Кели Армстронг
Пробуждането (3)

3

Когато д-р Давидоф свърши с рекламата, ме отведе да видя Рей, която все още беше в помещението приспособено за игри, погълната от серията за Зелда. Той отвори вратата и ме покани да вляза, после я затвори и ни остави насаме.

— Край на игрите, така ли? — обърна се бавно към вратата Рей. — Нека само довърша.

Като ме видя, тя скочи на крака и изпусна конзолата за управление на пода. Прегърна ме, после се отдръпна назад.

— Ръката ти — каза тя. — Заболя ли те…?

— Не, превързана е. Трябваше да я позашият.

— Ох!

Рей ме разгледа обстойно и рече:

— Имаш нужда от сън, момиченце. Бледа си като мъртвец.

— Некромантските ми гени избиват навън.

Тя се засмя и пак ме прегърна, преди да се върне и отново да потъне в пуф-креслото. Въпреки дългата нощ, в която не спряхме да бягаме, Рей изглеждаше добре. Но пък Рей бе от онези момичета, които винаги изглеждат добре — съвършена чиста кожа с цвят на мед, очи с цвят на мед и дълги къдрици, които на слънчева светлина също грееха с меден отблясък.

— Издърпай един кашон. Бих ти предложила стол, но напоследък декораторите… — подбели очи тя. — Толкова са бавни. Ала след ремонта няма да можеш да познаеш мястото. Стереосистеми, дивиди, компютър столове. А още от утре ще разполагаме с Уий^[1].

— Наистина ли?

— Ами, да. Казах им: „Хора, щом като аз ви помагам във вашето изследване, очаквам малко обич в замяна. А игралните конзоли само ще допринесат за това.“

— Не помоли ли и за по-голям телевизор?

— Трябваше. След като се оляха в Лайл Хаус, сега ще си изпочупят краката да ни направят щастливи. Много ще ни разглезят. Ние, разбира се, сме го заслужили.

— Така е.

Тя се ухили и лицето и светна.

— Чу ли? Аз съм полудемон. Екзост-Екзустио. Най-висшата степен огнен демон, който съществува. Страхотно, нали?

Да си полудемон наистина беше страхотно. Но да си опитна мишка, която живее на ръба на унищожението? Определено не. Колкото и да исках да й кажа истината, не можех да го направя. Още не.

Предишната нощ Рей лежеше на леглото си в Лайл Хаус и се опитваше да запали клечка кибрит с голи ръце в отчаяно търсене на доказателство, че притежава свръхестествени способности. А сега бе открила, че е особен вид полудемон. Това бе важно за Рей, макар да не разбирах защо — просто трябваше да го приема, докато получа повече доказателства, че това не е най-хубавото, което би могло да й се случи.

— И знаеш ли какво още? — попита тя. — Показаха ми снимки на майка ми. Истинската ми майка. Не и на баща ми, разбира се, който е демон. Малко е стряскащо като си помислиш. Демоните не са точно… — За първи път очите и потъмняха от тревога. Тя премигна, за да отпъди облаците. — Но д-р Давидоф твърди, че това не те прави лош или зъл. Майка ми ли? Казвала се е Джасинда. Не е ли красиво име?

Отворих уста да се съглася с нея, но тя продължи да бърбори развълнувано.

— Навремето е работила тук, като бащата на Саймън. Имат нейни снимки. Била е изумителна. Като модел. А д-р Давидоф казва, че дори биха могли да я открият и че ще се опитат да я намерят. Заради мен.

— Ами осиновителите ти?

Облакът отново се спусна, този път остана по-дълго в очите й и ме накара да се почувствам зле, защото само аз можех да я сваля на земята. Първо трябваше да съобщя на Лиз, че е мъртва, после трябваше да накарам Брейди да си спомни последната вечер в дома, а накрая трябваше да напомня на Рей за родителите и. Мъчех се да намеря отговори, които да помогнат на всички ни. Не можех да й спестя жестоката истина.

Само след миг Рей каза:

— Те нямат свръхестествени способности.

— О!

