Кели Армстронг
Призоваването (28)

27

Качих се на стълбата, бутнах вратата и надникнах вътре — беше тъмно като в рог. Отдръпнах се и погледнах надолу към Тори.

— Рей имаше електрическо фенерче. Трябва да го вземем.

Нервна въздишка.

— Къде е то?

— Не знам. Мислех, че ти…

— Защо трябва да знам къде си държат електрическите фенерчета? Да не мислиш, че обикалям по нощите? Че чета мръснишки книги под завивките? Просто отиди. — Тя млъкна, устните й се изкривиха в насмешлива усмивка. — О, правилно. Страх те е от тъмното, нали така?

— Кой ти каза.

Тя ме хвана за крака.

— Слизай, момиченце. Аз ще водя и ще пропъждам всеки гаден призрак.

— Не, видях го. Само ми дай секунда, за да свикнат очите ми.

Къде остана Рей с нейните кибритени клечки, точно когато имам нужда от тях? Задръж. Кибритени клечки. Беше ги захвърлила някъде тук. Опипах наоколо, но те се бяха слели с покрития с тъмна пръст под.

— Ало? — каза Тори. — Да не си се вцепенила от страх? Мърдай, или се отстрани от пътя ми.

Тръгнах напред.

— Главата наляво — изкомандва Тори, която пълзеше след мен. — На половината път до стената е.

Бяхме изминали пет-шест метра, когато тя отново се обади:

— Завий надясно. Виждаш ли колоната?

Примижах с очи и успях да различа подпорната греда.

— Намира се точно зад нея.

Изпълзях до колоната и заопипвах в основата й.

— Зад, не до. Не можеш ли да я намериш? Хайде, дай на мен.

Тя се протегна, хвана ме за дясната ръка, дръпна ме и аз изгубих равновесие.

— Хей! — викнах. — Това…

— Заболя ли те? — Тя заби пръсти в ръката ми. Опитах се да се извия назад, но тя ме удари с коляно в корема и аз се свих на две. — Знаеш ли какви беди ми довлече, Клоуи? Пристигаш, правиш така, че да преместят Лиз, открадваш ми Саймън, унищожаваш шансовете ми да изляза от тук. Е, самата ти се каниш да излезеш. Еднопосочен билет за умопобърканата. Да видим сега колко се боиш от тъмнината.

В ръката й зърнах назъбен правоъгълник. Счупена тухла? Замахна. Отзад в главата ми болката избухна като бомба и аз се килнах напред, в устата си усетих вкус на мръсотия, после всичко стана черно.

На няколко пъти идвах на себе си, но бях замаяна, някаква част дълбоко в мен изкрещя:

„Трябва да станеш!“, а после зашеметената и объркана половинка от съзнанието ми смотолеви: „Отново тези хапчета“ и аз отново потънах в несвяст.

Накрая си спомних, че не пия хапчетата и се събудих. От ускорено дишане. Лежах в мръсотията, в главата ми всичко бе съвсем объркано, сърцето ми препускаше, аз се мъчех да извикам: „Кой е тук?“, ала устните ми така и не помръдваха.

Лудо се разтърсих, ала не можех да стана, не можех да си помръдна ръцете, едва си поемах дъх. И докато се мъчех да напълня дробовете си с кислород, осъзнах откъде идва учестеното дишане. От самата мен.

Насилих се да остана неподвижна, да се успокоя. Усетих нещо здраво закрепено върху страните ми, при движение дърпаше кожата ми. Лента. Бяха залепили устата ми с лента.

Ръцете ми бяха завързани отзад на гърба, а краката ми… Примижах в тъмнината, като се мъчех да зърна краката си, но вратата беше затворена, вътре нямаше светлина и аз не виждах нищо. Когато раздвижих краката си, усетих, че нещо ги придържа около глезените. Бяха завързани.

Откачената кучка!

До този миг не ми беше хрумвало да нарека някого така, но никоя друга дума не би прилегнала на Тори в този миг. Тя не само ме бе подмамила в мазето и ме бе ударила. Беше ме завързала и ми бе запушила устата. Беше луда. Просто луда.

Е, нали затова са я докарали на това място? Психично разстроена. Прочети етикета, Клоуи. Ти си идиотката, която забрави за диагнозата й.

Сега бях затворена в мазето, устата ми бе запушена, краката и ръцете ми бяха завързани, а аз лежах и чаках някой да ме открие.

Дали ще те намерят? Разбира се. Няма да ме оставят да изгния тук, я!

