Джос Стърлинг
Мисти (15)

Петнайсета глава

Полицията не откри отпечатъци в стаята ми, поне не и такива, принадлежащи на непознат.

— Ръкавици — каза отговарящият за огледа на местопрестъплението. — Повечето престъпници слагат такива. А в училище като това ще бъде почти невъзможно да се изолира ДНК проба от нашественика. Предполагам, сигурна сте, че не е някоя от вашите съученички? — Местната полиция не криеше факта, че се надява работата да е на вътрешен човек, на някоя прекрачила границите на правилата ученичка. Телефонното обаждане на Виктор Бенедикт ги бе спряло да отхвърлят проблема, без дори да го разследват, но жената, която снемаше отпечатъци, ме накара да се почувствам така, сякаш й губя времето.

Изправи се и взе чантата си.

— Не, нищо. Стаята ти е чиста, ако се изключи разхвърлянето.

Това ми напомни за жертвите на убиеца, които като че ли бяха умрели без причина, за убиеца, който не оставяше следи. Ако искаше да ме окуражи, не успя.

Когато тя си тръгна, заключих вратата, но без да бързам да оправя кашата. Обещах си да го сторя на сутринта. Огледах коридора. Тарин и Алекс разговаряха с мисис Хадълстън на прага на стаята на Хафса. Ако съдех по благоразположеното и възторжено изражение на класната си ръководителка, дарбата на Алекс работеше на пълен ход. Изчаках на място Алекс да ми даде знак, че е безопасно да се присъединя към тях.

Той ме погледна и ми подаде ръка.

— И така, ти отидеш при приятелите си тази вечер — обяви мисис Хадълстън, щом се приближих, и го каза така, сякаш това бе нейна идея. — Утре ще ти помогна да подредиш стаята си. — Вдигна поглед, застанала на ъгъла на стълбището. — Наистина трябва да инсталираме камери тук. Така крадците ще се замислят, преди да нахлуят.

Подозирах, че нашествениците призраци като този, преобърнал стаята ми, бяха прекалено умни, за да се оставят да бъдат заснети от камера. Исках просто да се измъкна оттук. Бях намерила чантичката с тоалетните си принадлежности и чисти дрехи и отчаяно исках да тръгна.

— Може ли да тръгваме вече, моля?

— Погрижете се да се върне навреме за регистрацията в осем и половина — нареди мисис Хадълстън на Тарин.

— Да, разбира се. — Тарин се усмихна, за да й вдъхне увереност. — Благодаря, Морийн.

Излязохме през портата, която се използваше през нощта, и се озовахме на „Трампингтън Роуд“. Минаха само няколко коли, докато вървяхме към центъра на града. Кеймбридж беше жив и листата шумоляха, звук, който обикновено биваше удавен от човешката активност. Това ми напомни, че сме заобиколени от километрична равнина, която се виждаше от космоса като точица сред полята и оградите на Кеймбриджшир. Чувствах се изложена на показ, плячка, уловена в капана на ястребовия поглед.

— Заловихме ли го? — попитах, когато излязохме от територията на училището.

— Искаш да кажеш, че Ели Дейвис е нашият убиец? — Тарин смръщи вежди. — Ури не знае, затова и повика Виктор. Има много неща, свързани с Дейвис, които не изглеждат правдоподобни, но убиец? Не сме сигурни.

— Уриел няма правомощията да го задържи. Ще има ли нужда от мен, за да го убеди да дочака Виктор? — намеси се Алекс.

— Обеща да не използва дарби за въздействие върху Дейвис, а засега той ни сътрудничи, така че не, да оставим това за момента. Дейвис няма търпение да ни спипа, само ще налееш масло в огъня. Според Ури конфронтацията носи огромно удоволствие на Дейвис и той само чака Ури да стъпи накриво. Обаче Ури, разбира се, няма да го направи. Прекалено добър е в онова, което върши.

Разходката не бе спокойна. Бях нервна, но това бе нищо, сравнено със стаеното в Алекс напрежение. Той вървеше между мен и Тарин и ние бяхме като експерти по разполагането на бомби, които носят една от тях заредена по пътя.

— А какво, ако го убедя да си признае? — Алекс потърка лицето си с длани в опит да изтрие стреса от последните няколко часа.

— Не мисля, че това е правилната употреба на дарбата ти. Силата ти е в чара, не в принудата — каза Тарин. Слава богу, че поне един от нас бе спокоен. — Виктор е професионалист в тази област, остави на него.

— Но Дейвис нападна Мисти! Заплаши я!

— Знам, че искаш да го накажеш за това, Алекс, но сега едва ли си в най-доброто състояние на ума, за да го разпиташ. Ще постъпим както трябва. Виктор може да зададе правилните въпроси, и то в рамките на закона, това е важно, ако срещу него ще бъде повдигнато обвинение.

Алекс издаде приглушен стон на разочарование и стаен гняв.

— Как щеше да се чувстваш, ако бе притиснал Уриел в библиотеката?

— Щях да се чувствам като теб, но се надявам, че щях да знам, че трябва да отстъпя, за да могат доказателствата да бъдат събрани на чисто. Ще съжаляваш повече, ако станеш причина заподозрян да ни се изплъзне.

