Кели Армстронг
Призоваването (4)

3

Както винаги, сбирката на киноклуба започна зад кулисите, където обсъдихме някои финансови въпроси и изядохме закуските си. Внасянето на храна в аудиторията беше забранено.

Обсъдихме и късометражния филм, а аз бях включена в списъка на режисьорите — единствената първокурсничка сред избраниците. След това, докато останалите гледаха сцени от авангардни филми, аз обмислях възможностите да запиша прослушването на лента.

Измъкнах се преди края и се запътих обратно към шкафчето си.

Докато вървях натам, мозъкът ми продължаваше да работи. Внезапно ме присви стомахът и аз си спомних, че от вълнение, задето щях да участвам в късометражния филм, бях забравила да обядвам.

Бях оставила кутията си с храната зад кулисите. Погледнах си часовника. До началото на часа имаше още десет минути. Щях да успея.

Сбирката на киноклуба беше свършила. Последният бе загасил осветлението и аз нямах представа как да го включа, тъй като не можех да видя никакъв ключ. Ключове, които светят в тъмнината. Ето с какво щях да се заема, за да финансирам първия си филм. Разбира се, ще имам нужда от хора, които наистина да направят моите филми. Като повечето режисьори и аз си падах повече по идеите.

Проправях си път между редовете и на два пъти си ударих коляното някъде. Най-после очите ми свикнаха с мъждивите резервни светлини и аз зърнах стълбите, водещи зад кулисите. После стана още по-трудно.

Пространството зад сцената бе разделено със завеси на по-малки части, които служеха за складове и за гримьорни. Имаше лампи, но някой все ги загасваше. Опипах близката стена и като не открих електрическия ключ, се отказах. Бледата светлина на резервните лампички ми позволяваше да различавам силуетите на предметите. Напълно достатъчно.

Но беше доста тъмно. Страхувам се от тъмнината. Имах лоши спомени като дете, привиждаха ми се въображаеми приятели, които се криеха в тъмните ъгли и ме плашеха.

Знам, че ви звучи странно. Другите деца сънуват приятелчетата си, с които играят през деня, а аз — караконджули.

Миризмата на грим ми подсказа, че се намирам в онази част, в която са гримьорните, ала тя се смесваше с тази на нафталин и стари дрехи и не ми действаше успокояващо както преди.

Още три крачки и от устата ми се изтръгна писък, когато някаква материя се уви около мен. Бях се блъснала в завесата. Страхотно. Колко ли високо бях изпищяла? Надявах се стените да са наистина звуконепроницаеми.

Прокарах длан по надраскания полиестер, напипах цепнатината и разделих двете завеси.

Пред себе си зърнах масата. Върху нея имаше нещо жълто. Моята чанта?

Импровизираният тъмен салон пред мен сякаш бе отворил уста в широка прозявка. Илюзия, създадена от перспективата — двете, отделени със завеси части сключваха ъгъл навътре и салонът се стесняваше. Интересно виждане, особено за филм, в който искаш да създадеш напрежение. Трябваше да го запомня.

Когато започнах да гледам на коридора като на филмов декор, започнах да се поуспокоявам. Видях го като кадър, а трополенето на стъпките ми придаваше на сцената движение и непосредственост, която вкарваше зрителя в действието и го превръщаше в участник — глупавото момиче си проправя път към странния шум.

Нещо тупна на пода. Сепнах се, обувките ми изскърцаха и тъкмо този шум ме накара да подскоча. Потърках настръхналата кожа по ръцете си и се помъчих да се засмея. Аха, казах „странен шум“, нали? Отбележете шумовите ефекти, моля.

Друг шум. Шумолене. Значи в коридора с призраците си имаме и плъхове, така ли? Чисто клише. Време е да изключа препускащото си въображение и да се съсредоточа. Да режисирам сцената.

Главният герой забелязва нещо в дъното на коридора. Някаква сянка.

О, моля ви се. Да не говорим за евтини трилъри. Да направим нещо оригинално, тайнствено.

На второ място.

Какво е онова, което вижда тя? Детска кутия за закуски, яркожълта и нова, съвсем не на място в тази стара прокълната къща.

Нека кинолентата се върти. Не оставяй ума ми да се скита.

В тишината се чува хлипане, после то спира и се превръща в подсмърчане.

Плач. Точно така. От моя филм. Главният герой вижда детска кутия за храна, после долавя призрачни ридания. В дъното на коридора нещо се движи. Една тъмна сянка. Хвърлих се напред за чантата си. Сграбчих я и изчезнах.

— Клоуи! Стой!

Тъкмо напъхах недокоснатия си обяд в шкафчето и си тръгвах, когато Нейт ме спря.

Обърнах се и го видях да се провира с рамото напред през група момичета. Звънецът прозвуча и коридорът сякаш изригна в тичащи хлапета, които се блъскаха като сьомги, отправили се по насрещното течение на река. Нейт трябваше да си проправя с лакти път до мен.

— Излетя от киноклуба, преди да те уловя. Исках да те попитам дали ще ходиш на танците.

— Утре ли? Ами, да.

