. Ако Роберт беше казал последното изречение като въпрос, Щефан щеше да се съгласи без колебание. Но заповедният тон го изкара от равновесие.

— Не е нужно — отговори бавно, опитвайки се да овладее яда си. — Освен това имах тежък ден.

— Както искаш — каза Роберт. — Тогава ще изпратя някого да прибере колата. Ще се видим утре.

Затвори, без да дочака отговора на Щефан, а той самият едва се сдържа да не тресне слушалката върху вилката. В крайна сметка телефонът му няма никаква вина за това, че шуреят му се държи като мафиотски бос. Вината сигурно си е негова — трябваше да се опълчи на Роберт още преди десет дни.

Щефан беше толкова развълнуван, че вече не можеше да понася бездействието. Започна да се разхожда нагоре-надолу из жилището, включи стереоуредбата и след десет секунди отново я изключи. Накрая седна пред прозореца, но и там се задържа също толкова време. Пъстрите картини и натрапчивата музика нямаха никакъв смисъл. Известно време си игра да сменя различни станции, докато накрая намери един канал, който предаваше местни новини. Заслуша се. Новините го интересуваха също толкова, колкото и музиката преди това, но изпита някакво неописуемо любопитство — може да съобщят нещо за неговото лудешко пътуване този следобед. Сега, когато вече беше научил от Дорн, че няма сериозно пострадали, гледаше на станалото като на опасно, но вече преживяно приключение.

Говорителят не каза нищо за това, което го интересуваше. Но тъкмо когато протегна ръка да превключи, като фон показаха картина, при вида на която косата му настръхна.

Беше снимка от гаража, в който беше сутринта.

Гледа картината в продължение на секунда, после бързо насочи дистанционното и увеличи звука.

„… досега никакви следи“, каза говорителят. Гласът му звучеше горе-долу толкова загрижен, колкото, ако чете борсовите новини от миналия месец. — „Свидетели съобщават за най-малко двама мъже, въоръжени с автомати. Двамата били със славянски черти и са…“

Думите започнаха да губят смисъла си, защото това, което виждаше на екрана, поглъщаше цялото му внимание. Смениха картината с говорителя с набързо направена и недобре проявена, изкривена снимка на един мерцедес.

Но не просто някакъв, а комбито от сутринта.

Само че беше променено. Предното стъкло липсваше, целият корпус беше надупчен, нещо тъмно беше изтекло и образуваше огромна локва върху бетоновия под. Двете предни гуми бяха сплескани, куршумите бяха натрошили и фаровете. Навсякъде беше осеяно със стъкла. Явно преди да направят снимката, бяха измъкнали жертвите встрани, но в средата на локвата кръв беше останала бяла дамска обувка.

Трябваше да взема парите, помисли си Щефан. Трябваше да ги взема! Шофьорът на мерцедеса вече няма нужда от тях, а жена му и бездруго ще разбере всичко. Мисълта беше наистина налудничава, родена единствено от истерия, но я повтаряше непрекъснато като мантра, която се развиваше като копринена лента зад челото му. Трябваше да вземе парите!

Абсурдно. Странно и цинично, като се има предвид това, което видя върху екрана, но все пак по-добро, отколкото да се остави на другата мисъл, дебнеща зад мантрата — че вината е негова. Тези двама души бяха загинали, не защото в погрешния момент са били на погрешното място, а защото той беше на погрешното място в погрешния момент.

Страхът се стовари върху него без предупреждение, като удар с брадва. Мантрата се пръсна, а мисълта за значението на току-що видяното изригна в съзнанието му като експлозия. Успокоението, че още веднъж се е отървал жив, избледня при осъзнаването, че няма никакво съмнение за случилото се. Двамата луди, които го преследваха, не просто са си правили шега с откраднат от тях автомобил. Ако го бяха настигнали, щяха да го убият. Сутринта бяха доказали колко малко означава за тях човешкият живот.

Щефан целият затрепери. Новините отдавна бяха свършили, но нямаше сили да изключи телевизора или дори да намали звука. Песента от някаква американска комедия силно кънтеше и сигурно се чуваше поне в още три жилища. Дистанционното сякаш тежеше цели тонове и нямаше сили да го вдигне. Мислите му бяха уловени в нова мантра, която този път не се състоеше от думи и безсмислени картини, а от парализиращ ужас, който можеше да го убие. Някой протягаше ръка към живота му и заплахата беше много по-различна от онази, която изживяха преди две седмици във Вълче сърце. Вероятно действащите лица бяха същите, но режисурата беше променена. Отчаяно бягство през нощната гора, преследвани от тежковъоръжени мъже и глутница митологични чудовища — това беше едно ужасно, невероятно страховито и опасно за живота. Но тази опасност беше ограничена, продължи само няколко часа, през които те трябваше да издържат, докато настъпи утрото и дойде хеликоптерът. Освен това всичко се случи някъде далеч, в друг свят, в който бяха потопени за кратко и от който после отново излязоха.

А сега заплахата беше тук.

Ужасът го окова с веригите на кошмара, нахлу в нормалния му живот. Вече нямаше Там и Тук, където беше сигурно. Смъртта можеше да пристигне всеки момент — на улицата, в болницата, в гараж някъде в града, тук.

Опита се да прекъсне безкрайната лента с помощта на логиката. Има поне едно място, където се чувства сигурен — дома му. Ако преследвачите му го знаеха, щяха да го чакат, когато се върна. Тук беше сигурен, никой не знаеше за скривалището му.

Никой освен Соня, прошепна глас в главата му. Соня, която е идвала в дома му и е седяла на дивана — точно там, където той седи в момента.

Щефан ясно съзнаваше, че е на път сам да се вкара в клопката на паниката, но не можеше нищо да направи. Последното спасително въже, към което посегна, му отне тази последна наивна надежда. Никъде няма сигурност, тук също. Беше се превърнал в мишена. Без значение къде е в момента.

Доказателство за това получи в следващите секунди, когато на вратата се позвъни.

Щефан подскочи и в уплахата си натисна едно от копчетата на дистанционното и изгаси телевизора. Тишината му се стори по-крещяща от ужасната мелодия на американската комедия отпреди малко. Сърцето му лудо туптеше. Впери широко разтворени очи във вратата.

Не очакваше никакво посещение. Никой не беше се обадил, че ще дойде, и никой нямаше да дойде, без да извести за посещението си. Колегите му и малкото приятели, които имаше, до един знаеха, че по това време е още в болницата при Ребека. Дорн беше оставил съобщение върху секретаря, че го очаква на следващата сутрин в кабинета си, а Роберт още беше в самолета. Никой не знае, че си е вкъщи.

Звъненето на вратата се повтори. Този път звукът му се стори още по-силен и настоятелен. И доста по-дълъг.

Сигурно е някой съсед, който иска да се оплаче от силния звук на телевизора.

Точно така. Това е. Нахалната кокошка от отсрещния апартамент.

Щефан въздъхна облекчено, насили се да се усмихне и стана. Просто съсед, дошъл да се оплаче!

Не отиде веднага до вратата, а пристъпи внимателно до прозореца и крадешком погледна през една пролука на пердетата. Движението навън показваше, че макар и тъмно, все още не е толкова късно. Точно пред тяхната сграда беше спряло такси. Жълтата табела не светеше, но той видя, че вътре седи шофьор. Кой ще дойде с такси? Соня? Едва ли. Съмняваше се дори дали странното момиче изобщо знае какво е такси.

На вратата се позвъни трети път и сега звънът наистина беше нервен и доста продължителен. С бавни крачки Щефан отиде до вратата, погледна през шпионката и видя около петдесетгодишен, силен мъж с посивяла коса, късо подстригана брада, джинси и черно кожено яке. Ако има типичен таксиметров шофьор, тогава е този. Дори може би твърде типичен. Представи си този тип в маскировъчна униформа, бойни ботуши и автомат в ръката. Широкото му лице тогава няма да изглежда толкова добродушно и…

Ето че пак започна! С огромно усилие на волята прекъсна мисълта си, отстъпи крачка назад и отвори вратата с такова рязко движение, че човекът отсреща силно подскочи.

— Да?

Сивокосият присви очи. Трябваха му една-две секунди, за да се окопити, след което попита:

— Господин Мевес? Аз съм от такси-център „Норд“.

— Не съм поръчвал такси — отвърна Щефан и светкавично се огледа в двете посоки по коридора. Нямаше никой. Нямаше и място, където можеше да се скрие някой. Също така мълниеносно прецени и мъжа пред себе си. Беше доста по-висок от него и по-тежък, но не и достатъчно бърз. Стана нещо странно: в мига, в който отвори вратата и застана лице в лице с непознатия, ирационалният страх изчезна. Страхливецът Щефан отново беше тук, но сега го занимаваха неща, които не можеше да види. От физическия си противник вече не се страхуваше.

Което не означаваше, че го подценява. Завърши огледа със заключението, че мъжът невинаги е бил таксиметров шофьор — ръцете му бяха доста силни.

Освен това почти подушваше страха, който с всеки изминал момент ставаше все по-силен у човека.

— Знам — отвърна шофьорът. Беше нервен и изведнъж не знаеше накъде да погледне. — Трябва да прибера оттук една кола и да я закарам на летището. Тъмносиньо БМВ с номер…

— На шурея ми е — прекъсна го Щефан. — Изчакайте, ще донеса ключовете.

Роберт се обади от летището в Цюрих, за да е сигурен, че колата му ще го чака, когато пристигне. Няма да е особено радостен, когато види колко е смачкана след пътуването на Щефан. Но поне първият му яд ще се е изпарил преди срещата им.

Щефан отиде в хола, взе ключовете и ги даде на шофьора заедно със сгъната банкнота от двадесет марки, която мъжът прие с израз на видима изненада. По-късно, когато предава колата на Роберт, ще разбере смисъла на големия бакшиш, помисли си Щефан.

Изчака, докато мъжът се скри в асансьора, затвори вратата и сложи веригата. Сега вече беше съвсем спокоен, но с ясното съзнание, че се намира в опасност, чийто размери в момента не може да определи. Почти като компютър събра и анализира всички данни, и резултатът, до който достигна, никак не му хареса. Но паниката, която допреди малко го държеше в ноктите си, не се върна.

Точно обратното — отведнъж му стана ясно колко опасен е пътят, по който вече върви. Ако си позволи да изпадне в паника, тогава ще му трябва съвсем малко, за да започне да прави грешка след грешка.

Щефан не искаше да им прави тази услуга. Вече бяха проиграли един шанс, втори няма да им даде. Разбра какво трябва да направи; разполагаше с всички факти, които му бяха необходими. Уайт и неговите тайнствени поръчители, Соня и странните й братя и хората от колата — вероятно същите, които са убили двойката от гаража, Ева и привидно безсмислените намеци на медицинската сестра и брат й. Като че ли нито едно от всичките тези неща нямаше смисъл и въпреки това беше сигурен, че по някакъв начин всичко е свързано помежду си — като части от онези пъзели, над които човек с часове и дни може да си блъска главата, докато накрая те сами намерят местата си и се подредят в нова, непозната форма. Има всички части от мозайката, сега трябва само да намери плана, по който да ги подреди.

Когато осъзна това, изпадна в приповдигнато настроение, породено най-вече от усещането, че вече не е безпомощна жертва. Продължаваше да е плячка, но знаеше, че има поне един шанс да организира хайка срещу ловците си. Мисълта направо го хвърли в еуфория, която продължи до момента, в който прозорецът на стаята се пръсна от ударната вълна, предизвикана от експлозията на БМВ-то долу пред къщата.

Когато Щефан слезе долу, улицата вече беше пълна с хора. От околните къщи бяха наизлезли десетки, повечето по-скоро за да зяпат, отколкото да помогнат. Всъщност нямаше кой знае колко за помощ, както установи той с един-единствен поглед към автомобила. Взривът е бил толкова силен, че БМВ-то практически вече не съществуваше. Там, където беше стояло, в асфалта сега зееше дупка, пълна с горящ бензин и масло. Остатъците от колата бяха излетели на четири-пет метра и бяха паднали върху други два автомобила, които вече горяха. В широк кръг наоколо като пламтящи гнезда се търкаляха парчета от автомобилите, а цялата улица беше осеяна със счупени стъкла. От ударната вълна в радиус от най-малко тридесетина метра стъклата на прозорците се бяха изпочупили. Върху лицата на мнозина от стоящите наоколо имаше кръв — парчета стъкла вероятно са летели доста навътре в жилищата. Щефан се молеше само да не са убити невинни хора.

Поне една жертва обаче имаше. От силата на експлозията таксито, което беше видял да стои пред входа, беше се завъртяло на сто и осемдесет градуса и беше захвърлено в отсрещния край на улицата. Стъклата му бяха строшени, а шофьорът лежеше неподвижен върху волана. Щефан не вярваше да е останал жив.

Някой грубо го бутна. Щефан бързо направи крачка напред, за да запази равновесие, и внимателно се огледа. От къщите наоколо непрекъснато продължаваха да излизат хора и от двете страни на улицата движението беше напълно спряно. Задръстването вече стигаше до следващото кръстовище. Ако пожарната не пристигнеше в следващите две-три минути, сигурно изобщо нямаше да може да се добере до мястото.

Сякаш за да опровергае тази мисъл, в отсрещния край на улицата се появи мигаща синя светлина. Щефан не чу сирени, но тъй като не виждаше над главите на тълпата, реши, че е полицейската кола.

В продължение на секунда стоя с широко отворени очи и съвършено неразбиращ, питайки се как е могъл да бъде толкова сляп. От момента на експлозията до мига, в който видя полицейската кола, не беше схванал какво точно е станало.

Затова сега осъзнаването настъпи с такава бързина и сила, сякаш във вътрешностите му избухна друга експлозия, не по-малко мощна от тази навън. Ръцете му се разтрепериха, сърцето заби учестено и щеше да изхвръкне. Задиша така, сякаш е пробягал десетки километри.

Някой беше взривил БМВ-то, за да го убие!

И този някой вероятно още беше тук…

Първата му реакция беше да се обърне и да затича право към полицейската кола, която в момента беше блокирана от множеството. Но нещо го накара да остане на мястото си. Ако мъжете, които са поставили бомбата в БМВ-то, са още тук — а той беше убеден, че са неговите преследвачи, — те със сигурност внимателно ще наблюдават полицейската кола. А само присъствието на полицаите не дава никаква закрила. Нали веднъж вече се опитаха да го убият насред улицата! Бяха поставили бомба в автомобил, който избухна в центъра на града и сигурно и за миг не бяха помислили, че може да загинат невинни хора. Едва ли ще се поколебаят да го убият, докато отива към полицаите.

Всички тези мисли минаха през главата му по-бързо, отколкото можеше да се движи или даже да направи грешка. Може би това спаси живота му, ако онези наистина бяха наоколо. Отстъпи две крачки назад и се смеси с хората, от които само преди малко се възмущаваше. Сега това беше единственият му шанс. Не посмя да се върне в жилището. Ако атентаторите са разбрали, че е останал жив, ще го търсят най-напред там. Привидната сигурност на дома беше се изпарила заедно с БМВ-то на Роберт.

Огледа се крадешком. Полицейската кола вече беше на отсрещния тротоар, но се придвижваше много бавно. Повечето зяпачи продължаваха да стоят наоколо, разговаряха, викаха и сочеха непрекъснато към останките на двата горящи автомобила. Само някои се опитваха да помогнат — двама-трима по-сърцати се бяха въоръжили с ръчни пожарогасители и се опитваха да попречат на огъня да се разпространи, а на няколко крачки от тях млад мъж удряше с някакъв парцал по едната гума, върху която се беше изсипал бензин. Щефан не познаваше нито едно от лицата около себе си. За първи път съжали, че не поддържа контакти със съседите си. Сигурно поне неколцина от непознатите живеят в неговата сграда. Или идват от друг континент и носят под якетата си автомати със свалени предпазители.

Помъчи се да различи някое по-особено лице сред тълпата. Тъмна коса. Славянски черти. А може би и светеща буква „У“ върху челото — „убиец“? Или „А“ — „атентатор“?

Всичко беше съвсем безсмислено. Ако онези типове наистина са още тук, ще ги забележи, чак когато го намушкат с нож в ребрата или му изпратят куршум в главата. Трябва да се махне! И то колкото се може по-бързо.

Направи две крачки встрани и назад към къщата, стараейки се движението му да остане незабелязано. Не влезе вътре, а се остави тълпата да го носи известно време, докато се отдалечи от края на блока. Още пет или шест крачки — цяла вечност, ако нападателите наблюдават улицата или просто случайно гледат в неговата посока. Въпреки това устоя на изкушението да ги измине тичешком, с което наистина би насочил вниманието върху себе си. Зави, без да се оглежда. Беше много нервен и странната смелост, която вече няколко пъти му оказа неоценима помощ, упорито отказваше да се върне.

Ръката му се плъзна в джоба и затърси връзката с ключове. Все още не се решаваше да хукне, но вече вървеше доста бързо. Тези крачки му струваха толкова усилия, сякаш наистина е бягал. Когато стигна до голфа, паркиран на по-малко от двеста метра от къщата, вече беше останал почти без дъх. Ръцете му трепереха толкова силно, че два пъти безуспешно се опита да пъхне ключа във вратата на автомобила. Най-сетне се качи, затвори вратата след себе си и я заключи. Най-сетне въздъхна с облекчение.

В никакъв случай не беше на сигурно място, но поне опасността не беше непосредствена. Улицата пред него беше пуста. Малкото хора, които видя, вървяха в обратната посока. Това е добре. Само ще увеличат тълпата и ще затруднят преследвачите му да открият, че вече не е на местопроизшествието. Достатъчно време, за да изчезне.

Завъртя ключа в стартера. Двигателят запали още от първия път. Досега никога не му беше правило впечатление колко неравномерно и шумно работи. Освен това отвратително миришеше на спирт. Веднага схвана, че не старият, немощен голф се е променил, а просто през последните дни кара колата на Роберт и това си казваше думата. Явно на нищо друго не се свиква така бързо, както на лукса.

Измъкна се предпазливо от паркинга, обърна на тясната уличка и безразборно зави няколко пъти надясно и наляво, докато се увери, че никой не го следи. Маневрата сигурно беше излишна. Фактът, че още е жив, показваше, че мъжете, които бяха поставили бомбата в колата, не го бяха видели. Все пак се почувства по-сигурен, след като го направи.

Погледна часовника и с голямо учудване установи, че от експлозията не бяха изминали и пет минути. Имаше достатъчно време да отиде до летището и лично да посрещне Роберт.

При първата възможност зави в обратна посока. До срещата с Роберт имаше още време. Сега е много по-важно да отиде в болницата и да види как е Ребека. Още не беше решил окончателно, но смяташе още тази нощ да я изведе оттам. Разбира се, няма да я заведе у дома, а на място, по-сигурно от болницата. Имаха нужда от сигурно скривалище и, естествено, от лекар, който освен дискретен, да е и достатъчно смел. И за двете неща сега не мислеше. От благодарност Роберт сигурно ще го прегърне, когато го помоли да използва парите и проклетите си връзки, за да им помогне истински.

Светофарът пред него смени светлините от зелено на жълто, после на червено. Щефан натисна спирачките, погледна автоматично в огледалото за обратно виждане и видя как колата отзад изпревари и застана до него.

Не беше хонда и мъжът, който свали стъклото от своята страна и със знак го помоли да направи същото, не насочи към него автомат. Но това не означаваше, че срещата ще завърши по-приятно. Автомобилът беше бяло-зелен и на покрива си имаше синя лампа. Ръцете на Щефан така се сгърчиха, че с мъка се пресегна към прозореца и го отвори.

— Добро утро, шефе.

По дяволите, как беше правилното обръщение?! Не се сещаше. Гласът му прозвуча нервно. Трепереше.

— Добър вечер — отвърна полицаят. Имаше кръгло лице, беше доста по-възрастен от Щефан и излъчваше доброта, но и сила. В очите му блестеше прикрита усмивка, което обаче не му пречеше съвсем професионално да фиксира Щефан с поглед и в същото време да оглежда вътрешността на колата. — Бързате ли?

— Бързо ли карах? — с ужас в гласа попита Щефан. Беше абсолютно сигурен, че не е превишил скоростта. Поради простата причина, че на старата таратайка й трябва доста повече време, за да вдигне над петдесет, отколкото е разстоянието между двата светофара.

— Не — отвърна полицаят. — Но ако искате да останете жив, по-добре включете светлините.

Щефан стъписано погледна арматурното табло. Наистина беше потеглил, без да включи фаровете — още едно доказателство за състоянието му. А и нощта беше необичайно светла.

Бързо поправи грешката, лепна една измъчена усмивка върху лицето си и кимна с глава, за да благодари на полицая.

— Благодаря. Извинете за грешката.

Мъжът отсреща допря два пръста до въображаемата фуражка и затвори прозореца. Светофарът превключи на жълто и още преди да светне зеленото, полицейската кола профуча край него.

Щефан въздъхна с облекчение. Ако му бяха поискали документите, щеше да изпадне в доста неловко положение. Книжката му беше в джоба на якето, което бе хвърлил върху дивана в хола, а не можеше да си позволи проверка на документите за самоличност. Малко вероятно беше някой да свърже взривеното БМВ с него, но в последните дни му се бяха случили неща, които наистина бяха малко вероятни…

Докато пътуваше, отново си помисли колко необичайно светла е нощта. На небето не се виждаше нито едно облаче, а луната светеше като прожектор, макар че не беше пълнолуние. Видимостта беше почти като през деня. Нищо чудно, че беше забравил да включи фаровете!

Не оставаше още много до болницата. Внимаваше да спазва всички правила за уличното движение и без да прави впечатление с бавното си придвижване, да не вдига максималната позволена скорост. Въпреки това до болницата имаше още около десет минути път.

Насочи се не към подземния паркинг, а направо към главния вход. Гаражът означаваше не само тъмнина и хиляди възможности за засада, а в момента най-вече неприятни спомени. Сигурно вече никога няма да влезе в гараж, без да си спомни за неприятната случка.

Освен това имаше и още една причина да спре точно пред главния вход — може да се наложи бързо да излязат. Лекарите няма да са особено въодушевени, когато посред нощ и без всякаква причина отведе пациентката им. Дорн между другото също не. А Ребека най-много от всички. Дори сигурно ще реши, че е измислил всичко, за да я отдалечи от детето.

Щефан Мевес срещу останалия свят, помисли си иронично той. При това всичко едва сега започва! Все още не знаеше кои са хората, които искат да го убият. Още повече, защо го искат.

Паркира така, че да е точно до осветеното пространство пред вратата, слезе от колата и със сигурни крачки влезе в болницата. Макар че не беше единственият посетител по това време, при влизането му едната сестра на рецепцията веднага стана, така че беше невъзможно да се направи, че не я забелязва. Още преди да каже нещо, тя започна с рязък тон:

— Не може да паркирате на това място.

— Ще остана само десетина минути, дори по-малко.

— Няма значение — упорито настоя тя. — Трябва да махнете колата оттам. Ако не го направите, ще извикам влекача.

Това бяха думите й, но нещо в погледа подсказа на Щефан, че има и друго. Жената беше доста нервна. Привидно невъзмутимото му поведение по-скоро беше я изплашило, отколкото възмутило, а резкият тон беше просто признак на несигурност.

— Не мога да ви попреча да го направите — отвърна спокойно той. — Но се страхувам, че ще съм изчезнал, преди влекачът да дойде.

Един-единствен поглед в очите й му показа, че е спечелил. Сестрата го изгледа шокирана, но той вече знаеше, че няма да извика влекача, защото се опасява, че той казва истината и само ще си навлече неприятности, когато онези дойдат и няма какво да вдигнат. Освен това жената изпитваше страх от него. Не конкретно от него, а от хора като него. Щефан не знаеше кога точно, но изведнъж осъзна, че през последните два дни беше сменил категорията, в която играе. Само не знаеше дали да се радва от това.

Не й даде възможност да каже още нещо, а с широки крачки се отправи към асансьорите. Две от кабините бяха тук. Бързо влезе в по-малката, натисна бутона за етажа на Беки и с нетърпение зачака вратите да се затворят.

Когато погледът му попадна върху голямото колкото човешки ръст огледало на задната стена на кабината, целият изтръпна.

Видя собственото си лице, но за момент под познатите черти сякаш съзря още нещо друго, съвършено чуждо и диво, което всъщност не се виждаше, но осезателно присъстваше у него. Нещо, което…

Затвори очи, преброи мислено до три и когато отново ги отвори, чудовището в огледалото беше изчезнало. И, разбира се, никога не го е имало. Нервите започват да си правят шеги с него, но след всичко преживяно имат право, помисли си той.

Изплези се на собствената си физиономия, ухили се глупаво и се обърна, когато кабината с лек тласък спря и вратите се разтвориха. По-добре да помисли какво ще каже на Ребека.

Влезе в отделението и с бързи крачки се насочи към стаята й. Тъкмо понечи да натисне дръжката на вратата, когато тя се отвори и отвътре излезе сестра Марион. Носеше табла с лекарства и инжекции в лявата ръка. Един поглед в лицето й беше достатъчен, за да разбере, че е излишно да влиза в стаята.

— Пак ли? — попита Щефан, без да поздрави.

Сестра Марион въздъхна. Вече не изглеждаше полуядосана-полуразвеселена като вчера, а някак отчаяна и угрижена.

— Идвах преди половин час — каза тя. — Сигурно се е измъкнала веднага след това, без да я забележа.

— Трябва сериозно да поговоря с нея.

Сестрата само поклати глава.

— Страхувам се, че няма много да помогне. Постепенно започвам да се ядосвам, знаете ли? Без да се смята това, че жена ви се държи наистина безотговорно по отношение на самата себе си.

Тя затвори вратата, погледна смръщено таблата с лекарства в ръцете си и се обърна в обратната посока.

— Най-добре да изтичам в детското отделение и да я доведа, преди някой да е забелязал отсъствието й. Професорът ще ми откъсне главата, ако научи, че отново е тръгнала на пътешествие.

— Нека аз свърша това — каза Щефан.

— Какво? Да ми откъснете главата ли?

Щефан се усмихна.

— Не. Да я доведа. Никой няма да разбере, обещавам ви.

Сестрата се поколеба за момент, после кимна с глава.

— Добре. Ще се обадя по телефона и ще съобщя, че ще отидете. Познавам сестрата, която е на нощно дежурство. Дължи ми услуга. Елате.

Тя с бързи крачки се отправи към сестринската стая, остави таблата и набра четирицифрен номер. Докато чакаше да чуе сигнал, бръкна в джоба на престилката си и извади връзка ключове.

— Минете по тайния ход. Така няма да ви видят… Нали знаете къде е?

— В парното — Щефан взе ключа и се ухили. — Това е добре. Така никой няма да чуе виковете й, ако малко я понатупам, за да й избия глупостите от главата.

Сестрата остана сериозна.

— Не можете да й навредите толкова, колкото тя самата си вреди. Жена ви унищожава целия напредък в оздравяването си само защото не се щади. — Тя сбърчи чело, сне слушалката от ухото си и го погледна замислено. — Странно, никой не вдига.

— Сигурно всички са заети с това да удържат жена ми. Ще побързам.

Не се почувства особено добре, когато го каза. Наистина ще побърза да стигне до Ребека, но не за да я върне. Сестра Марион ще има доста да обяснява на другата сутрин. Даде си дума да направи така, че да не й създаде много неприятности.

Пъхна ключовете в джоба си, обърна се към асансьорите и видя как висока момичешка фигура с дълга до раменете, буйна черна коса и раздърпани дрехи изчезна в една от кабините. Не успя да види лицето й.

За момент Щефан застина на мястото си като ударен от гръм, после се втурна след жената. Вратите тъкмо се затваряха. Преди, докато чакаше във фоайето, те се движеха едва-едва, а сега като че ли се затваряха с бързината на крачките му. Знаеше, че няма да успее.

— Хей! — извика той. — Чакайте!

Не получи никакъв отговор. Стигна до асансьора точно в мига, когато вратите се затвориха под носа му. Приблизително една десета от секундата, преди да може да погледне кой е вътре.

— Проклятие! — Щефан удари с длан по вратата на асансьора. Ударът отекна в пустия коридор със силата на пистолетен изстрел. С усилие се сдържа да не удари още веднъж с юмрук. Отчаянието му толкова бързо премина в яд, че за секунда стоя напълно безпомощен. Чуваше как кабината се движи и този звук го ядосваше още повече, защото сякаш му се подиграваше.

Гневът пак отлетя така бързо, както беше дошъл. Остана чувство на празнота, което постепенно се превръщаше в объркване и ужас.

Бързо се дръпна крачка назад от вратата на асансьора и се огледа. На няколко метра от него една врата се беше отворила и млад мъж в бели болнични дрехи въпросително и укорително го гледаше. Погледът му говореше, че не за първи път вижда подобна ситуация.

— Всичко е наред, обърках се. Съжалявам.

Вдигна извинително ръце, пристъпи към другата кабина и натисна бутона. Чу как асансьорът тръгна от долния етаж. Младият мъж не каза нищо, но и не влезе в стаята си, а остана, докато асансьорът дойде и Щефан се качи.

Десетте минути, които Щефан обеща на сестрата на рецепцията, отдавна бяха минали, когато той влезе в партерния етаж на детското отделение и тръгна към асансьорите. За негов късмет на рецепцията нямаше никой и не се наложи да дава измислени обяснения за посещението си, с което да изгуби още повече време.

В момента времето беше най-важният фактор.

Междувременно вече не беше абсолютно убеден, че жената, която преди малко видя да влиза в асансьора, е Соня. Но не беше и съвсем сигурен, че не е тя. При това положение на нещата най-добре беше да изхожда от по-лошата възможност, вместо от вероятната. Тоест, че въпреки всички предпазни мерки, които взе, Соня и братята й са го последвали дотук, че Соня е подслушала разговора му със сестра Марион и вече знае къде се намира Ребека. Както и детето.

Имаше обаче едно неоспоримо предимство на своя страна — дойде дотук по най-прекия път. Дори и да е тичала, на Соня ще й трябва много повече време да стигне до детското отделение и още повече, докато намери двете пациентки. По площ детското отделение приличаше на малко село и за външен човек беше построено по непонятна логика. Ако има късмет — ако поне веднъж през тази нощ има късмет, — мястото на рецепцията няма да е празно, защото дежурният е отишъл до тоалетната или си прави кафе, а защото отделението отдавна е затворено за посетители и вратите са заключени. Щефан не се и съмняваше, че въпреки всичко Соня ще влезе по някакъв начин. Но и за това се иска време. Трябват му само десет минути, за да вземе Ребека и в краен случай, и детето, и да се върне с тях по същия път, по който дойде.

Разбира се, ако след десет минути не продължава да стои тук и да чака асансьора. За трети или четвърти път натисна бутона, но без резултат. Зелената стрелка над вратата не светна, не чу нищо. Опита късмета си и на другите два асансьора, но със същия резултат. Явно след изтичане на официалното време за посещения са изключили асансьорите за посетители.

Толкова по-добре, помисли си той. Дори и да се появят Соня и братята й, не знаят на кой етаж се намира Ева. А докато претърсват етаж по етаж, те двамата с Ребека вече ще са на другия край на града, на път към вилата на Роберт.

Щефан погледна още веднъж през стъклената врата. От Соня и братята й нямаше и следа, не видя мъже с автомати, нито пък някой насочваше към него ракета със среден радиус на действие. Насочи се към стълбището и пое нагоре към петия етаж.

И тук цареше неестествена тишина. А може би обичайната за това време? В същия миг изпита чувството, че нещо не е както трябва. Стори му се, че в странната тишина се спотайва опасност. Тишината означава отсъствие на живот или присъствие на враг, който умее да се промъква безшумно…

Не за първи път се учуди на собствените си мисли, но вече не си блъскаше главата да разбере как са се появили. Може би непосредствената брутална заплаха за живота му, започнала преди време във Вълче сърце, е събудила в него нещо, което винаги е съществувало у човека. Независимо от всякакви пацифизъм, етика и морал, ако се разрови по-надълбоко у всеки човек, ще се стигне до животното, което пет пари не дава за десетте хиляди години цивилизация и безкомпромисно се бори за съществуването си.

Но това не беше единствената причина за странното настроение, което все повече го завладяваше, докато се качваше по стълбите.

Беше самата сграда.

Осъзнаването на този факт дойде с десетминутно закъснение, но затова пък с абсолютна сигурност. С изключение на нормалното безпокойство, което всеки човек изпитва, когато се намира в тях, за него болниците винаги са били места, с които свързваше положителни асоциации — помощ, надежда, здраве. Точно обратното чувстваше сега. Тази сграда вече не беше убежище на сигурността, а място на страдание, където се бяха събрали всички болести и болки, където имаше само безнадеждност и смърт. Миришеше на смърт. Усещаше всички болки и отчаянието, наслоени в стените. Докато вървеше нагоре по стълбите, наистина сякаш чувстваше всички болки и болести, които се намираха от другата страна на стените — лепкав мирис на загниваща плът, разложение и смърт.

С мъка се отърси от тази представа. Мислите не се дължаха само на нервността му. От известно време насам беше станал не само по-чувствителен към болките на хората, но и към настроенията им. Може да използва великодушието на Роберт втори път и да си извика един техник на мозъци.

За това ще мисли друг път, не сега. Забърза, но на последните стъпала отново намали ход. Няма смисъл да пристигне десет секунди по-рано, а след това пет минути да чака да се успокои дишането му, за да може да говори.

Пред вратата на петия етаж спря, пое дълбоко дъх, издиша и се ослуша. Зад млечнобялото стъкло светеше, но не се чуваше никакъв звук. Сякаш цялата клиника беше потънала в дълбок сън, макар че не беше никак късно. Всъщност по това време работата тук трябва да върви на обичайните обороти както през деня. Въпреки това беше абсолютно тихо.

Щефан предпазливо натисна дръжката на вратата, открехна я и погледна през пролуката. Коридорът беше ярко осветен, но празен. Видя едната кабина на асансьора. Вратите й бяха отворени.

Внимателно отвори вратата докрай, пристъпи в коридора и хвърли бърз поглед наляво и надясно. Нямаше никой, но усети, че нещо не е наред. Не само единият, а и останалите три асансьора бяха на етажа и вратите им зееха отворени. Някой беше залепил светлинните сензори с малки пластири.

Неопределеното неприятно чувство изведнъж прерасна в силно безпокойство. Някой беше блокирал асансьорите, при това съвсем определено не за да спести работата на пазача и да попречи на късни посетители.

Щефан махна лепенките от единия асансьор и го изключи. Не можеше да направи повече, за да си подсигури бързо връщане.

В главата му отново се обади онзи слаб глас, който принадлежеше повече на Щефан страхливеца и който сега се опитваше да го убеди, че това, което прави, е пълно безумие — нямаше никакво доказателство, че ставащото тук не е в реда на нещата. Вместо да си играе на герой, трябва да потърси най-близкия телефон, при това на друг етаж, и да уведоми полицията.

Само че той приближи до интензивното отделение, сложи предпазливо длан върху грапавото матирано стъкло и без особена изненада установи, че вратата не е заключена. Вероятно никога не я заключват след времето за посещения. А може би той не е единственият, който подготвя бързото си отстъпление…

Внимателно отвори вратата.

Усещането за опасност изригна във вътрешностите му като вулкан. Въздухът миришеше на кръв, насилие и смърт, а усещането за извършено насилие за момент стана толкова интензивно, че той направи крачка назад. Усети не мирис на кръв в банки или спринцовки, а на топла, пулсираща кръв, пролята в жестоко насилие. Обстановката не беше спокойна — някъде хленчеше пеленаче; чуваше се писукането на електронни уреди, равномерното пощракване на реле и някакъв пукащ шум, който чак след известно време определи като идващ от радиоапарат или телевизор, който не е включен на определена програма.

С малки предпазливи крачки тръгна напред по коридора. Миризмата на кръв стана по-наситена и още преди да влезе в сестринската стая, вече знаеше какво ще види. Тяло в бяла престилка лежеше по корем на пода между масата и входната врата. Липсваше половината от задната част на главата. По слепените от кръв посивели коси Щефан позна, че тялото е на професор Валберг. Някой беше стрелял в него от непосредствена близост. Част от това, което липсваше и съдържанието на черепа беше полепнало върху стената до прозореца. Втора неподвижна фигура лежеше в другия край на стаята. Въпреки че беше просната по гръб, Щефан не можа да я разпознае, защото и нейното лице липсваше. Надяваше се да не е сестра Данута.

Потисна смесицата от ужас и погнуса, които се надигнаха у него, прекрачи трупа на Валберг и се приближи до бюрото. С треперещи пръсти вдигна слушалката на телефона и три-четири секунди напразно чака да чуе сигнала „свободно“. Сигурно трябва да избере нула или друга цифра преди това. Направи го, но отново не последва никакъв сигнал. Изминаха още няколко секунди, през които напразно натискаше всички бутони, докато най-сетне разбра, че държи в ръка неизползваема слушалка. Някой беше прерязал кабела.

Може би някой, който още е тук.

И който точно в този момент стои зад него и очаква да се обърне, за да стреля в лицето му…

Зад него нямаше никой. Картините на ужаса, които фантазията му рисуваше, не бяха истински. Просто усещаше, че няма никой. Отделението беше пусто, не усещаше агресия.

Когато излезе от сестринската стая и тръгна към помещението в края на коридора, сетивата и нервите му бяха опънати до скъсване. Всички шумове, които преди това чу, бяха все още тук, към тях се прибавиха безброй други, които обикновено не долавяше. И въпреки това, над всички тези шумове сякаш беше се простряла странна тишина. Като че ли съзнанието му предварително филтрираше усещанията на сетивата. Имало е насилие, но в момента не съществуваше реална заплаха.

Мина покрай вратата на лекарската стая и се поколеба дали да не влезе, но продължи. И там няма да намери работещ телефон. Вероятно и в цялото отделение…

Когато стигна стаята на Ева, мирисът на кръв завладя всичко. Щефан вдигна трепереща ръка, отвори вратата и за секунда затвори очи, за да се настрои за гледката, която го очакваше.

Не помогна.

Това, което не видяха очите му, доловиха останалите сетива, чиято острота в момента се оказа проклятие. Тук насилието беше достигнало върха си.

Първото нещо, което видя, беше преобърната инвалидна количка. Ако беше отворил очи секунда по-късно, щеше да се блъсне в нея, защото количката беше точно зад вратата. Едното от колелетата беше изкривено и почти извадено от оста, а хромираните части бяха опръскани със засъхнала кръв.

После видя Ребека.

Не, не беше тя. Не можеше да е тя, защото нито дрехите, нито фигурата, цвета на косата и дължината й бяха нейните, но за момент беше абсолютно убеден, че тялото, което лежеше с лице надолу в локва кръв, е на Ребека, поради простата причина, че това щеше да е най-лошото, което съдбата му поднасяше през последните няколко дни.

Беше сестра Данута. Не беше стреляно в лицето й, а гръклянът беше изтръгнат. Когато Щефан обърна трупа по гръб, главата така се разлюля наляво и надясно, че той се изплаши, че ще се откъсне и ще се търкулне. Раната беше толкова дълбока, че през червената плът виждаше белия гръбначен стълб. Ако съди по огромната локва кръв и напоените й дрехи, тя е изгубила всичката си кръв. Гръклянът не просто беше изтръгнат, от врата липсваше парче месо, голямо колкото юмрук.

Поне бързо е свършила, помисли си Щефан със замъглено съзнание. Изражението в очите на Данута беше страшно, но не издаваше голяма мъка. Дори и да не е издъхнала веднага, а да се е задушила, шокът е бил толкова голям, че не е изпитала болка.

Изправи се с треперещи крака. Ръцете му бяха изцапани с кръв. От миризмата вече почти губеше съзнание. С отвращение избърса пръстите в панталоните си и се огледа в малкото помещение, преобърнато наопаки.

Сестра Данута не беше единствената жертва. До прозореца лежеше свито тялото на тъмнокос мъж, облечен в светъл летен костюм с бяла риза и вратовръзка. Едно от стъклата на тъмните му очила беше строшено и зад него зееше влажна тъмночервена дупка. Щефан предположи, че е мъжът, когото Уайт обеща да изпрати, за да пази Ребека — в дясната си ръка стискаше пистолет.

Третият мъртвец в стаята носеше изпокъсани дрехи — панталони от грубо рипсено кадифе, които бяха модерни преди около десет-дванадесет години, евтина бяла найлонова риза и напълно неподходящи към облеклото ботуши с връзки. До него също имаше пистолет — екзотичен модел, който заради твърде големия заглушител изглеждаше още по-странен и непознат. Заглушителят обясняваше защо никой не е чул изстрелите, с които бяха убити Валберг и останалите. Нямаше обаче отговор на парещия въпрос, който мъчеше Щефан — къде бяха Ребека и детето?

Леглото на Ева беше преобърнато и счупено, както и повечето неща в стаята. Не знаеше колко дълго е продължила борбата, но трябва да е била жестока. Който или каквото и да беше убило сестра Данута и останалите, беше превърнало всичко наоколо в модерна версия на полетата край Вердюн.

Щефан се наведе над мъртвия, протегна ръка към оръжието и отново я дръпна. Имаше сигурното усещане, не, знаеше, че ще му трябва оръжие, но това със заглушителя беше дълго почти колкото късоцевна пушка и тежеше сигурно толкова. Освен това не знаеше дали ще може да си служи с него.

Вместо този, взе пистолета на другия убит — най-обикновен, познат от хилядите американски филми. Провери дали е спуснат предпазителя и помириса дулото. Нямаше представа как мирише барут, но понеже не усети никакъв мирис, реши, че с оръжието не е стреляно. Бедничкият, успял е само да извади оръжието си, но не и да го използва!

Какво се е случило тук?

Щефан пъхна пистолета в колана на панталоните си, отиде още веднъж до другия убит и го претърси, потискайки с огромни усилия ужаса и отвращението си.

Резултатът беше повече от скромен — два резервни пълнителя за пистолета, евтина запалка еднодневка и пакет цигари без бандерол. Не откри никакви документи или нещо друго, което би дало информация за самоличността на убития. Това ни най-малко не го изненада, но подхрани безпокойството му, защото беше още едно доказателство за нещо, което вече отдавна знаеше: хората, с които си имаше работа, не бяха притичали насам убийци любители, а професионални наемници.

Само че кой ги беше убил?

Претърси и втория труп, но резултатът беше само привидно по-успешен. Джобовете на мъжа не бяха така педантично опразнени, както тези на първия, но съдържаха само дреболии, които също не издаваха кой е и откъде идва. Още повече какво бяха направили с Ребека и детето.

Поне още бяха живи. Стаята миришеше на смърт, но Щефан можеше да определи чия. А тя беше на Данута и на останалите двама непознати. Вече престана да си блъска главата над въпросите откъде и защо идват усещанията, които така завладяха съзнанието му. Просто знаеше, че ще разбере, ако тук е убит и друг човек. За момента се задоволи с това. Сега единственото важно нещо беше да открие Ребека и детето. Нямаше и най-малка представа как ще го направи, просто се довери на новите си усещания. Какво друго му оставаше?

Не че се надяваше на някакъв успех, а само за да може след това да си каже, че поне е опитал, отиде до телефона и вдигна слушалката. Чу това, което и очакваше — мъртва тишина.

Когато излизаше от стаята, забеляза няколко малки, неравномерни следи, които излизаха изпод трупа на Данута и водеха в преддверието, а после надясно по коридора. Бяха зацапани и неясни и понеже не беше специалист по разчитане на следи, не можа да определи чии бяха. Но в никакъв случай не бяха следи на човек, а на животно.

Дълбоко някъде в него — макар и не чак толкова, колкото би му се искало — дремеше знанието кое животно оставя подобни следи, но сега не беше в състояние да се занимава с тази мисъл. Бързо излезе в коридора, обърна се надясно и напусна интензивното отделение.

Пред асансьорите стоеше млада жена в сестринска униформа. Явно все още не беше забелязала номера с лепенките, защото изглеждаше доста ядосана и дори малко объркана. Изражението върху лицето й мигновено се промени, когато чу шума от вратата и се обърна към Щефан.

— Какво…? — започна тя с ужас в гласа.

— Изчезвайте веднага оттук! — прекъсна я Щефан. — Бързо! И извикайте полицията! Извършено е убийство!

Сестрата стоя така още една секунда с широко отворени очи, но нито хукна през глава, нито изпадна в хистерия, а реагира с учудващо хладнокръвие. Обърна се бързо, но в никакъв случай не панически, и тръгна към вратата на някакво отделение.

— Заключете вратата! — извика след нея Щефан. — И не отваряйте, преди да дойде полицията!

Съмняваше се, че ще го послуша, но в крайна сметка нямаше никакво значение. Трябваха му няколко секунди, за да изчезне от тук, това беше всичко.

Огледа се замислено по дългия и невероятно тих коридор. Сетивата му продължаваха да работят с предишната острота, но това сега не му помагаше. Усещаше, че Ребека и детето не са в непосредствена близост до него, но това беше всичко.

От друга страна, нямаше кой знае колко други възможности за напускане на етажа. Асансьорите бяха блокирани и ако Ребека беше тръгнала по стълбите, той щеше да я срещне. Възможно е и да се е скрила някъде наоколо, но това не би подхождало на нейния начин в действие. Тя никога не се е крила и не е чакала със затаен дъх опасността да отмине. Сигурно има и друг път за излизане от етажа.

Вдясно коридорът свършваше пред вратата, зад която се скри сестрата. В противоположната страна правеше остър завой, водещ към късата страна на Г-образната сграда. Непосредствено зад извивката Щефан откри друг, много по-голям асансьор. И неговите врати бяха затворени, но когато натисна копчето, зелената стрелка светна и се чу как кабината тръгна.

Изминаха само няколко секунди, докато пристигне на неговия етаж, но още преди да спре, той вече знаеше, че Ребека е пътувала с него. Нямаше никакво съмнение. Голямата, хромирана кабина така беше изпълнена с нейното присъствие, че той почти я виждаше. Била е тук само преди няколко минути — изпаднала в паника, близо до хистерията и без да знае как да се измъкне от зловещото място…

Освен това инвалидната й количка беше паднала точно зад вратата.

Едно от колелетата беше изкривено, а върху синята пластмасова облицовка на седалката имаше няколко тъмни засъхнали петна, които невероятно много приличаха на Щефан на засъхнала кръв. Но не беше — разбра го веднага с изострените си сетива. Само че вероятността да е точно това така го шокира, че в продължение на няколко секунди не беше способен да помръдне и пръста си дори, още повече да мисли ясно. После със задавена въздишка се отърси от вцепенението, буквално скочи в асансьора и удари с длан по бутоните.

Вратите се плъзнаха една към друга с изнервяща бавност и му се стори, че измина цял час, докато се затворят. Затова пък мислите му препуснаха с невероятна бързина. Беше се случило нещо ужасно. Не в отделението зад заключените врати, а тук, в асансьора, и то не с някой непознат, а с Ребека. Страхувала се е до смърт и е изпитвала ужасни болки. В съзнанието му нахлуха още хиляди други информации, които не можеше да преработи. Връхлетяха го с такава сила, че усети как губи разума си.

Асансьорът спря, вратите се отвориха и пред него се откри друг празен коридор. Беше натиснал всички бутони и сега спираше на всеки етаж.

Ребека не беше тук. Не е и била. Щеше да усети, ако е слязла на този етаж. Не можеше да обясни защо, но беше абсолютно сигурен в това.

Асансьорът продължи надолу, спря на третия етаж, на втория и на първия, без да усети присъствието й. Това и без друго беше единственото, което можеше да направи — да захвърли всякакво логическо мислене и да се довери напълно на този нов свят от инстинкти и интуитивно знание, в който беше попаднал.

Асансьорът спря на партера и не помръдна. Чу гласове. Бяха твърде далечни, за да ги разбере, и твърде спокойни, за да знаят притежателите им за случилото се пет етажа по-нагоре. Ребека не е слязла и на този етаж.

Главата му щеше да се пръсне от мисли. Оставаше му само една-единствена разумна реакция — да излезе от асансьора и да се обърне за помощ към първите хора, които види насреща си. Полицията сигурно вече е на път. Но и разумните реакции вече принадлежаха към нещата, които остави зад себе си. Ребека е в опасност и само това е важно сега. Усещаше — не, знаеше го. Може би точно в този момент се бори за живота си.

Решително вдигна ръка, натисна бутона за мазето и същевременно застана възможно най-близо до вратата, но без да прекъсва светлинния сензор. Бръкна под якето и извади пистолета, който взе от мъртвеца горе. Ако при следващото спиране на асансьора някой го очаква зад вратата, трябва да е готов.

