Анджей Сапковски
Зрънце истина (5)

V

Кобилата бе наострила уши, пръхтеше, риеше с копита пръстта и не искаше да продължи напред. Хералд не употреби Знака да я успокои — скочи от седлото и прехвърли поводите през главата й. На гърба му не беше онзи стар меч в ножница от телешка кожа, а мястото му заемаше блестящо красиво оръжие с тънка и балансирана кръстообразна дръжка, завършваща накрая с кръгла топка от бял метал.

Този път портите не се отвориха пред него — стояха си така, както ги бе оставил на тръгване.

Той чу пеене. Думите не разбираше и дори не успя да познае на какъв език се произнасяха. Това не беше необходимо — вещерът усещаше и знаеше самата природа на това пеене, тихо и пронизващо, разливащо по жилите вълна на сковаващ ужас.

Пеенето прекъсна внезапно и тогава я видя.

Тя бе прилепила тяло към гърба на делфина в изсъхналия фонтан и обвиваше покрития с мъх камък с малките си, така бели, че изглеждаха направо прозрачни, ръце. Под гривата объркани черни коси блестяха широко разтворени и впити в него още по-черни очи.

Хералд се приближи бавно. Стъпките му бяха меки и безшумни, описа полукръг край оградата, непосредствено до синята роза. Съществото го следеше с малкото си личице с изражение на неописуема тъга, пълно с очарование, създаващо впечатление, че още се чува песента, въпреки че бледите устнички бяха плътно стиснати и от тях не излизаше никакъв звук.

Вещерът се спря на десет крачки от нея. Мечът бе изваден тихо и бавно от черната емайлирана ножница и засия и засвятка над главата му.

— Това е сребро — каза той. — Острието е сребърно.

Бледото личице не трепна и антрацитовите очи не промениха изражението си.

— Ти толкова много приличаш на русалка — продължи спокойно вещерът, — че би могла да излъжеш всеки. Още повече че си рядка птица, чернокоса, но конете никога не бъркат. Разпознават ви инстинктивно и безпогрешно. Какво си ти? Мисля — муля или алпа. Обикновен вампир не би оживял на силно слънце.

Ъгълчетата на бледите устни трепнаха и леко се повдигнаха.

— Привлече те Нивелин с образа си, нали? Ти предизвикваш сънищата му, за които ми спомена той. Досещам се що за сънища са и му съчувствам.

Създанието не трепна.

— Ти обичаш птиците — продължи вещерът. — Но това не ти пречи да прегризваш шиите на хората от двата пола, нали? Каква слука! Ти и Нивелин! Чудесна двойка — чудовище и вампирка, владетели на горския замък. Ти, която винаги изпитваш жажда за кръв, и той, твоят защитник, убиецът по зов, сляпото оръдие. Но отначало той трябва да се превърне в истинско чудовище, а не в човек с такава маска.

Големите черни очи се присвиха.

— Какво стана с него, чернокосо създание? Ти пееше, следователно си пила кръв. Приложила си последното средство, това означава, че не си успяла да поробиш разума му. Прав ли съм?

Черната главичка леко кимна, почти незабелязано, а ъгълчетата на устните й се вдигнаха още по-нагоре. Лицето й придоби ужасно изражение.

— Сега ти се смяташ за стопанка на този замък, нали?

Този път кимането бе по-забележимо.

— Ти си муля?

Последва бавно отрицателно движение с глава. Раздаде се съскане, което можеше да излиза само от тези бледи и кошмарно извити устни, въпреки че вещерът не забеляза те да помръдват.

— Алпа?

Отново отрицание.

Вещерът отстъпи крачка назад и здраво стисна дръжката на меча.

— Тогава, ти…

Ъглите на устните й се повдигнаха още повече.

— Брукса! — викна вещерът и се хвърли към фонтана.

Зад бледите устни блеснаха бели островърхи кучешки зъби. Вампирката скочи, изви гръб като пантера и изпусна остър вопъл.

Вълната на звука удари вещера като таран, блокира дишането му, ребрата запукаха, а в ушите и мозъка му се забиха иглите на болката. Политайки назад, той успя да скръсти китките на двете си ръце в Знака на Хелиотропа. Магьосничеството намали силата, с която се вряза в оградата, но и така притъмня пред очите му, че остатъците от въздух излетяха заедно със силен стон.

На гърба на делфина, в каменния кръг на изсъхналия фонтан, на мястото, където преди миг се намираше фина девойка в бяла рокля, разпростираше тялото си огромен черен прилеп, разтворил дълга муцуна, изпълнена докрай с белотата на иглени зъби. Крилата на мръсни петна се разпериха, безшумно се размахаха и новопоявилото се чудовище се нахвърли върху вещера като снаряд, изстрелян от катапулта. Хералд усети на устните си соления вкус на кръвта, извика необходимото заклинание, протегна напред ръцете си с разперени пръсти на Знака на Куин. Последва съскане, хихикане и рязко обръщане на вампира го понесоха нагоре и веднага последва пикиране право в шията на вещера. Той се дръпна и замахна с меча, но не улучи. Прилепът бавно и грациозно подви едното си крило, обърна се, полетя в обход и отново атакува.