Разбира се, беше права, но Алекс трябваше да се бори, за да постигне спокойствие.

— Добре де, добре, разбрах. Обаче искам да я защитя срещу откачалки като него.

— Вложи енергията си в това да накараш Мисти да се почувства по-добре. Нямам нужда от дарбата на Франси, за да знам, че сигурно е истински разтревожена.

— Да, права си. Съжалявам, Мисти. Просто намирам това за… трудно. — Алекс не беше свикнал да се грижи за някого. Това го плашеше. Виждах в него отчаяното желание да защитава и омразата към чувството за безпомощност. — Какво искаш да направя? Как мога да помогна?

— Просто бъди себе си. — Хванах го за ръката. Не исках да го натоварвам, не и в момента, когато той също имаше толкова много проблеми. — Справяш се чудесно.

Беше един часът сутринта, когато си легнахме. Делях една стая с Тарин в хотел в центъра на града, на „Паркърс Пийс“, тревиста ивица, която бе избегнала застрояването. За мен бе голяма утеха фактът, че тя бе съвсем близо в другото единично легло и че Алекс бе малко по-нататък по коридора. Верен на обещанието си да ми помогне, той ми поговори тихо чрез телепатия, преди да заспя, и така престанах да мисля прекалено много за нахлуването в личното ми пространство.

Но това се бе случило и не можех да проумея защо точно на мен.

 

 

— Взел ли е нещо? — Виктор Бенедикт стоеше заедно с мен в ужасното място, което бе моя стая.

Наведох се и вдигнах кутия за бижута.

— Не и нещо, което да съм забелязала. — Пантите бяха изтръгнати. Кутията бе боядисана в цветовете на знамето на Южна Африка, но сега само едната й страна бе все още закрепена на пантите, а съдържанието й бе разпръснато по пода. Не притежавах особено ценни дрънкулки, само няколко дребни нещица, които ми бяха дадени през годините. Прибрах ги в счупената кутия, тъй като нямаше къде другаде да ги поставя.

Виктор огледа стаята. Тя изглеждаше така, сякаш вихрушка бе съборила нещата от рафтовете и стените и бе извадила всичко от чекмеджетата. Само завесите с бамбукови щампи все още висяха.

— Не са влезли с цел кражба, а претърсване.

— Откъде знаеш? — Оставих кутията върху празната повърхност на шкафчето. От начина, по който нещата лежаха по пода, можех да възстановя движението на ръката, с което нашественикът ги бе разпилял.

— Не са взети малкото ценни неща като парите от портмонето ти. Знам, мислиш, че нямаш много, но тук все пак има доста неща, които биха могли да бъдат продадени, ако знаеш къде и ако си достатъчно отчаян да откраднеш. Паспортът ти например струва доста, но той го е унищожил. — Виктор го взе от купа, където той лежеше най-отгоре, и го остави на нощното шкафче. Беше разкъсан надве, а страницата със снимката ми я нямаше. — Зарядно, айпод, лаптоп. Нищо от това не е последен модел, но за тях все пак има пазар.

— Но ако е претърсване, той не е бил особено методичен.

— Не е бил, права си. — Виктор ме изгледа одобрително. — Осъзнах го преди малко, но ме интересува как ти се досети.

— От бъркотията. Мисля, че професионалистът би претърсил успешно нещата ми, без дори да разбера, че е идвал и си е отишъл, фактът, че нашественикът е извлякъл удоволствие от разрушението, предполага, че е бил ядосан. — Вдигнах снимката, на която се виждахме аз, Ейнджъл и Самър и която бе разкъсана на две части. Открих само онази част, на която бяха приятелките ми, аз липсвах.

— Откри ли нещо? — Виктор бе забелязал, че стоях съвсем неподвижно.

Подадох му половината от снимката.

— Останалата част не изглежда да е тук.

— А на нея е…?

— Аз съм. — Обърнах рамката, която някога бе обграждала снимката от сватбата. Снимката също бе разкъсана, този път на пет или шест парчета. Освободих парчетата от счупеното стъкло и ги съединих. Там, където бях аз, в далечния десен ъгъл, имаше дупка. — Виктор?

Той взе парчетата от треперещата ми ръка.

— Може би трябва да спреш, Мисти.

Никога не бях го чувала да говори така мило. Поклатих глава. Твърдо решена да изпробвам теорията си за нападението, вдигнах албума си за изрезки. Страниците се отделиха от подвързията. Натъпках ги обратно вътре, знаех, че всеки лист с моя снимка е откъснат; дори бебешките снимки, ако са били надписани.

— Това е нелепо. Защо ми го причинява?

— Ела тук. — Виктор ме дръпна към себе си и ме прегърна, принуждавайки ме да сложа край на търсенето. Не мисля, че дотогава го бях виждала да прегръща някого. Престори се, че не забелязва сълзите ми.

— Трябва да спреш сега. Мисля, че знаем какво се е опитал да постигне нашественикът, и ако продължиш, само ще му помогнеш да достигне целта си.

