Кели Армстронг
Призоваването (31)

30

Щом лекарите ни пуснаха, двамата с Дерек тръгнахме заедно към коридора. Опитах се да се позабавя и вдигнах шум около въображаемото леке на блузата ми, за да не излезем заедно и да избегнем неудобното положение. Той се паркира пред мен, кръстоса ръце на гърдите си и нетърпеливо забарабани с пръсти по бицепсите си.

Припомних си как ме бе спасил. Би трябвало да съм му благодарна. И аз бях благодарна.

Въпреки че точно в този момент… не знам. Болеше ме главата и аз все още умувах над отношението на леля ми към него, спомних си как той не оспори предложението ми да изхвърлят мен, а не него от дома и как това ме бе жегнало. Засегнах се, без да го искам.

Но се засегнах.

— Какво толкова бършеш? — шепнешком попита най-после той.

— Едно леке.

— Нямаш никакво леке.

Изправих гръб, дръпнах блузата си надолу и я оправих.

— Защото го изтрих.

Помъчих се да го отмина. Той не помръдна.

— Трябва да поговорим — прошепна.

— Наистина ли мислиш, че идеята е добра?

— И Саймън ще присъства — отвърна той. — Само пет минути. Отзад на двора.

Наистина мислех, че няма да е никак уместно да се шляя с Дерек из двора, независимо от присъствието на Саймън. Така че пет минути по-късно вече бях в стаята с телевизора; излегнала се на дивана със слушалки в ушите, слушах любимата си музика от айпода и се опитвах да не мисля за нищо.

Над главата ми премина нечия сянка и аз скочих. Пред мен, протегнала ръце, стоеше Рей.

— Спокойно, момиче. Това съм аз.

Измъкнах слушалките от ушите си.

Тя просна блузката си на един стол.

— Какво стана?

— Не е това, което си мислят всички.

— Добре де.

Рей се настани в другия край на дивана с подгънати крака, взе една възглавница в скута си, за да й е по-удобно и зачака да чуе истината от устата ми. Познаваше ме по-малко от седмица, а беше сигурна, че не съм се въргаляла с Дерек по мазетата.

— После ще ти разкажа — измърморих аз, — когато се качим в стаята.

— Няма да забравиш, нали?

Кимнах с глава.

— Добре. Е, как мина разговорът?

Разказах й за срещата си с лекарите и за леля Лорън.

— Едно е, когато непознати хора мислят, че си направила нещо, което всъщност не си сторила. Те не те познават. Съвсем друго е, когато това става с хора, които би трябвало да те познават. С човек, за когото си мислиш, че те познава — поклатих глава аз.

— Да, изпитвала съм го. В училище. Ако сгрешах, веднага ме закарваха при директора, който ми четеше конско за изкушенията, на които сме подложени по улиците, и за това, колко е важно да стоим в училище. Но, моля ви? Да сте прочели някъде в досието ми, че съм се шляла с някоя банда? Или че не смятам училището за важно? Оценките ми са винаги по-високи от средните и никога не бягам от час, така че отидете да четете конско на някой друг.

Тя гушна възглавницата и подпря брадичка в нея.

— Казвам си — те не те познават! Но после чувам същото и от устата на мама. И всеки път тя ми напомня за приятелката ми Трина, която избяга на четиринайсет, влезе в някаква банда и бе убита в случайна престрелка на улицата. Ало? Какво общо имам аз с това? Нали тъкмо поради тази причина двете с Трина прекъснахме приятелството си? Аз не съм като нея.

— Предполагам, че го правят за наше добро, но все пак наранява.

— И най-лошото е. — Погледът й се стрелна над главата ми. — Какво искаш?

Дерек се завъртя пред мен и чукна с нокът по стъклото на часовника си.

— Нали казах пет минути?

— Да, каза. А пък аз ти отвърнах, че идеята не ми харесва.

— Трябва да поговорим.

Рей понечи да стане.

— Да повикам ли сестрите?

Махнах й с ръка да седне обратно и се обърнах към Дерек.

— Не.

Той мушна ръцете в джобовете на джинсите си, залюля се на пети и каза:

— Саймън иска да говори с теб.

— Саймън няма ли си крака? — попита Рей. — Или уста? Ти какъв си? Верният му свети Бернард, който тича да донесе посланията на своя господар?

Той се извъртя с гръб към Рей.

— Клоуи?

В гласа му се четеше молба, която разколеба решимостта ми.

— Клоуи, мо… — Той задържа звука „л“ и удължи промеждутъка от време между звуците; за миг си помислих, че иска да каже „моля“, и ако го бе направил, щях да се предам въпреки нежеланието ми да ни виждат заедно. Ала само след миг той отряза следващата съгласна и тръгна да излиза.

— Довиждане! — викна след него Рей. — Винаги ми е приятно да си бъбря с теб! — Обърна се към мен. — Нали ще ми кажеш за какво е всичко това?

— Обещавам. Как беше на басейна?

— Мисля, че мина добре. Беше хубаво, че излязохме, но не се забавлявахме кой знае колко.