Амели Нотомб
Нито Ева, нито Адам (20)

В един декемврийски следобед тръгнах сама на планина. Ринри явно беше разбрал, че е безсмислено да ме придружава на място, където ставах непоносима. Отдавна не бях ходила някъде без него и тази перспектива не ми беше неприятна. А и изгарях от желание да попадна в японската планина през зимата.

На час и половина с влак от Токио се озовах в малко село, разположено в равнина, над която се издигаше малко известната планина Кумотори Яма. Височината й не надхвърляше две хиляди метра, което ми се видя разумно за първа самотна разходка в снега. На картата планината изглеждаше достъпна и обещаваше прекрасна гледка към Фуджияма, с която вече ме свързваше приятелство.

Другият критерий, заради който я избрах, беше името й. Кумотори Яма означава „планината на облака и птицата“ — образ, който веднага насърчи страстта ми към откривателство. А и пренаселеният Токио пораждаше отшелнически фантазми, за които височината беше идеалният отдушник.

Никога не е излишно да се припомни, че Япония е планинска страна. По тази причина две трети от територията й са необитаеми. В Европа планините са много посещавани, изпъстрени са със снобски ски курорти и понякога ги използват просто като претекст за организиране на коктейли. В Япония ски базите са голяма рядкост и не съществува планинско население — планината е царство на смъртта и вещиците. Никой няма достатъчно ясна представа за тази дива империя.

Всъщност тръгнах сама, защото исках да се преборя със страха си. Когато бях дете, моята скъпа японска бавачка ми разказваше истории за Ямамба — най-лошата онибаба (вещица), тази, която властва в планината и залавя самотните мечтатели, за да приготви от тях супа. Супата от самотни мечтатели^[1], навярно любимо блюдо на Русо, толкова дълго ужасяваше въображението ми, че сякаш познавах вкуса й.

На картата бях забелязала заслон в подножието на върха и реших да прекарам нощта там, ако, разбира се, дотогава Ямамба нямаше да ме е хвърлила в казана.

Напуснах селото и потеглих нагоре. Пътят се изкачваше леко в снега, чиято девствена белота ме хвърляше в султанска радост. Никой не бе минавал преди мен оттук в тази съботна сутрин. До височина хиляда метра разходката беше много приятна.

После гората от иглолистни дървета рязко изчезна и пред мен се разкри небе, пълно с предупреждения, в които не се вслушах. Пейзажът, който виждах, бе един от най-красивите на света — по хребета с форма на широка пола се издигаше покрита със сняг бамбукова гора. Тишината върна недокоснат вика ми на възхищение.

Винаги съм изпитвала страстна любов към бамбука — този хибрид, който според японците не е нито дърво, нито храст и съчетава грациозната гъвкавост и елегантната пищност. Но никога не бях виждала толкова прелестни бамбуци като в тази заснежена гора. Въпреки крехкостта си всяко стъбло понасяше своята снежна покривка, а листата бяха застинали в белота. Приличаха на млади момичета, замръзнали в свещена мисия.

Вървях из планината като из чужд свят. Екзалтацията ми заличи времето — вече нямах никаква представа откога се придвижвам по хребета.

Когато достигнах до края му, видях на триста метра над мен върха на Кумотори Яма. Изглеждаше ми съвсем близко, но още по-близко изглеждаше облакът, натежал от сняг, който се разстилаше по лявата му страна. Липсваше само птицата, за да се оправдае името на планината — сигурно аз бях това нехаещо за опасностите летящо същество. Вървях с подхвръквания към леснодостъпния връх и си мислех, че тези 1900 метра височина са добър резултат за страхливка като мен. Обещах си повече никога да не се подценявам.