Зад вратата в мазето го очакваше някой, но не се хвърли върху него, защото вече не представляваше никаква опасност. Лежеше с лице към пода, потънал в огромна локва кръв. Не беше нужно да поглежда към гърлото му, за да знае как изглежда.

Излезе от асансьора, стисна оръжието с две ръце и се огледа на всички страни. Беше сам с мъртвеца, но и с множество миризми и усещания, които струяха от всички страни и буквално го затрупваха. Без да може да си обясни защо, но разбра, че мъжът е умрял бързо и на практика без дори да изпита страх. Съдбата така бързо го е застигнала, че не е имал време да изпита страх. И той държеше оръжие в дясната си ръка и когато го провери, Щефан без учудване установи, че с него не е стреляно. Който и да е тайнственият убиец, явно действа не само безмилостно и прецизно, но и светкавично.

Тази мисъл в никакъв случай не го успокои. Оръжието в ръката му изведнъж му се стори ненужно и глупаво.

Когато понечи да се изправи, забеляза следите. Не бяха на човек и водеха от увеличаващата се локва кръв направо към една от двете врати в другия край на коридора. Не беше нужно да се замисля, за да разбере на какво животно принадлежат. Още преди два дни забеляза следите на голямо куче. Сега вече беше сигурен какво е.

За последен път разумът му се опита да вземе думата, убеждавайки го, че наистина е куче. А какво друго иначе? Обяснението е много просто — мъжът, когото Уайт е изпратил да пази Ребека, е водел със себе си куче и след смъртта на господаря си полудялото от скръб животно е тичало и убивало наред тези, които са погубили стопанина му.

Това обяснение звучеше приблизително толкова логично, колкото и другото, дебнещо зад разрушените стени на логиката му. Щефан прогони мисълта, пъхна пистолета обратно в колана и се огледа наляво и надясно, преди да се обърне към вратата, зад която се губеха кървавите следи. Знаеше къде се намира, макар че никога преди това не беше идвал в тази част на подземието. Архитектурата на сградата беше еднаква във всички части и етажи. Ако се обърне надясно и завие в първото разклонение на коридорите, ще попадне на асансьорите за посетители и на вратата, водеща към хаоса от сервизни полуетажи и парни инсталации, през които дойде. Следвайки някакъв инстинкт, Ребека беше се опитала да напусне сградата по същия път. Кървавите следи зад него обаче доказваха противното, но той дори не ги и погледна повече. Всичко това, което виждаше около себе си, беше свързано само с инстинкти, чувства и внушения, но не и с логиката. Ако изобщо има някакъв шанс да преживее тази лудост, трябва да разчита само на инстинктите си.

Изтича до разклонението на коридорите, зави надясно и намери вратата към подземието незаключена, както и очакваше. Беше стопроцентово сигурен, че я заключи след себе си. Изводът от това заключение беше повече от ужасяващ — по времето, когато той се е качвал нагоре, Ребека е бягала, за да спаси живота си. При тази мисъл изпита абсурдно чувство на вина — безсмислено, безполезно и мъчително.

Коридорът от другата страна на огнеупорната врата беше силно осветен и абсолютно празен. Нямаше никакви следи, никаква кръв, никакъв звук. Въпреки това разбра, че Ребека е била тук преди не повече от пет минути. Сякаш… надушваше присъствието й.

Затвори вратата зад себе си възможно най-тихо, огледа се и затвори очи, за да се ослуша.

В първия момент не чу нищо. Не, нищо не беше точната дума.

Чу твърде много неща. Сетивата му като че ли още повече се бяха изострили и от всички страни върху му се изсипваха хиляди звуци, за които преди не подозираше — от забързаното тиктакане на собствения му ръчен часовник до тайнствения шепот на компютрите около него, които направляваха цялата техника, събрана в подземието.

Не можа да определи кой звук откъде идва, от какво значение и с каква важност е. После обаче в целия хаос прозвуча остър, отсечен писък и в същата частица от секундата се случи нещо невероятно. Сякаш дълбоко в съзнанието му се превъртя някакъв ключ.

Изведнъж всичко стана друго. Щефан продължаваше да долавя всеки лек звук, да подушва и усеща непознати преди неща, но сякаш върху сетивата му падна филтър, който подреждаше информациите по степента на тяхната истинска важност. Разбра, че Ребека е тук долу. Знаеше на какво разстояние и в каква посока ще я намери; знаеше, че не е сама и че паниката и страхът струят от нея като лепкава маса, която почти можеше да пипне. Всичко това стана в частица от секундата, така че почти не можа да осъзнае промяната.

И още нещо се случи — освободи се и от най-малката следа от страх. Всичко, което сега имаше значение, бяха Ребека и Ева, жена му и детето му, които бяха някъде пред него.

Не се хвърли слепешката напред, следвайки първия си импулс, а бързо и възможно най-тихо тръгна напред. Ребека и Ева не бяха сами. Миризмата им беше почти заглушена от присъствието на поне двама-трима души, дори може би повече. Нямаше да им помогне кой знае колко, ако хукне напред и получи куршум в лицето.

Писъкът на Ребека не се повтори, но той беше сигурен, че идва от една от стаите в последната третина от дългия коридор, от дясната му страна. Инстинктивно премина от същата страна, за да има поне едно, макар и малко предимство, ако някой излезе от тази врата. Ускори крачките си и се наведе леко напред. Мускулите на раменете и ръцете му бяха напрегнати до скъсване, но продължаваше да не усеща и следа от страх. При това беше наясно, че няма никакъв реален шанс да се справи с няколко въоръжени нападатели. Даже може би не с един.

Пропъди тази мисъл и отново се съсредоточи върху пустия бетонов коридор, прострял се пред него. Две неща се бяха променили междувременно — вратите, зад които предполагаше, че се крият Ребека и детето, не бяха в края, а по средата на коридора и второто нещо беше, че коридорът вече не изглеждаше толкова пуст, колкото му се стори в началото. Подът беше покрит с дебел няколко милиметра слой прах, в който без усилие различи множество следи не само в посоката, накъдето вървеше, но и в обратната. Следата беше непрекъсната, по-скоро като от опашка, а не от крака. Върху нея личаха следите на поне три-четири чифта обувки с груби подметки. Отпечатъците бяха съвсем пресни, отпреди не повече от пет минути.

Само с малка част на съзнанието си Щефан се учуди, че приема всички тези информации с един-единствен поглед. Беше потопен в свят, който беше чужд и странен като повърхността на планета, отдалечена на светлинни години от Земята. И с всяка изминала минута не само потъваше все по-надълбоко в този свят, ами се превръщаше и в негов жител.

Предпазливо се приближи до първата от трите врати, зад които смяташе, че се крие Ребека. Вратата беше само леко притворена, но той не се и опита да я отвори докрай. Една от следите влизаше вътре и после излизаше. Някой преди него си беше направил труда да провери помещението. Някой, който е кървял.

Щефан клекна, докосна с върха на пръста си една капка кръв и я помириса. Имаше сладникав мирис на мед и събуди у него такава жажда, която го ужаси и в същото време го възбуди по животински начин. Освен това му даде и много информация. Кръвта беше на мъж между четиридесет и петдесет години, намиращ се в цветущо здраве. Бил е много възбуден и не толкова леко ранен, както показва кървавата следа, и е готов да убива.

Щефан се изправи и провери втората врата. Резултатът беше същият като при първата. Ребека сигурно е зад последната от трите врати.

Приближи се със същата предпазливост, както досега. Наведе се, допря ухо до металната врата и се ослуша, но не долови никакъв звук — нито писъци, нито стъпки или шум от борба.

Ами ако идва твърде късно и двете с детето вече са мъртви?

Отказа да приеме тази възможност.

Отвори внимателно вратата, вмъкна се почти безшумно и се огледа. Пред него имаше друг коридор, осветен само от матова крушка. Виждаха се още три врати. Сигурно тук започва истински лабиринт от помещения и коридори, дълги километри.

Пред него нещо изтрополя — не много силно, но продължително и по начин, напомнящ боричкане. После чу два или три мъжки гласа, разговарящи на неразбираем език и плач на дете. От Ребека нито звук.

Щефан извади пистолета, педантично провери дали предпазителят е свален, хвана оръжието с две ръце, с насочено към пода дуло. Гласовете не се чуваха много отдалеч, може би бяха на около двадесетина крачки разстояние, а може и само на пет, непосредствено зад следващата врата. Сърцето му заби по-бързо, но не изпита страх. А трябваше да изпитва!

Приближи се безшумно до вратата в другия край на късия коридор, притисна се с гръб към студения бетон и се опита да погледне през тясната цепнатина между вратата и рамката. В първия момент видя само сенки, но шумовете бяха вече много по-ясни. Добре направи, че беше предпазлив. Мъжете, които говореха, стояха точно зад вратата. Чуваше гласовете им много по-отчетливо, макар че не разбираше нищо. Говореха славянски език, може би руски. Разговорът им като че ли беше спор, но не беше много сигурен. В неговите уши сигурно и прогнозата за времето, произнесена на руски, ще прозвучи заплашително.

Безкрайно предпазливо сне лявата ръка от пистолета, сложи разперените си пръсти върху вратата и натисна лекичко. Вратата се раздвижи — много бавно и безшумно, защото беше много тежка. Цепнатината, през която можеше да погледне, стана по-голяма.

Изострените сетива отново си направиха шега с него. Гласовете се чуха толкова ясно, сякаш са зад вратата, но там нямаше никой. От другата страна на боядисаната в огненочервено врата нямаше коридор, а голямо помещение, което миришеше на мухъл и беше натъпкано с тръби и кабели. Вътре беше доста по-топло, отколкото в останалата част на коридора. Сигурно е парното, мина му през ума.

Отвори вратата, промъкна се предпазливо и отново стисна пистолета с две ръце, оглеждайки се на всички страни. Помещението беше ниско, но толкова голямо, че светлината се разсейваше, преди да достигне отсрещната стена. Някъде работеха тежки машини. Миришеше на суха топлина, медикаменти и страх.

Гласовете идваха отляво, където освен бъркотията от кабели и тръби имаше странни, големи метални блокове. Иззад единия от металните късове се показваше сянка, която се движеше в ритъма на единия от гласовете. Без значение дали беше на руски или не, разговорът отзад съвсем не беше за времето.

Щефан се приближи на пръсти до алуминиевите сандъци, клекна на лявото си коляно и надникна иззад ръба на импровизираното си скривалище. Алуминият така силно вибрираше в гърба му, че той усети болка. Освен това металът беше и горещ. Надяваше се машините зад металните облицовки да са достатъчно масивни, за да могат да издържат на нападение, защото мъжете, които видя, бяха въоръжени до зъби. Двама носеха пистолети, третият за ужас на Щефан беше въоръжен с един от онези стари модели автомати с много дълга цев и кръгъл магазин. Четвъртият не беше въоръжен, или поне оръжието му не се виждаше. Над лявата ръка ризата му беше разкъсана и потъмняла от кръв. Ребека и детето не се виждаха никъде.

Нямаше съмнение, че пред него са хората, които бяха предизвикали клането в детското отделение. И нямаше никакво съмнение за причината за това клане, защото различи единия от мъжете.

Когато го видя за последен път, мъжът носеше бял маскировъчен костюм и доста по-модерно оръжие. Както се виждаше, оттогава не беше се бръснал много често. Въпреки това веднага го позна. Четиримата бяха от отряда наемници на Барков. Дошли са да им представят сметката от интервюто с техния бос.

Може би Ребека вече е платила…

Всичко това помисли без всякакви емоции. Със същата ужасяваща студенина осъзна, че ще убие мъжете, ако нещо се е случило с жена му. Дори да не успее да го направи и загине, няма никакво значение. Ще убие първо мъжа с автомата, после може би още един, преди да го застрелят. Съществото, в което беше се превърнал, следваше правилата на старозаветната справедливост.

Но моментът още не беше дошъл. Това, че не виждаше Ребека, все още не означаваше непременно, че е мъртва. Виждаше само малка част от пространството зад алуминиевите блокове. Трябва да се приближи, макар че така опасността да бъде открит става неимоверно по-голяма.

Щефан се дръпна зад прикритието си и бързо се огледа. Това, което видя, не му вдъхна кой знае какъв оптимизъм. Зад трите метални блока се издигаше масивна стена от дебели колкото ръка тръби и кабели, които стигаха до тавана. Отсрещната страна изглеждаше малко по-добре, но той и не помисли за нея — беше невъзможно да стигне дотам, без да бъде открит от наемниците.

Мислеше напрегнато. Не може да остане тук и да чака проблемът да се разреши от само себе си. Усещаше напрежението на четиримата. Ако чака да дойдат при него, вече е загубил играта.

Погледна нагоре. Машинните блокове бяха високи почти два метра и приблизително толкова лесни за изкачване, колкото отвесно поставено огледало. Освен това беше сигурен, че акцията няма да мине безшумно.

Но това беше единственият начин. През последните минути спорът на руснаците стана по-разгорещен. Времето течеше. Ако иска да направи нещо, сега е моментът.

Щефан сне предпазителя, пъхна го под колана на панталона отзад и вдигна ръце. Достигна горния ръб на алуминиевия блок без усилие, събра всичките си сили и със стиснати зъби се повдигна. В първия момент действието му се стори доста по-леко, отколкото очакваше. Но така беше само в първия момент. Металът беше топъл и така силно вибрираше, че зъбите го заболяха. Освен това не можа да се вдигне отведнъж, а трябваше да наведе горната част на тялото си напред, преди да може да свие напълно ръце. Между горния край на блока и тавана имаше само някакъв си половин метър.

Успя по някакъв начин, но горе лежа поне минута със силно сърцебиене и останал без дъх, без да може да се помръдне. Металът под него бръмчеше. Гласовете на руснаците заглъхнаха в съзнанието му и се сляха в неясен застрашителен шепот. Вече не му беше просто топло, а направо горещо.

Вдигна мъчително глава, вдиша дълбоко и чак след това се сети, че звукът можеше да го издаде. Затаи инстинктивно дъх и се ослуша, но не долови никаква промяна в ритъма на гласовете. Много предпазливо опипа зад себе си, изтегли оръжието и започна да се плъзга напред по горещия метал.

Трите огромни метални сандъка бяха толкова близо един до друг, че без усилие преодоля разстоянието между тях, но горещината започна да става проблем. Вече достигна границата на болката и се увеличаваше. Въпреки това упорито продължи да пълзи напред по корем, прехвърли се на средния блок, а после на последния от трите. Гласовете на четиримата войници се чуваха непосредствено под него.

Сега чу и друг звук — тихото, накъсано хлипане на дете. Идваше от пространството между металните сандъци и задната стена на помещението…

Сърцето му подскочи от ужас, когато се премести напред и погледна под себе си.

Беше прав. Ребека и Ева се бяха сгушили в широкото половин метър пространство между блоковете и стената. Детето седеше свито в един ъгъл и хълцаше, но между хлипането му се чуваха и други, тихи, ръмжащи звуци. Положението на тялото му издаваше по-скоро агресивност, отколкото уплаха.

Ребека лежеше по гръб и явно беше загубила съзнание. Болничната й нощница беше разкъсана и цялата дясна страна беше в кръв. Раната от ухапване върху дясното й ребро сигурно се беше отворила. Лицето беше подпухнало. Вероятно я бяха били, за да я укротят.

Мисълта за това, какво вероятно се е случило, изпълни Щефан с хладен гняв. И последната следа от страх и скрупули изчезна. Някой беше причинил болка на семейството му и затова сега той ще му върне болката. Всичко беше много просто.

Изпълзя малко назад, обърна се надясно и тръгна сантиметър по сантиметър напред. Металът под него вече беше така нагорещен, че имаше чувството, че се движи по гореща печка. От болка очите му се напълниха със сълзи. Стисна още по-силно зъби и се прилепи към горещия метал. Продължи, докато видя под себе си руснаците.

В същия миг му се прииска да не го беше правил.

Гледаше от по-малко от десет сантиметра височина и беше съвсем близо до единия от тях. Мъжът с автомата беше с гръб към него, но тримата други гледаха в неговата посока. Само ако някой от тях вдигне поглед нагоре…

Ще е мъртъв. Е, и? И без друго изгледите му да излезе жив оттук бяха равни на нула. Въпросът беше колко от тези типове може да вземе със себе си.

Реалистичният отговор беше: нито един. Имаше оръжие, предимството на изненадата беше на негова страна и се намираше в превъзходна от стратегическо отношение позиция. Само че не беше убиец. Ако четиримата бяха убили Ребека, вероятно не би се поколебал и секунда да ги застреля един по един. Но тя все още беше жива и той не можеше да направи нищо друго, освен да се върне при нея и да се опита по някакъв начин да я защити. Дори това да означава сигурна смърт и за двамата.

Тъкмо когато понечи да се върне назад по горещата плоча, един от мъжете бръкна в джоба си и Щефан разбра какво правят четиримата тук долу.

Чакат обаждане.

Младежът извади от задния си джоб сгъваем мобилен телефон, изтегли със зъби антената и силно заудря по бутона за включване. Мрачното му лице се свъси още повече.

Щефан мислено поклати глава. Момчетата може да знаеха как се убива човек с едно движение на пръста, но нямаха и понятие от модерна техника. Нито един мобилен телефон на света не може да проработи в това натъпкано с метал и бетон мазе. Ако наистина са решили тук да чакат по-нататъшни указания, могат да си чакат така до Коледа.

Изведнъж във въздуха усети нещо познато. Присви очи, изпълзя почти половин метър назад и предпазливо надигна глава, за да се огледа. Нищо не беше се променило, но усети, че вече не е сам. Някой или нещо беше тук. Може би сила, която ще е на негова страна? Или може би Нещото от Другата страна?

Пропъди мисълта, обърна се и отново запълзя към Ребека и детето. Жена му продължаваше да лежи неподвижно в същото положение като преди малко, но Ева беше престанала да хлипа и беше отпуснала ръцете си. Гледаше нагоре. Когато Щефан подаде глава над ръба на металния блок, погледът му попадна в сините ясни очи на момичето.

Имаше нещо странно в тях, което в първия момент го обърка. Нещо, което беше… твърде познато. Гледаше го много внимателно — нито уплашено, нито враждебно, но в никакъв случай не дружелюбно. Беше страшничко.

Щефан с мъка се откъсна от погледа на тези очи. Погледна още веднъж към Ребека, ослуша се за последен път и се придвижи така, че застана успоредно на ръба. Беше почти невъзможно да слезе два метра надолу, без да предизвика шум. Още повече че не може да скочи, защото неизбежно ще стъпи върху Ребека. Опита се да се спусне бавно, без преждевременно да изгуби равновесие.

Остана си само с опита.

Пръстите му изгубиха опора, много преди краката му да се приближат до пода. Падайки, отчаяно се опита да се обърне, за да не се строполи върху Ребека. Усети изригваща болка в ранения си крак. Смело прехапа устни и, размахвайки безпомощно ръце, падна само на сантиметър от лицето на Ребека. Ако не беше се ударил в алуминиевия блок, ударът сигурно щеше да се чуе до третия етаж. Сблъсъкът обаче го отхвърли на другата страна.

Задната стена цялата беше осеяна с тръби, кабели и шалтери, ръчки и остроръбести кутии.

Когато се смъкна по стената, всеки един от тези предмети се заби като нож в гърба му.

Болката беше толкова лоша, че не успя да издаде дори звук. От гърлото му излезе само полузадушено хъркане. Пред погледа му затанцуваха букети от жълто-червени цветя. Стаята се завъртя пред очите му. Имаше чувството, че е счупил поне едно ребро, а може би и повече. Дори поемането на дъх му причиняваше болка.

Нещо докосна лицето му — бегло и хладно, но пълно със сила. Когато отвори очи, без изненада разбра какво е — ръката на Ева. Момичето беше припълзяло до него и клечеше в странна поза, готово за скок. В очите му все още се четеше страшния израз, но вече и нещо друго. Щефан не можа да определи какво е точно, но беше странно познато.

Може би преди малко горе, върху машината почувства точно близостта на Ева. Сега беше още по-страшно — през целия си живот беше виждал това дете само няколко часа, но въпреки това изпита чувство на привързаност и доверие, сякаш всяка секунда от живота си е прекарал с Ева. Това, което изпитваше към Ребека, сега с много по-голяма сила важеше за детето. Няма да допусне някой да стори нещо на това същество! Дори ако трябва да се бие с голи ръце срещу целия свят.

— Е, добре — прошепна той. — Не се бой, малката ми. Ще ви измъкна оттук. Само не се страхувай!

Собствените му думи му се сториха някак смешни. Ако някой тук се страхуваше, това в никакъв случай не беше Ева. В очите й проблесна нещо — не можеше да каже дали е искрица ирония или предупреждение, но беше сигурен, че детето не само е чуло думите му, но ги е и разбрало.

Щефан пое дълбоко дъх и с усилие се надигна, заставайки в гротескна клекнала поза. Така допълзя до Ребека. С лявата ръка извади пистолета от колана си, остави го до себе си на земята и погледна към края на тесния коридор. Руснаците все още бяха тук, разговаряха или просто чакаха всички закони на физиката да престанат да действат и мобилният им телефон да проработи сред купчината стомана. Виждаше единия от тях. Как ли още не са го открили? Никой не стои половин час на едно място, без да погледне поне веднъж към тези, които е отвлякъл.

После разбра, че не е минал никакъв половин час. Точно обратното — откакто скочи при Ребека и Ева, беше изминала може би половин минута. И по-малко от две, откакто влезе в помещението. Времето е нещо много относително и сега сам се увери в това.

Освен това чисто академично прозрение, осъзна и още нещо, доста по-неприятно. От началото на цялото му приключение не беше изминало много време. Откакто се качи в асансьора на петия етаж, сигурно са изминали не повече от пет-шест минути. Дори сестрата веднага да е извикала полицията, тя сигурно все още е на път за болницата. Не може да чака да дойде помощ.

Предпазливо протегна ръка напред, сложи я върху устата на Ребека, за да предотврати издайнически звук и лекичко я разтърси.

Чудото се случи. Ребека отвори очи и противно на очакванията му, погледът й беше съвършено ясен. Осъзнаваше напълно състоянието си и опасността, в която се намират. Въпреки това, преди да махне ръката си и да посегне към оръжието, той я изгледа с продължителен предупредителен поглед.

Тя рязко обърна глава настрани. Дясната страна на лицето й беше зачервена. Металът, към който се притискаше, беше горещ. Не издаде никакъв звук и премести центъра на тежестта си върху лявата ръка, за да може да се надигне. Смело момиче беше жена му!

Щефан насочи пистолета към онази част от тялото на руския войник, която виждаше — рамене, седалище и мускулест прасец, който изпъкваше дори през грубите кадифени панталони. Натисна лекичко спусъка. Имаше добра възможност да го улучи, ако действа достатъчно бързо и решително — дори не само него, а поне още един. Само че не можа.

Ребека вдигна ръка, докосна внимателно китката му и натисна ръката надолу. Не толкова, че да снеме прицела от руския войник, колкото за да разбере жеста й. Защита да, нападение — не.

Неудобното положение, в което клечеше, започна да му пречи. Раненият му крак затуптя по-силно. Още малко и ще получи гърч и няма да може да се движи. Ако иска да направи нещо, трябва да действа!

Изправи се, опита да раздвижи мускулите на крака си, за да ги отпусне малко, и със смесица от невероятно учудване и ужас видя как единият от руснаците направи крачки назад и същевременно се обърна към тях.

Всичко останало се случи на практика от само себе си. Не без помощта на Щефан, разбира се. Тоест, противно на неговата воля. Не можа да каже кой беше по-изненадан в момента — той или руснакът.

Във всеки случай обаче наемникът реагира по-бързо.

Без значение на огромната изненада, той завърши движението си с много по-голям замах, отколкото го започна. Едновременно с това посегна надолу, за да извади пистолета от колана си. Щефан направи крачка напред, сне пръст от спусъка и заби дулото под лявото му око.

Прозвуча глухо изпукване. Щефан не разбра дали дойде от ябълчната кост на руснака или от неговата китка. Ако съдеше по пулсиращата болка, която го прониза чак до рамото, беше по-скоро последното. Резултатът беше впечатляващ.

Руснакът изпусна оръжието, хвана се с две ръце за лицето, но не довърши движението, а застина и изведнъж рухна настрани. Ударът в металната кутия беше толкова силен, колкото Щефан очакваше. Дори по-силен.

Щефан направи втора крачка, блъсна руснака с лакът и коляно така, че той съвсем падна, и се озова точно пред другите трима. Всичко се случи без неговото съзнателно участие. Обстоятелствата вече се бяха раздвижили и го повлякоха със себе си. Събуди лавината, без да може да я спре.

Прецени ситуацията с непозната досега острота. Мъжът с раненото рамо стоеше вляво от него, на по-малко от метър. Другите двама бяха малко по-далеч, а онзи с автомата продължаваше да се бори с клетъчния си телефон. Двамата грабнаха оръжията си и моментално ги насочиха към него. Сигурно появата му е подействала като явяването на призрак, изникнал от нищото. Въпреки това не показаха никакви задръжки да стрелят по призраци.

Този път Щефан реагира пръв. Без план, но с безпогрешен усет за слабостта на противника. Отскочи вляво, направи едно полузавъртане и използва тласъка на собственото си движение, за да удари още веднъж с пистолета. Стовари го с все сила върху ранената ръка на руснака. Мъжът нададе остър вик и се свлече на колене. Щефан се насочи към другия с автомата, но в същия миг разбра, че късметът го е изоставил. Действа бързо, твърде бързо, за да може и сам да проумее как го прави, но онзи не беше никак бавен. И при това беше професионален убиец, а Щефан — само талантлив аматьор. Беше хвърлил телефона и сега с двете ръце се опитваше да вдигне допотопния си автомат. Дулото на оръжието се заби в корема на Щефан.

Времето спря. Не беше субективно усещане, причинено от страха. С пълна яснота усети как за кратък миг Вселената просто затаи дъх — като голяма, мощна машина, която за малко се задавя, преди зъбчатите й колелета отново да се завъртят в безкрайния си бяг и да смачкат препятствието, попаднало между тях.

После всичко отмина. Голямата машина продължи въртенето си и навакса пропуснатия миг. Щефан с ужас установи, че пръстът му отново е върху спусъка на оръжието. Както и този на руснака — върху автомата. Запита се дали ще му остане време да натисне, когато руснакът стреля. И обратното, разбира се.

Но онзи не натисна. Намираха се в класическа патова ситуация. Може би зад челото на руснака препускаха същите мисли като зад неговото. А може би просто усещаше, че Щефан няма да стреля.

Така ли беше наистина?

С ъгълчетата на очите си видя, че четвъртият руснак е вдигнал пистолета си и от разстояние по-малко от тридесет сантиметра се цели в лицето му. През това време обаче не изпускаше от поглед мъжа пред себе си.

— Гадна ситуация, а? — Гласът му прозвуча като чужд — хистеричен и небрежен. — Разбираш ли какво казвам?

Не получи отговор, но това не означаваше нищо. Може би другият просто предпочита да замълчи. В положение като това приказките означават слабост.

Продължи да говори:

— Сега можем взаимно да се избием, да опитаме кой е по-бърз или да се споразумеем за равенство: вие ни оставяте да си тръгнем, и всички сме живи.

Беше смешно. Изречението не беше сложно и можеше да бъде разбрано дори от човек, недобре говорещ немски. Беше глупаво, като от третокласна сапунена опера, и нямаше нищо общо с действителността. Значение имаше само това, което виждаше в погледа на противника си.

А то го изненада.

Не откри нито следа от страх или дори респект пред оръжието, насочено между очите му. Мъжът беше професионалист. Сигурно му е трябвала само секунда, за да го прецени и да разбере кой стои срещу него. И — колкото и да се учуди Щефан — е решил, че човекът срещу него ще натисне спусъка. Самият Щефан вече не беше така убеден, че ще го направи, но не мислеше да го изтръгва от заблудата му.

— Е, добре — каза той. — Не знам дали ме разбирате, но можете да си мислите каквото искате. Сега ще излезем, а ако се опитате да ни спрете, ще взема поне един от вас. Ясно ли е?

Човекът срещу него не помръдна, но погледът му по някакъв начин издаде съгласие. Щефан поне се молеше да е така. Заложи живота си на това предположение.

— Беки? Можеш ли да вървиш?

— Няма проблем — отвърна Ребека. Гласът й трепереше и в него се усещаше болка, което накара нещо у Щефан да се свие на топка. Чу я как се изправи и взе Ева в ръце. По дяволите, полудява ли?! Наистина чуваше какво прави!

— Отиди до вратата — продължи той. — Върви бавно.

Чу как тя тръгна — не много бързо и с провлечени крачки. Леко шумолене му подсказваше, че се движи с гръб, плътно опряна до алуминиевата кутия. Надяваше се, че са й останали сили да носи освен собственото си тегло и Ева. Трябва да го направи!

Много бавно той започна да се обръща на място, за да може с периферното зрение да вижда жена си. Руснакът повтори движението, само че в обратна посока. Сякаш играеха някаква пиеса на абсурда.

Щефан не изпускаше от поглед мъжа срещу себе си. Знаеше, че в мига, в който го направи, е мъртъв. В същия миг войникът ще натисне спусъка. Усети, че ситуацията коренно се промени. Срещу него бяха насочени четири оръжия. Двамата мъже, които повали, вече бяха се съвзели и се целеха право в него.

— Вървете — повтори той още веднъж към Ребека. — Бързо. Не ме чакайте.

Долови сянката от лицето на Ребека. Движенията й в никакъв случай не бяха бързи — вероятно, защото не можеше да върви бързо. Щефан се учуди, че още никой от тримата не се е сетил да ги вземе за заложници, но в същия миг осъзна колко безсмислено би било. Всички жокери бяха извън играта. Заплахата за живота на Ребека не би го накарала да пусне оръжието, просто защото в следващия миг и двамата щяха да са мъртви. Изведнъж проумя какво в действителност беше направил — и защо още беше жив. Сега той диктуваше правилата на играта. Може би не много добре и не за много дълго, но достатъчно, за да имат някакъв, макар и минимален шанс.

Нещо стана. Щефан го усети секунда преди да се случи. Студената тежест в стомаха му изчезна. Войникът дръпна автомата си, насочи демонстративно дулото на оръжието надолу и в същото време направи крачка назад. Кимна лекичко с глава. Очите му бяха потъмнели от гняв, но на Щефан му се стори, че различава в погледа му нещо като признание, макар и против волята му. Съвсем сигурно не можеше да накара хора като тези да се страхуват, но онзи отсреща поне го призна за равностоен противник. Това сигурно има някакво значение.

В продължение на две-три секунди стояха така и се гледаха. Когато Щефан не реагира, руснакът повтори кимването си с глава, сне ръка от оръжието и посочи към точка зад гърба на Щефан — вратата.

За малко да развали всичко, защото продължи да стои напълно неразбиращ. Опитваше се да осъзнае, че наистина е спечелил. После обаче и той отговори с леко кимване и тръгна стъпка по стъпка назад, накъдето сочеше руснакът. Пистолетът му остана насочен в лицето на противника, макар че не знаеше дали от това разстояние вече може да уцели.

Опипвайки внимателно с крак, се натъкна на препятствие. Установи, че е праг. Прекрачи го заднешком и напразно се опита да си представи разположението на коридора. Поколеба се за миг. Следващата крачка беше решаваща, защото с нея напускаше помещението и изпускаше от поглед четиримата. До този момент никой от тях не беше помръднал. Дори не смятаха, че е нужно да се прицелват в него, а просто го гледаха. Изобщо не беше постигнал някаква победа, а само беше направил добър ход в партия, която се играеше по не особено честни правила. И която още далеч не беше свършила.

Най-сетне се реши да откъсне поглед от войника, направи бърза крачка назад и тръшна вратата след себе си. В момента, когато тя хлопна пред него, разбра две неща. Първо — вратата нямаше резе или брава, която може да заключи, и второ — в помещението настана хаотично движение. Ловът започна.

Щефан се обърна светкавично, не откри с поглед Ребека и Ева и още преди да изпадне съвсем в паника, изтича в края на коридора. Ребека вече беше навън. Притискаше Ева до себе си като пеленаче и по-скоро се олюляваше, отколкото вървеше. Въпреки това се движеше учудващо бързо за състоянието си.

Щефан с препъване излезе в главния коридор, несръчно се обърна и му се стори, че вижда как вратата на помещението се отваря. Вдигна оръжието и стреля два пъти един след друг.

Резкият звук избухна с ужасна болка в тъпанчетата му и сякаш безкрайно дълго се проточи в коридора. От отката ръката му подскочи и за малко не изтърва пистолета. Видя, че единият от изстрелите е улучил — от огнеупорната врата изхвърчаха искри и ако момчетата зад нея имаха поне малко мозък в главите си, щяха да изчакат няколко секунди, преди да отворят. А това време беше безценно за тримата.

Хукна към изхода. Ребека вече имаше предимство. Реши, че ще я настигне с няколко крачки, но страхът явно й беше дал допълнителни сили. Освен това при скока си се беше наранил много по-лошо, отколкото предполагаше. Болката в крака стана по-силна и той усети как започна да се стича кръв. С мъка я настигна и със знаци й показа да му даде Ева. Тя поклати глава и имаше право — ако преследвачите ги настигнат, ще му трябват и двете ръце.

Продължавайки да тича, Щефан стреля още веднъж напосоки. В резултат чу силна псувня на руски, но когато се обърна, видя, че коридорът зад тях е празен. Предположението му се оказа вярно — руснаците го вземаха насериозно.

Ребека се препъна. Само за две-три секунди обърка крачките си, без да падне, но предупреждението беше достатъчно ясно. Тя се движеше само благодарение на абсолютното отчаяние и силите й скоро щяха да свършат. Рухването щеше да настъпи изведнъж.

— Там! — Щефан посочи една от вратите вляво и Ребека послушно тръгна натам. Беше твърде слаба, за да му противоречи. Докато отваряше вратата и влизаше, Щефан се обърна с насочен пистолет. Нямаше нищо, по което да стреля. Ако руснаците ги преследваха, то не идваха по този път.

За всеки случай стреля още веднъж — четвъртият му куршум, но каква полза? Нямаше никаква представа колко патрона има в пълнителя. Препъна се след Ребека, отваряйки всички врати, край които минаваше. Сигурно беше безсмислено, но поне щеше да им осигури няколко ценни секунди.

Цялата трепереща, Ребека се облегна на стената до вратата. Той влезе след нея. Беше тебеширенобледа, но продължаваше да стиска Ева в прегръдките си. Дишането й беше учестено и неритмично.

Щефан затвори вратата след себе си и вече без учудване забеляза, че и тук няма ключалка. Заради някакви си тъпи мерки за сигурност вероятно в цялото проклето мазе няма нито една врата с ключалка! Огледа се. Намираха се в нисък коридор, който беше толкова тесен, че той можеше да стои само наведен. Дясната страна беше покрита с всевъзможни кабели и тръби, а другата беше гол бетон, осеян с петна от влага и плесен. Нямаше втора врата, а само тясна метална стълба, водеща някъде нагоре. С други думи, попаднаха в капан.

Щефан се оглежда още известно време за нещо, с което да блокира вратата. Напразно. Кимна към стълбата, която се намираше на двадесетина метра пред тях. Ребека се олюля натам, като за малко не изпусна Ева. Когато той отново протегна ръце да вземе детето, тя не се възпротиви.

Стълбата водеше право нагоре и свършваше пред ръждива решетка. Помещението над тях беше абсолютно тъмно и аварийната светлина, идваща отдолу, не позволяваше да се различи нищо. Молеше се на решетката да няма катинар.

— Ще успееш ли? — попита той.

Ребека кимна с глава. Това, разбира се, беше чиста лъжа. Когато Щефан посегна пръв към стъпалата, тя размаха ръце. И с пълно право. Ако ги намерят, поне ще се опита да ги прикрие.

Бавно, с почти механични равномерни движения, Ребека започна да се изкачва нагоре. Щефан я погледна с нетърпение, после нервно се обърна към вратата. Стори му се, че чува шум в коридора. Преследвачите им приближаваха. Колко време още ще се качва Ребека по проклетата стълба?

В ръцете му Ева започна да става неспокойна. Щефан я премести, за да види Ребека. Вече беше стигнала края на стълбата, вдигна лявата ръка и разклати решетката над главата си.

— Заключена ли е? — попита Щефан.

— Не знам. Заяжда. Помогни ми.

Беше сигурен, че шумовете отвън не са му се причули. Чуха се стъпки, отваряне на врати. Оставаха им може би секунди живот…

— Щефан!

Опита се така да нагласи Ева върху рамото си, че да има една свободна ръка. Момичето сякаш разбра какво се иска от него, хвана се с две ръце за шията му и обви крака около кръста му. Така освободи и двете му ръце, за да може да се качва. Детето се държеше наистина учудващо!

Щефан посегна нагоре, сложи крак върху първото стъпало и тръгна несръчно, но доста бързо. До първия метър и половина всичко вървеше добре, но проблемът беше как да мине край Ребека. Стълбата беше много тясна, а и Ева допълнително му пречеше.

Успя някак. Задмина я, опря единия си крак в стената за опора, протегна ръка и разклати решетката. Помръдна! Нещо изскърца и му се стори, че усеща съпротивление.

— Няма смисъл — изпъшка Ребека. — Трябва да се върнем.

Само че не можеха. Щефан отчетливо чу как една врата в коридора се отвори. Още пет секунди, прецени той.

Удвои усилията си да вдигне решетката, Ребека също натисна с всичка сила. Това, което пречеше да се отвори, леко започна да поддава, после изведнъж отскочи и отново заяде. В същата секунда вратата в другия край на коридора с трясък се отвори.

Ребека нададе отчаян писък, напъна се още повече, но — нищо. Щефан също напрегна всички сили, но безуспешно. Решетката не беше заключена, но вероятно не беше отваряна дълго време и бе ръждясала.

Щефан погледна надолу. Двама от войниците бяха влезли и бързо се приближаваха към тях. Не бяха извадили оръжията си, но не беше и нужно.

Щефан престана да разтърсва решетката, изкачи се още две стъпала нагоре и напъна с рамене и гръб. Мъжете отдолу вече бяха почти до тях. Крещяха нещо на руски, което той не разбираше. Напъна с всичка сила. Решетката изпращя, разтресе се силно, но все още не поддаваше. Краката и гърбът ужасно го заболяха, но не се отказваше, напротив — опита се да застане така, че да има по-добра повдигателна сила. Нещо трябваше да се огъне — решетката или гърбът му!

Първият руснак вече беше отдолу и започна да се изкачва към тях. Ребека го ритна по ръката. Улучи, но босият й крак не му причини кой знае колко болка. Той ядосано изсумтя и се опита да хване крака й. Щефан пъшкаше от напрежение и яд и, опитвайки се да не обръща внимание на болката в крака, заповяда на мускулите си да се напрегнат още повече. Ева нададе гневно, заплашително ръмжене, в което нямаше нищо човешко. Една още по-нечовешки изглеждаща ръка се протегна отгоре към решетката и с едно-единствено движение я отхвърли. На Щефан не му остана време да реагира. Препятствието, срещу което използва всичките си сили, вече не съществуваше и напрегнатите мускули го изхвърлиха право нагоре. Или пък Нещото го измъкна от стълбата. В следващата секунда се озова върху твърд бетон. Ева излетя от ръцете му и изпищя, а краката му се удариха в нещо, за което се надяваше, че не е лицето на Ребека.

Имаше някой. Нещо. Чувството, че не са сами, го връхлетя с всичка сила. И каквото и да се спотайваше в тъмнината край тях, не беше човек.

Ребека изкрещя и всичко друго остана без значение. Щефан се плъзна по корем, наведе се над отвора със стълбата и установи, че за изминалата минута ситуацията коренно се беше променила. Ребека с всичка сила се беше вкопчила в стъпалата. Войникът беше зад нея, държеше се с една ръка за стълбата, а другата беше обвил около шията й. Искаше да я откъсне от стълбата и да я хвърли долу.

Щефан изкрещя от гняв и ужас, плъзна се още напред и заби пръстите на двете си ръце в косата на мъжа. Онзи изкрещя, но не пусна Ребека. Вместо това махна едната си ръка от стълбата и увисна с цялата си тежест върху нея. Юмрукът му се изстреля към лицето на Щефан. Ударът не му причини голяма болка, но гневът му избухна с всичка сила. Престана да дърпа късата коса на мъжа и заби пръсти в лицето му. Изпита задоволство от топлата кръв, която усети да се стича по ръката му.

Войникът престана да го удря и така силно стисна пръсти около китката му, че на Щефан му призля от болка. Въпреки това продължи да натиска пръстите си в лицето на мъжа и явно попадна на особено болезнено място, защото той изведнъж нададе остър писък и в следващата секунда просто изчезна. Отдолу се чуха глухо тупване и приглушено стенание.

Щефан дори не се огледа, а с две ръце хвана Ребека за китките и я издърпа горе. Ако тя самата не му беше помогнала, в никакъв случай нямаше да успее.

Нещото се приближи. Нещо чуждо и в същото време ужасно близко, познато. Не чуваше нищо, не виждаше нищо, но усещането за близостта му така го завладя, че замръзна по средата на движението си и в продължение на секунда се взира с широко отворени очи в тъмнината около себе си.

Спомни си за ръката — наистина ли беше ръка?, — която като че ли изникна от Нищото и отвори решетката без ни най-малко усилие. В следващия миг Ребека изпищя и Щефан осъзна, че за малко не я беше изпуснал. Дръпна я силно към себе си.

Само че тя не беше сама. В краката й се беше вкопчил мъж с окървавено лице и докато Щефан го гледаше с невярващ поглед, той я пусна, хвана се с една ръка за ръба на стълбата и посегна към гърлото на Щефан.

Той реагира съвсем инстинктивно. Удари го, изтласка Ребека встрани и се опита да избегне протегнатите пръсти на руснака.

Почти успя. Ръката мина край гърлото му, плъзна се отстрани по тялото му и точно когато мислеше, че се отървал, се вкопчи в ръкава му. Щефан се дръпна с отчаяно движение настрани, сви коляно и удари нападателя в гърдите. От неудобната позиция не можа да придаде на удара си голяма сила. Не мислеше, че го е ранил сериозно или че дори му е причинил силна болка, но беше достатъчно да го извади от равновесие. Руснакът пусна ръкава на Щефан, размаха безпомощно ръце и полетя назад. Не достави на Щефан удоволствието да падне по стълбата, а изчезна вдясно от отвора.

Щефан бързо скочи, опипа с ръце, за да открие Ребека, и извика името й. Не получи отговор, но след миг чу леко стенание, а след него звук, от който кръвта във вените му замръзна. Беше дълбоко, заплашително ръмжене, което веднага извика в паметта му спомена за оголени зъби и разпенена паст, поглед, в който блести жажда за убийство и остри като бръснач нокти. Нещото се приближи. Движеше се не с човешки крака, а с тупкащи, космати лапи.

Болката така силно го удари в бъбреците, че едва в последния миг разбра какво става. Парещото усещане тръгна от левия бъбрек и се разпростря по цялото тяло. Беше толкова силно, че не можа дори да извика. Дробовете и гласът отказаха да му служат. Цялата му сила се стопи. Свлече се на колене, опита да протегне ръце, за да не падне, но отхвръкна силно напред, когато получи втори, още по-силен удар между плешките.

Падна с огромна сила по лицето. От носа и устните му потече кръв и без малко да изгуби съзнание. В следващия миг мощна ръка го стисна като менгеме за врата и така грубо го изправи на крака, че болката отново го върна в съзнание. Завъртяха го, усети жесток удар в корема и всичкият въздух от дробовете му излезе.

В слабата светлина, която струеше от отвора със стълбата, различи огромна фигура, която се извисяваше над него.

Не беше мъжът, когото хвърли на земята, а вторият войник, който беше последвал другаря си по стълбата. Лицето му изглеждаше още по-зле от това на другия. Беше този, когото удари с пистолета долу в подземието.

Щефан се опита да се отскубне, освободи едната си ръка и посегна. Руснакът дори не се опита да избегне удара и замахна още веднъж. Резултатът беше катастрофален. Главата на Щефан се отметна назад с невероятна сила. Пред очите му затанцуваха жълти и червени звезди, устата му се напълни с кръв. Ако мъжът не го беше хванал веднага, щеше да се строполи. Като през мъгла от кръв и все по-наситена тъмнина видя как руснакът вдига ръка за следващ удар. Този път не беше я свил в юмрук. Пръстите му бяха сгърчени като нокти на животно. Вероятно удар от карате, помисли си Щефан. Това щеше да е краят на двубоя.

Внезапно зад сянката на руснака изникна нещо огромно, изкривено и го отхвърли някъде в тъмнината. В същия миг Щефан бе свободен и се препъна назад. До слуха му достигнаха писък и шум от ожесточена борба, но не си позволи да се замисля какво беше съществото, което се справи с руснака.

Обърна се и с всичка сила повика Ребека. Не получи отговор, но по ехото от гласа си разбра, че се намира в много малко помещение.

Докато борбата зад него продължаваше, той застана на колене и опипа слепешком около себе си. Пръстите му се натъкнаха на препятствие. Беше Ребека. Не реагира на виковете му, но когато я дръпна, тя леко простена, после от устните й се отрони нещо, което много приличаше на „Ева“.

Щефан преметна ръката й през рамото си, изпъшка от болка и протегна лявата си ръка, опипвайки наоколо.

След няколко крачки напипа грубо циментово покритие. Обърна се наляво, опипа стената и отново се натъкна на преграда. Този път беше метал. Не рамка на врата, а шкаф или друга бариера.

— Ева… — простена отново Ребека. — Къде е… Ева?

Не беше за вярване, но дори и в този момент не мислеше за себе си, а за детето.

— Ще я доведа. Но първо ще те изведа оттук, не се страхувай.

Зад него проехтяха пронизителен писък и ясен звук от счупено, който проникна до мозъка на костите му. Последва ги нечовешки вик, после се чу изстрел. От стените изстрелът се върна многократно усилен, а от светлината му помещението за миг се освети в оранжево.

Това, което видя в стробоскопичната светлина, можеше да бъде само видение, роден от страх и хистерия кошмар, за миг приел образ.

Единият от войниците лежеше на пода и вече не мърдаше, но тялото му сякаш не беше цяло — липсваха крайниците. Вторият мъж се бореше с огромно, гротескно изкривено същество, Нещо…, което не беше нито животно, нито човек, нещо могъщо, сакато, обрасло в косми, със зъби и лапи. Самият гняв!

Щефан видя всичко за частица от секундата, но това само направи нещата много по-лоши, защото даде храна на въображението му.

В тази частица от секундата видя и друго: помещението, в което се намираха, наистина беше много малко и те бяха на по-малко от две крачки от вратата. Тръгна напред с препъване и изпадна в паника, когато не напипа дръжката на вратата там, където очакваше да я намери. Най-после усети под пръстите си гладък метал. Дръжката. Дано не е заключена!, помисли си той. Моля те, Господи, дано не е заключена!

Не беше заключена. Дръжката се раздвижи надолу без всякакво съпротивление и секунда по-късно в помещението нахлу бледа светлина.

Щефан рязко отвори вратата докрай, олюля се навън и дори не се опита да запази равновесие, когато се препъна. Падна, опрян на едното си коляно, пусна Ребека на земята и трескаво се огледа.

Бяха навън. През тясно междинно помещение между две от огромните крила на болницата вратата извеждаше навън. На двадесетина метра разстояние пред тях започваше широка зелена площ, която на бледата лунна светлина изглеждаше почти черна — като лъскав катран, в който щяха да потънат при първата крачка. Чувството за грозяща ги опасност все още беше тук, но странно защо сега идваше отпред, а не от сградата зад тях. Може би все пак постъпи добре, като не се довери изцяло на инстинктите си.

Опита се да се изправи и едновременно с това да повдигне Ребека, но тя поклати глава и прошепна:

— Ева… Трябва да я доведеш.

Щефан се вгледа в нея. Жена му беше права — обеща да ги изведе и не могат да си тръгнат без момичето. Но всичко в него, всяка молекула в тялото му се противеше на мисълта да влезе още веднъж в сградата, откъдето с такава мъка излязоха.

Въпреки това само след секунда се изправи, обърна се и вторачи поглед във вратата зад себе си. Беше полуотворена, така че отвътре се процеждаше тясна ивица светлина. Различи само тесен триъгълник от голата бетонова стена. Зад ивицата светлина беше абсолютна чернилка — подходящо място за скривалище на всички ужаси на Вселената. Шумът и виковете бяха заглъхнали, но той усещаше, че вътре все още се спотайва нещо. Нещо безкрайно по-опасно от хората на Барков и техните оръжия.

