Джос Стърлинг
Мисти (8)

Осма глава

Като се върнахме в хижата, открих, че имам отговор на съобщението си до Тарин.

Трябваше да проверя по-рано. Съжалявам, не помислих. Не можех да я обвиня, че не е помислила: бяхме такава невероятна двойка като капибара и леопард — можехме да живеем в една и съща джунгла и нищо повече.

Рождената дата на Алекс! Дванайсети декември, същата година на раждане. Това го поставя извън твоя обхват. Възможно бе да е твоята сродна душа!

Едва ли, но си струваше да попитам. Лошата новина беше, че сега, след като знаех рождената му дата, ми бе известен и фактът, че е по-вероятно да е сродна душа на пет други момичета, които познавах в Мрежата на хората с дарби, едно от които бе Самър. О, боже! Не исках да й казвам, но трябваше. Виждах как си пасват наистина добре: организираната, възхитителна Самър и очарователният и изискан Алекс. Ревността ме направи подла и непоносима.

„Добре, Мисти: извикай на помощ по-доброто си Аз и признай.“

— Хей, Самър!

Приятелката ми седеше на един от шезлонгите пред хижата и четеше роман.

— Да? — Тя вдигна поглед, постави слънчевите си очила на върха на главата си и те задържаха косата й в стил „Филмова звезда на Ривиерата“.

— Алекс…

Ейнджъл подаде глава през прозореца на спалнята. Беше по средата на нанасянето на препоръчаната от страхотната Лара пудра, а тя вече се беше пропукала на хиляди места.

— Възможно е да си неговата сродна душа, просто го знаех!

— Не изглежда така, Ейнджъл. Както казвах, Самър, преди да бъда грубо прекъсната от Чудовището на блатата, според рождените дати той е далечна възможност. Рожденият му ден е на дванайсети декември. Така че, освен ако аз не съм закъсняла, а той не е подранил…

— А може да е роден преждевременно. Не обръщаме достатъчно внимание на тези неща в Мрежата на хората с дарби, а напоследък много бебета се раждат преждевременно. — Ейнджъл бе по-развълнувана от мен, решила, че е прекалено изумителен, за да бъде подминат. — Накарай го да попита родителите си.

— Невъзможно.

— Защо? — Ейнджъл се отказа да нанася пудрата и започна да я почиства от бузите си.

— Сложно е.

Междувременно Самър пресмяташе.

— Моят рожден ден е на първи декември.

— Да. По възраст той е по-близо до теб, отколкото до мен.

— Трябва да попиташ леля си Кристал — каза Ейнджъл.

„Никаква сродна душа, преди да навършиш осемнайсет“, казахме напевно двете със Самър, тъй като много пъти бяхме чували Кристал да се произнася по темата.

— Но хайде, това е спешен случай!

Самър повдигна вежда.

— И по какъв начин е спешен, Ейнджъл?

— Умирам от любопитство.

— Ще трябва да се влачиш на животоподдържащи системи до ноември. Алекс ще дойде в Кеймбридж. Самър, ако дойдеш на гости някой уикенд, ще се запознаеш с него и ще разбереш дали има тръпка.

— А ти? Не усети ли тръпка? — Ейнджъл реши проблема си, че се намираше наполовина в сградата, като се покатери на перваза и се спусна до нас.

Имаше тръпка, да, но усещането странно приличаше на удар по оголени нерви.

— Не знам. Усетих нещо, но то бе осуетено от невъзможността дарбите ни да се съчетаят. Дори не помислих да опитам телепатия.

— Телепатията изглежда нещо прекалено лично с човек, когото не познаваш добре. — Самър ме разбра, без да се наложи да обяснявам. — И с мен е така.

— Нека бъдем откровени, предполага се, че сродните души подхранват силите си, а не ги подкопават. — Задълбах по-надълбоко. — И, Самър, двамата с него сте от един и същи вид.

— Какво искаш да кажеш? — Самър остави романа в скута си.

Посочих книгата, която четеше: „Жената в бяло“.

— Четеш книги за интелектуалци, стари… такива, които имат милион страници.

— Книгите на Уилки Колинс наистина са дебели — призна тя с усмивка. — Но пък пише много увлекателно.

— Мисля, че Алекс наистина ще хареса тази ти черта.

— Не се подценявай, ти четеш поезия и романи.