Едва бях достигнала билото, когато облакът, явно разпознал птичата ми натура, се присъедини към мен, за да уважи етимологичната съдба на планината. Беше буреносен и скоро не се виждаше нищо друго, освен въртележка от снежинки. Очарована, седнах на земята да се наслаждавам на спектакъла. Бях се изкачила много бързо, умирах от жега и с наслада оставих непокритата си глава на тази божия благодат. Никога не бях виждала толкова силен снеговалеж — снежинките бяха така остри и твърди, че ми беше трудно да държа очите си отворени. „Ако искаш да разгадаеш тайните на снега, сега е моментът да наблюдаваш — ти си в сърцето и на производството му, и на задвижването му.“ Но индустриалният шпионаж се оказа невъзможен — няма нищо по-мистериозно от това, което става пред очите ни.

Не знам към какво толкова се привърза облакът — към мен или към върха, но не помръдваше от мястото си. Изведнъж си дадох сметка, че косата ми е напълно покрита със сняг и че лицето ми е украсено от замръзнала брада — сигурно приличах на стар монах.

„Ще отида да се скрия в заслона“, помислих и изведнъж се сетих, че не бях видяла никакъв заслон. А според картата трябваше да е малко под върха. Тя беше от миналата година — да не би Ямамба да го беше разрушила? Тръгнах да го търся. Снежната буря беше уплътнила масива, не можех да изляза от облака. Започнах да се спускам спираловидно, за да съм сигурна, че няма да изпусна целта си. Всъщност едва виждах края на ръцете си, опънати напред. Този сомнамбулизъм в будно състояние започваше да ми изглежда безкраен.

Накрая пръстите ми опряха в нещо твърдо — заслона! „Край на мъките ми!“, възкликнах наум. С опипване намерих вратата и хлътнах в нещо.

Вътре беше празно. Подът, стените и таванът бяха от дърво. На пода под старо одеяло се криеше котатсу — очите ми се ококориха от радост и удивление, когато установих, че плочата е гореща. Какъв разкош!

Котатсу представлява повече начин на живот, отколкото вид отопление — в старите къщи в средата на дневната има квадратна дупка, а в нея — гореща метална плоча. Сяда се наоколо с крака в топлата дупка, а с одеяло се запазва горещината да не излезе навън.

Запознавала съм се с японци, които ненавиждат котатсу: „Човек прекарва зимата като в затвор, под покривалото, в примката на тази дупка и на семейството, принуден да понася вечното мърморене на старците“.

Аз пък си имах котатсу само за мен! Само за мен? Но кой поддържаше плочата гореща?

„Докато го няма пазача, използвай да се съблечеш“, си казах. Свалих напоените си с пот и сняг дрехи и ги разстлах около мен, за да изсъхнат. В раницата си имах пижама, която бързо навлякох, като си мислех с насмешка: „Пижама! А защо не и вечерна рокля? По-добре да си бях взела дрехи за смяна“. Хапнах от моите припаси, удобно настанена под одеялото, вслушана във воя на бурята отвън. Чувствах се като победител.

Нямах търпение пазачът или пазачката да се завърне — сигурно той или тя наминаваше всеки ден, за да подгрява плочата. Представях си разговора ми с този човек, който със сигурност беше изключителна личност.

Внезапно стъписване — допишка ми се. Трябваше да помисля по-рано. За тоалетна служеше планината. Да изляза навън по пижама, щеше да означава да загубя единствената си суха дреха, а и не можех да навлека мокрите си панталони. Нямаше как: свалих пижамата, поех дълбоко дъх и излетях навън, както се скача в бездна. Клекнала гола, с боси крака в снега, се облекчих със смесено чувство на ужас и екстаз. Беше черна нощ и белотата на снежната вихрушка не се забелязваше, а само се усещаше — снегът беше бял на пипане, на вкус, на мирис и на звук. Зашеметена от студ, влязох отново в заслона, пъхнах се в горещината под одеялото, доволна, че пазачът не ме бе видял в тази поза на снега. Когато кожата ми изсъхна, навлякох отново пижамата.

