Джос Стърлинг
Ейнджъл (14)

Глава 14

Заварих Мат с Джоуи и Фреш край масата с безплатни закуски в зелената зала. Което никак не ме изненада. Сигурно сериозно бяха подкопали печалбите на фестивала с редовните си посещения. Направо се чудех как не са им забранили да стъпват тук, но после се сетих, че Мат си имаше съюзник в лицето на Хенри. Умно момче беше този Мат.

— Охо, с вас не се ли познаваме? — подвикна ми Мат.

Подпрях брадичка с пръст.

— Ъ, нека да помисля. Не сме ли се срещали навремето, преди да стана известна? Мак ли беше, или Мик?

Той скочи към мен и ме чукна с кокалчетата на ръката си по главата.

— Това ще ти опресни ли паметта?

Прегърнахме се юнашки и се залюляхме като боксьори, впримчени в решаващата хватка — традиционният ни поздрав, който изглеждаше още по-абсурден, имайки предвид огромната разлика в категорията.

— Е, как е животът сред суперзвездите? — той ме побутна към един стол на тяхната маса. Ако се съдеше по броя чинии и бутилки отгоре й, явно от известно време третираха закуските като шведска маса.

— Невероятно е, Мат…

Мат вдигна вежда срещу Фреш и Джоуи.

— Виждате ли, помни ме. Знаех си аз.

— Кърт ме покани…

— Кърт… и какво, вече сте на малки имена, а? Най-добри приятелчета… това е просто върхът!

— Мат, ще престанеш ли с коментарите зад кадър, моля?

— Не мога, толкова е забавно да те тормозя.

Обърнах се към Джоуи и Фреш.

— Добре, тогава ще разкажа на вас. Не обръщайте внимание на това дрънкало. Кърт ме покани да свиря на една от песните им довечера — нова песен, за която им е нужна цигулка. Ще изляза на сцената заедно с Gifted! — Гласът ми премина във фалцет.

— Браво, моето момиче! — Джоуи удари длан в моята.

— Та това е супер! — Фреш измъкна телефона си. — Трябва да разпространя невероятната новина. Gifted рискуват имиджа си на лоши момчета, като взимат захарна фея^[1] за цигуларка.

Смръщих се, опитвайки се да докарам „твърдо“ изражение, както би се изразил Мат, и бутнах ръката, която стискаше телефона.

— Внимавай, Фрешнико. Не знам дали вече е официално. — Зашепнах съзаклятнически. — Ако се разчуе, може да ядосам рекламния му екип. Нямам идея колко хора са наясно.

— Хей, Ейнджъл, чух, че довечера ще ни бъдеш гост-музикант — викна някой зад гърба ми. Извъртях се в стола и видях Браян, барабанистът на Gifted, да приближава, хванал под ръка гаджето си, фотографката. Явно тайната ми не беше никаква тайна. Фреш ми намигна и изпрати съобщението. Ако наистина бе включил и подмятането за Захарната фея, нечии атрибути щяха да се окажат в хватката на Лешникотрошачката.

— Мат, как вървят нещата? — поздрави го Браян.

Мат се изчерви от удоволствие, че тази легенда в света на барабанистите се обръща към него по име.

— Идеално, Браян, благодаря. Защо не седнете при нас?

Браян размени бърз поглед с приятелката си, за да е сигурен, че е съгласна, и двамата се настаниха.

— Май не се познаваме всички. Ейнджъл, това е Дженифър, отговаря за връзките с обществеността в рамките на турнето.

— Здрасти, Дженифър.

Тя седна до мен.

— Ейнджъл, много се радвам да се запознаем. Кърт ми каза за участието ти довечера. Много се радвам за теб. — Тя ми се усмихна, но така и не видях очите й, понеже беше с очила с огледални стъкла. Имаше същата неукротимо щръкнала коса като моята, ако се опознаехме достатъчно, можехме надълго и нашироко да обсъдим тази напаст. Нейната обаче беше по скандинавски светла, за разлика от моя рижаворус оттенък.

