Кели Армстронг
Призоваването (6)

5

Събудих се от подрънкването на металните закачалки. Някакво русокосо момиче разглеждаше дрехите, за които бях съвършено сигурна, че са мои — вчера госпожа Талбът ги бе окачила и подредила.

— Здравей — поздравих аз.

Тя се обърна и ми се усмихна.

— Хубави дрехи. Скъпарски.

— Аз съм Клоуи.

— Лиз. Лизи Макгуайър.

Тя посочи с ръка към избелялата страница от списание на стената откъм нейното легло.

— Освен това, не отговарям на името „Лизи“, ’щото според мен звучи малко… — тя снижи глас, сякаш да не обиди Лизи от фотографията — бебешко.

Момичето продължи да говори, ала аз не я слушах. Мислех си: „Какво пък е на нея?“.

Щом е в Лайл Хаус, значи не е наред. Има „душевно разстройство“.

Не приличаше на луда. Дългата й искряща коса бе прибрана на конска опашка. Носеше джинси „Гес“ и фланелка „Гап“. Ако бях страничен наблюдател, щях да си помисля, че се намирам в училищен пансион.

Тя продължаваше да говори. Вероятно това бе симптом.

Но видът й бе напълно безобиден. И такъв трябваше да бъде, не мислите ли? Не биха вкарали в стаята ми някоя опасно луда.

О, Клоуи, не, разбира се. Тук не вкарват опасно луди. Само такива, които чуват гласове, виждат изгорели пазачи и се бият с учителите.

Заболя ме корем.

— Хайде — каза момичето. — Закуската е след пет минути и ако закъснееш, много се сърдят.

Отворих чекмеджето на скрина и Лиз протегна ръка към мен.

— Можеш да слезеш и по пижама. Момчетата обядват и вечерят с нас, но закусват по-късно, така че ще бъдем само момичета.

— Момчетата ли?

— Саймън, Дерек и Питър.

— Тук живеят и момичета, и момчета, така ли?

— Аха. — Тя сви устни пред огледалото и отстрани някаква люспа от там. — Най-долният етаж е общ, но горният е разделен на две половини.

Лиз надникна през вратата и ми демонстрира колко е къс коридорът.

— Те са в другия край. Не ни свързва никаква врата. Сякаш през нощта бихме могли да се промъкнем при тях. — Тя се закикоти. — Е, Тори би могла да го направи. Аз също, ако имаше някой, който да си заслужава труда. Тори е хвърлила око на Саймън. — Впери очи в образа ми в огледалото. — Питър може и да ти хареса. Симпатичен е, но за мен е малък. На тринайсет е. Вече почти на четиринайсет.

— Аз съм на петнайсет.

Тя прехапа устни.

— Божичко! Както и да е, не след дълго Питър вече няма да е тук. Чух, че се прибирал у дома. — Тя замълча за малко. — Значи петнайсет, а? В кой клас си?

— Девети.

— Също като Тори. А аз съм в десети като Саймън, Дерек и Рей. Но мисля, че Саймън и Рей са още на петнайсет. Споменах ли, че косата ти ми харесва? И аз исках да си направя кичури, сини, но майка ми.

Лиз продължи с коментарите си надолу по стълбите, докато отивахме да се срещнем с действащите лица. Имали психолог, доктор Джил, но тя идвала само в приемните си часове, както и главната учителка, госпожица Уенг.

Вече се бях запознала с две от сестрите. Госпожа Талбът — по-възрастната жена, за която Лиз се изказа, че била „наистина готина“, и по-младата, госпожица Ван Доп, която била, прошепна ми на ухото тя, „не толкова готина“. Третата сестра, госпожица Абду, работела в събота и неделя, когато другите почивали. Те живеели тук и се грижели за нас. Също като възпитателките, за които съм чувала да говорят децата, живеещи в пансион, но Лиз наричаше тези тук „медицински сестри“.