Беше дал обещание на Ребека. И го дължеше на Ева. Нещото вътре представляваше опасност и за нея. Дори може би най-вече за нея.

Отвори широко вратата, но видя само един квадратен сантиметър циментов под. Направи крачка напред и се ослуша със затаен дъх. Шумът от боричкането вече не се чуваше, но затова пък чу… друг звук. Не можа да определи какъв, но беше страшен. Тръпки го побиха.

Продължи напред и спря едва когато стигна края на осветената част. Не посмя да докосне тъмнината, сякаш беше нещо телесно, не мрак, а поглъщаща светлината киселина, която ще го изгори, ако пристъпи към нея. После видя Ева.

Момичето клечеше наведено напред и опряно на двата си юмрука. Беше точно от другата страна на осветеното пространство и като омагьосано се взираше в тъмнината. Щефан не виждаше лицето, но стойката на тялото му издаваше напрежение. От устата му излизаха странни, непонятни звуци, нещо средно между хъркане и ръмжене, каквото досега не беше чувал.

— Ева?

Момичето не реагира. Дори беше сигурен, че не е чула гласа му. Щефан направи още една крачка, изчака очите му да свикнат с тъмнината, но след минута разбра, че нищо няма да последва.

— Ева, моля те, ела!

Детето не реагираше. Някъде в тъмнината пред него нещо се раздвижи. Сянка. Вероятно фигура, а може би само уродливо създание на неговата фантазия. И още десет минути да остане така, няма да намери смелост да продължи напред. Направи единственото, на което все още беше способен — скочи напред, хвана Ева под мишниците и я вдигна.

Момичето отведнъж излезе от вцепенението си, изпищя и размаха истерично ръце. Щефан не й обърна внимание, но тя така се мяташе в ръцете му, че той преплете крака и падна до вратата.

За секунда го видя.

Този път не беше мигновен проблясък, за да се чуди видял ли го е, или не. Не можеше да си внуши, че е зрителна измама.

Фигурата излезе от тъмнината, но преди да пристъпи в осветеното пространство, се поколеба, сякаш се страхуваше от светлината. Не беше така гигантска, както му се стори при проблясването на изстрела, а дори по-дребна от него. Височината й трудно можеше да бъде преценена, защото беше приведена и изглеждаше като саката. Всичко по нея беше изкривено и не можеше да бъде описано с думи. По някакъв начин недействително, нечовешко, но не и животинско, а нещо междинно — грозна смесица от нещо, което не съществуваше, и нещо, което беше против всички природни закони.

Съществото застана на едно място и в продължение на няколко мига го гледа втренчено. В очите му Щефан прочете някакво мрачно обещание. Не заплаха, а нещо много повече.

Съществото — Щефан отказваше да го нарече човек — започна да трепери. Беше ранено. Част от грозното, изкривено лице беше обляна в кръв и лявата ръка висеше безжизнено. От нея на равномерни капки се стичаше кръв. Изстрелът, който Щефан чу, явно е попаднал в целта.

В ръцете му Ева продължаваше диво да буйства. Пискливо крещеше и фучеше, риташе и удряше с всичка сила около себе си. Няколко от ударите, които получи, бяха наистина болезнени. Той не я пусна, а още по-силно я притисна към себе си, макар да съзнаваше, че така сигурно й причинява болка.

Съществото се взира в него с неподвижен поглед още миг, после с олюляващи се крачки се дръпна в защитата на тъмнината. Миг след това се чу звук като от падане. Сигурно се е свлякло на пода или е мъртво. Щефан обаче се усъмни, че създание като това въобще може да умре.

Най-сетне и той откъсна поглед от тъмното петно пред себе си, дръпна се от стената и се заклатушка навън към Ребека. Тя се беше изправила на едно коляно и когато го видя, простря и двете си ръце към Ева.

Щефан поклати глава. Детето още не беше престанало да буйства. Ребека нямаше да може да го удържи. Самият Щефан нямаше представа докога момичето ще продължава да се държи така. Ако я притисне още малко, може да я нарани. Ева се бранеше със силата на отчаянието. Искаше да се върне обратно в тъмнината. При съществото, което дебнеше вътре.

— Можеш ли да вървиш? — попита Щефан. Не можеше да й помогне дори да се изправи на крака. Ако пусне Ева само за секунда, тя ще се отскубне и ще се върне при демона от другата страна на Въртящата се врата.

Вместо отговор, Ребека мъчително се надигна, подпря се за малко на стената и чак тогава кимна с глава. Въпреки тъмнината Щефан забеляза, че цялото й тяло трепери.

Той посочи наляво, към черната катранена бездна и изчака Ребека да тръгне. Все още бяха в опасност. Беше сигурен, че двамата мъже, които ги последваха по стълбата, вече не са живи, но в крайна сметка преследвачите бяха четирима.

Освен това тук беше и демонът.

Излязоха от тясната пътека между двете сгради. Ребека спря и въпросително го погледна. Щефан се огледа продължително, после почти механично посочи надясно. Смяташе, че това е правилната посока, но не беше сигурен. Дворът на болницата беше огромен, но той никога не беше се интересувал как точно е разпределен. Сградата вдясно от тях — на почти километър разстояние, а за състоянието, в което се намираха, може би и повече — беше малко по-добре осветена от останалите. Не му оставаше нищо друго, освен да разчита, че е сградата за свиждания.

Ако не беше, бяха мъртви.

Ева буйстваше, изгубила сякаш ума си, но поне спря да крещи и да издава онези страшни звуци — може би, защото вече нямаше дъх. Щефан я стискаше с всичка сила.

— Причиняваш й болка — обади се Ребека, когато видя как носи детето.

Щефан кимна мрачно.

— Знам. Но ми се струва, че тя ми причинява повече болка, отколкото аз на нея.

Въпреки това разхлаби малко хватката си. Не много, но Ева веднага се възползва, измъкна едната си ръка и го одраска с острите си нокти по лицето. Сякаш някой прокара вилица по кожата му. Щефан изпъшка и отново я стисна. Ева престана да дращи. Ребека го погледна укорително, но не каза нищо.

Изглежда имаха късмет. Сградата, към която отиваха, беше централният комплекс. Щефан се замоли сестрата на рецепцията да не е била много старателна и колата му още да е на мястото си отпред.

За да съкратят пътя, минаха напряко през ниско окосената тревна площ. Щефан още го болеше кракът, но не това беше сега най-важното. Случи се нещо съвсем неочаквано — движението през тревата не му представляваше такава трудност, каквато очакваше. Дори крачеше по-лесно, отколкото вътре по гладкия циментов под. Хладният нощен ветрец галеше охлузената му кожа като с нежна ръка и успокояваше безбройните болки, които го мъчеха. Усети как в тялото му се влива нова сила, сякаш нощта беше безкраен океан от енергия, проникваща през всяка пора на кожата му.

А може би не беше само нощта…

Щефан погледна нагоре. Погледът му потърси определена точка плътно над покрива на сградата, към която вървяха. Почувства как…

Глупости! Край!Заповяда си да се съвземе, защото чувствата му явно бяха изписани и върху лицето — Ребека го изгледа с ужас в очите. Не каза нищо, а и той не направи опит да обясни странната си реакция.

Губи си времето, а и си вреди. Просто нервите му вече не издържат и въображението започва да му играе не особено весели номера. Това, което усеща, е просто освежаващото действие на нощния въздух и нищо друго. И вътре не видя никакво чудовище, никакъв демон, върколак или вампир, а най-нормален човек, когото страхът му беше превърнал в страшилище. Ето колко просто е всичко! И толкова проклето!

И толкова странно!

Нощният въздух тук навън, на открито май наистина имаше доста освежаващо действие, защото той не беше единственият, който ускори крачки.

Ребека също тръгна по-сигурно. Не би казал, че припка до него като млада сърна, но когато излязоха от сградата, едвам се държеше на крака. Вече не се съмняваше, че ще може да стигне до колата. Нещо ставаше. И най-страшното беше, че знаеше какво. Мисълта беше толкова абсурдна, че дори не си позволи да се занимава с нея. Но тя се беше появила и се спотайваше дълбоко в съзнанието му, скрита зад стените на логиката и на петте хиляди години цивилизация и вече беше започнала да подкопава стените на затвора си.

Изведнъж Ева престана да рита. Всъщност не престана в истинския смисъл на думата, а застина по средата на движението си и за секунда затаи дъх. Напрежението отново се върна. Той усети как детето се изпъна в ръцете му и всеки мускул в тялото му се напрегна до скъсване. От гърдите й излезе дълбоко, застрашително ръмжене — звук, който повече се чувстваше, отколкото чуваше.

Миг по-късно Ребека също замря по средата на крачката си. Сега вече и Щефан почувства Нещото с пълна сила. Опасността отново беше тук — точно пред тях.

— Там… има някой — прошепна Ребека. Тялото й беше напрегнато също като на детето — и също като на Щефан, без той да съзнава напълно това. Битката не беше свършила, продължаваха да са жертви.

Той напрегна зрението си, но не различи нищо друго, освен сенки в тъмнината, размити очертания, зад които се криеше Нещо или абсолютно нищо. Сградата на болницата се намираше непосредствено пред тях. Виждаше се осветеното място пред входа за посетители, а от другата страна Щефан различи ръждивокафявата сянка на своя голф. Само че между тях и светлината се простираше бездната от мрак, в която дебнеше нещо. Надушваше омразата и агресивността, които излъчва ловецът, притаил се някъде отпред.

— Вземи детето — каза той.

Дори не помисли за бягство, нямаше място и възможност за такова. Ловът свърши. Ловецът и плячката се намериха и сега се решаваше изходът.

Ребека пое детето от ръцете му и отстъпи крачка назад. От сянката точно пред тях се отдели висока фигура. Дясната й ръка висеше безпомощно, а другата недвусмислено бе протегната към Щефан. Мракът скриваше това, което ръката държеше, но Щефан много добре знаеше какво е.

Той направи крачка напред и застана между Ребека и оръжието, което сочеше към нея. Протегнатата ръка последва движението му, но мъжът не помръдна от мястото си. Миг след това до него от мрака се отдели втора фигура, също въоръжена. С всяка фибра на тялото Щефан почувства непоколебимостта им. Вдигна бавно и двете си ръце. Предположи, че и той изглежда на двамата само като неясна сянка, затова действията му бяха безкрайно бавни и пресилено пантомимични.

— Ще се опитам да ги задържа — прошепна той. — Тичай към болницата! Викай! Дано не тръгнат след теб!

Разбира се, че ще я последват. Двамата дори и за миг няма да се поколебаят да я застрелят пред хиляди свидетели или дори пред телевизионна камера. Но той не искаше жена му да направи някоя глупост и да се намеси в двубоя.

Ако въобще има такъв и продължи повече от секунда, помисли си той.

Продължи да вдига дясната си ръка, като в същото време много бавно спусна лявата и извади пистолета от колана си.

И двете оръжия на руснаците бяха насочени към него, но по някакъв начин усещаше, че няма да стрелят. Не и докато не ги предизвика.

Безкрайно предпазливо изтегли оръжието от колана си, протегна го възможно най-далече от себе си и го пусна на земята. После свали ръце, сви юмруци и разкрачи крака. Заби токове в земята, за да има по-голяма опора.

— Хайде, тръгвай — тихичко каза той. — Върви бавно. Не трябва да тичаш, чу ли?

Ребека не отговори, но той усети как се отдръпна от него. Дали наемниците я виждаха? Вероятно — тъмнината не беше абсолютна. Дори да не я различават, усещат движенията й, страха й.

След цяла вечност руснаците също свалиха оръжията. Не ги хвърлиха, както направи Щефан, само ги пъхнаха обратно в коланите си — все пак приеха предизвикателството, а с него и правилата, които той постави.

А защо пък не, помисли си Щефан. За тях той не представлява опасност, все едно дали носи оръжие или не. Ще им трябват само няколко секунди, за да се справят с него и да продължат на спокойствие лова за Ребека. Щефан знаеше, че няма никакъв шанс, но беше решен да усложни задачата им колкото може. Кой знае, може пък да успее да ги задържи цели пет секунди, а не само две или три.

В следващия миг се хвърли без предупреждение върху мъжа с ранената ръка.

Изненадата подейства. Руснакът може би е предвиждал някакви номера, но Щефан просто се метна отгоре му, замахна към лицето и го уцели. Мъжът се олюля, повече от изненадата, отколкото от удара, издаде грухтящ звук и посегна със здравата си ръка към рамото на Щефан. Той избегна удара, събра дланите си в един юмрук и с все сила го заби в ранената ръка.

Поне се опита.

Мъжът беше предвидил нападението, измъкна се с почти игриво движение и с тясната страна на дланта си нанесе саблен удар в тила на Щефан.

Дори не го заболя. По-точно, изведнъж престана да усеща каквото и да било, тялото отказа да му служи. Олюля се край руснака, безпомощно се завъртя в три четвърти пирует и рухна. Последната мисъл, която мина през главата му, беше дали Ребека вече е стигнала. Две секунди, най-много три. Не е отишла достатъчно далеч.

Мъчително се обърна по гръб, опита се да се надигне, но отново падна. Ударът не го беше замаял достатъчно или парализирал, но беше отнел цялата му сила.

Руснаците се приближиха. Размениха няколко думи на родния си език, които Щефан естествено не разбра, но му прозвучаха грубо. Единият се засили и го ритна в бедрото. Болката беше ужасна. Двамата се изсмяха. Въпреки това Щефан изпита чувството, че бяха разочаровани. Сигурно се е оказал твърде лесен противник. Колко време мина? Десет секунди? Едва ли са повече. Малко, твърде малко.

— Е, добре — изстена той. — Давайте, смажете ме! Това искате, нали?

Последва друг ритник, този път в хълбока. Болката беше доста по-силна — наказание за това, че каза нещо. Иначе двамата разбираха думите му толкова, колкото и той техните. Това усложняваше нещата. Петнадесет секунди. Недостатъчно. Все още усещаше близостта на Ребека.

После осъзна заблудата си.

Това, което усещаше, не беше присъствието на Ребека. Беше същото, по абсурден начин обезпокоително и плашещо чувство, което изпита преди, долу в подземието, само че несравнимо по-силно. Нещо се приближаваше, и то бързо. Тичаше насам.

Ако имаше някакви съмнения в усещането си, реакцията на двамата мъже окончателно ги разсея. Те също го усетиха — може би не със силата на неговите изострени сетива, но с инстинкта на хора, които през целия си живот са били ловци и плячка. Този с ранената ръка стреснато погледна нагоре, а другият с плавно, невероятно бързо движение изтегли оръжието си.

Въпреки това не беше достатъчно бърз.

Издължената сянка сякаш изхвръкна от тъмнината срещу него, блъсна го и с глух, странно тежък звук откъсна ръката му.

Гледката беше толкова ужасяваща и недействителна, че Щефан се отърси от страха. Знаеше обаче, че никога през живота си няма да я забрави.

За миг двете сенки се сляха в едно-единствено, безформено очертание. Чу се страховито щракване на силни челюсти, което премина в късане и трошене. Вълкът (Вълк? Не, по дяволите, куче е, просто не може да бъде друго!) падна на земята, преметна се два пъти и с несръчно, но почти светкавично движение отново скочи на крака. Мъжът се олюля и размаха осакатената си ръка, от която шуртеше кръв като от чешма, но не изкрещя. Шокът сигурно беше толкова голям, че той дори не изпитва болка. Всичко това се случи в една-единствена безкрайна секунда.

Още преди тя да свърши, вторият мъж посегна към колана си, за да извади пистолета. Щефан мобилизира последните си сили, надигна се и се хвърли срещу коляното му.

Не успя да го свлече на земята, дори не можа истински да го разтърси. Ако руснакът беше довършил докрай движението си, щеше да има шанс да насочи оръжието срещу животното и да натисне спусъка.

Но той допусна грешка, позволявайки Щефан да отвлече вниманието му.

Дясното му коляно се сви напред, блъсна носа на Щефан и го счупи. От болката пред очите му избухнаха ярки светкавици. Въпреки това не пусна мъжа, а с още по-отчаяна сила се вкопчи в краката му. Онзи изрева от гняв — точно когато другарят му също нададе нечовешки писък. В същия миг заби пръсти в косата на Щефан и с нечовешка злоба дръпна главата му назад. Сигурно искаше да го разстреля съвсем отблизо.

Само че не успя.

Вълкът скочи върху него и го блъсна на земята. Щефан полетя надолу и се хлъзна напред. Мъжът отскочи нагоре, направи пълно салто и накрая учудващо меко тупна на земята. Вълкът отново се нахвърли върху него. Щракащите му челюсти пропуснаха целта си. Наемникът показа невероятно присъствие на духа — не се опита да скочи или да заеме по-удобна позиция за стрелба, а стреля по животното от положението, в което се намираше. Куршумът остави димяща следа върху панталона му, отнасяйки и парче кожа, но улучи целта. Вълкът подскочи като ударен от невидим юмрук, нададе писклив, мъчителен вой и опита да се надигне, но клекна на задните си лапи.

Само че в никакъв случай не беше победен.

Куршумът беше минал през тялото и под задните лапи бързо се образуваше локва кръв. Вълкът продължаваше да скимти от болка и злоба и по корем се приближаваше към руснака. В очите му искреше невероятен гняв.

Руснакът се опря на ранената си ръка и се надигна, целейки се в животното, но не успя да го улучи. Куршумът предизвика само искри по асфалта и излетя като миниатюрен метеор.

— Барков! — кресна Щефан. Това беше първото, което му хрумна. Не говореше нито дума руски, но дори да не беше така, наемникът сигурно нямаше да реагира на нищо.

Освен на името на някогашния си командир.

За частица от секундата мъжът се обърка и за още по-кратка частица от секундата погледът му се отклони от вълка — не, по дяволите, кучето, кучето, кучето! — и той погледна Щефан.

На четириногия убиец не му трябваше повече време.

Въпреки че задните му лапи бяха неподвижни, вълкът (или кучето?) зари мощните си предни лапи в пръстта, оттласна се със силен скок и се озова върху гърдите на войника. Едната от предните лапи удари китката му и изби оръжието. После челюстите щракнаха. Викът на изненада заглъхна в ужасяващо гъргорене.

Щефан седя така един безкраен миг, наблюдавайки борбата на мъжа със смъртта. Всъщност той вече беше мъртъв, но незнайно защо още продължаваше да се съпротивлява — юмруците му безсилно удряха по главата и раменете на животното, което, обзето от безумен гняв, беше се вкопчило в гръкляна му и ожесточено ръфаше и късаше. Кръволок. На Щефан не му дойде наум друго обяснение за това, което наблюдаваше. Животното явно беше изпаднало в опиянение от кръвта, друго обяснение нямаше. Жертвата му отдавна беше мъртва. Потрепването на крайниците беше само рефлекс, а може би дори не и това — вълкът така тръскаше безжизненото тяло, че ръцете и краката се мятаха на всички страни. Въпреки това не го пускаше, а с още по-голямо ожесточение вбиваше зъби в гръкляна. Животното беше обезумяло и за това безумие нямаше никаква друга причина, освен абсолютното, безкомпромисно желание да се убива.

Най-сетне вълкът се отдръпна от жертвата си и извърна глава да погледне Щефан. Муцуната му лъщеше от кръв, но червенината в очите му беше хиляди пъти по-наситена. Дълбоко в дъното на този огън проблясваха гняв и решимост, които нямаха нужда от никаква причина, за да избухнат. Животното беше се превърнало в олицетворение на думата насилие.

И това насилие сега беше насочено срещу него.

Жаждата за кръв явно още не бе утолена. Животното беше тежко ранено, може би смъртоносно, но щеше да продължи да убива, докато в тялото му просветва и най-малка искрица живот — като машина, която, веднъж пусната в действие, трудно може да бъде спряна. Това, че беше нападнало двамата руснаци, накара Щефан да смята чудовището за съюзник, но кой, по дяволите, му беше казал, че е наистина така?!

Вълкът с мъка се завъртя, отдалечи се пълзешком от мъртвия и повлече неподвижните си задни крака към него. От устата му капеше червена пяна, а от гърдите излизаше дълбок, застрашителен звук — не ръмжене, а нещо много по-лошо. Може би животното беше на негова страна, когато той нападна руснаците, но това беше преди да вкуси кръвта.

Мисълта направо наелектризира Щефан. Бавно, тласкан от неудържимата си естествена сила, вълкът пълзеше към него. Щефан осъзна, че в мига, в който го достигне, той ще е мъртъв!

Изпълзя няколко крачки назад, после изведнъж реши да стане и се обърна. В същия миг изкрещя името на Ребека колкото му глас държеше.

Не получи отговор, но затова пък само след няколко крачки почти се блъсна в нея. Не беше се отдалечила чак толкова много, колкото той смяташе.

— Тичай към колата!

Ребека не реагира. Притискаше към себе си Ева, която се мяташе, както беше правила при Щефан, и сякаш не го забелязваше, както впрочем не чу и вика му. Погледът й беше прикован в някаква точка зад него. Дори в тъмнината той забеляза колко пребледняло е лицето й. Кожата й беше станала сива.

Щефан се отказа да викне още веднъж, хвана я за рамото, обърна я и я повлече със себе си. Стигнаха осветеното място пред входа на болницата и той зачака вратите всеки момент да се отворят и отвътре да изтичат поне десетина изплашени сестри и лекари. Но колкото и странно да му се стори, нищо подобно не се случи — явно никой не беше чул изстрелите и виковете им. Добраха се безпрепятствено до фолксвагена.

Щефан подпря Ребека на колата и с широки крачки заобиколи, за да отвори. С дясната ръка трескаво затърси в джоба на панталоните ключовете, а когато ги извади, ги изпусна на земята. Трябваха му няколко секунди, докато ги открие в тъмнината. Все още не бяха в безопасност. Не смееше да погледне назад, но усещаше, че нещо се приближава — не вълкът, а нещо друго, по-опасно.

С треперещи пръсти отвори вратата на автомобила. По дяволите, никога не заключваше, защо трябваше да го направи точно днес? Метна се зад волана и отвори другата врата.

— Хайде, качвай се!

Ребека не реагира. Стоеше вдървена и втренчено се взираше в тъмнината. Нещо се приближаваше към тях. Нещо Голямо.

— Беки, за Бога!

Завъртя ключа в стартера, горещо се помоли този път двигателят да изневери на себе си и да включи от първия път и натисна педала на газта до долу. Чудото наистина се случи. Още преди двигателят сърдито да изреве, той се хвърли встрани, протегна ръка и издърпа насила Ребека и детето вътре. Лицето й се удари в рамката на вратата и тя почти падна върху седалката.

Ева още не беше се укротила. Писъците й бяха резки и вече хистерични, а ноктите оставяха кървави следи върху лицето на Ребека. Всичко това вече няма значение. Трябва да се махнат, преди тъмнината отсреща отново да е родила нещо, по-ужасно и от смъртта.

Щефан тръшна вратата, включи на скорост и колата потегли, въртейки колела.

В следващата секунда така натисна педала на спирачката, че Ребека и Ева удариха глави в арматурното табло. Детето издаде глух стон и най-сетне престана да пищи, а Щефан усети силна болка в двете китки, когато се опита да се опре на волана.

На десетина метра пред колата имаше човек. Както преди съществото зад Вратата, така сега и фигурата стоеше извън видимостта му. И както и преди, фантазията му допълваше към картината онова, което очите не можеха да видят.

Все пак успя да различи, че фигурата е много дребна и доста тънка. Имаше очертанията по-скоро на дете, отколкото на възрастен човек и съвсем определено не беше демон. Начинът, по който беше застанала, го изпълни с леден ужас — спокойно и изпънато, сякаш на света не съществува нищо, което може да я уплаши, още по-малко връхлитащ върху й автомобил.

Ребека с мъка се надигна от седалката.

— Щефан, кой е това? — прошепна тя.

Щефан не отговори, макар че знаеше отговора. Протегна ръка и затвори двете врати. Не, че щеше да помогне. Дори напротив. Силите, срещу които се бореха, не можеха да бъдат спрени от някаква си купчина метал и стъкло. Въпреки това така се почувства малко по-сигурен.

Сянката от другия свят се превърна в слабо, тъмнокосо момиче, което спокойно стоеше пред тях и гледаше в светлината без да мигне. Соня. Дори без да вижда ясно лицето й, Щефан усети посланието на погледа й — толкова ясно, сякаш го чу в главата си. Остана му една-единствена възможност.

Даде газ и стиснал до болка волана, зачака сблъсъка. Голфът подскочи досущ като автомобил от състезанията на „Формула 1“ и със свистящи гуми се понесе към момичето. Фигурата на Соня запълни цялото предно стъкло. Беше сигурен, абсолютно сигурен, че ще я прегази.

Май успя, но не беше сигурен. Колата лудо се извиваше наляво и надясно и всеки момент щеше да изгуби управлението. Не разбра дали единият от силните удари, които усети, не беше от сблъсъка. Беше му все едно. Дори му се искаше да я е ударил.

В същото време осъзна, че това не би помогнало.

Колата се движеше по-бързо. Двигателят виеше толкова силно, като че ли всеки момент ще се разпадне. Щефан превключваше скоростите, без да снема педала от газта, въртеше волана като луд и най-сетне събра смелост да погледне в огледалото за обратно виждане.

Не беше я ударил. Фигурата отново се беше превърнала в сянка, която гледаше след тях, изправена на същото място.

Сякаш е била само призрак, през който автомобилът просто мина.

Ръцете му престанаха да треперят чак когато доста се отдалечиха от болницата. Щефан излетя направо на улицата, без да се оглежда, след което с близо сто километра се понесоха към центъра на града. Това беше прекалено дори за свикналите на какво ли не шофьори на Франкфурт и гневният концерт от клаксони го върна в действителността. Но нито клаксоните, нито многозначителните и обидни жестове на шофьорите нямаше да го впечатлят ни най-малко, ако отведнъж не осъзна, че е на път да довърши това, което хората на Барков започнаха. Една катастрофа — още повече с автомобил като този — може да бъде точно толкова опасна, колкото пистолетен изстрел в главата.

Намали скоростта до нормалната, продължи внимателно да натиска спирачката и при първата появила се възможност се насочи към един паркинг. Спря, изключи фаровете, но остави двигателят да работи. Всичко свърши. Беше абсолютно сигурен, че поне за момента са се отървали от преследвачите си, но не се решаваше да изключи двигателя. Неравномерното боботене на машината го накара да си представи изхабени вентили и нажежени бутала, които почти са излезли от строя. През последните пет минути преполови оставащия живот на мотора. Въпреки това в шума имаше нещо невероятно успокояващо.

Щефан уморено се наведе напред, сложи глава на волана и за момент затвори очи. Идеята не се оказа добра. Фантазията му препускаше, и отново и отново изживяваше ужаса.

Изправи се и погледна Ребека. Тя седеше свита и трепереща на седалката до него и макар все още да беше много бледа и изтощена, изглеждаше по-добре. По-жива?

— Вече си мислех, че искаш да ни убиеш — прошепна тя. — Отмина ли?

Странно защо, но вместо преди да отговори на въпроса, да погледне в огледалото за обратно виждане или през прозореца, Щефан погледна часовника върху арматурното табло.

Присви очи, погледна още веднъж и сравни цифрите с тези на своя ръчен часовник, но от това те не се промениха. Колкото и невероятно да му се стори, откакто остави автомобила пред болницата до този момент беше изминал по-малко от половин час.

Ребека неспокойно се размърда на мястото си. Наведе се над Ева, сбърчи чело и погледна изненадано.

— Какво става? — попита обезпокоен Щефан. Не си спомняше кога детето престана да буйства, но сега лежеше съвсем спокойно в скута на Ребека.

— Спи — отвърна Ребека.

Гласът й беше леко изненадан и прозвуча почти като усмивка. Щефан много добре я разбираше. Докато наблюдаваше спящото момиче, го завладя странно, напълно безпричинно чувство на привързаност и нежност. Изведнъж му се стори направо невероятно, че преди по-малко от четиридесет и осем часа беше спорил с шурея си дали да задържат детето или не.

Ребека го погледна.

— Не мога да повярвам, че ти направи всичко това — тихичко каза тя.

— Какво съм направил? — опита се да се усмихне Щефан. — Карах толкова добре ли?

— Тези двамата — каза Ребека съвсем сериозно. — Щяха да те убият, ако не беше се появило кучето.

— Но не го направиха.

Освен това не беше куче.

— Щяха — продължи упорито тя. — И ти го знаеше, нали?

— Знаех, че няма да ме питат колко е часът.

Разбира се, знаеше какво има предвид тя, но изведнъж това прозрение му стана неприятно.

— Щеше да се жертваш за нас, за да можем да избягаме! — В гласа на Ребека долови по-скоро учудване и невярване, отколкото възхита или благодарност. Щефан не беше много сигурен дали този тон и най-вече изразът в очите й му харесваха. Ребека беше напълно права, като смяташе, че той извърши това геройство не след съзнателно взето решение, а съвсем инстинктивно. Въпреки това смяташе, че все пак заслужава малко повече благодарност.

— Нали знаеш, поне веднъж в живота си всеки човек става герой. При мен просто се случи сега.

— Да… — измърмори Ребека. — Вероятно си прав.

Не, не беше. В момента въпросът защо са живи беше по-важен от всичко останало, но както той, така и Ребека сигурно се страхуваше да го зададе. Тя се опита да промени положението си, но изкриви лице и притисна с ръка хълбока си.

— Боли ли те? — попита Щефан.

— Само когато слушам глупави въпроси.

Тя вдиша дълбоко и поклати глава, когато той протегна ръце към нея. И защо ли? Не можеше да направи кой знае колко за нея, но чувстваше, че сега е по-добре, отколкото преди малко в подземието на болницата. Той впрочем също. Болките в крака му почти изчезнаха. Дори на мястото, където руснакът го ритна с ботуша си, усещаше само леко туптене. Какво, за Бога, става с тях?

— Трябва да ти намерим лекар — каза той.

— Страхотна идея! — каза потиснато тя. — Струва ми се, че няколко метра по-надолу има пет-шест сгради, които гъмжат от лекари. Защо да не се върнем?

За момент Щефан наистина съвсем сериозно се замисли върху тази възможност. Колкото и абсурдно да звучеше в първия момент, имаше някакъв смисъл. В клиниката вече сигурно е пълно с полиция и ще са на най-сигурното място в този град.

Разбира се, не го каза гласно.

— Не ми трябва лекар — продължи Ребека. Може би погрешно беше изтълкувала мълчанието му, защото в гласа й прозвучаха агресивни нотки. — От две седмици си правят безуспешни опити с мен и само влошиха нещата. Заведи ме вкъщи.

— У дома? — Щефан поклати глава. — Не може.

— Как така не може?

— Защото там ще ни търсят най-напред. Вероятно онзи главен инспектор вече ни чака.

Беше по-добре да не разказва на Ребека за случката, станала пред дома им. И без друго имат достатъчно проблеми.

— Дорн ли? — Ребека се замисли за момент. — Мислех, че е на наша страна.

— Не знам дали изобщо някой е на наша страна — промърмори Щефан. Думите му не бяха насочени към Ребека, дори не към него самия. Просто бяха израз на единственото чувство, което все още можеше да изпитва — безпомощност. Разбира се, Ребека ги чу, но не каза нищо, а само объркано го погледна.

— Роберт?

Разбира се, че Роберт, помисли си той отчаяно. Къде иначе биха могли да отидат? Като се остави настрана фактът, че противно на всички твърдения, Ребека изобщо не беше добре, и двамата бяха в такова състояние, че не можеха да си позволят да се появят в нито един хотел. Освен това той нямаше у себе си пукнат пфениг и никакви документи. И на всичкото отгоре най-късно до час номерът на автомобила им ще е в списъка на издирваните коли, който всеки полицай в града носи у себе си. Ако изобщо има някой, който може да им даде някаква закрила, това е Роберт. Въпреки това мисълта не му хареса. Дори в ситуация като тази му беше адски неприятно да допълзи при всемогъщия си шурей и да проси помощ.

Погледна часовника си. Имаше още доста време до кацането на самолета му. Могат да отидат до летището и да го посрещнат. Но само при представата за това му стана неприятно. Летището означава хора, твърде много хора, следователно и твърде много опасности. Не беше много вероятно, но все пак възможно, хората на Барков да са информирани за пристигането на Роберт и да ги чакат там.

Включи фаровете, погледна продължително и внимателно в огледалото за обратно виждане и потегли.

Четвърта част

В много отношения домът на Роберт не харесваше на Щефан. Винаги е било така, още от първия път, когато пристъпи прага му, та до ден-днешен.

Къщата беше огромна, но благодарение на някакви архитектонични трикове, които той до този момент не беше прозрял, на пръв поглед изглеждаше много по-малка, отколкото беше в действителност. На втори и трети впрочем също. Намираше се в един от богаташките квартали на Франкфурт, заради което трябваше да се примирят не само с четиридесет и пет минутно пътуване, а и с това, че трябваше да паркират на една съвсем пуста улица, на която нямаше дори автомобили. Реши да не ходи на летището заради многото хора, но тук пък бяха съвсем малко. Ако наемниците на Барков знаеха за съществуването на къщата, то сега просто сами им влизаха в ръцете.

Въпреки всички тези недостатъци Щефан реши да чака тук, а не да обикаля непрекъснато из съседните улици, докато се върне Роберт. Паркира фолксвагена на отсрещната страна на улицата пред вилата и зачакаха.

Минаха повече от два часа, докато Роберт пристигне. Ребека заспа още по пътя насам — изтощението и напрежението взеха своето. Щефан беше доста загрижен за нея, но в същото време осъзнаваше, че загрижеността му далеч не е толкова голяма, колкото очакваше, когато си представяше подобна ситуация. Не можа да даде обяснение на тази си убеденост, но нещо му подсказваше, че физическото състояние на Беки е най-малкият й проблем. Раните й щяха да зараснат.

Ако изобщо останеха живи.

След първия изминал час Щефан започна да се изнервя. Роберт щеше да изчака известно време, докато разбере, че никой не е дошъл да го посрещне, но нямаше да чака толкова дълго. Самолетът му трябваше да е кацнал горе-долу по същото време, когато те пристигнаха тук, а за пристигащите от Швейцария практически нямаше никакви митнически формалности.

Измина още един час, докато Роберт най-сетне се появи. Пристигна не с такси, както очакваше Щефан, а в черна лимузина с тъмни стъкла, която така внезапно се появи зад фолксвагена, сякаш се материализира от нищото или изникна от някакво друго измерение, или пък Щефан бе задрямал за момент и не я бе забелязал. Което може би беше най-вярното обяснение. Двете задни врати на лимузината се отвориха и двама мъже се приближиха до фолксвагена. Единият идваше право срещу Щефан, а другият изостана няколко крачки отзад. Щефан усети бдителността и предпазливостта им, но напразно се напрягаше да долови агресивност или желание за убиване. Които и да бяха мъжете, не бяха от хората на Барков.

Щефан смъкна стъклото, но още преди да успее да каже нещо, чу от вътрешността на лимузината гласа на Роберт.

— Всичко е наред. Това е шуреят ми. Ребека тук ли е?

Последният въпрос беше отправен към Щефан. Той отговори с кимване назад и хвърли бърз поглед към нея, сякаш да се увери, че наистина още е тук. Ребека беше свила колене до тялото си и спеше в позата на ембрион, притискайки в съня си Ева. После отвори вратата и излезе. Нямаше да се учуди, ако единият от двамата му бе препречил пътя към лимузината, но този път Роберт явно бе решил да не преиграва в ролята на кръстник и излезе. Мина край него, без да каже и дума, и погледна в колата, за да се увери, че Ребека е вътре.

— Какво й е?

Щефан не беше много сигурен дали наистина в гласа му има заплаха, или само така му се е сторило.

— Нищо й няма, просто е много изтощена.

— И това е всичко? — Тъмните очи на Роберт го измериха с пронизителен, застрашителен поглед, който този път Щефан съвсем спокойно издържа.

След като не получи отговор, Роберт отстъпи крачка назад, бръкна в джоба на якето си и извади малка кутийка, която приличаше на дистанционно управление. И наистина се оказа такова, защото само с едно натискане на копчето в огромната градина пред вилата блеснаха десетина лампи и двете крила на портата от ковано желязо безшумно започнаха да се плъзгат встрани.

— Вкарайте колите в гаража — каза Роберт. — И проверете къщата. — Той вдигна ръка, когато Щефан понечи да се върне и да се качи отново в колата си. — Остани тук.

— Ами ако не искам? — заядливо попита Щефан. Внезапно го обзе гняв. По дяволите, не беше изживял целия този ад, за да се държи сега великият му шурей с него като с хлапак!

Роберт извъртя очи и не каза нищо. Това в първия момент още повече разгневи Щефан, но може би му попречи да направи нещо необмислено, защото отведнъж му стана ясно защо реагира толкова остро: и той като Ребека беше крайно изтощен. Можеше да реагира или остро, или никак. Второто в момента беше по-добрият вариант.

Изгледа безмълвно как единият от мъжете се качи в колата му и я подкара към входната алея на къщата. Когато се приближи на десетина метра от входа, Роберт натисна друго копче върху свръхмодерната си играчка и вратата на гаража се отвори. Помещението вътре беше силно осветено и така педантично подредено, че и мишка не би могла да се скрие. Въпреки това мъжът не вкара веднага колата, а слезе, за да провери вътрешната врата към къщата.

— Впечатляващо — каза с подигравка в гласа Щефан. — Но как ще влезеш с кавалерията?

— Нямаше те на летището. Колата ми също не беше там. И затова се обадих у вас.

— Нека отгатна — каза Щефан. — Моят приятел Дорн е бил на телефона.

Роберт направи гримаса и хвърли поглед към гаража, преди да продължи.

— Гласът му не звучеше така, сякаш ти е приятел. Във всеки случай завъртях след това някой и друг телефон. След всичко, което научих, реших, че ще е добре, ако не съм сам.

Щефан изгледа втория бодигард с нескрито любопитство. Мъжът беше доста по-млад от него, най-малко десетина килограма по-тежък и вероятно поне три пъти по-силен. Освен това предположи, че владее доста повече азиатски бойни техники, отколкото всички филмови режисьори на Холивуд могат да съберат на едно място.

— Какво мислиш? — попита Роберт.

— Питам се колко може да издържи на хората на Барков — пет или десет секунди — отвърна Щефан съвсем сериозно.

— Барков? — Роберт махна с ръка, когато той понечи да отговори. — Ще ми разкажеш вътре. Смятам, че и без друго имаш доста неща да ми разказваш. — Той отново погледна към къщата. Вторият телохранител вече бе проверил гаража и им махна да се приближат.

— Доста впечатляващо — каза Щефан. — И наистина ли смяташ, че може да помогне?

— Правя това, което е според скромните ми възможности — кисело отвърна Роберт. — Ако знаех, че ще си тук, щях да съм по-спокоен, разбира се. Нека между другото ти кажа нещо: добре ни разигра. Как успя през всичките тези години да скриеш костюма си на прилеп?

— Какви са тия глупости?

Роберт се ухили.

— Доста добре си разчистил в болницата. До този момент са намерили петима убити. Всички ли са, или си скрил някой?

— Нали наистина не смяташ, че…

Нищо чудно, че Роберт беше пристигнал с цяла армия.

— Разбира се, че не. Приятелят ти Дорн, впрочем, също не вярва. Но много му се иска да си поговори с теб. — Роберт извади от джоба си мобилен телефон. — Да му се обадя ли, или ще разкажеш историята първо на мен?

— Няма да му се обадиш — убедително каза Щефан.

— Така е — отвърна Роберт. — И не мисля, че е нужно. Хващам се на бас на всичко, че до два часа и без друго ще се появи тук… Какво, по дяволите, сте направили? Да не започнахте трета световна война? — Той гневно махна към къщата. — Хайде, идвай.

Това за малко не преля чашата. Осъзнаването на превъзбудените му реакции все по-малко помагаше на Щефан да сдържа темперамента си. Беше уморен и полуобезумял от страх, нямаше част от тялото, която да не го болеше. Просто нямаше настроение за всички тези глупости!

Разбира се, накрая се обърна и послушно се упъти към къщата. Роберт и мускулестият му бодигард го последваха, а лимузината бавно се движеше на две крачки зад тях. Напразно се опитваше да види нещо през тъмните стъкла. Ситуацията му изглеждаше все по-недействителна. Сякаш беше попаднал в някакъв американски мафиотски филм. Защо се бавеше паузата за реклама?

Роберт използва дистанционното, за да отвори входната врата на къщата и да запали осветлението. За учудване на Щефан не изпрати бодигарда напред, а без колебание влезе в къщата. Когато Щефан го попита защо, той само махна с ръка.

— Алармата щеше да се задейства, ако вътре имаше някой. Не се страхувай, сигурно е.

После се обърна към телохранителя.

— Помогнете на колегата си да качи сестра ми и детето горе. Стаята за гости е на първия етаж, втората врата вляво. И останете при нея.

Което всъщност беше задължение на Щефан. Но той беше толкова изтощен, че нямаше никакво желание да спори с Роберт. А и нямаше какво толкова да обсъждат. Времето изведнъж бе станало страшно скъпо.

Влязоха в хола. Роберт съблече якето си, метна го небрежно върху един стол и тръгна към бара, но не за да си налее нещо за пиене. Задейства някакви бутони върху един пулт, който до този момент Щефан бе смятал за част от стереоуредбата, и кимна мрачно с глава.

— Външният сензорен кръг е включен. Ако в двора влезе нещо по-голямо от куче, ще забележим.

— Никога не си ми разказвал, че къщата ти наистина е крепост — каза Щефан.

Роберт невъзмутимо вдигна рамене.

— Никога не съм ти разказвал и че Франкфурт е градът с най-голяма престъпност в Германия. Освен това тази къща съвсем не е крепост. Ако беше, в момента щях да се чувствам далеч по-спокоен. — Той поклати глава. Погледът в очите му беше укорителен, но иначе лицето му изразяваше загриженост. — Е, какво се е случило? И ще ми разкажеш цялата история, нали?

— Ти вече я знаеш. — Щефан седна. Беше адски уморен. — Само не ми казвай, че Ребека не ти е разказала.

— Ти явно не си сметнал за нужно.

— И сега няма да го направя, ако искаш да знаеш — отвърна Щефан враждебно, но и някак уморено и отчаяно.

Роберт леко смръщи чело, но не каза нищо. Изведнъж Щефан започна с мъка да държи очите си отворени. Умората се спусна върху му като оловно покривало и мислите му изведнъж зазвучаха странно глухо в главата му. Май беше време да си признае, че и неговите сили имаха граници. Ако не се стегне, в следващите десет секунди ще заспи!

— Името, което преди малко спомена… Барков… Това е онзи генерал-наемник, за когото Ребека ми разказа. Мислех, че е мъртъв — каза Роберт.

— Неговите хора явно смятат, че ние сме виновни за това — промърмори Щефан. — И както изглежда, са доста злопаметни.

— Мислиш ли, че е най-подходящият момент за глупави вицове?

— Вицове ли? — изсумтя Щефан. — Не. И на мен не ми се стори виц, когато някакъв тип насочи автомата си в гърдите ми. А като ме изрита в лицето, още повече.

Роберт не каза нищо, но нещо в мълчанието му се стори странно на Щефан. Отвори очи и погледна шурея си. Това, което прочете в очите му, беше още по-странно. Почти автоматично вдигна ръка и посегна към лицето си. Кожата му беше суха, отпусната и може би малко по-топла. Естествено, синините не можеха да се напипат, но не усети и най-малката подутина, никаква драскотина или друга рана. Погледът на Роберт казваше много.

Ако искаше да му каже нещо с думи, не успя, защото вратата се отвори и единият от двамата телохранители влезе и му прошепна нещо в ухото. Роберт кимна с глава и го отпрати с махване на ръка.

— Ребека се е събудила и пита за теб. Ще отидеш ли при нея, или да й кажа, че спиш?

Великодушието му вече наистина изкарваше Щефан от релси. Единствената причина, поради която не скочи от мястото си и не му разби зъбите, беше може би, че наистина долавяше доброто намерение зад думите му.

— Ще се опитам — отвърна той сърдито. — Ако не успея да се кача сам по стълбите, ще те извикам.

Лицето на Роберт се изостри, но той замълча и само вдигна рамене. Щефан стана и излезе от стаята, без да каже повече нищо. Стълбището никога не му се беше струвало толкова дълго като днес и никога толкова стръмно. Малко преди да стигне до първия етаж, почти щеше да се откаже или да помоли един от бодигардовете да му помогне. Единственото, което го спря, беше мисълта за саркастичната усмивка на Роберт.

Ребека лежеше свита на кълбо върху огромното легло и спеше. Ева се беше сгушила в сгънатата й дясна ръка и също спеше — много по-спокойно от обикновено. Дишането й беше бавно и равномерно, а върху лицето й беше изписано такова мирно изражение, че Щефан изпита завист. Преди по-малко от три часа всички се бориха за живота си — не само Ребека и той, но и това дете. Не беше видял гнева и дивото в погледа на Ева само във въображението си. Беше разбрала много добре за какво става дума, макар че беше само на три години. Сега спеше, сякаш изобщо не разбираше значението на думата „опасност“.

Внезапно го обзе някаква нежност, срещу която беше безпомощен. Не против волята си, а съвършено неволно клекна до края на леглото, протегна ръка и нежно погали Ева по бузата.

Беше много объркан. Това, което си беше помислил преди малко долу, когато почти се скараха с Роберт, все още беше в сила — беше на края на силите си и сетивата му бяха толкова притъпени, че реагираше само много остро. Всички фини нотки върху скалата на чувствата бяха изчезнали. Вече не просто беше приел това дете, което само допреди няколко часа искаше да изпрати обратно в Босна, но го и обичаше. Обичаше го с цялото си сърце.

Не разбираше. Това, че чувствата му бяха съвсем объркани, не означава, че е изгубил разсъдъка си. Тъкмо напротив: колкото по-дълго и напразно търсеше обяснение за този неочакван обрат, станал дълбоко в душата му, толкова повече се объркваше. Вероятно детето е събудило инстинктите му на закрилник. А може би просто беше проумял, че, губейки Ева, автоматично ще изгуби и Ребека. Само че това далеч не беше задоволително обяснение за всичко, което ставаше с него. Вече не беше толкова сигурен за кого така геройски и отчаяно се беше борил. Ребека беше съвършено права: беше готов да жертва живота си, само за да задържи онези мъже няколко секунди. Но наистина ли го направи за Беки?

Макар че не гледаше в нейната посока, усети, че тя е отворила очи и го гледа. Извърна поглед към нея.

— Извинявай, не исках да те будя.

— Не си ме събудил, просто не спях.

Нямаше смисъл да се карат за такава дреболия, затова отвърна:

— А трябваше.

— Имаме ли време за сън? — Ребека се изправи и седна в леглото. Измъчените й движения говореха за състоянието й повече, отколкото бледността на лицето или сините кръгове под очите й.

— Разбира се, че имаме — отвърна Щефан. — Не се страхувай, тук сме на сигурно място. Роберт е свикал под знамената половин армия, за да ни защитава… — Той вдигна рамене. — А може би и себе си. Явно сега изцяло се наслаждава на ролята си на по-големия брат.

Ребека поклати глава.

— Май все още не можеш да го търпиш.

— Не е вярно. Или поне не повече, отколкото той мен.

— Но въпреки това ни докара тук…

— Не се сетих за нищо по-добро — отвърна Щефан и това беше много близо до истината. Шуреят, когото никак не обичаше, в момента е единственият човек, от когото могат да очакват помощ. Без значение защо им помага.

— Как се чувстваш? — попита той само и само да се отклони от темата „Роберт“.

— По-добре — каза Ребека. Щефан си помисли, че това даже беше вярно. Жена му изглеждаше ужасно уморена и изтощена — горе-долу толкова, колкото и той — но той нямаше точно това предвид и тя много добре разбра въпроса му. — Мисля, че всички тези лекарства само повече ме разболяха. Откакто болниците трябва да се борят за всеки пациент, наистина не се спират пред нищо, за да ги задържат.

— Какво се случи? — попита Щефан. Подмина шеговитите думи на Ребека съвсем съзнателно. Рано или късно трябваше да се изправят пред проблема, но в момента късно беше по-добре. Понякога наистина помагаше да си затвориш очите пред истината.

