Кели Армстронг
Призоваването (36)

35

Дерек се оттегли в тъмното, като ме остави сама, седнала с кръстосани крака, с електрическото фенерче пред мен на пода. Колкото и да исках да го използвам срещу тъмнината, аз го бях оставила настрана, светлинният лъч бе насочен към мястото, където бяхме погребали телата с надеждата, че ако земята се размърда, Дерек ще ме предупреди, преди да вдигна мъртвите от техните гробове.

За да освободя духовете от труповете им, бях прибягнала до визуализиране и сега го направих отново. Представих си, че дърпам духа от всеки труп и го влача като факир, който изважда дълъг до безкрайност шал от ръкава си.

На няколко пъти долових проблясък, който мигновено изчезваше. Продължавах да работя, бавно и упорито, като се съпротивлявах на желанието си да се концентрирам по-силно.

— Какво искаш? — изстреля женски глас, толкова близо и толкова ясно, че аз грабнах фенерчето, убедена, че някоя сестра ни е открила.

Ала лъчът освети фигурата на жена, облечена в комплект — пуловер и жилетка. От кръста нагоре. Стоеше изправена, главата се опираше в ниския таван, което означаваше, че тялото й е „погребано“ до кръста в мръсния под. Може би беше трийсетгодишна, с русо кокче на тила. Острите й черти бяха сковани от досада.

— Е, некромантке, какво искаш?

— Кажи й да ни остави — изхленчи мъжки глас в мрака.

Насочих фенерчето натам, но успях да различа само блед силует на отсрещната стена.

— Искам с-само да поговорим — казах.

— Разбрахме — изстреля жената. — Като викаш, дърпаш и дотягаш, докато ни изкараш насила навън.

— Не ис-сках.

— Не можеш да ни оставиш на мира, така ли? Не ти стигна, че ни върна обратно в телата ни. Знаеш ли какво е? Да си седиш и да се наслаждаваш на приятния следобед и ни в клин, ни в ръкав да се озовеш обратно в тялото си, да започнеш да дращиш, за да излезеш на повърхността, ужасен, че може да си уловен в капан от някой видиотен некромант, който е тръгнал да си търси зомбита, за да му слугуват?

— Не исках да…

— О, чуваш ли я, Майкъл? Не била искала. — Жената се приближи към мен. — Значи, ако случайно пусна на свобода пъкления огън над главата ти, няма да е кой знае какво, защото не съм искала, така ли? Ти притежаваш сила, момиченце, и по — добре се научи да я използваш както трябва, преди някой да реши да ти даде добър урок. Призови ме пак и ще видиш.

Тя започна да избледнява.

— Почакай! Ти си… — мъчех си да си спомня как Саймън бе нарекъл жената магьосница — „вещица“ си, нали? Какво ти се е случило?

— Убиха ме, в случай че не виждаш добре.

— Задето си вещица ли?

Тя се втурна обратно с такава скорост, че аз подскочих.

— Искаш да кажеш, че сама съм си го причинила, така ли?

— Н-не. Самюъл Лайл, собственикът на тази къща, ли те уби? Защото си била вещица?

Устата се изкриви в противна усмивка.

— Убедена съм, че получи допълнително удоволствие от факта, че съм вещица. Не трябваше да се доверявам на магьосник, но бях глупачка. Отчаяна глупачка. Сам Лайл ни обеща лесен живот. А ние всички мечтаем за това, нали така? Власт безценна. Сам Лайл бе продавач на сънища. Продавач на лек живот. Или пък побъркан. — Отново същата противна усмивка. — Тъй и не разбрахме кое от двете беше той, нали, Майкъл?

— Побъркан — долетя шепот някъде отзад. — Помниш ли какво ни правеше.

— Да, но с наше желание. Поне в началото. Виждаш ли, момиченце, научният напредък се основава на експеримента, а за експеримента са нужни субекти, та двамата с Майкъл бяхме тъкмо такива субекти. Опитни мишки, жертви на един безумец.

