Кели Армстронг
Призоваването (29)

28

Ръката ми повлече нещо на пода. Кибрита.

Грабнах го и дръпнах да го отворя. Измъкнах една клечка, обърнах кибрита наопаки и затърсих къде да драсна, за да я запаля. Ето.

— Помощ. Помогни ми.

Дръпнах се назад и размърдах краката си, за да се освободя от въжето, и клечката падна.

Спрях и с ръка опипах мръсотията около мен, за да я намеря.

Извади друга!

Извадих. Отново намерих мястото, където трябваше да я драсна, за да я запаля. Стиснах клечката между пръстите си и… разбрах, че нямам представа как става това. И откъде да имам?

В лагера само възпитателите ни палеха огъня. Никога не бях палила цигара. Не споделях лудостта на другите момичета по свещите.

Сигурно ти се е налагало да го правиш и друг път.

Вероятно, но не си спомням.

Голяма работа! Нали си виждала как го правят във филмите? Не ще да е толкова трудно!

Отново стиснах клечката, драснах я… и тя се счупи. Извадих друга. Дали щяха да са достатъчно? Не бяха много — беше същият кибрит, който Рей бе използвала първия ден, когато я бях хванала да пали кибритени клечки.

Този път държах клечката по-долу, близо до главичката. Драснах я. Нищо. Драснах още веднъж и главичката й се възпламени, като опари пръстите ми, но аз не я пуснах. Пламъкът беше ярък, но не осветяваше голямо пространство наоколо. Виждах ръката си, ала зад нея цареше непрогледен мрак.

Не, от дясната ми страна имаше нещо, което се движеше върху мръсния под. Различавах само тъмния силует, който се влачеше към мен. Нещо голямо и продълговато. Приличаше на ръка, изцапана, дланта бе почти бяла, а дългите й пръсти светеха на фона на мръсния под.

Ръцете се протегнаха напред, забиха нокти в мръсотията и издърпаха тялото. Зърнах дрехите — бяха парцаливи. В ноздрите ми нахлу миризма на мръсно и влажно.

Вдигнах запалената клечка по-високо. Нещото повдигна глава. В мен се вторачи гол череп, по който висяха ивици почерняла плът, а от тях се спускаше сплъстена коса. Очните кухини се обърнаха към мен. Челюстите се отвориха, зъбите защракаха при всеки опит да изпусне онзи единствен ужасен гърлен стон:

— Помощ. Помогни ми.

Толкова силно се напънах да изкрещя през запушената си с тиксова лента уста, че главата ми щеше да се пръсне. Всичко, съдържащо се в пикочния ми мехур, потече навън. Изпуснах кибритената клечка. Тя изпращя на пода и угасна, но не преди да зърна костеливата ръка, протегнала се за крака ми, и още един труп, който се плъзна по земята и застана до първия.

Аз седях и не мърдах, свила се от ужас, а виковете ми се чуваха не по-силно от дращене.

После ръката се уви около крака ми, в плътта ми се впиха студени кости и дрипите от разпокъсаните дрехи докоснаха голата ми кожа. Не го виждах, но можех да си го представя и тази картина бе достатъчна, за да спре писъците в гърлото ми и да ме тласне обратно към живота.

Рязко се отдръпнах и се освободих, като силно заритах и се разтресох и щом стъпалото ми се докосна до скелета, долових скърцащ звук. Когато се отдръпнах, чух, че някой ме вика по име, казва ми да престана.

Опитах се да отлепя лентата от устата си, ала треперещите ми пръсти пак не успяха да я подхванат от края. Отказах се и запълзях колкото е възможно по-бързо, докато бумтенето, цъкането и гневното съскане останаха далеч зад мен.

— Клоуи! Престани! — Тъмна сянка се надвеси над мен, осветена от мъждива светлина. — Тук е.

Сритах го с всичка сила. Последва охкане от болка и ругатня.

— Клоуи!

Нечии пръсти се обвиха около ръката ми. Замахнах. Една ръка сграбчи моята, дръпна ме и аз изгубих равновесие.

— Клоуи, това съм аз, Дерек.

Не помня какво направих в следващия миг. Може и да съм припаднала в ръцете му, но ако бе станало така, не исках да си го припомням по този начин. Но си спомням, че някой отлепи лентата от устата ми, после чух онова ужасно „бум-бум“ и шум от боричкане.

— Им-м-ма.

— Мъртъвци, знам. Сигурно са били погребани тук. И ти случайно си ги вдигнала.

— В-вд-дигнала…

Бумтенето се чу отново и аз ги видях — в мислите си — да влачат кльощавите си тела по пода. Чувах шумоленето от дрехите и сухата им плът. Тракането и дрънченето на костите им.