— Каква цел? — избърсах очите си в ръкава си.

— Той иска да те уплаши.

— Е, успял е, значи. Той твърди, че не трябва да съществувам или че той не иска да съществувам, нали?

Виктор бе напрегнат. Би предпочел да не обсъждаме този въпрос.

— Така разбирам аз ситуацията. Стореното отговаря на човек, който мрази хората с дарби като Дейвис.

— А какво ще кажеш за убиеца, нещо различно ли е?

— Не отговаря на модела на другите отвличания. При тях не е имало предупреждение, нищо подобно на това.

— Значи, бил е Дейвис?

— Възможно е. — Студените сиви очи на Виктор изразяваха съмнението му. — Той обаче каза, че не разследва сам.

— Мечтата му за голямо разкритие и спечелване на „Пулицър“ и слава… някак не виждам как съсипването на вещите ти влиза в тази схема. Той не знае, че много правителства са наясно със съществуването на хората с дарби, както и че осъзнават причините им да не натрапват присъствието си на широката общественост. Той мисли, че ние сме доказана тайна.

Аз все още разсъждавах за това, че не е бил сам в разследването.

— Има и други в света, които мислят като него?

— Доколкото успях да разбера от несвързаните отговори на Дейвис, съществува малка група кръстоносци, настроени срещу хората с дарби.

— И един от тях може да е извършил това, докато съм седяла в библиотеката, а Дейвис е бил на дебатите.

Тревогата ми бе достигнала такава степен, че се излъчваше от цялото ми същество.

„Хей, bokkie, какво има?“ Алекс трябваше да е на състезание с отбора от моето училище, не можеше да си позволи нарушение на концентрацията.

Исках да кажа „нищо“, но не можех. „Виктор току-що ме информира за съществуването на група хора, настроени срещу такива като нас, с дарбите, и съм малко разтревожена. Върни се към заниманията си.“

Виктор ме пронизваше с поглед.

— Мисти, мисля, че трябва да си починеш от това. Аз ще довърша тук. Защо не се върнеш на учебните занятия?

— Звучи добре. — Протегнах ръка към папката си по математика, едно от малкото неща, които бяха останали по рафтовете. От нея изпадаха конфети. — Какво?

Виктор я взе от мен и внимателно я отвори. Всеки лист, изписан с моя почерк, бе унищожен. Ксерокопията бяха останали незасегнати.

— Работите ми по биология и химия!

Той стигна до папките преди мен и погледна вътре.

— Същото.

Тревогата ми се покачи до невиждани размери по скалата на Рихтер.

„Край — ще се откажа от този дебат и ще дойда да те намеря!“

„Не! Не можеш да разочароващ другите. Аз ще… ще се оправя. Виктор се грижи за мен. Остани, моля те. Ще се чувствам по-зле, ако дойдеш.“

Алекс се съгласи, но много неохотно.

Виктор остави двете папки една върху друга.

— Наистина съжалявам, Мисти. Това е просто жестоко.

— Трябва да му е отнело доста време да сортира нещата, които се отнасят и не се отнасят до мен. — Не исках никога повече да бъда в тази стая. Унищожителят сигурно бе извлякъл някакво извратено удоволствие от стореното. — Това е работата ми по цели три предмета. Не е стигнал до географията, но само защото тя бе с мен.

— Ще кажа на учителите ти за случилото се.

— Но страниците не могат да бъдат възстановени, те бяха работата ми, бележките ми.

— Знам, съжалявам. Някои неща изобщо нямат смисъл. Има хора, които са чисто зло.

 

 

Приятелите ми бяха шокирани, когато чуха за станалото. Във вакуума, образуван от липсата на разумна причина за нападението, те измислиха множество обяснения, но нито едно от тях не бе така страховито като това да бъдеш мишена на непознат, мразещ хората с дарби. Умът ми нашепваше, че бе възможно това да бъде дори някой от моята група, някой от моето училище, който мисли като журналиста. Тази мисъл бе ужасна, защото започнах да подозирам всички.

„Но ти знаеш кога изричат истината — казах си. — А и всички са истински нещастни заедно с теб.“

Тони, Хафса и Анализ, чиито учебни предмети се покриваха с моя избор, веднага обещаха да направят ксерокопия на работите си. Хафса застана над машината в кабинета на секретарката, за да преснима работата си по химия, докато Анализ преглеждаше бележките си по математика, а Тони по биология.

— Около теб винаги се случват странни неща — удиви се Анализ и отвори папката си.

— Никога такива, уверявам ви. — Седях свита във фотьойла за посетители, притиснала колене към гърдите си.

— Може някой да е бил разтревожен от нещо, което някога си казала — предположи Хафса. — Знаеш, че можеш да бъдеш… хм… много директна.

— Не че това го извинява — побърза да добави Тони. — Ти не си виновна.

— Разбира се, че не си. Това бе само мисъл. — Хафса се изчерви и се зае да подреди записките.

