Кели Армстронг
Призоваването (2)

1

Залостих се в леглото, стиснала с една ръка медальона, мушнала другата под завивката. Помъчих се да върна бледите спомени от съня си, които бързаха да отлетят. Нещо за мазе… за малко момиченце… за мен? Не си спомнях някога да сме имали мазе — винаги съм живяла в апартамент.

Малко момиченце в някакво мазе, там има нещо страшно… та нали в мазетата винаги има нещо страшно? Потреперих само при мисълта за мазето — тъмно, влажно, безлюдно. Ала това мазе не беше безлюдно. Там имаше… вече не си спомнях какво. Един човек зад някаква фурна…?

Някой похлопа на вратата на спалнята ми и аз подскочих.

— Клоуи! — крещеше Анет. — Защо будилникът ти не звънна? Аз съм икономка, не съм ти бавачка. Ако пак закъснееш, ще се обадя на баща ти.

Заплахите продължиха, ала това нямаше нищо общо с кошмара през нощта. Дори Анет да успее да се свърже с баща ми в Берлин, той ще се престори, че я слуша, докато в същото време съсредоточено ще се взира в своя БлекБъри и ще гледа нещо много по-интересно, като например прогнозата за времето. Ще измърмори нещо от рода на „Да, ще се погрижа, когато се прибера“ и съвсем ще забрави за обаждането.

Включих радиото си, завъртях копчето и изпълзях от постелята.

Половин час по-късно вече бях в банята и се приготвях за училище.

Прибрах косата си с шнолата, погледнах се в огледалото и потръпнах. С тази прическа изглеждах дванайсетгодишна… а нямах нужда от това. Скоро щях да стана на петнайсет, но сервитьорите в ресторантите все още ми предлагаха менюто за деца. Не ги корях. Бях метър и петдесет висока, а формите по тялото ми проличаваха, само когато обличах прилепнали джинси и впита тениска.

Леля Лорън се кълнеше, че изведнъж ще дръпна на височина, — както и на ширина, — когато ми дойде цикълът. В момента, казвах си аз, въпросът бе „ако“, а не „когато“. На повечето от приятелките ми им дойде на дванайсет, дори на единайсет. Опитвах се да не мисля много за това, но все не успявах. Притеснявах се, че нещо не ми е наред, чувствах се не съвсем нормална всеки път, щом приятелките ми започваха да обсъждат този въпрос и се молех да не разберат, че още не ми е дошло. Леля Лорън твърдеше, че всичко ми е наред, а тя беше лекар, значи бе наясно с нещата. Ала отвътре все ме гризеше. Дори много.

— Клоуи! — вратата се разтресе под ударите на месестия юмрук на Анет.

— На тоалетната чиния съм! — викнах в отговор аз. — Не мога ли да остана поне за малко сама?

Сложих само една шнола отзад на тила си, като придържах косата си от двете страни. Не беше лошо. Когато обърнах глава, за да се погледна отстрани, шнолата се плъзна по меката ми като на бебе коса.

Не биваше да я стрижа. Ала ми бе писнало от дългата права, като на малко момиченце коса. Реших да я скъся до раменете, да я оформя на кичури. На манекенката й стоеше прекрасно. На мен? Не толкова.

Погледнах към отворената туба с боя. Кери се кълнеше, че червените кичури ще стоят идеално в косата ми, която имаше цвят на ягода. Но аз мислех, че ще приличам на захарна близалка. Е, може пък да ме направи по-възрастна, кой знае.

— Вдигам телефонната слушалка, Клоуи — изкрещя Анет.

Грабнах тубата с боя, напъхах я в раницата си и отворих вратата.

Изкачих стъпалата, както винаги. Сградата се бе променила, ала навиците ми — не. В деня, в който тръгнах на детска градина, майка ми ме държеше за ръка, на другата й ръка висеше бебешката ми раничка „Сейлърмуун“; двете стояхме на горната площадка.

— Приготви се, Клоуи — каза тя. — Едно, две, три.

