Кели Армстронг
Призоваването (20)

19

В 19:50 помагах на Рей да изпразни миялната машина. От хола дочух как Саймън питаше дали може да излезе в задния двор и да си поиграе с баскетболната топка, да понаправи малко кошове, докато Дерек е под душа. Госпожа Талбът го предупреди, че вече се стъмва и че не може да остане дълго навън, но изключи алармата и го пусна да излезе. Щом изпразнихме миялната машина, казах на Рей, че ще се видим по-късно и се промъкнах след него.

Както предупреди и госпожа Талбът, вече се здрачаваше. В дъното на продълговатия двор се извисяваха клонести дървета, които хвърляха своите сенки — от тях ставаше още по-тъмно.

Баскетболният кош бе над покрита с бетон площадка извън обсега на входната лампа, така че виждах само бялото петно от ризата на Саймън и чувах тупкането на топката, когато той дриблираше. Заобиколих го.

Той не ме видя, продължи да дриблира с вперени в топката очи и сериозно лице.

Като се движех в сенките на дърветата, аз се приближих и зачаках да ме забележи. Щом ме видя, той подскочи, сякаш се стресна, после ме повика с ръка на едно още по-тъмно място, което се намираше зад коша.

— Наред ли е всичко? — попитах. — Изглеждаш… вглъбен.

— Замислил съм се. — Погледът му пробяга по оградата. — Нямам търпение да изляза от тук.

Както и всички останали, но…

— Рей каза, че отдавна си в дома.

— Може и така да се каже.

В очите му пробяга сянка, сякаш ясно виждаше бъдещето си, но така и не забелязваше края на престоя си тук. Аз поне имах къде да отида. А те бяха под грижите на детски агенции. Къде щяха да отидат, когато излязат от дома?

Той силно удари топката и се усмихна.

— Губя ти времето, нали? Остават ми още десет минути, преди Дерек да ме открие. Като начало, искам да ти кажа, че съжалявам.

— Че защо? Не си направил нищо.

— Заради Дерек.

— Той е твой брат, но ти не отговаряш за постъпките му. Не можеш да го спреш. — Аз кимнах към къщата. — Защо не искаш да ни види? Ще побеснее ли?

— Няма да се зарадва, но… — Той улови изражението на лицето ми и рязко се засмя. — Искаш да кажеш, че се страхувам да не ме набие ли? Няма начин. Дерек изобщо не е такъв. Когато се разбеснее, той се отнася с мен така, както се отнася и с останалите — престава да ми обръща внимание. Не е толкова страшно, но не, не желая да го ядосвам, щом може да мине и без това. Просто… — Удари топката още веднъж, без да отлепя поглед от нея. Само след миг се спря и я заподхвърля от ръка на ръка. — Вече е ядосан, задето го защитих — мрази да го защитавам — и когато сега разговарям с теб, когато се опитвам да ти обясня как стоят нещата, а пък той не желае да ти обяснявам.

Завъртя топката на върха на пръста си.

— Виждаш ли, Дерек не е като другите.

Помъчих се да не изглеждам изненадана.

— Когато той реши, че ти може би наистина виждаш духове, трябваше да му кажа: „Разбира се, брат ми, нека поговоря с нея.“ Но аз се отнесох към него… е, по различен начин. Дерек не знае кога да отстъпи. За него всичко е просто като две и две. Ако не можеш сам да си направиш сметката, а не го слушаш, когато той ти подсказва отговора, той ще продължи да те блъска, докато се осъзнаеш.

— Писъците и бягството няма да помогнат.

Той се засмя.

— Хей, ако Дерек ми се нахвърли, и аз ще се разпищя. А пък и ти не си плю на петите, нали така? Изправи се срещу него, с което, повярвай ми, той не е свикнал. — Ухили се. — Браво на теб. Така трябва да постъпваш. Не се връзвай на глупостите му.

Отново стреля в коша. Топката грациозно се промуши през обръча.

— Значи Деред мисли, че съм… некромантка?

— Виждаш духове, нали така? Някакъв мъртвец, който ти говори, преследва те, моли те за помощ?

— Откъде…

Тутакси млъкнах. Сърцето ми лумкаше в гърдите, дишах забързано и тежко. Тъкмо бях убедила д-р Джил, че вече съм приела диагнозата си. Въпреки голямото си желание да се доверя на Саймън, нямах този кураж.

— Откъде знам ли? Та нали духовете се държат точно така с некромантите? Само ти можеш да ги чуеш, а те все имат нещо за казване. Затова се навъртат наоколо, знам ли? — Той сви рамене и подхвърли топката. — Не съм много наясно с техните особености. Всъщност никога не съм виждал некромант. Знам само онова, което съм чувал.

