Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Саванти (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Misty Falls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Джос Стърлинг

Заглавие: Мисти

Преводач: Силвия Желева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издател: Егмонт България ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман (не е указано)

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Излязла от печат: 21.02.2015

Редактор: Ваня Петкова

Коректор: Ваня Петкова

ISBN: 978-954-27-1383-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10297

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

В продължение на няколко седмици след това не видях Алекс отново, макар че Самър и Ейнджъл, както можеше да се предположи, гледаха похотливо снимката, която бях качила в интернет. Очите му бяха с цвета на морето зад него и успяваше да изглежда като холивудски идол пред камерата, и то без дори да се опитва. Контрастно на това — моята снимка разкриваше в пълна степен изгорелия ми нос. Ако можех да лъжа, щях да се изкуша да представя Алекс като романтичната си връзка през ваканцията и така щях да повиша рейтинга си сред приятелите си, но тогава, ако тръгнех по този път, щях да бъда принудена да кажа истината, която беше, че той бе моят ваканционен личностен конфликт. Ето: изобретих нова категория връзка. Браво на мен!

Макар да бях заета да се наслаждавам на ваканцията си, която включваше абсолютно страхотно сафари в националния парк „Крюгер“, не можех да се отърся от спомена как Алекс се отдалечава с широки крачки… сам. Започвах да подлагам на съмнение преценката си за него: златното момче в училище, но това не го предпазваше от това да се чувства малко изгубен като останалите от нас.

През последния ден преди завръщането ми у дома Опал и Мило уредиха да ме заведат с лифта до върха на планината Тейбъл. Планът беше да хапнем в ресторанта, от който се разкриваше удивителна гледка към града. Уриел и Тарин също бяха поканени.

Тъй като щях да напусна страната, се чувствах великодушна и докато се приготвяхме за нашия ден навън, написах съобщение на Тарин: Искаш ли да поканиш Алекс?

Почти се надявах да откаже, но тя отговори почти веднага: Страхотна идея. Ще видя дали е свободен. Изпитите му за завършване на гимназията са скоро, затова ще му се отрази добре да си почине малко от ученето.

Сплетох косата си пред огледалото и мислено се потупах по гърба за вежливостта си. Някой трябваше да оцени светостта ми, тъй като не можех да убедя семейството си да ме види в тази светлина. За тях аз съм бавно разгръщаща се катастрофа, с която трябва да се справят.

Като стигнахме в подножието на планината, открих, че Тарин бе поканила не само Алекс, но и партньорите му в престъплението: червенокосия Фил, русокосата филмова звезда Майкъл и принца Хюго. Ореолът ми помръкна. Бях се подготвила мислено да прекарам известно време с Алекс, колкото и неловко да се окажеше това, но цялата банда бе малко в повече за онова, което се предполагаше, че трябва да е моето поглезване. Стегнах се, за да понеса още шеги за моя сметка. Те стояха заедно и търпеливо чакаха да утихне врявата, причинена от пристигането на семейството ми. Тарин ги представи на Мило и Опал. Тя излъчваше гордост по един приятен начин.

— Е, това са моите момчета, отборът по дебати. Помислих си, че заслужават награда, всички те работиха така упорито този срок.

— Здравейте, момчета. — Мило им стисна ръцете. — А това е моят отбор: съпругата ми Опал и нашите деца Уилоу, Хейзъл и Бранд. И нашата племенница Мисти.

Бранд изджавка и се оживи, видял четирима нови другари в играта. Ако имаше опашка, щеше да я размаха.

— Не му обръщайте внимание — побърза да каже Опал. — Това е само стадий, през който преминава.

Хюго коленичи до количката и сериозно се здрависа с прохождащото дете. Бранд плесна с ръчички.

— Какъв стадий е това? — попита Хюго.

— Бранд имитира животните. — Долавях, че Опал няма търпение някой да смени темата. Колкото по-малко внимание привличаше Бранд, толкова по-добре, в противен случай щеше да играе главна роля в You Tube със своите странности. Имайте предвид, че идеята не бе чак толкова лоша. Можех да направя състояние, ако пуснех видео с Бранд, което щеше да изпревари дори онова с кикотещото се бебе, дето се беше разпространило като зараза.