На долната площадка в ноздрите ми нахлу силна миризма на препарат за почистване с аромат на лимон. Миришеше като в къщата на баба ми. Дори татко не се чувстваше уютно в чистата до блясък къща на майка си, под нейния поглед, който ясно говореше: „Никакъв подарък за рождения ти ден, ако разлееш содата си върху бялото кожено канапе“. Ала само като погледнах всекидневната, въздъхнах с облекчение. Беше чисто като у баба ми — по килима нямаше и едно петънце, дървеният под направо блестеше, — но всичко наоколо излъчваше такава топлина и уют, че ми идваше тутакси да се свия на мекия диван.

Беше боядисана в любимия за Лайл Хаус цвят — жълто, но този път по-бледо. Върху тъмносиния диван и двата люлеещи се стола бяха разхвърляни възглавници. В ъгъла тиктакаше голям стенен часовник. Върху всяка маса имаше ваза с маргаритки или нарциси.

Пъстри и засмени. Всъщност твърде пъстри и твърде засмени, също като в онзи хотел край Сиракюз, където двете с леля Лорън бяхме отседнали миналата есен — обстановката толкова силно напомняше за дома, че приличаше повече на декор, отколкото на нечий дом.

Тук не беше по-различно — бизнес, който се мъчеше да убеди околните, че не става въпрос за бизнес, да ги накара да се почувстват като у дома си. В случая — да те накарат да забравиш, че си в дом за умопобъркани деца.

Пред трапезарията Лиз ме накара да спра, за да можем първо да надникнем вътре.

В единия край на масата седеше високо момиче с къса тъмна коса.

— Това е Тори. Виктория, но предпочита да я наричат Тори. С „и“ накрая. Тя е най-добрата ми приятелка. Настроението й непрекъснато се променя и тъкмо затова е тук, но според мен е готина.

Тя кимна в посока на другата персона на масата — хубаво момиче с дълги тъмни къдрици и с меден цвят на кожата.

— А тази е Рейчъл. Рей. Тя има слабост към пожарите.

Вторачих се в момичето. Има слабост към пожарите ли? Това да не би да означава, че обича да подпалва пожари? Мислех, че тук ще съм в безопасност.

Ами момчетата? Дали някой от тях не е склонен към насилие?

Потърках корема си с ръка.

— Виждам, че някой тук е гладен — изчурулика един глас.

Вдигнах поглед и видях госпожа Талбът да излиза от вратата, която ми се стори, че води към кухнята. В ръцете си носеше кана с мляко. Усмихна ми се.

— Влизай, Клоуи. Нека те представя на останалите.

Преди закуска госпожица Ван Доп ни раздаде хапчета, после ни накара да ги изпием пред очите й. Беше отвратително. Никой не каза и дума — просто протегнаха ръце, преглътнаха хапчетата си с малко вода и продължиха да разговарят.

Когато се вторачих в моето хапче, госпожица Ван Доп заяви, че по-късно лекарката ще ми обясни всичко, но засега ще трябва просто да го глътна. Така и направих.

Като се нахранихме, всички вкупом се заизкачвахме нагоре, за да се облечем. Рей вървеше най-отпред, следвана от Лиз и Тори. Аз бях след тях.

— Рейчъл — повика я Тори.

Рей изправи рамене, но не се обърна.

— Да, Виктория?

Тори прескочи две стъпала и застана до нея.

— Нали изпра дрехите? Беше твой ред, а аз искам да облека новата блузка, която ми купи мама.

Рей бавно се обърна към нея.

— Госпожа Талбът каза, че мога да изпера и днес, защото не бива да сме наоколо, когато — погледът се спря върху мен и тя леко се усмихна, сякаш ми се извиняваше за нещо — настаняват Клоуи.

— Значи не си изпрала.

— Казах как стоят нещата.

— Но аз искам…

— Блузата си. Вземи я. Облечи я. Чисто нова е.

— Аха, но вероятно и други са я пробвали. Гадно е.

Рей вдигна ръце и изчезна надолу по коридора. Тори ми хвърли сърдит поглед през рамо, сякаш вината беше моя. Щом се обърна към мен, сякаш някаква невидима сила се появи между нас, която ме накара да отстъпя крачка назад и да се хвана за перилата.

