Кели Армстронг
Призоваването (16)

15

Повиках Рей настрана.

— Все още ли искаш да надникнеш в досиетата на Дерек и Саймън? — попитах.

Тя кимна с глава.

— В такъв случай ще ти помогна. Тази вечер.

Открихме госпожа Талбът да сервира вечерната закуска. Пръчки от моркови и рядък сос.

Ох! Колкото и оплаквания да имах към Анет, в едно поне бях сигурна — винаги можех да разчитам на хрупкавите й курабийки.

— Гладни ли сте, момичета? Не се учудвам. Никой не се нахрани добре на вечеря.

Тя ни поднесе чинията. Всяка от нас си взе по едно морковче и го натопи в соса.

— Двете с Клоуи се притеснихме, госпожо Талбът — обясни Рей. — За Тори.

Тя постави чинията на масата и кимна с наведен поглед.

— Знам, милички. Тори много тежко преживява напускането на Лиз. Бяха близки. Сигурна съм, че като поговорят, ще се почувства по-добре, но засега ще е малко потисната, докато й дозираме лекарствата. А вие, момичета, трябва да сте изключително мили с нея.

— Разбира се — отвърна Рей и облиза изцапания си със сос пръст. — Чудехме се дали няма да й е по-лесно, ако остане сама в стая. Бих могла да се преместя при Клоуи.

Госпожа Талбът подаде салфетка.

— Не бих искала да я изолираме напълно, но да, вероятно засега ще се чувства по-добре, ако е сама.

— Само засега ли?

Сестрата се усмихна.

— Не, можеш да се преместиш за постоянно, ако това е желанието ви — твоето и на Клоуи.

Тори гледаше телевизия долу и Рей побърза да си премести нещата, сякаш се боеше, че госпожица Ван Доп и д-р Джил ще забранят промяната.

Подаде ми купчина сгънати тениски.

— Заради Саймън, нали?

— Хм?

— Искаш да разбереш защо Саймън е на това място.

— Но аз не…

Тя метна джинсите на ръката си и ми направи знак да излизаме.

— Двамата винаги си бъбрите по време на храна. Отначало си помислих, че те използва, за да разкара Тори от пътя си, но днес тя не му обръщаше внимание, а той продължи да ти говори.

— Но аз не съм…

— Хей, харесва ти. Това е чудесно. — Тя дръпна най-долното чекмедже на Лиз. Беше изпразнено — докато бяхме в час, бяха изтрили всяка следа от нея. — Не ми пука за момчето, но такова е мнението ми. Може би се държи надуто с мен, защото не съм в лигата му.

— В лигата му ли?

Тя повдигна чифт джинси и посочи етикета.

— Да си видяла някого на това място да носи джинси „Уол-Март“? Това е частна модна колекция. Струва пари и аз се обзалагам, че цената им е по-висока от нощувката в Мотел 6.

— Но аз…

— Страхотно. Отнасяш се добре с мен. И Питър се държеше добре, както и… — с тъга огледа стаята — Лиз. Дерек е идиот с всички, тъй че не го приемам лично. Е, щом Саймън и Тори са хладни към мен, голяма работа! Ето защо си мисля, че двамата са чудесна двойка, но ако го харесваш и той те харесва? Мен не ме засяга. Ала ти си твърде умна, за да завързваш подобни отношения.

Тя тръгна към предишната си стая и аз я последвах.

— Майката на приятелката ми имаше връзка с един, за когото искаше да се омъжи. Но разбра, че има три деца, за които не й бе споменавал. — Тя ми се усмихна през рамо. — Сигурна съм, че Саймън няма деца, но знае ли човек?

Изпразнихме всичките й чекмеджета и аз реших да я оставя да си мисли каквото си иска. Но все пак не желаех да ме взема за едно от онези момичета, които като пристигнат някъде, моментално се втурват да свалят момчетата. Щом не съм готова да кажа на сестрите за Дерек, ще се наложи да споделя с друг. Така че оставих разказа си за по-нататък.

— Не е Саймън — казах аз, когато се върнахме в нейната стая и прибрахме последните дрехи. — Дерек е.

Тя тъкмо сваляше една снимка от стената и я изпусна, аз я улових във въздуха и тя започна да ругае.

— Дерек ли? Ти харесваш.

