Джудит Келман
Къщата на хълма (15)

Петнадесета глава

Джейк се опитваше да действа спокойно по време на срещата с кмета Уелакот, но Куин разбираше, че е напрегнат почти колкото нея. Докато чакаше пристигането на госта, той провери поне десет пъти кафето в машината, пренареди мебелите в конферентната зала и четири пъти посети тоалетната. Дори отказа да приеме обаждане на любимата си Мерилин.

— Предай й, че ще й звънна по-късно. Искам да съм сигурен, че всичко ще е наред, когато кметът пристигне.

— Това не е официален прием, Джейк — обади се Куин. — Ако на кмета не му хареса подредбата, може би ще ни направи услугата да си тръгне бързо.

— Моля те, бъди така любезна да удържиш този твой пламенен темперамент. Искам да мога да разчитам на теб.

— Ще бъда с образцово поведение, Джейк. Не се тревожи. Нямам желание да влошавам и без това сложната обстановка, повярвай ми.

— Точно това имам предвид. Все едно как се държи той или какво казва, моля те, въздържай се от коментар.

— Успокой се. Представяш нещата така, все едно съм непредсказуемо природно бедствие. Ще се представя като съвършен професионалист.

Левитски се закашля, за да прикрие надигнал се в гърлото му кикот. Куин го чу и реагира с подходящо въздържане.

— На кого мислиш, че се присмиваш, ти, самодоволен всезнайко? Точно пък ти с тази твоя досадна голяма уста?

— Куин! — предупредително повиши глас Холанд, свил ужасено устни.

— Всичко е наред, Джейк — успокои го Левитски. — Госпожица Галахър току-що се прояви като съвършения професионалист.

— Прав си. Куин, считай, че съм ти забранил да говориш по време на срещата — лицето на Холанд вече пламтеше. — Да не си изрекла и дума без мое разрешение. Разбра ли ме?

— Разбира се, Джейк.

— Нито звук. Нито жест. Никакви физиономии. Нищо!

— Добре де, вече ти обещах.

Щеше да намери начин да не се обажда. Ако се наложеше, можеше да се забавлява с това да си представя как кастрира агент Левитски или пък как Брендън играе с тренировъчното си устройство.

Няколко минути по-късно кметът на Дъвс Лендинг влезе в управлението, следван от облак аромати на скъпа мъжка козметика, примесен с хладна арогантност. Дрехите му както винаги бяха очевидно скъпи, но ненатрапчиви: панталони от сив габардин с изряден ръб, копринена риза, кашмирен блейзър със златни копчета с монограми.

Без да чака покана, той зае председателското място на масата в заседателната зала и нетърпеливо плесна с добре поддържаните си ръце. Куин нямаше намерение да прави прибързани оценки, но видимо човекът се взимаше съвършено насериозно, абсурдно много се харесваше и се смяташе за личност от висока класа. Да оставим настрана колко много се интересуваше от материалната страна на нещата и колко силно бе привързан към майка си.

Джейк започна да представя присъстващите, но беше прекъснат от нетърпеливия жест на Уелакот.

— Можеш да ми спестиш тези глупости, Холанд. Единствената причина да съм тук е, за да ти съобщя, че ще ти търся лична отговорност за съдбата на Абигейл Икинс. Всичко, което се случи на това малко момиче, ще се залепи на твоя гръб.

— Разбирам тревогата ви за съдбата на детето, господин кмете — започна Джейк — уверявам ви, че ние всички сме разтревожени. Но не виждам защо…

— Щом е така, ще ти опиша следната картина — сряза го Уелакот. — Дъвс Лендинг е спокойно безопасно селище. Откакто съм поел длъжност, тук не се е случвало сериозно престъпление. А сега доведохте едно… животно, което трябва да живее сред порядъчните хора и скоро след това едно прекрасно, талантливо дете изчезва. Това дете на всичкото отгоре е от семейство, което ми е много близко. Не само ще отговаряш, но може да ти се случи и нещо много повече, ако детето не бъде върнато живо и здраво у дома си. Ще те съдя и ще ти сторя всички възможни беди, за които се сетиш.

Холанд се стегна, но се въздържа.