 

 

Седмицата бе изпълнена с нещастие. Трябваше да бъда на седмото небе в дните след откриването на сродната си душа, но вместо това тънех в лошо настроение. Родителите ми говореха, че ще ме приберат у дома, и ми позволиха да остана едва след като ги уверих, че искам да бъда в Кеймбридж. Алекс бе тук, къде другаде бих могла да отида? Единствените хубави мигове бяха онези, прекарани насаме с него, но дори те само ми напомняха, че не мога да бъда с него на вълнуващия финал на състезанието. Малките неща придобиваха огромни размери за мен, защото се тревожех за всичко.

Във вторник отборът му имаше свободна вечер. Тарин искаше да ги заведе да потренират катерене на стена в спортния център, тъй като те всички обичаха този спорт. Алекс настоя аз също да отида, тъй като нямаше дебати, на които да навредя, и можеше да рискува да ме видят с него на обществено място. Дори когато не беше с мен, се грижеше никога да не оставам сама.

— Мразя височините — предупредих го, докато крачехме през тревната площ на „Паркърс Пийс“ към модерния спортен комплекс. — Само ще гледам.

— Ще видим. — Той ме дари с една от усмивките си, които разтопяваха сърцето. О, господи, усещах как решимостта ми се изпарява. Бих направила всичко, за да го впечатля, и мисля, че той го знаеше.

Въжетата за катерене са крайно неласкави, тъй като подчертават онези части от тялото ти, които обикновено не препасваш с предпазни колани, след като пораснеш достатъчно, че да не ти трябва бебешко столче. На Алекс обаче му харесваше какъв ефект имаха върху мен, ако се съдеше по пламъчетата в очите му. Успя да ме целуне няколко пъти, докато закрепяхме въжетата.

— Окей, момчета, тъй като имате опит, поемете по червения маршрут — каза Хамиш, нашият инструктор. Той беше висок и имаше тяло на сериозен планинар и вече бе спечелил уважението на момчетата, като им бе описал катеренето в Йосемити.

— Дадено. — Майкъл вече бе на стената и използваше дългите си ръце, за да се хване за следващия червен блок от пластмасовата повърхност на скалата. Въжетата висяха от върха като странни разноцветни ленти. Не можех да си представя да се покатеря дотам. Какъв бе смисълът?

О, да, исках да покажа на Алекс, че ще се опитам да бъда част от живота му, а катеренето бе едно от любимите му хобита.

— Мисти не се е катерила досега — каза Алекс на Хамиш, преди да се закопчая.

Погледът на Хамиш обходи облечената ми в черна ликра фигура, преценявайки способностите ми.

— Изглеждаш малко бледа, момиче. Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Хм…

— Кой е най-лесният маршрут? — попита Алекс. Вниманието му всъщност не беше върху мен, тъй като гледаше напредъка на Хюго, който се катереше към следващата издатина. Стомахът ми се преобърна.

— Жълтият. Детска игра. Нищо прекалено предизвикателно.

— Хмм. — Думите вече не бяха възможни.

Алекс постави ръката ми на първата позиция.

— Хайде. Бавно.

— Хей, Алекс, какво правиш? Ще остареем тук горе — извика Фил. Вече бе стигнал върха и чакаше пътят да се изчисти, за да слезе.

— Идвам. — Алекс ме потупа по дупето, жест, който казваше „тръгвай“, и започна да се катери до мен. Скоро бе няколко метра над мен. Слушах търпеливите напътствия на Хамиш, сякаш животът ми зависеше от това.

— Следващата е вляво. Не, не зелената. Ти си по жълтия маршрут, помни. — Не знаеше, че почти непрекъснато държа очите си затворени.

На около една трета от пътя нагоре направих грешката да погледна надолу.

— Мисти, заседна ли? — попита Хамиш. — Няма нужда да изпадаш в паника, любов моя: следващата хватка е на леко протягане вдясно.

Но ръцете ми не искаха да се пуснат. Защо въобще правех това? Мислех, че ще бъда с Алекс, но той се бе изстрелял нагоре и абсолютно нямаше причина да продължавам, тъй като със сигурност не се забавлявах. Канех се да се върна, когато си спомних как да накарам ръцете и краката си да ми се подчиняват.

— Хей, Алекс, момичето ти замръзна — извика Хюго услужливо, гледайки ме от върха. — Хайде, Мисти, можеш да го направиш. Все пак, нали си моята опора.^[1]

Момчетата подеха песента: Днес ще бъде денят…

Другите хора в спортния център спряха, за да послушат как квартетът ми прави серенада, докато стоя неподвижно на стената. Сега всички знаеха, че съм заседнала.

— Мило, но не ми е от полза! — извиках, а мускулите ми започнаха да треперят от умора.

— По-добре се върни за нея — каза Фил на Алекс.

Беше ли изпълнен Алекс с нетърпение?

— Добре, Мисти, идвам.

„Съжалявам, че ти попречих да стигнеш върха, Едмънд Хилъри^[2]“, помислих си кисело. Бях много уморена само от това, че се държах. Хората не са създадени, за да се прилепват към скалите, това е запазена територия на насекомите и влечугите. И на лишеите. Опитах се да се разсея от мислите за различните същества от природния свят, които с радост биха висяли тук. В този списък Мисти Девън не фигурираше.

