Кели Армстронг
Пробуждането (9)

9

Кажи на Тори да пази тишина и тя ще вдигне олелия. Помоли я да се отдръпне и тя ще те блъсне на огневата линия. Нареди й да внимава да не дойде някой и тя ще се отпусне на рамото ти. Отворих вратата, за да чуя какво става, а тя взе да ме дърпа обратно в стаята.

„Ах! Това е началото на едно красиво приятелство.“

Приятелство ли? Ще имаме късмет, ако издържим и временното партньорство.

Казах й, че се опитвам да чуя нещо. Тя започна да спори и аз й хвърлих гневен поглед, но за първи път в живота ми той сработи. Тори затвори уста и се отдръпна, кисела и сърдита, ала тиха.

— Мога ли да помогна — проехтя гласът на пазача откъм коридора.

— Да, търсим две момичета — отвърна д-р Давидоф. — Мислим, че влязоха тук. Избягаха от близкия дом за групово пребиваване. Петнайсетгодишни са. Едното момиче е високо над метър и шейсет и има къса тъмна коса. Другото е метър и петдесет и е с руса коса.

— С червени кичури — допълни Сю. — Кичури, боядисани в червено.

Пазачът се закикоти.

— По описанието ми прилича на моята дъщеря, само че нейните кичури са сини. Миналата седмица бяха виолетови.

— Деца — засмя се насила д-р Давидоф. — Тези двечките много често бягат. Нали знаете какви са момичетата. Измъкват се, за да се видят с гаджето и да си купят ново червило. Не го правят от лошотия, но ние се притесняваме за тях.

— Разбирам. Ако ги видя, ще ви повикам. Имате ли пропуск?

— Сигурни сме, че влязоха тук.

— Не. Това е единствената врата, която може да се отвори отвън, а аз не съм мърдал от мястото си.

— Разбирам. Но може би ако хвърлим един поглед.

Изскърца стол и аз си представих как едрият мъж се изправя.

— Това тук е фабрика, бе, хора. Имате ли представа колко правила за безопасност ще наруша, ако ви пусна вътре?

— Ще носим каски и предпазни очила.

— Това не е обществена сграда. Не можете да влезете без пропуск и придружител.

— В такъв случай ще можем ли да говорим с управителя?

— Навън е. Има среща. Днес няма да се върне. Вашите момичета не са тук. Но ако толкова държите да проверите, добре. Елате с полиция и ще ви пусна.

— Предпочитаме да не намесваме полицията.

— Е, ще се наложи, защото само така можете да минете покрай мен.

Когато пазачът ги отпрати, ние се притаихме и зачакахме да се стъмни.

Всяка си намери местенце далеч от другата, за да не се налага да си говорим. В началото се чувствах добре. Не че двете с Тори имахме какво да си кажем. Но като измина известно време, разбрах, че дори препирните ни са за предпочитане пред мълчаливото очакване, когато можехме само да мислим. И да плачем. Доста си поплаках, но съвсем тихо. Толкова често изваждах плика, че той се намокри целият от сълзите ми. Щеше ми се да го отворя, но се ужасявах при мисълта, че каквото и обяснение да съдържа, то едва ли щеше да е достатъчно добро, по-точно, нямаше как да е достатъчно добро, а аз отчаяно се нуждаех от смислено обяснение.

Но не издържах дълго. Разкъсах плика. Вътре имаше пари, които мушнах в джоба си, без да ги броя, и разгънах писмото.

В началото леля Лорън обясняваше какво представлява некромантията. В семействата с некроманти не всеки виждал духове. Повечето не ги виждали. Леля Лорън например не виждала духове. Нито майка ми и нейните родители. Но вуйчо ми виждал. Братът близнак на майка ми, вуйчо Бен — дори не знаех, че тя е имала близнак. Ето какво пишеше леля Лорън:

„Бен почина много преди да се родиш. Твоята майка ти показа снимките му, но ти беше много малка и не разбираше. Когато тя си отиде… вече нямаше никакъв смисъл да говорим за Бен. Той започна да вижда духове, когато беше малко по-голям, отколкото си ти сега. Замина да учи в колеж заедно с майка ти, но не издържа. Върна се у дома. Майка ти също искаше да напусне и да се прибере вкъщи, за да го наглежда. Но той настоя тя да остане в колежа. Обещах, че аз ще се погрижа за него, ала не разбирах през какви изпитания преминава. Когато стана на деветнайсет, умря при падане. Дали е скочил сам или е бягал от духовете — така и не разбрахме.“

Имаше ли някакво значение? Каквото и да е станало, убили са го заложбите му. Не преставах да си казвам, че духовете няма да ме наранят, ала вътре в себе си бях сигурна, че греша и ето доказателството. Само защото не можеш да бутнеш някого от покрива, не означава, че не можеш да го убиеш.