„Концентрирай се, Мисти. Помогни на леля си.“

— Здравейте, момчета — казах весело.

— Здравей, Мисти. Как си? — Майкъл ме прегърна. Не мислех, че сме стигнали този етап на приятелството, но те очевидно имаха други представи, тъй като Хюго и Фил също ме прегърнаха, като всеки път ме повдигаха леко от земята. Може би това бе техният начин да се извинят?

— Наслади ли се на ваканцията си? — попита Майкъл, а очите му ми казваха, че флиртува малко.

— Прекарах наистина страхотно. Съжалявам, че краят й наближава. Здравей, Алекс.

— Здравей, Мисти. — Алекс не пристъпи напред. Беше облечен като за климата в планината: шоколадовокафяво кожено яке върху индиговосиня тениска и дънки.

Майкъл повдигна вежди.

— Не ми казвай, че все още го боли, задето го победи на тенис на маса? Все пак подигравахме му се не повече от две седмици.

Усмихнах се.

— И така, ще тръгнеш ли на училище веднага след като се върнеш? — поде Хюго, докато чакахме наредилия се на опашката чичо Мило да купи билети.

„Уха: какво беше това? Седмицата, в която да бъдем мили с Мисти?“

— Не съвсем. Първо ще отида на лагер. Седмица в Корнуол този път. Ходя на лагер всяка година. — Сребристите ципове, които затваряха джобовете върху гърдите на Алекс, ме разсейваха. Искаше ми се да си поиграя с тях. „Устоявай на подтика, момиче, устоявай!“

Хюго не знаеше нищо за онова, което отвличаше мислите ми.

— Завиждам ти, че си все още във ваканция. А ние учим за изпитите в края на годината.

— Имате съчувствието ми. — Намалих силата на изказването си, усмихвайки се широко. Съжалявах ги, но открих, че ваканцията ми се услаждаше още повече, когато знаех, че други залягат над учението.

— Лагерът ти забавен ли е, или е като нашите скаутски лагери, които бяха нещо като уроци по оцеляване и сякаш ни учеха под-платното-изкопай-собствената-си-тоалетна?

Засмях се на нарисуваната от него картина.

— Много е забавно. Обикновено отсядаме в сгради с вътрешни тоалетни, но обикновено не го знаем, докато не пристигнем, защото всяка година ходим на различно място. Най-добрите ми приятелки, Самър и Ейнджъл, също идват.

— Хубави имена.

Хюго започваше да ми харесва.

— Благодаря. Ще им кажа какво си казал. — Алекс не беше единственият чаровник сред квартета.

— Добре, отбор. Всички на борда! — Мило ни поведе през бариерата.

— Правил ли си това преди? — обърнах се към Хюго.

— Да, всички ние дойдохме на Коледа и се спуснахме надолу. — Посочи нещо, което приличаше на стръмна отвесна скала под върха. — Нашето виждане за забавление, нали, Алекс?

Щом се качихме в кабинката, бариерите принудиха Алекс да се приближи още малко.

— Да, беше страхотно.

Хюго смръщи вежди.

— Добре ли си, Алекс?

— Разбира се. Добре съм. — Алекс се разположи в далечния край на кабинката и подхвана разговор с Уриел.

Наруших обърканите мисли на Хюго.

— От нас не се очаква да се спуснем, нали?

Откъснат от мрачния си приятел и върнат към по-веселите мисли, Хюго ме потупа по гърба.

— Бих казал, Мисти, че е единственият път надолу, ако искаш да усетиш истинския Кейптаун.

— Какъв срам, че сме с прохождащо дете. — Въздъхнах раздразнено. — О, аз, както изглежда, ще трябва да пропусна спускането този път.

— Хей, Мисти, погледни! — Майкъл ми направи място до прозореца. Двамата с Фил седяха плътно един до друг, за да позволят на момичетата да виждат.

Лифтът не е за онези, които не обичат височината. Той започваше близо до основата на планината, изкачваше се стръмно и по някое време земята оставаше на стотици метри отдолу. Ако откъснеш поглед от бездната, в която можеш да намериш смъртта си, ще можеш да се възхитиш на зрелището, което представляват морето, планината, градският пейзаж и просторното небе. И аз реших да направя така.

