Амели Нотомб
Нито Ева, нито Адам (15)

— Утре ще те водя на планина — съобщи ми Ринри по телефона. — Сложи си обувки за ходене.

— Не знам дали идеята е добра — казах аз.

— Защо? Не обичаш ли планината? Хайде, решено е — отсече той, без да обръща внимание на колебанието ми.

Едва затворих телефона и почувствах, че ме обхваща треска. Планините навсякъде по света и още повече в Япония оказваха върху ми опасно въздействие. Бях сигурна, че тази авантюра крие рискове — на височина над 1500 метра ставах друг човек.

На 11 август мерцедесът отвори вратите си пред мен.

— Къде отиваме?

— Ще видиш.

Въпреки че не бях много надарена да чета идеограми, винаги успявах да се справя с имената на географските места. Това се оказа доста полезно в японските ми премеждия. Така, след дълъг път, подозренията ми се потвърдиха.

— Планината Фуджияма!

Това беше моята мечта. Според традицията всеки японец трябва поне веднъж в живота си да се изкачи на Фуджияма, иначе не заслужава престижната си националност. За мен, която винаги бях искала да стана японка, това изкачване бе гениално хитър начин да постигна целта си. Още повече че планината беше моя територия.

Оставихме колата на огромен паркинг, разположен върху равнина от лава, извън която нито едно превозно средство нямаше право да се движи. Количеството на автомобилите ме впечатли — то свидетелстваше за голямата потребност на хората да спечелят титлата на истински японец. Това далеч не беше проста формалност. Все пак трябваше да се мине от морското равнище до височина 3776 метра за по-малко от един ден, защото само в основата и на върха на планината имаше къде да се спи. А сред тълпящите се на старта хора виждах старци, деца, майки с бебета, даже една бременна, която като че ли беше в осмия месец. Неслучайно в японската националност има нещо героично.

Погледнах нагоре — значи това беше планината Фуджияма. Най-после намерих място, от което тя не изглеждаше прекрасна, просто защото не се виждаше. Това място бе основата й. Иначе този вулкан е прекрасно творение, което се вижда отвсякъде, даже понякога ми е изглеждало като холограма. Безброй са местата на остров Хоншу, от които се отваря прекрасна гледка към Фуджияма, всъщност по-лесно могат да се преброят местата, от които планината не се вижда. Ако не съществуваше, японските националисти биха я построили като обединителен символ. Невъзможно бе да я съзерцаваш, без да усетиш свещена митична тръпка — Фуджияма е прекалено хубава, прекалено съвършена.

Освен ако я гледаш от основата, откъдето прилича на най-обикновена планина, нещо като безформена подутина.

Ринри беше екипиран с туристически обувки, комбинезон на космонавт, алпийско бастунче. Той погледна състрадателно моите маратонки и джинсите ми, въздържайки се от коментар, сигурно за да не ме обиди.

— Тръгваме ли? — каза.

Само това чаках. Краката ми сами ме понесоха. Беше пладне както под слънцето, така и в главата ми. Катерех се щастлива, че има толкова за катерене. Най-трудни бяха първите 1500 метра — почвата бе мека лава, в която краката потъваха. Както се казва, нужно бе голямо желание. Ние всички го имахме. Видът на старците, които се катереха, подредени в нишка, ме изпълваше с уважение.

От 1500 метра нагоре започваше истинската планина с камъни и приятно твърда земя, пресечена от зони, покрити с дребни черни камъчета. Бях достигнала до височината, на която се видоизменях. Изчаках Ринри, който беше само на двеста метра от мен, и му определих среща при върха.

По-късно той ми каза:

— Не знам какво се случи тогава, но ти изчезна.

Така беше. След 1500-ия метър изчезнах. Тялото ми започна да се превръща в чиста енергия и само за миг краката ми ме отнесоха толкова далече, че станах невидима. И други притежават такива качества, но не познавам човек, при когото това да става толкова неочаквано. Иначе по нищо не приличам на Заратустра — нито отблизо, нито отдалеч.

А всъщност ми се случваше именно нещо божествено. Някаква свръхчовешка сила ме движеше и аз се изкачвах по права линия към слънцето. В главата ми звучаха не олимпийски химни, а химни за Олимп. Кекавият Херкулес ми се пада братовчед, що се отнася до гръцкия клон от семейството. Виж, ние маздейците, сме друго нещо.

Да бъдеш Заратустра значи вместо крака да имаш богове, които изяждат планината и я превръщат в небе, а вместо колене — катапулти, които изхвърлят останалите части от тялото напред. Вместо корем — военен барабан, вместо сърце — триумфален тътен, и глава, изпълнена с такава страховита радост, че да ти трябват свръхчовешки сили, за да можеш да я понесеш. Да притежаваш цялата световна мощ в кръвта си и да престанеш да докосваш земята в името на интимния диалог със слънцето.