„Майка ти търсеше помощ за Бен преди неговата смърт. Нашето семейство имаше връзки със света на некромантите и накрая някой и даде името на човек, който да я свърже с групата «Едисън». Само че Бен падна от покрива месец преди тя да получи съобщението. По-късно, когато започнах да уча медицина, аз се свързах с групата. Щом са учени, казах си аз, ще имат нужда от лекари; а желанието ми беше да помагам на хора като Бен. Майка ти стоеше настрана. Поне по онова време. Докато не реши да роди дете.“

Решила е да има деца дори след случилото се с брат и?

И сякаш за да отговори на въпроса ми, леля Лорън бе написала:

„Трябва да разбереш, Клоуи, че това е като всяко друго генетично разстройство. Риск, който ние приемаме. Ако имаме дете и то притежава свръхестествени сили, справяме се с това. Ала майка ти не искаше да поеме риска. Не и след смъртта на Бен. Искаше да си осинови дете, ала за баща ти това не беше възможно. Имаше… някои неща в миналото му. Агенциите по осиновяване смятаха, че не е подходящ за родител. Майка ти беше нещастна. Много искаше да си има деца. Потърси други възможности, но те струваха пари, а по онова време те обитаваха една миша дупка в центъра на града. Всяко спечелено пени отиваше за финансирането на новия бизнес на баща ти. И аз й казах за успехите на групата «Едисън». Екипът бе изолирал гените, които прехвърлят некроманството в новозаченатия организъм. Като тествахме потенциалния преносител на този генетичен код и нормалния родител, можем да определим каква е вероятността дете, родено от техния съюз, да е некромант. Джени бе много развълнувана. Направих тест на нея и на баща ти… и той със сигурност показа, че колкото и деца да имат, всичките ще са некроманти. Опитах се да я убедя да обмисли някоя друга възможност, като например изкуствено осеменяване от друг биологичен баща, но тя бе тъй уморена и толкова съкрушена, че нямаше сили да помисли за алтернативите. При това, тя подозираше, че се опитвам да застана между нея и баща ти, тъй като не криех, че го смятах за неподходящ за нея. Не си говорихме близо една година. После аз и се обадих, за да й съобщя удивителна новина. Тук, в лабораторията, имаше напредък. Не можехме да й осигурим дете, което няма да е некромант, ала можехме да елиминираме опасностите, довели до смъртта на брат ни. Тя можеше да роди дете, което да контактува с мъртвите по свой собствен начин.“

Но, както знам, не е станало точно така. Когато внезапно започнах да виждам духове, леля Лорън си казала, че всичко е наред. Не съм била един от безуспешните експерименти — просто съм се нуждаела от време, за да се приспособя към новите си способности. Групата „Едисън“ настоявала да постъпя в Лайл Хаус и тя се съгласила, като продължавала да храни надежда, че накрая ще разберат, че съм съвсем наред и че ще могат да ми кажат истината.

Леля Лорън продължавала да вярва в това до мига, в който научила, че вдигам зомбита в Лайл Хаус. Е, отново си казала тя, не е кой знае какво, ще се справим. От групата обещали, че каквото и да се случи, няма да ме убият. Некромантите не са опасни, казали й те, и затова няма смисъл да я ликвидираме.

Но тя продължавала да се тревожи и затърсила отговори, също като мен, разбрала онова, което и аз — че са я излъгали. Очевидно са лъгали за доста неща, продължаваше тя, но не навлизаше в подробности.