Позната ръка се появи до моята — силна, опитна.

— Проблем? — Алекс ми се усмихваше, но до момента, в който не видя изражението ми. — Наистина си заседнала, нали? Помислих, че се преструваш, защото искаш компанията ми.

— Това щеше да бъде мило. — Погледнах нагоре. Нямаше начин. Погледнах надолу. О, господи! Щях да остана на тази стена до края на живота си, и то само защото мислех, че ще го впечатля. А той дори не беше до мен, за да види.

— Наистина е много просто.

— Казва момчето, чийто захват е два пъти по-дълъг от моя.

— Жълтият маршрут е за деца.

— Не ме караш да се чувствам по-добре. — Ако имах свободна ръка, щях да го ударя.

— Окей, съжалявам. Виж, ще ти помогна да намериш следващата хватка. — Огледа стената около мен, после се обърна така, че ме обгърна, а ръцете му бяха от двете ми страни. Доближи устните си до ухото ми и запя само за мен. — Не вярвай, че някой изпитва към теб онова, което изпитвам аз в този момент.

Някак бе налучкал единственото, което можеше да ме разсмее.

Накара ме да пусна жълтата хватка и помасажира леко пръстите ми, за да отстрани сковаността им.

— Сега сложи ръката си тук. Досега трябва някак да си се досетила какво трябва да правиш. — Показа ми коя е следващата стъпка. Коляното му побутна моето отзад. — Сгъни крака си и го повдигни, да, това е. Намери издатината с пръстите на краката си.

— Може би ти ще бъдеш този, който ще ме спаси — изпях в отговор.

— И все пак, ти си моята опора.^[3] Това е: справяш се.

Когато той бе до мен, можех да продължа да се катеря със скоростта на охлюв. Бях опасана с въжета, но всъщност неговото неотклонно окуражаване ми помагаше да продължа.

— Това е добре. Виждаш ли: ще стигнеш догоре, bokkie.

Почти бяхме стигнали върха.

— Окей ли е сега?

— Да, благодаря.

Той се наведе по-близо към мен, като че ли се канеше да ме целуне.

— Ехо? Алекс, това там горе ти ли си? — извика глас отдолу.

Целувката бе отложена и Алекс погледна надолу.

— Йохан! Извини ме, Мисти. — И без повече суетене, той заслиза, като отново ме остави сама с мъките ми.

Хюго, Майкъл и Фил ме уговориха да превзема последните няколко метра и така стигнах платформата. Не можех да стоя права, само седях, подпряла глава на коленете си, мърморейки „никога повече“.

— Искаш ли да ти покажа как да слезеш? — попита Фил, най-добрият в катеренето от четиримата.

Поклатих глава.

— Не мисля, че си струва да чакаш Алекс. Той разговаря с чичо си. Страхотно, нали? Толкова съм доволен, че сега има семейство.

Кимнах. Не трябваше да ми е мъчно, че бях пренебрегната заради Йохан. Имаше много хора, които да ми помогнат, а Алекс вероятно нямаше представа колко ме бе страх от височините.

— И така, ще ми позволиш ли да ти покажа? — каза Фил. Мисля, че за разлика от сродната ми душа, той разбираше колко съм обезпокоена. Имахме онзи сладък миг на стената, а после Алекс ме изостави. — Няма друг път надолу, нали разбираш.

— А аз се надявах на криле — казах с леко треперещ глас.

— Много по-лесно е от катеренето.

— Да, просто е. — Хюго ми помогна да наглася въжетата. — Само ги дръж прави, в противен случай ще се люлееш като махало.

Майкъл потърка врата ми, за да ме успокои.

— И мисли: щом веднъж слезеш, никога повече няма да ти се наложи да се изкачиш по тази стена.

Ето това бе приятна мисъл. Изправих се, без да откъсвам поглед от Фил, който отпускаше въжето ми, и заслизах бавно надолу по стената. Никакво показно приплъзване от моя страна.

Стигнах до земята без нещастен случай, Фил ми вдигна палец, а Хамиш откачи въжетата, които ме опасваха.

— Искаш ли да опиташ отново? — попита той.

— Не и в този живот — отговорих искрено. Огледах се, като очаквах Алекс поне да ме поздрави, че съм преодоляла страха си от височини, но той беше при напитките с Йохан и зареждаше монети в автомата. — Благодаря, Хамиш, но приключих тук.

Момчетата се спуснаха по въжетата, сякаш бяха от Специалните части и спасяваха заложници.

— Има ли нещо по-предизвикателно? — попита Фил.

Оставих другите трима да се катерят по черния маршрут.

— Здравей, Алекс — казах тихо, приближавайки се до него и Йохан. — Здравейте отново, мистър Дю Плеси.

— Мисти — кимна Йохан.

— Е, Мисти, значи, слезе успешно? — обърна се към мен Алекс.

Дори не ме беше наблюдавал.

— Да.

— Лесно е, нали?

Преглътнах и извърнах поглед.

— Мисля, че трябва да се връщам в училище.

— Вече?

— Домашни задания. — Нямах намерение да се занимавам с тях тази вечер, но наистина имах такива.