— Не знам — отговори Ребека. — Бях при Ева, но не дълго. Този човек, който Уайт изпрати…

Тя направи пауза и го погледна въпросително. Щефан кимна с глава.

— Видях го.

Не беше нужно да й разяснява всички подробности около състоянието, в което го видя. Тя и без друго можеше да си представи.

Ребека продължи:

— Изведнъж стана много нервен. Бях в стаята едва от две-три минути, не по-дълго… Той настоя да изляза заедно с Ева. Мисля, че е усещал, че нещо не е наред.

Това не беше цялата истина. В гласа й се долавяше някаква нотка на уплаха, която издаваше, че не той, а тя е усетила опасността. Така, както и той, Щефан. Само че тя още не беше в състояние да си го признае. Той самият също.

— И после?

— Скрих се в тоалетната — каза тя с виновно-нещастно изражение на лицето. — Идеята не беше много оригинална, признавам си. Не знам какво е станало после. Имаше изстрели и викове… Убили са го, нали?

Щефан кимна с глава.

— Него, сестра Данута, професор Валберг… и още неколцина други, страхувам се.

Ребека не сваляше втренчен поглед от него.

— Велики Боже! Данута и професорът… мъртви?

— Не само те. Приличаше на бойно поле. Онези момчета не се шегуват, пипат здраво.

— Вината… наша ли е? — заекна Ребека.

Щефан не отговори. Разбира се, че е тяхна, чия иначе? Момчетата на Барков бяха дошли чак дотук, за да им връчат сметката за това, което според тях бяха направили, и бяха достатъчно луди, за да убият всеки, който им се изпречи на пътя.

Ребека разбра най-сетне, че той няма да отговори на въпроса й и с тих глас продължи да разказва. Докато говореше, стискаше ръката на момичето. В жеста имаше нещо невероятно покровителствено, сякаш тя единствена трябва да я защитава срещу ужаса, който се появява при спомена за случилото се.

— Не знам точно какво се е случило. Имаше двама или трима мъже. Натикаха ме в асансьора и отидоха в мазето. Не знам защо.

Но той знаеше. Взели са я със себе си, за да го накарат да ги последва. Използвали са я като стръв. Беше сигурен, че и обратното щеше да има същия ефект. Онези искаха и двамата.

— Не се получи — каза той.

— Да, мислели са, че съм омъжена за супермен. Аз също, между другото.

Щефан подмина забележката. Ребека се върна на въпроса му.

— Някой ни преследва, но не знам кой. Мислех, че е човекът на Уайт или някой от персонала на болницата.

Можеше да допусне доста неща за човека на Уайт, но първо, той лежеше мъртъв горе в интензивното отделение и второ, не вярваше, че може да изтръгне гръкляните на противниците си.

— Завлякоха ме в мазето и ме хвърлиха зад парното — завърши Ребека. — Не знам какво се е случило. Следващото нещо, което си спомням, си ти.

Щефан взе решение.

— Нищо от това не си спомняш. Нищо такова не се е случило.

— Моля?

— Залагам дясната си ръка, че полицията ще пристигне тук още тази нощ. Ще кажем, че съм отишъл при теб в болницата, чули сме изстрели и сме избягали. Това е всичко.

Разбира се, навсякъде в мазето имаше негови отпечатъци; беше оставил сигурно и още много други следи, които много бързо щяха да обезсмислят лъжливата история. В двора на болницата имаше и захвърлено оръжие с негови отпечатъци, което се намираше точно до двата трупа на войниците, а сестрата, на която съобщи за произшествието, можеше да го разпознае… С изключение на тези малки подробности, наистина могат да минат с измислената история. Като за целта Дорн трябва да е глух, сляп и, тръгвайки за работа, да е оставил ума си вкъщи. Въпреки това на полицията ще й трябва доста време, докато подреди целия пъзел, а онова, от което най-много се нуждаеха, беше време.

— Няма да минем с това — каза Ребека.

— Не е и нужно. Трябва само да дадем достатъчно време на брат ти да свика всичките си суперадвокати и да задвижи връзките си. Освен ако нямаш желание да прекараш следващите няколко дни в следствения арест. Макар че там ще си на най-сигурното място.

— Едва ли — произнесе гласът на Роберт зад него. Щефан се стресна, обърна се и видя, че не само Роберт, но и един от бодигардовете са влезли в стаята, без да ги усетят. Вината беше негова — сигурно е забравил да затвори вратата след себе си. Непростима грешка — вместо Роберт и неговият бияч, можеше да влезе и някой друг.

— А що се отнася до моите адвокати — продължи Роберт, — заслужават всеки пфениг, който плащам за услугите им. По изключение Щефан е прав. — Той се обърна към Ребека. — Ще казвате, че не сте видели нищо. Не познавам този инспектор, но ако заслужава и десет процента от заплатата си, ще преобърне земята, за да ви арестува. А в затвора не сте на по-сигурно място оттук, повярвайте ми.

— Не е учтиво да се подслушват чужди разговори — каза Щефан.

Роберт презрително изсумтя.

— Вие не сте чужди хора, а моята сестра и нейният некадърен мъж. Освен това е и неучтиво да се въвличат хора в трета световна война, без поне да им се обясни за какво става въпрос.

Щефан понечи да отговори, но Ребека не му даде възможност. Десетте минути, през които беше оставил Роберт сам, му бяха повече от достатъчни, за да си възвърне обичайната великодушна надменност. Щефан много добре знаеше, че ако реши, ще са му нужни по-малко от десет секунди, за да разбие тази самоувереност на пух и прах. Овладя се. Ще има достатъчно удобни случаи да приложи придобитата си сила. Много повече, отколкото му се искаше.

— Обадих се на моя лекар — продължи Роберт. — След няколко минути ще е тук.

— Не ми трябва лекар — обади се Ребека.

— Ще ти повярвам, когато и доктор Рийман го потвърди — каза Роберт и се обърна към Щефан. — Дорн позвъни. Тръгнал е насам. На твое място щях да се изкъпя и да облека чисти дрешки, преди да се е появил.

Лицето в огледалото сякаш беше чуждо — на някой негов роднина може би, защото му беше познато, но не беше неговото.

Щефан вдигна ръката, с която досега се подпираше на умивалника и я прокара по огледалото. Не помогна кой знае колко, защото огледалото не беше нито замъглено, нито зацапано. Дори и така да беше, движението не би променило лицето, което го гледаше втренчено с чужд поглед — призрак с хлътнали бузи, току-що изкъпан и с грижливо вчесана коса, но въпреки това с посивяла, болнава кожа и кръгове под очите, които бяха толкова големи и дълбоки, че изглеждаха като нарисувани. В хлътналите очи неравномерно проблясваше пламък, за който не беше сигурен какво означава — страх или нещо друго, което е започнало да се пробужда след дълъг сън.

А може би просто умора.

Изправи се, отдръпна се крачка назад от огледалото и хвърли последен изпитателен поглед към образа си.

„Дрешките“, които Роберт му даде, наистина си бяха точно „дрешки“ — протрити джинси, които му бяха най-малко един номер по-малки, и износена риза, на която й липсваха две копчета. Кой знае откъде бяха попаднали тези дрехи в гардероба на Роберт. Но поне бяха чисти и най-важното — без кървави петна. Това вече беше достатъчно.

Излезе от банята, отиде на партера и намери Роберт точно там, където и очакваше — на телефона.

— Мислил ли си да си имплантираш едно такова нещо направо в ухото? — попита той, когато Роберт остави слушалката.

Шуреят му невъзмутимо набираше вече друг номер и изчака първия сигнал, преди да отговори.

— Явно адвокатите ми все пак получават повече, отколкото заслужават. От десет минути разговарям с телефонните им секретари.

Щефан погледна часовника си.

— Минава полунощ, все пак.

— Но открих нещо интересно — продължи Роберт. — Този мним мистър Уайт, на когото дължите цялата тази бъркотия… Знаеш ли, че никой в американското посолство не е и чувал името му?

Това ни най-малко не изненада Щефан.

— И това разбра за по-малко от десет минути?

Роберт подигравателно сви устни.

— Е, понякога добрите връзки си имат и предимства. Същото важи впрочем и за парите, за скъпо платените адвокати и за къщи с бронирани стъкла на прозорците.

Тази информация вече беше нова, но не впечатли Щефан особено. Винаги е подозирал, че Роберт е склонен към параноя.

— Предлагам да отложим спора по тези въпроси за по-късно — каза той. — Лекарят дойде ли?

Роберт кимна с глава.

— Току-що. Не се тревожи, той не задава въпроси.

Такава грижа Щефан изобщо нямаше. Ребека ще се придържа към това, което уточниха, беше напълно сигурен. Знае, че може да загуби Ева, ако не го направи.

Чу се леко иззвъняване. Роберт наведе поглед към една точка под ръба на масата. Щефан не можеше да види, но предположи, че беше монитор или някоя от любимите играчки на Роберт, и се ухили.

— Нашите приятели и помагачи. Когато не ти трябват, винаги са точни.

— Дорн?

— Той също. — Роберт стана и заобиколи писалището. — Само си затваряйте устата и ме оставете аз да говоря.

Щефан щеше да си затваря устата. Другата му реакция би била да хване този безсрамник за реверите и здравата да го разтърси. Вътрешно кипейки от гняв, проследи Роберт, който с бързи крачки слезе в антрето. Телохранителят, който през цялото време мълчаливо беше стоял до вратата, пусна скръстените си ръце и се приближи. Щефан предположи, че Роберт му е заръчал да внимава за него. Заби поглед в лицето на младия мъж, но той не пое предизвикателството — погледна встрани и ускори крачките си, за да застане до писалището. Щефан потисна усмивката си. Често му се беше случвало да среща хора, които не знаеха какво да правят с ръцете си или накъде да погледнат, но досега не беше срещал човек, който да не знае какво да прави със себе си.

Чу как Роберт отвори вратата и говори с някого навън. Миг по-късно се върна заедно с инспектор Дорн, адютанта му Вестерман и трети мъж, когото Щефан не познаваше. Дорн изглеждаше недоспал и по странен начин разгневен. При други обстоятелства Щефан щеше да изпита радост при вида на Вестерман. Инспекторът беше блед досущ като тебешир и изглеждаше не ужасен, а потресен. Макар че беше най-малко на разстояние десет метра от него, Щефан подуши, че преди малко е повръщал.

— Добро утро, господин Мевес — поздрави Дорн. Погледът му бързо и внимателно огледа фигурата на Щефан от горе до долу, запълзя като малко животинче през цялото помещение и за кратко се спря върху Роберт, а после и върху бодигарда, преди да се върне на Щефан.

— Радвам се да ви видя здрав и цял. Съвсем искрено мисля така.

— Как е жена ви? — попита Вестерман.

— Добре — отвърна Щефан.

Роберт добави:

— Разбира се, с оглед на обстоятелствата. Лекарят в момента е при нея.

— Което означава, че не можем да говорим с нея — предположи Вестерман.

— Какви „обстоятелства“ имате предвид? — веднага попита Дорн.

— Жена ми е болна — спокойно припомни Щефан. — Мислех, че сте разбрали. Видяхте я само преди няколко часа. Бягството от болницата не й подейства много добре.

— Ето че дойдохме до темата — каза Дорн. — Какво се е случило?

— Точно същия въпрос исках и аз да ви задам — каза Роберт, преди Щефан да отвори уста за отговор.

Дорн хладно го изгледа.

— Попитах не вас, а господин Мевес.

— Това тук обаче съвсем случайно е моят дом. И освен това сестра ми ме помоли да представлявам интересите й.

Странно, но Щефан не си спомняше подобно нещо. Даже се съмняваше, че Ребека е способна да го направи — не само в тази ситуация, но и без преди това да го е обсъдила с него. Забеляза как лицето на Дорн все повече потъмнява и опита да се съвземе.

— Моля ви! Няма причина за спор. Ще отговоря на въпросите ви, господин Дорн.

— Общо взето, имам само един-единствен — отвърна Дорн. — Какво, по дяволите, става тук?

— И аз не знам — призна Щефан и то дори беше вярно. Макар и по съвършено друга причина, различна от тази, за която мислеше Дорн. — Кълна ви се, нямам представа какво значи всичко това.

— Но аз имам — намеси се Вестерман. — Някой се опитва да ви убие.

— Е, и откога това е наказуемо? — попита Роберт.

— Съвсем не е — каза Дорн, махвайки успокоително с ръка по посока на колегата си. — Само че много бихме искали да разберем кой и защо, преди да пострадат още повече невинни.

— Повярвайте ми, не знам — увери го Щефан. — Щях да ви кажа, ако знаех… И на мен ми се иска да поживея още малко, ако искате да знаете!

— Хайде, стига — изсумтя Вестерман. — Защо просто не го арестуваме и да продължим разговора в полицейското?

Дорн вдигна нетърпеливо ръка, за да го накара да млъкне, но също каза:

— Да, защо всъщност не, господин Мевес? Имам достатъчно причини да ви арестувам… Поне пет, ако правилно съм преброил.

Пет, помисли си Щефан. Явно още не са открили труповете на хората на Барков.

— Имате ли заповед за арест? — попита Роберт.

— При тези обстоятелства не ни е нужна — злъчно процеди Вестерман. — Повярвайте ми — ако поискаме, можем да отведем сестра ви и мъжа й при нас. Вас също.

— Едва ли — отвърна Роберт. — А и да е така, след три часа отново ще сме на свобода, а вие ще сте загубил работата си. Давам ви дума.

Дорн театрално превъртя очи, а Щефан посочи Вестерман, после шурея си и каза:

— Защо просто не затворим двамата в гаража и не изчакаме кой ще спечели баса?

Дорн пренебрежително сви ъгълчетата на устните си, но лицето му остана сериозно.

— Никак не е смешно, господин Мевес. Току-що идваме от болницата, където беше жена ви. Това, което там видях с очите си, е най-голямата свинщина, която съм срещал през цялата си кариера досега. А съм видял доста неща, повярвайте ми.

Но не си бил в подземието, помисли си Щефан. Или в помещението над стълбището.

— Назовете ми поне една разумна причина, поради която да не ви арестувам още сега, на място — продължи Дорн. — Само една, но много уважителна. Наистина вече започвам да губя търпение.

— Моля ви, инспекторе — каза Роберт. — Никого няма да впечатлите с тези приказки, само ставате смешен. Освен това…

Щефан го почувства, преди да се случи. Дорн стоеше съвсем спокойно. Нито по лицето му, нито в погледа му личеше и най-малката следа от реакция на думите на Роберт, но Щефан усети с цялото си тяло как зад тази невъзмутима фасада се надигаше напрежение и тя… изведнъж се пукна.

Дорн така рязко се обърна, че Роберт спря по средата на изречението си и се дръпна крачка назад.

— Достатъчно! — каза полицаят. Дори не повиши глас, но в тона му се долавяше нещо, което придаваше на тази единствена дума такава тежест, че Роберт наистина не продължи, даже напротив — отстъпи още една крачка назад.

— Наистина стига — продължи Дорн. — Нямам никакво настроение за игрички, и никакво време. По дяволите! Късно е! Работното ми време свърши преди цели четири часа! Гладен съм и съм уморен. Искам да съм вкъщи, да си протегна краката, да изпия чаша вино с жена ми и да чуя новите клюки за съседите. Разбирате ли?! Само че вместо това трябва да се занимавам с някаква си взривена кола, мъртъв шофьор и още три убити медицински сестри! Освен това имам и осемнадесетгодишен младеж с огромна дупка на мястото, където трябва да е тилът му! Без да се смята това, че болницата изглежда така, сякаш израелските тайни служби са я използвали за сериозно учение! И единствените свидетели на цялата тази свинщина са сестра ви и вашият шурей. Затова, моля ви, не ми разправяйте повече, че не бива да се ядосвам!

Нищо от думите му не беше вярно. Дорн перфектно изпълняваше ролята си и нищо повече. Точно когато се беше обърнал и беше прекъснал Роберт, вътрешно наистина беше избухнал, но гневът му веднага бе отлетял така, както се беше появил. Каза на Роберт всичко онова, за което смяташе, че в момента ще има най-силно въздействие — това е всичко. Толкова лесно е да разгадаваш хората, след като си се научил внимателно да гледаш.

— Професор Валберг? — попита Роберт. — Мъртъв ли е?

— Той, един младеж на цивилна служба и три медицински сестри, които са имали нещастието да са дежурни по това време в отделението — потвърди Дорн. — Но вие нищо не знаете за това, нали?

Нито дума за убития наемник в стаята на Ева или за човека на Уайт. Дорн дори не спомена двата трупа, останали отвън на тревата. Клопка ли беше това?

— Наистина не знаех — каза Щефан. — Искам да кажа… знаех, че нещо се е случило, но не знаех какво точно.

— Медицинската сестра, с която сте разговарял, е на друго мнение — каза Вестерман, накланяйки леко глава настрани. — Коя дума използва тя точно? Паника?

— Да, така е — отвърна Щефан. — Вие как щяхте да се чувствате на мое място? Чух изстрели, някой крещеше… Грабнах Ребека и хукнах с нея. Какво друго трябваше да направя според вас? Да вляза вътре и да се оставя и мен да застрелят?

— Разбира се, че не — отговори Дорн вместо Вестерман. — Действал сте напълно правилно. Ако ме е страх от нещо повече, отколкото от убийци-психопати, то е от въодушевени аматьори, които си играят на Джеймс Бонд. Трябваше да ни изчакате. Защо не се затворихте някъде и да ни изчакате, вместо да препускате през целия град?

— Точно защото не се смятам за Джеймс Бонд — отвърна Щефан. Странно — дори знаеше какво иска да чуе от него Дорн. — Беше ме страх, по дяволите! За Ребека и за собствения ми живот. Това срамно ли е?

— Не, само че не съм много сигурен дали това е истината — каза Дорн.

— Какво искате да кажете?

— Това, което и казах. Може и да не съм добър полицай, но съм дяволски дълго в тази професия, а с времето и най-лошият полицай се научава да познава хората.

— Е, и? — попита Щефан.

— Има две неща, на които не мога да повярвам — че сте наивник и страхливец. Не сте нито едното от двете.

— Нищо не разбирам — не се предаваше Щефан. Вътрешно се наруга. Само защото той прозря мислите на съперника си, не означава, че Дорн не е способен на същото. Главният инспектор може и да нямаше неговите изострени сетива, но беше точно така, както го каза — той беше полицай, а без да познаваш хората, в тази професия не можеш да стигнеш далеч.

— Прекрасно знаете за какво говоря — отвърна Дорн. — Както и много добре знаете какво точно се е случило. Някой иска кожата ви и съм сигурен, че много добре знаете кой е. Що се отнася до страхливеца… Познавам доста такива и на нито един от тях не би му хрумнало да се върне в болницата, за да изведе жена си. Защо не ми се обадихте?

— Защото тогава Ребека вероятно вече щеше да е мъртва.

— Или петима други щяха да са живи.

Щефан стисна устни и замълча. Най-лошото беше, че Дорн май имаше право. Беше спасил Ребека, в това нямаше никакво съмнение, но беше загубил доста ценно време. Полицията може би щеше да пристигне доста по-навреме от него на мястото, за да предотврати клането. Факт беше, че изобщо не му беше хрумнало да повика помощ.

— Да — каза тихичко. — Може би. Съжалявам. Хората допускат грешки, когато изпаднат в паника.

— Пита се само, кого имате предвид с „хората“ — каза Дорн, въздъхвайки дълбоко. — Както вече казах — уморен съм, денят беше много дълъг. Мога ей сега да ви арестувам и да ви взема със себе си.

— Защо не го направите тогава?

Погледът на Дорн му подсказа, че е на път да преиграе.

— Може би, защото нямам желание два часа да се занимавам с бумащина. Освен това тук може би сте на по-сигурно място, отколкото в килия на следствения арест. Дайте ми дума, че няма да напускате къщата и че утре в десет часа ще се явите в кабинета ми!

— Имам ли избор?

— Разбира се — отвърна най-сериозно Дорн. — Можете веднага да дойдете с нас.

— Тогава по-добре утре в десет. За днес и без друго не ви се занимава повече с мен. А се страхувам, че и аз съм също толкова уморен, колкото и вие — усмихна се Щефан. — Не се тревожете, няма да ви избягам.

Дорн остана сериозен.

— Не се тревожа. Нали ви казах — не ви смятам за глупав.

— Освен това никога не бихте напуснали града без детето, нали? — добави Вестерман.

— Детето ли? — Щефан се радваше, че Дорн беше обърнал гръб на Роберт, така че не можеше да види изражението на лицето му. Надяваше се той самият да се овладее. — Ева ли имате предвид? Какво е станало с нея?

— Нищо — каза Дорн. — Добре е мисля.

— Мислите?

— Поне не съм чул нещо лошо — продължи Дорн, полагайки огромно усилие думите му да звучат ей така между другото, но не успя да се справи. Нямаше нужда от кой знае колко изострени сетива, за да се усети напрежението в погледа му. — Малко се учудвам, че чак сега питате за нея.

— Имайки предвид, че в крайна сметка цялата бъркотия е заради малката — обади се Вестерман.

Щефан не му обърна внимание.

— Обадете ми се, когато разберете как е тя. Жена ми ще пита за нея, щом се събуди.

В продължение на цяла безкрайна секунда Дорн се взира в него и през цялото време у Щефан все повече се засилваше чувството, че полицаят направо чете мислите му или поне е много близо до тях.

После Дорн кимна с глава и демонстративно се завъртя.

— До утре тогава. И да ми донесете отговори, господин Мевес! В противен случай си вземете четка за зъби и достатъчно дрехи за преобличане.

Той и двамата му придружители излязоха. Роберт не си направи труда да ги изпрати до изхода, а само лекичко даде знак с глава на телохранителя си и той ги последва. Щефан все повече се убеждаваше, че шуреят му не за първи път работи с тези мъже. Може би през изминалите десет години трябваше да се концентрира не толкова много върху мисълта, че не го понася, а върху тази с какво всъщност се занимава Роберт.

Входната врата се затръшна и Роберт с рязък тон изстреля първия си въпрос:

— Защо не му каза, че Ева е тук?

— Защото той и без друго вече знае — отвърна Щефан, а наум добави: Знае само Дорн. Беше сигурен, че на Вестерман и през ум не му минава. Просто подаде на колегата си правилната думичка.

— Толкова по-глупаво е да не го признаеш — поклати глава Роберт. — Какво значи всичко това? Искаш насила да му дадеш повод да те арестува ли?

— Той отдавна можеше да го стори. Знаеш ли, Роберт, Дорн е абсолютно прав. Така, както стоят нещата, досега можеше поне десет пъти да ме арестува. Но той предпочита да изчака.

— Ако пита мен, може да си чака, докато дойдат щъркелите. Човекът просто се надценява. Ти него — също, впрочем. Той е само най-обикновен дребен чиновник. А с такива аз бързо се справям.

Май имаше още някой, който се надценяваше. Щефан знаеше, че е безсмислено да спори с Роберт за това. Дори точно обратното — по-добре да се надява, че той самият се заблуждава и Роберт наистина има толкова влиятелни приятели, както винаги е твърдял.

— Кажи… — подхвана изведнъж Роберт и върху лицето му се изписа полузамислено-полунедоверчиво изражение. — Какво имаше предвид той, като каза, че колата ти е взривена?

— Това, което каза. Някой беше сложил бомба под капака на двигателя. Не много прецизен ход, но доста ефектен. И зрелищен също…

— Но ти тогава… — Роберт не продължи, изведнъж проумял какво наистина се беше случило. Лицето му леко пребледня.

Е, поне беше способен и на други чувства, освен страх и недоверие. Мисълта му подейства успокояващо.

Макар че, погледнато отблизо, трябваше по-скоро да го разтревожи. Както и всичко останало.

Лекарят остана при Ребека и детето още десетина минути. Време достатъчно, за да се превърне безпокойството му в загриженост, а неспокойствието — в нервност. Изразът върху лицето му, докато слизаше надолу по стълбите, внесе допълнително напрежение у Щефан. Мъжът изглеждаше отпуснат, но в погледа му Щефан прочете някакво объркване, което още повече подхрани развинтената му фантазия.

— Как е сестра ми? — попита Роберт, още преди Щефан да успее да поеме дъх, за да зададе същия въпрос.

Доктор Рийман направи жест с ръка, който можеше да се тълкува по най-различен начин. Слизаше по стълбите с малки, някак нервни крачки и преди да отговори, сложи чантата си върху писалището на Роберт.

— Добре. Във всеки случай по-добре, отколкото очаквах след всичко, което ми разказахте. Напълно изтощена е, но това ще изчезне след няколко дни спокойствие и няколко медикамента за възстановяване. — Той за първи път погледна към Щефан. — Как се казва лекуващият лекар на съпругата ви?

— Професор… — автоматично започна Щефан, но не продължи, а вместо това попита: — Защо?

— Защото, ако не е глупак, ще трябва някой път сериозно да си поговоря с него за доверието между лекар и пациент — отвърна Рийман.

— Какво имате предвид? — попита Роберт.

— Сестра ви е напълно здрава — каза лекарят и веднага вдигна ръце, за да покаже, че все пак думите му са относителни. — Имам, разбира се, някои съображения. Сега нямам нито средствата, нито времето, да я прегледам основно. Но не можах да установя никакви наранявания. Нито драскотина, ако трябва да съм по-точен.

— Сигурен ли сте? — Роберт размени изненадан поглед с Щефан. Достатъчно често беше посещавал Ребека в болницата и със собствените си очи беше видял разкъсаната, напоена с кръв нощница при пристигането им.

— Не — кисело отвърна Рийман, — казвам го просто така. Даже не съм преглеждал сестра ви, а стоях десетина минути на прозореца и се радвах на сметката, която ще ви представя за това посещение.

— Съжалявам — извини се Роберт. Изглеждаше слисан. — Не исках да ви обидя. Беше просто…

— Ребека беше доста лошо ранена — присъедини се към него и Щефан. — Бях там, когато се случи…

Рийман вдигна рамене, сякаш целият този разговор вече започваше да го изнервя. Или пък се страхуваше да обсъжда онова, което беше видял.

— Мога само да ви кажа това, което току-що видях. Казахте, че е било ухапване?

Щефан нищо не беше казвал, но явно Роберт доста подробно е обяснил всичко. Кимна с глава.

— Понякога такива рани изглеждат по-лоши, отколкото са всъщност — каза Рийман и отново сви рамене. — А може пък моят колега да е сторил чудо… Не знам. Може би…

— Да? — попита Щефан, когато докторът не продължи.

Рийман го изгледа още няколко секунди, без да каже нещо, после силно тръсна глава.

— Забравете какво казах! А на вас какво ви е? Имате ли нужда от помощ?

— Не повече от Ребека — отвърна Щефан. — Няколко часа сън и всичко ще мине. Денят беше доста… напрегнат.

— За мен също — каза Рийман и се обърна към Роберт, посягайки за чантата си. — Имате ли още нужда от мен? Стана вече късно…

— Не. Благодаря ви, че все пак дойдохте въпреки късния час.

Рийман си тръгна. Тоест — не точно тръгна. Ако Щефан някога е виждал бавно бягство, това беше начинът, по който лекарят напусна къщата.

Роберт мълчаливо гледаше след него. Щефан отвори уста да каже нещо, но шуреят му поклати глава, обърна се към бодигарда, без да каже дума, и махна с ръка. Мъжът излезе и затвори вратата след себе си.

— Е? — попита Роберт.

— Какво „е“?

Върху лицето на Роберт започна да се очертава зараждаща се буря.

— Какво означава всичко това?

— Има две възможности. Или имаш нужда от нов домашен лекар, или току-що станахме първите жертви на здравната реформа. Нали знаеш, че в болниците вече…

— Престани с тези глупости! Много добре знаеш какво имам предвид. Какво става? Защо Ребека се прави на тежко ранена, щом като нищо й няма?

Щефан с мъка се овладя, за да не въздъхне дълбоко. Щеше да му е трудно да намери отговор на този въпрос, но самият Роберт му го подсказа.

— Не мога да ти кажа. Мога само да кажа, че не е толкова просто, колкото изглежда.

Роберт шумно изпъшка.

— О, да! Сигурно съм твърде глупав, за да проумея съвсем явни неща. Защо не ми помогнеш и не ми кажеш колко прави две и две? — Той гневно размаха ръце — движение, което само допреди двадесет и четири часа щеше да стресне Щефан, а преди дванадесет — да го ядоса. Сега просто го развесели.

— Искам да знам каква игра се играе тук! — продължи Роберт. — Вие двамата изчезвате за две седмици на място, където се води война, а когато отново се появявате, сте повече мъртви, отколкото живи. Някой взривява колата ми, половината болница е изклана, а вие двамата пристигате тук посред нощ, целите в кръв. Иначе всичко е ясно… Пропуснах ли нещо?

— Най-важното — съвсем сериозно каза Щефан. — Двамата с Беки бяхме ухапани от върколаци, знаеш ли? А сега те са тук, за да ни върнат, преди да е настъпило пълнолуние. Вероятно не искат тайната им да бъде разкрита.

— Не ми е до шеги — произнесе с метален глас Роберт.

Щефан изобщо нямаше намерение да се шегува. Никак дори. Думите излязоха от устата му с полушеговит тон, но и у него оставиха блудкаво усещане — безмълвно, нестихващо ехо, което се забиваше все по-надълбоко в съзнанието му, като надигащ се прилив, предвещаващ близко цунами. Не каза нищо сензационно, даже не ново. Въпреки това остана шокиран — не заради това, което каза, а че изобщо го каза. Погрешно се беше преценил, не трябваше да нарича нещата със собствените им имена. Понякога това още повече усложнява нещата.

— Какво всъщност се случи? — за втори път попита Роберт.

Явно беше решил да смени тактиката. Вместо гневен, сега гласът му звучеше отчаян, макар и със заплашителна нотка и даваше да се разбере, че неизбежната следваща стъпка ще бъде експлозия. Щефан обаче почувства, че и това не е истинско. Роберт си играеше него. Може би и той самият не го осъзнава, но Щефан отведнъж проумя, че братът на Ребека през цялото време, откакто се познаваха, не е правил нищо друго, освен винаги да играе някакви игрички. Правеше го доста успешно — като всеки добър играч действаше по-скоро инстинктивно, отколкото обмислено и вероятно отдавна е развил усет за това, каква тактика в кой момент трябва да използва срещу противника си. Правеше всичко доста умело и използваше всичките си възможности — език на тялото, мимика, нотки и височина на гласа и стотици други подсъзнателни сигнали.

И въпреки всичко нищо от това — абсолютно нищо — не беше истинско. Макар че винаги е изпитвал респект пред нелюбимия си шурей, сега Щефан осъзна, че Роберт най-малко заслужава респект. Ако сведе нещата до същината им, целият живот на Роберт е една огромна лъжа. Шуреят му не е и частица от това, за което се представя.

— Значи, не искаш да ми отговориш — поклати глава Роберт. — Изтърсваш ми се тук, оплиташ ме в някаква история, която може да ми струва живота, и най-сериозно очакваш да не ти задавам никакви въпроси? По-глупав си, отколкото те мислех.

— Можеш да си мислиш каквото искаш — усмихна се лекичко Щефан. — Какво следва сега? Ще ме заплашиш, че ще ни изхвърлиш ли?

— Не вас — натъртено отвърна Роберт. — Може би само теб.

Още един блъф. Щефан вече не можеше да бъде заблуден. Имаше усещането, че някъде вътре в него има втори глас, който коментира всяка дума на Роберт. Беше сигурен, не, знаеше, че само с две-три изречения може да стопи надменността на Роберт до мярката, която му пасваше. Ще му трябват само няколко секунди, за да го накара да пълзи пред краката му.

Но защо да го прави?

— Не — каза той съвсем спокойно. — Няма да го направиш.

— Толкова ли си сигурен?

— Стопроцентово сигурен — въздъхна Щефан. — Какво ще правим сега? Ще се хванем за гърлата или ще се опитаме да намерим решение на проблема?

— Не мога да решавам проблем, който не познавам, по дяволите! — сърдито каза Роберт. — Как да ви пазя, като дори не знам от кого?

Какво да му отговори? И той самият не знаеше. Или поне не достатъчно точно, че да вземе решение.

— Свързано е с Ева, нали? — изненадващо попита Роберт. — Всичко започна, след като доведохте момичето. Това ли е? Да не би да сте откраднали нечие дете и сега хората да са дошли да си го върнат?

Много близко си до истината, помисли си Щефан. Неприятно близко, макар и в друга посока.

— Дори и така да е, ще обясниш ли на сестра си, че трябва да върне Ева?

Роберт го изгледа продължително, без да мигне. Минаха пет, десет секунди… Повече, отколкото вътрешният часовник на Щефан можеше точно да отброи. Беше отговорил съвсем автоматично, без много да се замисля и предварително да подбира думите си за по-голям ефект, както би направил Роберт.

Затова те доста засегнаха Роберт. Нещо в погледа му угасна — бързо и толкова окончателно, че Щефан не беше сигурен дали изобщо отново някога ще се появи. Ръцете му започнаха леко да треперят и нещо в него… се прекърши.

Бавно, сякаш борейки се с невидима преграда, той се обърна, мина край огледалния бар и застана зад бюрото, протягайки ръка за една бутилка от полицата. Щефан го наблюдаваше много внимателно. Ръцете му престанаха да треперят. Когато се обърна към него, течността в чашата беше съвсем спокойна.

— Ти никога не разбра какво точно се случи, нали? — попита Роберт.

— Какво?

Роберт отпи от чашата с коняк. При това превъзходен, каза си наум Щефан. Той самият рядко пиеше, но различи аромата веднага, щом Роберт отвори бутилката. Сега натрапчивият мирис на алкохол така изпълни стаята, че почти му стана неприятно. Свръхчувствителните сетива имаха не само предимства. Роберт направи крачка към него, спря и посочи към канапето до прозореца.

— Седни.

Щефан се подчини. Усети голямо облекчение, че най-сетне можеше да седне. През последния половин час кракът бе престанал да го боли, но гърбът му сякаш щеше да се разпадне на парчета. Каквото и да се случваше с тях двамата с Ребека, то не го предпазваше от най-обикновената умора. Когато се отпусна в меката кожа, желанието да затвори очи и да легне стана почти неудържимо.

Звукът от допир с кожа и шумоляща коприна му подсказа, че Роберт е седнал в едно от огромните кресла срещу него. Беше просто невероятно — чуваше как конякът се плиска в стените на чашата, която Роберт държи в ръка!

Със свръхусилие отвори очи и погледна шурея си. Това, което видя, го обърка. Може би за първи път виждаше в действителност Роберт — истинския Роберт, а не някоя от безбройните маски, които той така често нахлузваше, че и сам сигурно вече не знаеше как изглежда лицето отдолу. Видя един наранен и много уморен мъж.

— Наистина не знаеш за какво говоря, така ли? Мислиш си, че е просто едно дете, новата играчка на Ребека.

— Глупости! Много добре знам…

— Нищо не знаеш! — прекъсна го Роберт, крещейки.

Избликът на гняв изненада Щефан, но не го ядоса. Може би защото усещаше, че този гняв не е заради него. Не истински. Беше насочен към него поради простата причина, че в момента имаше нещастието да е единствената мишена в стаята. Вероятно изобщо не беше насочен към някого. Шуреят му беше човек, който се надлъгва със съдбата, и то не от днес. За нещастие тя няма нито лице, нито име, нито лични слабости, за които да се залови.

Роберт надигна чашата и я изпразни на един дъх.

— Ти, разбира се, нищо не знаеш — повтори той отново, сякаш това беше мантра, която трябва да изрече няколко пъти, преди да настъпи успокоителното й действие. — Нищо!

Щефан не отговори. Каквото и да кажеше в този момент, щеше да е грешно. Роберт не искаше да слуша, имаше потребност да разказва.

— Катастрофата тогава… Май никога не разбра какво наистина причини тя на жена ти, а?

Този път каза не „Ребека“ или „сестра ми“, а „жена ти“, сякаш се опитваше по този начин да прехвърли по-голяма отговорност на Щефан за случилото се, отколкото той имаше. Дали това не е била причината за подсъзнателната неприязън, която винаги изпитваше в присъствието на Роберт, помисли си с учудване Щефан. Обяснението му се стори толкова просто, че може би точно заради това беше вярно. Вероятно Роберт смята, че той не е осъзнал истински своята отговорност.

Въпреки това отговори предизвикателно:

— Знаеш, че не е вярно. Две седмици стоях до леглото й в болницата…

— А случайно да й дръпна пистолета от ръката?

Щефан объркано го погледна.

— Доста неподходящ момент да ти го кажа — продължи Роберт след кратка пауза, усмихвайки се горчиво. — Сигурно всеки момент е неподходящ. Не исках изобщо да ти го казвам, но май направих грешка.

— Какво не си искал да ми казваш?

Разбира се, знаеше какво има предвид Роберт. Но отказваше да го проумее.

— Стана точно тук — каза Роберт, доближавайки празната чаша към устата си. В следващия миг обаче се усети и посочи с нея към тавана. — Там горе. В стаята, където сега спи.

— Искала е… — започна Щефан, но Роберт го прекъсна:

— … да се самоубие. С един от моите пистолети. Оръжието не беше заредено, но това беше чиста случайност. Ако барабанът беше пълен, нямаше да мога да го предотвратя. — Той се наведе напред, така че разстоянието между него и Щефан намаля наполовина. — За да не ме разбереш погрешно, Щефан — тя натисна спусъка. Не искаше да заплашва или да се прави на интересна, или друга някаква глупост… Наистина го направи!

— Нищо не знаех за това — промърмори Щефан. Беше шокиран, разтърсен до дъното на душата си.

— Разбира се, че нищо не си знаел! Какво изобщо знаеш? — Роберт рязко стана от мястото си, отиде до бара и напълни чашата си. Този път ръката му така силно трепереше, че той с мъка задържа чашата, без да разлее течността. Ако Щефан не беше така поразен от това, което чу, гледката щеше да го предупреди. Шуреят му рядко пиеше алкохол, но когато го правеше, изпиваше огромни количества.

Роберт не отпи от коняка си, а остана прав, държейки чашата в ръка и вперил поглед някъде пред себе си. Всъщност, помисли си Щефан, видът му в момента трябваше да го зарадва. Най-сетне успя да разклати проклетото му самочувствие! Само че гледката ни най-малко не го зарадва!

— Онази пияна свиня, която бутна Ребека… — продължи Роберт с тих, почти шепнещ глас, който Щефан при нормални обстоятелства едва ли би доловил. Но сега потръпна от болката, която усети в гласа на шурея си. — Причини й много повече от няколко счупени кости и убито дете. Успя ли някога да го разбереш?

Между другото, убитото дете беше и негово, но Щефан си спести усилието да го припомни на Роберт — нямаше да го чуе.

Роберт се обърна с толкова внезапно движение, че разля част от коняка си.

— Разбра ли го?

— Не разбирам съвсем какво…

— Разбира се, че не! — прекъсна го Роберт.

Щефан беше наясно, че каквото и да отговори, ще е без значение. Роберт явно доста дълго е чакал удобен случай, за да му каже всичко това.

— Той я уби, проумяваш ли? Не само я рани, уби и част от нея! Ти седя до леглото й, когато се събуди от упойката и след това също, но аз бях при нея, когато твърдо беше решила да сложи край на живота си! Знаеш ли кога стана? На сутринта, когато я изписаха от болницата и ти я доведе тук.

Същата тази сутрин, когато лекарят им съобщи, че Ребека никога повече няма да може да има деца. Той, разбира се, почувства колко я заболя тогава. Но не предполагаше, че болката е била толкова силна.

— Нямах представа…

— Разбира се! — Роберт пренебрежително изсумтя. — Ти просто я остави тук и отиде в проклетата си редакция, защото имаше ужасно важна среща. А точно в този момент жена ти имаше нужда от теб както никога дотогава.

— Защо ми казваш това чак сега?

— Защото Ребека не искаше да знаеш. Ще ми пререже гърлото, ако разбере, че съм ти разказал.

— А ти защо го направи?

Въпросът беше излишен. Беше се осмелил да се изправи срещу всемогъщия брат-баща Роберт и този разказ беше зашеметяващият ответен удар. Може би Роберт съвсем инстинктивно чувстваше, че настоящият разговор не е като всички досегашни. Щефан доведе продължаващата вече десет години скрита вражда до ниво, което превръщаше сегашния разговор в решаваща битка. Беше все едно кой ще спечели — отношението помежду им вече няма да бъде същото както досега.

— За да не направиш някоя глупост — отвърна Роберт. Изведнъж гласът му прозвуча много уморено. — Искам да разбереш какво означава това дете за Ребека. То не е просто дете, това е животът й. Знам, че виждаш нещата по друг начин и може би имаш право. Но това няма значение. Нито за Ребека, нито за мен.

— Какво точно имаш предвид?

— Ако отнемеш детето на Ребека, ще я убиеш. И не в преносен смисъл, а в най-буквален. Няма да преживее загубата на още едно дете. Няма да го допусна.

Големи думи, помисли си Щефан, и сигурно напълно сериозни. От друга страна, може би вкарваха Ребека в смъртна опасност, именно като задържаха Ева.

— Е? — попита Роберт.

— Какво?

— Какво се е случило? Роднините на малката ли ви преследват? Не мога да ви помогна, ако не знам за какво става въпрос. Ребека ми разказа за тази… Соня. Така ли се казваше?

Щефан кимна с глава.

— Да. Не.

— Какво?

— Тоест, да. Соня е сестра на Ева или поне така твърди. Но не мисля, че има нещо общо с клането в болницата. Поне не с това горе в детското отделение.

— И аз не мога да си го представя, но не можем да сме сигурни. За хората от Балканите казват, че са доста темпераментни. — Той остави чашата на масата и се замисли. — Тогава са били момчетата на Барков.

— Да. Откъде знаеш?

— Е, не е чак толкова трудно да се отгатне. — Тонът на Роберт отново стана леко пренебрежителен. — Изборът не е особено голям… освен ако не сте настъпили още някой по мазола, за когото не знам.

— Хората на Барков са, разпознах един от тях.

— Кога?

— В болницата. — Нямаше причина да не разкаже на Роберт и останалата част от историята. Ребека и без друго ще му разкаже всичко, щом се събуди. — Не казах на Дорн цялата истина…

— Каква изненада! — иронично възкликна Роберт. — Какво всъщност се случи?

— Убили са лекаря и сестрата. Не знам защо. Мъжа, когото Уайт изпрати да пази Ребека, също. После са отвлекли Беки и детето. Предполагам, за да ме подмамят да ги последвам.

— И как им се изплъзнахте?

Сега Щефан наистина се ядоса, макар да знаеше, че Роберт няма намерение да го дразни. Възможността Щефан да е спасил Ребека от похитителите изглеждаше на Роберт толкова невероятна, че той дори и не помисляше за нея. Щефан обаче нямаше никакво намерение да му разказва всички подробности. Ако Ребека сметне за нужно, нека му разкаже.

— Имахме късмет — каза Щефан. — Освен това не бях сам.

— Човекът на Уайт? — попита Роберт. Не беше далеч от ума да се сети за него.

— Казах ти, че беше убит. Сигурно първо него са убили. Не знам кой ни помогна. Някой… — за малко не каза Нещо — беше там. Не разбрах кой. Може да са били Соня и братята й… Не съм много сигурен…

— Искаш да кажеш, че по петите ви са две различни групи, така ли? — Странно защо, това като че ли развесели Роберт. — Кой знае, може така да се карат помежду си кой да ви убие, че накрая да се изтребят взаимно.

Доста си близо до истината, помисли си Щефан, но не каза нищо. Не намираше нищо весело в цялата история.

— Някой видя ли ви заедно? Искам да кажа, заедно с войниците?

— Не мисля.

— Това е добре. Тогава ще продължите да твърдите това, което разказа на Дорн.

— Не знам дали постъпих умно — каза Щефан. — Рано или късно той ще разбере истината, не е глупав.

— Не се грижи за това. Ще го държа по-надалеч от теб. Поне докато другият проблем се разреши. Имаш ли представа колко са?

— В болницата бяха четирима. Но вече са мъртви.

Роберт го погледна въпросително. Щефан се усмихна за секунда, после добави напълно сериозно:

— Нали ти казах, че някой ни помогна.

— Искаш да ми кажеш, че някой е убил четирима обучени войници, без Дорн да забележи?

— Не знам дали всички са мъртви. За двама или трима съм сигурен, мисля, че и с останалите се е случило същото. — Напразно се запита защо го каза. Прекрасно знаеше, че нито един от мъжете не е оцелял след нападението на онова… Нещо. — Не останах, за да проверя.

— Вероятно са изчезнали и са взели мъртвите със себе си — каза Роберт. — Наемниците го правят. Но ти, разбира се, си прав. Дорн бързо ще разбере какво е станало и ще се върне. — Той демонстративно въздъхна. — Само че не днес. Вече е късно. Хайде да приключим с този разговор. Утре рано ще завъртя няколко телефона и ще се погрижа най-напред за вашия приятел Уайт. Имам чувството, че знае доста повече, отколкото казва.

Щефан се качи горе, но не си легна. В устата му горчеше, а в главата полека-лека започна да пулсира тъпа болка. Докато разговаряше долу в стаята с Роберт, почувства такава умора, че за малко не заспа. Въпреки изтощението знаеше, че няма да може да заспи.

Всичко това му дойде прекалено много. Разговорът с Роберт не само му даде да разбере, че се намира в безизходно положение — това нямаше да го уплаши. Гонеха ги хора, които искаха само едно — да ги убият, и имаха всички изгледи да успеят. Но тази мисъл не го плашеше, дори напротив — изглеждаше му съвсем естествена, неразделна част от прастарите инстинкти, животинските рефлекси и вродените модели на поведение — неща, към които той все повече и повече се приближаваше. Те бяха плячка, ловците бяха някъде навън и всичко това беше съвсем в реда на нещата. Ще оцелеят или може би не, което също е съвсем наред.

Това, което не беше наред, бе случката, която разказа Роберт. Знаеше, че Ребека страда заради загубата на детето и това също беше съвсем в реда на нещата, както и фактът, че нейната болка беше по-голяма от неговата. Но не знаеше, че е била толкова силна.

Почувства се виновен. Роберт имаше право. Все едно защо му разказа всичко, но беше прав — Щефан беше изоставил Ребека. И то точно в онзи момент от живота й, когато тя беше имала най-голяма нужда от него. Не знаеше дали Ребека ще му прости предателството. Може би заради това изведнъж престана да се страхува от смъртта. Да се биеш, беше лесно, някакъв ритуал, който следваше древни и, общо взето, еднакви правила. Но какво ще стане, ако оцелее след битката?

Когато влезе в стаята, не светна лампата, но въпреки това не му беше трудно да вижда. Прозорецът беше затворен, но завесите не бяха дръпнати и през стъклата на широки ивици струеше лунна светлина. Известно време стоя така, гледайки навън. Лунна светлина. Вълча светлина. Сякаш в нея имаше нещо живо. Не, не живо, а създаващо живот. Глупости, полудява!

Погледът му проследи светлинните лъчи, обърканата плетеница от изометрични фигури върху килима, после се плъзна бегло върху лицето на Ребека и накрая се спря върху Ева, която спеше до нея, свита на кълбо. Отново усети онова странно, съвършено неоснователно чувство на привързаност, но не си позволи да му се отдаде. Трудно, но все пак успя поне за момента да запази дистанция. Това беше важно, дори жизненоважно.

Какво не беше наред с това дете?

Щефан бавно се приближи до леглото. Ева беше легнала на една страна. Завивката беше смъкната в краката й и коляното допираше брадичката. Ръцете й бяха сложени под лицето. Никога не спи като дете, помисли си той, а като малко кученце, свито в кошчето си. Спомни си как я откриха. После в главата му изплува и разказът на сестра Данута, странната промяна, която настъпи у него самия, и още хиляди други неща. Картината, която се получи от всички тези части, беше толкова ясна, че дори не се уплаши, когато я осъзна. Как може да го изненада нещо, което отдавна знае? Просто не искаше да го види, това беше всичко! Не сега, още не. Може би след час, утре, след няколко дни… Всичко, което искаше, бяха само още няколко ценни минути, през които отчаяно да се вкопчи в това, в което досега беше вярвал.

Дръпна се от леглото възможно най-тихо, мина от другата страна и се наведе над Ребека. Тя спеше. Чертите на лицето й бяха изопнати в странно спокойно изражение, което виждаше у нея може би за първи път след връщането им от Вълчето сърце. Въпреки дълбоките бръчки от умората изглеждаше отпусната и по трудно описуем начин жизнена, много по-жизнена отпреди. В съня си беше протегнала дясната ръка към Ева, без да я докосва. Щефан се запита дали не черпи сили от близостта на детето — не в преносен, а в буквалния смисъл на думите.