— Не понасяш ли височините? — попита ме проницателният Хюго, тъй като се бях хванала толкова здраво, че кокалчетата ми бяха побелели. Забелязах, че Алекс слуша разговора ни от другата половина на кабинката.

Усмихнах се на Хюго с най-смелата си усмивка.

— Нека просто кажем, че изкачването на Еверест не влиза в бъдещето ми.

— В абсолютна безопасност си, освен ако кабинката не се откъсне и обезопасителните вериги не са здрави. Но почти никога не се случват фатални инциденти, само в седмиците преди годишния основен ремонт… и няма ли да се зарадваш, когато ти кажа…, който започва утре. — Ухили ми се.

Преднамерено се опитваше да ме уплаши и нямаше нужда да съм голям гений, за да го разбера. Канех се да му кажа, че е непочтен, когато Алекс се намеси.

— Престани, Хюго. Няма нужда да влошаваш нещата, ако е уплашена. — Изглеждаше доста ядосан заради мен.

Хюго се засрами.

— Съжалявам, Мисти. Само се шегувах. Кабинката е напълно безопасна.

— Предполагах, но благодаря. — Рискувах да хвърля поглед към Алекс, но той отново се бе затворил в себе си. Не можех да го обвиня, че проявяваше загриженост, когато имах нужда.

 

 

Като слязохме от лифта, изпитах задоволство, че съм си взела суитшърт. В ясното студено време се откриваше страхотна гледка, макар и да бе с няколко градуса по-студено, отколкото очаквах, когато бях в долината. Тръгнахме към площадката, от която можехме да погледнем и която се показваше над града.

— Каква е тази подобна на пъпка планина? — попитах Майкъл, който стоеше до мен с развяваща се на вятъра руса коса. Струваше ми се, че виждам малка планина точно в центъра на Кейптаун, чийто връх бе оголена скала върху зелено възвишение.

Той притисна ръка към сърцето си, сякаш искаше да покаже, че ще получи инфаркт.

— Пъпка? Хайде, Мисти, къде е културната ти чувствителност?

— Оставих я у дома заедно с тактичността си — признах.

— Това е Лъвската глава. Не казвай на човек от Кейптаун, че си я нарекла пъпка, или може да не успееш да стигнеш жива и здрава до самолета.

— А може и да я понесат, хванали я за ръцете и краката, и да я качат на по-ранен самолет. — Това бе изречено от Алекс. Значи, беше решил да наруши самоналоженото си правило да ме избягва, нали така?

— Ще бъдеш доволен да ми видиш гърба, нали? — обърнах се към Алекс.

Той, изглежда, съжали, че е бил въвлечен в разговора.

— Не съм казал това.

Грешка! Правилният отговор беше: „Не, Мисти, харесваше ни да си тук с нас!“.

— И няма нужда. Разбрах, че не съм любимият ви гост. А ти съзнаваш, че се предполага това излизане да е прощалният ми подарък, нали?

Майкъл удари приятеля си в стомаха.

— Да, престани да разваляш последния ден на момичето.

Алекс вдигна ръце.

— Нищо не съм казал.

— Понякога значение има онова, което не казваш. — Обърнах се отново към гледката и загърбих дразнещото ме момче. — Не се тревожи, няма да се наложи да ме видиш отново след днешния ден.

Уриел и Тарин, уловени за ръце, дойдоха при нас, слънчевата светлина блестеше в косите им, златиста и кестенява. „Защо просто не носят огромна стрелка, на която да пише: Съвършената двойка“?, помислих си с горчивина. Някои хора получават всичко. Аз ли бях единствената, която природата не искаше да оформи и да направи по-привлекателна? Ако стоях като тях, вероятно някое птиче щеше да се изходи върху мен или пък вятърът щеше да повдигне полата ми.

— За какво става въпрос днес? — попита Уриел, доловил последните ми думи.

— Казах, че няма да ме видят, защото си отивам у дома. — Това бе истината, просто пропуснах останалото.

