Амели Нотомб
Нито Ева, нито Адам (12)

В началото на април Кристин се върна от Белгия. Добросъвестно й върнах апартамента. Ринри го преживя по-тежко от мен. Връзката ни се изнесе, но аз не бях недоволна от това. Монополито беше започнало да ми липсва.

Отново ходех в бетонния замък. Родителите на момчето вече не ме наричаха Сенсей, което доказваше тяхната прозорливост. Бабата и дядото ме наричаха повече от всякога Сенсей, което потвърждаваше тяхната перверзност.

Докато веднъж пиех чай с това малко общество, бащата ми показа едно ново, създадено от него бижу. Някакво странно колие, нещо средно между мобил^[1] на Калдер и огърлица от оникси.

— Харесва ли ви? — попита той.

— Съчетанието между черно и сребърно ми харесва. Елегантно е.

— За вас е.

Ринри го сложи на врата ми. Бях смутена. Когато останахме насаме, казах:

— Баща ти ми направи прекрасен подарък. Как мога да му върна жеста?

— Ако му дадеш нещо, той ще ти направи още по-голям подарък.

— Какво да правя тогава?

— Нищо.

Прав беше. За да избегне ескалацията на щедростта, човек няма друг изход, освен смело да приема великолепните дарения.

Междувременно отново се бях настанила в моята квартира. Ринри беше прекалено деликатен, за да ме помоли да го приема там, но ми даваше знаци, които грижливо се опитвах да не забелязвам.

Често ми се обаждаше. Без да иска, се изразяваше очарователно комично, като отгоре на това беше сериозен.

— Добър ден, Амели. Бих искал да знам какво е здравословното ти състояние.

— Отлично.

— При тези условия желаеш ли да се срещнем?

Избухвах в смях. Той не разбираше защо.

 

 

Ринри имаше по-малка сестра на 18 години, която учеше в Лос Анджелис. Един ден той ми съобщи за пристигането й в Токио за кратка ваканция.

— Ще те взема довечера и ще ви запозная.

Гласът му беше тържествено развълнуван. Приготвих се да изживея нещо значимо.

Когато седнах в мерцедеса, се извърнах, за да поздравя настанилото се на задната седалка момиче. Красотата й ме удиви.

— Амели, това е Рика. Рика, това е Амели.

Тя ме поздрави с изящна усмивка. Името й ме разочарова, но не и останалото от личността й. Беше истински ангел.

— Ринри ми е говорил много за теб — каза тя.

— И на мен за теб — обадих се аз.

— И двете лъжете. Никога не говоря много.

— Вярно е. Той никога не казва нищо — подхвана Рика. — Страшно малко ми е казал за теб. Ето защо съм убедена, че те обича.

— В такъв случай и тебе обича.

— Не ми се сърди, че ти говоря на американски. На японски правя много грешки.

— Аз нямаше и да ги забележа.

— Ринри все ме поправя. Иска да съм съвършена.

Тя беше повече от съвършена. Младежът ни заведе в парка „Широгане“. Вечерно време тук е толкова пусто, сякаш сме далече от Токио, в някоя приказна гора.

Рика слезе от колата с някаква чанта, която отвори. Отвътре извади копринена покривка и я разстла на тревата, после извади саке, чаши и сладкиши. Седна на покривката и ни покани да направим като нея. Грациозността й ме изумяваше.

Докато пиехме за запознанството, я попитах какви са идеограмите на името й. Тя ми ги показа.

— Страната на благоуханията! — възкликнах. — Прекрасно е и много ти отива.

След като разбрах какво означава името й, то престана да ми се вижда грозно.

Животът в Калифорния я беше направил много по-отворена от брат й. Тя бъбреше по един очарователен начин. Изпивах думите й. Ринри изглеждаше не по-малко хипнотизиран от сестра си. Наблюдавахме я като някакво прелестно природно явление.

— Е — изведнъж каза тя. — Какво става с фойерверките?

— Отивам — каза момчето.

Нищо не разбирах. Ринри измъкна от багажника един куфар, който се оказа куфарът с фойерверките, подобно на куфара с швейцарското фондю. Нареди по земята пособията и предупреди, че започва. Скоро небето ни засипа с експлозии от цветове и звезди, които доведоха момичето до екстаз.

Пред заслепените ми очи братът даваше на сестрата не доказателство, а израз на любовта си. Никога преди не се бях чувствала така близка до него.

Когато звездните светлини престанаха да пращят над главите ни, Рика възкликна със съжаление:

— Това ли беше?

— Останаха само пръчици — каза момчето.

Той извади от куфара снопчета пръчки и ни ги раздаде. После подпали крайчетата им и от всяка пръчица изсвистяха въртящи се искри.

Нощта посребряваше бамбуците на парка „Широгане“. Нашият апокалипсис от светулки хвърляше злато върху бялото утро. Братът и сестрата се възторгваха от хвърчащите звездички. Осъзнах, че съм с две деца, захласнати едно по друго, и тази гледка ме разтърси.

Какъв подарък за мен, че ме допускаха до себе си! Това беше повече от проява на любов, това беше проява на доверие.

Захарният памук от светлина гаснеше, но очарованието оставаше. Младото момиче въздъхна радостно:

— Хубаво беше!

Споделях любовта на Ринри към това щастливо момиче. В угасващия празник и в приказната хубавица имаше нещо от атмосферата на Нервал. Нервал в Япония, кой би повярвал?

 

 

На другия ден вечерта Ринри ме заведе да ядем китайска супа с фиде в една кръчма.

— Обичам Рика — му казах.

— И аз — отговори той, развълнувано усмихнат.

— Знаеш ли, с теб имаме една странна обща черта. И аз обичам моята сестра, която живее далече. Казва се Жулиет, беше свръхчовешко да се разделя с нея.

Показах му снимка на моята свята по-голяма сестра.

— Хубава е — каза той, като я разглеждаше внимателно.

— Да, повече от хубава. Липсва ми.

— Разбирам те. Когато е в Калифорния, и Рика ми липсва ужасно.

Разчувствах се. Казах му, че само той може да разбере колко съм съсипана от отсъствието на Жулиет, колко силна е нашата връзка, колко много я обичам и как страдам заради раздялата ни.

— Трябваше да се върна в Япония, но защо с цената на тази жестока мъка?

— Тя защо не те придружи?

— Иска да живее в Белгия, където е работата й. За нея Япония не означава това, което е за мен.

— Като Рика. Япония не я привлича.

Как беше възможно тези две прекрасни наши сестри да не изпитват възхищение от Япония? Попитах Ринри какво учи сестра му в Калифорния. Той отговори, че програмата й не е много ясна, че всъщност тя е любовница на някой си Чанг — китаец, който властва над мафията в Лос Анджелис.

— Не можеш да си представиш колко е богат — каза той с престорено отчаяние.

Изумена се питах как е възможно този ангел, паднал от небето, да заживее с бандит. „Не бъди глупава, отговорих си, така е, откакто свят светува.“ В главата си видях образа на Рика с боа от пера около шията и с тънки токчета, хванала под ръка китаец в бял костюм. Избухнах в смях.

Ринри ми се усмихна съучастнически. Нашите сестри витаеха в супите ни с фиде. Връзката ни имаше смисъл.