Кели Армстронг
Призоваването (5)

4

Седях на ръба на болничното легло и се опитвах да се убедя, че още спя. Единствено по този начин бих могла да си обясня думите, които чувах. Можех да ги нарека „халюцинации“, но предпочитах думата „съновидения“.

Леля Лорън бе седнала до мен и ме държеше за ръката. Улових с очи сестрата, минаваща по коридора. Леля Лорън проследи погледа ми, стана и затвори вратата. Наблюдавах я през сълзи и си представях, че е мама. Нещо в мен се сви, аз отново станах шестгодишно момиченце, което се свиваше в леглото и плачеше за майка си.

Погладих завивките с ръце — твърди и груби, те се залавяха за сухата ми кожа. В стаята беше толкова горещо, че при всяко вдишване пресъхналото ми гърло се свиваше. Леля Лорън ми подаде водата и аз обвих пръсти около хладното стъкло на чашата. Водата имаше метален вкус, но я изпих до последна капка.

— Дом за групово пребиваване — казах аз.

Стените сякаш изсмукваха думите от устата ми като звукова сцена, поемаха ги и въздухът си оставаше все тъй мъртъв.

— Божичко, Клоуи! — тя измъкна хартиена кърпичка от джоба си и си избърса носа. — Знаеш ли колко пъти е трябвало да казвам на пациентите си, че умират? А това тук е още по-трудно.

Размърда се и се обърна с лице към мен.

— Знам колко много искаш да влезеш в колежа в Юкла. Само така можем да те вкараме там, миличка.

— Татко ли настоя?

Тя замълча и аз се досетих, че би искала да го натопи. След смъртта на мама тя бе пожелала да се грижи за мен, да ми спести живота с икономки в безлюдни апартаменти.

Никога нямаше да прости на баща ми, задето й отказа. Както нямаше да му прости и за нощта, в която майка ми загина. Нямаше значение, че и двамата бяха пометени от автомобил, който впоследствие избяга от местопроизшествието, но на волана бе той, затова той трябваше да носи цялата отговорност.

— Не — отрони най-после тя. — Училищното настоятелство. Ако не изкараш две седмици в дом за групово пребиваване, ще го впишат в характеристиката ти.

— Кое ще впишат в характеристиката ми?

Тя стисна кърпичката в юмрука си.

— Ами, онова. — Тя се сепна и се съвзе. — Нулевата толерантност. — Изплю думите с повече жлъч, отколкото би изрекла някоя клетва.

— Нулева толерантност ли? Искаш да кажеш насилие? Н-н-но аз не…

— Знам, че не си. Но за тях е много елементарно. Сбила си се с учител. Значи се нуждаеш от помощ.

В дом. Дом за побъркани деца.

През онази нощ се събуждах няколко пъти. Втория път баща ми стоеше на вратата и ме гледаше. Третия път бе седнал до леглото ми. Като видя, че отварям очи, той ме потупа непохватно по ръката.

— Всичко ще бъде наред — промърмори. — Всичко ще се оправи.

Отново потънах в сън.

На сутринта баща ми бе все още тук. Очите му сълзяха, бръчките около устата му бяха станали по-дълбоки. Долетял чак от Берлин, той цяла нощ е бил на крака.

Не мисля, че татко е искал да има деца. Ала никога не ми го е казвал, дори в гнева си.

Каквото и да си мислеше леля Лорън за него, той даваше всичко от себе си. Просто не знаеше как да се отнася с мен. Сякаш бях пале, оставено му от някого, когото много е обичал, и той се мъчи да се справи, въпреки че не си пада много по кучетата.

— Променила си прическата си — забеляза той, когато седнах в леглото. Подпрях се на лакти.

След като си бях боядисала косата в дамската тоалетна, се бях втурнала по училищния коридор, така че за онези, които не бяха в течение на случилото се от край до край и не знаеха как с писъци бях обикаляла из училището, най-естественият въпрос би бил: „Какво точно си направила?“ Никак не е нормално да боядисваш косата си в училищната тоалетна. Не и за момиче като мен. Ами яркочервените кичури? Ами бягането от час? Цялото ти поведение неистово крещи: „Душевно разстройство!“.

— Харесва ли ти така? — попита след малко баща ми.

Кимнах с глава.

Той замълча, после напрегнато се засмя.

— Е, на твое място не бих избрал точно тази прическа, но пък никак не е лоша. Важното е на теб да ти харесва. — Почеса се по наболата брада. — Предполагам, че леля ти Лорън ти е казала за дома. Намери подходящо за теб място. Малко частно заведение. Не мога да кажа, че съм възхитен от идеята, но става дума само за две седмици.

Никой не можеше да каже какво ми е. Накараха ме да говоря пред сума ти лекари, които ми направиха разни тестове и според мен получиха представа какво точно ми има, ала не искаха да кажат. Което означаваше, че съм много зле.

Не за първи път виждах хора, които всъщност ги нямаше. Тъкмо затова леля Лорън искаше да говорим след часовете. Когато споменах за съня си, тя си спомни как в детството си съм говорила за някакви хора, които живеят в мазето. Родителите ми вярваха, че това са въображаеми приятели, плод на моята фантазия — цяла плеяда герои. Но тези мои приятели бяха започнали да ме плашат и то до такава степен, че трябваше да сменим жилището си.

Но и след това понякога „виждах“ хора, затова мама ми купи рубиненото колие и заяви, че то ще ме пази. Татко каза, че всичко е психология. Ако вярвам, че ще ме предпазва, то така и ще бъде. Ала ето че сега отново ми се случи. И този път никой не го отдаде на развинтената ми фантазия.