„И това промени всичко за мен, Клоуи. Знам колко е ужасно да си призная, че съм прозряла грешката си едва когато са застрашили живота на собствената ми племенница. Дотогава бях правила всичко, защото смятах, че така е правилно. Но като изпълнявах тези си задължения, аз бях забравила за лекарската клетва — първо, недей да вредиш. Само че аз навредих и съм убедена, че ще заплатя за това, но няма да допусна ти да плащаш заедно с мен. Ето защо трябваше да те оставя да избягаш.“

Следваха три финални параграфа. В първия заявяваше, че ако чета това писмо, значи тя не е успяла да избяга заедно с мен. Оставила съм я и тя ме разбира. Ако е била убита, значи такава е била цената, която е трябвало да заплати. А ако е заедно с групата „Едисън“, не бива да се връщам за нея. Трябва да продължа напред и да намеря Саймън и неговия баща Кит. Нямала представа какво е станало с Кит. Тя се била ровила в папките на групата „Едисън“ и била убедена, че те нямат общо с изчезването му.

Съветваше ме винаги да нося медальона си. Спомних си колко бързаше да ми го върне, когато влязох в Лайл Хаус без него. В писмото не пишеше много за него, само се споменаваше, че той ме предпазва от духовете. Но не беше така. Или може би наистина действа и ако го изгубя, духовете ще ме безпокоят повече, а способностите ми ще излязат извън контрол.

Пишеше и за баща ми. Той не знаел нищо, дори нямал представа, че съм некромант. Така че, ако аз избягам, а тя не успее, трябвало да стоя далеч от него.

И последния параграф. Само три изречения.

„Тя много искаше да си роди дете, Клоуи. А ти си толкова прекрасна, колкото беше и в мечтите й. Целият й свят се въртеше около теб.“

Сълзи пареха очите ми, а в душата ми се разгоря онзи болезнен огън, който не стихваше никога. Толкова дълбоко си поех въздух, че цялата потръпнах, сгънах писмото и го мушнах обратно в джоба си.

Бяхме чакали повече от час, когато Лиз дотърча при нас с новината:

— Тя не е мъртва. Леля ти. Добре е.

От вълнението, изписано на лицето й, човек би помислил, че става въпрос за нейната собствена леля. За нея нямаше значение, че леля Лорън бе част от групата, отговорна за убийството й. Искаше само да ме зарадва. Докато гледах грейналото й лице, си казах, че колкото и да се старая да съм добра, никога няма да бъда всеотдайна като Лиз.

Нова грижа прекъсна мислите ми. Какво ли щяха да сторят на леля Лорън, задето ни бе помогнала да избягаме? Задето ги беше предала. Това ми напомни за едно друго предателство. Предателството на Рей.

Бях й се доверила. Препоръчах я на момчетата, убедих ги да я приемат в групата ни, а тя ни бе измамила.

Тъкмо Рей бе настояла, че момчетата няма да се върнат. Тъкмо тя бе предложила да отида при леля Лорън и когато се поколебах, ме бе убедила.

Спомням си нощта, в която тръгнахме, спомням си как лежахме и стискахме очи в креватите си, за да заспим. Тя много се вълнуваше за способностите си, а ни най-малко не се безпокоеше за онова, което ни чака навън. Сега вече знам защо не се е тревожила.

Леля Лорън ми каза, че Рей наистина си мисли, че ми помага. Предателството е като трудната любов — принудила ме е да следвам определената посока с убеждението, че е най-вярната и че аз се инатя и затова не я виждам.

А сега и двете паднаха в капана на групата „Едисън“. Щом сиянието на новия й живот избледнее, Рей ще види недостатъците му, ще разбере смисъла им и ще осъзнае истината. Надявах се да не стане така. Молех се те да се държат, да изпълняват онова, което им нареди групата „Едисън“ и да ме чакат да се върна. А аз наистина щях да се върна.

Най-после Лиз дойде да ми каже, че д-р Давидоф и неговият екип са се отказали и са решили, че двете с Тори сме се промъкнали през парадния вход и вече сме далеч. Бяха оставили човек, който да наблюдава входа от скривалището си, в случай че Дерек се появи, следвайки оставената от мен следа.

В пет часа сирената изсвири и отбеляза края на работния ден. До пет и половина сградата се опразни. Но ние продължавахме да чакаме. Мина шест, мина седем.

— Навън сигурно се е мръкнало — прошепна Тори и допълзя до мен.

— Смрачило се е, но не се е мръкнало съвсем. Ще почакаме още един час.

Стана осем и ние си тръгнахме.