— Божичко! Не се бой, няма да те ударя.

Над рамото й се появи една ръка, чиито бледи пръсти се извиваха като червеи.

— Клоуи? — повика ме Лиз.

— Аз-аз-аз… — С мъка отлепих очи от безплътната ръка. — Препънах се.

— Чуй, момиче — шепнеше мъжки глас в ухото ми.

Лиз се върна няколко стъпала надолу, дойде при мен и постави длан върху ръката ми.

— Добре ли си? Бяла си като платно.

— С-стори ми се, че ч-чух нещо.

— Защо говори така? — попита Тори.

— Нарича се заекване — отвърна Лиз и ме стисна за ръката. — Не е кой знае какво. И брат ми заеква.

— Брат ти е петгодишен, Лиз. Много хлапета заекват. Но не и петнайсетгодишните.

Тори се вторачи в мен.

— Забавена ли си?

— Какво?

— Ами, протаааакаш ли — тя разпери ръце, после отново ги прибра, — или свършваш набързо.

Лиз се изчерви.

— Тори, това не е…

— Е, говори като малко момиченце, пък и видът й е такъв, значи.

— Имам затруднения в речта — обясних аз, като внимателно произнасях всяка дума, сякаш тя бе от по-бавните. — Работя върху това.

— Справяш се страхотно — изчурулика Лиз. — Изрече цяло изречение, без да се запънеш.

— Момичета? — госпожа Талбът надникна през долната врата. — Нали знаете, че не бива да се мотаете по стълбите? Някой може да пострада. Часът започва след десет минути. Клоуи, все още чакаме документите ти от училището, така че днес няма да влизаш в час. Щом се облечеш, ще обсъдим дневния ти режим.

В Лайл Хаус на дневния режим гледаха така, както на строевата подготовка във военен лагер.

Ставахме в 7:30. Закусвахме, вземахме душ, обличахме се и в 9:00 влизахме в час, където ни обучаваха по индивидуални програми, определени от преподавателите, под ръководството на главната учителка, госпожица Уенг. В 10:30 — междучасие за междинна закуска, която, разбира се, бе много хранителна. После пак часове. Обедна почивка и обяд.

От 13:00 до 14:30 с двайсетминутна почивка в 14:30 — отново часове.

Някъде между часовете — времето не бе точно установено — провеждахме едночасова индивидуална терапия с доктор Джил; днес след обяда, щях да я видя за първи път. От 16:30 до 18:00 имахме свободно време… нещо такова. Освен учене и терапия имахме и други задължения. Дори много, ако се съди по програмата. Те трябваше да се свършат през свободното време преди и след вечеря. Освен това ни мъчеха и с физически упражнения — трийсет минути дневно.

След леко похапване си лягахме в 21:00 и в 22:00 гасяха лампите.

Хранителни закуски? Терапия? Списък с къщните задължения? Задължителни упражнения?

Лягане в девет часа?

Без съмнение военният лагер бе по-привлекателен.

Мястото ми не беше тук. Със сигурност.

След като поговорихме, повикаха госпожа Талбът по телефона и тя се изстреля нанякъде с обещанието да се върне, за да съставим дневния ми режим. Колко хубаво!

Седнах във всекидневната стая, за да помисля, ала бликащата отвсякъде пъстрота бе като светлина, която заслепяваше очите ми и ми пречеше да се съсредоточа. Още няколко дни сред жълтата боя и маргаритките и ще се превърна в щастливо зомби като Лиз.

Усетих, че ме прониза срам. Лиз ме бе накарала да се почувствам чакана и желана и не се забави да ме защити от приятелката си. Ако да си весел е душевно заболяване, то тази болест е нещо доста хубаво — във всеки случай по-добро от това да ти се привиждат изгорели хора.

Потърках се по врата и затворих очи.

