Кели Армстронг
Призоваването (7)

6

Госпожа Талбът поиска да чистя моркови за обяд. Не посмях да й кажа, че през живота си не съм изчистила и един морков. Бях си наранила палеца и след това неизменно се скатавах.

Докато белех морковите, мисълта ми блуждаеше из места, които щеше да е по-добре да не посещавам. Ето защо прибягнах до най-добрата защита: превръщах всичко в кинокадри.

Последните няколко дни ми бяха предложили чудесна храна за въображаемия ми филм.

Но какъв жанр да бъде той? Чист хорър? Или психологически съспенс? А може би съчетание на елементи и от двете, което би удивило зрителя с.

— Вече даваш дежурство по кухня, така ли? — прошепна ми един глас. — Какво си сторила, за да го заслужиш?

Този път, когато се огледах, не видях отделена от тялото ръка, а цяло тяло. Това всъщност беше някакво момче, може би година по-голямо от мен, десетина сантиметра по-високо и слабо, с високи скули и разчорлени къси кичури тъмноруса коса. Бадемовите му кафяви очи шареха наоколо и той видимо се забавляваше.

— Ти сигурно си Клоуи.

Протегна ръка. Аз се дръпнах назад. Морковът се изплъзна от ръцете ми, уцели го в ръката и отскочи. Истинско оръжие. В ръката на истинско момче.

— Аз-аз…

Той постави пръст пред устните си и посочи към вратата на трапезарията. Госпожа Талбът говореше с Лиз.

— Не бива да ме виждат тук — прошепна момчето. — Впрочем, името ми е Саймън.

Внезапно осъзнах, че той стои между мен и изхода. Усмивката му беше дружелюбна, а той определено бе симпатичен, ала не можеш да наречеш симпатично момчето, което практически те е притиснало в ъгъла.

Той отстъпи към кухненския килер, предупреди ме с пръст да почакам и изчезна вътре.

Чувах как рови по рафтовете. Когато надникнах, той сваляше кутия с бисквити.

Кражба от кухнята? Не се сдържах и се усмихнах. Ами ако забравим, че е дом за групова терапия и го вземем за най — обикновен летен лагер? Стомасите на момчетата са си едни и същи. Саймън издърпа неотворената опаковка бисквити.

— Другата вече е отворена — прошепнах аз и посочих с ръка натам.

— Благодаря ти, но той би искал цялата опаковка. Нали, брат ми?

Проследих погледа му над рамото си и изписках. Момчето, което стоеше зад мен, сигурно беше метър и осемдесет високо, а плещите му запълваха рамката на вратата. Въпреки че по ръст не отстъпваше на никой зрял човек, той имаше вид на момче. Лицето му би могло да се използва в реклама на крем за акне, „преди“ използването на крема. Тъмната му коса влизаше в очите му, а тялото му бе дълго и тромаво.

— Аз-аз-аз — запреглъщах объркано. — Не те видях да влизаш.

Той протегна ръка над мен и взе кутията с бисквити от Саймън. Когато тръгна да излиза, Саймън го сграбчи отзад за ризата.

— Още не се е научил на добри обноски — обърна се към мене той. — Дерек, това е Клоуи. Клоуи, брат ми Дерек.

— Брат ти ли? — попитах аз.

— Да. — Гласът на Дерек се чу като тих тътен. — При това близнак.

— Доведен брат — уточни Саймън. — Тъкмо щях да кажа на Клоуи…

— Свършихме ли тук? — попита Дерек.

Саймън го отпрати с ръка и обели очи.

— Извинявай. Тъй или иначе, тъкмо се канех да те поздравя с добре дошла.

— Саймън? — гласът на Тори проехтя в кухнята. — Аха. Стори ми се, че те чух да говориш. — Тя улови дръжката на вратата за килера. — Двамата с Дерек непрекъснато тарашите…

Като ме зърна, присви очи.

— Тори? — повика я Саймън.

Гневното й изражение отстъпи място на престорена усмивка.

— Да?

Той посочи с пръст вратата към трапезарията.

— Шшшшт!

И докато тя бръщолевеше разни извинения, аз избягах от там.

Когато привърших с морковите, госпожа Талбът каза, че до вечерята съм свободна и ме насочи към стаята с телевизора. Ако съм се надявала на голям екран със стереозвук и свръхмощен и бърз компютър, дълбоко съм грешала. Екранът на телевизора бе около петдесетсантиметров, имаше вградено евтино ди-ви-ди устройство, стара кутия и още по-стар компютър. Като хвърлих поглед на филмите, разбрах, че няма да прекарвам дълго време тук, освен ако не ми се приискаше да гледам някой стар филм на близначките Олсън.

