Кели Армстронг
Призоваването (38)

37

Закусих с Тори. Сигурна бях, че предишния ден тя се бе надявала да види как ме изнасят от къщата, завързана за носилката, да крещя, вбесена след часовете, прекарани в мрака със запушена уста и със завързани ръце и крака. Но тази сутрин тя седеше и дъвчеше с вперен пред себе си поглед и с безизразно лице, сякаш се бе предала.

Ако бях казала на лекарите какво е направила, щяха да я изхвърлят от дома, без значение колко важна бе майка й. Може би когато излязох от ниското мазе и не се разбъбрих, тя е разбрала колко близко е била до преместването. Вероятно беше осъзнала, че номерът й можеше да е фатален за нея.

Вероятно дори се чувстваше зле заради поведението си. Може би очакванията ми бяха твърде големи, но съдейки по изражението на лицето й, тази сутрин вражда помежду ни нямаше. Беше я изключила от системата си, защото бе осъзнала каква голяма грешка е щяла да направи. Колкото и да ми беше трудно да седя до нея след мъките, които ми бе причинила, не й направих удоволствието да й го покажа. Така че седнах на мястото си и си наложих да се храня, сякаш нищо не се бе случило.

Всяка лъжица овесена каша падаше в стомаха ми като буца втвърден цимент. Не само че трябваше да се храня с човек, който за малко да ме убие, но трябваше да измисля какво да правя и с Рей. Как да кажа на момчетата? Дерек със сигурност щеше да ме порицае.

Бях погълната в мислите си до такава степен, че бях забравила за снощната ни разходка.

Спомних си за нея едва след като си взех душ, върнах се долу и чух дежурната през почивните дни сестра, госпожица Абду, да споменава думата „врата“ и „нова ключалка“.

Нима бяха разбрали?

— Д-р Давидоф иска да поставим по-сигурна ключалка — отвърна й госпожа Талбът. — Не знам дали правят такива за вътрешни врати, но ако не намерите в железарския магазин, ще повикаме Роб да смени цялата врата. След случилото се вчера, д-р Давидоф не иска децата да влизат в килера с ниския таван.

Говореха за вратата на мазето. Въздъхнах с облекчение и продължих надолу по стълбите.

Слязох, тъкмо когато Саймън надникна от трапезарията.

— Така си и мислех. Дръж! — Той ми подхвърли една ябълка. — Знам, че обичаш зелените. Дерек има цял куп такива. — Повика ме да вляза. — Седни да я изядеш с нас. Ще имаш нужда от сили. Днес е събота, което означава, че ние поемаме всички грижи за къщата.

Когато минавах покрай него, той прошепна:

— Добре ли си?

Кимнах с глава. Той затвори вратата. На масата нямаше никой.

— Как е Дерек? — попитах, като се стараех да говоря тихо.

— В кухнята е, попълва запасите си. Чух, че снощи сте имали малко приключение.

Дерек бе настоял да кажем на Саймън, че съм се свързала с духовете по негово настояване, така че ако решат да го изгонят, цялата вина да падне върху Дерек.

Помислих си, че бърза да грабне славата за себе си — уж сам е разбрал желанието на духа, който ми се явява. Ала по лицето на Саймън разбрах, че се кори за нещо, което е пропуснал. Зарадвах се, задето не обвинява мен за пропуска си.

Настаних се на масата и Дерек влезе с чаша мляко в едната ръка и сок в другата.

Саймън се пресегна да вземе едното, ала Дерек постави и двете до своята чиния и изръмжа:

— Сам си вземи.

Саймън скочи на крака, тупна Дерек по гърба и бавно тръгна към кухнята.

— Добре ли си? — попитах шепнешком аз.

Дерек хвърли поглед към затварящата се след Саймън врата. Не искаше Саймън да разбере, че не му е било добре. Това не ми хареса и двамата разменихме втренчени погледи, ала положението на брадичката му говореше, че не е склонен да го обсъждаме.

— Добре съм — изръмжа след секунда той. — Тиленолът прогони треската. Тъмни кръгове очертаваха леко зачервените му очи, но и моите бяха зачервени. Беше бледен, а акнето му се червенееше повече от друг път. Уморен, ала се оправяше. Очите му не блестяха трескаво и по начина, по който нападна овесената каша, разбрах, че не бе изгубил апетит.

— Взех ли изпита, д-р Сондърс? — измърмори през зъби той.

— Мисля, че да.

Дерек изсумтя и си сложи още от кафявата захар в купата.

— Било е някаква реакция, както вече ти казах.

Той изгълта три препълнени лъжици с каша. После, без да откъсва поглед от закуската си, рече:

— Какво има?

— Нищо не съм казала.

— Нещо става. Какво?

— Нищо.

Той се обърна и ме погледна в очите.

— Наистина ли?

— Да.

Когато Саймън се върна, Дерек изсумтя и продължи да нагъва кашата.