— Уверявам ви, че до този момент не е регистрирано нарушение в охранителната система на Уиър — каза той. — Наредил съм да се направи нова щателна проверка на човека и на вещите му. Специален агент Левитски от ФБР е тук. С помощта на няколко души от пътната полиция той и госпожица Галахър, която е надзорен полицай на затворника, ще изпълнят задачата.

Уелакот погледна косо Куин и само се подсмихна.

— По-конкретно.

Куин прехапа език. Много енергично.

— Повече от ясно е, че всички ние държим час по-скоро да открием Абигейл Икинс — намеси се агентът от ФБР. — С ваше разрешение съм готов да поискам от Федералното бюро подкрепление, господин Уелакот. Нищо не активизира моите колеги така, както отвличането на дете. От вас се иска само да дадете съгласие. Веднага ще се обадя.

— Категорично — не. Няма да позволя банда въоръжени непознати да нахълтат в моя град и да изплашат хората до смърт. Хората от пътната полиция са напълно достатъчни и компетентни, за да се заемат с проверката.

— Нека тогава Бюрото да работи с тях — успя да вмъкне Левитски. — Нашите възможности са…

— Казах, че не съм съгласен. Да не би да имате проблеми със слуха, агент Левитски?

Агентът също запази самообладание.

— Честно да ви кажа, нямам много добро мнение за вашите служби — продължаваше Уелакот. — Между другото мога да изброя поде десетина случаи на изчезнали деца, неоткрити от Бюрото. От пътната полиция вече дадоха съгласие да извършат операцията по претърсване и издирване — кучета следотърсачи, хеликоптери, всичко необходимо. Те са достатъчно компетентни да се справят със случая и без вашите специалисти.

Той се обърна към Джейк.

— Впрочем Холанд, лично ще подбера хората, които да претърсят Уиър и къщата. Вие очевидно сте заинтересувани да докажете, че няма пробив в системата. Левитски и момичето могат да ги придружат, щом държите, но ще бъдат надзиравани от моите хора. Няма да допусна да обърнете всичко това в своя полза.

Джейк пламна.

— Ако само така ще се уверите в невинността на Уиър, нямам нищо против. Включете, когото поискате.

— Да се уверя ли? Едва ли. Вашата проверка не значи почти нищо за мен. Не познавам глупавата ви охранителна система. Но това, на което държа, е да получа всички записи от камерите, с които разполагате, за да мога да ги предоставя на свой независим специалист.

— Добре — съгласи се Джейк.

Куин не вярваше на ушите си. Джейк приемаше всичко. Кметът искаше да ги унищожи просто защото така му беше хрумнало, фактите нямаха никакво значение за него. Нито пък съдбата на изчезналото дете. Единственото, което го вълнуваше, беше спасяването на безценния му задник.

— Най-добре се молете детето бързо да бъде открито — посъветва ги Уелакот. — Иначе ще се наложи да мислите с какво друго можете да си печелите хляба.

След тези думи той кимна високомерно, изправи се и напусна. Джейк стисна гърбицата на носа си и се сгромоляса в стола си.

— И така, дано да сме убедили кмета в невинността на Уиър. Иначе ще трябва да посрещнем последствията.

— Глупости — възрази Куин. — Той няма никакво право да налага правилата си.

— Може и да си права — рече Джейк. — Но така или иначе, ще направи каквото е намислил.

— Защо не се наведе и да го помолиш за целувка? — кипеше вече Куин. — За кого се мисли той?

Джейк обаче отказа да бъде въвлечен в спор.

— Както разбирам, той е отвратително богат и семейството му притежава едни от онези огромни международни конгломерати с интереси в десетки производства. През годините Уелакот си опита късмета в различни дейности, но, най-меко казано, не се представи блестящо. Известен е с това, че проваля всичко, до което се докосне. Превръща златото в смет. Нищо чудно, че семейството гледа да го държи настрани. Политиката е най-дребното занимание от дългия списък с краткотрайни увлечения. Говореше се, че имал апетити за далеч по-високи длъжности. Нуждае се от трамплин към национална слава и ето че най-сетне му се предоставя случай. Налице са всички елементи: драма, патос, обществено възмущение. Когато Уелакот реши, че е настъпил стратегическият момент, ще обяви на всеослушание за местонахождението на Уиър и за изчезналото дете и тогава лешоядите от пресата ще ни погълнат.

— Положително има нещо, което можем да направим, освен да се покланяме на този надут глупак.