— Ами аз?

Тя се подсмихна.

— Какво за теб?

— Това има ли нещо общо с присъствието ми тук? В този момент? В дома има още като нас. Деца със свръхестествени способности. Събрали са ни в дом за групово пребиваване.

— Опити ли правят с вас? Завързват ли ви за леглата, пускат ли ви електрически ток, докато си отхапете езиците?

— Н-не. Н-нищо подобно.

— Тогава бъди благодарна на съдбата и престани да ни дотягаш. Сам Лайл е мъртъв и — ако съдбата е благосклонна към нас — вече е изгнил в пъкъла.

Образът й пак започна да избледнява.

— Почакай! Трябва да разбера.

— Ами, разбери го! — И пак се върна обратно. — Ако си мислиш, че си тук заради някакъв си умрял магьосник, значи и ти си побъркана колкото него, но аз нямам отговори за теб. Аз съм сянка, а не оракул. Какво търсите тук, в къщата, където умрях? Откъде да знам? И какво ме интересува?

— В беда ли съм?

Тя изкриви уста.

— Нали имаш свръхестествени способности? Значи непрекъснато си в беда.

 

 

— Изпълнихме мисията, но нищо не научихме. Сега въпросите са дори повече — казах аз, когато влязохме в пералното помещение и започнахме да изтупваме дрехите си. — Вече можеш окончателно да се прибереш и да си легнеш.

Дерек поклати глава.

— Няма значение. Няма да мога да заспя.

— Заради тях ли? Съжалявам. Не исках.

— Когато почука на вратата, аз и без друго не спях. — Той издърпа едната си обувка и отми мръсотията от подметката си в умивалника. — Заради треската или кой знае защо. Напрегнат съм. Неспокоен. — Мускулите на ръката му заподскачаха като по команда. — Работата е там, че не правя достатъчно физически упражнения. Не става само с подхвърляне на топка, както правим двамата със Саймън. Нужно ми е повече… пространство. Повече движения. Мисля, че причината е тази — и той потърка по-силно гърчещите се мускули.

— Не можеш ли да помолиш да ти дадат екип за тренировки? Изглежда, гледат с много добро око на подобни занимания.

Той хвърли бърз поглед към мен.

— Нали чете досието ми? Нима наистина очакваш да ми купят комплект гирички и боксова круша? — Той се огледа. — Уморена ли си?

— След всичко това? Не.

— Не искаш ли да подишаш малко чист въздух? Да излезем и да се поразходим?

Засмях се.

— Да, ако нямахме онзи незначителен проблем с охранителната система на вратата.

Той прокара пръсти през косата си и отърси мръсотията, която бе насъбрал в мазето с ниския таван.

— Знам кода.

— Моля?

— Нали не мислиш, че ще карам Саймън да избяга, а няма да знам кода на охранителната система? Можем да излезем навън и наистина трябва да поогледаме наоколо, да определим пътищата за бягство, скривалищата. Не съм ходил много по екскурзии, така че не знам какво има в съседство.

Скръстих ръце на гърдите си.

— Можеш да излизаш когато си поискаш, така ли? И да правиш необходимите физически упражнения? Но никога не си го правил?

Той пристъпваше от крак на крак.

— Никога не съм си го помислял.

— Разбира се, че не си. Но щом алармата се изключи, може да се включи сигнализация „Внимание!“. Така че, ти не си се възползвал от възможността да го разбереш. Но сега вече трябва. Ако ни хванат, е, и без друго всички си мислят, че навсякъде ходим заедно. Ще ни накажат, задето сме се опитали да излезем, но няма да е същото, ако ни хванат двамата със Саймън, докато се мъчим да избягаме.

Той се почеса по ръката.

— Идеята си я бива.

— Никога обаче не ти е хрумвала.

Той не каза нищо. Въздъхнах и се отправих към стълбите.

— Клоуи — обади се той. — Почакай. Аз…

Погледнах назад.

— Идваш ли?