Духовете им, уловени вътре в техните трупове.

— Клоуи, съсредоточи се!

Дерек хвана ръцете ми над лактите, за да не мърдам и ме придърпа близо до себе си, така че, докато ми говореше, аз виждах блясъка на белите му зъби. Иззад него проникваше слабата светлина, която бях зърнала преди малко. Вратата бе отворена и през нея влизаше само толкова светлина, колкото да различавам силуетите.

— Няма да те наранят. Не са като кръвожадните зомбита във филмите, ясно? Това са само два трупа, чиито духове са се върнали отново в тях.

Само два трупа ли? Чиито духове са се върнали в тях? И аз съм изпратила хората — духовете — обратно в телата им? Попитах се какво ли ще да е да се напъхаш в разложеното си тяло и да не можеш да излезеш от там.

— Аз-аз-аз трябва да ги освободя.

— Да, това е целта.

Напрежението изсмука сарказма от думите му; когато престанах да се треса, усетих как напрежението преминава през него, как вибрира в дланите му, с които държеше ръцете ми, осъзнах, че той полага неистови усилия да се пребори със силното напрежение, за да изглежда спокоен пред мен. Разтърках с длани лицето си и ноздрите ми се изпълниха с вонята на мръсотия.

— Д-добр-ре, как да ги измъкна на свобода?

Мълчание. Вдигнах поглед.

— Дерек?

— Аз… не знам. — Той се отърси от напрежението, изправи рамене и отново заговори с груб глас. — Ти си ги призовала, Клоуи. Каквото и да си направила, сега трябва да го оправиш. Върни ги обратно.

— Но аз не съм…

— Просто опитай.

Затворих очи и си засъчинявах филм с главна героиня — глупава млада некромантка, която трябва да изпрати духовете обратно в отвъдния свят. Извиках труповете в съзнанието си. Видях себе си, как викам духовете им и ги освобождавам от земните им връзки. Представих си как душите им се вдигат.

— Помощ. Помощ.

Гърлото ми пресъхна. Гласът се чуваше точно зад мен. Отворих очи.

От устата на Дерек се изтръгна ругатня и той ме стисна още по-здраво.

— Затвори очи, Клоуи. И помни — няма да ти направят нищо лошо.

Костелив пръст докосна лакътя ми. Подскочих.

— Всичко е наред, Клоуи. Аз съм тук. Продължавай.

Останах неподвижна, пръстите опипаха ръката ми, после слязоха надолу по нея, като ме потупваха и опипваха като в разказа за слепците и слона. Костите проскърцваха по кожата ми. Когато трупът се приближи до мен, долових шумолене и тракане. Миризмата.

Извикай образа в съзнанието си.

Правя го!

Не така!

Затворих очи — безсмислено, при положение че не виждах нищо и с отворени очи, но така се почувствах по-добре. Пръстите пълзяха и ме ръгаха в гърба, дърпаха блузата ми, а скелетите издаваха звуци, подобни на „Га-га-га“, сякаш се мъчеха да кажат нещо.

Стиснах зъби и блокирах образите. Не беше лесно, защото знаех какво се докосва до мен, какво ме мушка отстрани.

Стига, достатъчно!

Съсредоточих се върху дишането на Дерек. Бавни и дълбоки вдишвания и издишвания през устата — мъчеше се да запази спокойствие.

Дишай дълбоко. Дишай дълбоко. Опитай се да откриеш спокойно място. Място, където можеш да помислиш.

Постепенно звуците и докосванията, както и миризмите наоколо отслабнаха. Стиснах очи и си представих, че падам в пространството. Съсредоточих се върху труповете и си представих как издърпвам духовете им отвътре, как ги освобождавам като гълъби от кафеза им и те литват към слънцето.

Отново извиках в съзнанието си същите образи — освобождавах духовете, пожелавах им „на добър път“ и им се извинявах. Някъде отдалече дочух гласа на Дерек, който ми казваше, че постъпвам добре, но и той сякаш се носеше на ръба на реалността, като в сън. Истинският свят беше тук, където аз поправях грешката си, връщайки.

— Отидоха си, Клоуи — прошепна той.

Спрях. Все още усещах костеливите пръсти, сега вече върху крака ми, нечие тяло се подпираше в моето, ала стоеше неподвижно. Когато се дръпнах встрани, трупът падна и като куха черупка се свлече в краката ми.

Дерек издаде дълга и дълбока въздишка и прокара пръсти през косата си. След миг ме попита, сякаш току-що му бе хрумнало, дали съм добре.

— Ще оживея.

Още една дълбока въздишка, която излезе на пресекулки. После хвърли поглед към трупа.

— Мисля, че имаме малко работа.