— Не. Обикновени хора са. — Думите й прозвучаха неприятно. — Казват, че когато майка ми си тръгнала оттук, скъсала всички връзки с групата. И не знам защо, но е трябвало да ме дадат за осиновяване. Д-р Ди твърди, че сигурно е станала грешка. Джасинда ме е обичала. Не би ме дала на други хора. Каза още, че онази история, която осиновителите ми бяха разказали, как майка ми не била в състояние да ме гледа, е чиста лъжа и че ако групата „Едисън“ бе разбрала за осиновяването ми, щели да ми намерят родители като нас. Но когато открили следите ми, било твърде късно, затова само са ме наблюдавали отдалече. Щом разбрали, че имам проблеми, те открили осиновителите ми и предложили да ме настанят безплатно в Лайл Хаус. Обзалагам се, че са изминали седмици, преди моите хора изобщо да забележат, че не живея вече при тях и тогава са въздъхнали с облекчение.

— Не разбирам…

— Живях в Лайл Хаус близо месец. Знаеш ли колко пъти ме посетиха родителите ми? Колко пъти ми позвъниха по телефона? — Тя вдигна палеца и показалеца си и изобрази една нула във въздуха.

— Може да не са им разрешили да те посетят. Може да са ти изпращали съобщения, които не са стигнали до теб.

Тя сбърчи нос.

— Как така не са стигали до мен?

— Осиновителите ти не са притежавали свръхестествени способности. Ако се бяха намесили, само са щели да усложнят нещата.

Тя се замисли над думите ми и погледът и стана някак далечен. После в очите й проблесна искра — надеждата, че е станала някаква грешка, че единствените родители, които някога е познавала не са я изоставили.

Рязко поклати глава.

— Не. Правех бели и мама с радост се е отървала от мен. — Тя впи пръсти в пуф-креслото, после ги отпусна и приглади с ръка гънките върху него. — Така е по-добре. Аз съм по-добре така.

По-добре й беше да е много специален полудемон, тръгнал по нов път, отколкото обикновено момиче с обикновен живот при обикновени родители. Протегнах ръка и взех конзолата за играта.

— Докъде си стигнала?

— Решила си да ме победиш, а, момиченце?

— Точно така.

Обядвах заедно с Рей. Пица. За разлика от Лайл Хаус, тук се стараеха по-скоро да сме доволни, отколкото да ни осигуряват здравословно хранене.

Може би нямат намерение да ни оставят живи?

Докато разговарях с Рей и слушах развълнувания й глас, аз се дистанцирах от усещането за болка и предателство и се изправих пред реална и твърде тревожна вероятност.

Ами ако грешах? За всичко?

Нямах никакви доказателства, че тези хора тук са убили Лиз и Брейди. Лиз бе „сънувала“, че се намира в болнична стая със завързани ръце и крака. Може би е загинала в автомобилна катастрофа на път за насам. Или пък се е самоубила през онази нощ. Възможно е да са я убили по невнимание, докато са се мъчели да я озаптят.

Нима и Лиз, и Брейди са загинали съвсем случайно, след като и двамата са напуснали Лайл Хаус?

Звучеше ми неправдоподобно.

Рождената майка на Рей и бащата на Саймън са работили за групата „Едисън“, но и двамата са избягали, като са взели децата субекти със себе си.

Не, тук определено нещо не беше наред. Имах нужда от отговори, но нямаше да ги получа, ако остана заключена в клетката си. Пък и нямах никакво желание отново да срещна онова нещо в стаята.

Тъкмо си го помислих и д-р Давидоф дойде да ме отведе обратно. Вървях след него по коридора и си блъсках главата да измисля някакво извинение, за да отида другаде, в друга част от сградата, и да добавя още подробности към картата, която мислено рисувах.

Хрумна ми да помоля да говоря с леля Лорън. Ще трябва да се престоря, че съм й простила, задето през целия ми живот ме бе лъгала, предавала и ме бе подхвърлила на произвола на съдбата в групата „Едисън“. Не бях чак толкова добра актриса. А леля Лорън не беше чак толкова глупава. Имаше причина, задето не е дошла да ме види. Изчакваше да мине време и да дойде моментът, в който ще се почувствам самотна, ще ми се иска да видя познато лице. Дотогава щеше да стои настрана.

Имаше още един човек, с когото можех да поискам да говоря.

Мисълта за този човек накара кожата ми да настръхне, както стана при мисълта да видя леля Лорън. Но имах нужда от отговори.

— Д-р Давидоф? — обадих се аз, щом се приближихме до вратата.

— Да, Клоуи?

— Тори тук ли е?

— Да.

— Мислех си… Иска ми се да я видя, да се уверя, че е добре.

