Кели Армстронг
Призоваването (42)

41

Мушнах се през дупката между оградата и бараката, в едната ръка стисках гуменката на Дерек, а с другата издърпах блузата от джинсите и разбърках косата си. Като стигнах края на бараката, надникнах иззад ъгъла. Д-р Джил бе с гръб към мен, насочила лъча на фенерчето към противоположния край на двора.

Стрелнах се зад храстите и тръгнах по протежение на оградата, стигнах до вратата. После се наведох в храстите отпред, нацапах страните си с кал и излязох на открито, а клонките изпращяха.

— Док… тор Джил — опитвах се с ръка да напъхам блузата си в джинсите. — Аз… излязох да под-дишам чист въздух.

Подскачах на един крак, като се мъчех да обуя гуменката на Дерек.

— Мисля, че гуменката не е твоя, Клоуи — забеляза тя, като се приближи и насочи лъча към очите ми.

Покрих с длан лицето си, повдигнах гуменката и се вторачих в нея. После нервно се засмях.

— Опа! Сигурно съм взела чужда гуменка на излизане.

— Къде е той?

— Кой? — изписуках аз.

Тя посочи гуменката.

— Дерек.

— Дерек? Негова ли е? — Погледнах скришом през рамо към храстите, за да отклоня вниманието й натам. — Аз… не съм виждала Дерек, откакто вечеряхме. И т-той ли е навън?

— О, сигурна съм в това. Предполагам, че отдавна е излязъл със Саймън и Рей. Избягали са, а ти ги охраняваш и отвличаш вниманието от тях.

— М-моля? — Вече не се преструвах. — Из-збягали са? Н-не. Двамата с Дерек… — посочих към храстите. — Той знаеше кода, така че излязохме, за да останем насаме и… вие знаете.

Тя се приближи до мен, но не отмести лъча от очите ми.

— Да се срещнете на същото място, където се видяхте и в петък вечер?

— Точно така. — Дръпнах блузата си надолу и се постарах да изглеждам смутена.

— Нима наистина си мислиш, че ще повярвам на думите ти, Клоуи? Момичета като теб няма да отделят на момчета като Дерек Суза и минутка от ценното си време, какво остава да се шляят с него из храсталаците и да пълзят из мазетата.

Вдигнах глава.

— Но нали ни хванахте? В петък. Нали точно вие казахте.

— Знам какво съм казала, Клоуи. И прекрасно знам какво вършехте в килера. Открих новите ви приятели.

Стоях като закована на мястото си и не вярвах на ушите си.

— Какво ви казаха? — Пръстите се сключиха около ръката ми. — Бяха от неговите хора, нали? От хората на Самюъл Лайл.

Тя се надвеси над мен, а очите й блестяха, сякаш и тя като Дерек имаше треска — в тях се четеше лудост.

— Споделиха ли неговите тайни с вас? А откритията му? На никого няма да кажа, че си избягала. Ще им кажа, че съм те открила да спиш в стаята с телевизора. А ти ще споделиш с мен всичко, което си чула от духовете в мазето.

— Аз… не мога да разговарям с духове.

Помъчих се да се откопча от ръката й, ала тя ме стисна още по-здраво. Отпуснах се, сякаш се предавах, после се втурнах в противоположната посока. Ръката й увисна, но аз се бях отдръпнала много силно, залитнах и изгубих равновесие. Тя се хвърли към мен. Аз се строполих на земята. Докато се мъчех да се отстраня от пътя й, над стълбищните перила се надигна тъмна сянка.

Д-р Джил имаше време само колкото да зърне сянката, която се надвеси над нея. Обърна се и отвори уста. Дерек се приземи точно пред нея. Тя замята ръце във въздуха, нададе пронизителен писък, изви се назад, но се препъна в собствените си крака. Докато падаше на земята, бръкна в джоба си да извади нещо. Дерек се стрелна и стисна ръката, с която тя измъкна радиото за двустранна връзка. То падна в тревата. Черепът й дрънна върху цимента на площадката.

Хукнах напред. Дерек се надвеси над нея да провери пулса й.

— Нищо й няма — въздъхна с облекчение той. — Припаднала е. Хайде! Тръгвай, преди да е дошла на себе си.

Пръстите му се сключиха около ръката ми. Мръсни, но човешки. Лицето и ръцете му бяха станали пак нормални, а единственият белег за неотдавнашното му изпитание бе съдраната му и окаляна риза. Отблъснах го, приближих се до гуменката му и я вдигнах от земята, а когато се обърнах, видях, че държи гуменката, която аз бях събула.

— Да си ги разменим ли?

Обухме всеки своята си гуменка.

— Саймън ме чака при фабриката — казах. — Трябва да го предупредим. Тук знаят за бягството ни.

Той ме побутна към страничната ограда.

— По шосето е опасно. Мини през дворовете.

Погледнах назад.

— Точно зад теб съм — рече той. — Тръгвай!

