Иван Вазов
Габриел А’анунцио

О Анунцио^[1]! И ти ли

по следите на Лотй^[2]

харчиш своя гений, сили

в низки, мръсни клевети?

 

О Анунцио, поете

на любов и идеал,

как за срам, позор не счете

в нравствена да паднеш кал

 

чрез лъжи безчестни, диви

и чрез улични псувни

въз венеца ни светливи?

Лиходеецо, млъкни!

 

Не стигна ли ти, че жънеш

проклетийте на света?

Че във кръв до шия тънеш —

на народа си в кръвта,

 

кат с пожарните си речи

при Изонцо го фърлй —

на касапница завлече

при алпийските скали?

 

Що? Сега и нас ли сочиш,

като примамлива стръв?

Безразсъдно му пророчиш

славна жътва в нашта кръв?

 

Пращаш го така просташки

във опасната игра

със героя криволашки

и с желязно му „ура!“?

 

Ил духа ти блуден взима

Шар за Африка? У нас

няма Триполи, а има

Булаир, Люлебургас!

 

Има здравата десница

на народ със млада кръв!

Всуе римската вълчица

дразниш въз балканский лъв!

 

О поете-кръволоко,

жрец в Молоховия храм!

Как държахме те високо,

как си днес омразен нам!

 

И продажната ти муза

по-противна ни стана

от кикота на Медуза^[3]

и на паднала жена!

 

Януари 1916 г.