Джудит Келман
Къщата на хълма (19)

Деветнадесета глава

Заета със задачите на Уелакот, Куин съвсем забрави, че трябваше да прибере Брен от репетицията на оркестъра. Безнадеждно закъсняла, тя натисна педала на газта и подкара с бясна скорост колата към училището, правейки се, че не забелязва как кракът на Левитски натиска въображаемата спирачка от неговата страна. Човекът стискаше дръжката над главата си, сякаш всеки миг щеше да загине. Влетявайки в опустялата алея за коли пред сградата на училището Куин забеляза чантата и корната на момчето на тротоара.

Никъде никаква следа от брат й.

Кръвта запулсира в главата й. Тя излезе навън и се огледа неспокойно. Светът бе пълен с ненормални крадци на деца. И по-лошо.

— Брен!

Никакъв отговор.

Левитски вече бе застанал до нея.

— Ти провери вътре, а аз ще обиколя отзад.

Куин тръгна към главния вход и раздруса дръжката на вратата. Беше заключено. Никакви коли не се виждаха наоколо. Как можеше да е толкова небрежна? Сети се за майка си. Винаги минута по-рано на среща, винаги предвиждаше влошаването на времето и задаваща се болест, както и десетките други болки и заплахи на детството.

Сградата бе тъмна, с изключение на мъгливата червена сигнална светлина, осветяваща думата „изход“ в дъното на коридора, който виждаше през стъклото.

— Брен — извиси тя глас. — Хайде, тигре. Къде си?

Тя си пое дълбоко въздух и се опита да изтика назад всички свои лоши предчувствия и да мисли разумно. Вероятно е отишъл някъде с приятел. Или пък господин Бел, ръководителят на оркестъра, е решил да го заведе у тях. Което би било отговорно поведение. Какво знае тя за отговорното поведение?

— Брендън? — извика тя отново. — Ей, Левитски, намери ли нещо?

— Да. Тук отзад.

Тя се затича през игрището и мина от задната страна на училището. Защо този глупак от ФБР не я извика по-рано? Представи си го наведен над прекършеното тяло на брат й. Сигурно вече му прави изкуствено дишане.

Под лъчите на залязващото слънце тя видя Брендън и агента приклекнали в еднакви пози, с леко присвити колене, събрали юмруци над дясното си рамо.

— Точно така — казваше в този момент Левитски. — И в този момент си казваш магическите думи. Повтаряш си ги няколко пъти.

— Добре — съгласи се хлапето. — Сигурен ли си, че има резултат?

— За мен — винаги.

— Добре. Ще опитам.

Левитски взе някакъв паднал в края на игрището клон и го подаде на Брендън. След още няколко наставления момчето зае отново изходна позиция и направи няколко замахвания във въздуха.

Мъжът отстъпи назад, разкърши тяло като при загрявка и хвърли гумената топка към Брен.

Куин се стегна, в очакване топката да се размине с пръчката. Устата на брат й беше свита, очите не се откъсваха от приближаващата цел. Ако за успешен удар бяха необходими само кураж и упоритост, момчето щеше отдавна да е звезда в голямата лига. Езикът му бе издул едната буза — сигурен знак за пълно съсредоточаване. Още малко.

Ето сега!

С леко движение той пресрещна топката и я запрати обратно към Левитски. Мъжът я улови и с привидно изумление попита:

— Защо ми казваш, че не можеш да посрещнеш топка и с бала сено?

Усмивката на Брен грееше така, че можеше да освети цяло игрище. Свали пръчката и промърмори:

— Май беше номер.

— Помага, но ти наистина успя. Удара ти си го биваше. Но май и топката беше лесна. — Той извърна лице към Куин. — Имаш ли нещо против да направим още един опит?

— Не. Нямам.

Левитски замахна и запрати бърза ниска топка. Куин почти изруга. Този идиот не можа ли да се въздържи малко. Когато тя тренираше момчето, винаги внимаваше да хвърля лесни топки по права линия. Брен никога нямаше да уцели тази.

Но малкото маймунче замахна с подобието на бухалка силно и уверено и топката профуча над главата на Левитски по обратния си път. Агентът беше достатъчно висок, за да я улови, но не помръдна ръцете си, направи се, че полита назад и остави топката да падне далеч зад него и да се изтъркаля някъде зад хипотетичната втора база.

Той поклати само глава.

— Бих казал, че тази е наистина за двоен брой точки. Та какво казваше за балата сено и вратата на хамбара? Това момче мошеник ли е?

Брен сияеше от възторг.

— Сигурно имаш някакъв номер и за хващане, нали? — Почти изкудкудяка той. — Не може ли да вечеря с нас, Куин? Моля те, остани да вечеряш с нас. След това може да потренираме.

— Не мисля, че е възможно, Брен. Господин Левитски имаше много дълъг ден. Сигурно гори от нетърпение да се прибере в хотела си и да прекара една спокойна тиха вечер.

Левитски й направи безмълвен знак с глава да не прибързва с решението си. Докато разчиташе тайните му знаци, Куин си представяше как собствените й планове за почивка се изпаряват, да си вземе душ, да измие косата си и да се поразмотава на воля.