Съдбата, известна с чувството си за хумор, е пожелала да се родя белгийка. Да произхождаш от тази равна страна, когато принадлежиш на рода на зороастрийците, е шега, обричаща те на двойна агентура.

Изпреварвах ордите от японци. Някои вдигаха глави, за да погледнат към прелитащия покрай тях болид. Старците казваха: Уакаймоно (младо нещо) вместо обяснение. Младите пък не казваха нищо.

Когато изпреварих всички, забелязах, че не съм сама. Имаше още един Заратустра сред днешните катерачи и той държеше непременно да се запознаем — американски войник от базата в Окинава, дошъл да поразгледа.

— Почти си мислех, че съм ненормален, но ето че и вие се катерите бързо като мен.

Не исках да му обяснявам, че зороастрийци съществуват открай време. Той не заслужаваше да принадлежи на рода им, защото беше бъбрив и безразличен към свещените неща. Във всички семейства има такива случаи на генетични грешки.

Пейзажът ставаше прекрасен, опитах се да отворя очите на моя американски братовчед за тази прелест. Той се задоволи да каже:

— Yeah, great country.^[1]

Помислих си, че би проявил същия ентусиазъм и пред чиния с палачинки.

Исках да се отърва от него и минах на по-висока скорост. Уви, той се залепи за мен, като повтаряше:

— That’s a girl!^[2]

Беше симпатяга, тоест у него нямаше нищо зороастрично. Мечтаех да преоткрия самотата си, за да усетя подобаващите за случая маздео-вагнеро-ницшеански душевни състояния. Това бе невъзможно в компанията на моя американски воин, който говореше неспирно и ме питаше дали Белгия е страната на лалетата. Проклинах повече от всякога американското присъствие в Окинава.

На височина 3 хиляди и 500 метра учтиво го помолих да замълчи, като му обясних, че тази планина е свещена и че искам да изкача оставащите 276 метра в смирение. No problem, каза той. Успях да се изтръгна от компанията му и приключих изкачването в опиянение.

На върха започваше луната — огромен каменен кръг, обикалящ пропастта на кратера. Единственият начин да се запази равновесие бе да се върви напред по диска. Всяко извръщане назад разкриваше пред погледа японската шир под синьото небе.

Беше четири часът следобед.

— Какво ще правите сега? — попита ме американският войник.

— Чакам моя любим.

Този отговор постигна ефекта, на който се надявах — американецът бързо си тръгна. Отдъхнах си с облекчение.

Вървях покрай кратера. Струваше ми се, че ще е необходим цял ден, за да го обиколя целия. Никой не се осмеляваше да тръгне към центъра — вулканът беше угаснал, но над гигантската арена цареше свещен страх.

Седнах на земята, там, където пристигаха поклонниците. Неясно защо всички се изкачваха по един и същи склон, въпреки че планината беше конична. Може би вследствие на японския конформизъм, който и аз бях приела, защото исках да бъда японка. С изключение на американеца и мен други чужденци не видях. Трогателна гледка представляваха старците, които достигаха върха с достойнство и възхищение от усилието си, опирайки се на бастуните си.

Към 18 часа пристигна един 80-годишен мъж, който възкликна:

— Вече съм японец, достоен да нося това име!

Явно войната не беше достатъчна и единствено изкачването на 3776 метра даваше право на това звание.

В друга страна с не чак толкова честно население много хора биха лъгали, че са се качвали на върха, и сигурно щеше да се наложи там да бъде отворено гише за сертификати. Мен това би ме устроило отлично. Уви, нямаше как да се сдобия с доказателство за моите заслуги. Оставаше собственото ми твърдение, което, разбира се, нямаше никаква стойност.

Ринри пристигна чак в 18 и 30.

— А, значи тук си била — възкликна той с облекчение.

— От много отдавна.

Той се срина на земята.

— Не мога повече.

— Е, сега си истински японец.

— Като че ли съм имал нужда от доказателство.

Каква разлика с възторга на 80-годишния старец. Явно, принадлежността към нацията губеше престижа си.

— Не бива да стоиш тук — казах му.

Вдигнах го и го помъкнах към убежището, където раздаваха завивки. Той ми предложи бисквити и светеща сода, а аз му напомних, че трябва да се събудим преди зората, за да наблюдаваме изгрева на слънцето.

— Как можа да се изкачиш толкова бързо? — попита ме той.

— Нали съм Заратустра — отговорих аз.

— Заратустра. Този, който така каза?^[3]

— Именно.

Ринри регистрира информацията без учудване и веднага заспа. Побутнах го, за да се събуди — имах нужда от компанията му. Никакво помръдване — все едно да гъделичкаш труп. Как можеше да спи на върха на Фуджияма? Толкова беше внушително, че не можех и да мигна. Излязох навън.

