Кели Армстронг
Призоваването (46)

45

Останахме да чакаме в склада един час и четирийсет минути.

— Хванали са ги — прошепнах.

Рей сви рамене.

— Може и да не са. Може би се е появила възможност да избягат и те са се възползвали.

Понечих да възразя, ала преглътнах думите. Тя беше права. Ако са имали възможност да избягат, а е нямало как да дойдат при нас, бих предпочела да са се възползвали от нея.

Вдигнах вкочанения си задник от леденостудения цимент.

— Ще чакаме още дълго, преди да продължим. Ако се измъкнат, ще се присъединят към нас по-късно.

Рей поклати глава.

— Не бих разчитала на това, Клоуи. Както ти казах, по поведението им може да се съди, че двамата винаги действат на принципа „ние срещу тях“, а под „ние“ разбират единствено себе си. И никой друг, освен тях двамата, както може би и изчезналия им баща.

Тя сви колене към гърдите си.

— Споменаха ли къде би могъл да бъде? И защо не е дошъл да ги прибере?

— Не, но…

— Не споря. Просто казвам. — Тя изпълзя до процепа и надникна навън. — Също като миналата година, когато излязох с онова момче. Той беше част от училищна групичка „Страхотните хлапета.“ — Тя добави кавичките с пръсти във въздуха. — Харесваше ми да се шляем заедно. Мислех, че така ще стана една от тях. Да, ама не. Отнасяха се мило с мен, но те си бяха приятели още от трети клас. Това, че не се отделях от компанията им, изобщо не означаваше, че съм станала една от тях. Ето, ти притежаваш свръхестествени способности. Това те сближава със Саймън и Дерек. Но… — Тя извърна глава. — Познаваш ги едва от седмица. Но когато…

— Двамата имат приоритет и това са самите те. Знам го. Не казвам, че си сгрешила, просто…

— Саймън е мил с теб, виждам го. Но… — Прехапа устни, после бавно вдигна поглед към мен. — Когато се върна да търсиш Дерек, Саймън не се тревожеше за теб. Дори не спомена името ти. Цялата му грижа беше за Дерек.

Разбира се, че се е притеснявал за Дерек. Дерек бе негов брат; аз бях просто едно момиче, с което се бе запознал преди седмица. Но все пак думите й ме жегнаха — изобщо не е споменал името ми!

Тъкмо се канех да разкрия пред Рей онази част от плана ни, която тя бе пропуснала — че фабриката е нашето постоянно място за срещи, където винаги ще се връщаме. Ала в този момент щеше да изглежда така, сякаш се мъча да докажа, че момчетата не са ми обърнали гръб. Покъртително!

Продължавах да мисля, че след като нещата се поуспокоят, двамата ще се върнат. Това нямаше нищо общо с факта харесва ли ме Саймън, или не. Ще се върнат, защото така трябваше. Защото обещаха да се върнат. А може би аз съм едно глупаво момиче, гледало твърде много филми, в които добрият винаги се завръща като спасител. Но тъкмо в това вярвах.

Ала не седях със скръстени ръце да чакам приятелят ми да ме спаси. Може и да съм наивна, но не съм глупава. Бяхме си определили място за срещи, така че нямаше смисъл да се въртим повече тук.

Изпълзях от скривалището, огледах се и се ослушах. После махнах с ръка на Рей да излезе.

— Най-напред трябва да намеря пари — заявих. — Татко ми даде, но може да не ни стигнат. Има ограничение за сумите, които мога да изтегля в един ден, така че трябва да действам бързо, преди да са замразили сметката ми. Дерек спомена, че най-близкият банкомат е…

— Какво правиш? — попита Рей.

— Моля?

Тя повдигна ръката ми и посочи кръвта.

— Нямаш нужда от пари, а от лекар.

Поклатих глава.

— Не мога да отида в болница. Дори да не са предупредили още за мен, много съм млада. Ще се обадят на леля Лорън.

— Тъкмо нея имам предвид — твоята леля Лорън. Нали е лекар?

— Н-не. Не мога. Тя ще ни върне обратно.

— След като са стреляли по нас? Знам, че в момента си й много сърдита, но нали ми каза как винаги се е тревожела за теб, винаги е била на твоя страна. Ако почукаш на вратата и кажеш, че Давидоф и неговите приятелчета са стреляли по теб, дори да е било само с приспивателни стрелички, нима наистина си мислиш, че ще те върне в Лайл Хаус?

— Но дали ще ми повярва? Преди седмица — да. Но сега? — Поклатих глава. — Когато ми говореше за Дерек, сякаш изобщо не разговаряше с предишната Клоуи. Аз съм шизофреничка. Параноична съм и имам халюцинации. Няма да ми повярва.

— Тогава ми опиши как точно изглеждат пушката и стреличките и аз ще потвърдя, че също съм ги видяла. Не, почакай! Стреличката. Дерек е издърпал една от фланелката си, нали така? Знаеш ли къде е?

— Аз… мисля, че знам. — Напънах се да си спомня и наистина го видях в съзнанието си как я пуска на пода. — Да, знам точното място.

— Тогава да отидем и да я вземем.

Не беше толкова лесно. Мислехме, че дворът на фабриката гъмжи от ченгета, които търсят двамата бегълци. Но когато погледнахме навън, видяхме само десетина работници, идващи на работа в неделя да положат извънреден труд — те се смееха и си говореха, мятаха торбичките с обяда си, а в ръцете им димяха чашите с кафе, които си бяха купили по пътя.

Свалих пропитата ми с кръв тениска и облякох суичъра на Лиз. Изпълзяхме навън, като се придвижвахме от едно прикритие до друго. Нямаше и следа от хора, които ни търсят.

Логично. Колко хлапета бягат от дома си в Бъфалоу дневно? Дори бягство от дом за психично разстроени деца не ще повлече след себе си полицейска хайка.

Вероятно само служители на Лайл Хаус ни бяха преследвали предишната нощ. Вероятно са били членове на борда като майката на Тори, а те се тревожеха повече за репутацията на дома, отколкото за нашата безопасност. Ако са искали да не вдигат шум около бягството ни, сигурно са се махнали доста преди да се появи първият работник. Сега вече са се събрали на съвещание, за да решат какво да правят и кога да съобщят на родителите ни, а и на полицията.

Лесно открих стреличката и я пъхнах в раницата си. После се отправихме към търговския център, като заобиколихме трите съседни на Лайл Хаус карета от къщи и държахме очите си отворени на четири. Нищо не се случи. Намерихме уличен телефон, аз повиках такси и дадох на шофьора адреса на леля Лорън.