Кели Армстронг
Призоваването (9)

8

След това настъпи мир и покой. Като затишие пред буря, само че в обратния ред. Сестрите сложиха вечерята във фурната и се оттеглиха на съвещание в кабинета на д-р Джил, като наредиха никой да не ги безпокои.

Никой не оспори обясненията на госпожица Уенг. Никой не се опита да каже, че е било случайност. Никой не се изненада, че Лиз за малко е щяла да извади нечие око.

Когато дойде време за вечеря, госпожа Талбът сервира храната и отново се оттегли в кабинета. Лиз се присъедини към нас — помръкнала и мълчалива. Саймън й отвори кутия със сок, въпреки че имахме мляко за вечеря. Тори се суетеше около нея и я подканяше да яде.

Дори Рей и Питър се мъчеха да й говорят, за да я разсеят. Само аз и Дерек се държахме настрана.

След вечерята Тори напомни на Лиз, че вечерта е определена за гледане на филми и й предостави удоволствието тя да го избере. Ала Лиз не искаше да поеме такава отговорност и се обърна за помощ към нас. Саймън направи предложението си, но заяви, че няма да гледа — двамата с Дерек имали да изготвят някакъв проект за следващия ден. Накрая Лиз се спря на някаква романтична комедия. Двете с Тори тръгнаха да предупредят сестрите и Рей заяви, че трябва да сгъне готовото пране. Предложих й помощта си. Всяка една от нас взе по един кош с дрехи и го отнесе в стаята, която Рей делеше с Тори.

Сигурна бях, че нито една от двете не беше доволна от съжителството си. Мога да се закълна, че зърнах маркировка с химикалка върху перваза на прозореца им, която разделяше стаята на две.

Половината на Тори бе изключително чиста — като моята, когато за първи път влязох в стаята. По стените нямаше нищо. Върху пода и на леглото също нямаше нищо. Повърхностите бяха чисти, с изключение на скрина, върху който имаше две фотографии в рамки. На едната се виждаше Тори с родителите си, а на другата — огромна сиамска котка.

Но в половината на Рей имаше струпани на едно място непотребни вещи и за двете им. На рамките на леглото висяха суичъри, купчината книги върху писалището опасно се бе наклонила на една страна, кутиите с гримове върху скрина бяха отворени, от чекмеджетата се подаваха краищата на дрехи. Това беше стаята на човек, който не вижда смисъл да си прибира дрехите, щом на следващия ден отново ще трябва да ги изважда, за да ги облече. На стените й бяха окачени фототапети.

Рей остави коша с дрехите върху леглото на Тори и затвори вратата.

— Добре, бих могла да го кажа и със заобиколки, но мразя да го правя, така че ще питам направо. Правилно ли съм разбрала? Тук си, защото виждаш духове?

Тутакси ми хрумна да изрека: „Не ми се говори за това“. Но истината беше, че ми се говореше. Копнеех да вдигна телефона и да се обадя на Кери или Бет, ала не знаех какво бяха чули за случилото се с мен и доколко го бяха разбрали. Човекът, който не очаквах да ми се подиграе като останалите, бе до мен и искаше да й разкажа историята си.

Така че аз я разказах.

Когато свърших, видях, че Рей бе коленичила на пода и вече поне минута държеше някаква блуза в ръце, без да знае какво да я прави. После си спомни и я сгъна при другите.

— Олеле! — възкликна тя.

— Сега вече не се чудиш защо съм тук, нали?

— И е започнало точно преди да ти дойде за първи път? Може би в това е разковничето.

Защото ти е позакъсняло, напрежението се е трупало и изведнъж — бум!

— Предменструален синдром ли?

Тя се засмя.

— Ти провери ли?

— Какво да проверя?

— Пазача.

Аз се намръщих и тя продължи:

— Преследвал те е някакъв мъж в униформа на пазач, нали така? Бил е изгорял, сякаш е загинал в пожар или експлозия. Ако наистина е било така, трябва да са писали за него във вестниците. Защо не провери в интернет?

