Кели Армстронг
Призоваването (41)

40

Нагласихме часовника на Рей да звънне в три. Според Дерек тогава бе най-тихата част на нощта и вероятността някой да ни забележи беше най-малка. В 2:45 изключихме звънеца и в 2:50 вече бяхме вън от стаята с раниците си.

Внимателно затворих вратата и в коридора стана тъмно като в рог. Ориентирахме се по тиктакането на стенния часовник, за да стигнем до стълбите.

Кълна се, че този път подът проскърцваше при всяка наша стъпка, но колкото и да се напрягах да доловя шум откъм стаята на Тори или откъм тази на госпожа Талбът, чувах единствено часовника.

Като слязохме на долния етаж, луната надникна иззад дръпнатите встрани завеси и прониза тъмнината достатъчно, за да различим силуетите на масите и столовете, преди да се блъснем в тях. Тъкмо завивах по коридора, когато от мрака се появи тъмна сянка. Сдържах вика си и се намръщих в очакване да се сблъскам с Дерек. Но беше Саймън и само като погледнах посивялото му лице, думите приседнаха в гърлото ми.

— Какво…? — започнах аз.

— Дерек с вас ли е?

— Не.

— Изчезнал е.

Той повдигна нещо, което проблесна в тъмнината и само след миг разпознах часовника на Дерек.

— Нагласил е будилника за 2:45. Когато звънна, аз се събудих и го видях на възглавницата си. Неговото легло беше празно.

Пръстите на Рей се сключиха около ръката ми.

— Но нали Дерек няма да идва? Тогава да тръгваме.

— Снощи не ти ли каза нещо? — шепнешком попитах аз.

Саймън поклати глава.

— Спеше. Не го събудих.

— Може да е в банята — прошепна Рей. — Хайде, трябва да…

— Проверих всички бани. Празната стая. Надникнах и в кухнята. Никъде го няма. Случило му се е нещо.

— Ако беше така, нима щеше да ти остави часовника си? Може би… — мъчех се да намеря разумно обяснение, борех се с надигащата се в мен паника, която ми казваше, че разумно обяснение няма. — Може би се опасява, че в последния миг ще го повлечем с нас и ще събудим някого.

— Като го споменахме… — започна Рей и отправи поглед към тавана.

Двамата със Саймън се спогледахме и аз разбрах, че колкото и логично да бе моето обяснение, Дерек знаеше, че Саймън нямаше да тръгне, без да се увери, че той е добре.

— Вижте… — каза Рей.

— Вие тръгвайте — каза Саймън. — Аз ще намеря.

— Не — отсякох. — Аз ще го намеря.

— Но.

Вдигнах ръка и го прекъснах.

— Каква полза, ако аз тръгна, а ти останеш тук? Става въпрос за твоя баща. Само ти знаеш как да го открием.

Саймън извърна поглед встрани.

— Какво? — обърна се към мен Рей. — Забрави за Дерек, Клоуи. Нали знаеше, че той няма да дойде? Ще се оправи някак. А ние трябва да тръгваме.

— Ще го намеря и ще ви последвам — казах. — Ще се срещнем зад фабриката, разбрано?

Саймън поклати глава.

— Отговорността е моя.

— В този момент баща ти е твоята отговорност. Не можеш да помогнеш на Дерек — нито на мен, — ако не успееш да го намериш.

Мълчание.

— Съгласен ли си?

Той сбърчи вежди и аз бях сигурна, че не е съгласен, че не иска да избяга.

— Трябва да тръгвате — казах аз.

Той ме хвана за ръката, вплете пръсти в моите и ги стисна. Сигурна съм, че се изчервих така, сякаш ме бе целунал.

— Ще бъдеш ли предпазлива? — рече той.

— Ще бъда. Ще намеря и него, и вас.

— Ще те чакам.

 

 

Саймън взе раницата ми. Ако ме хванеха с нея, щяха да ме разобличат. Ако я бях скрила някъде, можеше и да нямам възможност да си я взема.

Кодът на охранителната система ни беше известен — Дерек ни го бе записал заедно с инструкциите и начертаните на ръка карти. Бих могла да използвам този факт като доказателство, че е нямал намерение да е при нас, когато тръгваме, но знаех, че Дерек си е Дерек — не разчита на случайността.