— Не бих заложил на това, Мисти. — Уриел погали с палец дланта на Тарин. Когато и да погледнех към него, той винаги я удостояваше с малки докосвания, които сякаш мило казваха: „Не мога да повярвам на късмета си“. — Явно, че съдбата е благосклонна и тази година финалът на международните дебати е в Кеймбридж, Англия.

Тарин се усмихна горчиво.

— И предполагам, че това няма нищо общо с телефонните ти обаждания, в които предложи да избереш мястото? — Погледна към момчетата от отбора по дебати. — Миналата седмица Кайро оттегли кандидатурата си заради проблеми със сигурността.

Добродушните очи на Уриел блестяха весело.

— Може би щях да ги убедя да изберат Денвър, но… е, реших, че мога да си доставя удоволствие. Щом аз ще съм в Кеймбридж, защо да не заведа и теб там?

— Уредил си финалът на дебатите да бъде в моя град? — попитах. Това не можеше да се случва.

— Страхотно! — Хюго беше очарован. — Съжалявам, че няма да видя Кайро, но никога не съм бил в Англия. Какво трябва да си взема, Мисти?

— Кога ще дойдете? — Почти се надявах, че с това ще е свършено, преди да се върна на училище през септември.

— Към края на ноември — каза Тарин. — Тъй като ще бъде след изпитите ви, момчета, както и след този на Алекс, ще трябва да попитате родителите си дали можете да останете седмица или две. Можем да разширим пътуването и до други места. Ще бъде истински срам да отидем до Европа и да не разгледаме.

В ума ми се блъскаха различни мисли. Нямаше да мога да избягам, тъй като щеше да бъде средата на срока.

— В такъв случай трябва да си вземете дъждобрани и топли дрехи.

— Ти ходиш на училище в Кеймбридж, нали, Мисти?

„Благодаря ти, че отбеляза това, Тарин.“

— Да. Но съществува вероятността да сте в другия край на града.

— О, не! — каза Уриел и ми намигна. — Ще бъдеш доволна да узнаеш, че ще бъдем на прага ти. Училището ти е едно от местата, където ще се проведат състезания, тъй като отборът му е шампионът на Англия. Изненадан съм, че не знаеш.

— Точно така. Трябва да съм пропуснала това. — Което всъщност не бе изненадващо, тъй като аз и отборът по дебати се движехме в съвсем различни кръгове и като към това се добави и фактът, че се криех през последните няколко дни заради инцидента с Шон… Значи, ето какво бе правил Уриел през последните няколко седмици, през които не го бях виждала. Бях предположила, че прекарва страхотно времето си с Тарин, но не. Беше се посветил на това да обърка есента ми.

— Можеш да ни разведеш из града. — Идеята за пътуването до Европа наистина се беше харесала на Хюго.

— Ще бъда… — Не можех да кажа „щастлива“. — Нямам нищо против.

— Страхотно! — Хюго разтвори ръце, за да обхване гледката пред нас. — Може ли Кеймбридж да победи това?

— Има своите красиви местенца — казах предано. Тъй като Кеймбридж е разположен в онази част на Англия, която е равна като палачинка, нищо там не можеше да се сравни с планината Тейбъл, но нямаше да го призная. — Колежите са истинско зрелище. Не можеш да помръднеш, без да попаднеш на известен мъртвец. Нютон, Дарвин, момчетата от изследванията на ДНК, Крик и Уотсън.

— Ако искаме да бъдем точни, не всички те са мъртви — каза Алекс сухо.

— Алекс, ти ще кандидатстваш в „Тринити“, нали? — попита Хюго.

— Да, в списъка ми е. — Не бях изненадана, Алекс не изглеждаше така доволен от новината за пътуването до Англия като останалите.

Тарин стисна ръката му.

— Помислих, че можем да уредим интервюто ти, докато сме там, Алекс. Датите са пресметнати добре.

— Планът изглежда добър. И така, време ли е да хапнем? — Алекс сложи край на разговора, тръгвайки към ресторанта.