— Да, но не такива, каквито четеш ти. Моите са любовни романи за тийнейджъри и чиклит.

— Не отхвърляй чиклита. Това са романи за отношения, които издателите омаловажават с хубавки корици. Знаеш ли, че жените са повече от половината от купувачите на книги и има повече жени автори? И какво правят те? Превръщат ни в малцинство, в подгрупа! — Самър погали меката корица на книгата си, сякаш да я приласкае.

Самър е много спокойна за повечето неща, но тази бе болната й тема. Виждах, че й е по-лесно да говори за това, отколкото по деликатния въпрос за Алекс. Трябва да се бе досетила, че изпитвам към него повече, отколкото признавам, и че се опитвам да събера увереност, че съм достатъчно добра да му бъда сродна душа.

— Добре де. Чета романи за отношения. Благодаря, Самър.

— Мисля, че трябва да въведем нов термин за мъжките истории. Какво ще кажете за простонародни книги, тестостеронов боклук или мачовски глупости? — Ейнджъл ни погледна, с което ни подкани да гласуваме.

Самър кимна одобрително.

— Всеки от тези ще свърши работа и има толкова смисъл, колкото и в чиклита. Както и да е, продължавай, Мисти. Защо мислиш, че аз и той може да сме сродни души, а не вие двамата?

Поколебах се, спомнила си как Алекс се движеше сред хората така, сякаш бе докоснат от нещо специално.

— Знаеш ли онази част в края на „Питър Пан“?

— Когато Тинкърбел поръсва кораба с вълшебен прашец? — попита Ейнджъл. — Обожавам този филм.

— Да. Алекс е като този кораб, поръсен с… не знам, да го наречем великолепен прашец.

— Сексапилен прашец? — предложи Ейнджъл.

— Това звучи като нещо, излязло от повредена прахосмукачка „Хувър“. Не, нека се придържаме към великолепен прашец.

— И какво общо има това с мен? — попита Самър, сбърчила чело.

Погледнах Ейнджъл.

„Тя не знае.“

„Това я прави поносима“, отговори Ейнджъл.

— Трябва да ти съобщя, Самър, че ти си женският му еквивалент.

— Да, блестиш от великолепен прашец — съгласи се Ейнджъл.

Самър се изчерви и спусна слънчевите очила на носа си, с което скри светлите си нефритени очи.

— Не ставай глупава.

— Вярно е. — С тези мои думи спорът приключи, защото и двете знаеха, че не лъжа. Аз не ласкаех хората.

Самър изглеждаше очарователно смутена.

— Значи, мислиш, че… може би… той и аз?

Свих рамене, опитвайки се да изглеждам безразлична.

— Струва си да разберем.

Ейнджъл наклони глава на една страна.

— Кой уикенд през ноември той ще бъде в Кеймбридж, Мисти?

Казах й датите.

— Окей. Ще бъда там.

Самър загриза нокътя на палеца си.

— Ти ще се самопоканиш ли, Ейнджъл?

— Разбира се! Има вероятност една от вас да… нали разбирате, да удари десетката. Няма да го пропусна.

— Разбираш, че шансовете все пак са много малки? — попита Самър, но виждах, че съм породила у нея много приятни мисли. Знаех, че първото, което ще направи след разговора, е да погледне отново снимките ми във фейсбук.

— Малки-жалки. — Ейнджъл щракна с пръсти. — Това е епично! Самър и Алекс: вече ми харесва как звучи.

„А на мен — не.“ Част от мен крещеше, че аз съм го открила, че е възможно да е моята сродна душа.

— Все още може да се окаже сродната душа на Мисти — отбеляза, при това доста разумно, Самър.

Обичам Самър.

— Но тя го е срещнала и нищо…

Ейнджъл, от друга страна…

— Ти, Самър, все още имаш много голям шанс. — Ейнджъл помръдна леко хълбоци, за да довърши изречението.

— Не беше точно нищо — измърморих, но Ейнджъл бе понесена на крилете на един от приливите си на ентусиазъм. Очаквахме поне два такива на ден, така че бе крайно време.

— Мисти ще може да те представи и после о! — така — дискретно да те остави… нали разбираш… да се сприятелите.

— Някой друг да мисли, че слагате тигана на огъня, а рибата е още в морето? — попита Самър.