— И аз се радвам да се запознаем. Значи, ти си фотограф?

Тя потупа никона, който висеше на широка каишка през рамото й.

— Наред с други неща. — После се обърна към Джоуи и Фреш, които продължаваха да зяпат Браян, както имат навика да правят простосмъртните, когато неочаквано ги посети някое божество. — А приятелите ти кои са?

Мат се ухили.

— Не знам дали няма да направя някоя беля, ако те запозная с тия двамата. Браян, не е зле да ги държиш под око. Джоуи Рийф и Фреш Чанс.

— Това истинските ви имена ли са? — попита Дженифър любезно.

— По-скоро улични, което ги прави по-истински от истинските — Джоуи я заслепи с мегаватова усмивка.

— Знаете ли какво? Трябва да ви снимам. — Тя скочи, махна капачката на фотоапарата и провери светлината. — Може ли да докарате по-кораво изражение?

Уви, опитите им да си придадат вид на улични гамени бяха сериозно възпрепятствани от несдържания ми смях и подигравките на Мат, но Дженифър май успя да щракне две-три сполучливи снимки как се мръщят срещу обектива, скръстили ръце на гърдите.

— Тия двамата не ни взимат на сериозно — възмути се Джоуи. — Хей, Дженифър, защо не дойдеш да ни послушаш? Ще можеш да ни снимаш в действие.

— Ще имаме ли време, Браян? — попита го тя.

— Може би. Кога? — Браян погледна часовника си.

— В пет в палатката за бийтбокс.

— Защо не? Колкото и да ми се иска да поостана, момчета, трябва да бягам — Браян се изправи. — Идваш ли, Джен? След десет минути е онова интервю за списанието, нали се сещаш?

— Разбира се. Ейнджъл, може ли за минутка?

— Искате ли да ви поизпратя? — предложих.

— Да, моля — Дженифър хвана Браян под ръка. — Чудех се какво смяташ да облечеш за концерта довечера. Имаш ли нещо подходящо, или да ти поръчам тоалет? Вероятно все още има време да помолим някой от стилистите да изпрати куриер да донесе нещо от Лондон.

— О! — Права беше, изобщо не се бях замислила за тази подробност.

— А момчетата с какво ще са облечени?

Браян се изсмя.

— С дрехи.

Дженифър завъртя очи.

— Виждаш ли с какво ми се налага да се разправям? Със спортно-елегантни дрехи, подбрани от мен и Марго.

Браян простена.

— Не забравяй спонсорите, Браян — смъмри го тя. — Фирмите, които ви плащат цяло състояние да носите дрешките им? Но Ейнджъл не е длъжна да се съобразява с тях. Мислех си да опитаме нещо по-класическо?

— Май не съм много по класиката — признах си.

— Нямаш ли нещо черно? — настоя тя.

Прехвърлих наум съдържанието на раницата. Знаех си аз, че постъпих разумно, като помъкнах толкова дрехи.

— Имам къса черна рокля и обувки към нея.

— Идеално. С черно не можеш да сбъркаш. Значи, този ангажимент ми отпада от списъка — и тя направи жест, сякаш отмята нещо с химикалка. — Естествено, ще ползваш ВИП съблекалните.

Охо, има ВИП съблекални?

– Супер.

Тя ми стисна ръката.

— С нетърпение очаквам да те чуя как свириш.

— Ще се видим ли в бийтбокс палатката, Ейнджъл? — прекъсна ни Браян.

— Естествено. За нищо на света не бих го пропуснала.

Спрях, понеже вече бяхме стигнали караваните на Gifted. Загледах ги как се отдалечават. Прекрасна двойка. Браян май нямаше някаква дарба или поне не усещах около него да трепти енергия, както при Кърт и Маркъс, а и Дженифър ми се струваше съвсем нормална.

