Кели Армстронг
Призоваването (30)

29

Като каза „работа“, той имаше предвид да почистим. Да погребем отново труповете. Що се отнася до мен, мога да кажа, че бях щастлива: макар вратата да беше отворена, вътре влизаше толкова малко светлина, че не виждах труповете съвсем ясно.

Гробовете бяха плитки, покрихме телата с не повече от десетина сантиметра от мръсотията, натрупана по пода — достатъчно, за да се измъкнат навън, щом духовете им се завърнат. Но не ми се мислеше за това.

Според мен труповете бяха погребани отдавна, вероятно са тук още отпреди Лайл Хаус да стане дом за групово пребиваване. При това принадлежаха на възрастни хора. Засега бях доволна и от тази информация.

Докато работехме, попитах Дерек как ме бе открил. Отговори ми, че щом разбрал, че Тори е останала в дома, се досетил, че е намислила нещо и отишъл да види как съм. Не каза как точно ме е намерил, само сви рамене и изломоти нещо в смисъл че когато не ме открил в стаята ми, проверил „най-вероятните места“.

Следваше въпросът: какво да правим с Тори?

— Нищо — рекох аз, подравних и втория гроб и избърсах треперещите си ръце.

— Хм?

Приятно ми бе да чуя, че този път той реагира така.

— Ще се държа, сякаш нищо не се е случило.

Дерек помисли малко, после кимна с глава.

— Да. Ако я обвиниш, положението ще се влоши още повече. По-добре не й обръщай внимание. Да се надяваме, че ще се предаде.

— Да се молим да се предаде — измърморих аз и запълзях към вратата.

— Тук има ли още чисти дрехи? — попита Дерек.

— В сушилнята са. Това е. Защо…? О, да. Добре е да не се появявам пред другите окаляна и мръсна. — Заслизах по стълбата. — Повечето дрехи бяха твои, така че…

— Клоуи? Дерек? — В пералното помещение стоеше госпожа Талбът. — Какво правите тук вие двамата? Дерек, нали знаеш, че не бива да. — Погледът й се спря върху мръсните ми дрехи. — Боже мой, какво е станало с теб?

Нямаше смисъл да отричам, че сме влизали в ниското мазе, тъй като тя и без друго ни видя да слизаме по стълбата, а аз бях цялата омацана с мръсотия. Придвижвах се с прибрани един до друг крака, за да не се види мокрото петно. Удареното отзад на главата ми пулсираше и аз говорех с мъка, докато молех Дерек да скочи долу. Той не искаше. Вероятно нормата му за деня беше не повече от едно спасяване.

— Занимавах се с прането и Дерек слезе да търси.

Д-р Джил влезе в помещението. Отправих поглед към нея.

— Продължавай, Клоуи.

— Т-търсеше си ризата. Аз… нужен ми беше препарат за почистване на петна и тъй като не намерих, отворих килера да погледна вътре, а Дерек рече, че обикновено е з-заключен.

Видяхме с-стълбата и ниското т-таванче, любопитството ни се разпали.

— О, обзалагам се, че сте били много любопитни — каза д-р Джил и скръсти ръце на гърдите си. — Децата на вашата възраст изгарят от любопитство, нали така?

— П-предполагам. Тъкмо проучвахме.

— Сигурно сте проучвали — прекъсна ме д-р Джил.

Тутакси осъзнах какво си мислеше д-р Джил за нас двамата.

Макар да отричах, осъзнах, че тя ни предоставя идеалния изход от положението. Ако сведа поглед и кажа: „Да, хванахте ни“, те ще си обяснят нещата по техния начин и няма да има смисъл да влизат в ниското таванче, където ще видят погребаните набързо в мръсотията трупове.

Ако до мен стоеше Саймън, нямаше да се замисля нито за миг. Но Дерек? Не бях чак толкова добра лъжкиня.

