Кели Армстронг
Призоваването (40)

39

Напъхах суичъра на Лиз в чантата си. Той зае доста място, но аз имах нужда от него. Той можеше да отговори на въпроса, чийто отговор търсех… в мига, в който събера кураж да го задам, разбира се.

Когато Дерек обяви, че ще тръгнем през нощта, първата ми мисъл беше: „Нямаме време“, ала време имаше колкото щеш. Написахме си домашните, които никога нямаше да предадем, помогнахме на госпожа Талбът да състави менюто с гозби, които никога нямаше да вкусим, като през цялото време се съпротивлявахме на желанието си да се измъкнем навън и да продължим с плановете си. И Рей, и Тори бяха забелязали моите „шушу-мушу“ с момчетата и ако продължавахме по този начин, сестрите можеха да заподозрат, че тези „съвещанийца“ не са плод единствено на разбушувалите се хормони от възрастта ни.

Предупредих останалите за Тори, ала никой не се разтревожи. Сякаш доказваха думите, които й бях изрекла — че изобщо не ни интересува. Че е маловажна. Питах се дали това не я нараняваше повече от всичко.

Вечерта гледахме видео. За първи път обръщах толкова малко внимание на филм и ако десет минути след като филмът свърши, ме бяха попитали за съдържанието му, нямаше да мога да го разкажа.

Дерек не беше с нас. Саймън обясни, че брат му е уморен след предишната нощ и иска да си почине, за да бъде със свежа глава, когато ни помага за истинското бягство. Питах се дали треската му не се беше върнала.

Госпожа Талбът попита къде е Дерек и Саймън й каза, че „не се чувства много добре“. Тя натисна клаксона и настъпи скоростта — отиде да играе карти с госпожица Абду и дори не се качи да провери дали Дерек е в стаята си. Винаги ставаше така с това момче. Сестрите го оставяха на произвола на съдбата, сякаш размерите му ги караха да забравят, че още е дете.

Или пък, като имаха предвид досието и диагнозата му, избягваха контактите си с него, когато можеха да си го позволят.

Дали той забелязваше как се отнасят към него? Убедена съм, че го забелязваше. Нищо не можеше да избяга от вниманието на Дерек и аз подозирах, че това засилваше желанието му да остане в дома.

Докато филмът се въртеше, аз с тревога си мислех за него. От загриженост за Саймън не искаше да си признае, че е болен. Щом самият Саймън се изрази по този начин — „той не се чувства много добре“, — значи на Дерек му беше толкова зле, че не можеше да го скрие.

Измъкнах се от стаята с телевизора, взех четири тиленола и чаша вода и се качих горе.

Почуках на вратата. Никакъв отговор. Под нея се процеждаше светлината на лампата, може би той беше заспал с книга в ръка.

Или се чувства твърде зле, за да отвори.

Отново похлопах, този път по-силно.

— Дерек? Аз съм. Донесох ти вода и тиленол.

Нищо. Улових дръжката и усетих студената метална топка в ръката си. Сигурно спеше.

Или не искаше да ми обърне внимание.

— Ще ги оставя тук.

Когато се наведох да поставя чашата с вода на пода, вратата се открехна и аз зърнах босия крак на Дерек. Изправих се. Пак беше по боксерки и погледът ми се стрелна към лицето му, търсейки безопасно място, където да се спре, ала вече бях забелязала капчиците пот, избили на гърдите му. Косата му се бе сплъстила от пот, а очите му бяха трескави, устните — отворени, трудно му беше да диша.

— Как… — започнах аз.

— Ще се оправя.

Облиза с език сухите си устни и замига бързо с очи, сякаш се мъчеше да фокусира погледа си. Подадох му чашата, той протегна ръка да я вземе през процепа и изпи голяма глътка вода.

— Благодаря.

Подадох му и тиленола.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Нищо ми няма.

Подпря се с крак на вратата, изви ръка назад и започна да се дръгне по гърба.

— Може би трябва да вземеш вана? — казах. — Студена вана за треската. Хлебната сода ще облекчи сърбежите. Мога да ти донеса.

— Не. Добре съм.

— Ако имаш нужда от нещо…

— Само от почивка. Върни се долу, преди да са забелязали, че те няма.

Тръгнах към стълбите.

— Клоуи?

Погледнах назад. Той надничаше през отвора на вратата.