Прииска ми се да обсъдя всичките тези вълнуващи новини с Мисти и Самър и инстинктивно затършувах из чантата за телефона. Липсата му ми припомни за снощния сблъсък с Дейвис. Дали вече беше публикувал злепоставящите ме снимки в интернет, или още изчакваше? И какво трябваше да направя, в случай че бе избързал? Нали не бях докрай откровена с Виктор, когато си изповядвах греховете…

Две ръце ме сграбчиха откъм гърба и аз изпищях. Успях да забия лакът в корема на нападателя и ръцете бързо-бързо ме пуснаха.

— Ейнджъл, аз съм!

Маркъс.

Притиснах разтрепераните си ръце към гърдите.

— Да не си решил да ми изкараш акъла?

— Извинявай — той ме погледна глуповато.

Едва сега забелязах, че е с двама от бандата — Пийт и Майкъл, явно отиваха на репетицията. Гледаха ме втренчено, сякаш ми беше пораснала втора глава. Супер, отгоре на всичко успях да го изложа пред приятелите му.

— Съжалявам, че така реагирах. Просто… се стреснах.

— Напомни ми никога да не те стряскам — обади се Майкъл, барабанистът с готината усмивка.

Маркъс ме прегърна покровителствено.

— Добре ли си наистина?

— Малко съм напрегната — признах.

— Снощи един журналист я нападнал — обясни Маркъс над главата ми, — решил, че така ще я придума да му даде интервю.

Май не се изненадаха особено — нали им се бе налагало да си пробиват път през ордите папараци, които ги преследваха на всяка крачка, откакто славата ги бе застигнала. Наругаха хубавичко журналиста и ме попитаха дали съм добре. Слава богу, че Маркъс бе достатъчно мил да обясни странното ми поведение.

— Благодаря ви, момчета, добре съм. А вие по-добре бързайте за репетицията.

Маркъс задъвка долната си устна и между веждите му се появиха две бръчици.

— Знаеш ли какво, Ейнджъл? Ще ми е много по-спокойно, ако дойдеш с нас. Нали нямате нищо против, момчета? Знам, че нарушавам правилата, но…

— Естествено, няма проблеми — съгласи се Пийт, мечокът в групичката.

— Добре си дошла. Определено предпочитам теб да гледам в следващия един час, отколкото тия двамата — Майкъл ми намигна закачливо.

Седнах в ъгъла на залата, тоест на палатката, определена за репетиции и загрявка, и се приготвих да попия с всичките си сетива това невероятно преживяване — подготовката на трима талантливи музиканти за предстоящ концерт. Обсъждаха всичко безкрайно дружелюбно, изслушваха се един друг. Ако имаше критики, поднасяха се тактично, така че да има полза от тях. И естествено, никой не се страхуваше да си изкаже мнението. Колко различно от Джей, който ни крещеше при най-малкото отклонение от нотите! Освен това ме питаха какво мисля за това и онова.

— Как мислиш, Ейнджъл, „Homeless“ преди или след „Shout Now“ да я изсвирим? — обади се Майкъл.

Заиграх се замислено с висулката под формата на капка вода, закачена на синджирче около врата ми.

— Мисля си, че трябва да си остане така. В този ред като че ли се получава по-ясна сюжетна линия.

Майкъл ме поздрави с вдигнат палец.

— Нали ви казах, че момичето има добър вкус.

Маркъс, който бе предложил промяната, ми се смръщи шеговито.

— В някои неща.

— Е, да, вкусът й към мъжете е отвратителен, ама какво да се прави…

Маркъс му отвърна с онзи специален жест с един пръст.

После отидохме до караваната на Маркъс за традиционната следрепетиционна закуска. Това им беше неофициалният щаб, понеже Майкъл и Пийт си деляха другата половина на уинебагото.

— Ама нашата половина не става за пред хора — заяви весело Пийт. Скръстил ръце и изопнал мускули изпод тениската, той хич нямаше вид на някого, който ще нахлузи гумени ръкавици и ще се захване да подрежда леговището. По-скоро му дай два-три саблезъби тигъра, с които да се бори.