Всъщност в Лайл Хаус не беше толкова лошо. Беше по-приятно, отколкото в тапицирани стаи и безкрайни коридори, пълни с истински зомбита, тромави душевноболни пациенти, упоени до такава степен, че дори не можеха да се облекат, камо ли да се изкъпят. Може би се безпокоях от факта, че тук се създаваше илюзията, че си у дома си. Може би щях да се чувствам по-щастлива на неудобната кушетка сред белите стени и замрежените с предпазни решетки прозорци, където не се чуваха фалшиви обещания. Фактът, че не виждах решетки, не означаваше, че съм свободна.

Не би могло да е така.

Отидох до прозореца. Въпреки слънчевия ден той беше затворен. Зърнах и една дупчица, в която вероятно е стояло резето. Погледнах навън. Много дървета, тиха улица, стари къщи, издигнати върху огромни парцели. Никаква електрическа ограда. Никаква табела на моравата, на която да пише: „Лайл Хаус — Дом за побъркани деца“. Всичко бе съвсем обикновено, макар да предполагах, че ако разбия стъклото с някой стол, алармата тутакси щеше да се включи.

Но къде беше тази аларма?

Излязох в коридора, погледнах към входната врата и я видях да проблясва на стената. Не бяха направили опит да я скрият. Да ни напомнят, казах си аз. Това тук може и да ви прилича на вашия дом, но не си и помисляйте да излизате през тази врата. Ами задната?

Отидох в трапезарията и погледнах през прозореца в просторния двор, в който също растяха дървета. В него имаше барака за инструментите, разтегателни столове, цветни лехи.

Футболната топка върху дървения стол и баскетболният кош над циментовата площадка сочеха, че все пак ни се разрешава да излизаме — вероятно за онези „трийсет минути физически упражнения“. Дали ни наблюдаваха? Не се виждаха камери, ала сградата имаше много прозорци и сестрите можеха да следят всеки един, който се намира в двора. А близо двуметровата ограда можеше да възпре всеки човек.

— Гледаш дали има изход ли?

Извъртях се и видях госпожица Ван Доп. Очите й блестяха, сякаш се забавляваше, ала лицето й бе сериозно.

— Н-не. П-просто разглеждах. О, когато се обличах, забелязах, че колието ми го няма. Може да съм го забравила в болницата и искам да съм сигурна, че ще мога да си го прибера. Много държа на него.

— Ще уведомя баща ти, но то ще трябва да остане при него, докато си тук. Момичетата на това място не носят накити. А що се отнася до това, че разглеждаш…

С една дума, опитах се да я разсея, но не стана. Тя дръпна един стол и ми направи знак да седна.

Послушах я.

— Сигурна съм, че си видяла системата за сигурност на парадния вход — забеляза тя.

— Аз-аз не…

— Не си мислела да избягаш. Знам. — По устните й пробяга лека усмивка. — Повечето от децата тук не са от онези, които бягат от къщи, освен ако не искат да покажат нещо с този си акт. Те са достатъчно интелигентни, за да знаят, че навън всичко е по-лошо от това тук. А тук не е толкова зле. Не е увеселителен парк, но пък не е и затвор. Единствената причина, поради която деца са бягали от тук, е била, за да се видят с приятели. Родителите изискват от нас по-добра система за сигурност и независимо, че се гордеем с домашния уют, който сме създали, според мен е важно предварително да предупредим за ограниченията, които налагаме.

Тя млъкна, сякаш чакаше отговор. Кимнах с глава.

— Прозорците са защитени със сирени, каквито има и на външните врати. Разрешено ви е да излизате само през задната врата в двора, където няма порта за навън. Поради наличието на аларма, трябва да ни уведомявате предварително, за да я изключим и, разбира се, да не ви оставяме без наблюдение. Ако се интересуваш какво можеш и какво не можеш да правиш, ще се обърнеш към мен. Няма да подслаждам истината, Клоуи. Според мен честността е първата крачка към установяване на доверие между хората, а доверието е изключително важно в дом като този.

Тя отново ме прониза с поглед, за да се увери, че съм разбрала правилно онова, което е искала да каже, — че честността трябва да се проявява и от двете страни и че аз трябва да изпълня моята част от задълженията.

Кимнах с глава.