— Божичко, не! Само казвам, че се интересувам от Дерек, но не по този начин.

Тя въздъхна и се облегна на стената.

— Слава богу! Знам, че някои момичета си падат по идиоти, а е толкова неприятно! — Когато взе снимката от ръката ми, тя се изчерви и се протегна да свали и другата. — Не биваше да го казвам. Грешката не е в него, а в… — тя затърси нужната дума — пубертетската възраст.

Ухили се.

— Точно така. Би трябвало да го съжалявам, но ми е трудно, защото поведението му е също толкова грозно, колкото и неговата физиономия. — Тя се спря със снимка в ръка и ме погледна през рамо. — Така ли е? Той… направи ли ти нещо?

— Защо? Нима е вършил такива неща в миналото си?

— Зависи от това, какви неща имаш предвид. И друг път е бил грубиян, така е. Идиот е — безусловно. Не ни обръща никакво внимание, освен ако няма друг избор и, повярвай ми, никой не се оплаква от това. Какво е направил този път?

Обмислях думите си. Нямаше да ми е приятно тя да настоява да го обадя на сестрите, така че пропуснах частта с падането ми на пода и само казах, че ме преследва и когато съм сама, тутакси цъфва до мен.

— Аха, харесва те — каза и ми даде да държа снимката.

— Не, не е това.

— Ами! Е, не ти се иска да е така, но уви! — така е. Може пък да си неговият тип. В моето училище харесвам едно момче, баскетболист. По-висок е и от Дерек, но си пада по дребни момичета като теб.

Взех и другата снимка.

— Не, не си права. Убедена съм.

Тя отвори уста и аз усетих нотка на раздразнение у нея. Защо става така? Щом някое момиче каже, че някое момче я притеснява, следват възклицания от рода на: „О, да, той те харесва!“, сякаш това обяснява всичко?

Забелязала изражението ми, Рей тутакси затвори уста и свали следващата фотография.

Казах:

— Той ме плаши и искам да надникна в досието му. Да видя дали има причина да се притеснявам. Дали той има, нали се сещаш, някакъв проблем.

— Умно. Извинявай. Щом те плаши, имаш право. Не исках да се шегувам с това. Сериозно е. Довечера ще разполагаме с всички факти.

В Лайл Хаус всички си лягахме в девет, а час по-късно гасяха лампите, сестрите се оттегляха и правилото „Никакви разговори!“ влизаше в сила.

Във всеки край на горния етаж имаше спалня за сестрата, която отговаря за съответната част. Лиз ми беше казала, че няма врата, която да свързва спалните на момчетата и момичетата, ала според Рей стаите на сестрите бяха свързани с врата, което им даваше пълен достъп до целия етаж в случай на нужда.

Така че, когато Рей се кълнеше, че госпожа Талбът заспивала бързо и спяла много дълбоко, тя трябваше да вземе предвид и госпожица Ван Доп. Беше рисковано да се опитаме да проникнем в кабинета по-рано през нощта. Рей нагласи спортния си часовник да звънне в 2:30 и легнахме да спим.

 

 

В 2:30 в сградата беше тихо и спокойно. Твърде тихо и твърде спокойно. Всяко изскърцване на пода гърмеше като изстрел. А в старите постройки дъските неизменно скърцат.

Рей ме последва в кухнята, отворихме хладилника и взехме две кутии плодов сок, които поставихме на плота. Аз отворих вратата на килера, запалих лампата и се върнах в коридора, като оставих и двете врати открехнати.

Кабинетът на д-р Джил беше в западния край, до стълбите за момчешките спални. Още преди седмица Рей беше проверила ключалката. Отключваше се с най-обикновен ключ за вътрешни врати, беше просто, като да пуснеш монета и да отвориш. Поне тя така ми бе казала. Никога не ми е трябвало да отключвам вътрешна врата — вероятно защото нямах нито братя, нито сестри. Ето защо само наблюдавах и запомнях. Така обогатявах житейския си опит.

Веднъж Рей видяла как д-р Джил бе извадила нейното досие по време на събеседването си с нея, така че знаеше къде ги държи. Кабинетът разполагаше с комплексен принтер, което улесняваше работата ни. Аз пазех на вратата. Единствената засечка стана, когато копирахме страниците — главичката на скенера вдигна шум и ме изнерви. Но те трябва да са били кратки, защото докато надзърна, тя ги беше копирала и ги подреждаше в папката.