— Чичо, имаш ли нещо против да изпратя Мисти?

Йохан ми се усмихна извинително.

— Това е чудесно, но не мога да остана дълго. Колата ми може да остане на паркинга още само час.

— О, разбирам. Мисти, може би Хюго може да дойде с теб? Хей, Хюго, ела тук за момент!

Подпирайки се с една ръка на стената, Хюго махна с другата и даде знак, че ще дойде.

Не исках да ме предават от ръка на ръка като колет.

— Няма нужда. Тони има час по жиу-жицу тук тази вечер. Ще му изпратя съобщение и ще го попитам дали мога да се върна с него. Свършва горе-долу по това време. — Извадих телефона си и изпратих съобщение.

Алекс се усмихна разсеяно.

— Страхотно. Проблемът е решен. Хюго, молбата е отменена. — Целуна ме по бузата, но обичайната искра този път липсваше.

— Надявам се, че нямаш нищо против да си присвоя Алекс — каза Йохан. — Ще остана в страната само още няколко дни.

Както и Алекс.

— Не всеки ден откриваш племенника си.

„Нито пък сродната си душа.“

— Разбира се, всичко е наред. Ще се видя с Мисти по-късно. — Алекс се намеси, преди да съм успяла да кажа нещо безцеремонно. Сигурно усещаше, че не съм щастлива, но също така разбирах, че ме мисли за егоистка. А бях ли? Не знаех дали е това, или още по-грозно негодувание, че оставам встрани. Бях му казала, че ще го поставям на първо място в семейните неща, но той не ми отговаряше със същото, нали?

— Всъщност, Алекс, тази вечер съм заета. — Щях да си мия косата.

Той не изглеждаше прекалено загрижен.

— Добре. Утре тогава.

— Ако успееш да ме вмъкнеш в пълния си график.

— Много забавно. Ще се видим.

Щом открих, че с тези думи съм отпратена, тръгнах към дамската съблекалня, кипяща от гняв.

Когато се прибрах в спалнята си след инцидента с катеренето, протегнах ръка към телефона.

— Здравей, Самър? — Чувах класическа музика като фон. — Можеш ли да говориш?

— Не се предполага да говоря, но почакай. — Чу се суетене и мърморене от другия край, после Самър се върна на телефона. — Окей, избягах от ужасния концерт. Имам няколко минути, преди да забележат. Как са нещата с великолепната ти сродна душа?

Не можах да се сдържа: просто излях цялата си болка — чувствата си по отношение на нахлуването в стаята ми, изключването ми от дебатите, обсебеността на Алекс от новооткрития му роднина.

— Нима съм егоистка и се държа ужасно? — завърших.

Самър не отговори веднага, подбра внимателно думите си.

— Мисля, че всеки би се чувствал като теб, Мисти. Това е труден момент и за двама ви.

— Странно, Уриел ме предупреди да не подронвам увереността на Алекс, но той прекрасно успява да унищожи моята.

— О, Мисти!

— Да. Знам, двете с Ейнджъл мислите, че намирането на сродната душа е залогът за вечно щастие, но за мен това е еднопосочен билет да се чувствам зле. Това със сигурност не е правилно, нали така?

— Говори ли с Алекс?

— Той знае, че нещо не е наред, но си намира извинения: нахлуването в стаята ми, заплахата на убиеца, странният журналист. И казва, че в момента не може да ми даде онова, от което имам нужда.

— А от какво имаш нужда?

— Имам нужда… да почувствам, че съм толкова важна за него, колкото е той за мен.

— А Алекс осъзнава ли го?

— Не знам. Предполагам, че мисли, че имаме време да оправим нещата след състезанието и заминаването на Йохан. Разсеян е. — Гневът ми се разгоря. — Но знаеш ли какво? Алекс нарушава обещанието си да поставя моето щастие на първо място. Не иска да ми позволи да присъствам дори на финала, а аз така отчаяно искам да бъда там.

— Трябва да му кажеш. Как иначе ще узнае? — Чух въздишка. — Виж, трябва да вървя. Обещай ми, че ще се опиташ да му обясниш. Не крий как се чувстваш.

— Ще се опитам.

— Обичам те.

— Аз също те обичам, Самър. — Щом сложих край на разговора, осъзнах, че ми се иска Алекс да ми каже, че ме обича.

 

 

Отборът на Алекс спечели финала, но на мен ми бе наистина трудно да се включа във всеобщото веселие. Тарин и Уриел споделяха мнението на Алекс, че е прекалено да съм в същото помещение, така че не бях там, за да видя триумфа им над датчаните. Отидохме в пицария, за да отпразнуваме победата, и няколко квадратни маси бяха събрани заедно за партито ни. Хюго, Фил и Майкъл бяха в другия край с Тони, Анализ и Хафса. Приятелите ми бяха окуражавали южноафриканците и не можеха да разберат защо не бях отишла да ги подкрепям. Казах, че преча на концентрацията на Алекс, което не прозвуча много убедително.

Анализ удостои обяснението ми с повдигане на раменете и се обърна към Фил.

— Беше толкова забавен! Шегата ти за банкерите наистина запуши устата на датския отбор.