Отново погледна към Ева. Странно — дори външната дистанция му помагаше да запази разстоянието и в чувствата си. Не му беше лесно, но поне успя да започне да анализира станалото съвсем логически.

Изпитваше нещо към детето, в това нямаше никакво съмнение, и чувството му беше много силно. Но наистина ли беше любов? Обяснението сигурно е много по-просто. Тримата заедно се бориха за живота си. Заедно бягаха, страхуваха се и заедно победиха страха си. Вероятно безпомощното и беззащитно същество събуждаше инстинктите му на защитник — тя беше част от племето, трябваше да бъде защитена и за това не съществуваха никакви „но“ и „ако“.

Имаше и още по-просто обяснение. Роберт го беше изговорил, но дълбоко в себе си той отдавна го знаеше. Детето и Ребека бяха едно цяло. Ако с Ева се случи нещо, Ребека няма да го преживее. И простият извод от тази мисъл беше, че в действителност той не е защитавал детето на вълците, а само и единствено своята жена. А те двамата бяха едно. Родът беше всичко и всяка отделна част беше толкова важна, колкото и цялото.

Наведе се още по-надолу и целуна Ребека по челото, без да я докосва. С ужас установи колко силно го възбуди това движение — в прекия смисъл, сексуално.

Мисълта му се стори абсурдна, мръсна. Само не сега! Не в ситуация като тази!

Но стана още по-лошо. Възбудата му достигна силата на телесна болка. Целият затрепери. Изправи се отривисто, сякаш за да избяга от близостта на Ребека, но не беше в състояние да помръдне и сантиметър. Хормоните му полудяха!

Ребека отвори очи и го погледна. И двамата не казаха нищо.

Не беше и нужно. Нещо в нея разговаряше с нещо в него и каквото и да беше то, силата му бе много по-голяма от тази на думите. Тя се изправи и седна по особен, грациозен начин, съблече нощницата през главата си и вдигна поглед, към него. Вълчата светлина, която падаше върху тялото й, заличи всички цветове и придаде на кожата й сребрист отблясък. Изглеждаше безкрайно красива и невероятно жизнена. Тялото й беше безупречно, невероятно чувствено, каквото никога досега не го беше виждал. Той се плъзна в леглото при нея и се любиха както първия път — изживяване отвъд всяка представа. Сякаш всичките им сетива избухнаха в чисто, безкомпромисно удоволствие, без ни най-малък примес на вина или на станалите изведнъж излишни понятия като морал или норми.

Накрая Щефан се строполи изтощен и затвори очи. Бурята от чувства, която за миг помете всяка разумна мисъл, беше последвана от също такава съвършена празнота, която бързо се разнесе по цялото му тяло като черно мастило в чаша кристалночиста вода. В момента нямаше нищо по-примамливо от това да затвори очи, да заспи и на следващата сутрин да се събуди само със спомена за ужасен кошмар. Но чувстваше, че няма да може да го направи.

По дишането разбра, че и Ребека е будна и погледна към нея. Тя лежеше изпъната в сребристата светлина, все така красива като статуя и безкрайно далечна, въпреки страстта, с която се бяха любили. Стана му страшно — никога не се бяха отдавали така безпаметно един на друг, както сега, а въпреки това се чувстваше, сякаш току-що я бе измамил.

— Какво става с нас, Щефан? — наруши мълчанието Ребека. — Какво… какво беше това?

Много тихо, за да не събуди Ева, Щефан се изправи и седна в леглото. Отново плъзна поглед по тялото на Ребека. Това, което видя, беше и отговорът на нейния въпрос. Тялото й беше безупречно, по кожата й нямаше и следа от драскотините и синините, получени при бягството от болницата. Освен това изглеждаше много по-млада. Не защото наистина беше, а защото тайнствената магия, която ги бе завладяла, не само придаваше на сетивата им свръхестествена острота, но и фантастична способност за регенерация на телата, без обаче да ги предпазва от стареенето. Това, което правеше Ребека да изглежда толкова млада, беше невероятната жизненост, която излъчваше. Никога до този момент не я беше виждал толкова здрава. От тялото й струеше почти материална енергия, от която той черпеше нови сили. Не на шега си помисли, че сигурно вече се превръщат във вампири, които се хранят не с кръвта, а с енергията на хората около тях.

Без да отговори на въпроса на Ребека, той спусна крака от леглото и нахлузи дрехите си. Дори това привично действие вече не беше същото — стори му се съвсем не така естествено, както преди, и дори неприятно. Почувства дрехите си като чуждо тяло, като нещо, което му пречеше.

Щефан отиде до прозореца. Ребека извърна глава след него. Чу как главата й се премести върху възглавницата и се запита дали и нейните сетива бяха придобили същата свръхчувствителност като неговите. Надяваше се да не е така. Най-вероятно точно изострените слух и обоняние и най-вече новите му рефлекси преди им бяха спасили живота, но вече не беше сигурен дали няма да се пръсне под напора на всички тези нови усещания. Все пак беше най-обикновен човек и съзнанието му бе дадено, за да преработва човешки впечатления и възприятия, а не такива на хищно животно.

Прозорецът гледаше към изкусно павираното пространство пред гаража. Виждаше цялата входна алея и част от градината. Осветлението, което Роберт преди това дистанционно включи още от тротоара, сега беше изгасено. Щефан предположи, че Роберт го е направил съвсем съзнателно. След малко разбра и защо — облечена в тъмни дрехи фигура се показа за малко от храстите до портата, огледа набързо улицата и отново се скри, но вече не се сля така пълно със сенките наоколо. Сега, когато вече я бе забелязал, Щефан виждаше очертанията й. Сякаш я беше уловил с някакъв невидим радар и не можеше да я изпусне от зрението си. За всеки друг обаче, който се осланяше на човешките си сетива, сянката в градината беше невидима. Може би наетите от Роберт бодигардове наистина си струваха парите.

Това, което видя, не го успокои ни най-малко. Врагът, който дебнеше в мрака, не можеше да бъде мерен с човешки мащаби.

— Защо не отговаряш? — долетя до него гласът на Ребека. Сигурно бяха изминали вече три-четири минути, откакто бе задала въпроса си.

— Защото не искаш да чуеш това, което ще ти кажа — отвърна той нарочно толкова тихо, че практически беше невъзможно тя да го чуе. Дори не беше абсолютно сигурен дали думите излязоха от устата му, или само ги е помислил. В следващата частица от секундата се помоли с най-голямата концентрация, на която беше способен, Ребека да не отговори.

— Напротив — чу се обаче гласът й, — искам да разбера. Откъде ти дойде наум, че не искам?

Отговорът й беше последното доказателство, последното проклето доказателство, че не беше полудял, а наистина живееше в този кошмар.

Сянката долу пред портата отново се раздвижи. За човек, който се стреми да остане възможно най-незабележим, онзи наистина се държи непохватно, помисли си Щефан. Само че нека не забравя, че той все пак работи с други измерения и мисли по друг начин. Освен това навън сигурно е адски студено, така че не може да остане повече от няколко минути неподвижно на едно място. Все пак не е излишно да е нащрек. Това също се беше променило — без усилие можеше да раздвои вниманието си и да следи едновременно какво става отвън и да разговаря с Ребека, без тя да забележи нещо. Така трябваше, нощта беше пълна с врагове. Почти усещаше как се приближават.

— Не знам — излъга той. — Нещо стана с нас в онази долина.

Ребека стана. Платът на нощницата й прошумоля, когато тя отново я облече, но не се приближи до него на прозореца. Въпреки това не беше трудно да разбере точното й местонахождение в помещението. В първия момент дори му се стори, че усеща парфюма й, но после разбра, че това е телесната й миризма, която никога досега не бе възприемал с такава острота.

— Но не знаеш какво, нали? — въздъхна Ребека. — Аз съм виновна. Не трябваше да вярвам на онзи проклет Уайт!

— Няма нищо общо с Уайт — каза Щефан.

Нито с руснаците. Хората на Барков наистина бяха най-голямата опасност в момента, но не те бяха истинският проблем.

— Разбира се, че не — подигравателно отвърна Ребека. — Какво е тогава?

Щефан хвърли последен проверяващ поглед към улицата. Нищо не се помръдваше, но на човека долу явно вече много му беше студено, защото непрекъснато се движеше. После се обърна към Ребека, изгледа я в продължение на секунда и посочи към леглото, към Ева.

— Тя.

Още докато изговаряше думата, почувства, че направи грешка. Няма значение, че каза истината и че тя също го знаеше. Лицето на Ребека потъмня. Смесицата от страх и объркване в очите й мигом прерасна в гняв и още нещо, което му казваше колко безсмислена е всяка дума в тази посока. Трябваше да послуша Роберт.

— Какво имаш предвид? — тихо попита тя.

Щефан погледна към спящото дете. Само този поглед беше достатъчен, за да се събуди в него нещо, но той не позволи на чувството да го овладее напълно.

— Не биваше да я вземаме оттам. Тя не е за нашия свят.

Ребека подскочи.

— Ти…

— … знаеш много добре, че съм прав — прекъсна я Щефан. — Не е за тук.

Ребека направи две бързи крачки и застана между него и леглото с Ева, сякаш да я защити от погледа му.

— Няма да я върна — каза тя враждебно. — Ако мислиш, че ще я дам на онова побъркано момиче и на братята й, значи се лъжеш.

Знаеше, че няма смисъл да я разубеждава, но въпреки това каза:

— Те ще си я вземат, Беки.

— Преди това ще трябва да ме убият.

— Ще го направят — отвърна той съвсем сериозно. — Знаеш, че съм прав. Не знам кой точно е това „побъркано момиче“, както ти я наричаш, но имам пълна представа какво не са тя и братята й. А именно — обикновени, нормални хора.

Ребека несигурно се изсмя.

— Нима? И какво са тогава? Вампири? Върколаци? Призраци? Какво ти става? Май съвсем си превъртял!

Знаеше отговора точно толкова добре, колкото и той. Ребека не беше нито сляпа, нито глупава, а още повече невменяема. Точно обратното. Макар че никога не го е изричал на глас, винаги я е смятал за по-интелигентната от двамата. И за по-силната. Въпреки всичко, така беше и в момента, още повече, когато се отнасяше до Ева. Просто той имаше известна преднина при настоящите събития — чрез това, което преживя и най-вече направи, виждаше положението им по-реалистично (ако тази дума изобщо имаше вече някакво значение) и по-ясно можеше да предвиди какво щеше да се случи. Но никога нямаше да успее да я убеди.

Без да каже дума, Щефан мина край нея, огледа за момент с търсещ поглед, после отви крушката на една от нощните лампи. Ребека го изгледа намръщено, но не каза нищо. Той се поколеба още миг, после натисна решително. Електрическата крушка се пръсна със силен пукот. Стъклата и фасунгата се разпиляха по пода. Усети остра, после пареща, пулсираща болка, която бързо обхвана цялата му ръка. Беше по-лошо, отколкото очакваше.

Щефан остана известно време неподвижен. От ръката му върху килима капеше кръв, а в един момент болката стана така нетърпима, че му се зави свят. Прехапа устни, за да не издаде нито звук и отиде до прозореца. Ребека го последва. Все още мълчеше, но върху лицето й се четеше ужас.

Той бавно вдигна ръка и извъртя дланта си към сребристата светлина, която струеше през прозореца. От основата на палеца му, през цялата длан почти до края на малкия пръст минаваше дълбок кървящ разрез. При най-малкото движение в очите му се появяваха сълзи от болка.

Така беше в първата секунда. После пулсиращата болка намаля до парене, а в следващия миг изчезна напълно. Тъмночервената гъста течност, която бликаше от дланта му, изсветля и струйката изтъня съвсем.

— Какво… какво е това? — изпъшка Ребека. Очите й се разшириха. Не защото видя нещо необичайно, което не можеше да разбере, а защото трябваше да признае нещо.

От дланта на Щефан върху перваза на прозореца и пода продължаваше да капе кръв, но зеещата рана вече се беше затворила. Всичко, което усещаше, беше леко напрежение и чувство за мимолетна, но наситена топлина, която бързо пробягваше през дланта му и отново изгасваше.

Щефан пусна ръката си надолу, избърса кръвта в крачола на панталона и отново вдигна длан към светлината. Кожата му беше цяла, без всякаква драскотина.

— Но това… не е възможно — тихо изрече Ребека.

— Не — съгласи се Щефан. — Не е.

Само че въпреки това се случи — с него и с нея. Нещо ставаше и то се случваше все по-бързо и по-бързо, а в края му се намираше нещо, което нито един от двамата не се осмеляваше да си представи.

И не трябва да го правиш, прошепна тънък, злобен глас някъде в главата му. Беше видял Нещото зад вратата, което беше една трета човек, една трета животно и една трета нещо, за което нямаше описание. Ако бяха на път да се превърнат в подобно същество, щеше да е по-добре да умрат.

Отново погледна ръката си. Имаше само малко засъхнала кръв и друго нищо. Дълбоката порезна рана беше изчезнала без следа. Колко доказателства му трябваха още?

Мъжът при портата отново се раздвижи и нещо в начина, по който го направи, привлече вниманието на Щефан. Наведе се напред и видя, че мъжът почти е излязъл от укритието си и съсредоточено гледа към улицата. Миг по-късно чу шум от приближаваща се кола.

— Какво става? — попита Ребека, явно почувствала напрежението му.

Призрачната светлина на двойка фарове се приближи и направи отговора му излишен. Автомобилът се приближаваше много бързо, после се чуха силни спирачки и със свистящи гуми колата зави към къщата. Постът явно беше доста по-добър, отколкото Щефан смяташе, защото светкавично се скри в храстите и същевременно бръкна в джоба на якето си — вероятно за радиостанция или оръжие.

Колата спря точно пред затворената порта. Фаровете изгаснаха и едновременно с това двете задни врати се отвориха. Въпреки тъмнината Щефан различи двете фигури, които излязоха отвътре. Едната беше висока и толкова тънка, че изглеждаше почти мършава, но начинът, по който се движеше, издаваше голяма сила и още по-голяма ловкост и елегантност. Другата беше дребна, набита и държеше дясната си ръка в малко неестествено положение. Уайт.

— Това е Уайт — промърмори той. — Какво, по дяволите иска?

— Уайт? — прошепна Ребека. — Откъде знае за тази къща?

Щефан се обърна кръгом и забърза към вратата.

— Облечи се — каза той. — Приготви и Ева. Нещо не е наред.

Излезе от стаята, изтрополи надолу по стълбите, вземайки по две-три стъпала наведнъж, и долу за малко не се сблъска с Роберт. Той излизаше от спалнята и сигурно наистина беше спал — въпреки разтревожената си физиономия изглеждаше сънен. Сигурно го бяха събудили точно по време на първия дълбок сън.

— Какво става? — попита той със задрямал глас.

— Уайт — кратко отговори Щефан. — Не ме питай защо, той просто е тук.

Искаше да продължи напред, но Роберт го изпревари. Видът му все още беше такъв, сякаш със сетни усилия се държи изправен на крака, но въпреки това реагира светкавично и хвана Щефан за ръката.

— Остави! Нали в крайна сметка затова плащам на онези отвън.

За да се оставят да ги убият ли?, помисли си Щефан. Което, разбира се, беше глупаво. Ако Уайт беше пристигнал с някакви вражески намерения, нямаше да дойде така. Освен това, така или иначе, вече беше късно за каквото и да е — входната врата се отвори и единият от телохранителите влезе. В дясната ръка държеше радиостанция, а в лявата пистолет. Зад него нахлуха Уайт и придружителят му.

Когато го разпозна, Щефан застина за миг на място. Мъжът беше доста по-висок от него и най-много на двадесет години. Косата му беше с дължина на кибритена клечка и толкова светлоруса, че изглеждаше почти бяла. Когато го видя последния път, мъжът носеше евтино кожено яке и протрити джинси, но въпреки това веднага го разпозна — беше младежът от болницата.

— Какво…? — започна той.

Уайт рязко вдигна здравата си ръка, от което движение бодигардът на Роберт се стресна.

— Не сега! Трябва да изчезнете! Веднага! Вземете жена си и момичето!

— Не толкова бързо — каза Роберт. — Какво значи всичко това? Откъде изобщо знаете, че сме тук и…

Уайт не му обърна никакво внимание, мина между него и охраната му и продължи, обръщайки се към Щефан:

— Полицията идва насам. Този Дорн, или както там се казва…

— Дорн ли? — попита Роберт. — Какво ще прави отново тук?

Уайт отговори, отново само на Щефан:

— Намерили са убитите в болницата. Пристига със заповед за арестуване. Проклятие, побързайте!

Щефан никога досега не беше виждал Уайт толкова изнервен. Освен това чувстваше, че лъже. Може би не точно лъже — наистина беше нервен, почти изпаднал в паника, но причината за това не беше Дорн.

От своя страна Уайт явно разбра, че Щефан го е разкрил, защото му хвърли съзаклятнически поглед. Щефан разбра. Каквото и да ставаше в действителност, то беше нещо между тях двамата и не засягаше Роберт.

— Моля ви, побързайте — повтори отново той. — Не знам още колко време ни остава. Страхувам се обаче, че не е никак много. За съжаление информаторът ми ме уведоми твърде късно.

Щефан понечи да се обърне и да хукне по стълбата, но не беше нужно. Ребека стоеше на най-горното стъпало и сигурно бе чула целия разговор. Когато Щефан се обърна към нея, тя само каза:

— Две минути. Ще облека Ева.

Тя изчезна, а Роберт използва настъпилата малка пауза, за да си спомни, че това тук всъщност беше неговата къща, а Ребека — неговата сестра.

— Не така скоростно — чу се гласът му. Сънливостта му беше преминала и гласът отново беше ясен и предизвикателен, какъвто го познаваше Щефан. — Откъде знаете, че е тръгнал насам? И дори да е така, страшно глупаво е да се бяга.

Уайт го удостои с преценяващ поглед, но чак след като размисли дали наистина си заслужава да му отговаря.

— Би било страшно глупаво да останат тук — каза той.

— Мислите ли, че не мога да се справя с този селски полицай? — попита Роберт.

— С него може бй, но не и с хората, които са го изпратили. Тази история надхвърля възможностите ви, повярвайте ми.

Лицето на Роберт потъмня.

— Единственото, в което аз пък вярвам — каза Роберт с режещ тон, — е, че вие доста се надценявате, мистър Уайт, или както и да се казвате. И че сега най-сетне стоя срещу човека, който носи вината за това, сестра ми да се намира в тази бъркотия.

— Както решите — отвърна Уайт отпуснато и погледна часовника си. — Предлагам все пак да поспорим по въпроса, но по-късно, не сега. Може би вие сте прав, а аз греша, но не мисля, че вашият приятел във Вътрешното министерство може да ви помогне в тази история. Не става дума за глоба за неправилно паркиране или преминаване на червен светофар. В болницата са намерили половин дузина мъртви руснаци. И доколкото знам, правителството на страната ви е доста алергично към всичко, което само намирисва на тероризъм.

Роберт го изгледа шокиран, но Щефан не беше сигурен дали ужасеният му поглед се дължеше на това, което чу от Уайт, или на факта, че американецът явно съвсем подробно беше информиран за връзките му. Роберт обичаше от всяко нещо да прави колкото се може по-голяма тайна. А най-вече от връзките си.

— Какво ще рече това? — попита най-сетне той. — Какви са тези терористи?

— Ще ви обясня всичко, но не сега — отвърна Уайт. — Къде се бави жена ви?

Въпросът беше отправен към Щефан. Той се обърна и понечи да тръгне нагоре, но Роберт отново го изпревари, хвана го за рамото и в същото време направи знак с ръка на бодигарда си да се качи вместо него. Докато мъжът се качваше по стълбата, той отново нападна Уайт с думи.

— Не, ще го направите сега! Или никой няма да напусне тази къща, обещавам ви!

Уайт въздъхна. Изражението върху лицето му беше същото, с което се разговаря с инатливо дете, което с удоволствие би набил, но знае, че не бива.

— Синът на Барков — каза той. — Беше лейтенант в групата на баща си. Барков веднъж го спомена, сещате ли се? Мислех, че без водач групата ще се разпадне, но откъде да предполагам, че младият толкова бързо ще поеме командването?

— Разбирам — мрачно кимна с глава Роберт. — И сега е тук, за да отмъсти за смъртта на баща си. Но как така не търси вас? От къде на къде му хрумва да преследва сестра ми и… мъжа й? — Последната дума изговори така, сякаш самото споменаване на името на Щефан му беше противно.

— Това ние сами си навлякохме — обади се Щефан, преди Уайт да отвори уста.

Роберт недоумяващо го погледна.

— Как така?

— Дадохме на Барков нашия адрес — обясни Щефан. — Така трябваше. В противен случай никога нямаше да получим разрешение за интервюто.

Роберт изруга.

— Да не сте напълно откачили?!

— Той поиска пълно досие и го получи — каза Уайт. — Така е прието в подобни случаи. Не забравяйте все пак, че Барков не беше дребен джебчия. Такива хора са предпазливи.

— Но явно не достатъчно — избоботи Роберт. — Иначе нямаше да покани вас.

— Вярно е — невъзмутимо отвърна Уайт. — Но това вече няма никакво значение. Щефан и жена му трябва да изчезнат оттук, и то бързо.

— Защо? — попита Роберт. — Не мисля, че полицията наистина идва насам.

— Защото аз не мога да гарантирам за сигурността им — нетърпеливо отвърна Уайт. — Не и тук, а още по-малко в някаква килия на следствения арест.

— Вие?

— Разбира се, че аз! — Уайт почти крещеше. Щефан не го беше виждал така нервен. Дори и преди две седмици, когато застреля Барков. — По дяволите, много добре знам, че и аз имам вина за цялата бъркотия! И затова ще измъкна сестра ви и мъжа й от нея! Но няма да мога да го направя, ако някакъв престараващ се… полицай ми се набърка в работата!

И на Щефан, и на Роберт не убягна краткото запъване в думите му — като че ли щеше да каже нещо съвсем друго. В същото време Уайт погледна Щефан с питащ поглед, на който той отговори само с едва загатнато вдигане на рамене. Не знаеше какво беше разказала Ребека на Роберт за истинската роля на Уайт в цялата история.

— И кой ви е казал, че имаме нужда от вашата помощ? — попита Роберт.

— Аз — дойде отсеченият отговор на Уайт. — Наистина съжалявам, но не можех да предположа, че нещата ще стигнат чак дотук. Обикновено подобни наемнически групировки се разпадат, когато убият водача им. Никой не можеше да знае, че синът му изведнъж ще започне лична война.

— Изглежда, не сте си написал домашното, а? — подигравателно попита Роберт.

Ребека с тропот слезе по стълбата, хванала Ева в лявата ръка, а в дясната — набързо приготвена пътническа чанта. Преди да отговори, Уайт хвърли бърз поглед към нея.

— Сигурно е така, но ще оправя нещата. Дайте ми няколко дни и всичко ще е минало. — Той се обърна към Ребека. — Готова ли сте?

— Къде ще ги отведете? — попита Роберт.

Уайт се засмя.

— Нали не очаквате наистина да ви кажа?

От улицата долетя отсечено изсвирване на клаксон. Роберт се обърна кръгом, с два скока се озова до вратата и погледна през тясното прозорче.

— По дяволите! — каза той гневно.

— Какво има? — попита Ребека.

— Дорн — каза Роберт, без да се обръща към тях, вперил съсредоточено поглед навън. Главата му се поклащаше напред-назад с леки птичи движения. Изглеждаше доста глупаво. — И онзи другият… Вестерман, или как му беше името…

— Има ли друг изход? — попита Уайт.

— Не — отговори Роберт, но веднага се поправи: — Има. Оградата около двора е висока два метра, но има едно място, където може да се прескочи. Ребека го знае. Побързайте! Ще опитам да ги задържа някак.

Нещо подсказа на Щефан да не послуша Роберт. Само тук вътре бяха на сигурно място. Извън къщата ги очакваше само тъмнината и безброй опасности, скрити в нея.

Ребека взе решението вместо него — обърна се кръгом и с широки крачки изчезна в къщата. Трябваше да я последва, независимо дали искаше или не. Следвайки рязкото движение с ръка на Роберт, младият мъж от охраната се присъедини към тях. На Щефан не му стана много приятно, защото бодигардът продължаваше да държи пистолета си в ръка. Щефан се надяваше да не е толкова глупав, че да стреля по полицаите.

Настигна Ребека, когато тя прекосяваше кухнята, тичайки към вратата за градината. Представата, че ще напуснат сигурността на дома и ще излязат навън, вече го изпълваше не с неудоволствие, а направо със страх. Не знаеше от какво точно, но чувството беше съвсем реално.

Щефан ускори крачки и застана до Ребека, точно когато тя стигна до вратата. Взе с едната ръка чантата, а с другата я задържа.

— Сигурна ли си? — попита той. Повече не беше нужно. Това беше едно от малкото предимства, които им носеше промяната, извършваща се с тях — много думи, понякога дори всички — бяха станали излишни. Тя разбра какво я пита.

Ребека не отговори, но Щефан почувства отговора й: не, не беше сигурна, че трябва да излязат навън. Изобщо не. И тя като него усещаше опасността, която ги дебнеше отвън. Въпреки това решително отвори вратата и мина покрай него — или поне така искаше да направи.

Телохранителят на Роберт мина пред нея. Препречи й пътя, направи отбранително движение с ръката, в която стискаше оръжието, и с бързи крачки потъна в мрака. Ребека не каза нищо, но Щефан видя как лекичко поклати глава. Ако и нейното превъплъщение бе толкова напреднало, както неговото, тогава сигурно и тя виждаше така ясно мъжа, сякаш той се движеше на ярка дневна светлина и при това влачеше вериги на краката си. Не беше много честно. Човекът наистина беше добър. За нормален наблюдател беше невидим и практически не издаваше никакъв звук. Лошото беше само, че Щефан никак не беше сигурен, че си имат работа с нормален наблюдател.

След малко мъжът се появи и кимна с глава.

— Всичко е наред. Къде е пролуката в оградата?

Ребека посочи наляво. В тази посока Щефан виждаше само сенки. Роберт не беше включил външното осветление, а през последните няколко часа небето се беше покрило с облаци.

Дори за неговите изострени сетива тъмнината беше непрогледна.

— Минете напред — каза той.

Мъжът се подчини, а Ребека и Щефан тръгнаха един до друг след него в черния мрак.

Не, не беше така.

Навлязоха в лунната светлина. Имаше разлика. Облаците над града бяха плътни и не пропускаха никаква светлина. Миришеше на дъжд, който щеше да завали най-много след пет минути. Единствената разсеяна светлина идваше от другия край на къщата. Вероятно Роберт все пак бе включил външните лампи, за да може тъмнината от тяхната страна да е още по-непроницаема.

Въпреки всичко, нещо струеше от бледото сребристо кълбо иззад облаците и ги обгръщаше в аура от нова сила и чиста, непоколебима воля за оцеляване, сякаш бяха направили крачка не просто извън къщата, а в някакъв друг свят, съществуващ по съвършено различни и неразбираеми правила.

Изведнъж прогледна. Тъмнината продължаваше да е все така непроницаема, но пред себе си Щефан усети дървета и храсти — толкова силно, сякаш бяха живи същества, излъчващи електромагнитни сигнали на невероятно ниска честота. Пространството между тях също не беше празно — усещаше тревата, влажната шума, паднала от дърветата при последния дъжд, и още цяла симфония от кипящ живот: мишки, мравки, охлюви и паяци, нещо, което не можа точно да определи, но което беше много близо до добрата плячка — жителите на невидимия свят, съществуващ скрит от техните човешки възприятия. Не бяха ловци. Но те бяха тук — нещо, някой ги наблюдаваше.

Ребека издаде странен звук, приличен на стон. Сигурно изпитваше същото като него, само че новите усещания я сварваха съвсем неподготвена. Видя как леко се олюля, сякаш блъсната от внезапен порив на вятъра, после се окопити. С движение, което изглеждаше учудващо привично, намести Ева по-удобно на ръката си и с бързи крачки тръгна в посоката, която преди това бе посочила.

Докато я следваше, Щефан хвърли поглед назад през рамото си. Виждаше гаража и част от алеята към него. Роберт бе включил всички лампи и светлината причини болка на свръхчувствителните му очи. Някой бе отворил портата. Автомобилът на Дорн — поне бе проявил предпазливост и бе пристигнал с цивилна кола, а не с полицейска със сирена и отряд снайперисти и кучета — се намираше на половината път между портата и гаража. По-близо не можеше и да дойде, защото наетата от Роберт лимузина препречваше пътя. Не се виждаха полицаи и телохранители на Роберт, но Щефан чувстваше присъствието на човек отпред до портата и на поне още един отвън на улицата. Сигурно бяха от хората на Уайт.

Когато наполовина бяха прекосили градината, чуха пред себе си приглушен вик на ужас, последван от резки крачки — първо върху бетон, после върху трева. Ускориха ход и пред очите им се разкри почти гротескна гледка: телохранителят на Роберт, изпънат като бастун, наклонен леко назад, размахваше двете си ръце, опитвайки се да запази равновесие. Щефан разбра какво се беше случило. Към тежкарската вила на шурея му се полагаше, разбира се, и отговарящ на положението му плувен басейн — не чак толкова голям, колкото онези на открито, но не и много по-малък. В момента поради сезона не беше пълен с вода. Резките стъпки, които бяха чули, бяха спасили мъжа от политане от две метра височина и падане върху твърдия бетон.

Ребека изчака, за да се увери, че бодигардът сам ще се справи, после се обърна наляво и със сигурността на сомнамбул тръгна по ръба на празния басейн. Щефан я последва. От сухото дъно ги лъхна миризма на застояло — смесица от гниещи организми, застояла вода и химикали, чието действие отдавна бе преминало. От все още доловимия мирис на хлор в гърлото му заседна твърда буца. Миришеше на умряло — мирис, изпълнен с враждебност и разрушение. Щефан дълбоко въздъхна, когато минаха от другата страна на басейна и се приближиха до задната част на градинската ограда.

И градината, както къщата, беше огромна. Между празния басейн и кованата ограда имаше същото разстояние, колкото от къщата — най-малко тридесет метра. Мъжът от охраната ги настигна с бързи — и за Щефан твърде шумни — крачки. Малко преди самата ограда Ребека внезапно спря и наклони глава настрани. Щефан видя как Ева се изпъна върху ръката й.

— Какво става? — попита шепнешком той.

— Там има някой — отвърна Ребека. Никакви обяснения.

Щефан също се ослуша, но не долови нищо. Измина цяла секунда, преди да разбере грешката си. Ребека нямаше предвид нещо, което чуваше. Затвори за момент очи и се вслуша в себе си. Почти веднага чу шепота на онзи прастар глас. Изпита същото чувство като по-рано тази вечер, в болницата. Нещо се приближаваше. Нещо, което нямаше име и тяло, а беше опасността в най-чист вид.

— Къде е тази пролука в оградата? — попита бодигардът на Роберт. — Мога да…

Щефан рязко вдигна ръка и мъжът млъкна. Не беше чул нищо — а и можеше ли? — и предупреждението на Щефан бе излишно. Това, което идваше към тях, не можеше да бъде чуто.

— Там — Ребека посочи наляво.

На мястото, което посочи, оградата нямаше пролука, както очакваше Щефан, но едно от старите дървета, които растяха навсякъде из двора, простираше клони достатъчно напред и образуваше удобна стълба. Вместо да тръгне натам, Ребека направи крачка назад. Ноздрите й трептяха, сякаш душеше.

Телохранителят на Роберт отново се показа добър наблюдател, поне за своите сетива. Щефан не вярваше, че е усетил приближаващата се опасност, но бе регистрирал много добре реакцията на Ребека. Тялото му изведнъж напрегнато се изпъна и той вдигна дясната ръка с оръжието. Щефан чу лекото щракване на предпазителя.

— Оставете тези глупости — прошепна Щефан. — Връщайте се обратно!

— Но…

— Бързо!

Това подейства. Може би мъжът усети паниката в гласа му — не онази на нервирани VIP-персони, с които обикновено общуваше, а основателния страх на равностоен партньор. Кимна с глава, направи няколко крачки назад и застана на място, за да могат да го последват. Без значение какво мислеше Щефан за него, човекът съвестно си вършеше работата.

За съжаление нямаше много да му е от полза.

— Връщайте се в къщата! — повтори Щефан. — Хайде! Ние ще се оправим.

Мъжът се поколеба още миг, после се обърна кръгом. Чуха отдалечаващи се стъпки в мократа трева.

Ребека и Щефан също започнаха полека-лека да се отдръпват от оградата. Някъде от другата страна на кованата преграда нещо се раздвижи и в тъмнината пробягаха сенки. Тупане на твърди лапи по тревата. Дращене на нокти. Ловът започна.

— Бавно — промърмори той. — Движи се много предпазливо.

Ребека не отговори на думите му, но се подчини. Без нито за миг да изпуска от поглед оградата и оживялата зад нея тъмнина, тя продължи стъпка по стъпка да се връща назад. Върху ръката й Ева започна да става неспокойна. Напрежението, което лежеше във въздуха, почти можеше да бъде пипнато с ръка.

Когато то се разчупи, Щефан вече го бе усетил частица от секундата преди това. Нещо в ритъма на неспокойните сенки зад оградата се промени, напрежението се превърна в агресия, после избухна насилието. Проехтя страшен, протяжен вой, две-три издължени сенки изникнаха от нощта и без ни най-малко усилие прескочиха оградата.

В същия миг Ребека и Щефан се обърнаха и хукнаха. Вляво от тях се чу глух шум от двойно тупване, последван почти едновременно от трети подобен отдясно.

Щефан се опитваше да тича бързо, но чантата в дясната ръка му пречеше. Въпреки това не я захвърли. И без друго нямаше никаква полза от по-бързото тичане, защото Ребека също трудно бягаше заради детето, което носеше. Ева вече буйстваше с все сила, но Ребека я държеше в желязна хватка.

Шумът от тупкащи лапи ги следваше, докато тичаха през градината. Не се приближаваха, а поддържаха същото разстояние, което в никакъв случай не се дължеше на бързината им. Ловците ги гонеха и чакаха точния момент, за да се хвърлят върху им.

А той дойде по-бързо, отколкото Щефан предполагаше.

Празният басейн изникна пред тях като прецизно издълбана бездънна яма. Ребека искаше да избяга наляво, за да го заобиколи на сигурно разстояние, но изведнъж върху нея скочи нещо огромно, чорлаво, химера от козина и нокти, искрящи очи и зъби. Разнесе се гневно ръмжене. Ребека изпищя, олюля се настрани и инстинктивно се наведе, за да избегне щракналите челюсти. Щефан не успя да разбере дали успя, но вълкът във всеки случай не я достигна. Вместо да я повали, той само я закачи със задните си лапи, след което сам падна в тревата. С един скок Щефан се озова между животното и Ребека, поздравявайки се наум, че не бе хвърлил чантата. Беше доста жалко оръжие, но в същото време и единственото, което имаше и затова той го използва както можа: Още преди вълкът да се е изправил, той сграбчи чантата с две ръце, завъртя се веднъж около оста си като чукохвъргач и я стовари с все сила върху главата му.

Попадението беше точно. Сакът не беше достатъчно тежък и твърд, за да нарани сериозно животното, но ударът го отхвърли нагоре и то успя само да се завърти във въздуха, преди да се строполи върху циментовия ръб на басейна.

Щефан хвърли чантата, последва го и го достигна точно в момента, когато вълкът замаяно надигаше глава. Ритникът право в муцуната го накара да извие от болка и гняв, но въпреки това се опита да се изправи.

Щефан реши да не пилее повече силите си с вълка — така можеше само да му причини болка, но не и истински да го нарани. Вместо това се наведе светкавично, опитвайки се да избегне разтворените му челюсти, но в същия миг почувства остра пареща болка, когато зъбите на хищника като малки, тъпи ножове одраха ръката му под лакътя. Не обърна внимание на болката, коленичи на единия си крак пред вълка и вкопчи ръце в козината под главата му. С последни усилия се изправи, извивайки глава силно назад, за да не попадне в лапите му.

В продължение на една безкрайна половин секунда двамата стояха като в гротесков танц — Щефан извит назад, вкопчил ръце в козината на животното, и вълкът — изправен на задните си лапи, висок почти колкото него, скимтящ от злоба и изненада. В този безкраен миг Щефан изведнъж осъзна, че бе направил зловеща грешка. За дългата муцуна на вълка нямаше никаква пречка пред откритото му гърло. Сам се предлагаше да бъде изяден.

Само че по някаква причина вълкът отказваше да приеме поканата. Затова пък ужасът изпълни Щефан с още по-голяма сила. Ритна отчаяно звяра и той тромаво се претърколи през задните си лапи и падна направо на дъното на празния басейн.

Щефан нямаше време да се зарадва на победата си. Обърна се и видя, че Ребека вече се беше изправила, но втори вълк я доближаваше. Животното беше огромно, с катраненочерна козина и много по-голямо от първото, с което той се бори.

С ъгълчетата на очите си забеляза още една сянка, вдигна високо ръце, за да се предпази, но още докато извършваше това движение, разбра, че е закъснял. Вълкът с все сила се блъсна в него, събори го и откъсна парче плът от рамото му. Щефан изкрещя от болка. Над главата му небето светкавично се завъртя в половин салто и там, където под краката му трябваше да е пръстта, изведнъж се оказа прав ръб, остър като бръснач, който летеше срещу него.

Беше безсмислено, той протегна ръце към него. Дори го пипна, макар че в резултат само счупи няколко нокътя. Болката беше по-лоша от тази в рамото. Щефан изрева от мъка, падна още два метра надолу и почти изгуби съзнание.

Но наистина „почти“. Нещо омекоти удара от падането му. В краката му избухна болка, а пред затворените му очи изригна ярък многоцветен фойерверк от звезди. Всичко би дал наистина да беше загубил съзнание! Но не му беше съдено да изпита тази милост.

Вместо това чу виковете на Ребека.

Звукът долетя до съзнанието му някъде безкрайно отдалече. В първия момент не му отдаде никакво значение, но веднага след това разбра, че всъщност е единственото нещо, което го държи в съзнание — макар че вероятно означаваше краят.

Стенейки, се претърколи по гръб и се опита да отвори очи. В първия момент не успя. Усети, че лежи върху нещо меко, топло и кърваво; може би беше вълкът. Дано с падането си поне да е претрошил най-сетне гръбнака на проклетото животно!

Ребека отново изкрещя. В писъка нямаше болка, а безкраен ужас, което беше по-лошо от всякаква физическа мъка. Отново се напрегна да отвори очите си и този път успя. Само че това, което видя, накара кръвта да замръзне в жилите му.

Ребека стоеше на ръба на басейна, два метра над него и в същото време безкрайно далече. Черният вълк стоеше на две-три крачки встрани от нея, а от другата страна бе клекнал още един, също толкова огромен. Нито едно от чудовищата не издаваше звук, само бяха оголили зъби, а очите им кръвожадно святкаха. Животните бавно се приближаваха към Ребека, приведени, готови за скок, треперещи от енергия. Въпреки това Щефан нямаше чувството, че се готвят за нападение. Вероятно я гонеха пред себе си — бавно, търпеливо и в точно определена посока.

Заплашително ръмжене зад него го накара да се обърне. И той не беше сам. Падането не беше наранило сериозно вълка. Звярът стоеше с оголени зъби на по-малко от два метра зад него.

Едва сега осъзна, че това, върху което беше паднал, не беше вълкът. Погледна надолу, изкрещя ужасено и така рязко скочи, че на втората крачка се блъсна в бетонната стена на басейна.

Под него лежеше тялото на бодигарда. Вече не можеше да се различи дали падането върху цимента го беше убило, или някое от животните. Погледът в изгасналите очи не издаваше никаква болка, а само безкрайна изненада. Под него бетонът беше потъмнял и локвата продължаваше да се разраства доста бързо. От мириса на топла кръв Щефан щеше да полудее.

Вълкът направи крачка към него. Хълбоците му трепереха, в ръмженето се долавяше болка. Може би при падането все пак се беше наранил. Но това не го правеше в никакъв случай по-малко опасен.

Щефан се придвижи встрани, прилепен до стената. Вълкът го последва с ръмжене. От муцуната му капеше кървава пяна. Това даваше отговор на въпроса от какво беше умрял телохранителят. Погледът на животното излъчваше нещо, което накара Щефан вътрешно да замръзне.

Оръжие, помисли си отчаяно той, трябва ми някакво оръжие! Беше победил веднъж вълка с голи ръце, но това беше просто случайност, късмет.

Направи още крачка встрани, спря и отчаяно се огледа. Басейнът беше покрит с изгнила шума, клони и боклуци. Тук-там проблясваха мазни малки локви дъждовна вода, примесена с остатъци от химикали от изминалите три месеца. Най-големият клон, който видя, беше по-къс от ръката му и сигурно така изгнил, че щеше да се разпадне при първото докосване.

Погледът му попадна върху нещо проблясващо. Пистолетът на телохранителя! Мъжът го беше изпуснал при падането в басейна. Оръжието беше малко по-близо до Щефан, отколкото до вълка. Ясно си спомни металическото прищракване на спусъка. Знаеше, че звярът е много по-бърз от него, но сега беше ранен. От друга страна, той самият нямаше какво повече да губи. Ако до този момент вълкът не го беше нападнал, сигурно беше заради това, че търсеше по-удобна позиция. А може би неочакваната съпротива на човека го караше по някакъв свой си начин да го уважава.

С все сила Щефан се оттласна от стената, за да грабне оръжието.

Само че не успя.

Глезените му експлодираха от болка и скокът се оказа твърде къс. Той тромаво се строполи по корем и очерта широка ивица в калта на дъното. Ръцете му се протегнаха към оръжието.

Вместо това се вкопчиха в сплъстена, остра козина.

Вълкът беше скочил в същия момент и въпреки ранените си задни крака все пак се беше оказал по-бърз от човека. Лапите му се сключиха около пистолета, подхвърлиха го нагоре и напред. Описвайки широка дъга, оръжието изчезна в тъмнината и тупна някъде далеч върху твърдия бетон. Със същото движение вълкът се обърна, отърси се от ръцете на Щефан и с един скок се озова върху гърдите му.

Ударът изкара въздуха от дробовете му. Ребрата му изпукаха. Вълкът тежеше поне петдесет килограма, ако не и повече, но тази допълнителна болка той почти не забеляза. Огромната животинска глава се насочи срещу лицето му и челото с огромна сила се удари в брадата му. Отново почти изгуби съзнание и зачака разкъсващата, последна болка, когато хищникът щеше да забие зъби в гърлото му.

Тя не последва. Вълкът клечеше върху гърдите му като чудовище, тежко почти колкото танк, което спираше дъха му. Щефан трябваше да събере последните си сили, за да може да диша. Усещаше горещия дъх на животното в лицето си. По някаква незнайна причина то отказваше да го убие. За втори път в разстояние на кратко време.

Щефан отвори очи и погледна точно в очите на вълка. Това, което прочете там, го накара да потрепери. Жестокост. Кръвожадност. Невероятна, безкомпромисна решителност, но и нещо повече. Не можеше да разбере какво, но то не трябваше да бъде в погледа на едно животно. Това усещане го изпълни с безкраен ужас, защото не беше нищо ново или неизвестно, а същата животинска сила, която чувстваше и у себе си.

Сякаш вълкът беше чакал точно този миг, защото вдигна клепачи и го погледна право в очите, изправи глава с ръмжене и после заднешком слезе. Отдалечи се малко и дори не реагира, когато Щефан се поизправи. Когато обаче понечи да седне, животното предупредително изръмжа. Щефан застина на мястото си.

Много предпазливо, за да не предизвика хищника с необмислени движения, вдигна глава и се огледа за Ребека. В първия момент не можа да я види и това беше достатъчно страхът му отново да се превърне в паника. После обаче я видя — в другия край на басейна. Двата вълка я бяха гонили към металната стълба, която водеше вътре в басейна. Целта на животните беше ясна като бял ден: искаха да съберат тримата заедно — като овчарски кучета, които перфектно вършат работата си.

Ребека се противеше, но вървеше към стълбата. С голяма мъка успяваше да държи Ева. Детето не издаваше никакви звуци, но се бунтуваше с всички сили, удряше, риташе и дращеше лицето на Ребека. Дори при лошото осветление и от разстояние повече от двадесет метра се виждаше, че лицето и блузата й са целите в кръв. Вълците не ги изпускаха за миг от хватката си. Челюстите им непрекъснато тракаха към Ребека. Не я захапваха само защото тя отстъпваше крачка по крачка назад. Предупреждението беше недвусмислено. Раната върху рамото на Щефан вече не кървеше, но болката все още беше ужасна. Дори той вече не беше сигурен, че новата им способност за регенерация ще е достатъчна да ги спаси от смъртоносни наранявания.

Ребека най-сетне се предаде и заслиза с гръб към него надолу по стълбата. Хромираната метална конструкция прокънтя под стъпките й. Единият от двата вълка — черният — я последва на метър разстояние. Вторият изчака, докато тя измина половината разстояние, и скочи направо долу.

Ребека продължи да се препъва по стълбата, която все по-силно скърцаше под теглото на нея и детето. Не беше пригодена за такова натоварване без съпротивлението на водата. Когато почти бяха стигнали дъното, стълбата леко се наклони на една страна. Ребека изкрещя уплашено, скочи от останалия половин метър долу и попадна в една локва. До Щефан долетя мирис на хлор и гнило и стомахът му се повдигна. Ребека се закашля, олюля се и тръгна към него. Двата вълка я последваха — черният плътно зад нея, другият на няколко крачки разстояние, за да й препречи пътя за отстъпление, ако реши да бяга.

Щефан не обърна внимание на заплашителното ръмжене на своя пазач и направи няколко бързи крачки към нея, за да я подкрепи или да вземе детето от ръцете й. Само че силите му едва стигаха да се държи сам на крака. Освен това беше сигурен, че няма да може да удържи Ева. Ребека така здраво я притискаше до себе си, че тя вече едвам дишаше. Въпреки това не преставаше да удря и да рита. Ребека беше я нагласила така, че ръцете й вече не можеха да достигнат лицето й, но краката на момичето непрекъснато я ритаха в корема. Макар че сигурно изпитваше силни болки, жена му никога нямаше да му я даде. Затова я прегърна през рамото и я заведе обратно до стената. Така поне не можеха да бъдат нападнати отзад. Жалка защита, но единствената, която имаха.

Трепереща, Ребека се притисна до него в твърдия бетон. Косата й беше разбъркана и падаше върху лицето. По страните й се стичаха кървави струйки, но Щефан видя, че повечето драскотини от ноктите на Ева започваха да зарастват.

— Мили Боже, Щефан, какво става? — прошепна тя. — Какво е това? Какво искат тези чудовища от нас? Ще ни убият ли?

Щефан не отговори. Вълците ги бяха заградили в обръч. Черният, вероятно водачът, се беше приближил на две крачки от тях, другите два стояха отдясно и отляво зад тях и така обезсмисляха всяка мисъл за бягство. Вече не чакаха нищо.

Въпреки това той изведнъж разбра, че няма да ги нападнат и че не бяха дошли, за да ги убият. Или поне не веднага.

Черният вълк се приближи с още една крачка. Беше оголил зъби, но вече не ръмжеше. Погледът на големите му, обезпокоително знаещи очи, беше насочен право към Ребека. Или поне така се стори на Щефан в първия момент. После се убеди, че е така. Животното втренчено гледаше Ева.

За първи път имаше възможност да разгледа вълците отблизо. Животното, което стоеше пред него, беше наистина огромно, много по-голямо от всяко овчарско куче, което някога беше виждал, и най-малко двойно по-тежко. Тялото му с такава наситеност излъчваше сила и бързина, че те почти можеха да се видят. Този хищник нямаше нищо общо с измършавелите жалки същества, които беше виждал два-три пъти зад решетките на зоологическата градина. Щефан вече не беше сигурен дали наистина са вълци. Ако бяха, тогава този черният представляваше първичният образ на вълк, оригиналът, чиито бледи копия бяха всички останали.

Вълкът направи още половин крачка към тях. Ребека замахна с крак към него и, разбира се, не го улучи. Затова пък рязкото движение почти я извади от равновесие и Ева за малко не се отскубна от прегръдката й.

За първи път детето издаде звук — тънък, жален вой, който ни най-малко не приличаше на човешки звук и от който по гърба на Щефан пробягаха ледени тръпки. Ева риташе с все сила, писъкът й ставаше все по-висок и писклив и тя протягаше ръце към вълка. Животното изръмжа, приближи се още и Ребека използва това, за да се опита още веднъж да го ритне.