Легнах под завивката и се опитах да заспя. Лека-полека си дадох сметка, че заради гимнастическата ми акция навън изобщо не успявах да се стопля. Колкото и да се увивах в одеялото, продължавах да зъзна. Ухапването на бурята бе толкова дълбоко, че не можех да изтръгна ледените й зъби от тялото си.

Накрая извърших лудост, но нямах друг избор. Между изгарянето втора или трета степен и смъртта избрах изгарянето. Увих се около металната плоча, като единствено пижамата и одеялото ме предпазваха. Тогава разбрах сериозността на проблема — не усещах абсолютно нищо. Кожата ми беше безчувствена към горещия метал, който навярно я изгаряше.

С крайчетата на пръстите можех да се уверя в доброто функциониране на печката — само те имаха все още действащи нервни окончания. Бях труп, който живееше само по краищата си, с мозък, подаващ безсмислени сигнали за тревога.

Да можех поне да треперя! Но тялото ми беше мъртво, лишено от този спасителен рефлекс и твърдо като олово. За щастие то все пак страдаше: бях стигнала дотам, че да благославям болката като последно доказателство за принадлежността ми към света на живите. Това съмнително мъченичество обърна наопаки усещанията ми — изгарях от студ. Но по-добре това, отколкото ужасната безчувственост.

Като си помисля само, че най-много се бях страхувала да не попадна в горещия казан на Ямамба! Моята някогашна бавачка беше подценила жестокостта на планинската вещица. Тя не превръщаше самотните мечтатели в супа, а ги замразяваше, може би за да са й подръка за някой друг път. Тази мисъл ме разсмя, а смехът събуди други нервни реакции в организма ми. Най-после ме обхвана спасително треперене. Тялото ми започна да вибрира като машина.

От това мъчението не отслабна. Съзнанието, че ще живея, удължи нощта, която продължи сякаш десетки години. Остарях с цял век. Увита около плочата, чиято изгаряща топлина не усещах, прекарвах нескончаеми часове в слушане. Отначало слушах снежната буря, която, след като дълго се настървяваше над планината, остави след себе си обезпокояващо плътна тишина.

После се вслушвах с животинска надежда в настъпването на чудото, наречено утро — как дълго се бавеше то!

Използвах времето, за да изговоря вътрешно следната клетва: „Всеки път, когато ти се удаде възможност да спиш в легло, колкото и скромно да е то, благослови го и плачи от радост!“. До ден-днешен не съм престъпила тази тържествена клетва.

Докато дебнех появата на първите лъчи на зората, ми се стори, че чувам стъпки в заслона, но не ми стигна куражът да подам нос изпод одеялото. Така и никога не разбрах дали тези шумове бяха дошли от въображението ми, или от нечие реално присъствие. Страхът ми бе тъй силен, че треперех още по-жестоко.

Беше невъзможно това да е животно, стъпките издаваха човешки звук. Ако действително някой се движеше наоколо, той най-вероятно разглеждаше разхвърляните ми дрехи и знаеше, че съм под завивката. Можех да кажа нещо, за да дам знак, че не спя, но не намирах подходящи думи — ужасът беше погълнал всичките ми способности.

Шумът изчезна, ако въобще беше съществувал. Изведнъж, задържайки дъха си, чух как тишината навън се задълбочава и се понася свещеният дъх на вселената, който оповестява утрото.

Без грам колебание отхвърлих завивката — нямаше жива душа, нито следи от такава. Чакаше ме лоша изненада — дрехите ми бяха замръзнали. Това говореше ясно за температурата в заслона. Мушнах крака в крачолите на панталона, както се влиза в лед. Най-тежкият момент беше срещата на гърба ми със замръзналата фланелка. За щастие нямах време да анализирам усещанията си. Да си тръгна оттук беше въпрос на живот и смърт. Трябваше да прогоня студа, който ме разяждаше в дълбочина.