Изпращаха ме в дом за побъркани деца. Мислеха, че съм луда. Но не бях. Бях на петнайсет и менструацията ми най-после бе дошла, а това бе много важно. Фактът, че същия ден започнаха да ми се привиждат разни неща, не можеше да е просто съвпадение. Натрупаните хормони внезапно бяха експлодирали и мозъкът ми даде „заето“ — започна да източва образи от отдавна забравени филми, а аз ги възприемах като реални.

Ако бях луда, щях да правя и други неща, а не само да виждам и чувам несъществуващи особи. Щях да се държа като луда, но аз не го правех.

Наистина ли?

Колкото повече си мислех за това, толкова повече се разколебавах. Чувствах се нормална. Не си спомнях да съм направила нещо странно. Освен че боядисах косата си в тоалетната. И че избягах от час. И че разбих автомата за салфетки. И че се сбих с един учител.

Това, последното, не се брои. Бях ужасена от вида на изгорелия мъж и с всички сили се мъчех да избягам от него, не исках да нараня някого. Преди да го видя си бях добре.

Приятелите ми също мислеха, че съм наред. Според господин Петри бях достатъчно нормална, за да ме включи в списъка на режисьорите на онзи филм. Очевидно Нейт Боузиан също ме смяташе за съвсем нормална. Иначе защо ще се радва, че едно побъркано момиче ще ходи на танците?

А той наистина се бе зарадвал, нали така?

Когато отново си помислих за това, нещата ми се сториха доста мъгляви — като далечен спомен, вероятно сън.

Ами ако нищо подобно не ми се бе случвало? Аз желаех режисьорското място. Исках Нейт да се интересува от мен. Може би съм си измислила всичко това? Имала съм халюцинации, като момчето на улицата, плачещото момиче и изгорелия пазач?

Ако съм луда, дали щях да го осъзнавам? Само си мислиш, че си наред.

Околните знаят по-добре.

Може пък да съм наистина луда.

В неделя следобед баща ми и леля Лорън ме откараха в Лайл Хаус. Преди да изляза от болницата, ми дадоха някакви лекарства, от които ми се доспа. Пристигането ми в Лайл Хаус бе монтаж от отделни кадри и клипове.

Огромна бяла викторианска къща, кацнала върху огромен парцел. Жълти первази. Опасана с тераси. Две жени. Едната, с посивяла коса и широки бедра, се приближава към мен и ме поздравява. Суровият поглед на по-младата ме следва, тя е скръстила ръце и стои, готова за всичко.

Изкачвам се по тясна стълба. По-възрастната жена — медицинска сестра, представяща се с името Талбът, — чурулика като екскурзовод на туристи, ала замъгленият ми мозък не може да следи думите.

Спалня, бяла с жълто, украсена с маргаритки и ухаеща на гел за коса.

В отсрещния край на стаята — двойно легло с кувертюра, метната върху събраните на куп чаршафи. Стените над леглото са облепени със страници, откъснати от младежки списания.

Повърхността на скрина е обсипана с тубички грим и шишенца. Само малкото писалище е празно.

Моята половина от стаята е огледално изображение на описаното дотук — същото легло, същият скрин, същото малко писалище, ала по тях няма никакви лични вещи.

Става време татко и леля Лорън да си тръгват. Госпожа Талбът им обяснява, че два дни няма да се видим, тъй като се нуждая от време, за да се „климатизирам“ към новата си „среда“. Като пале при нов стопанин.

Прегръщам леля Лорън. Правя се, че не виждам сълзите в очите.

Непохватна прегръдка от татко. Измърморва, че ще си е в града и ще дойде да ме види, щом му разрешат. После, докато ме целува по косата, мушва свити на руло двайсетачки в ръката ми.

Госпожа Талбът ми казва, че те ще приберат нещата ми, защото вероятно аз съм уморена, така че направо да се пъхам в леглото. Спускат щората. В стаята става тъмно. Отново се унасям в сън.

Гласът на татко ме събужда. Стаята е съвсем тъмна, небето навън е черно. Нощ.

Силуетът на татко в отвора на вратата. По-младата сестра — госпожица Ван Доп — е зад него, лицето й изразява неодобрение. Баща ми се приближава до леглото и поставя нещо меко в ръцете ми. „Забравихме Ози. Мислех, че без него няма да можеш да заспиш.“ Мечето коала две години бе седяло на рафта в стаята ми — бях го изхвърлила от леглото си, когато станах по-висока от него. Ала сега го вземам и заравям лице в оредялата му изкуствена козина, защото уханието ми напомня за вкъщи.

Събудих се от хриптящото дишане на момичето, което спеше на другото легло. Погледнах натам, ала не видях нищо, освен повдигнатия от тялото юрган.

Обърнах се на другата страна и по лицето ми се затъркаляха горещи сълзи. Не беше тъга по дома. Беше срам. Обърканост. Унижение.

Бях изплашила леля Лорън и татко. Те си блъскаха главите да измислят какво да правят с мен. Да разберат какво ми има. Как да ми помогнат.

А училището.

Страните ми пламнаха и станаха по-горещи и от сълзите ми. Колко ли ученици ме бяха чули да пищя? Колко ли от тях бяха надникнали в класната стая, когато се боричках с учителите и бръщолевех врели-некипели за разтопилия се в пламъците пазач, който ме преследва? А после пък бяха видели как ме завързват за носилката и ме откарват.

Дори някой да е пропуснал зрелището, другите са му разказали всичко. Всички вече знаеха, че Клоуи Сондърс е въртоглава, побъркана и са я затворили при другите луди.

Дори да ми разрешат да се върна в училище, мисля, че няма да имам куража да го направя.