Този път успя.

Ритникът едва ли можеше да навреди на огромния звяр, но го завари напълно неподготвен. Той изскимтя, коленичи на предните си лапи и бързо отскочи по-надалеч, за да не го уцели следващият ритник на Ребека. Другите два вълка мигновено скочиха към нея и оголиха зъби, но бързо отстъпиха, когато черният излая кратко и отсечено.

Ребека отскочи назад, обгърна Ева с двете си ръце, опитвайки да я укроти. Щефан не вярваше, че ще успее, без наистина да спре въздуха на детето или да му счупи някоя кост.

— Махайте се! — кресна тя. — Изчезвайте, проклети зверове! Няма да ви я дам! Никога! По-добре ме убийте!

Черният вълк се стрелна към нея и в последния момент изви глава настрани, но челюстите му за малко пропуснаха крака й.

Въпреки това тази предупредителна атака беше достатъчна, за да я извади от равновесие. Тя се препъна и се свлече по стената.

Вълкът се приближи. Вече не ръмжеше, а само показваше зъбите си. Бавно, почти предпазливо, както се стори на Щефан, огромната му глава се приближаваше към лицето на Ребека. Нещо… нещо в погледа му се промени. Неукротимата жестокост в него изгасна и на нейно място се появи нещо друго. Ако Щефан не знаеше, че е напълно невъзможно, щеше да го вземе за съжаление.

Ребека отблъсна вълка.

— Махай се! — изхленчи тя. — Остави ме на мира!

— Дай му детето — каза Щефан, без да помръдва. Само ако помръднеше пръста си, вълците щяха да се нахвърлят върху него и да го разкъсат на парчета. Знаеше го отлично.

Ребека вдигна поглед към него. Очите й бяха пълни със сълзи, но това беше от физическата болка.

— Какво?

— Дай му детето — повтори Щефан. — Моля те! То е тяхно, не наше!

Ребека втренчено го погледна.

— Не — прошепна тя. После изкрещя думата високо: — Не! Никога! Първо трябва да ме убиете! Няма да ви я дам!

Ребека мислеше съвсем сериозно това, което казваше. Щефан знаеше, че ще се бори до последния си дъх за детето, все едно срещу кого. Дори срещу него.

Като него и вълците почувстваха решителността й. Черният великан отстъпи две-три крачки назад в тъмнината, а останалите два се приближиха. Щефан се запита дали така заемат позиция за последното, решително нападение. Вече не можеха да очакват никаква пощада. Трите вълка им бяха дали до този момент много повече шансове от животните, които срещнаха преди във Вълче сърце.

Нападението не последва, но… нещо се случи. Усети го толкова ясно, сякаш изведнъж се раздвижи нещо голямо и могъщо, съществуващо оттатък реалността, но което само с пробуждането си ги караше да треперят.

Черният се беше отдалечил толкова, че почти се сливаше с тъмнината. Щефан го различи само като сянка — очертание на ръба на видимото, което се различаваше само чрез движенията си. Нещо ставаше със сянката на вълка. Щефан не можеше да разбере точно какво. Сякаш изгуби формата си, за да се слее за миг с нощта, после отново се оформи. Чу един след друг страшни, болезнени звуци, напомнящи трошене на кости и разкъсване на плът, на разпадащи се и новообразуващи се форми. Тихо, неизказано мъчително скимтене… Това, което ставаше, беше придружено с огромна болка.

И продължи дълго.

Вътрешният часовник на Щефан отдавна бе престанал да работи, но усещаше, че вече доста време стои и се взира в тъмнината. Най-сетне ужасяващите шумове и треперенето и преливането на сенките спряха. Вълкът отново се изправи и се върна на светлината.

Само че вече не беше вълк.

Беше Соня.

Беше се променила. Сега изглеждаше по-стара… не, поправи се мислено Щефан, не по-стара, а някак по-зряла, много повече жена, отколкото дете, сякаш през изминалите дни се беше научила как да си служи с тялото. Косата й беше все така несресана и разбъркана, но въпреки това приличаше много повече на прическа, отколкото на грива. Обърканият израз, който се четеше в очите й при първото й появяване, също беше изчезнал. Беше гола — жена с много красиво, почти перфектно оформено тяло. Въпреки това Щефан имаше усещането, че нещо в това тяло не е както трябва. Почти веднага разбра какво е. Колкото и красиво да беше това тяло, то не беше нейно, а приличаше много повече на прекрасна, перфектно ушита дреха, облечена само за да прикрие истинското й Аз.

Соня бавно се приближи. Двата вълка застанаха от двете й страни, но поведението им вече беше друго. Продължаваха да гледат него и Ребека със същото изострено внимание както преди, но сега изглеждаха ужасно унизени.

— Не! — простена Ребека. — Щефан! Какво… какво е това? Помогни ми!

Щефан не се помръдна. Този път не от страх, а защото не можеше. Неговата роля в тази история свърши. Имаше шанс, дори може би го беше и използвал, но нещата взеха такъв обрат, в който той вече не можеше да им влияе, все едно какво щеше да направи.

А може би никога не го е могъл.

Соня бавно се приближи към него, изгледа го за миг с проницателен поглед и без да каже дума, се обърна към Ребека. Протегна ръце. Щефан видя, че Ева се опита да направи същото, но Ребека й попречи.

Соня въздъхна.

— Дай ми я.

Щефан с изненада установи колко нежен е гласът й. В него нямаше никаква скрита заплаха, нямаше гняв. Звучеше като молба. И разбиране?

— Не! — простена Ребека. Клекна в ъгъла между стената и дъното на басейна, сви глава в раменете и цялата затрепери. Не изпускаше Ева от ръцете си и я стискаше с всичка сила.

— Причиняваш й болка — нежно каза Соня.

Ребека веднага разхлаби хватката си. Учудващо, но Ева не използва възможността да се освободи, а само извърна глава и погледна чернокосата девойка над себе си. Сякаш почувства, че всичко ще свърши добре.

— Трябва да ми я дадеш — повтори Соня. — Мъжът ти е прав, знаеш ли? Тя не може да живее тук. Не и във вашия свят. Не и с това тяло. Ще умре, ако не я заведа там, където й е мястото.

— Не — отвърна Ребека. — Това е… не е истина! Лъжеш! Кой… коя си ти?

— Ти вече знаеш — каза Соня и хвърли бърз поглед към Щефан. После коленичи пред Ребека и протегна ръце. Тя ужасено притисна момиченцето към себе си.

Този път движението на Соня не беше насочено към детето. Ръцете й нежно докоснаха лицето на Ребека, задържаха го за миг, после също така нежно се дръпнаха.

— Толкова много страх… — прошепна тя. — И безкрайно много ужас. Наистина ли помисли, че ще ти сторим нещо лошо?

— Иди си! — хленчеше Ребека и ритна към Соня, но в движението й нямаше никаква сила. Соня дори не си направи труда да се отбранява. Съжалението, което Щефан видя в очите й, беше истинско.

— Трябва да я взема със себе си, сестрице — каза Соня. — Още е малка и не се е научила да живее в това тяло. Ще умре, ако я задържиш.

Щефан силно се съмняваше, че Ребека изобщо чува думите й. И изобщо не можеше да става дума, че разбира какво означават. Но как ли можеше? Без съмнение и тя чувстваше промяната, която ставаше с нея. Но от тях двамата тя не само беше по-силната, но и по-рационалната. За нея това сигурно означаваше сриването на цял един свят. И може би щеше да срине и разума й.

Той клекна пред Ребека и Соня, протегна ръка, но не посмя да я докосне. Соня бавно извърна глава и го погледна. Очите й бяха черни, без зеници и ирис — гледка, която всъщност трябваше да е ужасяваща, но не беше.

— Не… знаех — прошепна той със заекване.

Соня уморено се усмихна.

— Напротив, само че не искаше да си го признаеш. Но мога да те разбера. Вашият свят е различен,… толкова ужасен… Но и красив.

— Тогава останете тук! — каза той, без да се замисля. Беше съвсем безсмислено, но това беше първото, което му дойде наум. — Просто останете при нас, останете тук. Този свят предлага много повече неща, отколкото вашата долина!

Каза нещо много глупаво. Разбра го в момента, когато го изрече, и не беше нужна опрощаващата усмивка на Соня, за да схване грешката си.

— За вас, може би. Не и за нас.

— Можете ли да оживеете в тези тела? — попита той.

— Да — отвърна Соня. — Само че… — тя затърси подходящите думи — … ще е доста неприятно. А за нея ще е смъртоносно — тя посочи Ева. — Още не е свикнала да си служи със силата, която има в кръвта си. За първи път се преобразява.

Тя замълча за момент, после отново се обърна към Ребека и каза много сериозно:

— Дори тялото й да оживее, разумът й ще се срине. Не е създадена за вашия свят. Както и вие.

— И ние? — попита Щефан. — Какво ни е на нас? И ние ли… — Той се запъна. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да изрече останалите думи: — … ще станем такива?

Соня замълча. След няколко секунди Щефан прошепна:

— Значи затова нито веднъж не ни сторихте нищо. Можехте да ни убиете поне десетина пъти. Но никога няма да направите нищо на член от глутницата, нали?

Някъде над главите им се чу звук. Единствен, слаб звук, чупене на клон, може би просто шумолене на влажни листа, но не беше от естествените шумове на градината. Вълчите му инстинкти мигновено се пробудиха. Соня рязко се обърна и се изправи, а двата вълка реагираха с бързина, която надминаваше всичко, което Щефан бе наблюдавал у живо същество.

Въпреки това сянката, която се появи от другата страна на басейна, беше по-бърза.

Първият изстрел се чу, още преди Соня да се беше изправила съвсем. Куршумът я улучи точно под лявата гърда, отхвърли я като удар с юмрук към стената, като в същото време тялото й се завъртя. Тя изкрещя, вдигна ръце към гърдите си и падна наполовина върху Ребека и детето.

Още докато падаше, към шума от тялото й се прибави втори изстрел. Единият от двата вълка подскочи нагоре, преметна се два-три пъти в тинята и се просна с жално скимтене. Третият се стрелна с огромни скокове към фигурата в края на басейна. Два метра пред нея отскочи нагоре с един-единствен мощен скок. Тялото му сякаш се превърна в сянка, в жив снаряд, изстрелян направо към нападателя.

Фигурата отгоре разкрачи крака, хвана оръжието си с две ръце и с непоклатимо спокойствие се прицели във вълка. Чу се изстрел. На по-малко от метър пред жертвата си животното беше отхвърлено назад и падна безжизнено на дъното на басейна. Времето между първия и третия изстрел не беше много повече от една секунда.

Чак сега Щефан разпозна мъжът, появил се така внезапно зад тях. Беше светлокосият младеж, сянката на Уайт, човекът от болницата.

— По дяволите, какво чакате? — кресна той. — Да станат ли?

Това подейства. Нито Соня, нито другите два вълка бяха смъртоносно ранени. Той дори не беше сигурен дали това изобщо е възможно. А и нямаше никакво желание да установи колко време им трябва, за да се съвземат от куршумените рани.

Обърна се рязко към Ребека. Тя напразно се опитваше да се измъкне изпод тялото на Соня, защото продължаваше да стиска с двете си ръце Ева. Щефан хвана неподвижната вълчица и я отмести. Усещането беше ужасно, изпита някаква погнуса. Нещо ставаше с тялото на момичето. Ако не се смята огромната дупка, направена откъм гърба при излизането на куршума, тялото изглеждаше непроменено. Но не беше истинско. Страховитата метаморфоза беше започнала. Не искаше да остане тук и да изчака края й.

Едва ли не брутално дръпна Ребека и я бутна пред себе си. Стълбата се намираше на около двадесет метра отпред — цяла вечност. На половината от пътя минаха край единия от простреляните вълци. Той отново бе започнал да се движи. Целият му хълбок беше окървавен. Въпреки това животното гневно изщрака с челюсти в тяхната посока и се опита да се изправи на омекналите си задни лапи. Не успя, но заздравяването ставаше с невероятна бързина.

Щефан се опита да накара Ребека да върви по-бързо, но веднага разбра, че така тя ще загуби равновесие. Всяка секунда беше ценна. Когато стигнаха стълбата, не посмя да се обърне и да погледне назад, но му се стори, че отново чува онези ужасяващи звуци от разкъсвана плът, които съпровождаха превъплъщението.

Човекът на Уайт тръгна към тях, премести оръжието си от дясната в лявата ръка и грубо изтегли Ребека последните няколко стъпала. Щефан понечи да изроптае, но се отказа — зад тях проехтя вой, в който вече не се долавяше толкова болка, колкото гняв.

Американецът изстреля още един куршум към празния басейн, завъртя се на токовете си и изрита Щефан в гърба. Той се препъна, олюля се две-три крачки и щеше да изгуби равновесие, ако онзи не го беше повлякъл със себе си.

Като подгонени от фурии затичаха през градината към къщата. Отзад градината беше осветена, светеха всички лампи. Задната врата зееше широко отворена. Щефан различи множество сенки, които се движеха напред-назад. Някой изкрещя.

Зад тях също не беше тихо. Вълкът бе престанал да вие и вместо вой сега се чуваха ръмжене и лай. Щефан чувстваше как животното препуска след тях — сякаш от скоростта му се образуваше гореща вълна от сгъстен въздух, която тласкаше пред себе си.

Почти стигнаха до къщата и Щефан видя, че с изключение на Вестерман всички се бяха събрали и ги чакаха: Роберт, останалите му двама телохранители, Уайт и, разбира се, Дорн, който също беше извадил оръжие. Ребека се втурна между Уайт и полицая и за малко не събори брат си, който искаше да я прегърне, но явно бе подценил темпото й. Щефан съзря пролуката помежду им и се опита да събере сили за последен спринт, но приятелят на Уайт внезапно така го изрита, че той се блъсна във вратата. Стъклото се счупи със силен шум. Едно парче се заби в бузата му. Той падна и още докато се свличаше надолу, видя как русият американец се обърна и едновременно с това вдигна оръжието си и се прицели.

От тъмнината изскочи гигантска сянка, хвърли се срещу мъжа и го повали. Той все пак стреля, но куршумът мина на безопасно разстояние от вълка. Животното с елегантен скок се хвърли върху него и разтвори челюсти към гърлото му. Американецът светкавично вдигна ръка, така че зъбите на звяра се забиха в ръката му. Мъжът изрева от болка, но въпреки това показа завидно хладнокръвие — вместо да се опита да издърпа ръката си, той я набута още по-навътре в устата на вълка, избутвайки го по този начин малко по-напред, а другата ръка пъхна между себе си и животното. Дулото на пистолета му се заби в долната челюст на вълка.

Всичко стана твърде бързо, за да може Щефан да повярва на това, което видя.

Русокосият стреля три пъти един след друг. Куршумите пробиха долната челюст на вълка, собствената му ръка, после черепа на животното. Тилът му изригна в експлозия от кости, козина и кръв и хищникът се свлече мъртъв.

Въпреки това обаче мощните му челюсти не пускаха ръката на мъжа. Чак когато Дорн и единият от телохранителите му се притекоха на помощ, успяха да я освободят от хватката на мъртвото животно. Вторият телохранител пристъпи до тях с извадено оръжие, целейки се навън в тъмнината.

— Не се показвайте навън — предупреди Щефан. — Има още от тях.

Дорн рязко погледна нагоре. Изглеждаше ужасен, но като че ли много повече объркан. Не каза нищо, обърна се отново напред и клекна до американеца. Ужасът върху лицето му стана още по-голям, когато видя колко зле е ухапан мъжът.

— О, по дяволите! — промърмори той. После каза по-високо: — Линейка! Вестерман, къде сте? Трябва ни…

— Не! — прекъсна го Уайт.

Не само Дорн го изгледа с неразбиране.

— Моля?

— Не ни трябва линейка — повтори Уайт. — Аз ще се погрижа за него.

— Полудяхте ли? — Дорн размаха ръце към американеца. — Човекът ще умре от загуба на кръв, ако не бъде закаран веднага в болница!

— Ще бъде — кисело отвърна Уайт. — Само че в наша болница. — Той бръкна в джоба си, извади един мобилен телефон и започна да набира някакъв номер. — Моля ви, не се сърдете, но все пак вярвам повече на нашите лекари. — Той се обърна с гръб и заговори на английски в телефона.

През това време Щефан вече бе стигнал до Ребека и Роберт. Роберт беше прегърнал сестра си. Изглеждат някак странно двамата, помисли си Щефан — Ребека беше с половин глава по-висока от брат си. Роберт й говореше нещо с тих глас и нервно поглеждаше към вратата. Когато видя кървавия разрез върху бузата на Щефан, по лицето му пробяга сянка, но не каза нищо, а се нахвърли върху него.

— По дяволите, нищо ли не можеш да свършиш както трябва?

— Остави го — обади се Ребека. — Вината не е негова.

Погледът на Роберт ясно говореше, че не й вярва. Въпреки това, когато отново заговори, тонът му беше овладян:

— Какво стана? Къде е телохранителят, който изпратих с вас?

— Мъртъв е — отвърна Ребека вместо Щефан и продължи бързо на висок глас: — Кучетата го настигнаха.

Кучета? Не е възможно да е загубила разсъдъка си, помисли си Щефан, кимна с глава и допълни с мрачен израз на лицето:

— Бедният, нямаше късмет. Разкъсаха го на парчета.

— Сигурно, защото носеше оръжие — каза Ребека. — Предполагам, че са обучени първо да нападат въоръжени. Всичко стана страшно бързо. Ако не беше дошъл вторият човек, сега и ние щяхме да сме мъртви.

Това накара Щефан да се запита откъде така изведнъж се появи американецът. Погледна към вратата. Дорн, телохранителят и Уайт бяха помогнали на русокосия да се изправи на крака. Ръката му продължаваше силно да кърви, но мъжът се владееше учудващо добре. Не му личеше на пръв поглед, но явно беше силно момче. Уайт добре си подбираше хората.

— Колата е на път — каза Уайт. — След пет минути ще бъде тук. Имате ли в къщата аптечка с превързочни материали?

— В банята е — Роберт посочи зад себе си. — Елате, ще ви покажа.

Той избърза напред. Щефан реши да последва двамата с Уайт, но Дорн го дръпна настрана.

— Вие ще останете тук. — Всяка следа от учтивост в гласа му беше изчезнала. Гласът му не звучеше гневно, но студената решителност в думите му беше още по-лоша. Списъкът на хората, от които не можеха да очакват вече никаква милост, стана по-дълъг.

Не се опита да противоречи, а мина с бързи крачки край Дорн, отиде до задната врата и я затвори. Не че щеше непременно да има някаква полза. Долната половина на стъклото беше счупена от неговото падане, а останалата част едва ли щеше да задържи другите два вълка. Усещаше, че са отвън и го наблюдават. Дори тук вътре не бяха на сигурно място. Съвсем не. Само се надяваше присъствието на трима или четирима въоръжени мъже да поизплаши малко Соня и брат й. Все пак последното нападение доказа, че и за тези полумитични същества има някакви граници. Вълкът отвън пред вратата беше съвсем мъртъв.

— Е? — попита Дорн.

— Какво „е“?

Ъгълчетата на устните на Дорн трепнаха. За секунда в очите му проблесна гняв, но той се овладя. Засега.

— Не поставяйте търпението ми твърде дълго на изпитание — каза той. — Какво стана отвън? Откъде идва… този добитък?

— Не знам… — започна Щефан.

Дорн го прекъсна с гневен жест и погледна още веднъж навън в тъмнината, преди да продължи:

— За последен път: Не прекалявайте! Намерихме половин дузина убити в болницата. Въоръжени мъже, хора с… как го казахте преди това… славянски черти.

— И? — попита Щефан. Знаеше, че не бива да преиграва. Търпението на Дорн беше пред изчерпване. Не се съмняваше, че полицаят може да стане доста неприятен, ако поиска, но трябваше да печели време. Срещата със Соня ясно му беше показала, че не могат да очакват помощ нито от полицията, нито от добре платените телохранители на Роберт. Последната му надежда беше в Уайт. Трябваше по някакъв начин да спечели време, докато американецът се върне.

— Попитайте Уайт — изрече най-накрая Щефан.

— Защо? Трябва ли да съгласувате отговорите си с него, преди да говорите?

— Ако така ви харесва — Щефан почувства, че не трябваше да казва това, позволи си твърде много и веднага добави с малко по-помирителен тон: — Цялата история е много по-сложна, отколкото ви се струва. Свързано е с политика… и с опазване на тайна. Наистина не знам какво е позволено да ви кажа, разбирате ли?

— Не — остро отвърна Дорн. — Не разбирам. При убийство загубвам всякакво разбиране. Нося заповед за арестуване за вас и жена ви, господин Мевес. И ако американският ви приятел не ми даде няколко добри отговора, ще го пъхна в съседната килия.

Всичко това беше казано с най-голяма сериозност и все едно какво мислеха Роберт или Уайт за Дорн, но той просто можеше да изпълни заканата си.

Дорн изведнъж се стресна и съсредоточено се вгледа навън. Щефан също впери поглед през вратата. Почувства как нещо там се раздвижи неспокойно, промъкна се напред, после се плъзна отново назад. От лепкавия мрак към него се понесе вълна от гняв и отчаяние. Но и респект. Соня и брат й вероятно бяха видели смъртта на вълка и бяха шокирани. За същества, които толкова трудно можеха да бъдат убити, осъзнаването на собствената тленност сигурно е изпълнено с много по-голяма болка и горчивина, отколкото при нормалните хора.

— Какво има отвън, Щефан? — тихо попита Дорн, сочейки първо убития вълк, после тъмнината отпред. Трупът лежеше близо до вратата, но някак така, че не можеше много ясно да бъде различен. — Такова куче още не съм виждал. Ако не беше толкова огромно, щях да кажа, че е вълк.

— Радвайте се, че не сте го видели отблизо — отвърна Щефан. — Ребека и аз имахме удоволствието.

— Някои от мъртвите в болницата имаха рани от ухапване — замислено изрече Дорн. — Аз самият не ги видях, но по това, което ми разказаха колегите, които водят разследването, мисля, че гледката не е била никак приятна. — Той посочи мъртвия вълк: — Това… нещо ли е било?

За малко Щефан да му отговори. Дорн наистина си разбираше от работата. Можеше да води разпит, без действително да те разпитва.

— Не съм бил там — отговори Щефан. — Но предполагам, че е то. Тези зверове са обучени да убиват.

Почувства се зле, когато изрече тези думи — сякаш набеждаваше добър приятел в кражба, за която знаеше, че изобщо не е извършил.

— Чувал съм за такива животни, но още не бях виждал със собствените си очи — каза Дорн. — Това работа на онези наемници ли е?

Щефан наистина остана изненадан. Трябваше да бъде много предпазлив. Всяка дума, която не кажеше на Дорн, беше важна. В същото време обаче имаше недоброто усещане, че така само ще стане смешен. Не каза нищо.

— Само губите време, Щефан — поклати глава Дорн, дръпна се от вратата, отиде до закачалката за дрехи и се облегна престорено небрежно на нея. Не изпусна от очи обаче нито вратата, нито пък прибра оръжието си, което съвсем развали замисления ефект. Той въздъхна. — Е, добре. Да впрегнем тогава коня отзад. Аз ще ви разкажа какво знам, а вие само ще слушате и ще прецените дали не е по-разумно да ми разкажете останалата част от историята.

Полицаят отдели поглед от вратата и за първи път, откакто бяха влезли в къщата, погледна Ребека. За миг погледът му се спря и върху лицето на детето, което тя държеше в ръцете си. За изненада на Роберт не каза нищо за него.

— Вие и жена ви сте били някъде в Босна, за да вземете интервю от международно издирван терорист.

— Наемник — поправи го Ребека. — Барков беше командир на наемническа част. Само че откъде вие знаете за това?

— Поослушах се малко наоколо — отвърна Дорн. — Журналистите са приказлив народ, не знаехте ли? Още повече, ако са недоволни, че техни колеги са пипнали случая на годината, а не щат и думичка да отронят. — Той се усмихна едва загатнато и веднага продължи сериозно: — Та, значи, какво стана? Да не би на този… Барков, да не му харесаха въпросите ви?

— Барков — поправи го Ребека. — И причината не е във въпросите ни. Той е мъртъв.

— Мъртъв?

Ребека отговори със смесица от кимване на глава и вдигане на рамене, което трябваше да покаже колко безразлична й е съдбата на предводителя на наемниците. После допълни нещо, от което на Щефан дъхът му буквално спря:

— Уайт го уби.

Дорн примига.

— Значи не е станало така, както сте го мислели, така ли?

— Стана обаче точно така, както Уайт го е бил планирал — отвърна Ребека.

— Беки! — изпъшка Щефан. Не можеше да повярва на слуха си. — Да не си полудяла?

— Уайт не дойде там с някаква друга цел, а единствено с тази да убие Барков — продължи най-невъзмутимо Ребека, без дори да го удостои с поглед. — Щефан и аз бяхме само примамката. Необходимите идиоти, които се скъсаха в усърдието си да му помагат.

— Престани! — простена още веднъж Щефан. — Моля те, бъди…

— … най-сетне разумна! — прекъсна го Ребека. — Знам какво правя, не се страхувай! По дяволите, това отвън са хората на Барков! Дошли са да ни убият! И нямам никакво желание да си залагам главата заради Уайт!

— Това е първата разумна приказка, която в последните три дни чувам от някой от вас — каза Дорн. Щефан не можеше да си обясни защо, но в гласа му се долавяше невероятно облекчение. — Ако знаех това вчера или онзи ден, доста неща щяхте да си спестите. И доста хора щяха да са живи и здрави.

Щефан се съмняваше — така както, впрочем, и в разума на Ребека. Уайт беше може би единственият им шанс да излязат живи от тази къща, а тя току-що го сложи под ножа!

— Значи хората на Барков са дошли, за да си отмъстят за убийството — повтори Дорн. — Знаете ли колко са?

— Дванадесет. — Гласът дойде откъм вратата и не беше нито на Ребека, нито на Щефан, а на Уайт. Щефан с ужас се запита колко ли дълго бе стоял там и дали е чул разговора им. — Четирима са дошли със самолета направо от Сараево, двама през Виена, а останалите с кола през зелената граница. От мерките за сигурност по вашите граници има още доста какво да се желае, господин Дорн. В Щатите на тези хора едва ли щеше да им е толкова лесно да влязат в страната.

Дорн се усмихна.

— Ще се изненадате ли, ако ви издам, че в този момент с най-голямо удоволствие бих ви зашил устата, мистър Уайт?

— Ни най-малко. — Уайт се приближи, без да затваря вратата след себе си. Миг след това вътре влязоха Роберт и за безгранично учудване на Щефан — също и телохранителят на Уайт. Мъжът беше бял като прословутия тебешир и се движеше с малки, предпазливи крачки. Лявата му ръка висеше в импровизирана шина. За Щефан беше истинско чудо, че все още може да се движи. По всички правила този човек трябваше да е мъртъв. Или поне в безсъзнание.

— Значи, влизат някакви си дванадесет… терористи в нашата страна, а вие дори не смятате за нужно да ни уведомите? — Дорн се бореше със себе си, за да не изгуби самообладание.

— Да информирам вас — поправи го Уайт. — Компетентните органи са информирани, разбира се. Наблюдавахме всеки от хората на Барков двадесет и четири часа в денонощието.

Дорн се изсмя.

— И преспокойно гледахте как преследват половината град и избиват десетина души? Това вече не вярвам.

— Признавам, че имаше няколко непредвидени произшествия — каза Уайт. — Въпреки това държим положението под контрол. Моите хора вече са на път за тук. След час всичко ще е свършило.

— След час вие ще седите в затвора — обеща му Дорн. — Дори ако трябва аз лично да ви замъкна дотам! Вестерман! По дяволите, къде сте? — Той рязко се дръпна от стената, пъхна най-сетне пистолета в джоба си и ядосано излезе от стаята, крещейки името на помощника си.

Уайт го изгледа, поклащайки глава, после се обърна към Ребека.

— Не беше много мило от ваша страна, скъпа. И не много умно.

— Изобщо не държа да бъда мила — злобно отвърна Ребека. — Вие ни набутахте в това блато, сега гледайте да ни измъкнете!

— Нали това се опитвам да направя — въздъхна Уайт. — Но ако продължавате така… — той не продължи, а укорително изгледа Ребека, после се обърна към Щефан и посочи към задната врата. — Какво беше това?

Щефан не отговори веднага. Уайт го изгледа замислено, обърна се на пета, отиде до вратата и я затвори. — Можете да говорите съвсем открито. Мат знае всичко и се ползва с пълното ми доверие.

— Така ли? — попита Щефан. — С моето обаче не.

— Разбирам ви, Щефан — отвърна Уайт. — Само че се лъжете. Мат през цялото време беше близо до вас, защото аз така му заповядах.

— Колко великодушно! — сърдито се обади Ребека. — След като насъскахте след нас онези убийци, сега ни изпращате личното си куче-пазач.

— Вече казах, че съжалявам! — Уайт едвам се сдържаше да не избухне. — Цялата история…

— … е доста сложна за вас! — прекъсна го Ребека.

— … се изплъзна от контрол — добави Уайт. — Това ли искате да чуете? Добре, признавам. Нещата се развиха не така, както предвиждах. Така добре ли е? Доволна ли сте? Добре, ето, че го чухте! Но щом като заговорихме отново за това, нека ви кажа, че и вие не сте съвсем невинни, скъпа моя.

— Вярно е — каза Ребека. — Не трябваше да ви вярвам.

Уайт извади дясната си ръка от протезата и посочи към Ева.

— Нищо от това нямаше да се случи, ако не я бяхте взели. За две седмици бях изключен от играта, забравихте ли? Хората на Барков никога нямаше да стигнат до Франкфурт, ако не бях зает с други неща.

— Стига вече! — обади се Щефан. — Оставете я на спокойствие!

Уайт направи физиономия, с която искаше да каже: „Не аз започнах“, вдигна рамене и пъхна ръката си обратно в протезата.

— Прав сте — каза той, — в момента имаме други проблеми. Имате ли други чисти дрехи тук в къщата, или всичко бяхте сложили в чантата?

— Защо? — попита Ребека.

— Изглеждате малко пораздърпана — отвърна Уайт. — Преоблечете се и пооправете себе си и детето. Не искаме да се набиваме на очи, нали?

Ребека явно не разбираше какво иска да й каже Уайт. Щефан шумно пое дъх през устата.

— Нали не мислите наистина, че ще излезем оттук? — попита той. — Дорн сигурно е заповядал да пристигнат поне сто души. Какво искате? Да си пробивате път със стрелба ли?

— В известен смисъл вече го направих — отвърна Уайт и потупа джоба, откъдето преди беше извадил мобилния телефон. — Никой няма да дойде, повярвайте ми. Или ако дойде, най-много за да прибере този престараващ се полицай. — Той погледна Ребека. — Побързайте, след няколко минути колата ще е тук.

Ребека инатливо го изгледа, но после разумът й надделя, тя сърдито се врътна и излезе от стаята. Щефан и Уайт я последваха до помещението — съчетание от хол и офис, където в момента бяха Роберт, телохранителят му и Дорн. Инспекторът телефонираше — или поне се опитваше. Ако се съди по това, как тресна слушалката върху вилката, това не беше първият му опит.

— Проблеми ли имате, господин главен инспектор? — злорадо попита Уайт.

Дорн проследи Ребека с поглед, докато тя се скри в горния край на стълбата, и едва тогава отговори:

— Няма връзка. Не ми се иска да вярвам, че вие имате нещо общо с това.

— Разбира се, че не — отговори Уайт, продължавайки да се хили.

Щефан обаче почувства, че зад усмивката се появи безпокойство, което американецът поне засега не искаше да издаде. С две бързи крачки той се озова до Дорн, вдигна слушалката и се заслуша.

— Мислите ли, че можете по-добре да избирате от мен? — попита Дорн.

— Странно — промърмори Уайт. — Връзката не изглежда прекъсната. — Той вече не скриваше безпокойството си. Върху лицето му беше изписан направо страх. В следващия миг обаче отново се ухили. — Все пак май имам късмет.

— Дайте ми мобилния си телефон — заповяда Дорн.

— Дори не ми идва на ум — каза Уайт и погледът му зашари из помещението, по вратата, стълбата и се спря за по-дълго на прозореца. — Собственост е на правителството на САЩ и не мога да ви го дам.

— Ако си мислите, че съм в настроение да слушам глупостите ви, лъжете се — каза Дорн. — Все ми е едно кой сте или какво сте, мистър Уайт. Смятайте се на първо време за арестуван.

— Много смешно — подхвърли Уайт. Гласът му звучи съвсем неадекватно, сякаш не е тук, помисли си Щефан. Нещо твърде много го беше обезпокоило. Нещо, което поглъщаше цялата му концентрация. Погледът му ставаше все по-нервен. Търсеше нещо.

Щефан крадешком извърна глава и погледна втория американец. Мат, както Уайт беше нарекъл русокосия, продължаваше да е все така мъртвешки блед. По челото и горната му устна проблясваха ситни капчици пот, а погледът му беше помътнял. Въпреки това и той изглеждаше също така напрегнат като Уайт. Нещо не беше наред.

Щефан се заслуша в себе си. Мигновено прие подсъзнателна информация, която нормалното му човешко съзнание до този момент бе игнорирало. Усети непоносимата мъка, която изпитваше в момента Мат, и разбра какво е ял предната вечер Роберт, но повече нищо. Ако съществуваше някаква скрита опасност, то вълчите му инстинкти го бяха изоставили, защото не я улови.

Не беше възможно. Соня и брат й дори не бяха наблизо, иначе щеше да ги усети.

— Какво трябва да направя, за да ме възприемете сериозно? — сухо попита Дорн. — Да ви заплаша с оръжие ли?

Той наистина посегна към джоба си, сякаш искаше да извади пистолета. С ъгълчетата на очите си Щефан забеляза как Мат се изпъна, Роберт също уплашено пое въздух. Без да се впечатли ни най-малко, Уайт бръкна в джоба си, извади телефона и го разтвори.

— Не работи.

— Какво значи това? — Дорн буквално го изтръгна от ръката му, вгледа се намръщено в миниатюрния апарат и натисна уж произволни бутони.

— Няма смисъл — каза Уайт. — Не получава сигнал.

— Това не може да е случайно — промърмори Роберт. — Какво става?

— Барков — тихо отговори Уайт.

В продължение на няколко секунди стана съвсем тихо. Дорн втренчено гледаше американеца, а Щефан в същия момент разбра с абсолютна сигурност, че той е прав. Това беше единственото обяснение. Единственото смислено обяснение.

И в крайна сметка причината, поради която Соня и братята й се бяха появили. Не за да отведат детето — това можеха да сторят и по-късно, при това с много по-малък риск. Бяха дошли чак тук по същата причина, поради която преди се бяха появили и в болницата — не за да им причинят зло, а за да ги защитят.

— Глупости! — изсмя се Дорн, но смехът му прозвуча безкрайно фалшиво. — Това са детинщини. И сега ще им сложа края, бъдете сигурен.

Той остави телефона на масата, мина покрай Уайт и се приближи до вратата. През това време не спираше да клати глава и се опита да придаде насмешлив израз на лицето си, но движенията му го издаваха. Щефан усети, че вътрешно полицаят трепери от страх.

— На ваше място не бих го направил — каза Щефан.

Дорн спря. Твърде бързо, както се стори на Щефан. Изкуствената усмивка върху устните му стана още по-широка, но в същото време сякаш си отдъхна с облекчение. Та нали и той играеше някаква роля, а в момента всъщност беше техен заложник.

— Защо? — попита все пак инспекторът.

— Къде е помощникът ви? — попита Щефан. — Вестерман?

— Нямам представа — отвърна Дорн.

— Излезе навън — обади се Роберт, вдигайки извинително рамене. — Искаше да изпуши една цигара, но аз не понасям да се пуши в къщата. Мисля, че е пред вратата. — Той сбърчи чело. — Само че това беше преди около десет минути.

Той погледна към вратата. Следващите две-три секунди никой не помръдна. Бодигардът на Роберт бръкна под якето си, извади пистолет и се приближи до вратата. Движеше се много предпазливо и отстрани, така че да не може да бъде улучен, ако някой стреля през вратата.

— Бъдете внимателен — каза Уайт.

Мъжът беше предпазлив. Продължаваше да се придвижва към вратата под прикритието на масивната стена, протегна внимателно лявата си ръка към дръжката на вратата, натисна я надолу, поколеба се още частица от секундата и после рязко отвори вратата.

Вестерман стоеше облегнат на рамката на вратата, със скръстени ръце. Наистина беше пушил. Между устните му още висеше догорелият фас на цигарата. Главата му беше клюмнала напред. Щефан видя, че малко от пепелта на цигарата беше паднала върху ревера на копринения му костюм и бе прогорила дупка.

Само че не вярваше, че точно това разваля вида на скъпата му дреха — целият костюм беше почервенял и натежал от кръвта, изтекла от прерязаното му гърло.

— Мили Боже! — прошепна Роберт. — Това не може да бъде!

Той направи една-единствена колеблива крачка покрай Щефан, спря, после решително пристъпи напред.

— Назад! — кресна Дорн.

Всичко стана сякаш едновременно. Телохранителят със скок се хвърли на другата страна на вратата и я затръшна. Дорн сграбчи Роберт с двете ръце за раменете и с такава сила го дръпна назад, че той изгуби равновесие и полетя назад. Отвън сякаш могъщ юмрук се стовари върху вратата, изряза точно на височина на главата една дупка и засипа Щефан и Уайт с дъжд от микроскопични, фини бели дървесни частици, а после разби рамката на една картина в другия край на стаята.

Щефан ужасено се дръпна назад, а Уайт в същото време едва направи половин крачка встрани, при това най-спокойно. Изглеждаше малко изненадан, но в никакъв случай обезпокоен.

Първият изстрел не беше последван от втори, но бъркотията, която настана, не можеше да бъде по-голяма, дори ако хората на Барков бяха стреляли с гранатомет през отворената врата. Роберт жално хленчеше на висок глас и пълзейки на ръце и крака, истерично започна да се отдръпва от вратата, сякаш него бяха уцелили. Опрян на стената, телохранителят също се отдръпна от входа, а Дорн през това време крачеше напред-назад като счупена механична играчка, която не можеше да реши в каква посока да тръгне. Уайт също загуби малко от почти неестественото си спокойствие, направи широка крачка встрани и се обърна към придружителя си.

— Мат! Отзад!

Русокосият изчезна, без да каже дума. Още докато се обръщаше, извади оръжието от джоба си — с лявата ръка, но доста сръчно. По всички правила той в момента трябваше да е полуобезумял от болка, но се владееше като герой от американски екшън филм. Щефан дълбоко съжали, че и Роберт не избираше хората си като Уайт. Мъжът до вратата беше смел, но не особено сръчен. Ако стрелецът отвън наистина искаше, можеше да го улучи като на игра, както впрочем и Роберт, а и самия Щефан. В продължение на няколко секунди и тримата бяха стояли без всякакво прикритие. За човек със снайпер и спокойна ръка представляваха направо покана за точен прицел. Изстрелът през вратата беше предупреждение — може би не толкова драстично, както бяха направили с Вестерман, но също толкова недвусмислено.

Едва сега Щефан осъзна колко абсурдна беше тази мисъл. Стоеше тук и най-спокойно философстваше за качествата на телохранителите на Роберт, докато навън сигурно десетина откачени руснаци се промъкваха през храсталаците и се целеха в тях, ако вече не бяха докарали някое противотанково оръдие!

Мислите на Дорн явно се движеха в същата посока, защото той най-сетне спря да се движи и му кресна:

— Махнете се от вратата, по дяволите! Да не искате да си хванете някой куршум?

Щефан послушно се дръпна няколко крачки встрани. Така не беше точно до вратата, но затова пък почти пред големия прозорец, който гледаше към гаража. Осъзна грешката си, но се отмести без да бърза. Дори не се изплаши. Нещо му подсказваше, че хората отвън не искат да го убиват.

Още не.

— Проклета история! — каза натъртено Дорн. — Какво си въобразяват онези идиоти отвън, къде се намират? Това тук да не е Казахстан? — Той рязко се обърна към Роберт, който все още клечеше на ръце и крака и скимтеше от ужас и го скастри: — По дяволите, млъкнете най-после!

Роберт престана отведнъж и загледа ту него, ту Щефан. Някъде над тях, на първия етаж се затръшна врата и Щефан чу бързи стъпки, трополещи надолу по стълбата.

— Остани горе! — извика той. — И не се доближавай до прозореца!

Стъпките на Ребека спряха, после със същото бързо темпо се отдалечиха. Тя не каза нищо. Щефан явно не беше единственият, който бе посещавал курсове за справяне в кризисни ситуации. Уайт изненадано мръдна лявата си вежда нагоре, но не каза нищо.

— Благодаря — каза Дорн и нервно прокара ръка по брадичката си. Спокойствието и самообладанието му изчезнаха като дим и Щефан не беше много сигурен дали отново ще се появят. Може би погрешно бе преценил полицая. А вероятно самият Дорн досега погрешно се е преценявал. — И откъде така изневиделица се появиха тези проклетници?

— Сериозно ли питате? — обади се Уайт. Дорн го изгледа, а американецът продължи с безгрижен тон: — Вие ги доведохте. И много добре го знаете.

— Глупости! — просъска Дорн.

— Вие бяхте единствената им следа — невъзмутимо продължи Уайт. Щефан напразно се вслушваше да открие някакъв упрек или злоба в гласа му. Американецът просто излагаше фактите. — Ако бях на мястото на Барков-младши, щях да постъпя по същия начин. Трябвало е само да ви наблюдават. Рано или късно щяхте да ги доведете.

— А кой ви казва, че не са последвали вас? — попита Дорн.

— В такъв случай щяха по-рано да нападнат — спокойно отвърна Уайт. — Или наистина си мислите, че са щели да изчакат да пристигне половината полиция на Франкфурт, за да стане цялата история още по-вълнуваща?

— Престанете! — остро каза Щефан.

Уайт само му се ухили, но Дорн гледа безизразно няколко секунди в неговата посока, после кимна с глава.

— Прав сте. Трябва да извикаме помощ. Има ли други телефони в къщата?

— Още десетина — отвърна Роберт.

Уайт добави:

— … които стопроцентово не работят. Забравете за телефоните. Онези отвън дори са се сетили да блокират честотата на мобилния ми телефон. Мислите ли, че не са се погрижили за всички кабели, които излизат от къщата? Трябва да видим как сами да се справим…

Щефан се обърна към Роберт. Шуреят му вече се беше изправил, но видът му беше все така жалък. От десетина години насам Щефан не бе желал нищо по-силно от това, поне веднъж да види Роберт да пълзи на земята, а ето че в този момент не изпитваше никакво задоволство. Дори не и презрение.

— А какво става с твоя мобилен телефон? — попита той. — Нали си събираш такива играчки?

— Имаше един в БМВ-то — отвърна Роберт. — Другият е в дипломатическото ми куфарче, отвън в колата. Откъде да знам, че… — той безпомощно вдигна ръце.

— Само не изпадайте в паника — каза Уайт. — Все още не са влезли тук. В едно нещо сте прав, господин Дорн — тук не е Казахстан. Няма да посмеят да използват тежки оръжия или да щурмуват къщата с „ура“. Това ще привлече вниманието. — Той погледна часовника си. — Какво мислите, кога колегите ви в управлението ще се досетят, че нещо не е наред?

— Нямам представа — отвърна Дорн. — Не по-рано от един час. Дори и повече…

— Прекрасно! — кресливо изграка Роберт. — Значи дотогава ще сме мъртви! Можем само да чакаме да влязат и да ни прережат гърлата! — Той рязко се обърна и кресна още по-силно на телохранителя си: — Защо, по дяволите, се мотаете тук? Направете нещо за парите, които ви плащам!

— И какво да е то? — спокойно попита Уайт. — Да излезе и да застане да го убият ли? — Той не позволи на Роберт да протестира и се обърна към бодигарда: — Имате ли опит в подобни ситуации?

Мъжът поклати отрицателно глава.

— Само теоретичен. Но на всеки тридесет минути трябва да се обаждаме в централата. Ако няма повикване, изпращат кола. — Той погледна часовника си. — След около двадесет минути, струва ми се.

— Няма да ни оставят толкова много време — каза Уайт.

Щефан вече трудно следеше разговора. Поведението на Уайт и на останалите му изглеждаше абсурдно — стояха тук и разговаряха, сякаш току-що бяха гледали серия на поредната сапунена опера и коментираха евентуалния край, а през това време на няколко метра от тях десетина професионални убийци подготвяха истинския им край!

Собствената му реакция също все повече го объркваше. Ослуша се в себе си, но не усети нищо. Нямаше дори и следа от страх. Някъде надълбоко, може би много под нивото на подсъзнанието му, имаше нещо — нещо мрачно, старо и ужасно чуждо. Не му позволи да се събуди. Нямаше нищо общо с тази ситуация. Заплахата от хората на Барков беше реална и наистина сериозна, но той може би вече се беше отдалечил твърде много от света на реалното и уловимото, за да се впечатлява от подобно нещо. Колкото повече Дорн и Роберт изпадаха в паника, толкова по-спокоен като че ли ставаше той. Опасността там отвън не го интересуваше.

— Ще погледна за Ребека и малката — каза той. — Връщам се веднага.

— Добре — усмихна се Уайт. — Ще ви чакаме.

Дорн сбърчи чело, но Щефан предпочете да не изчака реакцията му на думите на Уайт, обърна се и забърза нагоре по стълбите.

Ребека, естествено, не беше последвала съвета му, а стоеше до прозореца и гледаше входната алея. Дори не се обърна, когато той влезе в стаята. Вероятно вече знаеше кой стои пред вратата, още преди той да отвори.

— Виждаш ли ги? — попита той.

— Отсреща са, в колата — Ребека посочи отсрещната страна на улицата. Колата беше паркирана точно срещу портата, малко извън обсега на светлината от къщата. Дори за силното му зрение фигурите се различаваха само като смътни сенки. Преброи две, но не беше сигурен дали на задната седалка няма още.

— Там има още един — Ребека посочи сянката до портата.

Щефан проследи ръката й, но в първия момент не забеляза нищо. После обаче съзря още едно очертание, което клечеше зад храстите.

— Излезли са на лов — промърмори Ребека. Употреби думата съвсем механично, Щефан го почувства. Автомобилът и фигурата отвън излъчваха насилие с интензивността на електрически заряд. Още не го бяха употребили — без да се смята Вестерман, — но бяха готови да го направят. Усещаше се жаждата им за това.

Докато стоеше и се взираше в тъмнината, направи съвсем ново откритие. И преди навън, когато стоеше срещу вълците, беше почувствал насилието, но онова беше сила от съвсем друго естество — безкомпромисната воля да оцелееш, винаги и при всички обстоятелства, все едно какви жертви ще ти струва, но въпреки това отбранителна. Това, което чувстваше сега при руснаците — наситено като лоша миризма, която се излъчваше от тях, — беше нещо съвсем различно. Беше… зло. Същата безогледна решителност, използвана обаче за съвсем друга цел. Решителност, с която злоупотребяваха.

— Знаеш, че Соня е права — каза той след малко. Както и преди, формулираше думите, без действително да ги изговаря. И както и преди, Ребека ги разбираше. Щефан се запита дали в бъдеще ще могат да се разбират все така по телепатия. По-късно? Когато се е случило какво?

Тя не отговори, но дори и това беше достатъчен отговор. Щефан хвърли последен поглед към сянката до портата и колата на отсрещната страна на улицата. Нищо не се помръдваше. Той се обърна и погледна към Ева. Беше се надявал, че ще спи, но малката седеше изпъната в леглото и внимателно гледаше ту към него, ту към Ребека. Вече знаеше, че разбира всяка дума.

— Не мога да живея без нея — изрече най-накрая Ребека. — Не мога, разбери ме!

Разбираше я, естествено. Знаеше, че е така. Същевременно и тя знаеше, че е така, както той казва. Ева не можеше да живее при тях, още повече в техния свят. Ситуацията беше безизходна. Още повече че той предчувстваше, че и те вече няма да могат да живеят в своя собствен свят.

— Идва някой — изведнъж каза Ребека.

Щефан се обърна отново към прозореца. Задната врата на колата беше отворена и отвътре излизаше слаба фигура. Двете други сенки продължаваха да седят по местата си.