Тогава защо Саймън да не тръгне? В съзнанието ми проблесна образът на Дерек, както го бях видяла последния път — на вратата на стаята си, облян в пот, едва фокусиращ погледа си, — и разбрах какво се бе случило.

Ако Саймън го бе видял в такъв вид, щеше да се досети колко зле се чувстваше. А ако се бе досетил, изобщо нямаше да тръгне. В никакъв случай. Така че Дерек бе направил единственото възможно нещо — беше се сврял някъде, бе включил будилника и се бе молил Саймън да тръгне. Така поне имаше някаква надежда.

Къде ли беше сега? Най-напред се запътих към мазето. Вратата беше затворена, лампите не светеха, но ако се бе скрил тук, той нямаше да остави никакъв знак. В пералното помещение нямаше никой. Вратата за килера беше заключена.

Предишната вечер, когато двамата излязохме навън, той жадно поглъщаше свежия въздух.

Когато се върнахме, треската му бе попреминала и аз бях помислила, че причината е в тиленола, но най-вероятно състоянието му се бе подобрило под въздействието на студения въздух. Ако отчаяно се е мъчил да се оправи колкото е възможно по-бързо, сигурно е излязъл на двора с надеждата да се поохлади, за да може да изпрати Саймън.

Изправих се до задната врата. Луната бе в своята четвърт, беше се скрила зад облаците и в двора бе тъмно като в коридора на горния етаж. Зърнах блещукащи светлини откъм съседната къща, но от високите клонести дървета се виждаха само те и нищо друго.

Огледах задния двор и в черния мрак различих само бледото петно на бараката. Беше по-студено от предишната нощ и дъхът ми оставаше да виси като пара във въздуха. Долавях единствено скърцането на клоните — постоянен и еднообразен шум като тиктакането на стенния часовник.

Внимателно направих три крачки напред. Бях слязла по стъпалата до бетонната площадка и различих още няколко бледи форми — пейката, един шезлонг, ангела в градината, както и някакво петно с размери на футболна топка, току до бараката.

Чу се форсиране на двигател и аз замръзнах на място, но това бе просто отминаващ по улицата автомобил. Бавно направих още две крачки. Погледнах през рамо, като обмислях възможността да се върна в къщата и да взема електрическо фенерче, ала се сетих, че Саймън бе взел единственото, за което се сещах.

Огледах се. Отворих уста, готова да прошепна името на Дерек, но пак я затворих. Щеше ли да ми отговори? Или щеше да се скрие?

Когато се приближих до кълбовидното петно, видях, че е голяма бяла гуменка. Гуменката на Дерек. Наведох се да я вдигна и разтревожено се заоглеждах.

Поривът на вятъра ме удари право в лицето — беше толкова студен, че сълзи ми потекоха от очите. Разтърках леденостудения си нос, а вятърът засвири в клоните на дърветата. После утихна… ала шумът му се превърна в стенание — продължително и ниско, което ме накара цялата да настръхна.

Бавно се извърнах. Звукът престана. После се чу приглушена кашлица и когато се отправих натам, зърнах бял чорап да се подава иззад бараката.

Втурнах се към Дерек. Той се бе скрил дълбоко в сенките, бе застанал на четири крака, а горната част на тялото му и главата му едва се различаваха в мрака. От него лъхаше на пот, а вятърът носеше и една остра, горчива миризма, от която гърлото ми се сви и рефлекторно отблъсна вонящия въздух.

Тялото му се напрегна и той повърна.

— Дерек? — прошепнах аз. — Клоуи е.

Той се стегна и строго изрече:

— Върви си.

Думите прозвучаха като ръмжене, откъснало се от гърлото му, и едва се разбираха.

Пристъпих към него и казах с още по-тих глас:

— Саймън тръгна. Убедих го да тръгне и да ме остави да те намеря.

Гърбът му се изви, ръцете му се разпериха, бледите му пръсти се впиха в пръстта. Тих стон, прекъснат от мучене.

— Намери ме. Сега си върви.

— Нима мислиш, че ще те оставя в това състояние? — Направих още една крачка напред.

Вонята на повръщано ме накара да запуша носа си с ръка. Задишах през устата. — Щом повръщаш, значи имаш нещо по-сериозно от треска. Нужно ти е.

— Заминавай! — Заповедта му прозвуча като животинско ръмжене и аз колебливо отстъпих назад.