Компанията ни бе настанена на дългата маса до панорамния прозорец, така че двамата с Алекс можахме да изберем столове в срещуположните краища. И двамата въздъхнахме от облекчение и се хранехме в мир. Аз си поръчах градинарски бургер — сочен, пълен с гъби, които минаваха за месо, но със също толкова превъзходен вкус. Бях напълно щастлива с компанията, от едната ми страна беше Уриел, а от другата — Майкъл. Хюго и Фил седяха срещу мен. Това направи избора на Алекс да седне до момичета по-очебиен, но това бе неговият наблюдателен пост. Той демонстрираше, че се забавлява добре със скиците, които Уилоу и Хейзъл правеха с донесените им от сервитьорката пастели, така че може би наистина си прекарваше добре.

Хюго, Фил и Майкъл ме подложиха на кръстосан разпит за Кеймбридж. Не знаех много за града, защото живеех там само откакто бях сменила училищата. Бях на пансион, защото домът ми беше в другия край на Лондон. Училищата в моя район бяха свършили, затова родителите ми трябваше да потърсят по-далеч след последната ми среща с прекалено много истина. Директорът на училището „Фен“ беше човек с дарба и изпитваше съчувствие към мен. Като чу за тормоза в резултат на голямата ми уста, той ме накара да се запиша в единайсети клас, въпреки че не ми предричаха голям успех на изпитите за средно образование. Не можех да обясня всичко това на момчетата, затова оставих неясна причината за ученето си там. Обаче признах, че не съм специалист. Уриел компенсира пропуските в моите знания, тъй като често посещаваше университета.

Разговорът премина на крикета и аз замълчах. Уриел ме побутна.

— Мисти, може ли да те попитам нещо?

Изстисках кетчуп върху гъбите си и затворих отново шишето.

— Давай.

— Какво ви става на двамата с Алекс? Има ли нещо повече между вас от онова, което е известно на мен и Тарин? Неловкостта му в твое присъствие изглежда малко крайна за загуба от мач на тенис на маса.

— Прав си. — Отхапах и се замислих как да оформя отговора си. — Мисля, че причината съм аз. Или по-скоро той плюс аз. Не му харесва в какъв човек се превръща в моята компания. — Не бях го осъзнала, докато не произнесох думите на глас, но сега мисля, че разбрах какво става.

— Дарбите ви се сблъскват? — Уриел веднага ме разбра.

— Замисли се: той винаги е очарователен, но в мое присъствие става груб и малко рязък. И това не му харесва. Мисля, че чувства, че не може да се контролира.

Уриел потърка брадичката си и издаде онзи тих звук, който могат да издадат само мъжките пръсти, когато се срещнат с остра набола брада.

— Разбирам как може да го разтърси това. Ще кажа на Тарин. Тя се тревожи за него. Каза ми, че наистина бил без настроение през последните няколко седмици.

„Откакто ме срещна.“

— Тревожи се, че е направила грешен избор, като го е накарала да избърза с година, но той наистина е забележително интелигентен.

— Казал ли си на Алекс каква е дарбата ми?

Уриел сбърчи чело, спомняйки си.

— Не, не мисля, че въпросът е изниквал.

— Може да се почувства по-добре, ако му обясниш, че вината е моя. — Щом размислих, реших, че не ми харесва да се предложа като изкупителна жертва. — Но може би за него е хубаво да бъде изложен на моето влияние. Да му се напомня, че е склонен да греши като всички нас.

Уриел не споделяше радостта ми от мисълта Алекс да бъде принизен.

— Не мисля, че има нужда от някого, който да подронва увереността му. — Погледна към другия край на масата, където Алекс правеше за Уилоу корона от салфетки, очаровайки малките момиченца. Толкова мил. Нямах проблеми с това да харесам Алекс от разстояние, проблемът настъпваше, когато се доближавах до него.

Уриел бутна настрани празната си чиния и каза тихо:

— Може да ти е от помощ да разбереш, че той няма никого, който да се грижи за него, освен Тарин и персонала на училището.

Оставих увехналия си градински бургер.

— Какво искаш да кажеш? Сирак ли е?

Уриел поклати глава.

— Това може би дори е по-лесно. Бил е изоставен от родителите си, когато се проявила дарбата му. Те не са хора с дарби и имали наистина силни предразсъдъци срещу нас. Мислят, че е вещерство или черна магия. Синът им, който можел да жонглира с играчките си, като използвал само ума си, ги подлудявал. Опитали се да изтръгнат дарбата от него, а когато не успели, го изхвърлили.