Промъкнахме се покрай нощния пазач, който седеше в закусвалнята и четеше „Плейбой“. Лиз остана при него, за да е сигурна, че няма да ни чуе. Не ни чу.

За щастие тази сутрин двете с Тори се бяхме облекли в тъмни дрехи — Тори носеше морскосин спортен екип с надпис „Американ Ийгъл“ и кожено яке, аз бях с джинси и зелена риза. Искаше ми се само да бях взела по-топло облекло от това тънко яке. Щом слънцето залезе, стана студено и задуха леден вятър, който сигурно е прекосил реката и идваше право от Канада.

Щом стигнехме склада, нямаше да ни пука от вятъра. Но да се доберем дотам щеше да отнеме много време. Лиз не можеше да открие охраната, оставена от групата „Едисън“, ето защо поехме по дългия заобиколен път, като притичвахме от скривалище на скривалище, за да стигнем до истинския сборен пункт — склада, където двете с Рей бяхме чакали Дерек и Саймън.

Както и миналата вечер, на входа висеше катинар, но не беше заключен. Вътре нямаше нищо за крадене, освен ако нямаш купувач, загорял за картонени кашони, щайги и дървени палети. Всички тези непотребни боклуци го правеха идеално скривалище… което означаваше и още нещо — наоколо съществуваха милион скришни местенца, където момчетата биха могли да оставят бележка.

След няколко минути, през които двете се щурахме в тъмнината, аз се предадох.

— Ще трябва да почакаме до сутринта — казах.

Отговор не последва. Озърнах се за Тори.

— Това е моята спирка — заяви тя някъде от лявата ми страна.

— Хм?

— Слизам тук. — Гласът й бе странно безизразен като на човек, който е твърде уморен дори да предаде малко живец на думите си. — Моето приключение, колкото и забавно да беше, свършва тук.

— Трябва да издържиш до сутринта. Ако не намерим някаква бележка от тях, все ще измислим нещо.

— А ако има бележка? Аз исках само да избягам, Клоуи, не да издирвам бащата на Саймън.

— Н-но той ще…

— Ще бъде нашият герой? — В гласа й прозвуча сарказъм. — Ще ни спаси от безумните учени, ще ни излекува и ще ни отведе в страната на чудесата?

Заговорих с по-твърд глас:

— Това може и да не е решение, но тъкмо сега нямаме кой знае колко възможности. Какво ще правиш в противен случай? Ще се върнеш при групата „Едисън“ и ще им се извиниш, ще кажеш, че си сгрешила, така ли?

— Ще направя онова, което си бях планирала. Нуждаехме се една от друга, за да избягаме. Но аз не искам нищо друго от теб. Ще ти помогна да намериш бележката, но няма да чакам до сутринта. Прибирам се вкъщи, при татко.

Думите й ме накараха да млъкна, дори само защото се опасявах, че ще изрека нещо, за което после ще съжалявам, като например да я попитам кого точно има предвид. Дали знаеше кой е истинският й баща? Съмнявах се.

— Баща ти. Обикновен човек ли е?

— Разбира се. Той не знае нищо. Но аз ще му разкажа.

— Мислиш ли, че идеята е добра?

— Той ми е баща — рязко отвърна тя. — Когато разбере какво е направила майка ми… Всичко ще се оправи. Двамата с татко страшно се разбираме. Дори по-добре, отколкото те двамата с мама. Едва си говорят. Убедена съм, че все ще са заедно само заради нас, децата.

— Може би трябва да почакаш ден-два. Да видиш какво ще стане.

Тя се засмя.

— И да се присъединя към вашата банда от супер герои? Съжалявам, но имам алергия към неопренови костюми. — Тя се обърна с гръб към мен и маратонките и изскърцаха на бетонния под. — Кажи довиждане на Лиз вместо мен.

— Почакай! — Изух обувката си. — Вземи малко пари.

— Задръж си ги. В плановете ми не влиза да се разплащам с теб.

— Не ми ги връщай. Просто ги вземи.

— Задръж си парите, Клоуи. На теб ще са ти нужни повече, отколкото на мен.

Тя направи няколко крачки и спря. Остана за миг неподвижна, после тихо рече:

— Би могла да дойдеш с мен.

— Трябва да дам инсулина на Саймън.