Ала нямаше никакъв смисъл. Колкото повече отричах, толкова по-уверени ставаха в предположенията си. Д-р Джил вече беше решила. Ако видите момиче и момче на нашата възраст в закътано и тъмно място, нима дълго ще се питате какво правят двамата там?

Дори госпожа Талбът изглеждаше убедена и неодобрително свиваше устни, докато се оправдавах.

А Дерек? Той не каза и дума.

Щом ни пуснаха, аз бързо изтичах горе, за да си сменя джинсите, докато още никой не е видял, че се бях напишкала. Опипах главата си — имах две подутини, големи колкото гъши яйца: едното беше от Тори, а другото от стълба, в който се бях блъснала.

Върнах се долу и показах по-малкия оток на д-р Джил с надеждата, че ще я накарам да повярва в историята ми — ето, виждате ли, дори се блъснах в някаква подпорна греда. Тя дори не ме погледна, подаде ми тиленол и ми каза да си легна в стаята с телевизора. Леля Лорън идвала насам.

 

 

— Не знам какво да кажа, Клоуи.

Леля Лорън почти шепнеше. Това бяха първите думи, които ми каза, откакто бе пристигнала в Лайл Хаус. Бях я чула да се разправя с д-р Джил и сестрите и да ги пита как така са допуснали Дерек близо до мен, въпреки че са обещали да внимават.

Но сега — гневът се бе изпарил.

Бяхме сами в кабинета на д-р Джил. Също като Тори и майка й предишния ден. Макар да бях сигурна, че нашата среща нямаше да приключи със заплахи и обиди, знаех, че няма да се почувствам по-добре, отколкото се бе почувствала Тори.

Леля Лорън седеше, изправила гръб, с ръце в скута, и въртеше пръстена си със смарагда.

— Знам, че си на петнайсет години. Дори досега да не си ходила на истинска среща с момче, да, несъмнено проявяваш любопитство. В място като това тук, изолирана от приятелите и семейството си, живееща заедно с момчета, съблазните да експериментираш.

— Не беше така. Изобщо не беше така — обърнах се и я погледнах. — Открихме ниското мазе и Дерек искаше да го огледа, така че и двамата си казахме: би било страхотно!

— Значи си го последвала вътре? А после той какво ти направи? — Тя седеше неподвижно, а разочарованието в очите й отстъпи място на ужас. — О, Клоуи, не мога да повярвам. Нима си помисли, че обидите и насилието предишния ден означават, че те харесва?

— Какво? Не, разбира се. Дерек не е… Има грешка. Не ме е наранявал, нито е имал подобно намерение. Станало е недоразумение.

Тя се пресегна и ме хвана за ръката.

— О, Клоуи, миличка, не. Не бива да се хващаш. Не бива да търсиш извинения за поведението му.

— Извинения ли?

— Може би това е първото момче, което ти е казало „Харесваш ми“, и аз знам, че ти е станало приятно, но той няма да е единственият, който те харесва, Клоуи. Просто е първият, имал куража да ти го каже. По-голям е от теб. Възползвал се е от ситуацията. Мисля, че в училище момичетата не се заглеждат по него и ето го сега с едно хубаво момиче, младо, впечатляващо, затворен в…

— Лельо Лорън! — отдръпнах ръката си. — Господи, не е…

— Очаквах повече от теб, Клоуи. Много повече.

По лицето й разбрах, че тя нямаше предвид държането на Дерек към мен. Усетих странен прилив на гняв. Разбира се, не можех да си позволя да се преструвам, че съм се шляла с него на места, където никой не може да ни види. Чувствах се зле.

Как е изглеждал Дерек — това не беше моя работа. Очевидно разбираше всичко, но със сигурност не правеше нищо, за да го отрече. Като по-голям той би трябвало да знае по-добре.

Леля Лорън ми четеше конско в смисъл че за стоката не се съди по опаковката.

И най-малката мисъл да призная истината на леля ми Лорън се изпари. Щом погледнеше към Дерек, тя виждаше нещастника, който бе нападнал нейната племенница. Не можех да я убедя в противното, защото той наистина имаше вид на нещастник. Пък и нищо не можеше да я убеди, че наистина виждам духове, защото аз имах вид на шизофреничка.