Нощта беше заляла равнината. В далечината се забелязваше грамадна светеща гъба — Токио. Треперех от студ и от вълнение при вида на това резюме на Япония — древната Фуджияма и футуристичната столица.

Излегнах се на ръба на кратера и прекарах безсънието си в трескаво премятане на прекалено големи за мен идеи. В лагера вече всички спяха. Исках да съм единствената, която ще види първата светлина.

Докато чаках, наблюдавах невероятен спектакъл. Когато настъпи полунощ, по склона се заизкачваха светлинни процесии. Значи имаше хора, които предпочитаха нощното катерене, сигурно за да избегнат дългото студуване на върха в очакване на утрото. Всъщност това, което не биваше да се изпуска, бе изгревът, без значение откога го чакаш. Със сълзи на очи гледах бавните златни гъсеници, които се виеха нагоре. Без съмнение те се състояха от обикновени хора, а не от атлети. Как да не се възхити човек от такъв народ?

Към четири часа сутринта, когато първите нощни катерачи пристигнаха, на небето се появиха нишки от светлина. Отидох да събудя Ринри, който измърмори, че и без това вече е японец, и ми даде среща при колата в края на деня. Помислих си, че ако аз бях заслужила да стана японка, той пък бе заслужил да бъде белгиец, и отново излязох навън. Лека-полека хората се събираха пред първите признаци на деня.

Присъединих се към групата. Хората стояха прави и в пълна тишина дебнеха появата на слънцето. Сърцето ми силно заби. По лятното небе нямаше нито едно облаче. Зад нас зееше пропастта на мъртвия вулкан.

Изведнъж на хоризонта се появи червен фрагмент. Тръпка премина през нямата тълпа. После със скорост, подходяща за величието му, целият слънчев диск изскочи от нищото и застана над равнината.

Тогава се случи нещо феноменално, споменът за което не е престанал да ме вълнува — от стотици гърди, включително и моите, се изтръгна вик:

— Банзай!^[4]

Десет хиляди години не биха стигнали, за да се изрази чувството за японската вечност, предизвикано от небесния спектакъл и изригващо в този кратък вик.

Сигурно приличахме на сборище от ултрадесни фанатици. А всички тук бяха фашисти толкова, колкото вие и аз. Всъщност ние не участвахме в никаква идеология, а в една от най-ефикасните митологии на света.

С насълзени очи наблюдавах японското знаме, чието червено постепенно избледняваше, а златото му се изливаше в още бледото небе. Аматерасу^[5] заливаше света с божествената си светлина.

Когато общият ентусиазъм леко спадна, чух един непознат да казва:

— Ще трябва да слизаме. Това е по-трудно от изкачването. Говори се, че рекордът за слизане е 55 минути. Питам се как е възможно това, като се има предвид, че при падане резултатът не се зачита.

— Това се разбира от само себе си — отговори друг.

— Не е така. Теренът е толкова хлъзгав, че човек може да се спусне седнал. Видях една възрастна жена да го прави.

— Искате да кажете, че вече сте се изкачвали?

— Сега ми е за трети път. Не ми омръзва.

„Този заслужава многократно японската националност“, помислих си. Думите му се загнездиха в главата ми.

Застанах срещу слънцето, часът беше точно пет и половина. Спуснах се надолу, без да използвам спирачки. Изживях нещо грандиозно — за да не падна, трябваше краката ми да тичат непрестанно по лавата, мозъкът ми да е бърз като тях, да не секва и за миг зорката му лудост, да възпрепятствам със смях паданията по време на неизбежните хлъзгания, които ускоряваха ритъма. Бях като метеор под изгряващото слънце, бях предмет на балистично изследване, крещях така, че можех да събудя вулкана.

Когато пристигнах при паркинга, още нямаше шест и петнайсет — бях счупила рекорда, и то с голяма преднина. Уви, нямаше как той да бъде регистриран. Подвигът ми щеше да си остане мит за лично ползване.

Намерих чешма, където измих лицето си от пръските лава и се напих с вода. Оставаше ми само да изчакам Ринри. Това можеше да трае дълго. За щастие, невъзможно е човек да скучае, когато наблюдава хората, особено в Япония. Седнах на земята и с часове съзерцавах тези, които вече бяха мои сънародници.

Трябва да е било към 14 часа, когато Ринри пристигна. Изглеждаше като разглобен. Върна ме с мерцедеса си в Токио, без да показва недоволство.

На следващия ден получих 22 червени рози. На бележката, която ги придружаваше, пишеше: „Скъпи Заратустра, честит рожден ден!“. Извиняваше се, че не е свръхчовек и по тази причина не може да ми поднесе букета лично. Краката го болели и не можели да го носят.