Мъжът затвори вратата след себе си — вероятно много тихо, за да не предизвика ненужен шум, който можеше да събуди съседите, обърна се и с бавни крачки прекоси улицата.

— Ти оставаш тук — каза Щефан. — Каквото и да се случи, няма да излизаш от стаята. Пази Ева.

Той излезе от стаята, без да дочака отговора й, и тичешком слезе по стълбата. Долу като че ли времето не се беше движило. Дорн и Уайт продължаваха да стоят и да си говорят, а Роберт беше станал още по-блед.

— Някой идва — каза той. — От хората на Барков е.

Щефан посочи към вратата. Роберт стреснато подскочи, а Дорн също не можа да се овладее достатъчно, вдигна оръжието и се прицели в затворената врата. Единствено Уайт реагира толкова бързо и правилно, както Щефан очакваше: обърна се към вратата, с жест нареди на телохранителя на Роберт да застане в мъртвия ъгъл, когато тя се отвори и същевременно посочи с изкуствената си ръка към Щефан:

— Останете там!

Щефан остана на предпоследното стъпало. Целият беше нащрек. Всичките му сетива бяха напрегнати до скъсване, но външно запази пълно спокойствие.

Уайт завъртя топката на вратата, отвори я съвсем леко и бръкна в джоба на сакото си, за да извади оръжието. Чак след това протегна отново изкуствената си ръка към вратата и я отвори изцяло. Щефан послушно стоеше на предпоследното стъпало. Инстинктивно бе застанал така, че можеше да вижда какво става пред вратата, без самият той да може да бъде видян.

Мъжът, който беше отвън, беше горе-долу на неговата височина и с набито телосложение. Беше вдигнал ръце и ги беше протегнал напред, за да покаже, че не е въоръжен. Щефан напразно се мъчеше да различи върху лицето му следи от страх или дори нервност. Онзи сякаш беше стопроцентово сигурен, че нищо няма да му се случи.

Уайт го заговори на руски. В продължение само на половин секунда мъжът като че ли бе изненадан и объркан, но после отговори също на руски. Направи рязък жест с лявата ръка, на който Уайт реагира с кимване на глава. После се обърна наполовина към тях и каза:

— Момчетата май са гледали повечко филми с Джон Уейн.

— Какво по-точно значи това? — потиснато попита Дорн.

Уайт тихичко се изсмя и посочи с протезата си към Щефан.

— Искат него и жена му. Ако двамата излязат до пет минути, ще ни оставят живи.

— Колко великодушно! — нервно каза Дорн. — И наистина ли вярват, че най-спокойно ще жертваме двама от нас и ще гледаме как ги очистват?

— Това като „не“ ли да го разбирам? — попита Уайт. Гласът му прозвуча едва ли не развеселено. Без да изчака отговора на Дорн, погледна Щефан, усмихна се студено и се обърна към Роберт. — Вие какво мислите?

— Да не сте полудял? — изпъшка Роберт. — Няма да жертвам сестра си!

— Така си и помислих — въздъхна Уайт. Каза нещо на руски към войника, на което той отвърна с презрителна усмивка и поклащане на глава.

— Какво каза? — поиска да разбере Роберт.

Дорн посочи телохранителя, който стоеше скрит в ъгъла зад отворената врата. Мъжът беше нервен, но не излъчваше страх. Единствените в стаята, чиито страх Щефан усещаше, бяха Роберт и Дорн.

— Помолих го да вземе вашия човек.

— Какво? Вие сте луд!

Уайт ядосано се обърна.

— Аз не, но вие явно сте! Момчето няма нищо общо с това! Наистина ли искате за двадесет марки на час да стои тук, за да го убият?!

— Оставам тук — каза бодигардът.

— И без друго не ви искат — въздъхна Уайт и вдигна рамене. — Поне трябваше да опитам. Е, какво да му кажа?

— Да върви по дяволите! — каза Роберт.

— Както желаете. — Уайт кимна с глава, обърна се, без да бърза към руснака, и изстреля един куршум в главата му. После с небрежни крачки отстъпи назад, затръшна вратата и направи крачка встрани.

Роберт изпъшка, а Дорн издаде звук, наподобяващ на тих писък.

— Обезумяхте ли?! Сега…

— … останаха само пет — спокойно го прекъсна Уайт. — Така или иначе няма да ни оставят живи. Или си мислите, че тези убийци държат на думата си? — Той се изсмя. Секунда по-късно, сякаш за потвърждение на думите му, във вратата се появиха три черни дупки. С глухо пляскане куршумите се забиха в отсрещната стена, а следващ залп разби тесния прозорец до вратата. После огънят спря. Руснаците не се и надяваха да улучат някого. Залпът беше гневен отговор на убийството на другаря им, нищо повече. Без ни най-малко да бърза, Уайт влезе в стаята, даде знак на телохранителя да го последва и затвори вратата.

— Един на нула за домакините — каза той.

Огромният панорамен прозорец избухна и се срина сред дъжд от дребни стъкълца. От бара на Роберт рукна водопад от строшени бутилки, чаши и пръскащ наоколо алкохол. Твърдението на шурея му, че прозорците са бронирани, явно не беше съвсем вярно.

Роберт истерично простена и затича панически нагоре-надолу из стаята. Дорн го сграбчи и грубо го тръшна в ъгъла под прозореца. Само с жест Уайт нареди на бодигарда да застане при другия прозорец, обърна се към Щефан и му хвърли оръжието си. Още докато той го улавяше, американецът бръкна в джоба си, извади втори, голямокалибрен пистолет, пробяга под строшения прозорец, притисна се до стената и погледна навън.

От металната рамка до лицето му изхвръкнаха искри. Уайт прибра главата си и изруга.

— Проклет идиот! — изкрещя Дорн. — Защо го направихте?! Сега веднага ще нападнат! Можехме да спечелим време!

— Пет минути — презрително се изсмя Уайт. — Нямаше да има никаква полза.

— Ако успеем да ги задържим достатъчно дълго, докато…

— Глупости! — прекъсна го Уайт. — Какво очаквате? Двучасово сражение? Тези неща стават бързо, повярвайте ми. След една минута всичко ще е свършило.

Втори куршум одраска рамката на прозореца до лицето му и разби една ваза в другия край на стаята. Уайт направи гримаса, но в гласа му се долавяше истинско признание, когато каза:

— Добре стрелят!

— Сигурно имат оптически мерници — промърмори с треперещ глас Роберт. — Ще убият всички ни!

— Доколкото познавам тези типове, на пушките си имат уреди за нощно виждане и мерници с инфрачервени лъчи — почти радостно съобщи Уайт. — Така че, потете се по-малко от страх, иначе сте невероятно добра мишена.

Той светкавично дръпна глава от прозореца и стреля напосоки. Изстрелът прозвуча така, сякаш вътре бе гръмнал топ.

— Щефан! — извика Уайт. — Бързо горе! И пестете муницията, има само осем патрона в магазина!

Щефан се обърна и изтича по стълбата. Уайт стреля още веднъж. Под него Дорн изкрещя нещо, което вече не можа да чуе. Когато влезе в стаята на Ребека, с ужас установи, че тя стои без всякакво прикритие на прозореца и гледа навън, сякаш наблюдава някакъв карнавал, а не нападението на миниатюрната армия, дошла, за да ги убие.

С две бързи крачки се озова до нея, дръпна я назад и я притисна към стената.

— Луда ли си? — шепнешком попита той. — Те имат уреди за нощно виждане!

— Те са отвън — каза Ребека.

— Разбира се, че са те! Те… — едва сега разбра какво искаше да му каже Ребека.

Предпазливо и с разтуптяно сърце се наведе настрани и погледна навън. Градината изглеждаше напълно спокойна. Нищо не се помръдваше. Съзря само объркани тъмни сенки и преливащи се очертания. Почувства какво мисли Ребека. Отвън имаше нещо. Нещо, което така безшумно и умело се придвижваше, че дори за усиленото му зрение оставаше невидимо. Нещо, което бе тръгнало на лов.

— Сигурно ще убият руснаците — промърмори той. А после нас. Мат им беше направил мечешка услуга, стреляйки по Соня. Сега не можеха да очакват защита от нея и братята й, точно обратното. На тяхно място той щеше най-спокойно да изчака, докато руснаците свършеха мръсната работа, после щяха да вземат детето и да изчезнат.

В продължение на три, четири секунди съвсем сериозно премисли възможността да изчака, просто да изчака, докато свърши онази лудост долу, а после да избяга с Ребека и малката. Шансовете им да избягат в цялата бъркотия може би не бяха много големи, но във всеки случай беше по-добре, отколкото да останат тук.

Отхвърли налудничавата мисъл. Дори и да се измъкнеха от руснаците, щяха да попаднат в лапите на Соня и братята й. Но дори и това да не станеше…

За момент Щефан отмести поглед от улицата и погледна нагоре към небето и към Луната. Почувства непознатата, мамещо нашепваща сила, излизаща от него като недоловим глас, който общуваше с нещо надълбоко под подсъзнанието и му разказваше мрачни истории от друг, съвършено чужд свят, като така само се подхранваше и увеличаваше силата си. Не знаеше още колко дълго ще може да му устои. Много дълго няма да е.

А после?

Не си позволи да размишлява върху отговора на този въпрос, а просто посегна към дръжката на прозореца и отвори едното крило. Лъхнаха го студен нощен въздух и истинска буря от объркващи миризми и шумове. Усети, че нещо го наблюдава. Нещо, което се тресеше от гняв и ярост, но въпреки това изчакваше, защото знаеше, че времето е на негова страна.

Долу в стаята се чу изстрел. Дори тук горе пукотът беше много силен. Този път Уайт явно се беше целил по-добре, защото видя, че от каросерията на колата от отсрещната страна на улицата изхвърчаха искри. Две безшумни, оранжево-жълти светкавици от вътрешността на автомобила отговориха на изстрела. Руснаците вероятно бяха завинтили на оръжията си заглушители. Но шумът от оръжието на Уайт отдавна трябваше да е събудил съседите. Той по всяка вероятност стреляше само с тази цел.

— Идват — каза той.

Две-три сенки пробягаха приведени през градината. Човешки сенки. Беше сигурен, че Уайт и останалите долу не ги виждат.

Щефан вдигна пистолета си, после ръката му сама падна надолу. Никога досега не беше стрелял с пистолет. Вероятността да улучи беше горе-долу едно на един милион.

Вместо да пилее муницията и само да издава позицията си на хората на Барков, той се дръпна от прозореца и подаде пистолета на Ребека.

— Слизам долу — каза той. — Ти остани тук. Ако се появи Соня или брат й, стреляй в главите им.

— Като в старите филми за зомбитата ли? — попита Ребека. Опита се да се засмее, но беше твърде нервна за това.

Щефан кимна с глава.

— Един куршум в главата е напълно достатъчен дори за тях.

Бързо, още преди Ребека да успее да отговори нещо, той се обърна и излезе от стаята. Долу цареше мъртва тишина, но напрежението се чувстваше почти като нещо физическо, което го удари в лицето. Уайт продължаваше да стои на същото място, но Дорн и бодигардът бяха заели стратегически по-добри позиции. Роберт клечеше зад канапето и трепереше от страх, но поне беше спрял да хленчи. Щефан подуши потта му, излъчваща паника и страх и в продължение на един безкраен миг се бори със себе си, за да не се хвърли върху него, да забие зъби във врата му, да опита топлата му кръв и…

Затвори очи за секунда, сви ръце в юмруци и с все сила се опълчи срещу страшните усещания, които като червена лава изригнаха от вътрешността му като от кратер на вулкан и горещи и неудържими заляха душата му.

Успя. Вълкът в него се отдръпна, но нямаше усещането, че е спечелил битката. Нещото в него не го погълна, защото още не беше нужно. Трябваше само да изчака.

— Идват — каза той. — Трима са.

Уайт кимна с глава. Дорн стисна пистолета с две ръце. Практически в същата секунда вторият прозорец се пръсна и в стаята скочиха две тъмни фигури.

През другия прозорец.

Щефан разбра — както и останалите впрочем, — че залпът по прозореца е бил само номер за отклоняване на вниманието. Още докато гледаха летящите парчета стъкло, единият от двамата войници скочи на крака, вдигна автомата си и изстреля дълъг откос. Вторият светкавично скочи нагоре, заби лакът в гърлото на Уайт и когато той се наведе, натисна дулото на оръжието си в тила му.

После всичко стана невероятно бързо. Точно така, както каза Уайт — нямаше продължително сражение, а само едно-единствено неописуемо избухване на насилие, което бушува като огнена стихия из къщата и не остави нищо живо. Дорн изкрещя и рухна настрани, а бодигардът отчаяно се опита да се претърколи пред откоса на автомата, който остави черни дупки в пода зад него. Роберт крещеше. По тона му Щефан разбра, че сигурно е улучен. Практически в същия момент в рамката на счупения прозорец се появи и втора сянка и скочи вътре.

Вълкът в Щефан силно изви и този път атаката му дойде така внезапно, че той не можа да се противопостави. А и не искаше. С едно-единствено мощно движение се прехвърли странично през перилата на стълбището, претърколи се на крака и скочи върху войника.

Мъжът не се оказа чак толкова изненадан, колкото на Щефан му се струваше, защото веднага вдигна оръжието си нависоко и с жестока сила заби дулото в стомаха на Щефан. Болката, от която при нормални обстоятелства трябваше да изгуби свяст, сега му се стори странно недействителна. Не отне силата му, а точно обратното — превърна се в нещо, което той използва като кълбо от гняв и ярост, които му дадоха нова сила, вместо да го омаломощят. Още преди войникът да успее да натисне спусъка, той го блъсна силно, взе му оръжието и заби приклада в лицето му. Мъжът падна назад, без да успее да отрони звук.

Щефан усети тъпа болка в бузата, олюля се, изпусна оръжието и в продължение на секунда объркано гледа кръвта, от която ризата му се обагряше в червено. Не чувстваше никаква болка, но когато понечи да направи крачка напред, усети, че в краката си няма никаква сила. Погледна надолу към коленете си, протегна ръце напред, за да омекоти по някакъв начин падането си, но установи, че и те са безсилни. Безпомощно се строполи по лице. Заболя го много повече, отколкото прострелването.

Всъщност вече нямаше никакво значение. Всичко мина. След няколко секунди няма да чувства повече болка. Макар че все по-бързо се приближаваше към състоянието на безсъзнание, с невероятна яснота различаваше и най-малката подробност около себе си. Войниците бяха спечелили, както предсказа Уайт — в разстояние на много по-малко от минута. Уайт лежеше на пода, сключил ръце около шията си и отчаяно се опитваше да диша. Роберт ревеше и се търкаляше по килима, вкопчил ръце в коляното си, което заблуден куршум беше превърнал в каша от кръв, червено месо и натрошени кости. Дорн беше застанал на колене и втренчено гледаше лявата си длан. Един куршум беше пробил в нея идеално кръгла дупка с големината на монета от пет марки. Наетият от Роберт бодигард беше мъртъв. Щефан го виждаше само с ъгълчетата на очите си, но почувства, че в безжизненото тяло няма живот.

Край.

Щефан усети, че не беше ранен смъртоносно. Промененият му метаболизъм вече започна да затваря раната. Регенерацията този път ставаше фантастично бързо. Буквално усещаше как плътта около простреляното място първо се разпада, после на нейно място израства нова, здрава. Вероятно щяха да му трябват няколко минути да се възстанови напълно.

Минути, които обаче нямаше на разположение.

Единият от двамата войници заобиколи с бавни крачки канапето и насочи оръжието си към Роберт, за да сложи край на непрекъснатите му викове. Другият извади празния пълнител от автомата си и сложи нов. Щефан си спомни за Мат, но всъщност беше радостен, че не беше тук. Нямаше да промени нищо, само щеше да стане поредната жертва на руснаците.

Опита се да се раздвижи, но усилието му бе възнаградено с експлозия режещи болки в гърдите.

Чу се единичен изстрел. Куршумът мина край лицето на Роберт, оставяйки кървава драскотина върху бузата му. Войникът поклати глава и направи още една крачка напред. През счупения прозорец влетя гигантска черна сянка и скочи право върху мъжа с автомата.

Не му остана време дори да извика. Ноктите на вълка се забиха в гърлото му и още докато двете вкопчени една в друга фигури падаха към пода, изтръгнаха гръкляна. Щефан усети миризмата на прясна, пулсираща кръв и усещането за смърт, което се излъчваше от войника, и това усещане влезе дълбоко в него и подхрани безформеното нещо в душата му. Вълкът Щефан не се раздвижи, но го усети как набира сила. Когато следващия път се събудеше, никога повече нямаше да си отиде.

Затова пък другият, истинският вълк, беше много по-бърз. Руснакът, който се целеше в Роберт, светкавично изостави жертвата си и се обърна. Не беше възможно да е видял какво става зад гърба му, но с инстинктите на войник явно беше усетил новата опасност. В момента, когато се завъртя, вдигна и оръжието си.

Уайт хвърли пистолета си. Той удари руснака по хълбока, без да го нарани, но ударът го извади от равновесие. Краткият откос пропусна вълка и направи един неравномерен ред дупки върху облегалката на канапето. В следващия миг чудовището вече беше върху него.

Атаката на животното отхвърли мъжа назад. Той падна точно до Роберт, опита се да изтръгне неговото оръжие и изрева от болка, когато вълкът заби нокти в лакътя му. Щефан чу как костите изпращяха. Вълната от смъртен страх и болка, която излъчваше войникът, го заля с такава сила, че той почти обезумя. Изправи се — вече можеше да се движи.

Само че вълкът нямаше нужда от помощ. Не ухапа ръката, а направо я отхапа под лакътната става — явно не искаше да убие, а само да обезоръжи противника.

Виковете на мъжа затихнаха. Беше жив, но лицето му изведнъж застина в мъртвешка маска, а широко разтворените очи впериха неподвижен поглед в празното пространство напред. Съдбата беше достатъчно жестока да го остави жив, но в същото време и достатъчно състрадателна, за да го хвърли в шок, за да не може да чувства вече нищо. Поне Щефан така си мислеше.

Вълкът с ръмжене се дръпна малко назад. Отказа се да прегризва гърлото на противника си — не беше на лов, а само защитаваше глутницата. Огледа се бързо и много внимателно в стаята, после бавно, без външни признаци на враждебност, се приближи към Щефан. Обезпокоително човешките очи го измериха с поглед, който моментално го успокои. Беше му простил. Въпреки всичко бяха едно, независимо какво щеше да се случи.

Изведнъж Дорн изкрещя, посегна със здравата си ръка към пистолета, който беше изпуснал на земята, и се прицели във вълка. Щефан понечи да му избие оръжието от ръката, но не прецени правилно — ударът му увисна във въздуха и от силата на собствения си замах той падна. Претърколи се веднага, без да обръща внимание на пулсиращата болка, и се изправи на ръце и крака. За секунда ситуацията се беше променила драматично. Дорн лежеше по гръб, а вълкът клечеше като черна химера върху гърдите му. Лапите бяха разтворени, върху лицето на полицая капеха кръв и слюнка.

— Без движение! — изпъшка Щефан. — За Бога, не мърдайте!

Съмняваше се, че Дорн изобщо е чул думите му. Гледаше вторачено вълка, но в погледа му се четеше нещо, което невероятно напомняше на лудост. Не беше в състояние да се помръдне.

Щефан седна на пода, без да променя мястото си, и раздвижи само ръката си, за да привлече вниманието на вълка.

— Не! — прошепна той. — Не го убивай! Той няма нищо общо с това!

Вълчицата бавно вдигна глава и го погледна. Щефан почти видя вътрешната й борба, противоборството на прастарите инстинкти и една сила, която може би не беше човешки разум, но много приличаше на него, макар и от съвършено друг вид. Не знаеше дали в този си вид Соня изобщо разбира думите му, или и за нея са също толкова безсмислени, колкото тихото ръмжене на вълчицата за него.

Всъщност думите не бяха важни.

След няколко секунди, които се разтегнаха до вечност, вълкът отново наведе глава, почти нежно докосна със зъби гърлото на Дорн и захапа.

Докосването беше съвсем леко, колкото да одраска кожата му, така че капна една-единствена капка кръв. После вълкът се изправи, отстъпи назад и с един скок изчезна през прозореца.

Някъде, все още далеч, но приближаващ се, се чу вой на сирена. В къщата вече беше невероятно, страшно тихо. Нищо и никой не помръдваше. Пъшкането на войника бе престанало, дори Роберт вече не хленчеше. Ето го спокойствието след бурята, помисли си Щефан — не така заплашително като преди нея, но затова пък изпълнено със съзнание за смърт.

Концентрира се за момент върху горния етаж. И там цареше пълно спокойствие, но не така тежко като тук. После на ръце и крака припълзя до Дорн и му помогна да седне.

— Наред ли сте?

Дорн леко поклати глава, по-скоро като рефлекс, а не като отговор, и вдигна ръка към гърлото си. Върху лицето му се изписа израз на безкрайно объркване, когато видя светлочервената кръв, полепнала по върха на пръста му.

— Какво… какво беше това? — заекна той.

— Вярвате ли във върколаци? — Щефан горчиво се засмя. — Ако не, точно сега е моментът да започнете да вярвате.

Дорн го гледа в продължение на секунда, без да може да каже нищо. Объркването му прерасна в нещо по-лошо, което граничеше с безумието, но в същия момент явно се включи някакъв защитен механизъм и погледът му отново се проясни.

— Нищо ми няма — промърмори той. — Поне все още съм жив.

— И за да продължите да бъдете, най-добре е и двамата да наведете глави надолу — обади се Уайт от другата страна на стаята. Гласът му звучеше съвсем чужд, думите излизаха с мъка от устата му. Разбира се, помисли Щефан, истинско чудо е, че ритникът на руснака не изби гръкляна му. — Още не е свършило.

Сякаш за доказателство на думите му отвън на улицата се чу единичен изстрел, последван от силен вой. Щефан не се изплаши — руснаците щяха да направят единственото правилно според тях нещо — да стрелят срещу вълците, които бяха по-лесна цел. Когато разберат, че няма смисъл, вече ще е късно.

Воят на сирените вече беше достатъчно близо. Чуваха се още две или три коли. Сигурно съседите най-сетне бяха реагирали и бяха извикали полицията. Щефан прецени, че полицаите щяха да са тук след две-три минути. Руснаците нямаха достатъчно време за още едно нападение. Ако Барков имаше поне малко разум, трябваше да прибере останалите си живи хора и да изчезне възможно най-бързо.

— Останете долу — каза той на Дорн, изправи се на ръце и крака и допълзя до прозореца. Мъжът, който беше изхвърлил, вече не беше отвън. Сигурно вълците са го намерили. По-вероятно беше обаче, да е дошъл в съзнание и да се е скрил. Щефан се надяваше да е така. Достатъчно бяха умрели.

Огледа за последен път градината, обърна се все така на ръце и крака и отиде до Роберт. Шуреят му се беше свил зад коженото канапе и бе протегнал напред десния си крак. Цялото му тяло трепереше. На Щефан не му бяха нужни сетива на хищник, за да разбере, че е напълнил гащите. Само че при мисълта за това не изпита същото удоволствие, както щеше да е, преди да се случи цялата история. Роберт бе станал толкова маловажен, че вече не изпитваше дори и презрение към него.

— Ще погледна за Мат — каза Уайт. — Нещо не е наред, отдавна трябваше да е тук.

Щефан много добре можеше да си представи какво не беше „наред“ с помощника на Уайт. Него вълците бяха пощадили, защото принадлежеше към тях, но не беше така с Мат. Освен това усещаше, че зад вратата, към която посочи Уайт, нямаше вече живот.

Въпреки това кимна с глава. Докато Уайт приведен прекосяваше стаята на зигзаг, той клекна до Роберт, огледа се с търсещ поглед и накрая разкопча колана му. Шуреят му простена от болка, но не се опита да се възпротиви, а му помогна да извади колана от панталона. Жестът изпълни Щефан с някакво абсурдно чувство на отчаяние. Май все пак предпочиташе Роберт окончателно да се беше превърнал в хленчещ страхливец.

Завърза, доколкото можа, крака на Роберт с колана. Раната продължаваше да кърви, но не толкова силно като преди. Роберт вероятно щеше да изгуби крака си, но поне щеше да е жив.

— Няма страшно, ще се оправиш. Кавалерията вече пристига, чуваш ли?

Сиренният вой вече беше съвсем близо, може би на минута разстояние или дори по-малко. Щефан предпазливо погледна иззад облегалката и видя, че автомобилът на руснаците все още е на отсрещната страна на улицата. Сигурно са избягали без него, помисли си той.

Роберт отново проплака, но този път не от болка. Когато погледна Щефан, в очите му проблесна паника.

— Какво е станало с теб?

— Нищо ми няма — отвърна Щефан, но Роберт силно поклати глава. С всяка дума гласът му ставаше все по-писклив.

— Раниха те! Видях… с очите си!

— Беше само драскотина.

— Лицето ти! Беше разкъсано! — изпъшка Роберт. — Видях много добре, ти падна в стъклата! — Невероятно бързо, така че Щефан не можа да избегне движението, той вдигна ръка и заби нокти в бузата му. — Няма нищо! — изпищя той. — Нищо! Кой си ти?!

Щефан удари ръката му. Разбира се, раните по лицето му бяха изчезнали, дори ги беше забравил.

Но Роберт не. Той затрепери още по-силно и Щефан усети по миризмата, че от страх се напика. Още малко и шуреят му щеше да полудее от страх.

— Какво си ти? — отново изхленчи Роберт. — Какво става тук? Какво си?

— Успокой се! — каза Щефан. — Ще ти обясня всичко, но по-късно. Сега да се погрижим най-напред да останеш жив.

Беше лъжа. Нямаше да има по-късно. Поне не за него и Ребека. Но сега не беше време да обяснява на Роберт нещо, което и той сам не разбираше. И не искаше да разбере. Наведе се да намести крака на Роберт в по-удобно положение, но той отблъсна ръцете му с вик и тромаво пропълзя малко назад, макар че движението несъмнено му причиняваше огромна болка.

— Не ме докосвай! — изкрещя той. — Не ме докосвай, чудовище!

Щефан не се и опита да го докосне. Много добре разбираше шурея си. Роберт почти беше изгубил разума си. Каквото и да направеше, щеше да стане само по-лошо.

— Съвземи се! Линейката скоро ще пристигне.

Роберт продължи да заеква нещо неразбрано, но Щефан вече не го слушаше. Вдигна внимателно глава и крадешком погледна през счупения прозорец. Сирените се чуха съвсем близо. По мократа улица пробягаха сини сенки от сигналните лампи, а секунда по-късно блесна ярката светлина на фарове, които светнаха право в портата. Полицейската кола спря със свистящи гуми на около десетина метра от колата на войниците.

В следващия миг избухна.

На Щефан му стори, че видя червено-бяла светкавица, излизаща от задния прозорец на колата на руснаците, и буквално в същия миг полицейската кола се превърна в разтворен цвят от бяла жарава и пулсиращ червен пламък. Горящи метални парчета се разлетяха на всички страни. Дори вътре в къщата се усети вълната от въздушното налягане и горещината.

Щефан се наведе зад канапето с половин секунда закъснение. Остатъците от стъклото в рамката на прозореца отчетливо издрънчаха. В градината и по покрива над главите им като гореща градушка изтропаха летящи парчета. Отвън се включиха няколко алармени инсталации.

— За Бога! — изпищя Роберт. — Какво е пък това сега?!

Щефан не можа да отговори, беше съвсем шокиран. Беше очаквал всичко друго, но не и че Барков и хората му могат да бъдат толкова откачени, че да започнат истинска война тук. А това означаваше не друго, а че…

Щефан отказа да довърши мисълта си. В следващия миг откъм прозореца се чу пъшкането на Дорн. Почти против волята си Щефан надигна глава и също погледна навън.

Това, което видя, го накара за секунда да застине на мястото си.

Полицейският автомобил гореше с ярка светлина и хвърляше в нощното небе червени и бели отблясъци, които събуждаха сенките за странен живот и караха очите на Щефан да сълзят. Зад него колата на руснаците приличаше на пулсираща сянка, чиито очертания сякаш се разтопяваха в жарта като в светеща киселина. Въпреки това различи, че задната врата е отворена и от нея в момента излиза висока слаба фигура, която с бавни крачки заобикаля огъня — толкова близо, че се запита как издържа топлината. Сянката държеше на рамото си тръба, дълга почти метър.

Осъзнаването на това, което видя, и проблясването от тръбата дойдоха почти едновременно в някаква нищожна част от секундата, когато Дорн изкрещя: „Залегни!“ и скочи встрани.

Щефан се просна по корем на пода, претърколи се и видя размита сянка да преминава върху огнен пламък над главата му.

Ракетата изсвистя през стаята, проби стената и избухна в съседното помещение.

Резултатът беше унищожителен.

Страховит гръм разтърси сградата до основи. Стената рухна и засипа стаята с дъжд от развалини, пламък, горяща хартия и адска горещина. Всички останали стъкла се пръснаха. От вълната сгъстен въздух мебелите се разлетяха напосоки, а Щефан, Роберт и мъртвият руснак се хлъзнаха по пода. Шумът и горещината бяха неописуеми. Щефан изкрещя от болка, закри лицето си с ръце и почти изгуби съзнание, когато с все сила се блъсна в стената отсреща. Побелели от горещината парчета камък го удариха по главата и гърдите. Роберт също беше засипан. От бушуващата стихия виковете му не се чуваха, само устните мърдаха.

От дима излезе фигура в горящо палто. Беше Уайт. Крещеше неистово, но въпреки това явно не беше загубил самообладание, защото поне се опитваше да се измъкне от горящата дреха. Ранената ръка му пречеше. Пламъците, които първоначално излизаха само от гърба, сега обхванаха лявата му ръка и вече пълзяха към рамото и лицето.

Щефан се олюля, скочи върху Уайт и сграбчи с две ръце палтото му. Платът се скъса като хартия. Щефан не почувства истинска съпротива и просто дръпна надолу дрехата, захвърли горящите парчета настрани и бързо издърпа Уайт на безопасно място.

— Какво става? — извика той. — Тежко ли сте ранен? Къде е Мат?

Уайт поклати глава, което трябваше сигурно да е отговор и на трите въпроса: не знаеше, не беше тежко ранен и помощникът му със сигурност не беше вече жив. Отговорът, който даде миг по-късно, бе заглушен от автоматичен откос. Куршумите заваляха като дъжд върху развалините и горящите мебели наоколо, но нито един не улучи.

— Едно нещо трябва да им се признае на тези момчета — Уайт прокара длан по лицето си, за да избърше кръвта. Лявата му буза беше лошо изгорена. — Дяволски упорити са!

Отново последва къс откос от автоматично оръжие. Този път изстрелите улучиха стената точно над главите им и рамката на прозореца. Уайт сви глава между раменете.

— Проправят си пътя със стрелба — каза той и изкриви лице в гримаса. — Къде е моето оръжие? — Той посегна надолу, но после си спомни, че палтото му е на парчета и разхвърляно из цялата стая. Огледа се с тъжен поглед около себе си, но Щефан поклати глава.

— По-добре не опитвайте. Ще ви перфорират.

Уайт се изсмя.

— Лекарят ми предписа чист въздух, но, мисля, че нямаше предвид точно това.

Щефан загрижено се огледа наоколо. От помещението зад разрушената стена проблясваха огнени пламъци, около тях също гореше — на повечето места малки, трептящи огнища, които бързо щяха да се разпространят, ако не ги угасяха.

— Къде са приятелите ви? — попита Уайт.

— Полицията ли? — Щефан поклати глава. — Защо са ни? Онези ще ги убият.

— Нямах предвид тях — каза Уайт.

Щефан гневно го изгледа.

— Не са ми приятели! — остро рече той. — И по-добре се надявайте да не ги видите още веднъж. Още ли не сте разбрали какво става тук?

— Напротив — отвърна Уайт, станал изведнъж съвсем сериозен. — Но отказвам да го проумея.

Пореден автоматичен откос прекъсна разговора им. Щефан имаше чувството, че стрелецът съвсем се е приближил. Трябваше им оръжие!

— Колко муниция имате още? — попита той Дорн.

— Много малко — отвърна полицаят.

Проехтя единичен изстрел и на два сантиметра до лицето на Дорн рамката на прозореца се разцепи и дребни трески се разхвърчаха наоколо. Няколко от тях попаднаха върху бузата му и той бързо сви глава между раменете и се наведе.

Горе в къщата се пръснаха стъкла и миг по-късно се чу писъкът на Ребека.

Всичко остана на заден план. Щефан скочи, завъртя се и с огромни скокове хукна към стълбището. Уайт изкрещя нещо, автоматът отново се обади. Куршумите изсвириха край него, забиха се в пода пред краката му и в отсрещната стена. Нещо го дръпна по рамото. Май го улучиха. Нямаше никакво значение. На зигзаг прибяга до стълбата, затича нагоре, вземайки по две-три стъпала наведнъж, и се насочи към стаята на Ребека. Тя вече не крещеше, но зад затворената врата се чуваше шум от ожесточена борба.

Щефан затича още по-бързо, бутна вратата с рамо и влетя в стаята.

От силата на собственото си движение полетя напред, олюля се към леглото и най-сетне успя да спре и се обърна.

И светът се превърна в кошмар.

Ева лежеше върху широкото легло. Изглеждаше невероятно дребна и изгубена. Очите й бяха широко отворени, но не бяха будни. Вратът й беше пречупен.

В първия момент никъде не видя Ребека. Шумът от борбата обаче продължаваше — чуваше се гневно ръмжене и хъркане, трошене на стъкло и тъпи удари, звуци от разкъсване. Шумовете идваха от банята. Щефан се запрепъва в тази посока, удари се силно в рамката на вратата и съзря пред себе си вилнеещи сенки. Лепкава миризма на кръв го удари в носа като мокра топла ръка.

Опипа слепешком, търсейки ключа за осветлението. Цяла вечност му трябваше, докато го намери. Натисна копчето. Бялата неонова светлина примига два пъти и заля помещението. Кошмарът се превърна в нещо още по-ужасно.

Ребека бе паднала наполовина в душ-кабината. Стъклената преградна стена беше счупена, белият порцеланов под целият беше в кръв.

Огромен снежнобял вълк стоеше над нея, впил зъби в рамото й и така настървено я тръскаше, че ръцете и краката й се мятаха настрани. Ако изобщо бе имала възможност да се съпротивлява, тази съпротива отдавна беше престанала. Въпреки това вълкът не я пускаше. Кръв течеше от многобройни рани по тялото й, но бялото чудовище продължаваше да хапе.

Долу се чуха изстрели, после проехтяха писъци — два-три гласа крещяха едновременно. Нещо експлодира и от ужасния грохот Щефан най-сетне се отърси от вцепенението си. Хвърли се напред с огромен скок и дръпна вълка от тялото на Ребека. Животното изви пискливо, но по-скоро от изненада, отколкото от болка. С още по-голяма сила Щефан го вдигна нагоре, завъртя го и го метна безжалостно към стената. Вълкът се свлече с жално скимтене. Щефан се обърна и се наведе над Ребека.

След като вълкът я изпусна, тя се беше преобърнала и сега лежеше с лице към пода, в локва кръв и вода. Течността не беше много — може би три-четири сантиметра, но достатъчно, за да се удави, ако поеме въздух.

Щефан я хвана за раменете и така рязко я обърна, че главата й се удари в металния ръб на стъклената стена.

Не издаде звук, дори когато Щефан отново я дръпна за раменете и силно я разтърси, от което главата й се разлюля.

Беше мъртва.

Вълкът беше прегризал гърлото й.

Щефан силно изпищя, вдигна я за раменете и с все сила я притисна до себе си — толкова силно, че ако още дишаше, би я задушил. Продължаваше да крещи името й, макар да знаеше, че никога вече няма да отговори, никога. Безсмъртието не беше продължило дълго. Кръвта на Ребека се стичаше топла и лепкава по гърдите му, но тялото вече беше започнало да изстива. Въпреки това не преставаше да крещи името й, очаквайки в следващия миг жена му да отвори очи и да поеме глътка въздух.

Но това не стана. Смъртта беше необратима.

Вместо нейния глас Щефан внезапно чу заплашително ръмжене. Обърна се и погледна право в лицето на белия вълк. Козината му беше пропита с кръвта на Ребека и в погледа му се четеше подигравателно предизвикателство.

Вълкът скочи към него. В тясната баня нямаше достатъчно пространство за истинско засилване и скок, така че по-скоро бутна Щефан. От своя страна и Щефан нямаше място за истинска отбрана. Удари се в ръба на ваната, но някак успя да не падне — което щеше да означава сигурната му смърт — и се препъна заднешком точно пред вълка. Успя да вмъкне едната си ръка между себе си и хищника. Другата заби, колкото силно можа, в бялата козина на животното и така се опита да избегне тракащите челюсти.

Силите му не достигаха. Зъбите на животното се приближиха до гърлото му — бавно, с кратки, почти механични движения, но неудържимо. Почти — не съвсем, но почти — беше сигурен, че вълкът не използва цялата си сила, а само частица, но напълно достатъчно, за да е малко по-силен от него. Все едно колко отчаяно се бореше за живота си, животното целеше да му даде напразна надежда за победа, за да го нападне малко след това още по-ожесточено.

Зъбите на хищника хлопнаха точно на сантиметър пред лицето му, а миг след това още по-близо, така че Щефан почувства как върху лицето му останаха кървави следи. Болката беше нищожна в сравнение с това, което изпита преди това, но въпреки това му подейства много по-силно.

Нещо в него избухна. Вълкът Щефан окончателно се пробуди, разбунтува се срещу разядените от киселината на мъката вериги и ги разкъса с един-единствен мощен напън. Беше свободен. Нещото от другата страна завинаги бе прекрачило Вратата и сега надигаше грозната си глава за триумфиращ рев. С непоклатима сигурност Щефан осъзна, че То никога повече няма да си иде. Нямаше дори и най-малък шанс да го изтласка отново в тъмните бездни на душата си, откъдето беше изпълзяло, защото отведнъж То се беше оказало много по-силно от него.

Това всъщност вече нямаше никакво значение, защото в същото време чудовището в него го изпълни и с неочаквана сила, с безкомпромисна, брутална воля за победа, без значение на каква цена и само това беше важно. Това, което щеше да дойде след това, нямаше никакво значение. Животът му вече беше свършил. След човешката същност му отнеха и жената, която обичаше, и детето. Вероятно щеше да умре или да се превърне в нещо, нямащо много общо с това, което беше досега, но когато достигнеше целта, дори тази цена нямаше значение.

Мъст.

Излъгаха го. Взеха му всичко, което притежаваше, и сега трябваше да платят!

С един-единствен гневен тласък отблъсна вълка от гърлото си, вдигайки го същевременно нагоре, така че той застана на задните си лапи, и го завъртя. Изненаданото животно нададе писък и за две-три секунди беше съвсем объркано. Когато разбра какво е станало с привидно безпомощната му жертва, вече беше късно. Щефан изведнъж се озова зад него, сключил ръце около врата му и с все сила дръпна главата назад.

Вълкът изви. Дори в това неблагоприятно положение, изправен на задни лапи и с противник зад себе си, той беше по-силен от Щефан. Започна да се мята на всички страни, опитвайки се да извие главата си колкото може по-назад, за да ухапе Щефан в лицето.

Щефан удвои усилията си, за да обуздае беснеещия звяр. С дясната си ръка хвана лявата си китка и стисна с всичка сила, но това просто не беше достатъчно, за да удуши вълка или дори само да му пречупи врата.

Животното се отбраняваше все по-ожесточено. Разтворените му челюсти все повече се приближаваха до лицето на Щефан. Не можеше да извие глава достатъчно назад, за да го захапе, но не беше и нужно. Все едно къде щеше да го ухапе, с него беше свършено.

Сякаш отгатнал мислите му, вълкът като че ли удвои усилията си. Щефан беше блъснат назад и толкова силно удари бъбреците си в ръба на умивалника, че от болка му призля. За частица от секундата хватката му се отпусна и вълкът безмилостно използва шанса. Надигна се за пореден път, метна се встрани и извъртя глава назад в почти невъзможна поза. Челюстите му хлопнаха и разкъсаха бузата на Щефан. Лявото му око престана да вижда, а миризмата на собствената му кръв почти го влуди. Напрегна се максимално, за да не изпусне чудовището. Свлече се на пода, стискайки зъби от ужасната болка при одирането на гърба си в ръба на металния умивалник. Продължаваше с все сила да стиска белия звяр и заби дясното си коляно в гръбнака му, за да го пречупи.

Не успя, но поне изпита удоволствие от това, че звярът изви от болка. Започна да не вижда и с дясното око. Кръвта се стичаше по лицето и му пречеше да вижда. Продължаваше да стиска. Ако само за секунда отслабеше хватката си около врата на вълка, беше загубен. Животното просто беше много по-силно от него.

Челюстите отново изтракаха. Този път докопаха гърлото на Щефан. Не го заболя много, но усети как струйките кръв по гърдите и рамото му станаха по-силни. Молеше се вълкът да не е улучил сънната артерия. Раната можеше да заздравее, но регенеративните способности нямаше да му помогнат, ако загубеше много кръв. А вълкът нямаше да го чака да си почине, за да продължи борбата на живот и смърт. Тя трябваше да бъде решена сега, веднага.

За сетен път животното се надигна изпод ръцете му. Дясната ръка на Щефан се изплъзна и увисна надолу. Вълкът беше свободен! В миг на безмерно отчаяние Щефан заби двете си ръце в козината му, извъртя се и с все сила удари главата му в ръба на умивалника.

Зъбите на звяра се счупиха. Той изви силно, но в следващия миг лудешкото му мятане и съпротивата му се превърнаха в безпомощно треперене. Задните му лапи се подхлъзнаха и като с юмруци удариха Щефан по гърдите и корема, но той почти не усети ударите. Втори път блъсна черепа на животното в метала, после още веднъж, и още веднъж. Продължи, докато животното почти престана да се движи. Беше някаква ярост, опиянение от кръвта, което по нищо не отстъпваше на това на хищника и не можеше да спре, преди да бъде утолено. Дори когато крайниците на вълка отдавна бяха престанали да потръпват и жалното му скимтене съвсем угасна, той продължи да блъска главата му в металния ръб. После избликът на кристалночист гняв се изпари така отведнъж, както беше дошъл. С него изчезна и силата, която до този момент го беше изпълвала.

Строполи се на пода, изтощен докрай. Нямаше сили дори да измъкне ръцете си от козината на вълка, така че животното, падайки долу, го повлече със себе си и той удари челото си в същия този ръб, в който досега беше блъскал него.

Не изгуби напълно съзнание, но то беше почти същото като да беше. Дълго време — в действителност може би само няколко минути, но за него цяла вечност, в която пропадаше в друго измерение, изпълнено с безгранична мъка — не беше съвсем на себе си, но не и изцяло в безсъзнание, а гост в обладан от страх сумрачен свят, в който човешкото у неговия дух заплашваше да се разпадне. Щефан дори не се и опита да се бори, за да го задържи. Може би така щеше да е по-добре. Може би това беше най-удобният начин, свързан и с най-малко болка — да се остави да пропадне в тази сива призрачност и да чака съзнанието му да угасне като роса при първите лъчи на утринното слънце. Така или иначе беше загубен. Нещото от другата страна на въртящата се врата беше освободено и щеше да победи, ако излезеше на двубой с него. Така наистина беше най-добре — да се откаже от всякаква съпротива и да чака края — възможно най-бързо и безболезнено.

Изведнъж му се стори, че чува шум. Не шума от битката долу в къщата, а звук в непосредствена близост до себе си.

Сигурно беше вълкът, който вече се възстановява от раните, които Щефан му беше причинил. Все пак имаше някакъв нищожен шанс това да е Ребека, която да не е била наистина съвсем мъртва. Тази нищожна надежда, родена единствено от отчаяние, му даде сили да се отърси от опиянението на безсъзнанието. С мъка се претърколи през тялото на мъртвия вълк. Около него всичко се завъртя. Почувства се безкрайно слаб и изтощен. Раната на врата му вече беше започнала да се затваря, но кръвта все още продължаваше да се стича на тънки струйки. Трябва да отиде при Ребека! Ако още беше жива — ако отново беше жива! — имаше нужда от помощта му.

С невероятно усилие се надигна на ръце и крака, избърса кръвта от виждащото си дясно око и запълзя към Ребека.

Уайт връхлетя горе след около три-четири минути. Щефан вече чуваше тропота от стъпките му по средата на стълбището, но дори не се обърна към вратата. Знаеше кой идва. Усещането за Уайт беше като изписано с огромни червени неонови букви. По същия начин щеше да различи който и да било друг.

Американецът се препъна и нахълта в хола, спря за миг и бързо се огледа. Щефан усети ужаса му, когато съзря Ева върху леглото и после още по-силния, дълбаещ страх, който започна да се надига отдолу. Уайт само се представяше за силен. Толкова перфектно и толкова дълго вече играеше ролята си, че сам бе започнал да вярва, че е такъв. Дълбоко в себе си обаче таеше същия огромен страх като Роберт или Дорн, а вероятно и още по-голям, защото несравнимо по-добре знаеше какви жестокости и ужаси можеше да поднесе съдбата.

Всичко това и още много, безкрайно много, което човешкото му съзнание не можеше да опише с думи, го връхлетя в мига, в който Уайт влезе. Вече не му трябваха слух и зрение. Човешките сетива бяха толкова бедни! Можеше да е сляп и глух и пак щеше да долавя хиляди пъти повече неща от обстановката около себе си, отколкото преди един ден. Дори не си направи труда да се обърне към Уайт — виждаше всяка негова стъпка, всяко движение, изражението върху лицето му.

Американецът влезе с несигурни крачки в банята, блъсна се в рамката на вратата и извика:

— Щефан! Излизай! Къщата гори!

Първите думи наистина извика, а последната произнесе с шепот — дрезгаво и ужасено, сякаш изгуби гласа си. Сега вече Щефан се обърна към него.

Уайт бе застанал под рамката на вратата и целият трепереше. Погледът му се стрелкаше ту към Ребека, ту към мъртвия вълк. За миг в него проблесна нещо, което заприлича на Щефан на зараждащото се безумие в погледа на Роберт. Знаеше, че Уайт ще спечели тази битка, но мисълта по някакъв начин го успокои. Все пак показваше, че дори той е запазил в себе си частица човечност.

— Мили Боже! — прошепна Уайт. — Какво…

Приближи се, прескачайки мъртвия вълк. Направи го с престорено голяма крачка, сякаш изпитваше страх да не се изцапа с кръв или да не стане жертва на страшното проклятие, ако докосне труп. Погледът му несигурно се премести от трупа на животното върху Щефан.

— Вие ли го направихте?

Щефан кимна с глава.

— С голи ръце? — Гласът на Уайт сега прозвуча развълнувано. Клекна до Щефан и погледна мъртвата Ребека. Изразът върху лицето му премина в покруса. — Съжалявам — прошепна той. — Не исках, повярвайте ми.

Той шумно въздъхна, погледна Щефан и явно очакваше да чуе някакъв отговор. Но Щефан мълчеше. След няколко секунди отдели поглед от лицето на Уайт и погледна жена си. Беше затворил очите й и я бе обърнал настрани. Не искаше Уайт да види прегризаното й гърло.

— Сигурно искам твърде много, очаквайки да ми дадете обяснение — каза след малко Уайт. — Мога да ви разбера, ако в този миг ме мразите.

— Не — каза Щефан. Вече беше много далеч от състоянието, в което можеше да изпитва омраза. Омразата беше чувство, познато в света на хората, а той с всеки изминал миг се отдалечаваше от него.

— А може би трябва — тихо продума Уайт. — В повечето случаи помага, ако има някой, на когото да прехвърлим вината. От това нещата не стават по-добри, но така по-лесно преодоляваме болката. — Той въздъхна дълбоко. — Трябва да излезем оттук, Щефан. Сградата гори.

— Не.

Уайт се постара гласът му да звучи възможно най-съчувствено, когато отговори:

— Това няма да съживи жена ви, детето също. Повярвайте ми, никой няма полза, ако и вие умрете, Щефан.

— А кой казва, че искам да умра?

— Тогава елате с мен. След десет минути цялата къща ще е в пламъци.

— Толкова много време не ми е нужно — отвърна Щефан и посочи мъртвия вълк. Беше достатъчно отдалечен от него, за да разбере какво точно става в момента вътре у него и вероятно никога не би го разбрал, но вече добре можеше да прецени колко време продължава процесът. Уайт нямаше да чака дълго.

