Амели Нотомб
Нито Ева, нито Адам (8)

На другия ден сутринта ме събуди усещането за болезнено сухи ръце. Докато ги мажех с крем, си припомнях предишната вечер и нощта. В леглото ми лежеше момче. Каква трябваше да бъде стратегията?

Изтръгнах го от съня му и съвсем нежно му казах, че обичаят изисква мъжът да си тръгне на зазоряване. Трябваше вече да го е направил, защото слънцето беше изгряло. Можехме да отдадем това забавяне на географската отдалеченост. Все пак нямаше да злоупотребяваме с този аргумент. Ринри попита дали белгийските обичаи позволяват отново да се срещнем.

— Да — отговорих аз.

— Ще мина да те взема утре в петнайсет часа.

С удоволствие установих, че моите уроци по говорене на „ти“ даваха резултати. Той мило се сбогува с мен. Видях го как се отдалечава с куфара за швейцарското фондю.

Когато останах сама, изпитах истинска радост. Припомнях си събитията с нещо средно между смях и удивление. Това, което в края на краищата ме учудваше най-много, не бяха чудатостите на Ринри изобщо, а по-скоро една най-висша чудатост — имах си работа с учтив и внимателен мъж. Не се бе случвало да ме засегне с дума или действие. Не знаех, че такова нещо може да съществува.

Приготвих си моя половин литър силен чай и го запреглъщах, гледайки през прозореца към казармата на Ишигая. Тази сутрин нямах никакво желание за сепуку, но страшно ми се искаше да пиша. Дръж се Токио — да става, каквото ще става. Хвърлих се към белия лист, убедена, че целият свят ще потрепери от това.

За мое учудване не последва никакъв трус. Като се има предвид зоната, в която се намирахме, това земно спокойствие беше странно и сигурно се дължеше на някаква благоприятна временна ситуация.

От време на време преставах да пиша и гледах към Токио през големия прозорец, като си мислех: „Имам връзка с един тукашен тип“. Удивлявах се и отново подхващах писането. Целият ден премина така. Такива дни са прекрасни.

 

 

На другия ден точността на мерцедеса можеше да се сравни само с неговата белота.

Ринри беше променен. Шофьорският му профил не беше вече така неподвижен и невъзмутим. Мълчеше и очевидно се притесняваше.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Ще видиш.

Този отговор вече ставаше класически. Независимо дали отивахме на забележително или просто любопитно място, на въпросите ми се отговаряше винаги с „ще видиш“. Ще видиш беше любовният храм на това момче — едно подвижно място, чиято функция бе да насочва колата.

Днешното „Ще видиш“ беше избрало да се намира в Токио — паркът на олимпийските игри. В идеята имаше някакъв смисъл, но пък ми беше напълно безразлична — дори и провеждани под най-благородни знамена, състезанията никога досега не бяха съумели да ме развълнуват. Гледах стадиона и спортните съоръжения с идеално хладна учтивост, слушах подробните обяснения на Ринри, като обръщах внимание единствено на лингвистичния му напредък. На олимпиада по френски той би взел златен медал.

Далеч не бяхме единствените влюбени, както обикновено се казва, които се разхождаха около стадиона. Обожавах стила на „задължителните маршрути“ — японската традиция бе предоставила както на мимолетните, както и на доживотните двойки нещо като инфраструктура, така че да не си блъскат главите. Приличаше на игра. Чувствате ли нещо към някого? Вместо да се чудите сто часа какво да правите, отведете този човек на еди-коя си част от монополито. Защо ли? Ще видите.

„Ще видиш“ беше най-добрата философия. Ринри и аз нямахме и най-малка представа какво правим заедно и къде отиваме. Посещавайки разни места от относителен интерес, ние добронамерено се изучавахме един друг. Стартовата позиция на японското монополи ни харесваше.

Ринри държеше ръката ми, както всеки от останалите влюбени държеше ръката на избраницата си. Пред почетната стълбица той ми каза:

— Това е почетната стълбица.

— Аха — отговорих аз.

При басейна ми каза:

— Това е басейнът.