Единственият по-свестен диск бе „Юрски парк“, на който се мъдреше надпис: „Моля, попитайте, преди да го пуснете“, сякаш трябваше да си покажа ученическата карта като доказателство, че съм над тринайсет години.

Включих компютъра. Трябваха му пет минути, за да загрее. Уиндоус 98.

Отидоха още пет минути, докато си спомня как се работеше на Уиндоус. В училище използвахме системата „Макс“ и този факт ми бе послужил, за да убедя най-после татко да ми купи преносим „Апъл“, ъпгрейднат с всички нови програми за гледане на филми.

Затърсих браузър. Надявах се да има Файърфокс, но получих само тъпата стара IE.

Напечатах „URL“ и затаих дъх в очакване да получа отговора: „Няма връзка с Интернет съобщения“. Но страницата се отвори. Да не повярваш! Не бяхме чак дотам откъснати от външния свят.

Пръстите ми викаха любимите ми сайтове, като си убивах времето и се настройвах да надникна в пощенската си кутия. Докато правех съответните проверки, главата ми се проясни, аз написах „URL“, за да получа достъп до моя MSN.

Браузърът изчезна за миг и на негово място се появи съобщение: „Страницата не може да бъде показана“. Опитах с Hotmail. Надписът си остана.

— Ето къде си била, Клоуи!

Обърнах се и видях госпожа Талбът да влиза.

— Аз само… — посочих към екрана. — Искам да проверя електронната си поща, но все това се появява.

Тя се приближи, погледна към екрана и въздъхна:

— Пак този софтуер или каквото използват там. Опасявам се, че не само блокира уеб страници, а прави и други бели. Можеш да изпращаш и да получаваш поща чрез нашия акаунт. Трябва да използваш програмата, която върви с компютъра, а госпожица Ван Доп ще напише паролата, за да изпратиш писмото си. Признавам, че така е по-трудно, но миналата година имахме проблем с един млад мъж, който влезе в сайтове, в които не биваше да влиза, и когато бордът на директорите разбра… — Тя поклати глава. — Ние тук наказваме всички за една развалена ябълка, съжалявам, че го казвам. А сега е време за вечеря.

 

 

На вечеря се запознах и с Питър. Той каза „здрасти“, попита как вървят нещата, после, докато се хранеше, съсредоточи вниманието си в своя PSP — портативния си Плейстейшън.

Всичко наоколо беше нормално, както и цялата атмосфера в Лайл Хаус. Твърде нормално.

Всеки път, щом някой помръднеше, аз се напрягах в очакване да чуя нечия несвързана реч или писъци в смисъл че в нечия чиния пълзят буболечки. Но нищо подобно не се случи.

Храната бе доста прилична. Пръстен гювеч, натъпкан със зеленчуци и месо. Сигурна бях, че е здравословно като млякото и кифлите от пълнозърнесто пшеничено брашно. За десерт ни бяха обещали желирани плодове. Каква радост!

Сирените и скърцането на гуми, долитащи от играта на Питър, представляваха саундтракът на по-голямата част от нашата вечеря. Рей не беше в настроение. Тори и Лиз възбудено бърбореха, но твърде тихо и не можех да се включа в разговора им. От лапане Дерек нямаше време да говори.

Така че бяха оставили Саймън да домакинства. Когато признах, че не съм се задържала да живея по-дълго време в определен район, той заяви, че и те са се местили доста — той и Дерек. Започнахме да сравняваме преживяванията си от най-кошмарните си премествания и Тори се включи, като ни предложи истинска история на ужасите, преживяна по времето, когато преместили стаята й от горния етаж в мазето. Саймън я остави да бръщолеви около две минути, след което ме попита в кой клас съм и в кое училище уча.

Знаех, че просто проявява вежливост — приобщава новата към разговора — но ако Тори бе героиня от анимационен филм, димът щеше да бълва на кълбета от ушите й. Познавам такива момичета. Не отстъпват територията си, независимо дали става въпрос за гребена им, за най-добрата им приятелка или за момчето, на което са хвърлили око.

— Училище по изкуства — задъхано повтори тя. — Колко вълнуващо! Кажи ми, Клоуи, какво изучавате там? Как да фотографирате призраци ли? Или как да пишете разкази за призраци?