Д-р Давидоф оцени искането ми като „превъзходна идея“, а това означаваше, че нямаше и представа за моето прозрение: тъкмо Тори им бе казала за нашето бягство. Колкото до по-подробното оглеждане на това място, планът ми не проработи толкова успешно. Нейната килия се оказа през няколко врати от моята.

Докторът ме въведе вътре и заключи вратата. Щом резето падна, аз се промъкнах обратно, готова да се разпищя при най-малката опасност. При последната ни среща на четири очи с Виктория Енрайт, тя ме удари с тухла, завърза ме и после ме остави сама в непрогледния мрак на подземието. Ето защо е разбираемо, че тази заключена врата ме безпокоеше толкова много.

Единствената светлина в стаята идваше от будилника до леглото.

— Тори?

От матрака се надигна фигура — късата й коса бе щръкнала и образуваше ореол около главата и.

— Хм. Предполагам, че щом конското не помага, винаги могат да прибегнат до изтезания. Кажи им, че ще се предам, стига да те разкарат оттук. Моля те.

— Дойдох, за да…

— Позлорадстваш?

Пристъпих към нея.

— Така е. Дойдох, за да позлорадствам. Хубавичко да ти се посмея, задето и теб те държат под ключ, както и мен.

— Само да те чуя да казваш „заедно се забъркахме в това“, ще побеснея.

— Хей, изобщо нямаше да сме в това положение, ако не ни беше издала на сестрите. Само дето не ти хрумна, че и теб могат да заключат, нали? На това вече му казвам „тъжна ирония на съдбата“.

Миг мълчание. Последва остър смях.

— Нима мислиш, че аз ви издадох? Ако знаех, че ще бягате, щях да ти помогна да си събереш багажа.

— Но не и ако си тръгвах заедно със Саймън.

Тя провеси краката си от едната страна на леглото.

— Значи така: в пристъп на ревност съм попречила на плановете ви и правя така, че да изпратят теб и момчето, което ме отхвърли, в психиатрична клиника? В кой филм си го гледала?

— В същия, в който мажоретката тресва новодошлата по главата с тухла и я оставя да лежи на тясно в мазето.

— Аз не съм мажоретка. — Тя просъска думите с такава злоба, сякаш я бях нарекла с мръсно име. — Щях да те изведа след вечеря, но Не-толкова-чаровният принц пръв се добра до теб. — Тя стана от леглото. — Саймън ми харесваше, но нито едно момче не заслужава да се унижавам заради него. Иска ти се да обвиниш някого? Погледни в огледалото. Ти си тази, която забърка кашата. Ти с твоите призраци. Ти си виновна, задето изгониха Лиз, ти вкара Дерек и мен в беля.

— Ти сама се вкара в беля. Не съм направила нищо.

— Да бе, не си.

Тя пристъпи към мен. Кожата и изглеждаше жълта, а около кафявите и очи се извиваше пурпурна линия.

— Имам сестра. Същата е като теб, Клоуи. Тя е мажоретката вкъщи — щом малката хитра русокоска започне да примигва с очи всичко става така, както тя го иска. Също като теб в Лайл Хаус, където Саймън си чупеше краката, за да ти угоди. Дори Дерек ти се притичваше на помощ.

— Аз не…

— Не правиш нищо. Там е работата. Нищо не можеш да правиш. Защото си една глупава и безполезна кукла Барби, също като сестра ми. Аз съм по-умната, по-упоритата. Но нима има някакво значение? Не. — Главата й стърчеше над моята и тя ме гледаше от горе на долу. — Всички се тревожат за безпомощната малка русокоска. Ала позата на безпомощно дете сработва само, когато наблизо има кой да те спаси.

Тя вдигна ръце във въздуха. От пръстите й изскочиха искри. Аз паднах възнак и тя се ухили.

— Защо не повикаш Дерек да те спаси, Клоуи? Или малките призраци, твоите приятели?

Тори тръгна напред, а искрите се завихриха и образуваха топка синя светлина между вдигнатите и ръце. Аз се наведох. Топката изсвистя над рамото ми, удари се в стената и избухна в дъжд от искри, които опариха бузата ми.

Изправих се на крака и тръгнах заднешком към вратата. Тори вдигна ръце, после ги отпусна надолу и невидимата сила ме блъсна отново. Стаята се разтресе, мебелите заподскачаха и се разтракаха. Дори Тори изглеждаше изненадана.

— Т-ти си вещица — заявих аз.