— Аз мисля, че броите яйцата още преди да сте купили кокошката, която ще ги снесе — побързах да се съглася.

— О, хайде, момичета! Като Коледа е: очакването е много по-хубаво от самия ден.

Самър ми се усмихна горчиво и погледна часовника си.

— Е, отидете да очаквате някъде насаме. Имам урок с Виктор.

Ейнджъл сграбчи Самър за китката, за да разбере колко е часът. Никога не си правеше труда да види собствения си часовник.

— Господи, закъснявам за Ив. До по-късно!

Улових я за гърба на лятната рокля.

— Пудра.

— Оставила съм малко? — Ейнджъл направи неуспешен опит да види носа си.

— Много. Изглеждаш така, сякаш си хванала някаква ужасна алергия.

— Прекалено нетърпение… може би? — саркастично предположи Самър.

Ейнджъл влезе бързо вътре, за да се измие, без да има време да измисли остроумен отговор, ако искаше да стигне навреме за урока си.

— Пожелай ми късмет — каза Самър и тръгна към хижата, която Виктор делеше с Пол. Изравних крачка с нея.

— Ще се справиш. — Знаех, че Виктор ще се погрижи за Самър дори да я изплаши до смърт.

— А ти, Мисти?

— Аз имам сесия със Зед.

— Страшният, но сексапилен Зед?

— Това нещо като етикет ли е?

Самър се засмя.

— Мисля, че вече да.

Страшният, но сексапилен Зед беше до масата за билярд в стаята за игри. Докато ме чакаше, убиваше времето в игра със Скай. Спрях на прага, за да ги погледам заедно. Скай мамеше безбожно, връщаше топките чрез телекинетичната си сила, когато не вървяха по правилната траектория. Той я блокираше, за да не прави същото с неговите топки, затова все още водеше.

— Току-що изпрати бялата в джоба след жълтата — каза той.

— Не съм. — Скай накара топката отново да скочи.

Той я притисна към масата, високото му над метър и осемдесет и шест тяло я караше да изглежда още по-дребна и крехка. Бяха пълна противоположност: Скай имаше чуплива руса коса и сини като незабравки очи, а Зед бе мургав и опасен и с мрачни синьо-зелени очи. Да ги видя заедно, бе напомняне, че не така очевидните партньори могат да са наистина страхотна двойка. Понякога ти става ясно колко добра е двойката сродни души, след като ги наблюдаваш заедно. Може би имах шанс.

— Трябва да бъдеш наказана, че мамиш така — каза той с дълбок, предизвикващ тръпки по гръбнака глас.

— Сериозно наказание? — попита тя с надежда.

— Много. — Той взе щеката от ръката й и я остави върху масата. — Плати си, умнице.

Тя изпусна неубедително смирена въздишка.

— Щом трябва, мистър Бенедикт.

Скай вдигна лице, а той сведе глава, за да я целуне. Уоу! Не трябваше да съм тук. Целуваха се така, сякаш току-що се бяха открили, което не бе поведение, очакващо се от двойка, излизаща вече две години. Обърнах се с намерението да им осигуря уединение, но джапанките ми изскърцаха по дъските на пода. Неловко.

Зед се огледа. Не беше доволен.

— Съжалявам. Ще… хм… си отида. — Махнах в неопределена посока, сякаш казвах, че е по-добре да съм където и да е, но не и тук.

Скай го удари по гърдите, бузите й бяха розови, което бе разбираемо.

— Престани, Зед. Здравей, Мисти. Зед те очакваше. Леко се отклонихме. — Плъзна се надолу от билярдната маса, върху която той я бе вдигнал по време на целувката. — Как си?

— Аз… — „Добре съм“ просто не искаше да излезе от устата ми. — … в момента съм смутена.

— Ще продължим по-късно, става ли? — Тя хвърли на Зед поглед, който му казваше да се държи добре, и после ни остави сами.

— Съжалявам. — Влязох в стаята. — Навременното появяване никога не е било силната ми страна.

Зед ми подаде оставената от Скай щека.

— Играеш ли?

— Да, но нямаме ли урок? Веднага ще ти кажа, че наистина имам нужда от помощ. Хич ме няма в контрола.

— Така и чух. Ури спомена нещо за болница. — Като видя, че не влизам по-навътре в стаята, той ме хвана за ръката и ме поведе към масата. — Ето.