— Няма ли да кажеш нещо, Клоуи?

— Защо? — Усетих студенината в тона си. — Опитах се. Но ти вече си решила.

Тя се размърда на стола си, премести се в самия му край и съкрати до минимум разстоянието между двете ни.

— Искам да чуя и твоето обяснение.

— Само защото съм в този дом, само защото съм „болна“ не означава, че съм различна от момичето преди седмица. Преди седмица ти щеше да си сигурна, че тук нещо не е наред. Щеше да поискаш обяснение, преди да ме обвиниш в каквото и да е. Но сега? — Изправих се. — Сега гледаш на мен като на умопобъркана.

— Клоуи, не мисля…

— Прекрасно знам какво си мислиш — отвърнах аз и излязох от стаята.

Леля Лорън ме последва навън, но аз не я слушах. Бях много ядосана. Дълбоко наранена.

Да си мисли, че се шляя в мазетата с първото момче, проявило интерес към мен? Наистина ме жегна.

Един бог знае какво си е мислила, че правим. Бях сигурна, че въображението я бе отнесло далеч след времето на първата целувка. Да си мисли, че след като „никога не съм ходила на среща с момче“, ще се „въргалям в мръсотията с непознат“? Беше обидно. Не, повече от обидно. Това ме вбесяваше.

Нима леля Лорън не знаеше най-важното за мен? А ако не тя, кой тогава ще го знае?

Щом стана ясно, че нямаше да „се успокоя“ и да разговарям с леля ми, дойде време за следващата фаза. Процеса. Повикаха ме обратно в кабинета заедно с Дерек, другия обвиняем, а д-р Джил и д-р Давидоф бяха съдията и съдебните заседатели. Делото се водеше при закрити врати. В залата не допуснаха дори леля Лорън.

Не си направих труда да оспорвам причината, поради която сме влезли в ниското мазе.

Измъкнах се успешно с фразата: „О, Господи, не искам някой да си мисли, че съм такова момиче!“ Ако мислеха, че двамата с Дерек сме се въргаляли в мръсотията, тогава поне нямаше да отидат на проверка и да видят обезпокоителните следи… или ако отидат, ще си помислят, че знаят какво ги е причинило.

Независимо от мнението на леля Лорън, бях сигурна, че Дерек е също толкова ужасен от предположението, колкото и аз. Когато д-р Джил се опита да изтръгне признание от него, той само вдигна рамене и измърмори „както и да е“, скръстил ръце и привел едрата си фигура на стола, вирнал предизвикателно брадичка. И той като мен бе осъзнал, че няма смисъл да спори, но пък и нямаше намерение да признава.

— Не за първи път вие двамата… се оплитате в разни истории — заяви накрая д-р Джил. — А аз имам усещането, че няма да е за последен. Трябва да унищожим това още в зародиш и единственият начин за това е да ви разделим. Един от двамата ще трябва да си тръгне от тук.

— Аз — изрекох и като чух отговора си, трябваше да помисля малко, за да осъзная, че е излязъл от моята уста.

Луда ли бях? Да искам да ме преместят? Та нали вътрешно изпитвах дълбоки съмнения относно едно подобно преместване?

Ала не се отказах. Ако един от двамата трябваше да си отиде, това трябваше да съм аз.

Колкото и да се страхувах да отида на друго място, не бих разделила Саймън и Дерек.

И все пак, очаквах Дерек да се противопостави. Не знаех поради каква причина — но със сигурност не от кавалерско чувство. Би било справедливо, поне да започнеше да протестира.

Вежливостта го изискваше… което, предполагах, бе причината да не каже и дума.

— Никой никъде няма да ходи — тихо изрече д-р Давидоф. — Засега отправям забележка и към двама ви. Но не правете така, че да ревизирам решението си. Ясно ли е?

На мен ми беше ясно.