Той се усмихна и на бузите му се появиха две трапчинки.

— Страхотно. Ще се видим там.

Погълна го ято хлапета. Аз останах да се взирам след него. Нима Нейт бе тръгнал след мен, за да ме попита дали ще ходя на танците? Не бе същото като да ме покани да отидем заедно, но все пак. Определено трябваше да обмисля по-добре каква екипировка ми е нужна за случая.

Едно момче от горните класове блъсна раницата ми на земята и измърмори нещо като „защо си застанала в средата на коридора“. Когато се наведох да я вдигна, усетих, че нещо тече между краката ми.

Бързо се изправих и замръзнах на място, после внимателно пристъпих напред.

Божичко! Нима съм се подмокрила? Поех си дълбоко дъх. Сигурно съм се разболяла.

Коремът ми цял ден се бунтуваше.

„Виж дали можеш да се приведеш в ред и ако си много зле, вземи си такси и се прибери.“

В банята свалих гащите си и видях яркочервената течност.

Една-две минути останах да седя на тоалетната чиния, ухилена като идиот, с надеждата, че нещата, които се говореха за училищните тоалетни, са само непотвърдени слухове.

Напъхах в гащите си цял топ тоалетна хартия, вдигнах джинсите си и с клатеща се походка се измъкнах от кабината. И ето я пред очите ми — тя, която ме бе разсмивала още от есента: аптечката за санитарни материали.

Бръкнах в задния си джоб и измъкнах петдоларова банкнота, друга от десет долара и още два цента. Обратно в тоалетната кабинка. Ровичкам се в раницата си. Намирам монета от пет цента.

Вторачих се в автомата. Приближих се. Огледах надрасканата ключалка, онази, за която Бет беше казала, че можеш да я отвориш, ако имаш дълъг маникюр. Аз нямах, но ключът за апартамента ни пасна идеално.

Тази седмица аз развях знамето. Бяха ме включили в списъка на режисьорите. Нейт ме бе попитал дали ще ходя на танци. Дойде ми първата менструация. И току-що извърших първото си престъпление.

Щом се оправих, бръкнах в раницата за четката си, но вместо нея напипах тубата с боя за коса. Измъкнах я. Отражението ми в огледалото се зъбеше в усмивка.

Защо да не добавя към останалите неща в списъка и „първото бягство от час“, както и „първото боядисване на косата“? Нямаше да е лесно да си боядисам косата на мивката в училищната тоалетна, но сигурно ще е по-просто, отколкото у дома, където Анет непрекъснато шава напред-назад.

Само за двайсет минути си оцветих десетина рижави кичура. Трябваше да сваля блузата си, за да не я изцапам, и сега се бях надвесила над умивалника само по сутиен и джинси. За щастие, никой не ме видя.

Привърших с изсушаването на боядисаните кичури с хартиената салфетка, поех си дълбоко въздух, погледнах и се усмихнах. Кери беше права. Наистина ми стоеше добре.

Анет щеше да откачи. Баща ми можеше да забележи. Можеше дори да се ядоса. Но в едно бях съвсем сигурна: никой повече нямаше да ми предлага детското меню в ресторанта.

Вратата изскърца. Мушнах хартиената кърпа в боклука, грабнах блузата си и се втурнах към тоалетната кабина. Едва успях да заключа вратата, когато момичето, което влезе, се разрева. Надникнах под преградата на съседната кабина и зърнах чифт маратонки марка „Рийбок“.

Да я попитам ли дали е добре? Или така ще я разстроя още повече?

Водата в тоалетната шурна и сянката в краката ми се раздвижи. Ключалката щракна и вратата на кабината се отвори. Но щом водата бликна от крана, момичето захлипа още по-силно.

Водата спря. Ролката с хартиените кърпи изскърца. Шум от мачкане на хартия. Вратата се отвори. После се затвори. Плачът продължи.

По гърба ми полазиха тръпки. Казах си, че сигурно си е променила решението и че ще остане тук, докато напълно се оправи, но тя хлипаше току под носа ми. Беше в съседната кабинка.

Стиснах ръцете си в юмруци. Сигурно си въобразявам.

Бавно се наведох. Под разделителната стена не се виждаха обувки. Наведох се още повече.

Не видях обувки и в другите кабини. Хлипането престана.

Нахлузих блузата си и побързах да изляза от кабината, преди да го чуя отново. Когато вратата се затвори зад гърба ми, наоколо се възцари тишина. Пуст коридор.

— Ти!

Извърнах се и видях пазача да идва към мен. Въздъхнах облекчено.

— Т-тоалетната — казах. — Бях в тоалетната.

Той се приближаваше. Не го познавах. Може би беше на възрастта на баща ми, късо подстриган, облечен в униформата на училищната ни охрана.

— С-сега влизам в час.

Тръгнах.

— Ти! Веднага се върни. Искам да говоря с теб.

Чуваха се само моите стъпки. Моите. Защо не чувах неговите?

Ускорих темпото.

Погледът ми се замъгли. На около три метра пред мен въздухът трептеше, оформяше се фигура, облечена в ризата и панталоните на пазача ни. Обърнах се и хукнах да бягам.