Вероятно си била в безсъзнание от часове. Може да са престанали да те търсят. Може би са помислили, че си избягала.

Няма значение. Щом Тори се наиграе — и се наслади на отмъщението си, — ще намери начин да уведоми някого къде съм.

Дали ще го направи? Не забравяй, че е луда. Иска само да се отърве от теб. Може и да реши, че ще е най-добре никога да не те открият. Няколко дни без вода. Престани.

Ще помислят, че някой е влязъл с взлом. Завързал е горкичката Клоуи и я е оставил в ниското мазе. От това става интересна история. Последната история на Клоуи.

Но това е смешно. Ще ме намерят. Накрая. Но аз нямаше да си лежа и да чакам спасение отвън.

Обърнах се по гръб и се помъчих да седна, като се подпирах с ръце. Не успях и се търкулнах на една страна, гърчех се и се извивах като червей, докато накрая се вдигнах на колене.

Готово. Най-после успях да се преместя с няколко сантиметра напред. Ако стигна до другия край на помещението, ще хлопам на вратата и все ще привлека нечие внимание.

Ще стане бавно, но.

— Клоуи?

Мъжки глас. Д-р Давидоф? Помъчих се да отговоря, но от устата ми излезе само глух звук.

— … името ти… Клоуи…

Гласът се чу по-отблизо и аз го разпознах, космите по ръцете ми настръхнаха. Духът от мазето.

Стреснах се и се огледах, макар добре да знаех, че няма да видя нищо в тъмнината. В непрогледната тъмнина.

— … отпусни се… идвам за теб…

Преместих се малко по-напред и забих нос в някакъв стълб. От очите ми изскочиха звезди и аз заплаках. Наведох глава, потреперих, блъснах глава в стълба и се катурнах на една страна.

Ставай.

Има ли смисъл? Едва се движа. Не виждам накъде отивам. Толкова е тъмно.

Вдигнах глава, но пак не видях нищо. Наоколо ми можеше да е пълно с призраци, навсякъде.

О, престани вече! Те са само духове. Не могат да ти сторят нищо. Не могат „да дойдат за теб“.

— … призови ги… длъжна си…

Затворих очи и се съсредоточих върху дишането си. Не долавях друг шум, освен дъха си, не чувах и гласа.

— … да ти помогна… слушай… тази къща…

Макар да бях ужасена, в мига, в който чух израза „тази къща“, изречен толкова настоятелно, се заслушах.

— … добре… отпусни се… съсредоточи се…

Борех се да разкъсам оковите си и да се изправя.

— Не, отпусни се… идвам за теб… използвай времето… установи контакт… аз не мога… Трябва да вземеш… тяхната история… наложително…

Напрегнах се да чуя още нещо, да разбера.

Да се отпусна и да се съсредоточа ли? Това ми бе предложила и Рей. Когато бяхме само двете, се получи, поне за малко, колкото да го зърна за миг.

Затворих очи.

— … добре… отпусни се… призови…

Стиснах очи и си представих, че установявам контакт с него. Нарисувах образа му в съзнанието си. Мислено измъквах духа от мрака. Напрегнах се, докато слепоочията ми запулсираха.

— … дете… не така.

Гласът му стана по-силен. Стиснах ръце в юмруци и пожелах да премина през бариерата, да контактувам с мъртвите.

— Не! — каза духът. — Недей…!

Сърцето ми подскочи, аз отворих очи и се взрях в непрогледния мрак.

„Тук ли си?“ Най-напред измислих думите, после се опитах да ги изрека, но изпод лентата на устата ми излезе нещо като „Хъхм“.

Изминаха две минути в пълна тишина. Дотук с измъкването на духа. Трябваше да го запокитя още по-далеч, там, откъдето нямаше да го чувам.

Паузата ми даде възможност да се успокоя. Сърцето ми престана да препуска и дори мракът не изглеждаше вече толкова страшен. Стори ми се, че бих могла да отида до вратата и да захлопам по нея.

А накъде се намира вратата?

Само трябваше да разбера.

Отправих се към лъча светлина, който вероятно се процеждаше през вратата. Земята се разтресе и аз се килнах напред.

Когато се стегнах, връзките около ръцете ми се разхлабиха. Размърдах ръце и раздалечих китките си една от друга. Тори бе завързала възела не както трябва и въжето се изхлузи.

„Богаташчета“, рекох си аз. Същото щеше да каже и Рей.

Освободих ръцете си. Протегнах се да достигна краката си и отново се разтресох, този път още по-силно, трябваше да се подпра, за да не падна.

Земетресение ли имаше?

