Кели Армстронг
Призоваването (39)

38

Саймън се съмняваше в свръхестествените способности на Рей. Имало огнени полудемони, но на петнайсетгодишна възраст тя трябвало да умее повече неща от това да оставя белези, които трудно биха могли да минат за изгаряния от първа степен. Не мислеше, че лъже. Според него тя просто гореше от желание сама да си повярва.

Подозирах, че е напълно прав. Изоставена още при раждането си, изместена в сърцето на майка си от по-малките си братя и сестри, захвърлена в Лайл Хаус с непознати и отдавна забравени от родителите си деца, да е нещо специално означаваше много за Рей. Онази сутрин го бях прочела по лицето й — сияещо от вълнение.

Човекът, който най-бавно отхвърли идеята, бе Дерек. Той не изрази увереност, че Рей е полудемон, но с мълчанието си показваше, че обмисля подобна вероятност. Споменът за предишната нощ още го глождеше — както и мен, — тъй като опитите ни да открием, или да отхвърлим всякаква връзка между нас, Лайл Хаус и труповете на хората със свръхестествени способности, погребани в килера на мазето, се бяха осуетили. Ако Рей действително беше полудемон, а Лиз шаман, вероятността да сме попаднали случайно в този дом бе сведена до нула.

Можеше да се спори по въпроса дали дом за групово пребиваване на момичета и момчета с душевно разстройство е обичайно място за деца със свръхестествени способности, особено за онези, които не знаят какво са всъщност. Симптомите ни биха могли да бъдат обработени по такъв начин, че да наподобяват тези на известни психични разстройства и тъй като на всички е известно, че човек не може да контактува с мъртви или изгорели хора, че не е възможно да захвърлиш дете с такава сила, че то да си счупи врата, ставаше очевидно, че сме болни. Някои от нас халюцинират, други биват хипнотизирани от огъня, трети дават израз на неконтролируемия си гняв.

Ала при Тори, с нейната бърза промяна на настроенията, нямаше нищо паранормално.

Очевидно, Питър е бил тук поради изостреното му състояние на тревожност, което също не пасваше на предположенията ни.

И все пак, не можех да отхвърля усещането си, че нещо ми убягва, че е пред очите ми, но умът ми се разсейва от други проблеми и аз не мога да го видя. Подозирах, че и Дерек чувства същото.

Всички се съгласихме, че Рей трябва да дойде с нас, независимо дали има свръхестествени способности, или не. Дерек по-скоро се колебаеше — да я „вземем ли с нас“ или да „рискуваме тя да остане тук“. Ами ако за отмъщение ни издаде на сестрите? Не бях на същото мнение, но се питах: „Ами ако след нашето изчезване те я притиснат яко?“

Единственото условие, което Дерек постави, беше да пазим подробностите за нашите способности за себе си, както и плановете си — поне на първо време.

 

 

Казах на Рей, а после Дерек пусна бомба, която никой от нас не очакваше. Трябваше да потеглим същата нощ.

Тъй като беше събота, щяхме да използваме целия ден за подготовка, а домакинската работа щеше да ни послужи за извинение, за да надникнем във всяко ъгълче на къщата и да си осигурим провизии. Тази вечер госпожица Ван Доп отсъстваше, а дежурната сестра нямаше да заподозре, че сме намислили нещо. По-добре беше да тръгнем веднага, преди нещата да са се объркали.

След като преминах през етапа „Боже мой, имате предвид довечера!“, трябваше да се съглася, че колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре.

И така, докато Рей почистваше банята за момичета и ме пазеше, аз събрах багажа.

Много пъти бях събирала багажа си за лагер, ала не можеше да става и дума за сравнение между двете — това сега бе изтощителен труд. Замислях се за всяка вещ — дали ще ни е чак толкова необходима, няма ли да заеме много място и няма ли да е по — добре да си я купя, ако ми потрябва.

Извадих четката, прибрах гребена. Задължително дезодоранта. Айподът и гланцът за устни може и да не бяха жизненоважни за мен, но пък имаха малки размери и не ми се струваше кой знае колко да ги нося със себе си. Сапун, четка за зъби, паста за зъби — щях да си ги купя, тъй като не можех да си позволя да ги прибера от банята и някой да забележи липсата им.

После дрехите. Беше все още хладно, особено през нощта. Трябваше да наблегна на пластовете при обличането. Опаковах вещите си така, както ме бе научила леля Лорън, когато прекарахме една седмица във Франция. Ще си облека потник, пуловер с дълги ръкави, тениска и джинси. В чантата си напъхах още две тениски, един пуловер и три чифта къси чорапки и бельо.

Дали щеше да е достатъчно? Колко време щяхме да се крием?

Избягвах да си задавам този въпрос. Саймън и Дерек изглежда мислеха, че много бързо ще намерим баща им. Саймън правеше магии и трябваше само да ги разхвърля из различни части на Бъфалоу.

Изглеждаше лесно. Но не беше ли твърде лесно?