— Но със сигурност не можеш просто да изриташ детето си, защото е различно? Трябва да има закони, които да предотвратяват това.

— Човек би помислил така, но останалата част от семейството напуснала страната, за последно чули, че са в Аржентина. Бягат. Казали на Алекс, който тогава бил на три, че бягат от демон. Имали предвид него.

— Господи! — Потърках гърдите си, усетила ехото на тази груба истина, докато думите на Уриел попиваха в съзнанието ми. — Само на три. Да, разбира се, сега, когато знам това, ще бъда по-мила с него.

— Благодаря. Може би не трябваше да ти казвам, но тъй като той ще дойде в Кеймбридж, помислих, че ще е по-добре да изясним някои неща. Тарин иска да засили увереността му, а не да я подкопава. Опитай се да не му показваш, че знаеш.

— Не мога да лъжа, Уриел.

— Точно така. Забравих. — Той прокара длан през косата си, раздразнен от недоглеждането си. — Просто не повдигай темата. Чувствителен е по този въпрос, както можеш да си представиш.

— Да, мога да си представя. — Алекс постави завършената корона на главата на Уилоу и започна да прави друга за Хейзъл. Твърдеше, че не знае нищо за семействата, и сега разбрах защо бе казал това, обаче въпреки това забавляваше много добре момичетата. Притежаваше повече умения, отколкото подозираше. И ако моментът ми се стореше подходящ, щях да му кажа.

Телефонът на Уриел изпиука.

— Извинявам се. Трябваше да го изключа. — Уриел провери съобщението.

Тарин, която седеше с Мило и Опал, вдигна поглед, нащрек за всичко, което безпокоеше сродната й душа.

— Какво е станало, Ури?

Настроението на Уриел значително се помрачи.

— Лоши новини? — попитах и умът ми се насочи към всичките членове на семейството ми и приятелите ми.

— Да. — Уриел стана. — Но става въпрос за работа. — Докосна ме по рамото. — Не е нещо, за което трябва да се тревожиш. Наслаждавай се на преживяването. Ще изляза навън.

Уриел тръгна към площадката. Тарин се извини и забърза след него.

— Работа? — каза Хюго. — Мислех, че е учен.

— Учените също работят, братко — отвърна провлечено Фил, който хапваше последния пържен картоф.

— Уриел провежда съдебни разследвания за американските власти — обясних, спомнила си разговора в самолета за убийствата, които той разследваше за ФБР. Мислех, че поне толкова мога да кажа, без да наруша доверието.

— Това означава ли, че някой е умрял? — попита Фил, но изглеждаше по-скоро любопитен, отколкото разтревожен. С този жесток ентусиазъм от него щеше да излезе добър патолог.

— Вероятно, но не мисля, че му харесва да говори за това — предупредих.

— А сега кой иска десерт? — извика чичо Мило, с което промени настроението от мрачно към щастливо. Няколко от най-младите членове на нашата компания вдигнаха ръце.

— Страхотна идея. Какво имат? — Взех менюто от сервитьорката. Изборът ми беше очевиден. — Шоколадова изненада „Пингвин“, моля.

В другия край на масата Бранд нададе впечатляващия си пингвински зов, който звучеше като кола с изтощен акумулатор, която се опитва да запали.

— Упс! — измърморих. — Забележка към самата мен: „Не споменавай пингвините!“.

Алекс скочи и пъхна шише в устата на Бранд, за да спре звуците.

— Нещо заседна в гърлото му — излъга той набързо.

Веднага след това Бранд издаде звук като котка с топка от козина. Опал забърза да го удари по гърба, но блясъкът в очите на детето подсказваше, че това е просто друго изпълнение. Тя благодари тихо на Алекс, който й се усмихна очарователно в отговор.

Писах му точка за доброто излизане от ситуацията, въпреки че от лъжата му ме заболя гърлото.

Нямаше съмнение: беше по-добре с Алекс да живеем на различни континенти.

Той като че ли дочу мислите ми и погледът му срещна моя през масата, очарователен син огън, който ме разтърси. Костите ми изтръпнаха вследствие на лъжата ми. Изглеждаше, че у мен има повече съмнения, отколкото ми се искаше да призная.