Той отпусна глава. Още един стон, този път завършващ във фалцет, като скимтене. Беше облякъл тениска и когато вкопа отново пръсти в земята, мускулите му изпъкнаха като буци.

Ръцете му потъмняха, сякаш някаква сянка премина над тях, после отново избледняха в заобикалящата ни тъмнина.

— Дерек, аз…

Гърбът му се изви и се издигна толкова нависоко, че видях линията на гръбнака му, тениската му се дръпна нагоре, мускулите му се извиваха и се гърчеха.

После той клюмна, а накъсаното му неравно дишане се чуваше като шумоленето на листата.

— Моля те. Тръгвай. — Той смотолеви думите, сякаш изобщо не си отваряше устата.

— Имаш нужда от помощ.

— Не!

— Тогава от Саймън. Ще доведа Саймън. Ще…

— Не!

Той се изви и аз зърнах лицето му — изкривено, обезформено… чуждо. Отпусна глава, преди да успея да съобразя какво точно бях видяла.

Отвори уста и от нея се изтръгна ужасен първичен звук, сякаш изповръщаше вътрешностите си.

Гърбът му отново се стрелна нагоре, ръцете му се разпериха докрай, костите му изпукаха. Ръцете му почерняха, после пак избледняха, мускулите и сухожилията му заиграха. В същия миг луната надникна иззад облака и когато ръцете му отново почерняха, видях, че по кожата му израснаха косми, подадоха се на повърхността и отново се скриха. А дланите му. Пръстите му се удължиха и се извиха, като нокти на хищник, които се забиваха в пръстта, докато гърбът му се извиваше нагоре като арка.

Сякаш отново чух Саймън да казва: „Хора като Дерек имат — нека го наречем «ускорено физическо развитие». Изключително силен, както сама се увери. И сетивата му са по-чувствителни. Такива ми ти работи“.

Такива ми ти работи.

После чух собствения си глас тихо да пита: „Нали няма да се озова при върколаци и вампири?“.

И отговора на Саймън, примесен със смях: „Би било страхотно“. Това не беше никакъв отговор. Той просто избегна отговора, защото не можеше да го изрече.

Дерек се сгърчи, отметна глава назад, щракна със зъби и през тях се промъкна ужасен вой като стенание. После главата му клюмна, той отвори уста и от нея потекоха лиги.

— Дерек?

Той повърна, тялото му се сгърчи и издатините на мускулите се раздвижиха. Когато се укротиха, аз леко помръднах напред. Той извърна главата си встрани.

— Мога ли да направя нещо за теб?

Един глас вътре в мен се обади: „Разбира се! Бягай и се спасявай!“. Ала предупреждението не бе дори изречено с подобаващата сериозност, защото в действителност не ставаше въпрос за бягство. Това тук не беше чудовище от някое детско представление. Дори в момента, с козината, покрила ръцете му, с извитите си като на хищник нокти, щом извърнеше поглед встрани и ми изръмжеше да си тръгвам, бях сигурна, че каквото и да става момента, той си оставаше Дерек и никой друг.

— Мога ли да направя нещо за теб?

Смешен въпрос. Можех да си представя отговора му при други обстоятелства — как извива устни, как обелва очи.

Ала след едно неохотно „върви си“, той се отпусна, главата му се килна на една страна, тялото му затрепери, а всяко поемане на въздух за него бе очевидно трудно и завършваше с хъркане.

— Недей.

Заби пръсти в земята, ръцете му се вкочаниха, после отново се отпуснаха.

— Тръгвай.

— Няма да те оставя тук. Ако мога да направя нещо…

— Недей.

Дълбоко вдишване, после издишване и молба:

— Не тръгвай.

Главата му се извърна към мен, достатъчно, за да зърна едното му зелено око, разширено от ужас.

Ръцете и краката му се сковаха, гърбът му се стрелна нагоре във въздуха и отново се изви като арка. Повърнатото се разплиска по тревата и продължи да се плиска при всеки нов спазъм. Остра воня изпълни въздуха наоколо.

Седях, но не правех нищо, тъй като нямаше какво да направя. Мислите ми препускаха, в главата ми се раждаха идеи и умираха в мига на раждането си. Надвесих се над него и поставих дланта си на рамото му, усетих как острата козина си проправя път през парещата му зачервена кожа, която се гърчеше и пулсираше. Само това можех да направя — да седя до него и да го успокоявам с присъствието си.