Аз си поех въздух, после го изпуснах навън, като се преструвах, че думите му не се отнасят до мен.

— Предполагам, че си прав. Очакваме духовете да постъпват с хората, които си мислят, че могат да разговарят с мъртъвци, точно така. Медиуми, спиритисти, екстрасенси и тем подобни.

Той поклати глава.

— Да, медиумите, спиритистите и екстрасенсите наистина са хора, които си мислят, че могат да говорят с мъртвите. Докато некромантите наистина могат да го правят. Предава се по наследство. — Той се усмихна. — Като русата коса. Можеш да я боядисаш в червено, но под боята тя си остава руса. Както можеш да не обръщаш внимание на призраците, но те ще продължават да идват. Защото знаят, че ги виждаш.

— Не разбирам.

Той подхвърли топката във въздуха и я улови върху разтворената си длан. После измърмори нещо. Тъкмо се канех да му кажа, че не го чувам, когато топката се вдигна във въздуха.

— Левитация.

Ококорих очи.

— Знам, че е също толкова безполезно, колкото и онази мъгла — каза той, а очите му бяха вперени в левитиращата топка, сякаш се бе съсредоточил докрай в нея. — Ако успея да я повдигна на малко повече от пет-шест сантиметра, може би до този обръч, и всеки път вкарвам кош, това вече ще е голяма работа. Но аз не съм Хари Потър, а и истинската магия не действа по този начин.

— Това… магия ли е? — попитах.

Топката падна върху дланта му.

— Не ми вярваш, нали?

— Не, аз…

Той ме прекъсна със смях.

— Мислиш си, че е някакъв номер, че става дума за специален ефект. Е, кинаджийке, вдигни си задника и ела да ме провериш.

— Аз…

— Ела тук. — Той посочи къде да застана. — Провери дали има конци наоколо.

Приближих се още малко към него. Той изрече някакви думи, този път по-високо, за да ги чуя. Не бяха на английски.

Топката не се помръдна и той изруга.

— Нали ти казах, че не съм Хари Потър? Да опитаме отново.

Този път повтори думите по-бавно, очите му сякаш бяха залепнали за топката. Тя се вдигна на пет сантиметра.

— А сега провери за конци или жички, или каквото си мислиш, че може да я държи във въздуха.

Поколебах се, ала той ме подканяше и ме дразнеше, докато аз най-после се приближих и пъхнах пръста си между топката и ръката му. Нямаше нищо — аз прекарах всичките си пръсти оттам, после ги размърдах. Саймън улови ръката ми, аз се дръпнах и топката тупна няколко пъти върху бетонната площадка и се търкулна в тревата.

— Извинявай — ухили се той, а пръстите му продължаваха да държат моите. — Не можах да устоя.

— Да… аз съм голяма кокетка, както може би брат ти вече ти е казал. Как успя да… — Погледнах топката, която стоеше неподвижно в тревата. — Леле!

Той се усмихна още по-широко.

— Сега повярва ли ми?

Вторачена в топката, аз се мъчех да намеря някое друго обяснение. Нищо не ми идваше на ум.

— Можеш ли да ме научиш на това? — казах накрая.

— Не. Както и ти не можеш да ме научиш да виждам духове. Или го имаш вътре в себе си, или…

— Нима играеш баскетбол в тъмното, Саймън? — провикна се глас от другия край на двора. — Трябваше да ме повикаш. Нали знаеш, че винаги съм готова за малко…

Щом ме видя, Тори млъкна по средата на изречението си. Погледът се насочи към ръката ми, която все още бе в неговата.

— Подскачане около коша — завърши мисълта си тя.

Издърпах ръката си. Тя се взираше в нас.

— Здрасти, Тори — поздрави я Саймън и вдигна топката от земята. — Какво има?

— Видях, че играеш и си казах, че може би ти трябва партньор. — Отправи поглед към мен, лицето й бе безизразно. — Но виждам, че не ти е нужен.

— Трябва да влизам — казах. — Благодаря за указанията, Саймън.

— Не, почакай. — Той направи крачка след мен, после погледна към Тори. — Аха, добре. Когато поискаш. Но вече е тъмно, нали? Сигурно е време за вечерната закуска.

И той бързо влезе в сградата.

 

 

Лежах в леглото и не можех да заспя. Но този път не заради кошмарните сънища, а заради мислите, които се блъскаха в главата ми, тъй резки и настойчиви, че към полунощ аз сериозно се замислих върху възможността да нападна кухнята — да грабна тубата с тиленол, която бях видяла там.

Бях некромантка.