— А Алекс наистина ги разби в обобщението. Нямаше връщане назад — добави Хафса.

— Да, беше далеч по-забавно, отколкото очаквах — каза Тони.

Играех си с тумбестата мелничка за черен пипер.

— Знаеш ли, Алекс, всичко, от което имам нужда, е звънче и табела, на която да пише „прокажена“.

— Под карантина си заради мен, а не защото нещо не е наред с теб — отбеляза Алекс и ми доля лимонада от малката бутилка.

— Доста неща не са наред с мен, след като не мога да бъда там за сродната си душа.

— Шшт, bokkie, започваш да се тревожиш.

Гласът на разума не ми помагаше.

— Започвам да се тревожа? Аз съм разтревожена! Разтревожена съм цяла седмица. О, не, щях да изгубя спокойствието си тук, насред la dola vita^[4].

— Знам. Разбирам.

Не разбираше.

— Аз съм такава отвратителна сродна душа. Просто искам да бъда с теб, да те чувам, да те виждам как изнасяш речите си.

— Може би някой ден ще имаме решение как да го постигнем, но днес ти щеше да сложиш край на победния ни устрем. Не исках да причиня това на приятелите си. — Погледът на Алекс се насочи към приятелите му, които страхотно се забавляваха с моите в другия край на масата. — Победата означаваше толкова много за тях.

— Но позволи на Йохан да слуша. — Чичото на Алекс бе присъствал на всички дебати, гордо заел място на първия ред. Сега Йохан седеше до Алекс, обаче бе потънал в разговор с Тарин. Ако чуваше препирнята ни, бе прекалено учтив, за да го покаже. Тарин споделяше с него спомени за Алекс от училище, а Йохан попиваше всяка история за порастването на Алекс, което бе пропуснал. Дочувах изрази като „първи в класа“, „удивително зрял за възрастта си“, „ценен член на училищната общност“. Различията между нас никога не са били така ярко подчертавани.

Вниманието на Алекс отново бе насочено към чичо му, на устните му се появи лека усмивка.

— Разбира се, че той може да слуша. Няма същия ефект върху мен като теб.

Вече го знаех.

— Но, Алекс, чувствам това като огромна загуба. — Исках да бъда по-добра, по-малко егоистка. Унищожих коричката на пицата си и се отказах от храната. — Нищо чудно, че някой иска да се отърве от мен, дори аз искам да се отърва от себе си.

— Не говори така! — ядосах го, но не давах пет пари, бях изпълнена с безнадеждност и безразсъдност. Сега поне ми обръщаше внимание. — Ти си моята сродна душа, съвършена си за мен. — Стисна ръката ми почти като наказание. — Ще трябва просто да поработим над нещата — Сините му очи горяха, искрени.

— Да поработим над нещата? Сякаш можем да го направим, след като живееш на другия край на света! Имам едва седмица с теб, а ти я прекарваш с други хора!

Защо правех това? Знаех, че се самоунищожавам, но някак не можех да спра.

Алекс пусна ръката ми и се облегна назад, изражението му бе по-скоро хладно, отколкото нормално.

— Знаеш ли какво, Мисти, звучи ми така, сякаш си размислила.

Но не поради причините, които имаше наум той. Чувствах се така, сякаш се състезавах с Йохан, и губех.

Нападението ми изглеждаше най-добрата защита.

— Защо аз съм проблемът тук? Ами ти? Какво ще кажеш за опитите ти да избегнеш да се появяваш на обществени места с мен?

— Мисти…

— Не, ти ме чуй, защо трябва да бъда в изгнание? Не можеш ли да се научиш да се справяш? Защо не ми отделиш малко от безценното си време и не се опиташ?

— Мога да се науча, но не мисля, че международното състезание по дебати е мястото за подобни тестове, след като изтръгваш от мен неподправената истина, а ти как мислиш? — Говореше студено и дори малко надменно. — И няма да се извиня, че искам да опозная чичо си, това е естествено.

— А кога ще дойде подходящият момент да се научиш, след като все отлагаш?

Той поклати глава, сякаш искаше да ми каже „не ставай глупава, Мисти“, което ме накара да премина границата.

— И какво смяташ, че ще кажеш, ако те принудя да изречеш истината? Знаеш ли, поставяш го така, сякаш аз те карам насила… сякаш надзирател на роби плющи с камшик зад теб.

— Не го казах така.

— Напротив! — Бях преброила случаите, макар той да не им държеше сметка. — Накара ме да се мразя, когато каза онова за дарбата ми. Винаги е „Мисти ме накара…“ или „истината бе принудена да излезе от устата ми“. Какво толкова грешно има в истината? А какво, ако аз съм правата, а всички останали грешат, като прекарват целия си живот в лъжа, за да вървят нещата гладко?

И тогава разбрах. Бях мислила, че от всичките ми близки само баща ми не ме приема такава, каквато съм, но не бе само той. Човешкото общество мразеше честността. Хората с дарби се различавахме само по това, че останалите виждаха дарбата ми като условие да се отнасят внимателно с мен… недъг, който има нужда от терапия. Да бъда Мисти, това не бе достатъчно, не беше дори и за сродната ми душа. Не беше дори и за мен.

