Кели Армстронг
Призоваването (24)

23

Рей се върна, разпери ръце встрани и каза:

— Познай къде го скрих.

Дори се завъртя, но аз тъй и не забелязах по-голяма издутина, където може да е фенерчето. Тя се ухили, насочи ръце към долната предна част на блузата си и като фокусник го измъкна измежду чашките на сутиена си.

Засмях се.

— Цепката ми е страхотна — каза тя. — Като таен джоб е.

Пъхна го в ръката ми. Насочих лъча му към тъмния отвор. Мръсният под се простираше навътре, докъдето стигаше светлината. Разклатих фенерчето. Лъчът се блъсна в нещо от лявата ми страна. Метална кутия.

— Виждам някаква кутия — казах. — Но оттук не мога да я достигна.

Изкачих и останалите две стъпала и пропълзях вътре. Вонеше на мръсотия и вкиснато, сякаш години наред никой не бе влизал тук.

Таванът бе много нисък и аз трябваше да се придвижвам в клекнало положение. Завих към кутията. Беше от тъмносив метал с капак, който изцяло се махаше — като на кутия за подаръци.

— Заключена ли е? — прошепна Рей. Беше се качила по стълбата и надничаше вътре.

Преместих светлината така, че да виждам капака. Нямаше и следа от ключалка.

— Хайде, отвори я — каза тя.

Застанала на колене, аз закрепих фенерчето между краката си. Забих пръсти под капака.

— Хайде, хайде — бързаше Рей.

Не обърнах внимание. Желанието на призрака беше да вляза тъкмо в тази стая. Не се съмнявах в това. А кутията бе единственото, което видях на пустото и тъмно място.

Бях виждала подобни кутии във филмите, а онова, което те съдържаха, не беше никак приятно. Обикновено ставаше въпрос за части от човешко тяло.

Но аз на всяка цена трябваше да разбера. Капакът се поразмърда и спря. Разклатих го.

Повдигна се от едната страна, ала от другата заяде. Опипах ръба с пръсти, като се мъчех да разбера какво го спира. Беше листче хартия.

Дръпнах го и то се скъса, а в ръката ми остана само едно ъгълче. Върху него бе написано нещо, но бяха останали само части от думите. Открих останалата част от листа, заклещена между капака и кутията и я дръпнах, докато с другата ръка повдигах капака. Още едно рязко движение — и листът се освободи… както и капакът, който излетя във въздуха и падна в скута ми. Преди да реша дали искам да надникна вътре, аз вече я оглеждах с ококорени очи.

— Документи ли? — попита Рей.

— Приличат на… досиета.

Взех една папка, на която пишеше „2002“ и измъкнах пачка листа. Зачетох първия: „Данъци за недвижими имоти“. Разлистих и останалите страници.

— Документи, които не трябва да се изхвърлят. Поставили са ги в огнеупорна кутия и са я пъхнали на това място. Вратата вероятно е заключена, за да не си пъхаме носа, където не ни е работа.

— Или пък призракът не е имал точно това предвид. — Което означава, че трябва да има и нещо друго.

В продължение на десет минути двете пълзяхме из помещението, ала намерихме само един умрял плъх, който вонеше толкова гадно, че за малко да се издрайфам.

— Да тръгваме — предложих аз. — Тук няма нищо, при това е студено.

Рей насочи светлинния лъч в лицето ми. Ударих я по ръката, за да го отмести.

— Няма нужда да се държиш толкова надуто — рече Рей. — Исках само да кажа, че не е студено.

Взех дланта и я поставих върху ръката си.

— Виждаш ли колко ми е студено? Усещаш ли колко е настръхнала кожата ми? Усещаш ли?

— Не казвам, че не…

— Аз тръгвам. Щом искаш, остани.

Запълзях към изхода. Когато Рей ме сграбчи за крака, аз рязко се дръпнах и тя за малко да се прекатури отгоре ми.

— Какво ти става? — попита.

Разтърках ръцете си. Напрежението бе опънало нервите ми до краен предел. Челюстите ме боляха и аз осъзнах, че стискам зъби, колкото ми държат силите.

— Аз просто… нищо ми нямаше, но сега… Искам само да изляза навън.

Рей допълзя до мен.

— Изпотила си се. Хем се потиш, хем трепериш. А очите ти блестят, сякаш те тресе.

— Може и да ме втриса. Хайде да.

— Тук има нещо, нали?

— Не, аз… — Млъкнах и се огледах. — Може би. Не знам. Просто, трябва да тръгвам.

— Добре — тя ми подаде електрическото фенерче. — Ти водиш.

В мига, в който пръстите ми се сключиха около фенерчето, то започна да премигва. Само след няколко секунди то вече излъчваше слаба жълтеникава светлина.

— Кажи ми, че батериите сдават багажа — прошепна тя.

Побързах да й го върна. Светлината се засили, но само за миг. После изгасна и ние потънахме в мрак. Рей изруга. Чу се драскане на клечка. Припламна светлина. Лицето на Рей грейна зад пламъка на кибритената клечка.

— Знаех си, че някога ще ми потрябва — забеляза тя. — Сега.

Тя млъкна с вторачен в пламъка поглед. Взираше се в него като дете, хипнотизирано от лагерния огън.

— Рей — повиках я аз.

— О, да, извинявай.

Тя буйно разтърси глава. Вече до изхода чух вратата на мазето да се отваря.

— Клечката! — прошепнах аз.

— Да.

Изгаси я. Не я размаха, нито я духна, а похлупи пламъка с длан. После хвърли мъртвата клечка и кибритената пачка през рамото си.

— Момичета? — повика ни госпожа Талбът от най-горното стъпало. — Написахте ли си домашните?

Домашните. Саймън и Дерек. Погледнах часовника си. 19:58.

Бързо изпълзях навън.