Взех щеката. Не можеш да откажеш на Зед.

Той подреди топките в триъгълника.

— Знаеш ли правилата?

— Така мисля.

— Окей. Ти разбиваш.

Освен на тенис на маса бях много добра и на билярд. Вижда се къде и как прекарвах времето си, в което трябваше да уча. Направих добър старт, вкарах една червена в джоба, а останалите бяха добре подредени.

— И така, дарбата ти е за истината?

— Да. — Вкарах в джоба втора червена и заех положение за следващата.

Зед се облегна на стената, подпрял щеката пред себе си, наблюдавайки играта.

— Всички видове?

Трета червена изчезна.

— Какво искаш да кажеш?

— Усещаш ли дали е истината, независимо какво мисли човекът, с когото разговаряш?

— Не съм сигурна.

— Добре, например да кажем, че имаш работа с човек, който наистина вярва в странни конспиративни теории; ако се вслушаш в него, като лъжа или истина го чуваш?

— О, не съм мислила за това. — Разсеях се и пропуснах четвъртата червена.

— Нямаш късмет. — Зед застана край масата и започна да вкарва жълти топки така, сякаш трябваше всеки момент да хване самолета — туп, туп, туп в джобовете. Обичайно това би ме подразнило, но сега бях заета да преосмислям опита си.

— Мисля, че дарбата ми трябва да се отнася до това, в което човекът вярва. Сега мисля повече за убеденост, отколкото за факти. Имам предвид, мога да кажа „Вярвам в Бога“ със съзнанието, че не съм сто процента сигурна и че по-скоро вярвам, отколкото не. Ако дарбата ми дава силата да знам дали това е истина, то тогава, е… ще съм успяла там, където теолозите не са успели за векове.

Зед пропусна трудна жълта топка и отстъпи назад, за да ми позволи да подновя играта.

— Добре, в такъв случай да предположим, че работим с дарба, която ти помага да долавяш намеренията на другия.

— Аха. — Вкарах червена и бях отново в играта. — Виктор мисли, че не е необходимо да осъзнавам дарбата си напълно, за да работи тя. Не мога да построя защитна стена, защото мозъкът ми я отчита като фалшива. Не мога дори да изкажа истина, ако имам предвид противоположното — боря се с иронията. Мозъкът ми регистрира и нея като лъжа.

— Интересно. Бих искал по-късно да се срещнеш с Феникс, да видиш какво ще направи умът ти. Изглежда, че дарбата ти ти вреди. — Феникс, сродната душа на брат му Ив, има силата да вижда всичко, което става в мозъка ни; това е първата стъпка в нейната способност да направи така, че времето да изглежда спряло. — Предполагам, че приемаш широк спектър информация — и съзнателно, и инстинктивно. Затова ти е толкова трудно да контролираш дарбата си. Осъзнаваш, че виждаш само малка част — като видимата светлина в спектъра на вълната, която е само съвсем нищожна част от цялото.

— Радвам се, че имаш извинение за мен. — Бяха ми останали само две червени топки.

Той се приближи до масата.

— Мислиш, че ще спечелиш?

— Ами да! — Бях твърде далеч пред него, за да изгубя сега.

Когато следващата ми червена се понесе към джоба в ъгъла, Зед използва силата си, за да я отклони. След това вкара всички останали жълти, както и черната.

— А сега?

— Отново да! Победата ми е морална. — Оставих щеката върху масата.

Той се засмя, усетил, че наистина съм много ядосана.

— Това утвърждава фактите. Не те занимава обективната истина, тъй като спечелих чрез измама, а само онова, което чувстваш като вярно, дори за себе си.

Гневът ми се стопи.

— Изпробвал си ме?

— Да. — Той подреди отново всички топки. — Сега, Мисти, да започнем работа върху онези парченца истина, които чувстваш. Мисли за всяка билярдна топка като за нещо, което трябва да контролираш — жълтите са осъзнатата истина, а червените са онази, която се изплъзва на радарите…

Когато урокът ми със Зед свърши, мозъкът ми се чувстваше като сладолед, оставен на слънцето. Върнах се в хижата, движейки се като зомби, прекалено уморена, за да забележа прекрасната слънчева светлина, която се процеждаше между ментовозелените листа на брезите, и шума от разбиването на вълните в брега. Скай и Феникс седяха на столовете на верандата заедно с Ейнджъл и Самър. Тъкмо бяха налели студена напитка и за мен. Зед сигурно ги бе предупредил.