— Аха — додаде Майкъл. — Двама сме, а няма кой да ни събира чорапите от земята, докато Маркъс тук е луд на тема чистота.

— Така ли? — Изглежда, че Маркъс нямаше да остане във възторг от подхода ми към подреждането на стаята ми вкъщи, който се изразяваше в това да натикам всичко в дъното на гардероба или да го покрия с одеяло.

Маркъс хвърли празните пликчета в кошчето и забърса масата.

— Обичам всичко да е под контрол. Не мога да разсъждавам, когато съм заобиколен от безпорядък.

— Затова си е заслужил самостоятелна стая. Не можем да убием кокошката със златните яйца, като го принудим да живее с нас, нали? — Майкъл пъхна чашата си в малката миялна машина и кимна към приятеля си.

След две порции препечени филийки момчетата се канеха да тръгват. И понеже знаех, че и Маркъс е зает, понечих да си си ходя с тях, обаче Майкъл ме прикова за канапето с поглед.

— Ще се видим след половин час за интервюто, нали? — каза той уж на Маркъс, но всъщност май подсказваше на мен какъв е графикът на бандата.

— Аха. — Още щом вратата се хлопна, Маркъс се отпусна на канапето до мен и започна да ме целува по шията. — Цели тридесет минути. Чудя се как бихме могли да ги уплътним?

Последния път, когато бяхме един до друг на канапето, се озовахме на пода. Нещо, което ми се струваше ужасно съблазнително. Но трябваше да спазя обещанието, което си бях дала — да напредвам стъпка по стъпка, да не прибързвам с плътския аспект, след като по-важните въпроси оставаха неразрешени.

Сгуших се до тялото му, обгръщайки талията му с ръка — това не се броеше.

— Можем да си говорим.

Той простена.

— Искаш да си говорим? Добре. — Хвана дясната ми ръка и захапа нежно връхчетата на пръстите ми.

— Р… разкажи ми за семейството си.

— Най-голям съм от три деца. — Той допря пръстите ми до устните си. — Майка ми и баща ми са от Ливърпул. Сестра ми Сейди е на четиринадесет, малкият Кайл е на десет. Приключихме ли с разпита?

Дръпнах си ръката, преди напълно да се разконцентрирам, и го сръчках в гърдите.

— Не. А кога за пръв път осъзна, че си музикален? — гледах да избягвам думата дарба, понеже знаех колко му е неприятна мисълта, че талантът му се дължи на нещо непонятно.

— Откакто се помня, винаги съм го знаел. За пръв път отидох на концерт съвсем малък — може би бях на осем — баща ми също си пада по музика, та той ме взе със себе си. Оттам се запалих по китарата и така се започна.

— А пеенето?

— Пеенето го упражнявах по футболните стадиони — той се разсмя на невярващото ми изражение. — Сериозно, къде другаде би могло едно момче, което не е фен на училищния хор, да пее пред хора? Никога няма да си сам^[2]… оттам тръгна всичко.

— Май трябваше да се досетя, че ще се окажеш фен на Ливърпул. Аз съм по-скоро от страната на Челси.

Маркъс измъкна рязко ръка изпод раменете ми и изрисува кръст във въздуха с пръсти, сякаш за да прогони дявола.

— Край. Тая връзка няма да просъществува. Не бих могъл да ходя с врага.

— Не търпиш конкуренция, а? Страх ли те е? — Изправих се на колене върху канапето и прокарах показалец по бузата му.

— Хм — той улови пръста ми и го целуна. — Е, ако ще сме заедно, май ще трябва да вложа допълнителни усилия да те превъзпитам и преориентирам към истинския футболен отбор.

— Стига да нямаш нищо против и аз да опитам същото.

— Нямаш никакъв шанс, момиче.

Погледът, който си разменихме, би могъл да предизвика пожар в дъждовна гора. За да разсея напрежението, се наместих в първоначалната си поза.

— Стигат ли ти толкова разговори? — попита той обнадеждено.

— Не. Кажи ми нещо важно за себе си. Сетих се — кой ти е най-ранният спомен?