Никога няма да мога да опиша достатъчно добре шока, който изпитах при отварянето на вратата. Беше като да отвориш собствения си гроб и да се добереш до тайнството. Няколко мига стоях неподвижна пред този непознат свят — бурята, заради която не го бях видяла предния ден, сега го беше затрупала с метри прясно бял сняг. Ухото ми добре бе усетило — утрото се пробуждаше. Никакъв вятър, никакъв вик на уловена птица, нищо освен ледена тишина. Никакви следи от стъпки в снега. Моят нощен посетител можеше да е само Ямамба, дошла да провери дали нейният капан за самотни мечтатели работи добре и да прецени по дрехите за какъв дивеч става дума. Слава на котатсу! — без него нямаше да съм жива. Но ако исках това да продължи, не биваше да чакам. Беше пет часът сутринта.

Навлязох в пейзажа. О, щастието да можеш да тичаш! Просторът освобождава от всичко. Няма болка, която може да устои на разтварянето на човека във вселената. Неслучайно светът е толкова голям. Хората са го казали: да вървиш, значи да се спасиш. Ако чувстваш, че умираш, тръгни. Ако страдаш, размърдай се. Най-великият закон е законът за движението.

Нощта ме беше затворила при Ямамба, дневната светлина ми връщаше свободата и географията. Тържествувах: не, Ямамба, не ставам за супа, жива съм и го доказвам, изчезвам и никога няма да разбереш колко лош вкус имам. Моето безсъние, бяло като снега наоколо, не е отнело силите ми и аз тичам с невероятната енергия на оцелелия — планината е толкова красива, че не съм съгласна да умра. От всяка височина пред мен се разкрива прекрасен и девствен свят, от който чак ме дострашава.

Да, страх ме е. Откакто тичам, се надявам да попадна на нещо, познато от предния ден. Нищо подобно. Нима бурята така е променила света? Взимам картата и слагам пръст на главния ориентир — вулкана Фуджияма. Той е далече, но щом се покаже, ще съм на прав път. Междувременно най-после намерих мястото, откъдето Фуджияма не се вижда — моето географско разположение. Да вървим другаде.

Губя се. Объркването ме тревожи и тичам още по-бързо. Ямамба, изиграх те, никое човешко същество никога не е стъпвало тук, където съм сега. Перча се, за да скрия страха си. Тази нощ избегнах смъртта, но ето че тя ме догонва. Писано било да умра на двайсет и две години в японските планини. Дали ще намерят трупа ми?

Не искам да пукна, тичам. Десет часът сутринта. Небето е абсолютно синьо, без нито едно облаче. Хубав ден за не-умиране. Заратустра ще отърве кожата. Краката ми са толкова големи, че ще погълнат върховете, нямате представа какъв апетит имат.

Но аз тичам и не намирам нищо. Всеки път, когато се изкачвам на високо, се моля да зърна оттам Фуджияма, зова го, както се зове най-добър приятел, спомни си, братко, че прекарах нощ на ръба на кратера ти, поздравих изгрева на слънцето, аз съм от твоите хора, моля те, признай ме за твой човек, чакай ме на върха на това възвишение, ще се отрека от всички богове и ще вярвам само в теб, бъди там, изгубена съм, достатъчно е да се покажеш и ще бъда спасена, ето, идвам, няма те.

Обхваща ме енергията на отчаянието, продължавам да тичам. Наближава пладне. От седем часа се губя и усложнявам положението си. Машината ми работи на празни обороти, нощта ще дойде и ще ме удави в черния си сняг. Свършват дните ми на земята. Не искам да вярвам в това. Заратустра не може да умре, къде се е чуло и видяло.

Нов хребет. Вече не вярвам, но все пак се изкачвам. Нямам какво да губя и без това съм изгубена. Краката ми се катерят, вече нямат сили да са изтощени. Всяка стъпка ми струва много. Ето билото, още едно разочарование без съмнение. Тичам по последните метри.