— Нито дума на Саймън, ясно? За състоянието ми.

— Той знае, че не се чувстваш добре. Вече трябва да кажеш.

— Добре съм.

— Не си добре. Той ще разбере.

— Няма. Ще се погрижа за това.

Скри се вътре, вратата щракна и се затвори.

Рей си легна, но тъй и не се укроти. Говореше й се за багажа в раницата, за вещите, които бе приготвила да вземе, питаше ме дали е подбрала нужните неща и дали да не пъхне и още нещо.

Не исках да я прекъсвам. Тя се вълнуваше като малко дете, което се подготвя за първия си лагер на открито, а това бе доста странно, като се има предвид случилото се с приятелката й. Рей би трябвало да знае, че животът на улицата няма да й предложи приказни приключения.

Мисля, че за нея това бе нещо различно. Щеше да бъде със Саймън и с мен, а малко хлапета можеха да се похвалят, че са били с Бони и Клайд. Но нашето не бе простъпка, а мисия. Освен това, както Саймън и Дерек бяха казали, старите правила вече не ни засягаха.

— Щото сме особени — засмя се къркорещо тя. — Звучи толкова неубедително. Но всички го желаят, нали? Мечтаят да са особени.

Наистина ли? Какво ли не съм мечтала да бъда! Умна, разбира се. Талантлива — определено. Красива? Е, да, признавам си. Но чак пък особена?

Прекарах твърде голяма част от живота си като особено дете. Богаташчето, изгубило майка си. Новата в класа. Ученичката по драматично изкуство, която не желае да е актриса.

Да си особен означава да си различен, при това не в добрия смисъл на думата. Бих искала да съм нормална и според мен смешното в ситуацията е, че непрекъснато мечтая за нормален живот… докато съм живяла в нормални или близо до нормалното обстоятелства, което няма да се повтори никога вече.

Но в момента наблюдавах Рей, легнала по корем с кибритени клечки в ръка, как се мъчи да запали едната с голи пръсти, на лицето й е изписана решимост, граничеща с отчаяние, и аз виждах колко отчаяно желае да притежава свръхестествени способности. Аз имах такива способности, но с радост бих й ги отстъпила.

Също като в училище, където момичетата си умираха за маркови джинси, гледаха почасово деца, за да съберат пари и да си купят някой чифт, а аз най-безгрижно си носех моите, в гардероба у дома висяха още четири такива и за мен те не бяха по-различни от най-обикновени джинси. Почувствах вина, задето не ценя онова, което имам.

Ала некромантията не беше чифт скъпи джинси, а аз бях убедена, че без нея щях да си живея много по-добре. Много по-лесно. И все пак, ако на сутринта се събудя и разбера, че не мога да разговарям с мъртвите, щях ли да се разочаровам?

— Според мен се загрява — каза тя, притиснала главичката на клечката между двата си пръста.

Станах от леглото.

— Дай да видя.

— Няма — дръпна ръката си тя. — Още не. Не и преди сама да се уверя.

Дали Рей беше полудемон? Дерек каза, че полудемоните запалвали предмети с голи ръце.

На възрастта, на която бе, Рей трябваше безпроблемно да запали клечката. Но пък Дерек не бе чувал и за некромант, който се събужда една сутрин и изведнъж започва да говори с духове. Обикновено тези неща ставали постепенно.

Дали това не бе типично за развитието изобщо? Макар в книгите да пише: „На дванайсетгодишна възраст децата навлизат в пубертета и излизат от него на осемнайсет“, но това е обобщение. Има момичета като мен и момчета като Дерек, които не се побират в определения и норми.

Може пък свръхестествените способности на Рей да разцъфнат по-късно, като месечния ми цикъл. А моите способности може би се проявяват като пубертета на Дерек — промените настъпват внезапно.

Очевидно полудемоните имат нормална човешка майка и баща демон, приел човешки вид, за да й направи детето. Това пасваше на историята на Рей, чиято майка я бе изоставила при раждането, докато бащата липсваше в картинката.

— Дим! — изписка тя и сложи ръка на устата си. Размахваше кибритената клечка във въздуха. — Видях дим. Кълна се! Да, знам, че трябва да пламне, но бе страхотно! Ето, виж.

Тя откъсна още една клечка.

Полудемон ли беше Рей?

Надявах се.