Месото в устата ми ме задави.

— О! — Тори погледна Саймън с влажни очи. — Клоуи не ти ли каза защо е тук? Привиждат й се мъртъвци.

Питър вдигна поглед от играта си.

— Наистина? Страхотно!

Когато погледнах нагоре, забелязах, че Дерек е престанал да лапа, ръката му е застинала във въздуха пред устата му, зелените му очи, разкъсали завесата от коси, ме пронизват, а от устните му сякаш всеки миг щеше да се отрони: „Кой е този чешит, дето твърди, че вижда призраци?“.

— Не е съвсем така. Аз-аз-аз…

— Ето, започна се — въздъхна Тори. — Лиз, тупни я по гърба. Гледай да я рестартираш.

Саймън се взираше в нея.

— Голяма кучка си, Тори!

Тя замръзна на място, отворила уста, унизена и ужасена. Дерек продължи да нагъва закуската си.

— Не исках да прозвучи така — обади се Тори; думите се затъркаляха от устата. — Както каза и Питър, това е страхотно. Ако наистина вижда призраци, може би ще помогне на Лиз, която има проблеми със своя полтъргайст.

— Тори! — изпищя Лиз и изпусна вилицата от ръката си.

— Започна се — недоволно измърмори Дерек.

Лиз шумно избута стола си назад, очите й бяха пълни със сълзи. Тори отново се впусна в неубедителни извинения. Саймън улови във въздуха захвърлената от Лиз чаша, преди да се е разбила на пода. Питър се приведе над играта си. Дерек се възползва от суматохата и изсърба последните останки от купата си.

Кухненската врата се отвори със замах и в трапезарията се появи госпожа Талбът, ала думите й потънаха в настъпилата какофония.

На другата врата се появи Рей с коша мръсни дрехи в ръце.

— Последно повикване — каза тя. — Да имате още нещо за пране?

Никой не я забеляза, нито пък я чу. Огледах се и се уверих, че в хаоса никой нямаше да ме види, ако си тръгна. Така и направих.

Те знаеха. Всички знаеха.

Аз не бях наред. Побъркано момиче, което вижда призраци. Тук ми беше мястото.

Храната в стомаха ми се разбунтува. Побързах да се изкача по стълбите, като си мислех за леглото с тънкия матрак, ухаещ на изкуствена ванилия — внезапно ми се стори много привлекателно. Ще спусна щорите, ще се свия под завивките с айпод в ръка и ще се опитам да забравя.

— Мога ли да ти помогна, Клоуи?

Оставаха две стъпала до горната площадка, се обърнах и видях госпожица Ван Доп да стои долу и да ме следи с поглед.

— Аз-аз тъкмо се качвах, за да си полегна. Боли ме главата и…

— Тогава слез и си вземи тиленол.

— Аз-аз съм малко уморена. Нямам часове и затова си казах…

— Слизай, Клоуи.

Почака ме да сляза и каза:

— В Лайл Хаус спалните са направени за спане.

— Аз…

— Знам, че вероятно си уморена и превъзбудена, но имаш нужда от движение и общуване, а не от усамотяване. Рей е много заета преди следобедните часове. Ако си се нахранила, можеш да отидеш да помогнеш.

Когато отворих вратата към мазето, очаквах да видя разнебитена дървена стълба, която да води надолу в тъмно и влажно помещение като мазетата, които най-много мразех. Ала пред очите ми блесна ярко осветено стълбище и светъл коридор, стените бяха светлозелени с флорални бордюри. За първи път през този ден се зарадвах на пъстротата в дома.

Подът на пералното помещение бе покрит с плочки, вътре имаше перална машина и сушилня, както и няколко шкафа и рафтове. Факторът „старо мазе“ бе равен на нула.

Пералнята беше включена, но от Рей нямаше и следа.

Погледнах към отсрещния край на помещението, където имаше затворена врата. Когато се запътих натам, усетих остра миризма.

Дим?

Ако Рей пушеше вътре, аз нямаше да съм човекът, който да я залови. Обърнах се, за да се върна обратно по стълбите и зърнах Рей, приклещена между два реда рафтове. Устните й нашепваха мълчалива клетва, когато с трепереща ръка се мъчеше да извади клечка кибрит.

Погледнах да видя къде е цигарата й. Но цигара нямаше — само тлеещата кибритена клечка.

Отново чух гласа на Лиз: „Тя има слабост към пожарите“.