— Как беше? — попита Скай.

— Наистина добре. — Оставих тетрадката си до нея. — Не мисля, че напреднах много в контрола, но научих много защо не успявам да контролирам дарбата си.

— Зед каза, че си се справила добре, както и че си много, много по-добра на билярд от мен.

— Възможно е да е споменал, че не си чак толкова добра — признах.

— Не, не. Много повече от това: аз съм невероятно надарена в билярда…

Странно: забележката й не бе регистрирана като лъжа.

— Довела съм до изкуство умението да губя. Тогава се налага да мамя, а това го предизвиква… е, видя последиците.

Нима не бях видяла току-що?

— Много мило от ваша страна да отделите от времето си — казах, като избегнах да коментирам онова, което бях видяла, за да спестя на всички изчервяването.

— За нас е удоволствие, наистина! За щастие, има пролука във времето. Започнах музикалната програма в „Джулиърд“ тази есен, Зед ще учи биохимия в „Колумбия“, макар че, да си остане между теб и мен, се интересува много повече от сформирането на банда. Ще имаме няколко свободни седмици преди началото на живота ни в Ню Йорк.

— Значи, ще бъдете в един и същи град с Кристал и Ксав. Страхотно!

— Исках да бъдат с нас в Калифорния, но изгубихме — каза Феникс, дребна брюнетка с многобройни пиърсинги.

— Страхувам се, че победи аргументът часова зона. Родителите ми са отново тук, затова исках да бъда в Обединеното кралство. — Скай се усмихна извинително на Феникс.

— „Джулиърд“ е един от най-добрите музикални колежи. Поздравления за приемането ти в него! Е, как беше Виктор? — обърнах се към Самър.

Тя се усмихна загадъчно.

— Интригуващ.

— О, разкажи! — помоли Ейнджъл.

Самър сви рамене.

— Все още мисля за това. Устните ми са… — Тя прокара пръст по устата си.

— А Ив? — попитах Ейнджъл, преди любопитството й отново да се е проявило.

Ейнджъл постави длани върху ушите на Феникс.

— Толкова е хубав. Мръщи сладко вежди, когато иска да привлече вниманието ми.

Феникс отблъсна дланите й, присвила очи в престорен гняв.

— Трябва ли да защитавам съпруга си? — И щеше да го направи, ако бъдеше предизвикана… бе израснала на улицата.

— Абсолютно — съгласи се Ейнджъл. — Така завиждам, че съм в опасност да се превърна в момиче, което се предлага. По-добре е да ме зашлевите, за да се вразумя. — Тя подаде бузата си и Феникс услужливо я потупа. — Благодаря, така е по-добре. Ив беше страхотен. С него за час научих повече, отколкото за цяла година, опитвайки се сама.

— Такава беше идеята — каза Скай.

— А вие на какво ще ни научите, момичета? — попитах.

Феникс и Скай размениха погледи.

— Какво да правите, когато се случи най-лошото — отговори Феникс.

— Неща, които никой не е имал възможност да каже на Миа.

Седнах на стъпалата на хижата и обгърнах коленете си с ръце. Тази сутрин Пол бе отишъл на погребението на Миа и се бе върнал съкрушен. Прочистих буцата в гърлото си.

— И… какви са те?

Тя започна да ги отброява на пръсти.

— Използвайте всяко оръжие, което имате, дори неща, за които никога не сте мислили като за оръжие. Съпротивлявайте се, но не им давайте причина да ви повалят веднага. Никога не се отказвайте от надеждата.

— Също така помага, ако имате сродна душа, която да ви подкрепя — добави Скай. — Зед направи нещата различни за мен.

— А Ив за мен.

— О, не мразите ли тези, които все повтарят, че са намерили сродната си душа — заяде се Ейнджъл, с което направи настроението малко по-ведро. — Уредът за измерване на самодоволството ви показва висока степен.

Всички се разсмяхме.

— Съжалявам, ще намалим малко стойността — обеща Феникс.

— Ако имах един от братята Бенедикт, нямаше да съжалявам — казах.

— Щом го имате, гордейте се с него. Ейнджъл ще преживее изпитанието.

— Едва-едва — каза тя мрачно, с което ни накара да се засмеем.