Започнах да се катеря по първата ограда, ала по критериите на Дерек бях твърде бавна — той ме хвана и ме прехвърли от другата страна, после я прескочи, сякаш се състезаваше в дисциплината „бягане с препятствия“. След още две огради воят на сирената ни хвърли зад сградата на някаква детска градина.

— Полицията ли е? — попитах шепнешком.

— Не мога да кажа.

След миг забелязах:

— Д-р Джил знае за труповете. Когато ги вдигнахме, тя вероятно не е била в кабинета си, както мислехме. Знае, че мога да контактувам с мъртъвци, знае и за Самюъл Лайл, както и…

— После.

Имаше право. Отпъдих мисълта от главата си и се съсредоточих в сирената. Тя профуча край нас в противоположна посока и изчезна.

— Пред къщата ли спря? — попитах.

Той поклати глава.

— Още я чувам. Хайде, тръгвай.

Според Дерек между Лайл Хаус и следващата пряка имаше седем двора. Доверих му се.

Тъкмо препускахме през петия, когато ръката му се стрелна напред като железопътна бариера и аз се блъснах в нея. Обърнах се и видях, че, изпружил врат, той въртеше глава и се ослушваше. Изминаха десет секунди. Дръпнах го за ризата, ала той не ми обърна внимание и остана още десет секунди в същото положение. После наведе глава и прошепна:

— Чувам шум на спрял автомобил. Там има някой.

— Къде?

Нетърпелив жест с ръка.

— Там. На улицата, която трябва да прекосим. — Вдигна пръст във въздуха.

— Стъпки. Някой говори. Жена. Шепне. Не мога да разбера думите й.

— Разпознаваш ли гласа?

Той поклати глава.

— Стой тук. Ще се приближа, може да доловя думите.

Направи дълъг скок към къщата и спря зад храсталака.

Огледах се. Стоях по средата на двора, изложена на опасността да ме видят, ако надникнат през някой прозорец. Мястото, където беше спрял той, бе далеч по-безопасно от моето. Щом се приближих, той се извъртя и ме прониза с поглед.

— Извинявай — прошепнах и тихо се запромъквах към него.

Той махна с ръка да изчезвам. Но аз не спрях. Той отново ме прониза с поглед и извърна глава. Пропълзях зад него и се спотаих. Главата му бавно се движеше — по посока на гласовете, предполагам. Но когато се извъртя към мен, забелязах вирнатата му брадичка, разширените му ноздри и осъзнах, че души във въздуха.

Щом ме видя да го наблюдавам, тутакси свъси вежди.

— Различаваш ли, хм…?

— Миризми — изстреля думата той. — Да, мога да различавам миризми. Като кучетата.

— Нямах предвид.

— Както и да е.

Отново погледна встрани, като внимателно изучаваше силуета на оградата.

— Предполагам, че вече си осъзнала какво съм аз.

— Върколак.

Постарах се да говоря с обичайния си тон, но не съм сигурна, че успявах. Не исках да разбере, че съм уплашена, тъй като тъкмо това очакваше, защото не ми беше признал истината още в началото. Рекох си, че да си върколак не е по-различно от това да си некромант, магьосник или полудемон. Но не беше така.

Мълчанието се проточи и аз разбрах, че трябва да кажа нещо. Ако беше признал, че е полудемон, щях да го засипя с въпроси, но тъй като не казах нищо, мълчанието ми го дамгоса като нещо по-различно от нас, като нещо не тъй естествено, като нещо лошо.

— Какво… се случи преди малко? Ти, хм…

— Промених се. — Той пристъпи надясно, наведе се, за да чува по-добре, после се отдръпна. — Не очаквах да се случи, преди да навърша поне осемнайсет. Така мислеше татко. Но сърбежите, треската, мускулните спазми миналата вечер — били са предупреждение. Трябваше да се досетя.

Повя ветрец и Дерек наклони глава на една страна. Пое си дълбоко въздух и поклати глава.

— Непознати — и посочи към задната част на двора. — Ще се покатерим по онази ограда, ще минем натам и ще заобиколим. Да се надяваме, че дотогава колата ще се махне.

Прескочихме задната ограда, втурнахме се през съседния двор и излязохме на улицата.

Дерек внимателно я огледа, като в същото време се ослушваше, предполагам, и душеше, после ме поведе към отсрещния тротоар. Промъкнахме се в първия двор и продължихме на изток, като тичахме направо през откритите пространства на дворовете.

Стигнахме до шосето и аз видях автомобила, за който ми бе казал. Голяма спортна кола, сребриста на цвят, едно каре по-надолу. Фаровете бяха загасени, но на волана имаше някой — той се навеждаше, сякаш говореше на някого.

— Ще се наложи да тичаме — каза Дерек. — Да се надяваме, че няма да ни видят.

— Мислиш ли, че търсят нас?

— Не, но…

— В такъв случай ще им се сторим подозрителни.

— Три и половина след полунощ е. Така или иначе изглеждаме подозрителни. Той хвърли поглед към колата.

— Добре. Но ако забележиш нещо обезпокоително? Ще вървиш след мен.

— Тъй вярно, сър.