— Хей, Мисти — извика Хюго, — приятелите ти казаха, че си била в стаята си по време на дебатите.

Новата ми стая. Тя беше празна, ако не се броеше малкият куфар с нови дрехи, тъй като всичките ми вещи бяха унищожени.

— Да, така е. — Не погледнах Хюго. Очите ми се спряха на черната купчинка маслини върху неизядената ми пица. Приличаше на миниатюрна автомобилна гума, изцапана с жълта кал. Откачили се от автомобил колела.

— Е, това просто е подло. Мислех, че си приятелка. — Тонът му бе шеговит, но думите му пак прозвучаха като обвинение. — Имахме нужда от цялата подкрепа, която можехме да получим, тъй като повечето бяха на страната на обаятелните датчани.

— Хюго — предупреди го Алекс. Той се тревожеше за мрачното ми настроение, виждах го, но нямаше представа колко дълбоко бе станало отчаянието ми. — Помолих Мисти да не идва.

— Защо? Срамуваш се от нея или какво? — Хюго отново искаше да се пошегува, обаче думите му не прозвучаха забавно, тонът му бе прекалено сериозен. Дарбата ми в ход.

Станах. Алекс бе казал още от самото начало, че го поставям в неловки ситуации. Оказваше се прав.

— Мисти, не се срамувам… — Алекс млъкна, не можеше да довърши изречението и да каже на всички в стаята как точно гледа на мен. Като на човек, който е причина за смущението му. Като на бреме.

— Отивам си у дома.

Алекс се изправи с намерението да ме последва.

— Не с теб. — В момента не можех да понеса да бъда с него.

Той седна, изражението му ясно показваше, че е наранен.

„Защо не?“

„В момента не мога да бъда с теб.“

— Не можеш да си отидеш сама.

Уриел се надигна, но Йохан стана и му махна да седне.

— Трябва да преместя колата от мястото й, защото е платено само за два часа, така че ще я изпратя вместо теб, Алекс. — Потупа племенника си по рамото.

— Благодаря. — Алекс кимна на чичо си, но не ме погледна. Ближеше си раните.

Хюго отвори уста да добави нещо, но Фил го смушка с лакът в ребрата.

— Ще се видим по-късно, Мисти! — извика Хафса. Долових подтекста: щеше да провери как съм, когато се прибереше.

Кимнах и излязох с прегърбени рамене. Бях груба, но това бе по-добре, отколкото да избухна в сълзи и да разваля вечерта на всички. Заточението ми имаше поне тази си добра страна.

Йохан ме настигна на тротоара отвън. Духаше силен вятър.

— Колата ми е зад ъгъла.

— Благодаря. Нямаше нужда. — Част от мен копнееше за тиха разходка, за да сложа в ред обърканите си мисли. В главата ми цареше такъв хаос, какъвто бе и в стаята ми след нахлуването на натрапника.

— Всичко е наред, Мисти. Всъщност за мен е удоволствие. Като те закарам, ще ти спестя вървенето в студа, а Тарин ми обясни защо никой от вас не трябва да е сам. — Насочи ключа си и фаровете на черната тойота светнаха, а огледалата се наместиха в позиция за шофиране. — Скачай вътре. Ще те откарам за нула време.

Седнах отпред в наетата от него кола и ми отне миг да осъзная, че сме поели към околовръстното.

— По това време на нощта е по-направо през града. Искаш ли да те упътя? — Разтрих слепоочията си, усещах главата си така, сякаш страдах от лоша настинка, болеше ме толкова, че ми беше трудно да чувам и да дишам. Край нас преминаваха светлини, хора, изкривени от сенките и скоростта.

— И така е добре. Мога да намеря пътя и с помощта на навигацията. — Той наклони малкото устройство към себе си и погледна екрана. — Разбирам какво имаш предвид. Но след като съм поел по този маршрут, можем и да го следваме. Чувстваш ли се по-добре?

Всъщност… чувствах се по-зле.

Той не изчака отговора ми.

— Племенника ми наистина си го бива, нали?

— Да, можеш да се гордееш с него.

— Мислиш ли, че ще иска да прекарва ваканциите при мен?

— Вероятно. Попитай го. Той иска семейство повече от всичко друго.

— Със сигурност не повече от теб?

След спора ни? Щяхме да разберем утре сутринта.

— Не знам, мистър Дю Плеси. Съжалявам, имам главоболие. — Затворих очи, отпуснала глава на облегалката.

— Така ли? Много съм добър в излекуването на такива дребни неразположения. Искаш ли да те отърва от него?

— Такава ли е дарбата ти? — Изглежда, че не можех да отворя очи.

— Да. Мога да го премахна. Наистина е много просто.

Казваше истината.

— Е, ако няма да отвлече вниманието ти от пътя, ще ти бъда благодарна.

— Няма проблем. Само ще докосна челото ти. Няма да почувстваш нищо.

— Полезна дарба.

— И аз така мисля. — До челото ми се допря студен пръст. — Ще заспиш точно на три. Едно, две…