— Вярно. Добре тогава.

Чаках да чуя нейното „Довиждане“, ала до ушите ми долетя единствено шумът от маратонките й, последван от скърцането на вратата, когато излезе навън.

Лиз се върна от поста си и съобщи, че е видяла как Тори си тръгва. Обясних й положението и зачаках да ми се скара. Защо съм я пуснала да си върви? Защо не съм тръгнала след нея? Но Лиз само каза:

— Мисля, че не е искала да се навърта наоколо.

Толкова.

Известно време и двете мълчахме, после Лиз рече:

— Извини ме, задето не ти повярвах. Че съм мъртва.

— Не ти го съобщих подобаващо. Трябваше да измисля по-щадящ начин да ти го кажа.

Седяхме една до друга в мрака върху парчето мукава, което бях довлякла от купчината наблизо. Аз се бях облегнала на една щайга. Бях струпала още няколко касетки около себе си — като укрепление. Като малка, тъмна, студена крепост.

— Че защо им е да ме убиват? — попита Лиз.

Разказах и за експеримента и за генната манипулация, за файла, в който пишеше, че ще ни убият, ако не могат да ни рехабилитират.

— Но аз можех да бъда рехабилитирана — отвърна тя. — Ако ми бяха казали какво става, нямаше да пищя, че виждам полтъргайст. Щях да вземам уроци, хапчета, каквото и да е.

— Знам.

— Защо тогава? Защо?

Единственият отговор, който можех да й дам бе, че те просто не се интересуват от нас. Ние сме само субекти в техния експеримент. Опитали са да ни рехабилитират, тъй като все пак не сме животни, но само символично, за да докажат на себе си, че са се опитали да ни спасят.

Те твърдят, че ни убиват, защото сме опасни. Но не им вярвам. Аз не съм опасна. Брейди не е бил опасен. Може би Лиз и Дерек, но те не бяха чудовища. Дерек е искал да остане в Лайл Хаус, за да не нарани някого.

Тези учени тук се правеха на Господ, ала безуспешно, и се страхуваха не, че можем да нараним някого, а защото други хора със свръхестествени способности биха могли да научат за експеримента им. Ето защо убиват неуспешните си субекти и оставят единствено успешните.

Това си мислех. Но не го изрекох на глас.

— Не знам — казах и ние останахме още малко да седим мълчаливо в мрака.

Аз бях тази, която наруши тишината:

— Благодаря ти, Лиз. За всичко. Ако не беше ти, Тори и аз нямаше да можем да избягаме. Затова искам да ти помогна да прекосиш границата.

— Да прекося границата ли?

— Да отидеш на другата страна. Където са духовете. В отвъдното.

— О!

— Не знам защо още си тук. Ти… видя ли нещо? Някаква светлина?

Кратък смях.

— Мисля, че това се случва само във филмите, Клоуи.

— Но нали понякога изчезваш? Къде отиваш?

— Не съм много сигурна. Продължавам да виждам всичко в този свят, но вие не можете да ме видите. Сякаш се намирам от другата страна на силово поле, откъдето ви наблюдавам. Е, предполагам, че са други духове, но те само минават и отминават.

— Откъде идват?

Тя сви рамене.

— Не разговарям с тях. Помислих, че са сенките на други шамани, но… — Тя сведе очи. — Не исках да ги питам. В случай че не са.

— А сега не можеш ли да ги попиташ? За да разбереш къде трябва да отидеш?

— Добре съм си тук.

— Но.

— Още не. Още не, разбра ли?

— Разбрах.

— Щом намериш Саймън и Дерек, ще отлетя за малко. Искам да посетя баба, да видя как е, както и брат ми, може би и приятелите, и училището. Знам, че няма да могат да ме видят. Но аз искам да ги видя.

Кимнах с глава.

Лиз искаше да си поспя. Затворих очи, за да я успокоя, но нямаше никакъв шанс да подремна. Беше ми много студено, бях много гладна.

Щом тя се измъкна навън, за да пази, аз се протегнах и се обърнах на другата страна. През мукавената си постелка усещах студа на бетона под мен. Тъкмо изпълзях, за да взема още картони, когато отново се появи Лиз.

— Добре, че си будна.

— Какво има? Идва ли някой?

— Не, Тори е. Седнала е пред склада. Просто си седи.