С моя късмет, нищо чудно. Почаках да отмине, после се заех да развързвам въжето около глезените си. То бе извито и завързано на няколко места, сякаш по него имаше стари възли.

Да открия възела, който ми трябваше в този мрак беше.

Някакво хрущене прекъсна мислите ми. Сякаш някой стъпваше върху мръсния под. Но нали призраците се движат безшумно? Заслушах се. Той долетя отново — променящ се, пращящ звук, сякаш някой пуска дребни камъчета на пода.

Преглътнах и продължих да се занимавам с възела.

Ами ако тук има някой жив човек? Някой, който би могъл да ме нарани?

Зад мен се чу дращене. Скочих и се дръпнах на една страна. Лентата на устата заглуши писъка ми, а сърцето ми препускаше като полудяло и биеше толкова силно, че можех да го чуя.

Бум-бум-бум.

Това не е моят пулс.

Звукът идваше откъм лявата ми страна и бе твърде тих — не бяха стъпки. Сякаш нечии ръце се удряха в мръсния под. Сякаш някой пълзеше към мен.

— Престани вече!

Само си го помислих, но чух как думите се откъсват от възпаленото ми гърло и излизат навън, заглушени от лентата. Бумтенето спря. Появи се друг звук — гърлен, като ръмжене.

Господи, това не е човек, а нещо друго, някакво животно.

Плъх. Вчера двете с Рей видяхме мъртъв плъх.

Плъх ли? Който ръмжи? Който стъпва толкова шумно, че се чува из цялото помещение?

Да остана неподвижна. Ако не се движа, няма да може да ме открие.

Това се отнасяше за акулите! Идиотка! Акулите и динозаврите няма да те открият, ако не се движиш. Това тук не ти е „Джурасик парк“!

В гърлото ми назряваше истеричен смях. Преглътнах го и превърнах звука в хленч.

Бумтенето се чу по-силно, по-отблизо, сега изпъкваше на фона на друг звук. Цъкане.

„Цък-цък-цък-цък.“

Това пък какво е?

Искаш ли да останеш и да разбереш?

Пресегнах се към устата си, ала не успях да хвана лентата и се отказах. Продължих да се занимавам с въжето, пристегнато около глезените ми — толкова силно търках пръстите си в него, че то продра кожата ми. Опипвах всеки възел, за да го развържа и, като не можех да намеря свободния му край, продължавах, докато.

Ето го. Свободният край на възела.

Поработих върху него, опъвах натам, дърпах отсам в стремежа си да го развържа.

Съсредоточих се изцяло върху него и не чувах никакви шумове.

Тъкмо се мъчех да провра пръсти под едната част на възела, когато нещо издрънча точно до мен. Шумолене, после едно „цък-цък“.

Тежка миризма на плесен изпълни ноздрите ми. Върху голата си ръка усетих допира на леденостудени пръсти.

Нещо от мен просто… излетя. По крака ми се стече тънка струйка влага, но аз едва я усетих. Седях замръзнала на място и до такава степен стисках зъби, като се стараех да не шавам, че чак челюстта ме заболя.

Проследих бумкащото, шумолящото, цъкащото същество, докато ме заобикаляше. Появи се и друг звук. Тихо и продължително скимтене. Моят собствен хленч. Опитах се да го спра, ала не можех, успях само да се сгуша на мястото си, а обзелият ме ужас бе толкова голям, че главата ми се изпразни до дъно.

То отново ме докосна. Дълги, сухи, студени, подобни на пръсти неща ме гъделичкаха зад врата. От неописуемия звук, подобен на шляпане, пукане, шумолене, косата ми се изправи.

Той се повтаряше и повтаряше, докато накрая се превърна в една-единствена дума. Ужасна, изкривена дума, непроизносима от човешко същество, дума, повтаряна до безкрай.

— Помощ. Помощ. Помощ.

Хвърлих се напред, далеч от това нещо. Глезените ми бяха все още завързани и аз се строполих по лице на пода, после се надигнах и на четири крака се втурнах към далечната врата с най-голямата бързина, на която бях способна.

От другата ми страна се чуваше съскане, тропане, цъкане.

Още едно нещо.

О, Господи, къде са те? Колко са на брой?

Няма значение. Продължавай!

Влачех се и най-после стигнах до вратата. Пръстите ми докоснаха дъсчената повърхност.

Бутнах я. Тя не помръдна.

Беше заключена.

Задумках с юмруци, крещях, удрях, виках за помощ.

Около голия ми глезен се увиха студени пръсти.