— Видяхте ли списъка с домакинските задължения тази сутрин? — попита той и ми подаде чаша портокалов сок. Седна и взе захарницата. Дерек я грабна от ръката му и си сложи още захар в кашата. Двамата си размениха погледи. Саймън си изпи портокаловия сок и каза:

— Дежурни сме по двор. Ван Доп иска да изгребем миналогодишната шума от градината.

Докато той говореше, Дерек отново вдигна очи към мен и ме погледна с изучаващ поглед.

Извърнах очи и отхапах от ябълката си.

 

 

Съботата беше ден за къщна работа. Обикновено недоволствах, предпочитах да съм на училище, ала днес нещата вървяха идеално. В отсъствието на д-р Джил, госпожица Уенг и госпожица Ван Доп, госпожица Абду тичаше да изпълнява поръчки, а госпожа Талбът попълваше някакви документи. Тъй като ние се занимавахме с къщата, имах извинение да изведа Саймън навън — предложих да му помогна в чистенето на двора, докато Дерек е горе и сменя спалното бельо.

— Наумила си си нещо — каза Саймън, когато се отдалечихме достатъчно, за да не ни чуе някой.

— Моля?

Той се наведе да завърже връзките на гуменките си, лицето му бе обърнато надолу.

— За бягството. Боиш се от Дерек, защото ще ти се скара, ще се разфучи в лицето ти.

— Това не е…

— Не, всичко е наред. На първо място бях изненадан, че изобщо го предложи. Изненадах се в добрия смисъл на думата, но ако си променила решението си — добре, не те виня.

Продължих към бараката.

— Тръгвам с теб… освен ако ти не си променил решението си да ме вземеш.

Той отвори вратата на бараката, направи ми знак да го почакам и изчезна в тъмните дебри, а след него се завихриха облаци прах.

— Вероятно би трябвало да заявя, че нямам нужда от ничия помощ. Но да ти кажа ли честно? — Думите му бяха придружени от трополене и дрънчене, докато се ровеше из инструментите и се мъчеше да открие греблото. — Макар да не очаквам неприятности, още един чифт очи ще ми дойдат добре в подобна ситуация.

— По-добре ще ми е да съм вторият чифт, които да останат тук и да чакат помощ отвън — изрекох аз, когато той се появи с двете гребла в ръце.

— Имаш предвид Дерек, нали?

— Не, не беше удар под кръста. — Затворих вратата на бараката и заключих катанеца. — Снощи той ми обясни защо остава. Заради онова, което е сторил. Което вече знаех, защото…

— Прочела си досието му?

— Аз-аз…

— Проверила си го, след случката в мазето. Така предполагаше и той. Много умно.

Той ми махна с ръка да започнем от най-отдалечения ъгъл, покрит като с килим от миналогодишни изгнили листа.

— Не му позволявай да злоупотребява с теб по този повод. И той прочете твоето.

Свих рамене.

— Резултатът е равен.

— Той прочете твоето, преди ти да прочетеш неговото. Бас ловя, че не ти го е казал, когато ти си му признала за неговото досие.

— Не, не ми каза.

Той започна да гребе. В продължение на минута Саймън мълчеше, после хвърли поглед към мен.

— Обзалагам се, че и не ти е казал как стана всичко. Имам предвид боя. Поклатих глава.

— Само спомена, че човекът не бил насочил оръжие към него. И толкова.

— Случи се миналата есен. Беше се преместил в едно затънтено градче извън Олбани. Не искам да засегна малките градчета, убеден съм, че там е много хубаво… за някои хора. Огнища на културата и прочее. Но баща ми си намери работа в Олбани и това бе единственото място, където успя да наеме жилище преди началото на учебната година.

Той отведе с греблото си листата до купчината, която бях започнала.

— Аз се мотаех зад училищната сграда и чаках Дерек да свърши разговора си с учителя по математика. Опитваха се да съставят специална програма за него. Малко училище; не е срещало момчета като Дерек. Нито като мен, както се оказа по-късно.

От корена на едно дърво изскочи мишка и Саймън се наведе да види къде е дупката й и дали няма да наизлязат още мишлета.

— Подскачах с топката около баскетболния кош, когато трима от по-големите момчета се приближиха до мен. Носеха бухалки и още щом ги зърнах, ми замириса на бой. Нямах намерение да се противя — ако бяха поискали да играят, щях да се оттегля. Вятърът се втурна и разхвърли листата наоколо. Саймън въздъхна, раменете му увиснаха.

Направих му знак да продължи, докато аз разчистя.

— Само че на тях не им трябваше игрището. Идваха за мен. Изглежда майката на едното момче бе работила в някаква японска закусвалня, преди да бъде закупена от виетнамци, а те я бяха уволнили. Случило се преди година, но, естествено, момчетата ме свързаха със станалото. Заявих, че колкото и да им се струва чудно, азиатците са от различни националности, които нямат нищо общо помежду си, при това не всички са собственици на закусвални.

Той престана да гребе.