Фуджияма е пред мен. Падам на колене. Никой не знае колко е голям. Намерих мястото, откъдето се вижда целият. Крещя, плача, колко си голям, ти ми връщаш живота! Колко си красив!

Спасението ме удря в червата, свалям гащи и се облекчавам. Фуджияма, ето ти дълготрайно доказателство за това, че не съм някое безчувствено същество. Заливам се от щастлив смях.

Точно пладне е. Гледам линията на билото, остава ми само да я следвам, очите ми преценяват, че ме чакат шест часа ходене до долината. Нищо не е, когато знаеш, че ще живееш.

Тичам напред. Цели шест часа под слънцето и синьото небе Фуджияма ще бъде само мой. Тези шест часа няма да са достатъчни, за да поберат възторга ми. Възбудата ми служи за гориво — най-доброто на света. Никога Заратустра не е тичал така бързо и с такова опиянение. Говоря на Фуджияма на „ти“, танцувам по хребета. Страхотно, искам това никога да не свършва.

Тези шест часа са най-хубавите в живота ми. Извървявам радостта си. Знам защо триумфалната музика се нарича марш. Фуджияма изпълва небето, има за всеки, но аз го притежавам цялата само за себе си, отсъстващите винаги губят. Никой не знае по-добре от мен колко грандиозен и прекрасен е Фуджияма, което не му пречи да бъде чудесна компания за път. Вулканът Фуджияма е моят верен приятел. Заратустра си знае, че му се полага най-доброто.

Ето я долината, ето го края на деня. Връщането стана прекалено бързо за моя вкус. Покланям се пред най-добрия си приятел и се спускам в долината, откъдето няма да го виждам. Вече ми липсва. Движа се със скоростта на изчезващата светлина. Нищо не напомня за вчерашните пейзажи. Трябва здравата да съм се заблудила в планината. Пристигам в селото заедно с мрака.

Някакъв влак ме откарва в Токио. Смаяна разглеждам хората, които ме заобикалят. Те не изглеждат шокирани от вида ми. Правя извода, че преживяната епопея не се чете по лицето ми. На гарата хващам метрото. Часът е двайсет и два, неделя вечер, светът е невероятно обикновен. А аз не мога да дойда на себе си.

Слизам на моята станция. Вкъщи има парно, легло и вана. Нищо повече не ми трябва — аз не съм Сарданапал. Телефонът звъни непрестанно. На другия край на жицата някакъв жив човек ми говори.

— Кой сте вие? — питам аз.

— Но, Амели, аз съм, Ринри. Не познаваш ли вече гласа ми?

Не смея да му кажа, че бях забравила даже, че съществува.

— Толкова късно се прибираш, тревожех се.

— Ще ти разказвам. Сега съм прекалено уморена.

Докато ваната се пълни, се разглеждам в огледалото. От главата до петите съм тъмносива. Никакви следи от изгаряния. Тялото е страхотно изобретение. Влизам в горещата вана и изведнъж скелета ми изхвърля насъбрания мраз. Плача от щастие и от отчаяние. Оцелелите знаят, че никога няма да бъдат разбрани. Моят случай е още по-тежък — аз съм оцеляла от нещо прекалено хубаво, прекалено голямо. Иска ми се хората да узнаят за това щастие. Вече знам, че никога няма да мога да им го обясня.

Лягам си. Надавам вик — това легло е като капан. Толкова много комфорт ме травмира. Мисля си за клетницата, увита около плочата. Исторически и географски съм на хвърлей от нея. Отсега нататък измежду многобройните същества, които живеят в мен, ще я има и нея. Ще го има и Заратустра, танцуващ с Фуджияма по билото на хребета. Ще съм всички тях плюс тези, които съм била преди това.

Моите различни самоличности отдавна, а може би и никога не са спали. Сънят ме поглъща и ме обединява с тях.