Кели Армстронг
Пробуждането (28)

28

Карахме близо час и минахме само през един голям град. Все повече се отдалечавахме от Ню Йорк. Най-после Андрю свърна в една частна алея, по-дълга и по-криволичеща от алеята пред дома му.

— Къде се намираме? В тайна квартира за хора със свръхестествени способности? — Саймън ме сръга с лакът. — Сякаш сме в някой филм.

— Навремето къщата наистина е служила за това. Приютявала е бегълци от Кабалите — обясни Андрю.

— Кабалите ли? — попита Тори.

— Това е друга история. Но мястото служи повече като общежитие за гости на нашата група. Къщата е била собственост на един от първите ни членове — наследствено имение, което той е завещал за каузата ни.

— Каква кауза? — попита Тори.

— Наблюдение и окончателно разпускане на групата „Едисън“.

Щом автомобилът заподскача по неравностите на калната алея, той намали скоростта.

— Поне такава беше идеята ни. Започнахме като групичка бивши служители на „Едисън“ — дезертьори като мен, загрижени и отговорни за действията си. Не само за проекта „Генезис 2“, който безспорно е сред приоритетите ни, но действията на групата „Едисън“ се простират далеч отвъд границите на този проект. Накрая към нас се присъединиха и други, които съсредоточаваха вниманието си не само върху дейността на групата „Едисън“, а и върху работата на Кабалите и на останалите организации на хора със свръхестествени заложби. Но групата „Едисън“ си остана наша първа грижа — ние наблюдавахме дейността й и, от време на време, я саботирахме.

— Саботирахте ли я? — ококори се Саймън. — Страхотно.

— Съвсем мъничко. Една от основните целите беше да я контролираме, за огромна погнуса на някои от нашите членове, в чието число съм и аз.

— И татко ли беше замесен? — попита Саймън.

Андрю поклати глава.

— Предполагам, знаеш, че баща ви и аз…

— Се скарахте.

— Да. Заради тази група. Баща ви винаги се е държал настрана от нея. За него тя бе твърде политически натоварена. С желание ни помагаше, но иначе не вземаше участие в дейността й. Според него тя би предизвикала ненужно внимание към вас двамата. Но някои от членовете ни оказаха натиск върху мен, за да го вкарам в групата. Като баща на два субекта от най-амбициозния — и потенциално най-опасния — проект на групата „Едисън“, той щеше да изиграе важна роля в привличането на влиятелни членове от общността на надарените със свръхестествени способности. Вбеси се. Бе посветил целия си живот на това да не огласява нищо около вас, а аз исках от него точно обратното. Признавам, че подкрепях идеята. Но подцених опасността, която представлява за вас групата „Едисън“. Осъзнавам го едва сега.

Той направи още един завой и намали скоростта, защото коловозът в тази част на пътя бе по-дълбок.

— След като с баща ви изчезнахте, а до ушите ни достигнаха слухове, че вие, момчета, сте в ръцете на групата „Едисън“, някои от членовете повдигнаха въпроса за по-активно участие от наша страна. Бяхме убедени, че вие — както и останалите субекти — сте в опасност. Онези от нас, които имаха по-голямо влияние, настояваха пред групата да не ви нараняват.

— Е, сгрешили са — обади се Тори.

— Така е и вашата история ще ни даде доказателствата, от които се нуждаем, за да действаме.

Отново завихме и пред нас се появи къщата. За миг онемяхме и се вторачихме в нея. Тя бе като излязла от страниците на готически роман — огромна, хаотично построена сграда във викториански стил, на три етажа, заобиколена от гора. Нямаше да се изненадам, ако вътре, забулени в мрака, живеят фантасмагорични страховити същества.

— Страхотно! — възкликна Саймън. — Тъкмо място за хора със свръхестествени сили.

Андрю се усмихна под мустак.

— През следващите няколко дни ще живеете тук. Можете да влезете и да си починете, докато ние начертаем план за действие — погледна към нас, докато паркираше. — Но не се настанявайте твърде удобно. Смятам да помоля групата ни да нахлуем в седалището на „Едисън“, а ние от дълго време не сме били там. Ще се нуждаем от помощта ви.

Легнах в леглото и заспах. Не бях сигурна, че ще мога да заспя след преживяното през изминалата нощ — тревогата за живота на леля Лорън, притеснението от гората наоколо, пълна с трупове на животни, които само чакаха да бъдат вдигнати от мъртвите. За първи път от седмици бяхме извън опасност, а на изтощения ми до краен предел мозък и премалялото ми тяло им беше нужно съвсем малко, за да изключат напълно и да ме благословят с дълбок и упоителен сън.

Бях убедена, че това не е краят. Съвсем не. Дори първата му стъпка — да убеди групата да се върне назад — нямаше да е толкова лесна, колкото си мислеше Андрю. А дори всичко да свърши, то пак няма да е свършило истински. Не и за мен.

Бях се променила. Не само заради генетичната модификация, но и аз самата бях различна. Дори само мисъл да се върна у дома при татко в нашия апартамент, в училище при приятелите си, ми причиняваше болка. С онзи живот бе свършено.

Може би някой ден щях да се върна към него, но това щеше да е като да смениш един актьор с друг, който изобщо не прилича, нито звучи като предишния, нито поведението му напомня с нещо за неговото. Нямаше да съм същата личност. Дори не бях убедена, че ще съумея да изиграя добре ролята.

Досегашният ми живот сякаш бе сън — в по-голямата си част приятно съновидение, в което не се случва нищо особено. Сега се бях събудила и, за добро или лошо, бях осъзнала коя съм в действителност. Не можех просто да затворя очи и да се върна обратно в предишния блажен сън.

Настоящият миг — това истинският ми живот.