— Де да имаше — въздъхна Джейк. — Засега единственото, за което се сещам, е да продължим да се грижим за охраната на Уиър и да си гледаме останалата работа.

— Но не е справедливо. Защо допускаме един нещастник с потекло да се меси в нашата работа? Призна, че дори не е чувал за охранителната система на Уиър. Може би, ако разбере каква е…

Левитски срещна погледа на Куин и се опита да й каже с очи, но тя така и не го разбра. Опита се повторно, но не се получи и той се бърна към Джейк.

— Утре рано сутринта ние ще сме в Дъвс Ландинг. Искаш ли да вземем записите от камерите и от монитора на Уиър да ги предадем на Уелакот?

— Много ще ми помогнете, стига това да не ви отклонява твърде от преките ви ангажименти.

— Няма проблем — успокоително заключи агентът.

Куин се стегна, но не възрази. Холанд и без това беше вече достатъчно разстроен. В интерес на истината — тя също. Изправи се и навлече якето си.

— Не се тревожи, Джейк. Всичко ще се нареди — уверението беше насочено по-скоро към нея самата, отколкото към Холанд.

— Ще се нареди, по един или друг начин — неопределено отговори Джейк.

Навън Куин даде воля на едва сдържаните си чувства.

— Не че имам нещо против да им дадем записите, Левитски, но в бъдеще ще те моля да не говориш от мое име. Вероятно не си забелязал, но се возим в моята кола и заради твоите хрумвания се налага да нарушавам графика си.

Той спря насред паркинга.

— Ти май наистина не разбираш. Холанд нямаше никакъв избор, освен да наведе глава, но това изобщо няма да помогне. Има начини да се потвърди или отхвърли участието на Уиър в изчезването на детето. Ако наистина е чист, тогава и ти няма да си прицелна точка. Ако не е, най-добре е да се правим на щрауси. И в двата случая съм убеден, че няма да искаш да предадеш Уиър или да дадеш някакви преимущества на кмета.

— Защо не каза всичко това на Джейк?

— Защото ако не беше така сляпа, щеше да разбереш, че Джейк е с вързани ръце. Уелакот постави нещата така, че Холанд да не може да предприеме нищо, без да стъпи на някоя мина в полето на политиката. Ако действа така сякаш подозира Уиър, укрепва позициите на Уелакот срещу него. Имам намерение да се възползвам от положението. Мога да направя някои разузнавания под предлог, че водя своето разследване, но имам нужда от помощта на някой от вашата служба и това не бива да е Холанд.

— Да разбирам ли, че аз съм удостоената?

Левитски предпочете да не отговори. Той просто стоеше неподвижно насред паркинга. Искаше да се разбере, че никакви обсъждания повече не са необходими. На Куин се падаше огромен дял от отговорност. Може би дори по-голям, отколкото тя искаше да признае.

— Добре, Левитски, с теб съм.

— Ясно.

Докато крачеха към джипа, той й изложи намерението си да проверят по няколко начина невинността на Уиър по отношение на изчезналото дете. Някои от тях изискваха от младата жена огромна работа и тя побърза да му го каже.

Агентът я изслуша търпеливо, след което каза:

— Разликата между мен и теб, госпожице Галахър, е, че искам да свърша работата си систематично, стъпка по стъпка. Имам желание да се уча от онова, което чувам и виждам или чета и да направя добре обмислена и разумна преценка. А ти предпочиташ да полетиш напред.

— Не съм съгласна. Разликата между мен и теб, господине, е в това, че имам желание да си гледам работата.

Един мускул започна да потрепва на бузата му, но изражението му остана непроменено.

— Добре. Права си. Защо ли се бъркам? Помислих си, че може би искаш да следваш логиката на нещата, и беше глупаво от моя страна да пожелая да си сложа главата на дръвника, като се забъркам в този проблем. Не се пека аз на този огън.

Куин беше бясна. Не можеше да търпи някой да е толкова прав. Въздъхна дълбоко. Стига се е палила толкова.

— Добре, Левитски. Печелиш. Ако си убеден, че всичко това е толкова важно, ще играя в твоята игра.

— Казваш го така, сякаш ми правиш голяма услуга — той се засмя сухо. — Да ти кажа правото, Галахър, не познавам толкова нетърпим човек като теб.

— Благодаря ти — тя се усмихна. — Правя каквото мога.