— Значи това било — отговорих с възможно най-сериозен вид.

Не бих сменила мястото си с ничие друго. Забавлявах се страхотно и предизвиквах нови открития, като вървях към ринга, за да чуя „това е рингът“, и т.н. Тези указания ми носеха радост.

В 17 часа, подобно на голям брой местни влюбени, и аз получих кори с нар. Ентусиазирано ядях натрошения ароматизиран сладолед. Забелязах, че към щедрите кавалери наоколо бяха отправяни нежни благодарности, и реших да не се скъпя и аз. Харесваше ми да подражавам на моите съседки.

На свечеряване времето захладня. Попитах Ринри какво предвижда монополито за през нощта.

— Моля? — каза той.

За да му спестя неудобството, го поканих в апартамента на Кристин. Той беше колкото щастлив, толкова и облекчен.

„Ще видиш“ не можеше да бъде по-фантастично, отколкото в една перфектна токийска сграда. Музиката на Бах се понесе веднага, щом отворих вратата.

— Това е Бах — казах.

Беше мой ред.

— Много ми харесва — откликна Ринри.

Обърнах се към него и го посочих с пръст.

— Това си ти.

След любовта вече нямаше правила. На възглавницата до мен имаше човек, който дълго ме гледа, преди да каже:

— Как хубав ти си.

Това беше на английски, лошо преведен на френски. За нищо на света не бих го поправила. Никога досега не ми бяха казвали, че съм хубав.

— Японките са много по-хубави — казах аз.

— Не е вярно.

Лошият му вкус ме зарадва.

— Разкажи ми за японките.

Той вдигна рамене. Аз настоях. Накрая той каза:

— Не мога да ти обясня. Те ме нервират. Не са самите себе си.

— Може би и аз не съм самата себе си.

— Напротив. Ти си тук, ти съществуваш, ти гледаш. А те непрекъснато се питат дали ги харесват. Мислят само за себе си.

— Повечето жени на Запад са същите.

— Моите приятели и аз имаме чувството, че за тези момичета сме просто огледала.

Престорих се, че се оглеждам в него, поправих си косата. Той се засмя.

— Много ли говориш с приятелите си за момичета?

— Не много. Притеснявам се. А ти говориш ли за момчета?

— Не, прекалено е лично.

— Японските момичета правят точно обратното. С момчето се държат много срамежливо, а после си разказват всичко с приятелките.

— И западнячките са такива.

— Защо казваш това?

— В защита на японките. Трябва да е трудно да си японка.

— И да си японец е трудно.

— Сигурно. Разкажи ми.

Той замълча. Въздъхна. Чертите му се промениха.

— На пет години и аз като останалите деца преминах през тестове за постъпване в едно от най-добрите основни училища. Ако бях успял, щях да мога един ден да отида в някой от престижните университети. Знаех го още на пет години. Но не успях.

Забелязах, че трепери.

— Родителите ми не казаха нищо. Бяха разочаровани. Баща ми на пет години бе успял. Изчаках да стане нощ и плаках.

Той се разрида. Взех в прегръдките си вцепененото му от страдание тяло. Бях чувала за тези ужасни японски селекции, наложени чудовищно рано на осъзнаващите залога деца.

— На пет години знаех, че не съм достатъчно интелигентен.

— Не е вярно. На пет години си знаел, че не си бил избран.

— Усетих какво мисли баща ми: „Няма страшно. Той е мой син, ще наследи мястото ми“. Тогава се появи срамът ми и никога не изчезна.

Притиснах го към гърдите си, като му шепнех успокоителни думи и го уверявах, че е интелигентен. Той дълго плака и после заспа.

Наблюдавах нощта над един град, в който всяка година повечето от петгодишните деца научаваха, че животът им е провален. Стори ми се, че чувам концерт от сподавени сълзи.

Ринри се беше справил, защото бе син на баща си — болката му започваше с неговия срам. Но другите, които се проваляха на теста, знаеха от невръстна възраст, че в най-добрия случай ще се превърнат в месо за предприятията, както има пушечно месо за оръдията. А после се чудим, че толкова много японски младежи се самоубиват.