Етикетът, с който те бележат, би трябвало да ти донесе успокоение, но аз не бях сигурна, че този е по-добър от предишния — „шизофреничка“. Шизофренията поне бе познато и прието от хората състояние. Можех да говоря за него, да получа помощ, да си вземам лекарствата, от които симптомите биха могли да изчезнат.

Същите тези лекарства могат да замъглят симптомите на некромантията, но както и Саймън отбеляза, ще е все едно да си боядисаш косата — отдолу тя си остава все същата.

Истинската ми природа ще чака мига, в който спра да вземам лекарствата си и неминуемо ще се прояви.

Некромантия.

Откъде ли е дошла при мен? От майка ми? Ако е така, защо леля Лорън не знае нищо? От баща ми? Може би не му е стигнал куражът да ме предупреди и затова в болницата изглеждаше толкова виновен и от все сърце желаеше да ме зарадва и да ми осигури всякакви удобства. Може пък нито родителите ми, нито леля ми да са знаели за това. Може да се дължи на някой скрит ген, прескочил няколко поколения и кацнал при мен.

Саймън бе късметлия. Баща му сигурно му бе казал за магията, беше му показал как да я използва. Завистта ми тутакси се изпари. Късметлия ли? И той бе затворен в дом за групово пребиваване. Магиите му не можеха да ми помогнат на място като това тук.

Магия. Думата изникваше в съзнанието ми тъй лесно, сякаш вече я бях приела. Така ли беше?

И трябваше ли да я приема?

Дни наред отричах, че виждам призраци, а сега най-неочаквано бях повярвала в магии?

Трябваше да поискам да ми ги демонстрира отново и отново. Да даде някакво обяснение. Но ето че се бях примирила и осъзнала, че действително виждам мъртъвци. Стана ми приятно, че не бях единствената, която притежава странни способности.

Ами Дерек? Саймън каза, че Дерек бил необикновено силен. И това ли беше магия? Бях усетила силата му. Бях прочела досието му, дори знаех, че и специалистите бяха озадачени от неговия случай.

Колкото и странно да звучеше, най-разумното обяснение бе и най-невероятното.

Съществуват хора с такива способности, но те се срещат само в сказанията и филмите. И ние ли бяхме част от тях?

За малко да прихна в смях. Сякаш бях излязла от страниците на някоя комедия. Хлапета със свръхестествени способности като супергероите. Супергероите ли? Точно така. Но аз не мислех, че появата на духове и левитацията на баскетболни топки ще ни помогне по някакъв начин да спасим света от злото.

Ако и Дерек, и Саймън имаха такива способности, така ли щеше да протече животът им — залепени един за друг? Какво им бе казал баща им? Дали изчезването му нямаше нещо общо с магиите? Затова ли момчетата бяха записани в училище под фалшиви имена и непрекъснато се местеха? Така ли трябваше да живеем всички ние? Да се крием?

Въпросите се щураха в главата ми и никой не искаше да излезе оттам, без да е получил отговор… а аз не можех да им дам отговори в два сутринта. Те се въртяха като баскетболната топка на Саймън. Не след дълго можех да се обзаложа, че ги виждам — оранжеви топки, които летят през главата ми, отиват и се връщат, мятат се ту напред, ту назад, докато накрая потънах в сън.

Гласът сякаш разряза тежкото покривало на съня ми и аз скочих, като се мъчех да дойда на себе си. Огледах стаята, като дишах учестено и напрягах очи и уши. Наоколо бе тихо и спокойно. Хвърлих поглед към Рей. Тя дълбоко спеше.

Сънувала съм. Понечих да си легна.

— Събуди се.

Шепотът долетя през открехнатата врата. Легнах и се борех с непреодолимото желание да повдигна завесата по-високо.

Мислех, че вече няма да трепериш от страх. Това е планът, нали? Да не пренебрегваш гласовете, а да получиш отговорите, да контролираш нещата.

Дълбока въздишка. Аз се измъкнах от леглото и отидох до вратата.

Коридорът беше пуст. Чуваше се само тиктакането на стенния часовник на долния етаж.

Обърнах глава и зърнах белезникава сянка до затворената врата в дъното на коридора. Килер, бих предположила аз преди. Каква беше тази работа с призраците и килерите в дома?

Тихо се промъкнах до вратата и я отворих. Нагоре в мрака водеха стълби. Таванът. Ох, беше гадно като в мазето, може би дори още по-гадно. Нямаше да тръгна след призраците.

Хубаво извинение.

Не е.

Не искаш да разговаряш с тях. Така е. Не искаш да научиш истината.

Страхотно. Трябваше да се справям не само с подигравките на Дерек, но и с вътрешния си глас, който започна да звучи като неговия.

Поех си дълбоко въздух и прекрачих прага.