Не твърдя, че подобна мисъл не ми бе хрумвала, но тя бе прекосила съзнанието ми като онези фенове, които като светкавица прекосяват голи-голенички игрището преди началото на футболен мач, ала тичат твърде бързо, за да ги разгледаш добре.

Ами ако наистина виждах духове?

В мозъка ми проблесна предупреждение „Не прекрачвай прага!“, но някъде дълбоко в себе си аз бях омаяна и исках да го прекрача.

Потърках слепоочията си.

Духовете не са реално нещо. Духовете са за лудите. Онова, което виждах аз, са халюцинации и колкото по-бързо го разбера, толкова по-скоро ще се измъкна от тук.

— Щеше да е страхотно, ако наистина бе така — предпазливо изрекох аз. — Но д-р Джил каза, че виденията са сигурен симптом за душевно заболяване.

— А, етикетът. Божичко, колко обичат етикетите! Още първия ден ще лепнат някой етикет на човека. Моят е „пиромания“. — Тя улови погледа ми. — Да, знам. Не бива да споделяме тези неща. Защитават индивидуалността ни. Според мен това са чисти глупости. Просто не желаят да сравняваме случаите си.

Тя подреди чорапите в една редица и започна да ги чифтосва.

— Не си съгласна.

— Ако е нещо като пиромания — да. Дори звучи… страхотно. Но има неща, които може да не искаш да споделиш.

— Какви например?

За минута се съсредоточих върху работата си. Исках да й кажа. Като онова за духовете.

Колкото и да се опасявах, че ще ме вземат за доста странна, аз исках да кажа на някого, да видя какво ще ми отговори, да получа още едно мнение по въпроса.

— Казват, че имам шизофрения.

Наблюдавах реакцията. Тя се обърка и леко смръщи вежди.

— Това не беше ли раздвоение на личността? — попита.

— Не. Шизофренията е онова, нали знаеш, шизо.

Изражението на лицето й не се промени.

— Значи означава, че ти се привиждат разни неща, така ли?

Повдигнах една бяла тениска с леко протрити подмишници. Нямаше нужда да проверявам чия е. Сгънах я и я сложих в купа на Дерек.

— Има още сума ти симптоми, но при мен отсъстват.

— Всички до един ли?

— Мисля, че да.

Тя се облегна назад и изпружи крака.

— Разбираш ли, това е и моят проблем. Случва ти се само веднъж и те бързат да ти поставят етикета, дори да нямаш останалите симптоми. Все едно като кашляш, да ти поставят диагноза „пневмония“. Обзалагам се, че при пироманите се проявяват още много симптоми. Симптоми, които в моя случай липсват.

Очите й се втренчиха в един чорап на червени и сини райета и тя се взираше в него така, сякаш искаше да го направи пурпурен, за да си пасне с другия.

— Какво друго върви с шизофренията?

— Д-р Джил не ми каза.

— Ха!

— Мога да погледна в интернет. Трябва да го направя.

— Ние трябва да го направим. Шизофрения и пиромания. Искам да знам повече. Да съм сигурна, нали разбираш? Особено сега, когато стана това с Лиз. — Тя потърка уста с опакото на дланта си, като продължаваше да се взира в двата различни чорапа. — Според мен скоро ще останеш сама в стаята. Вероятно съвсем скоро.

— Ще я преместят ли?

— Сигурно. От известно време го обсъждат. Този дом е за деца с проблеми, но те не са много тежки и скоро се оправят. Две седмици след като пристигнах тук, преместиха едно момче на име Брейди. Положението му не се беше влошило, нищо подобно. Не беше като Лиз. Просто не желаеше да се оправи. Мислеше, че нищо му няма. И се махна. Даде ми урок. Дори да не харесвам етикетите и лекарствата им, трябва да си затварям устата, да играя по свирката им и да изляза от тук по нормалния начин.