След това се предаде и се обърна към брат си.

— Ние с господин Левитски имаме много работа тази вечер. Може да вечеряме заедно, но след това ще се наложи да поработим.

— Добре. Защо не си поръчаме пица? — За детето бе готова на всичко.

— Може — Куин нямаше нищо против готвената храна, стига някой друг да се е погрижил.

— Звучи съвсем приемливо.

Брен донесе корнета и чантата си от тротоара пред входа на училището и скочи на задната седалка в колата, отстъпвайки любимото си място отпред на мъжа от ФБР.

— С какво обичате пицата, господин Левитски? — обади се момчето.

— Бърни, викай ми Бърни. Нямам нищо против гъби, чушки, ако искаш и шоколадови пръчици. Всичко друго, освен аншоа.

— Идеално.

Когато Куин се обърна, за да провери коланите на момчето, той й намигна закачливо. Излизаше, че хлапето хареса единствено Бърни Левитски.

Това дете трудно усвояваше нужните умения, но чудесно умееше да преценява хората. Съвършено непонятно бе за нея как го правеше. Винаги, когато беше възможно, Куин даваше възможност на брат си да прекара известно време сам с приятелите, които се бе случвало да води у дома. Само след около десетина минути момчето спокойно разговаряше, но и беше готово с присъдата си. Когато тя се появеше отново, той й правеше една физиономия, която тя обичаше да нарича сладоледена, или свиваше устни като броколи, или правеше нещо средно. В почти всички случаи отсъждаше безпогрешно.

Сега обаче Куин реши, че брат й може и да не е прав. Мигновеният афинитет, който изпита към специален агент Левитски бе доказателство за това. Куин не изпитваше такава неприязън към него, като в самото начало, но по никакъв начин не можеше да го вмести в представите си за симпатичен.

Не изглеждаше много зле, но изобщо не беше хубавец. А и доказа, че има подход към децата. Това обаче бе характерно за доста незрели хора. Куин поклати само глава и реши да не затъва в този мълчалив спор засега. Трябва да е много отчаяна, за да започне да търси добрите черти в хора като Бърни Левитски.

— Къде отиваме, в „Луиджис“ или „Сорентос“? — попита тя своите спътници.

— В „Сорентос“ е гадно — обади се Брендън.

Тя направи завой и се насочи към центъра на градчето, където бе посочената от брат й пицария. През останалата част от пътя Левитски и Брен си бъбриха за бейзбол, баскетбол и футбол. Когато влизаше в собствения си гараж, те бяха стигнали до тениса. Изпита известна утеха, че интересите им не се свеждаха единствено до колективните спортове.

— Защо не дойдеш и утре вечер — предложи Брен — тогава може да се поупражняваме малко за мястото на филдера. Ще ти дам една ръкавица.

— Стига сестра ти да няма нищо против.

В първия миг Куин изпита лека ревност, но се опита да я прикрие. Тренирането на Брен си беше нейна територия и не й стана приятно, че някой ще я измести. Реши да се държи като възрастна. Изчака Брен и агентът да се заговорят отново, за да се намеси и тя.

— Ти десняк ли си? — попита момчето. — Пазя старата ръкавица на дядо ми от времето му в малката лига. Дядо ми е участвал в шампионата три поредни сезона. Щели да го вземат в „Сокс“, но получил травма на лакътя. Тъпият Ники Диби не ми вярваше, докато не му показах снимка на дядо ми във вестника.

Момчето беше във вихъра си. Докато вървяха по каменната пътека, Куин сложи ръка на рамото му и се опита да намали малко възбудата.

— Укроти топката, скъпи — прошепна тя. — Още малко и ще се пръснеш.

Той сбърчи вежди. Това бе неговият сигнал, че тя трябва да се държи прилично. Да не се прави на надута майка. Особено сега, пред неговия нов герой.

— Ще сложа масата — съобщи тя, докато отключваше входната врата. — Отиди да се измиеш, Брен.

Той й хвърли убийствен поглед. След малко ще започне да говори, че е време за лягане или нещо също толкова нетърпимо.

— Аз също искам да се поизмия — обяви Левитски. — Ще ми покажете ли къде е банята?

— Разбира се, ела.

Два чифта крака се затътриха нагоре по стълбата. Брен имитираше отсечената походка на агента и развеселената му физиономия.

— Искаш ли да видиш колекцията ми от картички с бейзболисти? Имам пълен набор от отборите на „Ред Сокс“ от осемдесетте години насам. Изключително запазена е.

— Звучи страхотно, но ще го отложим за някой друг път. Двамата със сестра ти наистина имаме да свършим доста работа.

Той беше успял да убеди Куин да изгледат записите от камерите в дома на Уиър, преди да ги предадат на Уелакот.

Куин разбираше какво има той предвид, но съвсем не бързаше да се заемат с това. Количеството касети бе убийствено голямо. Щяха да гледат поне два дни. Дори с помощта на бутона за бързо превъртане и силното кафе предстоеше им една много, много дълга нощ.