Хералд чакаше с приготвен меч. В последния момент скочи, но не настрани, а напред и замахна толкова силно, че въздухът засвири, но отново не уцели. Това бе така неочаквано, че излезе от ритъма на схватката и за миг закъсня с извъртането си. Усети острите нокти да се забиват в бузата му, а кадифеното и влажно крило да го удря по шията. Той се напрегна, прехвърли тежестта на тялото си върху десния крак и замахна рязко назад, но не — това чудовище се оказа дяволски ловко.

Прилепът размаха криле, издигна се нагоре и полетя към фонтана. В мига, когато кривите нокти задраскаха по камъка, уродливата наслюнчена уста започна да се променя, да се размазва, да изчезва и въпреки това появяващите се на нейно място бледи устнички още не успяваха да прикрият смъртоносните остри кучешки зъби. Вампирът брукса пронизително зави. Гласът му се проточи в ужасен напев и същевременно втренчи във вещера големите си очи, изпълнени с ненавист. Отново се раздаде пронизителен вопъл.

Вълната бе така мощна, че успя да преодолее магическия Знак, и пред очите на Хералд затанцуваха и се завъртяха черни и червени кръгове, а по слепите очи и темето му пулсът се заблъска. През истерията на болката долови с ушите си различни гласове, проклятия, молби и стонове, звуци на флейта и обой, шум на вихър и буря. Кожата на лицето му сякаш умираше и се вкочанясваше. Той падна на едното си коляно и главата му се затресе.

Черният прилеп безшумно плаваше към него във въздуха и при всяко размахване на крилата си разтваряше зъбатите си челюсти. Макар и зашеметен от вика, Хералд инстинктивно скочи от земята, мълниеносно определи темпа на движение и скоростта на вампира, направи три крачки напред, наклони се и полуобърнат нанесе бърз като мисълта удар с двете си ръце. Острието не срещна съпротивление. Или почти не срещна. Разнесе се вопъл, но този път бе направо болезнен, предизвикан от докосването на среброто.

Без да спира да вие, бруксата се преобразяваше върху гърба на делфина. На бялата й рокля, малко над лявата й гръд, се червенееше петънце и над него разрез, не по-голям от показалец. Вещерът заскърца със зъби — та нанесеният удар трябваше да разсече на две тази опасна стихия, а на практика се оказа просто една нищо и никаква драскотина.

— Викай, вампирке — заръмжа той и заизтрива кръвта от лицето си. — Викай и крещи, губи сили! И когато отслабнеш, ще ти отсека красивата главичка.

— Ти ли? Пръв ще останеш без сили. Мръсен магьосник. Ще те убия! — устните на бруксата не помръдваха, но вещерът чуваше ясно думите и те нахлуваха право в мозъка му, взривяваха се, прозвъняваха глухо с ехо, идващо сякаш от дълбините на мътна вода.

— Ще видим — процеди той и продължи да се приближава към фонтана.

— Ще те убия! Ще те убия! Ще те убия!

— Ще видим.

— Верена!

Нивелин с наведена глава, хванат с двете си ръце за парапета, се изтъркаля от вратата на къщата си. Вървеше към фонтана, залитайки неуверено, и размахваше грубите си лапи. Яката на кафтана му бе изцапана с кръв.

— Верена!

Главата на вече скрилия се прилеп се обърна към него. Хералд вдигна меча си, скочи, но вампирката се оказа къде по-бърза. Резкият вопъл отново свали на земята вещера. Падна назад и се плъзна по гръб върху спечената сгур. Бруксата изви гръбнак, напрегна се за скок и острите зъби в устата й заблестяха като разбойнически кинжали. Нивелин разпери лапи и се опита да я хване, но тя викна право в собствената му паст и го отхвърли на няколко метра назад, блъсна се в скелето край стената и разтрошените пръти и дъски с трясък го погребаха под себе си.

През това време Хералд стъпи здраво на краката си, затича се в полукръг по двора и се постара да отвлече вниманието на вампирката от Нивелин. Тя, размахвайки бялата си рокля, се понесе право към него, лека като пеперудка, и почти не докосваше земята. Нито викаше, нито се опитваше да се превъплъти. Вещерът знаеше, че вече е уморена, но въпреки това е смъртоносно опасна. Зад гърба му Нивелин ръмжеше и разбутваше с трясък дъските.

Хералд отскочи наляво и завъртя меча си — обкръжи се с пробляскваща защита. Бруксата го приближаваше — черна и бяла, раздърпана и страшна. Той не прецени добре — тя извика в движение. Не успя да се предпази със Знака и бе метнат назад, вряза се в оградата, за щастие с гръб, болката в гръбнака парализира и крайчетата на пръстите, краката му се огънаха и се свлече на колене. Вампирката, без да престава да вие, се приближаваше.