— Той изсумтя.

— Лесно е. За разлика от теб, водната нимфа, мразя реките, понеже като дете едва не се удавих.

— Божичко! Какво стана?

— Играех си край канала. Явно съм се измъкнал през градината, а каналът не беше далеко от къщи. Май имах идиотската идея да нахраня патиците. И разбира се, паднах. За щастие, някакъв мъж си разхождаше кучето по алеята, видя какво се случва и ме измъкна. Оттогава смятам водата за свой враг, поне мръсната вода от каналите… Ами ти?

— Точно обратното: помня как си играех с водата в басейнчето на двора. Беше ми пръв приятел. Наложи се мама и татко да вдигнат един параван, та съседите да не гледат какво правя.

Маркъс не каза нищо.

Заиграх се с кожената гривна, която като че ли никога не сваляше.

— А това какво е?

— Имам я от две-три години. Кърт и Марго ми я подариха, когато се запознахме. Три преплетени шнура, нещо като обещание, че ще се подкрепяме.

— Кърт май е изиграл важна роля в живота ти.

— Това важи и за двамата. Имат истинска дарба за приятелство. Кърт спокойно можеше да ме разкара, бях твърде млад, твърде самонадеян, но не го направи: отдели ми от времето си и е помагал на мен и на момчетата при всяка една наша стъпка.

Потърках буза в ребрата му, заслушана в сърцето му.

— Колко хубаво. Рядко ще чуеш нещо такова в тоя бизнес.

— Отдавна се е доказал, така че може да си позволи да е щедър към хората.

Реших да предприема миниатюрна стъпчица към крайната си цел.

— А мислиш ли, че съм права за способностите му?

Тялото му замръзна, вкамени се под ухото ми.

— Ако ме беше питала по-рано, щях да кажа, че просто е проницателен. Да, точно това е думата. Защо е нужно да обръщаш най-обикновените неща в разни мистични глупости?

Не се вълнувай. Спокойно. Съвсем нормално е да проявява съмнение.

— Защото вярвам, че става дума за нещо различно. И той като теб би могъл да използва телепатия, ако се престраши да опита. Не би ли искал да можехте да си говорите, без никой да ви чува?

Маркъс избухна в смях.

— Кърт Вос и телепатия? В деня, в който ми проговори с мислите си, ще изляза на сцената в поличка за балет.

— Внимавай какво си пожелаваш, Маркъс.

На вратата дискретно се почука.

— Хайде, брато, време е да вървим!

Маркъс направи гримаса.

— Ще ми се да престане да ми говори така. Влизай!

— Мога да ви… ъ… изчакам да довършите.

Маркъс отвори вратата толкова рязко, че Майкъл едва не се изтърколи в стаята.

— С Ейнджъл само си говорим.

— Сериозно ли? Че може ли така да си губите времето. Сладурче, ако някога ти писне този тип, непременно ми се обади. Знаеш къде живея — и той посочи съседното помещение.

— Много съблазнително предложение, Майкъл, но един носител на черен колан ми е предостатъчен. — Пътьом целунах Маркъс по бузата. Взех Фреди от мястото му до китарата на Маркъс, понеже ми се струваше, че моментът не е подходящ за импровизирани изпълнения. — Ще се видим по-късно.

Маркъс ме хвана за ръката.

— По програма свирим точно преди Gifted. Ще дойдеш зад сцената, нали?

— Естествено — прескочих стъпалата. — И разбеснели се коне не биха ме спрели, макар да не ми е съвсем ясно защо ще се занимават да ми пречат. — Махнах им бодро и тръгнах към репетиционната, за да се поупражнявам.

Когато наближи пет часът, приключих със самостоятелната репетиция и поех към зелената зала, където заварих Уил и Виктор да си почиват край една от масите. Изглеждаха съвсем не на място, като два гарвана сред ято чуруликащи скорци, а израженията им рязко се открояваха със сериозността си на фона на шареното ято от изпълнители, което злостно кълвеше репутацията на всички останали и си разменяше сочни клюки.