И ние се втурнахме надолу по стълбите, приземихме се на долната площадка, като задъхано се кикотехме, а подът се люлееше и се плъзгаше под несигурните ни стъпала, докато всички мои страхове за първия учебен ден се изпаряваха.

Литвахме надолу по стъпалата всяка сутрин, докато ходех на детска градина, когато тръгнах в първи клас, а после… после вече нямаше с кого да летя надолу по стълбите.

Спрях се пред първото стъпало, докоснах медальона под фланелката си, после се отърсих от спомените, вдигнах училищната си раница и се отдалечих.

След смъртта на мама ние доста се местихме из Бъфалоу. Татко вземаше луксозни апартаменти, което означава, че ги купуваше пред завършване, а после, когато сградите бяха готови, ги препродаваше. Тъй като през повечето време отсъстваше от града, не беше толкова важно да се установим на определено място. Искам да кажа, че не беше важно за него.

Тази сутрин играта на стълбите не беше чак толкова умна идея. Стомахът ми се беше свил на топка от притеснение за оценката ми по испански. Бях объркала последния тест — в събота и неделя, вместо да си остана у дома и да уча, преспах у Бет — така че едва го изкарах.

Испанският никога не е бил сред любимите ми предмети, но ако пропаднех на изпита, татко можеше да научи и да започне да се пита дали училището по изкуства е най-доброто място за мен.

Милош ме чакаше в таксито до тротоара. Вече две години ме караше до училище, макар че се бяхме местили два пъти и това бе третото училище, в което ме бяха записали. Щом се качих, той нагласи козирката на стъклото пред мен. Утринното слънце продължи да блести в очите ми, но аз не му казах.

Възелът в стомаха ми се отпусна, щом отърках пръсти в познатата цепнатина до седалката и вдишах изкуствената миризма на бор от освежителя над отдушника.

— Снощи гледах един филм — каза той, щом отминахме и третата пресечка. — От онези, които харесваш.

— Трилър ли?

— Не. — Той се намръщи и беззвучно размърда устни, сякаш да си спомни как се произнасят думите. — Приключенски екшън. Нали се сещаш — оръжия, експлозиви? Убиват се над път и на път.

Не обичах да поправям английския му, но той настояваше.

— Искаш да кажеш, че са се убивали под път и над път.

Той повдигна тъмната си вежда.

— Когато убиеш някого, къде пада той? Под пътя ли?

Аз се засмях, после поговорихме за филми. Любимата ми тема.

Когато Милош отговаряше на диспечера по радиото, аз се загледах през страничното стъкло. Иззад група бизнесмени се стрелна дългокосо момче. То носеше старомодна кутия за храна, на която бе нарисуван някакъв супергерой. Съсредоточих се да разбера кой от всички бе изобразен на картинката и не забелязах накъде се бе отправило момчето, докато то не изскочи от тротоара между нашата кола и предния автомобил.

— Милош! — изпищях аз. — Внимавай.

Последната дума се изтръгна от самите ми дробовете, когато ударих с ръка колана, преметнат през рамото ми. Шофьорът зад нас и другият зад него натиснаха клаксоните си като верижен протест.

— Какво? — попита Милош. — Клоуи, какво става?

Погледнах над капака на двигателя и видях… нищо не видях. Само пустата алея отпред и превозните средства, които завиваха вляво, а шофьорите им сочеха Милош с пръст, докато ни отминаваха.

— А-а-а… — Стиснах юмруци, сякаш така щях да пропусна думата от устата си. „Ако речта ти блокира, кажи нещо друго“, съветваше ме моят терапевт дефектолог. — Стори ми се, че видях едно мом-мом…

„Говори бавно. Първо обмисли думите си.“

— Извинявай. Стори ми се, че някой изскочи пред автомобила.

Милош отпусна спирачките.

— Понякога и на мен ми се случва, особено когато се обърна. Струва ми се, че виждам човек, но там няма никого.

Кимнах с глава. Стомахът отново ме сви.