Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ni d’Ève ni d’Adam, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Светла Лекарска, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Интелектуален (експериментален) роман
- Постмодерен роман
- Съвременен любовен роман
- Съвременен роман (XXI век)
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Амели Нотомб
Заглавие: Нито Ева, нито Адам
Преводач: Светла Лекарска
Година на превод: 2009
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2009
Тип: роман (не е указано)
Националност: белгийска (грешно указана френска)
Печатница: Печатница „Симолини“
Излязла от печат: 19 октомври 2009
Редактор: Росица Ташева
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Петя Величкова
ISBN: 978-954-529-713-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16486
История
- — Добавяне
Септември ме предаде на комарите. Сигурно много им харесваше моята кръв, защото всичките идваха при мен. Ринри забеляза феномена и заключи, че аз съм най-добрата протекция срещу този бич божи. Присъствието ми действаше като гръмоотвод.
Колкото и да се мажех с ароматно масло от маточина и предпазващи кремове, не преставах да ги привличам. Заредиха се луди вечери, в които не само че беше страшно горещо, но и трябваше да понасям безброй ухапвания. Камфоровият спирт не ме облекчаваше много. Не след дълго открих единствената възможна стратегия: да приема положението. Да понасям сърбежите, без да се чеша.
Като приех неприемливото, скоро се почувствах възнаградена — от непрекъснатия сърбеж взех да изпитвам нещо като душевен екстаз и героично щастие.
В Япония се спасяват от комарите, като запалват каторисенко. Така и не разбрах какво съдържат тези малки зелени спирали, чийто дим пропъжда паразитите. Палех странните свещи повече заради красотата им. Очевидно бях толкова привлекателна, че комарите не се отказваха лесно от мен. Приемах любовната атака на това свистящо население с абсолютна отдаденост, а щом преминеше мъчението, изпитвах истинско блаженство. Кръвта приятно ме гъделичкаше. В дъното на всяко страдание се крие наслада.
Благодарение на това изживяване проумях какво става в храмовете на комарите, които бях видяла в Индия десет години по-рано. По стените имаше ниши, където правоверните подлагаха гърбовете си на хилядите насекоми. Не можех да се начудя на това чудовищно настървяване, което надхвърляше понятието за оргия, нито на култа към тези летящи божества, който караше хората да се предлагат като паша. Представям си забележителната гледка, която сигурно представляват подпухналите им гърбове след такава вакханалия.
Разбира се, никога не бих стигнала чак до такова мъчение. Въпреки това започвах да разбирам как човек може да му се подложи, и то с ентусиазъм. Моята кръв беше в състояние обилно да нахрани хвърчащите животни, за които се превръщах в доброволна трапеза.
Стоицизмът ми укрепна. Въздържането от чесане е голяма школа за душата. Имаше обаче рискове. Една нощ отровата на комарите така замая мозъка ми, че, без да разбера как, се озовах чисто гола на улицата в два часа сутринта. По чудо никой не ме видя. Прибрах се, когато съзнанието ми се проясни. Явно не можех безнаказано да бъда любовница на хиляди насекоми.
През октомври жегата намаля. Есента започваше измамно прелестна. Когато ме питат кога трябва да се отиде в Япония, винаги отговарям: през октомври. Тогава естетическото и климатичното съвършенство са напълно осигурени. Японският клен е по-красив от канадския. За да ми направи комплимент за ръцете, Ринри използваше традиционния израз:
— Ръцете ти са съвършени като кленови листа.
— В кой сезон? — питах аз, като се чудех кое е по-добре: да са зелени, жълти или червени.
Той ме покани да посетя неговия университет, който не беше от най-престижните, но градините му заслужаваха да бъдат обходени. Облякох си дълга черна рокля от кадифе, исках да съм на висотата на прелестните японски студентки, които със сигурност щях да срещна.
— Сякаш отиваш на бал — отбеляза Ринри.
Извън единайсетте реномирани университета в Япония процъфтяваха хиляди други, които бяха толкова достъпни, че ги наричаха гарови университети — бяха равни по брой на гарите в страната на железопътния транспорт. Имах възможност да се запозная с този, в който Ринри прекарваше неколкогодишна ваканция.
Той приличаше на луксозен лагер, из който се разхождаха млади безделници. На фона на екстравагантно облечените момичета аз изглеждах невидима. Наоколо цареше сладка атмосфера на санаториум.
От 3 до 18 години японците учат като луди. От 25 години до пенсия работят като каторжници. От 18 до 25 знаят, че изживяват единствения период, през който могат да се наслаждават на живота. Даже тези, които успеят да издържат ужасния приемен изпит в някой от единайсетте сериозни университета, могат да си поотдъхнат — истински важна е само първата селекция. За гаровите университети това важи в още по-голяма степен.
Приседнахме на една ниска каменна ограда и Ринри ми каза:
— Виж, оттук има чудесна гледка към въздушното метро. Идвам често и си мечтая, докато го съзерцавам.
Възхитих се учтиво и попитах:
— А понякога имате ли лекции?
— Да, сега ще отидем на една.
— Лекция по какво?
— Ммм… Трудно е да се каже.
Отведе ме в светла зала, в която имаше не много на брой одремани студенти.
— Лекция по цивилизация — каза накрая той.
— Каква цивилизация?
Дълбока размисъл.
— Американска.
— Мислех, че учиш френски.
— Да. Но американската цивилизация е много интересна.
Разбрах, че не бива да търся логика в този разговор.
Преподавател на средна възраст влезе и застана на подиума. Ако трябва да си спомня нещо от лекцията му, то е, че ставаше дума за какво ли не. Студентите го слушаха безразлично. Изглежда, моето присъствие го смущаваше, защото на края на часа той се приближи и ми каза:
— Аз не говоря английски.
— Аз съм белгийка — отговорих.
Това не го успокои. Сигурно смяташе, че Белгия е някой от онези безлични американски щати, за които никой не говори, например Мериленд. Навярно подозираше, че съм дошла да контролирам информацията, която дава, и затова се отнасяше с подозрение.
— Беше интересно — каза Ринри след нескончаемата лекция.
— Да, имаш ли още лекции днес?
— Не — отговори той, удивен от идеята, че може да се работи повече от това.
Забелязах, че нямаше приятели в университета.
— Виждаме се толкова малко — каза Ринри.
После ме разходи още из хубавия парк, показа ми всички места, от които се виждаше въздушното метро.
Впечатлението, което добих за неговия дневен режим, го правеше още по-загадъчен отпреди. От неясен сега се превърна в подозрителен.
Вечер, когато го питах какво е правил през деня, ми отговаряше, че е бил много зает. Но с какво — беше невъзможно да се разбере. Според мен и самият той не знаеше нищо определено по въпроса.
Когато се отървах от параноята, си дадох сметка, че университетските години са единствените, в които японците си позволяват изискания лукс да пропиляват дните си. Ученическият им живот ги подчинява на такъв ред и работата ги очаква с такъв затворнически режим, че в оазиса на следването те се отдават на нещо мъгляво, неясно и разточително неопределено.