— Така ли? — Тя се взираше надолу към мен, очите и ме гледаха диво, а косата и стърчеше на всички страни. — Добре, че ми каза. Майка ми не престава да ме убеждава, че само си въобразявам. Закара ме в Лайл Хаус, накара ги да ме диагностицират като биполярна и ми предписа куп хапчета. А аз ги гълтах, защото не исках да я разочаровам.

Тя замахна с ръце. От връхчетата на пръстите и изскочиха светкавици и се насочиха право към мен.

От изненада Тори отвори широко очи и устните й беззвучно извикаха: „Не!“.

Опитах да се махна от пътя им, ала не бях достатъчно бърза. Когато пращящите светкавици ме застигнаха, отнякъде се материализира човешка фигура — момиче, облечено в нощница. Лиз. Тя блъсна тоалетната масичка, която се отлепи от стената и застана на пътя на светкавицата. Дървото се разцепи на хиляди малки трески. Огледалото се пръсна и, както бях коленичила с лице към пода, върху мен се изсипа дъжд от стъкла.

Когато вдигнах глава, в стаята бе тихо и Лиз бе изчезнала. Тоалетната масичка се бе преобърнала на една страна, а в средата и имаше дупка, от чиито ръбове излизаше дим и единственото, което ми дойде наум беше: „Това можеше да съм аз.“

Тори седеше свита на пода — прибрала колене към гърдите си и заровила главата си в тях, тя се поклащаше напред-назад.

— Не исках да стане така, не исках. Толкова се ядосах, побеснях от гняв. И то се случи.

Също като Лиз, която щом се ядосаше, предметите край нея се разлетяваха на всички посоки. Също като Рей, която бе опарила майка си при един скандал помежду им. Също като Дерек, който в яда си запокитил някакво дете в стената и то си счупило врата. Какво ли щеше стане, ако и аз се разбеснея?

Неконтролируема сила. Не беше нормално за хора със свръхестествени способности. Не можеше да е нормално.

Внимателно пристъпих към Тори.

— Тори, аз…

Вратата се отвори с трясък и в стаята влетя майката на Тори. Щом видя безпорядъка, тя застина на място.

— Виктория Енрайт! — При изричането на името майка й се озъби като върколак. — Какво си направила?

— Н-не беше тя — отвърнах. — Аз бях. Скарахме се и аз-аз…

Взрях се в дупката, пробита в тоалетката и не успях да довърша изречението.

— Много добре знам кой е отговорен за това, госпожице Клоуи. — Майката на Тори се озъби и на мен. — Макар да не се съмнявам, че и ти си изиграла ролята си. Ти си една малка подстрекателка, нали така?

— Даян, достатъчно — просъска д-р Давидоф от прага. — Помогни на дъщеря си да изчисти стаята. Клоуи, ела с мен.

Подстрекателка ли? Аз? Преди две седмици тази мисъл би ме развеселила. Но сега… Тори заяви, че всичко е започнало заради мен, защото момчетата са се втурнали да спасяват безпомощното момиченце. Не исках да е така. Но тя беше права донякъде.

Дерек бе поискал от Саймън да напусне Лайл Хаус, за да намери баща им. Саймън не искаше да изостави Дерек, който бе отказал да тръгне с него, тъй като се боеше, че ще нарани някого. Когато Дерек разбра, че съм некромант, в мен той видя начин да срази аргументите на Саймън. Госпожичката е разстроена, помогни й.

Аз бях в ролята на горкото момиченце, което не знаеше какво е да си некромант, което непрекъснато допускаше грешки и с всеки изминал ден се приближаваше все по-близо до момента, в който щеше да бъде въдворено в психиатрична клиника. „Виждаш ли я, Саймън? Тя е в опасност. Нуждае се от помощта ти. Вземи я, намерете татко и той ще оправи всичко.“

Бях бясна на Дерек и му го показах. Но така и не се отказах от начертания план. Бащата на Саймън ни беше необходим — на всички нас. Дори на Дерек, който накрая се бе присъединил към нашата група, след като бягството ни бе разкрито и на него не му оставаше друг избор.

Ако знаех какво щеше да се случи, нима щях да престана да търся отговори в Лайл Хаус? Нима щях да приема диагнозата, да пия лекарствата, да млъкна и да чакам да ме освободят?

Не. Грубата истина бе за предпочитане пред удобните лъжи. Убедена съм в това.