Подаде ми два листа, сгънати на две, после върна досието в чекмеджето. Измъкнахме се заднешком от стаята. Когато тя отново заключи вратата, непогрешимият шум от скърцане на дъски ни накара да замръзнем на място. Последва миг тишина. После пак се чу изскърцване.

Някой слизаше от момчешките спални.

Ние изчезнахме, като тичахме с боси крака надолу по коридора. Втурнахме се през открехнатата врата в кухнята и оттам — в килера за провизии.

— Хайде — изсуфлирах аз. — Просто вземи нещо от рафта.

— Не мога да намеря бисквитките от оризено брашно. Знам, че миналата седмица бяха тук.

— Вероятно момчетата… — млъкнах, после прошепнах: — Някой идва. Лампата!

Тя щракна ключа, а аз затворих вратата, като оставих съвсем тесен процеп. Погледнах през него и видях Дерек да влиза в кухнята. Не светна лампите; заоглежда се, а луната огряваше лицето му. Погледът му обходи цялата кухня и се спря върху вратата за килера.

Бутнах я и излязох.

— Бисквитка? — попитах и му подадох кутията.

Той ме погледна и за миг ми се стори, че отново съм долу в мазето и политвам към пода.

Усмивката ми се стопи и аз мушнах кутията в ръцете му.

— Тъкмо си похапвахме — каза Рей.

Той продължи да ме гледа с присвити очи.

— Ще взема сока — рече Рей и се плъзна покрай мен.

Дерек хвърли поглед към кутиите, които бяхме оставили на плота. Доказателство, че наистина бяхме нападнали кухнята. Аз измислих плана, като си мислех, че е много хитър, но когато погледът му си върна към мен, косата ми настръхна и разбрах, че номерът ни няма да мине.

Пристъпих напред. За миг той остана неподвижен и аз чувах само дишането му, усещах огромните му размери, надвесени над мен.

Той отстъпи встрани.

Когато минавах покрай него, той взе една опаковка от кутията и ми я подаде:

— Забрави ги.

— Да. Благодаря.

Взех я и изтичах в коридора, следвана от Рей. Дерек тръгна след нас, но зави в другата посока, към момчешкото отделение. Преди да започна да се качвам по стъпалата, погледнах надолу по коридора. Той бе застанал пред кабинета на д-р Джил и се взираше във вратата.

Останахме да лежим на тъмно в леглата си поне четвърт час — достатъчно дълго, за да може Дерек да реши дали да ни обади на сестрите, или и той да отиде да спи. Пръстите ми се докосваха до листата, които бях напъхала в колана на пижамата си. Накрая Рей се сгуши до мен в леглото с фенерче в ръка.

— Измъкнахме се на косъм — забеляза тя.

— Мислиш ли, че ще каже на сестрите?

— Не-е. И той бе слязъл да си похапне. Няма да посмее да се разприказва.

Значи Дерек бе решил да си похапне, тъкмо когато отключвахме вратата на д-р Джил? Не обичах съвпаденията, но бях сигурна, че принтерът не бе издал толкова висок шум, че да се чуе на горния етаж.

Издърпах листите изпод колана си и ги пригладих върху матрака.

— Досието на Дерек — прошепна Рей, когато включи електрическото си фенерче.

Издърпах и другата страница и й я подадох.

— Искаш ли досието на Саймън?

Тя поклати глава.

— Това е втората страница на същото досие. За Саймън нямаше нищо.

— Не успя да го откриеш ли?

— Не, просто нямаше нищо. Отделенията в чекмеджето носят нашите имена, както и папките с досиетата ни. Нямаше нито отделение, нито папка на името на Саймън.

— Но това е…

— Странно е, знам. Може да го държат другаде. Но ти искаше да надникнеш в досието на Дерек, така че не исках да губя време и да търся досието на Саймън. Да видим за какво са вкарали този Франкенщайн тук. — Тя освети най-горната част на страницата.

— Дерек Суза.

Дата на раждане, дрън, дрън, дрън.

Тя премести светлината по-нататък.