— Верена! — изрева Нивелин.

Тя се обърна. И тогава той със замах забоде между гърдите й острия край на счупен триметров кол. Тя дори не извика. Само въздъхна. Вещерът го чу и затрепера.

Така стояха те: Нивелин — широко разтворил крака, държейки здраво кола в ръцете си, тя — като бяла пеперудка на карфичка на другия край на кола, стискайки го с ръце.

Вампирката сърцераздирателно въздъхна и изведнъж силно натисна кола. Хералд видя на гърба й да разцъфва червено петно, от което сред фонтана кръв излезе отвратителния и неподходящ връх. Нивелин извика, направи крачка назад, после втора, започна бързо да отстъпва, но не изпускаше пръта от ръцете си и влачеше пробитата вампирка. Още една крачка и гърбът му се опря на стената на къщата. Краят на кола, който бе под мишницата му, застърга камъните.

Вампирката бавно, сякаш милваше пръта, прокара по него дланите си напред, докъдето стигна, здраво се хвана за стеблото и рязко дръпна. Вече цял метър окървавена дървесина стърчеше зад гърба й. Очите й бяха широко разтворени, главата — опната назад. Вдишванията и издишванията й станаха по чести и ритмични и постепенно се превръщаха в хриптения.

Хералд успя да стане, но не можеше да помръдне, защото бе направо като омагьосан от невероятната гледка. Той улови думи, които се вмъкваха направо в черепа, без да преминават през ушите, като в дълбоко и влажно подземие:

— Ти си мой! И ничий друг! Обичам те! Обичам те!

Последва ново въздъхваме и то завибрира направо в кръвта. Бруксата се придвижваше по пръта и протягаше напред ръце, Нивелин отчаяно ревеше и се опитваше да отблъсне колкото се може по-далеч любимата си. Тя се сгърчи, направи тласък и го хвана за главата. Той зави още по-пронизително и замята косматата си глава. Тя продължи да напредва по ужасния си начин и приближи главата си до гърлото на чудовището. На яркото слънце бедите й зъби проблеснаха ослепително.

Хералд скочи, но това бе скок на пружина, без воля и сила. Всяко движение, всяка крачка, която трябваше да направи, идваше отвътре — точно отработена, неотвратима и смъртоносно проверена. Три крачки, бързи и подобни на стотици преди това, последната завършваше на левия крак, който се вряза в земята като здрава опора. Тялото му се извъртя и последва силен удар. Видя очите й. Нищо не можеше да се измени. Нищо! Той извика, за да заглуши думата, която тя повтаряше. Нищо не й помогна… Той сечеше.

Вещерът удари така уверено, както го бе правил стотици пъти преди това, и сега, продължавайки в ритъма на движенията, направи четвърта стъпка и полуобръщане. Острието в края на това движение пробляскваше, носейки със себе си ветрило червени капчици. Черните като смола коси се развълнуваха, развяха се и полетяха като птици във въздуха…

Главата падна на сгурията.

Чудовището ставаше по-малко и по-малко?

А аз? Аз кой съм?

Кой вика? Птиците ли?

Жената в полушубка и синя рокля?

Розата от Назаир?

Колко е тихо!

Как само е пусто. Защо?

Вътре в мен.

Нивелин, свит на кълбо, се тресеше от гърчове и спазми до стената на къщата си в копривата и с две ръце стискаше главата си.

— Ставай — произнесе вещерът.

Младият, красив и мощен мъж с бледа кожа повдигна глава и се огледа обезумял наоколо. Погледът му не съдържаше нищо смислено. Потърка очите си с кокалчетата на пръстите си. Погледна ръцете си. Опипа лицето си. Тихо изохка, пъхна пръст в устата си и продължително опипа венците си. Отново се хвана за лицето и като изохка още веднъж, докосна четирите кървави ивици по бузата си. Изплака и се разсмя.

— Хералд! Какво е това? Как стана това, Хералд!

— Ставай, Нивелине. Ставай и да вървим. В дисагите ми има лекарство и то е необходимо и за двама ни.

— Аз вече не съм… Не съм… Хералд, как стана това?

Вещерът му помогна да стане, при което се постара да не гледа нежните, така белички, почти прозрачни ръчички, стиснали здраво пръта, напъхан между малките гърди, облепени с мократа от кръв материя. Нивелин отново изохка.

— Верена…

— Не гледай. Да вървим.

Те минаха през двора край храста със сините рози, като се подпираха един друг. Нивелин непрекъснато се опипваше по лицето със свободната си ръка.

— Хералд, това е невероятно. След толкова години? Как стана възможно?

— Всяка приказка съдържа и частица истина — тихо каза вещерът. — Любов и кръв. И двете притежават могъща сила. Магьосници и учени си блъскат над това главите, но до нищо не са стигнали, освен до…

— Какво именно, Хералд?

— Любовта трябва да бъде истинска.