Накрая, с едно-единствено извиване, с един последен спазъм, той мощно повърна и изпръска оградата, която се издигаше на метър от него, после спря.

Мускулите под дланта ми останаха неподвижни, острата козина изчезна. Малко по малко той се отпусна, гърбът му се прибра надолу, ръцете му охлабиха хватката си. Той лежеше свит на кълбо, задъхан, а косата му се стелеше около лицето.

После се обърна на една страна, вдигна ръце към лицето си, пръстите му бяха все още дълги, безформени, ноктите му напомняха тези на хищник. Сви се на хълбок, прибра колене и изстена.

— Трябва ли да…? Саймън. Да доведа ли Саймън? Той знае ли какво…?

— Не. — Думата бе изречена с дрезгав глас, откъсна се от самото му гърло, а гласните му струни сякаш не принадлежаха на човешко същество.

— Свърши се — каза след минута той. — Така мисля. Дори съм сигурен.

Потърка лицето си, което продължаваше да крие зад дланите си.

— Не биваше да става. Още е рано. Трябваше да минат години и тогава.

С други думи, той чудесно е знаел какъв е, но не е очаквал, че трансформацията ще се случи точно сега, а не след години. Усетих пристъп на гняв, задето ме бе подвел, задето бе накарал Саймън да ме лъже, ала го задържах в себе си, не можех да избухна след онова, което бях видяла; седях и го гледах, ризата му бе прогизнала от пот, той се бореше за всяка глътка въздух, а тялото му се тресеше от изтощение и болка.

— Тръгвай — прошепна той. — Вече съм добре.

— Аз не.

— Клоуи — отсече той и в тона му отново пролича старият Дерек. — Тръгвай. Помогни на Саймън. Кажи му, че съм добре.

— Не.

— Клоуи… — Звуците се разтегнаха в продължително ръмжене.

— Още само пет минути. Искам да се уверя, че си добре.

Той изсумтя, но замълча и се отпусна върху тревата.

— Виж как си съдра дрехите — казах, като се опитвах да говоря с лек и безгрижен глас. — Надявам се, че не си харесвал много тази риза, ’щото вече на нищо не прилича.

Шегата ми бе доста постна, но той отвърна:

— Добре поне, че не позеленях.

— Не, само… — понечих да кажа „се окосми“, ала думата не можа да излезе от устата ми, умът ми не стигаше как стана онова пред очите ми.

Задната врата се затръшна. Дерек скочи на крака и махна ръце от лицето си. Носът му сякаш бе смазан — широк и плосък, скулите му изпъкваха остро навън, веждите му бяха дебели и гъсти. Не като на чудовище — той по-скоро приличаше на гримиран като неандерталец актьор.

Откъснах поглед от него и запълзях към ъгъла на бараката. Той ме хвана за крака.

— Ще внимавам — прошепнах. — Само ще хвърля поглед.

Плъзнах се по корем, изпълзях до ъгъла и надникнах. Лъчът на електрическото фенерче бързо кръстосваше двора.

— Жена е — прошепнах възможно най-тихо. — Мисля, че е Рей — не, много е слаба. Може би е госпожица Абду?

Дръпнах крака си. Джинсите ми се бяха повдигнали и ръката му се бе обвила около оголената кожа над чорапа ми. Усещах допира на дланта му — грапава като кучешка лапа.

— Тръгвай — прошепна той. — Ще те прехвърля през оградата. Ти ще се покатериш на другата и…

Лъчът проряза тъмнината в задната част на двора.

— Кой е там? — Гласът беше висок, рязък, със слаб акцент.

— Д-р Джил — прошепнах на Дерек аз. — Какво…?

— Няма значение. Тръгвай!

— Знам, че там има някой — каза тя. — Чух ви.

Погледнах към Дерек, лицето му все още бе деформирано. Д-р Джил не биваше да го види в такова състояние.

Сграбчих гуменката му, която бях изтървала, и изух с крак моята, а това го обърка толкова много, че успях да се откопча от ръцете му и да се стрелна към страничната ограда, като се промъкнах между нея и бараката. В последния миг той пропълзя и се хвърли към мен, но аз вече бях твърде далеч и той не можеше да ме достигне.

— Клоуи! Върни се тук! Да не си посмяла да…

Аз продължих напред.