— Как вървят нещата? — Настаних се до Уил. — Къде е Уриел?

Уил посочи към палатките.

— С останалите. Патрулират къмпинга.

— А дамата на сърцето ти?

Той направи гримаса.

— Дирижира глутницата журналисти, наобиколили Gifted. Всеки момент ще дойде.

— Някакви следи от Дейвис?

— За момента не. Нямаше да я оставя, ако бе изпълзял от блатото, в което се крие.

— Естествено, че не. — Обвих ръце около коленете си. — Я кажи, какво е усещането да установиш контакт със сродната си душа?

— Ти ми кажи.

— Не мога. Маркъс категорично отказва дори да пробва телепатия. Между нас определено има нещо, но ме е страх да не би чувствата ми да се влияят от блясъка на рок звездата. Все пак опитвам да го склоня.

— Не е в твой стил да проявяваш предпазливост, Ейнджъл — отбеляза Виктор.

— Нима си забелязал? — Изсмях се самоиронично. — Старая се да порасна, Виктор, колкото и да не ти се вярва. Както и да, стига сме говорили за мен. Марго как прие новината?

Уил се усмихна с прекрасната си усмивка.

— Много добре. Нали е истинска дама.

— А споменах ли, че е зашеметяващо красива? — подкачих го. — Не че това има значение, както чудесно знаем, Уилям. Важно е каква е отвътре… или поне така твърдят хората.

Уил очевидно бе готов да се впусне в хвалебствия по адрес на половинката си при първа възможност.

— Точно така е. А тя има прекрасна душа — мила и грижовна, без да е наивна. Накара ме да й обясня цялата работа със савантите изключително подробно. Наложи се да й прочета и дребния шрифт, преди напълно да открие съзнанието си пред мен.

— Какъв дребен шрифт?

— Че всеки от нас има само една сродна душа.

— Да, това е гадно — хвърлих поглед към Виктор, чиято сродна душа, според слуховете, беше зад решетките в Афганистан. Нищо чудно, че през повечето време беше толкова мрачен. Мисти твърдеше, че си има своята мила страна, но аз още не я бях виждала. — Би ли писал на Самър от мое име да се срещнем пред палатката за бийтбокс в пет? Искам да ги осветля какво се случва в живота ми.

— Никакво обсъждане на вътрешна информация пред външни хора, Ейнджъл — предупреди ме Виктор. — Тук с Уил можем да сме сигурни, че няма опасност, но ситуацията е лесно възпламенима. Уж всичко е наред, а в следващия момент можеш да загазиш здравата.

Дръпнах едно конче от подгъва на туниката си.

— Всъщност исках само да им кажа, че ще участвам в концерта на Gifted.

Уил ме потупа по коляното.

— Крайно време беше да те поздравя, Ейнджъл! Да не забравяме факта, че постигна невероятен успех изцяло благодарение на собствения си талант. Много съжалявам, че другите ни задачи донякъде го засенчват.

Усмихнах се дяволито.

— Но ако не бяха другите ни задачи, изобщо нямаше да съм тук. Нямаше да се запозная с Маркъс, нито да се окажа рамо до рамо с Gifted, така че всъщност имам невероятен късмет. А като заговорихме за други задачи, ето я и нея.

Марго крачеше към нас с двама мъже с костюми, тъмни очила и слушалки в ушите — очевидно охрана. Реших, че съм излишна, предвид това, че никак не помагах за професионалния имидж на Уил и Виктор.

— Аз най-добре да си вървя.

— Самър, Мисти и Алекс ще те чакат на изхода — Уил ми показа какво му е отговорила Самър. Явно всички вече бяха с нови SIM карти. Само на Ейнджъл Белята не й бяха дали нов телефон.

— Чао, Уилям. До скоро, Виктор!

— Да се пазиш, Ейнджъл — подвикна след мен Виктор. Ако съдех по разтревоженото му изражение, май говореше съвсем сериозно.