— Когато им казах, че не съм виетнамец, едното момче попита какъв съм. Аз съм американец, но реших да удовлетворя любопитството им и обясних, че дядо ми е дошъл от Южна Корея. Е, как можех да знам, че чичото на другото момче е бил убит в Корейската война? Ако това момче изобщо бе влизало в час по история, сигурно е проспал урока. Според него корейците били обявили война на американците. Поправих грешката му. Е, да, проявих се като всезнайко. Баща ми винаги ми казваше, че ако не мога да си затварям устата, по-добре да поработя повече върху магиите за защита. И тогава… — Той започна отново да гребе и заговори с тих глас: — Той се оказа прав. Доста бърборя, но не казвам кой знае какво, нали знаеш? Все глупости. Помня само, че едното момче измъкна джобно ножче. Не беше отворено и аз се зверих като идиот и се чудех какво е това. Мобилен телефон ли? МР3 ли? После — щрак! — и острието излезе. Помъчих се да отложа нападението, но вече беше късно. Другото момче ме ритна, изгубих равновесие и паднах. Онзи с ножа се надвеси над мен и аз започнах да подготвям защитната си магия, когато Дерек със страшна скорост се втурна иззад ъгъла към нас. Сграбчи момчето с ножчето, хвърли го на една страна, сграбчи и другото момче, третото хукна да се спасява. Второто се изправи — беше добре — и хукна след другаря си. Но първото момче? Онова, което той откопчи от мен?

— Не е могло да се изправи на крака — прошепнах аз.

Саймън подхвана едно листо със зъба на греблото.

— Дерек беше прав. Нямаше огнестрелно оръжие. Но знаеш ли какво? — Той вдигна поглед и се взря в очите ми. — Ако някой тръгнеше към Дерек с оръжие в ръка, той щеше да запази спокойствие и да постъпи много по-умно. Но тогава не той, а аз бях в опасност. Разликата е голяма. Татко казва, че това е в природата му. — Отново се зае да рине усърдно и наоколо се разхвърча трева, примесена с кал. — Ето как стана всичко. Проявих се като всезнайко, но не успях да се спася от шепа селяндури, а сега Дерек.

Млъкна и аз разбрах, че не само Дерек обвинява себе си за случилото се.

— Както и да е — продължи след минута той, — нали не ме доведе тук, за да говорим за това? И ако продължа да дрънкам, Дерек ще ни завари заедно. Имам чувството, че нямаш желание да обсъждаш подобни неща с него.

— Така е.

Казах му за Рей.

— Не знаех как да реагирам и само влоших нещата, но пък тя ме завари напълно неподготвена. Сега Дерек ще си помисли, че съм се изтървала, или че съм се разплямпала пред приятелката си, споделила съм тайните си, но това не е истина, кълна се.

— Знам. Ти не си такава. — Той се подпря на греблото. — Рей е права по отношение на Брейди. Използвах защитна магия срещу него. Постъпих безотговорно и глупаво, но след случилото се с онези момчета, исках да реагирам бързо, нали разбираш? Видях как Брейди се опитва да си го изкара на Дерек, и реагирах.

— Искал си да облекчиш обстановката.

— Така е. И ако снощи Рей ви е усетила, вината е на Дерек. Трябвало е да бъде нащрек.

Слухът му е изключително развит, както и… — той направи пауза — … зрението му. Той вижда доста добре в тъмнината, по-добре от нас. Трябвало е да забележи Рей, но вероятно е бил много зает да мисли за бягството.

Не беше толкова зает, а имаше треска и не се чувстваше добре.

Саймън продължи:

— Освен това, забеляза ли настроението му? По-раздразнителен е от друг път. Счупи душа в банята. Чу ли за това? — Той поклати глава. — Измъкна цялата дръжка и трябваше да излъжа Талбът, че сме я изгубили. Но колкото до Рей, ще се наложи да й кажем.

— Според теб тя като нас ли е? Със свръхестествени способности?

— Възможно е да е полудемон. Но ако е такава, какво означава това за нас, вътре в дома? Четирима от всичките пет деца? А може и Лиз да е такава, може да е шаман? Не ще да е съвпадение. Не е възможно.

Той млъкна за миг и додаде:

— После ще му мислим. Сега повече ме притеснява фактът, че тя знае плана ни.

— Не просто го знае. Иска да се включи в него.

Саймън изруга под нос.

— Ще имаме полза от нея — рекох. — Тя познава живота навън много повече от мен.

— И от мен. Просто… — той сви рамене. — Убеден съм, че Рей е страхотна, но исках да сме само двамата.

Хвърли поглед към мен. Сърцето ми заби учестено.

— Имам много за разказване. — Той докосна горната част на дланта ми, като се наведе толкова близо към мен, че усетих дъха му в косите си.

— Какво за Рей? — попита някакъв глас.

Обърнахме се и видяхме Дерек да прекосява моравата.

Саймън изруга.

— Никой ли не ти е казвал, че чувството ти за ритъм не е наред?

— Ами, затова не свиря на барабани. Кажете, какво става?

Казах му.