Вероятно бях реагирала доста бурно, защото Рей подскочи напред и с разперени ръце застана между мен и вратата.

— Не, не, не е това! Нямаше нищо да направя. Аз не… — Тя заговори по-бавно, като видя, че цялото ми внимание е съсредоточено върху нея. — Не подпалвам пожари. Нямаше да ме оставят тук, ако го правех. Попитай когото искаш. Просто обичам да гледам пламъка.

— О!

Видя, че съм вперила очи в кибритената клечка и я мушна в джоба си.

— Аз, ъ-ъ-ъ, забелязах, че не си яла — казах. — Да ти донеса ли нещо?

Лицето й светна.

— Благодаря. Но преди часа ще си взема някоя ябълка. Използвам всяко извинение, за да не сядам на една маса с кралица Виктория. Нали видя каква е? С мен се заяжда за храната. Щом посегна да си взема още малко от второто или от десерта, незабавно ме захапва.

Сигурно съм изглеждала доста объркана, защото тя посочи с ръка към тялото си.

— Да, бих могла да си позволя да изгубя някое и друго килце, но не желая да го правя под нейното лично ръководство.

Тя се приближи към купчината разбъркано пране.

— Питаш за съвет ли? Дръж се по-далече от нея. Тя е като чудовищата, които видях в един стар научнопопулярен филм, вампири от космоса, които обаче не пият кръв, а изсмукват цялата ти енергия.

— „Жизнени сили“. Тоуб Хупър. Психовампири.

Тя се ухили и изложи на показ кривите си кучешки зъби.

— Психовампири. Ще трябва да го запомня.

Преди малко си мислех, че мястото ми не е тук, защото се чувствах съвсем наред.

Обзалагам се, че и останалите се чувстваха като мен. Може би душевните болести бяха като пелтеченето. През целия си живот се мъчех да убедя околните, че да заекваш не означава, че не си наред. Просто имам проблем и правя всичко необходимо, за да го преодолея.

Като например да ти се привиждат разни хора.

Като например огънят да те привлича.

Това не означаваше, че си шизофреник или нещо подобно.

Колкото по-скоро превъзмогна себе си, толкова по-добре ще се чувствам в Лайл Хаус.

Толкова по-бързо ще се оправя и ще изляза на свобода.

Погледнах към купчината пране.

— Искаш ли да ти помогна?

Тя ми показа какво да правя — още нещо, което никога досега не бях вършила. Дори като бяхме на лагер, имаше кой да се погрижи за прането.

След няколко минути тя каза:

— Намираш ли смисъл в това?

— В кое?

— Да затвориш момиче в място като това тук, само защото обича да гледа огъня?

— Е, ако е само това…

— Има и друго, но то е съвсем незначително в сравнение с проблема с огъня. Не е опасно. Не наранявам нито себе си, нито когото и да било.

Тя продължи да сортира дрехите.

— Харесваш ли манга? — попита след малко тя. — А аниме?

— Анимето е нещо страхотно. Не си падам много по него, но харесвам японските филми, независимо дали са анимационни или не.

— Е, аз много си падам. Гледам шоу програмите, чета книгите, разговарям в чата по темата и други такива. Но познавам едно момиче, което е много вътре в нещата. Харчи по-голямата част от издръжката си за книги и дивидита. Знае наизуст цели диалози. — Погледна ме в очите. — Мислиш ли, че нейното място е тук?

— Не. Повечето деца си падат по разни неща. Аз например си падам по киното. Знам кои са режисьорите на научнофантастични филми, снимани още преди да се родя.

— Но никой не може да твърди, че това те прави луда. Ти си просто луда по киното. Запленена си от него. Както например — тя извади кибритената клечка от джоба си и я размаха във въздуха — аз съм запленена от огъня.

Вратата на горната площадка изскърца.

— Момичета? — викна госпожа Талбът. — Още ли сте долу?

Преди да успеем да отговорим, стъпките й затрополиха по стъпалата. Когато сянката й се показа иззад ъгъла, аз грабнах кибритената клечка от протегнатата ръка на Рей и я скрих в блузата, която сгъвах.

— Рей? — повика я госпожа Талбът. — Часовете ти започват. Клоуи.

— Ще свърша тук и ще се кача.

Госпожа Талбът си тръгна. Върнах кибритената клечка на Рей и тя ми благодари, после последва сестрата нагоре по стъпалата. Аз останах сама в мазето.