Мъжът изръмжа и ръмженето му проехтя по целия коридор. Откъм ъгъла се зададе един ученик и за малко да се блъсне в мен. Измърморих нещо за извинение и погледнах през рамото си назад. Пазачът беше изчезнал.

Издишах и затворих очи. Когато отново ги отворих, синята униформена риза бе на сантиметри от лицето ми. Вдигнах поглед и от устата ми се изтръгна писък.

Той приличаше на манекен, който е стоял близо до огън. Лицето му бе изгоряло. Беше се стопило. Едното му око се пулеше в мен. Другото се бе свлякло до скулата му, страната му бе хлътнала навътре, устните му — увиснали, кожата му светеше безформена и.

Разкривените му устни се отлепиха една от друга.

— Може би сега вече ще ми обърнеш внимание.

Затичах се презглава по коридора. Тъкмо отминавах една класна стая, когато вратата се отвори.

— Клоуи? — Мъжки глас.

Продължих да тичам.

— Отговори ми! — Ужасяващият неестествен глас изръмжа по-близо. — Знаеш ли от колко време ме държат тук?

Стрелнах се през вратата към стълбите и полетях нагоре.

Нагоре ли? Всички глупави героини се втурват нагоре!

Бързо завих на площадката и поех към следващия етаж. Пазачът с усилие се качваше след мен, уловил се здраво за парапета с разтопените си меки пръсти, чиито кости бяха пробили плътта и стърчаха навън.

Стрелнах се през вратата и запрепусках по главния коридор.

— Чуй ме, глезло. Искам да ми отделиш само пет минути, не повече.

Втурнах се в най-близката празна стая и затръшнах вратата след себе си. Докато отстъпвах заднешком към центъра й, пазачът прекрачи прага. Влезе направо, без да отваря вратата.

Отвратителното му разтопено лице бе изчезнало и сега той изглеждаше съвсем нормално.

— Така по-добре ли е? Ще престанеш ли да пищиш, за да поговориш с…

Втурнах се към прозореца и затърсих начин да го отворя, но видях, че той беше на огромна височина от земята. Поне девет метра над паважа.

— Клоуи?

Вратата се отвори широко. Влезе заместник-директорката госпожица Уо с учителя по математика, господин Травис, и един учител по музика, чието име не можах да си спомня.

Като ме видя до прозореца, госпожица Уо протегна ръце и препречи пътя на мъжете.

— Клоуи? — повика ме тя с тих глас. — Миличка, трябва да се махнеш от този прозорец.

— Аз просто…

— Клоуи.

Смутих се и отново погледнах към прозореца.

Господин Травис се стрелна покрай госпожица Уо и се хвърли върху мен. Двамата паднахме на пода и въздухът излезе от дробовете ми. Докато се мъчеше да се изправи, без да иска господин Травис ме ръгна с коляно право в корема. Паднах възнак, свих се надве и захърках.

Като отворих очи, видях, че пазачът се е надвесил над мен. Изписках и се помъчих да стана, ала господин Травис и учителят по музика ме притискаха към пода, докато госпожица Уо бръщолевеше нещо по мобилния телефон.

Пазачът се надвеси през господин Травис.

— Сега ще говориш ли с мен, момиче? Не мога да се измъкна.

Заритах, като се целех в пазача и се мъчех да се откопча от учителите. Но те ме стиснаха още по-здраво. Едва дочух как госпожица Уо каза, че помощта пристига. Пазачът мушна лицето си в моето и то отново се превърна в онази разтопена ужасна маска, аз се взирах съвсем отблизо в изпъкналото му око, почти изхвръкнало от очната кухина.

Прехапах език, за да не изпищя. Устата ми се напълни с кръв. Колкото повече се мъчех да се освободя, толкова по-здраво ме държаха учителите — извиха ми ръцете и остра болка прониза цялото ми тяло.

— Не го ли виждате? — виках аз. — Ето го! Моля ви. Моля ви, моля ви, умолявам ви! Махнете го от мен. Махнете го!

Те не ме слушаха. Продължих да ритам, да се карам, ала те ме държаха здраво, докато изгорелият ми се присмиваше.

Двама униформени мъже влязоха през вратата. Единият се втурна да помага на учителите, а другият мина встрани, така че не го виждах. Нечии пръсти се впиха в ръката ми. Усетих бодване. Мраз скова вените ми.

Стаята се разлюля. Пазачът започна да изчезва, а образът му ту светваше, ту изгасваше.

— Не! — крещеше той. — Трябва да говоря с нея. Не разбирате ли? Тя ме чува. Искам само да…

Когато парамедиците ме сложиха на носилката, гласът му съвсем изчезна. Вдигнаха я и тя ме залюля. Люлееше се като слон. Веднъж се бях качила на слон с мама в зоологическата градина — мислите ми се отплеснаха натам. Мамините ръце около мен, смехът.

Яростният рев на пазача прекъсна спомените ми.

— Не ми я вземайте! Тя ми трябва!

Люлея се. Върху гърба на слона. Мама се смее.