— Какво искате да ка… — Погледът на Уайт проследи движението на ръката му. Очите му се разшириха и думите заглъхнаха в задавено пъшкане. Вълкът… движеше се! Лапите му потрепнаха, а разбитият му череп започна да мърда отвътре — сякаш строшените кости се размекнаха до безформена маса, която наново започна да придобива форми.

— Не може… не може да бъде! — заекна Уайт. Обърна се рязко и погледна Щефан. Очите му се дръпнаха навътре в очните ябълки. — Значи е истина! — прошепна той. — Историите, които хората там разказват, са…

— Не се преструвайте! — прекъсна го Щефан. — Много добре сте го знаел през цялото време!

— Но това са само легенди! — Гласът на Уайт стана писклив. — Глупаво суеверие! Няма върколаци, както няма и вампири и духове!

Щефан не беше много сигурен дали последните два вида наистина не съществуват. Не, беше сигурен, че ги има по някакъв начин, че съществуват в някаква форма. Посочи вълка.

— Кажете го на него.

Животното вече се движеше по-осезаемо. Задните му лапи дращеха покрития с плочки под и издаваха звук като от триене на острие на нож върху стъкло. Пред очите им разбитият череп започна да се оформя отново. Животното дишаше с отсечени, мъчителни хрипове. Възстановяването протичаше бързо, но не безболезнено.

Уайт бръкна под якето си и извади пистолет. По-бързо, отколкото Щефан можа да реагира, се обърна и заби дулото на оръжието в тила на вълка.

Буквално в последния момент Щефан изби ръката му.

Въпреки това се чу изстрел, но вместо да разбие черепа на животното, само натроши огледалото и остави дупка с големината на юмрук в отсрещната стена.

— Не! — изкрещя Щефан.

— Полудяхте ли?! — простена Уайт. — Това нещо уби жена ви!

— И ще плати за това! — Щефан протегна ръка напред. — Дайте ми оръжието!

Уайт се поколеба за миг, после обърна „Магнума“ с дръжката към Щефан и му го подаде. Той го взе и провери барабана. Уайт беше заредил. Липсваше само един-единствен куршум. Щефан затвори барабана и насочи дулото към Уайт.

— Както ще платят и всички останали.

Уайт невярващо погледна оръжието си. Щефан не се и съмняваше, че за него ще е детински лесно да му го отнеме или поне самият Уайт така смяташе, но той не се помръдна. Само местеше поглед от пистолета към него, и обратно. Изглеждаше малко разочарован, но Щефан не почувства страх.

— Значи сега ще ме застреляте — Уайт вдигна рамене. — Е, все някой път трябваше да се случи.

— Зависи от вас — каза Щефан. Стана, заобиколи американеца, без нито за миг да снема прицела си от него, и застана разкрачен над вълка.

Животното отвори очи и го погледна. В очите му се четяха гняв и ярост, но и още нещо — сякаш знаеше какво ще стане.

— Излъгахте ме — промърмори Щефан, без да е съвсем сигурен към кого отправя думите си. — Разрушихте всичко, което означаваше нещо за мен. Сега ще платите за това.

Сякаш като за отговор вълкът разтегли устните си назад и изръмжа. Задните лапи се размърдаха. Щефан погледна към Уайт.

— Ще ми помогнете ли, или предпочитате да умрете?

— Не можете да ме заплашвате, Щефан — съвсем сериозно каза Уайт. — Но ще ви помогна.

— Добре.

Щефан се наведе, опря дулото на пистолета в тила на вълка и натисна. Животното изви пискливо и движенията му замряха.

Уайт изпъшка.

— Господи! Защо го направихте? — Той скочи на крака, но после мигновено застина в гротескна поза, полуизправен.

— Няма да го убие — отвърна Щефан. — Но ще му трябва известно време да се оправи.

— Но… защо… защо? — Уайт непрекъснато клатеше глава и протегна лявата си ръка, за да се хване за преградната стена на душ-кабината, сякаш силите не му достигаха да се изправи сам.

Щефан пристъпи към него.

— Вие ще останете тук — каза той, подавайки пистолета на Уайт. — Когато се съвземе, знаете какво трябва да правите. Ще се върна скоро.

Уайт не отговори, а продължи вторачено да гледа ту безжизненото животно, ту оръжието в ръката си, като че ли безуспешно се опитваше да си спомни какво точно трябва да прави с него. Щефан мина покрай него, клекна до Ребека и я взе на ръце. Никога не му се беше струвала толкова лека, както сега.

Когато влезе в хола, погледът му отново попадна върху леглото. Ева все още лежеше там. Лицето й изглеждаше отпуснато, сякаш наистина само бе заспала. Почти без да осъзнава какво прави, той се наведе над леглото и преметна малкото телце върху раменете си.

Когато излезе на стълбището, го обгърнаха горещина и трептяща червена светлина. Въздухът беше изпълнен с дим и трудно се дишаше. Под себе си усети движение, но не беше сигурен дали има човек или беше просто игра на огъня. Надяваше се Дорн и Роберт да са се измъкнали.

Холът долу вече почти наполовина бе унищожен от пламъците. Първите алчни червени пръсти вече посягаха към стълбището, но Щефан просто мина през тях, без да обръща внимание на кратката болка. С две-три бързи крачки се озова при прозореца. Пламъците го последваха с гневни тласъци в гърба и в лицето на Ребека. Сякаш ревяха като отчаян хищник, останал измамен от плячката си. Знаеше, че така или иначе огънят нищо не може да му стори.

Въпреки това ускори ход, скочи през строшения прозорец в градината и бързо се скри в сянката. Тича, докато се увери, че тялото на Ребека ще е на безопасно разстояние от пламъците и отломъците от горящата къща. После внимателно я постави на тревата и клекна до нея. Безкрайно нежно прокара пръсти по лицето й, сякаш още веднъж да си вземе последно сбогом. Накрая постави мъртвото дете в прегръдката й.

Изправи се, затвори очи и се обърна към улицата. Вълкът в него започна да става неспокоен. Преди, горе, докато клечеше до Ребека и чакаше Уайт да влезе, бяха сключили споразумение и до този момент Нещото го спазваше. Беше частица от него самия, нещо, което не само познаваше най-съкровените му тайни, но беше и най-мрачната му тайна и затова не можеше да го лъже. Ето че сега ставаше неспокойно. Усещаше насилието, което владееше това място, и искаше да убива.

И трябваше.

Мисълта беше не как, тя беше сигналът, който То чакаше. Нещо в съзнанието на Щефан прещрака — като древен механизъм, който никога досега не беше ползван, но бе напълно изправен и годен за действие, и в този миг…

… всичко се промени.

Щефан неведнъж се беше питал как щеше да стане всичко, когато му дойде времето, и сега се оказа, че представите му са били максимално близо до това, което стана. Съзнанието му не изгасна и той не престана да бъде господар на сетивата си или на свободната си воля. Напротив, съзнанието и възприятията му се разшириха отведнъж и в невероятни измерения, отидоха много по-далеч от това, което бе преживял през последните дни. От всички страни заприиждаха усещания и впечатления с невероятно разнообразие, но сега вече не изпитваше трудност да ги разтълкува или да решава какво трябва да прави с тях. Физически все още беше човек, но под тази незначителна обвивка вече необратимо се беше превърнал във вълк.

Направи няколко крачки към улицата, спря и се огледа. Въздухът се огласяше от воя на седем — не, осем сирени, но той знаеше, че най-близката кола можеше да пристигне най-малко след около пет минути. Полицейската кола продължаваше да гори, но огънят вече не бушуваше с такава сила, както преди, така че без усилие можеше да види колата на наемниците, която беше паркирана зад първата. Вътре имаше двама мъже — не ги виждаше, но ги чувстваше. Присъствието на трети долавяше на около пет-шест крачки вляво от себе си. Не беше телепатия, а съвкупност от други, непознати до този момент най-различни усещания и чувства, които много приличаха на нея. Мъжът първоначално беше безкрайно объркан, но след това застана нащрек. Беше видял как Щефан излиза от пламъците с Ребека на ръце и не бе стрелял само от изненада. Сега се питаше къде бяха изчезнали, оглеждаше се на всички страни и не сваляше пръст от спусъка.

Щефан безшумно се придвижи наляво, заобиколи наемника на около седем-осем метра разстояние и го приближи отзад. Онзи беше коленичил зад храстите и наблюдаваше къщата, гледайки през оптичен мерник, който беше едва ли не по-голям от самата пушка. Вероятно беше един от приборите за нощно виждане, които беше споменал Уайт. Щефан се приближи съвсем безшумно. Въпреки това мъжът трябва да е усетил присъствието му, защото точно когато беше на метър разстояние от него, войникът внезапно се обърна, вдигайки оръжието си нагоре. Беше невероятно бърз.

Но смешно бавен в сравнение с това, в което се беше превърнал Щефан.

Щефан изби пушката от ръката му, запрати го с един удар на земята и се озова над него, още преди сам да усети как стана. Щеше да му е невероятно лесно да го убие за частица от секундата, но това нямаше да го задоволи. Затова остави на мъжа малко време, за да може ужасът му да се превърне в страх, а страхът — в паника, после… после пречупи врата му с едно-единствено движение, без да употреби и най-малко усилие.

Дори дишането му не беше се учестило, когато се изправи. Отново се обърна към сянката зад горящата полицейска кола. Чувстваше присъствието на двамата мъже вътре така силно, сякаш бяха пред очите му. Ако Уайт беше казал истината, това бяха последните от хората на Барков.

Запита се как така руснаците до този момент не бяха избягали. Само след няколко минути тук щеше да гъмжи от полиция. Шансовете на Барков-младши да се измъкне невредим от тази каша намаляваха буквално с всяка изминала секунда. Единственото разумно обяснение беше, че синът на наемническия генерал така е заслепен от омраза, че иска само да отмъсти и вече не се интересува да запази своя или живота на хората си.

На Щефан му беше все едно. Толкова все едно, като че ли Барков го нямаше тук. Щеше да го открие, дори да се беше скрил на другия край на света.

Понечи да тръгне, но в последния момент се сети нещо, наведе се и взе оръжието на убития руснак. То беше тежко, а поставеният отгоре оптически мерник го правеше още по-недодялано и неудобно. В продължение на две-три секунди Щефан напразно се опита да разгадае механизма, с който беше прикрепен към карабината, но после се отказа и тръгна.

Не му хареса това, че не успя да се справи с простата техника. Явно трябваше да плаща за новите си способности. Беше невероятно силен и имаше рефлексите и бързината на хищник, но затова пък явно беше изгубил представата си за функционирането на механизми, може би и за други, по-важни неща.

В момента обаче вълчите му инстинкти бяха всичко, от което имаше нужда.

Стигна до оградата и спря за миг, за да размисли. Можеше да прескочи и през горящия корпус на полицейската кола направо да се насочи към Барков и другаря му, за да ги нападне изневиделица. Пламъците не можеха нищо да му причинят, ако беше достатъчно бърз, а изненадата щеше да е толкова голяма, че само тя му гарантираше победата. Въпреки това взе друго решение. Барков не биваше да разбере с кого си има работа. Още не.

Щефан пробяга няколко метра успоредно на оградата, докато излезе от пространството, огрявано от пламъците на пожара. Приличен повече на сянка, прекоси улицата и се приближи към колата с руснаците отзад. Ако Барков и другарят му също имаха уреди за нощно виждане, това едва ли щеше да му помогне, но той се надяваше вниманието им да е привлечено от горящата къща от другата страна на улицата. Освен това щеше да усети, ако го бяха открили.

До този момент не бяха. Усещаше напрежението на двамата и едва ли не вкуса на адреналина им в устата си, но беше сигурен, че не са го усетили.

Сянката се простираше на три метра от колата. Да преодолее останалата светла част беше просто детска игра.

Щефан хукна, обърна в движение оръжието си и го запрати през стъклото право в лицето на мъжа на предната седалка. Не удари с всичка сила, защото не искаше да го убива, но и така мъжът се строполи в безсъзнание. Щефан рязко отвори вратата, издърпа мъжа навън и силно го захвърли назад. Онзи се олюля две-три крачки, после падна безпомощно в тревата. В това време Щефан вече седеше на неговото място и се занимаваше с Барков.

Колкото и изненадан да беше, руснакът бе много бърз. Но реакциите и движенията му все пак бяха човешки и затова смешно бавни. Не се опита да обърне пушката си към Щефан, което в тясната кола щеше и да е невъзможно, а просто я пусна на пода и посегна към колана си, където имаше пистолет. Не бе направил движението и наполовина, когато Щефан заби дулото на оръжието си под брадичката му.

Барков застина. Щефан не почувства никакъв страх. Смъртта така се бе вписала в живота на тези мъже, че вече не предизвикваше никакъв ужас. Може би при това си начинание Барков я бе пресметнал не само като определена вероятност, а като нещо сигурно, като даденост. Цялата тази акция беше самоубийствена, имаше значение само успехът, а не оцеляването. Всичко, което усети у руснака, беше силно разочарование.

— Вие сте Барков — каза той. Не беше въпрос, а констатация. Вече беше виждал този мъж — в една примитивна колиба в сърцето на Босна и Херцеговина, преоблечен като мръсен и окъсан партизанин, смърдящ на чесън. Въпреки че сега мъжът беше облечен в чист костюм, беше избръснат и измит, Щефан беше абсолютно сигурен, че е един и същ.

Роднинската връзка с Барков също не можеше да остане незабелязана. Тогава, във Вълче сърце, не бе направил връзка между огромния руски офицер и окаяното същество. Беше регистрирал и запаметил множество информации и идентификационни белези, които чак сега осъзна: човешките сетива бяха много по-остри, отколкото притежателите им смятаха, само че те не знаеха какво да правят дори с малкото информация, която им предоставяха. Нямаше никакво съмнение — седеше до сина на Барков.

Натисна още по-силно дулото на оръжието под брадата му и каза:

— Отговорете! Вие сте Барков!

— Да — простена руснакът. Гласът му звучеше потиснато, но то можеше да се дължи и на това, че главата му беше извита силно назад, за да избегне натиска на дулото. Щефан отслаби малко натиска.

— Говорите ли немски?

— Малко. Не… много.

— Тогава внимателно ме слушайте! Ще кажа само веднъж това, което сега ще чуете. И ако се опитате да играете някакви номера, ще пръсна мозъка ви върху тавана на колата. Разбрахте ли?

Барков се опита да кимне с глава.

— Добре. Знам защо сте дошли. Мислите, че жена ми и аз сме виновни за смъртта на баща ви и дойдохте да ни убиете.

Ръката на Барков се плъзна милиметър надолу към колана и посегна към пистолета. Щефан така силно го ръгна с дулото под брадата, че Барков не само бързо дръпна ръката си обратно, ами отчаяно разтвори уста да поеме въздух и продължи с променен глас:

— Разбирам. На ваше място аз направи същото. — Той направи кратка, добре пресметната пауза и допълни: — Но не попаднал на правилни хора. — Руснакът се насили да се усмихне, после продължи: — Вие трябва луд, ако мисли, че аз вярва.

— Но е истина! Мога да го докажа.

— Вие луд! Застреляйте ме! Ако не, тогава вие мъртъв.

— Не, не вярвам — каза Щефан и направи нещо, което съвсем стъписа Барков. Сне оръжието от лицето му, обърна го и го постави в ръката му.

Барков невярващо местеше поглед от карабината към Щефан, после обратно. Щефан почти виждаше как умът му зад челото трескаво работи. Опасният момент дойде и отмина. Барков вдигна оръжието, опря дулото в сърцето на Щефан и сложи пръст върху спусъка.

Само че не стреля. Погледна Щефан право в очите. Никога досега той не беше виждал толкова огромно объркване в погледа на човек.

— Хайде, натиснете — проговори той. — И никога няма да разберете на чия съвест лежи баща ви.

— Но аз видял вас! Вас и жена ви и… американец. И чул…

— Но не бяхте там! — натъртено каза Щефан. — Имате точно две възможности, Барков. Можете да натиснете спусъка и да си отидете и през остатъка от живота си няма да бъдете сигурен какво точно е станало. Или да дойдете с мен и ще ви покажа кой наистина уби баща ви.

Прочете отговора в очите на руснака, без да има нужда той да го изговаря. Щефан бавно отвори вратата, слезе от колата и се обърна към горящата къща.

Знаеше, че Барков ще го последва.

Когато достигнаха къщата, огънят вече беше обгърнал почти всичко. Вълна от непоносима горещина ги блъсна в лицата. Въздухът беше задушлив и толкова сгъстен, че почти не можеше да се диша. Целият хол гореше, първите няколко стъпала към горния етаж също бяха вече в пламъци. Или му беше отнело доста повече време, отколкото смяташе, докато убеди Барков да го последва, или огънят се беше разгорял много по-бързо, отколкото той предполагаше. Както и да беше, времето щеше да стигне. Въпреки шума и задушливия мирис от пожара почувства, че Уайт и вълкът още бяха там, където ги остави.

Посочи с ръка нагоре. Барков го погледна с ужас в очите, но не се поколеба и секунда да го последва, тичайки на зигзаг през горящата стая. Качването по стълбата се оказа трудно. Ако огънят се разпространяваше с такава бързина, връщането щеше да е невъзможно. Перилата горяха и ги засипаха с дъжд дребни, огнени бръмбари, които се полепиха по косите и дрехите им, хапейки незащитените им лица и ръце. С голям скок Щефан прескочи първите три стъпала, които също горяха. Не почувства нищо, но въпреки това изкриви лице в болезнена гримаса, сякаш изпита болка — в случай, че Барков го гледаше. Руснакът кашляше и се бореше за въздух, но не изоставаше. Напротив — тръгна още по-бързо.

Горе беше още по-горещо, но въздухът не беше така задимен, така че поне можеха по-спокойно да дишат. Щефан с олюляване се отправи към хола, обърна се надясно и в същия момент, когато надникна през вратата на банята, разбра, че са закъснели.

Уайт лежеше на пода и отчаяно се мъчеше да пъхне оръжието между себе си и огромния бял вълк, който почти наполовина лежеше върху него и протягаше глава към гърлото му. Единствената причина, поради която американецът беше все още жив, беше изкуствената му ръка — беше я напъхал в гърлото на звяра. Мощните лапи на вълка късаха остри парчета от пластмасата на протезата, но до този момент още не бяха успели да я пречупят. Въпреки безизходното си положение Уайт бе запазил самообладание и не бе изтеглил ръката си, а напротив — с все сила я тикаше в устата на чудовището. Но играта щеше да продължи най-много още няколко мига.

Барков й сложи край по свой начин. Извади пистолета си и изстреля два куршума от височината на хълбока си — един след друг, практически без да се прицелва, но въпреки това с фантастична точност. И двата улучиха вълка в сърцето и го отхвърлиха от жертвата му.

Уайт се претърколи с пъшкане, надигна се на ръце и колене и бързо изпълзя навън от банята.

— Благодаря — простена той. — Господи, ако не бяхте вие…

— Какво стана? — ядосано го прекъсна Щефан. Уайт, този глупак, за малко щеше да провали всичко! Ако бяха пристигнали миг по-късно, щяха да намерят само трупа му.

— Не знам — заекна американецът. — Той… той сигурно се е преструвал на умрял! Лежеше си съвсем спокойно, дори не дишаше, кълна се! И в следващия миг скочи върху мен и…

Изведнъж онемя. Очите му се уголемиха, когато видя кой стои до Щефан. До този момент сигурно не беше забелязал Барков. Затова пък сега реагира толкова бързо — светкавично се изправи на колене и вдигна лявата си ръка, в която все още държеше „Магнума“. Барков също насочи оръжието си към него.

Щефан нямаше друг избор. С едно-единствено движение изби пистолета от ръката на Уайт, същевременно се обърна наполовина и удари ръката на Барков. Оръжието му произведе изстрел, но куршумът мина на метър от Уайт и се заби в стената.

Лицето на Барков се изкриви от яд. Посегна да удари Щефан, но той светкавично се наведе, хвана ръката му и с едно движение я изви на гърба. Руснакът с пъшкане се свлече на колене, но не мислеше да се предава. С движение, което допреди секунда Щефан би сметнал за невъзможно, той се измъкна от хватката му, завъртя се така, както беше клекнал, като опитен кънкьор и същевременно протегна десния си крак, за да ритне Щефан. Щефан премести цялата тежест на тялото си върху левия крак и напрегна мускули до скъсване. Кръговото движение на Барков спря така внезапно, че той загуби равновесие и падна настрани.

Още преди да се е опомнил от изненадата си, Щефан го хвана за яката, вдигна го и с такава сила го метна към стената, че въздухът излезе от дробовете му. Барков инстинктивно се опита да се брани, но движенията му бяха слаби и доста хаотични, за да причинят нараняване. Щефан захвърли руснака още веднъж, за да престане изобщо да се движи.

— Престанете! — кресна той. — За Бога, полудяхте ли?! Не ви доведох тук, за да се избиете един друг!

Барков вече не се опитваше да се съпротивява, но затова пък го изгледа с блеснал от омраза поглед.

— Не — просъска той. — Знам, довел, да може американец да ме…

— Знам какво си мислите — прекъсна го Щефан. — Само че не е така.

— Кое? — злъчно попита руснакът. — Че американец не убил моя баща? Моите хора… другари… вие видели със собствени очи!

— Вие си мислите, че нещо сте видели — Щефан отпусна хватката си, но остана нащрек, в случай че на Барков му хрумнеше да се възползва от този шанс. Руснакът не помръдна и Щефан продължи: — Ако ми дадете дума да не правите глупости, ще ви покажа какво в действителност сте видели.

Барков не отговори веднага. В продължение на три-четири секунди вторачено гледа Уайт през рамото на Щефан. В погледа му искреше гняв. После обаче кимна с глава. Движението беше едва забележимо, но явно му струваше много усилия.

— Добре. — Щефан въздъхна облекчено, пусна Барков и отстъпи крачка назад, вдигайки ръка. — Дайте ми оръжието си.

Барков се поколеба за миг, после протегна напред пистолета. Щефан го взе, обърна се и хвърли съзаклятнически поглед на Уайт, преди да погледне вълка.

Животното лежеше, обърнато на хълбок, и не дишаше. Съчувствие и загриженост обзеха за миг Щефан. Неведнъж — при това на собствен гръб — бе ставал свидетел на това, колко трудно е да бъдат унищожени наистина тези създания. От друга страна, през последните няколко часа вълкът действително преживя дяволски много сътресения, а теорията за неговото безсмъртие в крайна сметка беше точно това — просто теория, при това развита от самия Щефан. Ами ако по невнимание наистина беше убил животното?

Имаше само една възможност да получи отговор на този въпрос.

Щефан вдигна пистолета и го насочи към вълка, но не в сърцето или главата. Не искаше да го убива или дори само да го ранява, а единствено да му причини силна болка, за да го принуди да реагира по някакъв начин. В същия миг вълкът с плавно движение скочи на крака. Както и преди при Уайт само се беше преструвал на мъртъв, за да изчака края на възстановяването си.

Барков изпъшка.

— Но… как? Трябва да… да е мъртъв!

— Тези животни не умират толкова бързо, повярвайте ми — мрачно каза Щефан. Стисна пистолета с две ръце, клекна на едно коляно и се прицели. Вълкът оголи зъби и изръмжа. Очите му заплашително присветваха. Щефан се прицели в гърдите, но ръцете му бяха неспокойни. Щеше да постъпи по-умно, ако беше дал оръжието на Барков, но руснакът се намираше в положение, в което реакциите му бяха трудно предвидими.

Хищникът направи една крачка, застана на вратата и спря. Погледът му се местеше ту върху Щефан, ту върху Барков. Преценяваше противниците си и явно търсеше най-слабото място в позицията им. Оръжията, които Щефан и американецът бяха насочили към него, все пак го караха да се съобразява с тях. Можеха и да не го убият, но щяха да му причинят болка и върколакът много добре го знаеше. В тялото на хищника все още съществуваха невероятно остър човешки ум и много стари и опасни инстинкти.

Преди животното да се оттласне за скок, Щефан почувства намерението му и натисна спусъка. Пукотът от изстрела и воят на вълка се смесиха в един отекващ звук. От отката ръката на Щефан политна нагоре и той за малко не изтърва оръжието. Куршумът не улучи животното в гърдите, а остави само кървава следа в хълбока му. Вълкът скочи почти метър над главата на Щефан, блъсна се в Барков и го повали на пода. Челюстите изтракаха към гърлото на руснака и за малко не го разкъсаха. Човек и животно се претърколиха в различни посоки.

После и Барков, и вълкът почти едновременно се изправиха на крака. С оголени зъби животното виеше от желание да убие жертвата си, но и руснакът не беше беззащитен. В ръката му изведнъж се появи нож с дълго, назъбено острие. Когато вълкът скочи към него, той разкрачи крака, светкавично изви горната част на тялото си и вълкът мина над него. Ножът разряза тялото му от гърдите до задните лапи. С див вой, сред шуртяща кръв и излизащи вътрешности звярът рухна на пода и краката му затрепериха.

Възстановителният процес започна почти мигновено.

Пред смаяните погледи на Уайт и руснака разрушената плът започна да се разгражда и да се превръща в кипяща протоплазма, изпълнена със самостоятелен живот, който отново й придаваше обичайните преди това ненарушени форми.

Уайт изкрещя, вдигна оръжието и стреля. Черепът на вълка експлодира. Тялото на белия гигант престана да се движи и се преобърна. Кипежът на първичната тъкан престана.

— Проклет идиот! — изруга Щефан. — Какво направихте?! Трябваше ни жив!

В продължение на една безкрайна секунда Щефан с мъка се удържа да не се хвърли върху американеца. Искаше му се да го стисне, да разкъса немощното му тяло на парчета, да впие зъби в гърлото му и да пие от топлата му червена кръв…

Напрегна всичките си сили да потисне ужасяващата жажда. Натискът отвътре беше невероятно силен, но и този път някак успя да успокои Нещото в себе си. Може би за последен път. Дишайки тежко, той се обърна към Барков и попита:

— Нарани ли ви?

Руснакът реагира чак след няколко секунди, при това само с леко кимване на глава.

— Добре — отвърна Щефан, стараейки се да не покаже дълбокото облекчение от отговора. Всичко щеше да е загубено, ако животното беше ухапало Барков.

Планът, който само допреди малко му изглеждаше така гениален и изпипан, в действителност имаше повече дупки от рибарска мрежа. Успехът му зависеше от много непредвидени моменти, а случайността играеше твърде голяма роля. Всъщност той вече се беше провалил. Уайт развали всичко. Но на негово място и той вероятно би действал по същия начин, помисли си Щефан. Все пак това, което човек мълчаливо може да изтърпи, си има граница и Уайт явно я беше достигнал.

Барков продължаваше да гледа мъртвото животно. Макар че бяха изминали само няколко мига, преди Уайт да сложи край на чудовищния процес, голяма част от раната беше зараснала. Барков промърмори нещо на руски. Щефан не разбра казаното, но думите, които руснакът повтаряше, бяха все едни и същи.

После вдигна глава, погледна Щефан и изрече на немски:

— Невъзможно! Това работа на дявол!

Ако беше само това, нямаше да имам никакъв проблем, мина през ума на Щефан. Гласно каза:

— Не, Барков. Точно това се опитвам да ви обясня. Не знам що за създания са тези. Никой не знае. Наречете ги върколаци, ако искате, или пък демони. И едното, и другото са само думи. Те живеят в онази долина в Босна и могат да приемат всякакъв образ.

— Невъзможно… — промърмори Барков. — Невъзможно! Вие лъжете!

Щефан хвърли бърз поглед към Уайт. Американецът го гледаше с широко отворени очи. Сигурно вече започваше да проумява какво цели Щефан.

— Невъзможно, но е истина — невъзмутимо продължи той. — Уайт, жена ми и аз бяхме там, но наистина само искахме да вземем интервю от баща ви. Бяхме долу в долината, когато го убиха. Не знам защо. Може би са се чувствали застрашени от присъствието ви. Мислите, че сте видели нас, но в действителност е било това тук — той посочи мъртвия вълк.

Барков се вторачи в неподвижния труп. Отчаянието, с което търсеше някакъв отговор, рационално обяснение за необяснимото, беше почти осезаемо. Виждаше със собствените си очи, но отказваше да повярва.

Това, което Щефан не успя да направи, стори самата Соня.

Зад руснака се появи сянка, толкова внезапно и без предупреждение, сякаш буквално се материализира в рамката на вратата. Дори изострените сетива на Щефан не дадоха никакъв сигнал. Соня просто беше тук! И действаше прецизно и безмилостно като машина.

Барков видя ужаса върху лицето му и реагира не достатъчно бързо, за да избегне нападението на Соня, но все пак своевременно, за да остане жив. Завъртя се мигновено и вдигна ножа си нагоре. Острието разряза ръката й от китката до лакътя, описа широка дъга към главата, но в този момент юмрукът на Соня се стовари върху рамото му. Щефан чу как ключицата му се счупи. Руснакът издаде глух стон и се олюля назад. С един удар с опакото на дланта Соня го повали на пода.

В този миг Уайт стреля. Ако Барков се беше свлякъл само миг по-рано, куршумът щеше да улучи него, но Щефан беше абсолютно сигурен, че на Уайт му беше все едно кого ще уцели. Явно се надяваше, че преди да се забие в Соня, голямокалибреният куршум ще пробие първо тялото на руснака. Барков се отърва, но Соня беше отхвърлена назад и размаха ръце, за да запази равновесие. Зад нея от рамката на вратата се разхвърчаха трески и искри.

Все пак куршумът на Уайт явно не беше засегнал жизненоважен орган или пък Соня владееше изкуството на регенерацията много по-перфектно от двамата си братя, които вече бяха мъртви. Тя дори не падна, просто за момент застана неподвижно. Очите й станаха стъклени и върху лицето й се появи израз на върховна концентрация. Дори само този кратък миг беше достатъчен, за да изпита даже и Щефан, който имаше представа срещу какво създание стои, тръпки на ужас.

Соня се беше променила. Не беше се превърнала във вълк, но не беше вече и изцяло човек. Тялото й беше някак изкривено, наведено напред и готово за скок, сякаш в мускулите й имаше много повече напрежение, отколкото можеше да издържи човешкият й скелет. Пръстите й се бяха оформили като лапи, в краищата на които като дълги, извити ножове проблясваха ужасни нокти, долната част на ръцете беше обрасла с дебела черна козина. Ушите бяха уши на вълк — остри и щръкнали, непрекъснато в движение като малки антени. В очите, които бяха станали абсолютно черни, блестеше нещо зло, убийствено и старо. Зад дръпнатите назад устни блестяха остри кучешки зъби. Лицето (все още?) не се беше променило, но изражението му беше може би най-страшното в целия й вид. Движеше се, сякаш зад кожата имаше нещо тъмно, безформено, което напираше да излезе и да придобие форма.

Уайт отново стреля, но явно беше така шокиран от това, което виждаше пред себе си, че не улучи целта. Куршумът се заби точно до главата на Соня и направи в стената дупка колкото юмрук. Преди да успее да стреля трети път, Барков вече беше на крака.

Беше си взел поука от първия сблъсък със Соня. Тя беше две глави по-ниска от него и тежеше може би наполовина колкото него, но той не се опита да я хване или да я удари, което щеше да означава сигурната му смърт. Вместо това скочи върху нея, изведнъж клекна и нанесе перфектен удар от карате, насочен косо към лицето й.

Тежкият му войнишки ботуш би строшил врата на всеки обикновен човек. Но на съществото получовек-полуживотно, изглежда, не причини даже и болка. От силата на удара обаче Соня полетя назад и безпомощно се олюля навън от стаята към перилата на стълбището. Барков нададе силен боен вик, отскочи, без да се засилва, и се превърна в жива торпила. Тялото му прелетя почти успоредно на пода и изпънатите крака удариха Соня с унищожителна сила в гърдите.

Жената-върколак устоя и на този удар.

Перилата, на които се беше облегнала, не.

Те се пречупиха, Барков тупна на пода, изпищя от болка и се хвана за рамото. Като в забавен каданс Соня полетя назад, диво размаха ръце, търсейки опора, но не намери. Без да издаде звук и с израз на безкрайно учудване върху лицето, продължи да пада надолу в горящата стая.

Миг след като до тях долетя глухият звук от падането й, Щефан и Уайт скочиха и се втурнаха навън.

Горещината, която ги обгърна, беше неописуема, а светлината, която идваше от огъня, сякаш изгори ретината в очите на Щефан. До него Уайт нададе вой, сякаш пламтящият въздух бе изгорил гърлото му, а Барков продължаваше да скимти от болка. И тримата се наведоха над галерията, за да видят какво става.

Гледката беше досущ като от Дантевия „Ад“.

Целият хол беше в пламъци. Горещината беше толкова силна, че металът от рамките на прозорците вече се топеше. Щефан усети как кожата на лицето му започна да се издува в мехури и веждите и косата на челото му се свиха. Барков и Уайт бяха сложили ръце пред лицата си и пъшкаха, но продължаваха да гледат надолу. Сред адските пламъци се мяташе сянка.

Жената-върколак гореше. Тялото й беше обгърнато в мантия от бели пламъци. Крещеше неистово, нечовешки, мяташе се в агония и напразно се опитваше да намери изход от огнения капан. Ужасяващото превъплъщение на тялото й продължаваше. Пред очите на тримата се мяркаше ту човек, ту четириного животно с издължена глава, ту нещо безформено, уловено в състояние между създаване и умиране, ту класическият образ на върколак — набита фигура с лапи и опашка, огромна глава и издължена муцуна с остри зъби. Но и тази форма се задържаше само за секунди. От горещината плътта започна да се разтопява. Кипенето на протоплазмата вече не можеше да роди нищо, огънят я разяждаше много по-бързо, отколкото тя можеше да се възстанови. В последните секунди от живота си Соня престана да се брани. Свлече се на колене, изви глава назад и нададе протяжен вой, изпълнен с такава болка и мъка, че вътре в Щефан нещо сякаш се скъса. Смъртен враг или не, никое същество не заслужава да понесе такива невероятни болки.

— Уайт!

Американецът разбра. Продължи да се взира напрегнато в ослепителните пламъци, извади пистолета, прицели се внимателно и натисна спусъка.

Куршумът уцели умиращата вълчица точно в челото и я отхвърли назад в пламъците.

Епилог

Нищо на това място не беше се променило през изминалите три седмици и половина. Сякаш къщата, приличаща на огромно лястовиче гнездо насред долината, съществуваше в някакво друго измерение извън времето. В известен смисъл си беше и така, помисли си Щефан. Това убежище високо над върховете на „Вълче сърце“ беше построено от хората, но не за тях. Усещаше предишното присъствие на Уайт, Ребека и своето собствено и, разбира се, това на руснаците. Жестоката смърт на Барков продължаваше да тежи във въздуха като нещо почти осезаемо, сякаш е станала само преди минути, а не преди цяла фаза на луната. Усещаше също така, че оттогава друг човек не беше влизал в къщата — също, както и от деня, в който е била построена. Беше паметник за обитателите на долината, които идваха в човешки образи, но не бяха хора.

Нищо не беше променено от последното им идване тук. Дори тъмните петна върху масата си бяха на мястото — кръвта на Барков, засъхнала и непочистена от никого.

Щефан чу стъпките на много хора, които се приближаваха. Обърна се, заобиколи с широка крачка голямата дупка, която тогава бяха разкъртили в пода, и отиде до прозореца.

Гледката беше друга. През последните три седмици снегът почти се беше стопил. Само тук-там още светлееше бяло петно, върху скалите проблясваше ледена кора или на върха на някое дърво искреше кокетна шапчица. Вълче сърце представляваше фантастична, величествена гледка. Луната засипваше върховете на дърветата със сребриста светлина, от която всички други цветове бледнееха. Тя носеше със себе си нещо друго, непознато и примамливо.

Щефан затвори очи и напрегна всички сили, за да се концентрира. Беше му невероятно трудно да устои на изкушението на луната. Вълкът в него все по-настойчиво напомняше за направената уговорка.

Скоро, помисли си той, скоро.

Стъпките се приближиха. Щефан се дръпна от прозореца и преди да се обърне към вратата, още веднъж хвърли поглед над скалистия хребет над хижата. Трите бронирани коли на руснаците стояха горе с изключени фарове. Тъмнината и маскировъчният им цвят ги правеха невидими за човешкото око — приличаха на сенки, които едвам се открояваха от очертанията на скалата. Само че той отдавна вече нямаше нужда от несъвършените човешки сетива. Виждаше бронетранспортьорите почти толкова ясно, колкото през деня. Дулата на оръдията и картечниците им заплашително сочеха към върховете на дърветата под него. Чувстваше съвсем ясно и концентрацията на мъжете, които седяха в бронираните великани и се взираха в инфрачервените си скенери, готови да открият огън и при най-малкия признак на живот.

Наемническата армия на Барков чувствително беше се смалила в сравнение с последния път, когато бяха тук. В това отношение Уайт се оказа прав — след убийството на водача бандата много бързо се беше разпаднала. Около сина на Барков бяха останали само шепа хора. Тези, които бяха лично задължени на баща му, и тези, които не знаеха къде другаде да отидат. Въпреки това боеспособността на групата не беше много променена, защото дезертьорите бяха оставили голямата част от оръжията си.

Тръгна към вратата. Две крачки, преди да я достигне, тя се отвори и Уайт, Барков и Мат влязоха в помещението. И тримата бяха в маскировъчни дрехи и ботуши, а Барков носеше и каска с вградена радиостанция, чийто микрофон висеше на тънка жица пред устата му. И тримата представляваха комична гледка, защото бяха с превързани ръце, увиснали на бинт.

Барков мина край Щефан и със застинало като камък лице впери поглед в засъхналата кръв на баща си върху масата. После рязко се отмести до прозореца и погледна надолу към долината.

— Готови сме — каза той.

Щефан поклати глава, макар че Барков изобщо не го гледаше.

— Още е рано. Изчакайте, докато изгрее слънцето. На тъмно хората ви нямат никакви шансове, повярвайте ми.

Руснакът се изсмя сухо и без да се обърне, погледна Щефан в отражението на стъклото. В погледа му се четеше нескрито съжаление.

— Подценявате ни, Щефан. Не правете същата грешка като онези зверове отвън.

Уайт презрително изсумтя.

— Ако добре си спомням, онези зверове отвън доста убедително спечелиха последната битка.

В продължение на две-три секунди Барков не реагира, така че Щефан се зачуди дали изобщо е чул думите на американеца. Но после много бавно се обърна и го погледна. По погледа му Щефан разбра това, което още от първата минута знаеше — Барков ще убие Уайт, спътника му и него, Щефан. Никога не е имал намерение да ги остави живи.

— Тогава не знаехме с какви същества си имаме работа. Сега вече знаем. — Той погледна часовника си. — Време е. Не напускайте къщата, преди да се върнем. Хората при оръдията имат заповед да стрелят по всичко, което се движи. Улучват целта почти винаги.

— Ще останем тук — обеща Щефан. — И не забравяйте — стреляйте в главите им. Или ги изгорете…

— Ще направим и двете — отвърна Барков и потупа с длан огнепръскачката, преметната през рамото му вместо пушка. После включи радиостанцията в каската си, каза в микрофона няколко думи на руски и излезе, без да каже нищо повече. Вратата зад него остана отворена.

Щефан отново се приближи до прозореца и погледна надолу. Изминаха само няколко мига, преди първият от хората на Барков да се появи в полезрението му.

Щефан гледа след отряда наемници, облечени в маскировъчни дрехи и въоръжени с очила за нощно виждане, огнепръскачки и автомати, докато се скриха в гората под него. Заедно с Барков бяха осемнадесет. Горе оставаха шестима в бронемашините и трима в лагера — това беше цялата армия на Барков. Тримата в лагера вероятно вече бяха мъртви, а онези в колите скоро щяха да умрат. Щефан чувстваше как смъртта ги приближава.

За никой от тях не му беше жал. Всеки един беше убиец, на чиято съвест тежаха много човешки животи. Дори и да не беше така, ако Щефан изобщо беше научил нещо от всичко, станало напоследък, то беше колко нищожен е човешкият живот — и изобщо всеки друг живот. Важно беше родът да продължи да съществува. Другото беше без значение.

Когато долу в долината проехтя първият изстрел, в огледалната повърхност на стъклото пред себе си видя как Мат извади пистолет и го насочи към него. Без да се обръща, каза съвсем спокойно:

— Преди Мат да ме застреля, отговорете ми на още един въпрос, Уайт. Не, всъщност на два.

Бавно се обърна към двамата. Мат изглеждаше малко изненадан, но Уайт беше вдигнал здравата си ръка и му даваше знак да изчака.

— Откога знаете? — попита американецът.

— Че ще ме убиете ли? — Щефан вдигна рамене. — От не много отдавна. От вечерта в къщата на Роберт. Мат твърде добре знаеше как трябва да бъдат убити тези животни. И не трябваше да убива Ева… Направил го е, за да настърви Соня и братята й, нали?

Уайт кимна с глава.

— Изплашихте ме, Щефан. Бяхте на път да се побратимите с тях. Не биваше да допускам подобно нещо.

— А кой ви казва, че не съм го сторил?

— След като убиха жена ви? — Уайт се изсмя. — Никога не бихте го направил! Това ли беше въпросът ви?

— Не. — Щефан посочи Мат. — А защо жената в болницата? Служителката от социалния отдел. Тя нямаше нищо общо със случая.

— Да, жалко… — безчувствено промърмори Уайт. — Не ви излъгах, когато казах, че Мат трябваше да пази вас и Ребека. Исках да ви помогна, Щефан. На Мат му беше заповядано само малко да я посплаши. За съжаление тя оказала съпротива, а той малко е попрекалил. Както казах, нещастно стечение на обстоятелствата. От друга страна, не е чак толкова жалко за нея. По принцип хора като тази жена са излишни. Носят повече вреди, отколкото ползи.

— И вие ги прочиствате, така ли?

Уайт вдигна рамене.

— Все някой трябва да върши мръсната работа, нали?

— Като тук? — Щефан посочи навън. — Планирали сте го от самото начало, прав ли съм?

— Веднъж вече бях тук — отвърна Уайт. Лицето му потъмня, сякаш с тези думи извика от спомените си стара, неотминала болка. — Беше преди почти двадесет години. Тогава бях като вас, Щефан — млад, наивен, изпълнен с мечти и твърдо убеден, че мога да повдигна света от устоите му. Току-що се бях оженил и това беше сватбеното ни пътуване през Европа и Балканите. Беше ни много забавно, знаете ли? Разгледахме замъка на Дракула, пътувахме с карета през Трансилвания, а вечер карахме местните хора да ни разказват истории за върколаци и вампири. Невероятно! Голям майтап! — Гласът му стана по-тих. — После дойдохме тук…

Щефан съжали американеца. Разбираше какво е изпитвал тогава. И може би все още изпитва. Омразата и любовта бяха чувства, които еднакво тежаха на везната. Предполагаше, че омразата може да продължи по-дълго, защото е като огън, който се поддържа от само себе си.

— Те я убиха, така ли? — предположи той.

— Нея и всички, които бяха с нас — потвърди Уайт. — Девет души. Останах единствено аз. Но се заклех, че ще се върна и ще се разплатя.

— Защо? — попита Щефан. — Те не правят никому нищо, Уайт. Искат просто да живеят своя си живот. Ние нахлухме в техния свят, забравихте ли? Ние започнахме да убиваме, не те.

Проблясването в очите на Уайт му подсказа, че и тогава, преди двадесет години, не е било по-различно.

— Защото не е правилно! — изкрещя Уайт. — Защото… защото тези твари нямат право на живот! Не и в този свят! — Той измъкна осакатената си ръка от бинта и я размаха. — Те са жестоки! Убиват и осакатяват, защото им доставя удоволствие! Те… те са противоестествени!

— И затова им обявихте война — въздъхна Щефан. — Вие сте безумец, Уайт, знаете ли?

Откъм долината проехтяха изстрели. Червени отблясъци от огън и мъчителен вой показаха, че първите жертви вече са паднали. Миг по-късно се чу предсмъртен човешки вик и Уайт пискливо се изсмя.

— За безумец планът ми работи невероятно добре, нали? Чувате ли? Ще се изтрепят взаимно! Съжалявам, че вие двамата с жена ви бяхте въвлечени в цялата история. Не го исках. Мислех си, че ще успея по друг начин да принудя отряда на Барков да разчисти тези демони.

— Служител на ЦРУ, който командва армия руски наемници? — Щефан поклати глава. — Това е абсурдно!

— Трябваше ли да помоля началниците да ми дадат на разположение отряд морски пехотинци, за да гоня върколаци? — изсумтя Уайт. — Какво искате? Планът действа! Това ли беше вторият ви въпрос?

— Не — отвърна Щефан. Мат междувременно беше свалил оръжието, но внимателно го следеше. Отвън се чуваха все повече изстрели и викове и играещи червеникави отблясъци все по-често осветяваха настъпващия здрач.

— Как така вие не се променихте, Уайт? От всички нас вашата рана беше най-лоша.

— От двадесет години се занимавам с тях. Убил съм стотици, на много места по света. И знам повече за тези същества, отколкото можете да си представите. Трябва да мине известно време, преди да започнат промените. Като гангрена е. Ако раната бъде достатъчно бързо превързана, за да се спре разпространението на отровата в тялото, тя губи действието си. Тогава дадох на санитарите в хеликоптера много точни указания.

— Това означава, че сте могъл да спасите мен и Ребека, така ли?

Уайт замълча.

— Само че тогава нямаше да имате стръв — продължи Щефан. — И точно вие се осмелявате да ги наричате „чудовища“?

— Историята е стара колкото света — хладно произнесе Уайт. — Накрая побеждава по-силният. И аз спечелих.

— Е, тогава ни остава само едно — промърмори Щефан.

— Така е — ухили се Мат, вдигна пистолета и се прицели в челото му. — Bye-bay, вълкобой!

Проехтя изстрел. Мат продължи да се хили, но на челото му изведнъж се появи трето, червено око, от което върху лицето се стече една-единствена кървава сълза. Когато достигна ъгълчето на устата му, усмивката на американеца угасна. Той изпусна пистолета, направи половин крачка напред и рухна на пода. Зад него в помещението влезе Дорн и насочи пистолета, с който беше убил Мат, право в лицето на Уайт.

Американецът застина на мястото си. Погледна Дорн и в погледа му Щефан различи зловещото осъзнаване, спомена за нещо видяно и после забравено. Сега разбираше колко важно е било — Дорн, който лежи по гръб на пода в опустошената стая на Роберт, и огромен черен вълк, наведен над него, нежно докосващ със зъби гърлото му.

Чу се тупкане на меки лапи и в къщата влязоха два вълка — огромна, кафеникава женска и катраненочерно младо вълче. Животните бавно се приближиха до Щефан и застанаха от двете му страни.

— Бяхте прав — каза той. — Планът ви проработи. Барков и върколаците ще се избият взаимно. Няма значение коя страна ще спечели. Едната ще бъде изтребена, а от другата ще останат много малко екземпляри.

— А тези, които останат, няма да имат никакви шансове срещу вас — продължи мисълта му Уайт.

Щефан кимна с глава.

— Да. Никога не бихме могли да живеем заедно с тях. Във „Вълче сърце“ има място само за една глутница.

Той даде знак на Ребека и на малкото. Докато двата вълка разкъсваха американеца на парчета, се чуха стенанията на Дорн. Пистолетът изтрополи на пода, скимтенето на полицая стана по-силно. Превъплъщението не беше безболезнено, а и много го беше страх, защото за него всичко беше ново и непознато.

После промяната започна и у Щефан.

Болката беше ужасна, но той не чувстваше никакъв страх. А и защо? Навлизаха в съвършено нов, непознат свят, в бъдеще с неизвестни досега радости и неоткрити приключения.

Под тях, в долината, вълците умираха, но още докато вилнееше лютата битка, тук горе, в къщата на върха на скалата, се образуваше ядрото на новия, здрав и силен род. Два женски и два мъжки вълка. Малко, но достатъчно за началото на нов народ.

Бъдещето беше подсигурено. Вълкът, който някога беше Щефан, изви глава назад и нададе протяжен вой. Беше време за лов.

Бележки

[1] Уайът Ърп — герой от американски филм, създаден по действителен случай. Предводител на разбойническа банда в Дивия запад, обявил се против закона и раздавал собствено правосъдие. — Бел.прев. ↑

[2] UPS — Международна компания за бърза доставка на пощенски пратки — Бел.прев. ↑

Край

Волфганг Холбайн Вълче сърце

Метаданни

Данни

Вълче сърце

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа част

Втора част

Трета част

Четвърта част

Епилог

Волфганг Холбайн
Вълче сърце