— Ха! Бил е докаран в Лайл Хаус от някаква агенция за деца. Няма и намек за бащата, когото двамата със Саймън споменават в разговорите си. Щом е намесена агенция за деца, баща им не е цвете за мирисане. О, ето. Диагноза: антисоциална личност. — Тя се засмя под носа си. — Хайде, де! Кажете ми нещо, което да не ми е известно. Че това заболяване ли е? Грубиянство. С какви лекарства се лекува?

— Каквито и да са, не действат.

Тя се ухили.

— Правилно го каза. Нищо чудно, че е от толкова дълго време тук.

Лампите в коридора светнаха. Рей се втурна към леглото си и остави електрическото фенерче включено. Загасих го в мига, в който се затвори вратата на банята. Направих движение към нея да й го подхвърля, но тя поклати глава, наведе се и прошепна:

— Ти довърши. Виждаш ли нещо интересно? Утре ще ми кажеш.

Който и да бе влязъл в банята — Тори или госпожа Талбът, — остана вътре цяла вечност.

Когато се чу шуртенето на вода, Рей вече спеше. Почаках няколко минути, включих фенерчето и зачетох.

С всяко следващо изречение ужасът в стомаха ми растеше. Антисоциалното поведение на разстроената личност нямаше нищо общо с грубиянството. Означаваше, че болният проявява съвършено незачитане на останалите и неспособност да емпатира, т.е. да се постави на мястото на другия. Разстройството се характеризира с проява на насилие и пристъпи на гняв, които влошават ситуацията. Ако не разбираш, че нараняваш някого, какво би те спряло?

Отгърнах на следващата страница, която носеше етикета „Произход“.

Провеждането на стандартна проверка за произхода на Д. С. се оказа трудно. Не се намери нито свидетелство за раждане, нито друг документ. Вероятно съществуват, но липсата на конкретна информация относно ранните му години прави търсенето невъзможно. По думите на Д. С. и заварения му брат С. Б. Дерек е дошъл да живее в семейството на петгодишна възраст. Д. С. не си спомня — или отказва да сподели — подробности от живота си преди това, макар отговорите му да предполагат, че може би е отгледан в дом за изоставени деца.

Бащата на Саймън, Кристофър Бей, фактически е поел грижата за него, без да има документи за реално осиновяване или приемането му като храненик в семейството.

Момчетата са записани в училище под имената „Саймън Ким“ и „Дерек Браун“. Причината за фалшивите имена е неизвестна.

Според училищните документи поведенческите проблеми на Д. С. са започнали в седми клас. Никога не е бил весело дете, но в седми клас е ставал все помрачен, самоизолирането му от околните е било придружено с изблици на незаслужен гняв, често завършващи с пристъпи на насилие.

Пристъпи на насилие.

Белезите по ръцете ми ме пареха, аз разсеяно ги потърках и потреперих.

„Не са документирани никакви инциденти, така че проследяването на болестта е невъзможно. По всяка вероятност Д. С. е избегнал изключването от училище, както и другите дисциплинарни наказания, докато не е станал жесток побой, описан от свидетели като «обикновено сбиване в училищния двор». Д. С. яростно е нападнал трима младежи и служителите подозират, че нападението е повлияно от изкуствено подклаждан гняв.

Силният наплив на адреналин може да обясни и необикновената му сила, за която съобщават свидетелите. Докато властите успеят да се намесят, единият младеж е получил увреждания на гръбначния стълб. Медицинските експерти се опасяват, че той никога няма да може отново да проходи.“

На страницата бяха изброени още подробности, но думите изчезнаха и аз виждах само пода, стелещ се под мен, когато Дерек ме запрати в другия край на пералното помещение.

Необикновена сила.

Пристъпи на насилие.

Няма да може да проходи.

Бяха отвели Лиз, задето хвърляла моливи и шишенца с гел за коса, а бяха оставили Дерек тук? Огромен мъжага с история на насилнически прояви? С диагноза, която означаваше, че не му пука кого наранява и колко болезнено е нараняването?

Защо никой не ме предупреди?

Защо не го затворят някъде?

Мушнах листите под матрака. Нямаше нужда да чета по-нататък. Знаех какво ще пише там. Че е поставен на медикаменти. Че го рехабилитират. Че той им сътрудничи и през времето, прекарано в Лайл Хаус, не е проявявал насилие. Че състоянието му е под контрол.

Светнах с фенерчето и отново видях белезите на ръката си. Следите от пръстите му бяха станали морави.