— И да се прибереш у дома си.

Млъкнахме и известно време не помръдвахме. После тя издърпа синия чорап от ръката ми и го размаха във въздуха.

— Опа! — Дори не бях разбрала, че е у мен.

Събра двата сини чорапа в един чифт и мушна червения чорап под леглото на Тори.

— Готово. Време е за кино.

Тя сложи сгънатото пране в единия кош.

— Забеляза ли колко бързо се измъкна Саймън? Тези двамата са истински учени. Правят всичко възможно да избегнат общуването си с побърканите деца.

— Имам усещането, че Саймън е добър, но…

Тя ми връчи единия кош и взе другия.

— И той е същата примадона като Тори. Биха били страхотна двойка. Дерек може и да е шушумига, но поне е честен. Саймън се прави на добър през деня, когато трябва да е с нас и в следващия миг хуква с брат си. Държи се така, сякаш не му е тук мястото. Сякаш няма никакви проблеми и е попаднал при нас по силата на някаква огромна грешка.

— За какво са го изпратили тук?

— Повярвай, и аз бих искала да знам. И за него, и за Дерек. Саймън не стъпва на терапия, но Дерек е по-натоварен от всеки друг. Никой не ги е посетил досега, но сегиз-тогиз ще ги чуеш да говорят за баща си. Бащата на Саймън, струва ми се. Ако е толкова велик, защо ги е заврял на това място и дим да го няма? И как е възможно две момчета от едно и също семейство, но без кръвна връзка, да страдат от психични проблеми? Бих искала да зърна досиетата им.

Ще излъжа, ако кажа, че не изпитвах любопитство по отношение на Саймън. Може би и по отношение на Дерек, дори само за това, че имах нужда от оръжие срещу него. Но не бих желала някой да прочете моето досие, така че нямах намерение да помагам на Рей да прочете техните.

— Но не можем да рискуваме точно тази вечер да надникнем в тях — заяви тя. — След случилото се с Лиз всички ще са нащрек. Не искам да ме изритат от тук, задето развращавам новодошлото момиче.

— Може пък да изхвърлят мен, задето развалям теб.

Разбрала, че се шегувам, тя се засмя.

— Ами, да, ти си истинско бедствие, момиченце. Повярвай ми.

Тя ме побутна да изляза от стаята и затвори вратата след нас.

Не си падам по романтични комедии. Може да звуча като момче, което твърди, че не обича автомобилни състезания, но Рей кимна няколко пъти с глава и аз разбрах, че и на нея няма да се хареса.

Останах будна, само защото се бях заела да деконструирам сценария, който беше толкова предсказуем, че се обзалагам: авторът е бил студент на гуруто на сценаристите Робърт Маккий.

Ала докато гледах тъпия филм и дъвчех пуканки, най-после успях да се отпусна. За това бе помогнал и разговорът ми с Рей. Тя не мислеше, че съм луда. Дори смяташе, че нямам шизофрения.

За първи път след кризата ми нещата не ми се струваха чак толкова зле. Може би животът за мен не свършваше в тази класна стая. Може би го приемах твърде навътре и незаслужено се чувствах в центъра на драматургичното повествование.

Дали децата в училище знаеха какво ми се бе случило? Няколко ученици ме бяха видели да бягам по коридора. Мнозина бяха свидетели на това как ме изнесоха припаднала на носилката. Голяма работа! Бих могла да се върна само след няколко седмици и тогава ще разбера, че дори не са забелязали отсъствието ми.

Утре ще изпратя имейл на Кери, ще съобщя, че съм болна и ще видя какво ще ми отговори. Вероятно точно това е чула — че имам нещо като инфекциозна мононуклеоза.

Ще се оправя. Каквото и да си мислех за поставената ми диагноза, сега не му беше времето да споря с тях. Ще си пия лекарствата, ако трябва, ще лежа, ще изляза от Лайл Хаус и ще продължа да живея.