Бях видяла израза в очите им. Очите на Дерек едва прикриваха тревогата му. Тези на Саймън излъчваха инат и решимост. Когато ги притиснах, и двамата признаха, че ако не успеят да намерят баща си, ще се свържат с други като тях — с хора, притежаващи свръхестествени способности.

Ако диренето продължи по-дълго време, аз имах дебитна карта с парите, оставени ми от татко. Саймън и Дерек също имаха карта с парите, които техният баща бе спестил за тях — поне по хиляда долара на човек, така си мислеха. Трябваше незабавно да изтеглим колкото е възможно по-големи суми, докато още никой не знае, че сме изчезнали и докато не са започнали да ни преследват. Дерек щеше да задържи картата си и известна сума в брой, в случай че му потрябват, а ние двамата със Саймън щяхме да разчитаме всеки на своите пари.

Щяха да ни стигнат.

Каквото и да станеше, нямаше да умрем от глад, но нямаше да е лошо да си взема още една блуза.

Блуза. Това ми напомни…

Напъхах раницата си под леглото и се промъкнах в стаята на Тори. Вратата бе открехната.

Забелязах, че леглото на Тори беше празно.

— Ало? — леко побутнах вратата аз.

Тя скочи от леглото, което бе на Рей, преди да се премести при мен, и измъкна слушалките от ушите си.

— Дълго ли чука?

— Аз… мислех, че си долу.

— О, значи си искала да се възползваш от положението, така ли? Да задействаш малкия си план?

Отворих вратата и влязох.

— Какъв план?

— Онзи, който замисляте ти и бандата ти. Видях ви да се въртите наоколо и да заговорничите срещу мен.

— Хм?

Тя завърза жиците на слушалките си около плейъра, като ги стегна с такава сила, сякаш си представяше как ги увива около шията ми.

— За глупачка ли ме смятате? Не си толкова сладка и невинна, каквато изглеждаш, Клоуи Сондърс. На първо място, ти съблазни гаджето ми.

— Гадже. Съблазнила съм го?

— После се метна на врата на онзи дълъг и отвратителен субект, Дерек, а трябва да си наясно, че той се отнася към теб като към скимтящо кутре.

— Моля?

— И най-накрая, за да се увериш, че всички в къщата са против мен, привличаш на своя страна и Рейчъл. Не си въобразявай, че съм пропуснала малкото ви съвещанийце тази сутрин.

— И си мислиш, че ние… плетем заговор против теб? — Изсмях се и облегнах гръб на скрина. — Как усети егото си през вратата, Тори? Не се интересувам от отмъщение. Не се интересувам и от теб. Ясно ли ти е?

Тя се свлече до ръба на леглото, петите докоснаха пода, очите се свиха и се превърнаха в тесни цепки.

— Мислиш се за много умна, така ли?

Отпуснах се назад с нарочно преувеличена въздишка.

— Никога ли не спираш? Като счупена грамофонна плоча си. Аз, аз, аз. Целият свят се върти около Тори. Нищо чудно, че дори майка ти те мисли за разглезено…

Млъкнах, но вече беше късно. За миг Тори замръзна. После бавно се сви обратно в леглото.

— Не исках…

— Нужно ли ти е нещо, Клоуи? — искаше да ме захапе с думите си, ала гласът й бе тих, уморен.

— Блузата на Лиз — отвърнах след секунда аз. — Рей ми каза, че си взела назаем зеления й суичър.

Тя посочи към скрина.

— Вътре е. В средното чекмедже. Поразрови се, после пак можеш да сгънеш дрехите.

Само толкова. Никакво: „Защо ти е?“ или „Тя ли ти каза да я вземеш?“.

Погледът й беше дистанциран. Сънена ли беше? Или не обръщаше внимание на нищо около себе си?

Намерих блузата. Смарагдовозелен суичър. Лична вещ.

Затворих чекмеджето и се изправих.

— Взе каквото ти трябваше — каза Тори. — Сега тичай да си играеш с другарчетата си.

Аз отидох до вратата, хванах дръжката, после се обърнах към нея.

— Тори?

— Какво?

Исках да й пожелая късмет. Исках да й кажа, че се надявам и тя да намери онова, което търси, което й бе нужно. Исках да й кажа, че съжалявам.

При всичко онова, което се случи в Лайл Хаус, както и при откритието, че поне трима от нас не са за тук, не беше трудно да се забрави, че мястото на някои деца бе наистина в дома.

Тори имаше проблеми. Да очаквам да се държи като нормално момиче на моята възраст, а после, като видя, че не се държи по този начин, да я отбягвам и да я обиждам, бе все едно да се присмивам на бавноразвиващите се деца в училище. Тя имаше нужда от помощ, от подкрепа и внимание и не беше получавала тези неща от никого, освен от Лиз.

Стиснах блузата на Лиз в ръце и се опитах да й кажа нещо, ала всяка моя дума в момента би прозвучала не на място, снизходително.

Така че изрекох само онова, което можех:

— Довиждане.