Антон Павлович Чехов
Деца

Антон Павлович Чехов
Дечурлига

Тате, мама и леля Надя не са у дома си. Те са на кръщене у този стар офицер, който язди малкото сиво конче. Като чакат тяхното връщане, Гриша, Анна, Альоша, Соня и Андрей, синът на готвача, седят около масата в стаята за ядене и играят на томбола. Право да си кажем, време им е да спят; но нима̀ може да се заспи, без да се узнае от мама какво е детето на кръстниците и с какво са ги гостили? Масата, осветена от висяща лампа, е напъстрена от цифри, направени от орехово дърво, от карти и от стъкълца. Пред всеки от играещите има по две карти и по една купчинка стъкълца за покриване на цифрите. Посред масата се белее паничка с петачета. Край паничката има недоизядена ябълка, ножици и една чинийка, в която е заповядано да се турят дървените номера. Децата играят на пари. Залагат по петаче. Условието е, че който не играе честно, тутакси ще го изпъждат навън. Освен играчите никого нямаше в стаята. Бавачката Агафия Ивановна е долу в кухнята и учи готвачката да крои, а по-старият брат Вася, ученик от пети клас, лежи в приемната на едно канапе и се измъчва от тегота.

Играят със страст. Най-голямата страст е изписана по лицето на Гриша. Това е малко, деветгодишно момченце с остригана до голо глава, с надути бузи и с дебели джуки като на негър. Той ходи вече в подготвителния клас и затова се счита за голям и умен. Играе на томбола изключително за пари. Ако нямаше петачета в паничката, отдавна би заспал. Черничките му очички безпокойно и ревниво гледат по картите на играчите. Страхът, че няма да спечели, завистта и финансовите съображения, които пълнят неговата остригана глава, не му дават да бъде спокоен, да се съсредоточи. Върти се, сякаш че седи на игли. Когато спечели, с жадност грабва парите и тутакси ги мушка в джоба си. Сестра му Анна, момиченце на осем години, с остра брадичка и с умни, светещи очи, така също се бои да не би някой да спечели. Тя ту се изчервява, ту бледнее и внимателно следи играчите. Петачетата не я интересуват. Щастието в играта за нея е въпрос на самолюбие. Другата сестра Соня, момиченце на шест години, с къдрава главичка и с такъв цвят на лицето, какъвто имат само здравите деца, скъпите кукли и бонбониерките, играе на томбола само заради процеса на играта. Лицето й е засмяно, радостно. Който и да спечели, тя еднакво се смее и пляска с ръце. Альоша, буресто, ниско, дебело момченце, се въси и блещи очите си върху картите. Той не е нито користолюбив, нито пък има самолюбие. Нали не го пъдят от масата, не го пращат да спи — и на това е благодарен. На вид изглежда флегматичен, но в душата си е същинско дяволче. Той седи не толкова за томболата, колкото за недоразуменията, които непременно предизвиква играта. Ужасно му е приятно, ако някой удари или се скара с някого. Той отдавна има нужда да отиде някъде, но ни за минута не се отделя от масата, като се бои да не би някой да му открадне стъкълцата и петачетата. Понеже той познава само единиците и тия числа, които свършват на нула, то Анна му показва номерата. Петият играч, синът на готвача, Андрей, черничко, пъргаво момче, с басмена риза и с медно кръстче на гърдите, стои неподвижно и мечтателно гледа цифрите. Към печалбата и към чуждите успехи се отнася безучастно, защото всецяло е погълнат от аритметиката на играта, от нейната несложна философия: колко цифри има на света и как те не могат да се сбъркат.

Номерата вадят всички наред, освен Соня и Альоша. Поради еднообразието на числата практиката беше изработила много термини и смешни прякори. Например, играчите наричаха числото седем „ръжен“, единайсет — „пръчици“, седемдесет и седем — „Семьон Семьонич“, деветдесет — „дядо“ и т.н. Играта върви живо.

— Трийсет и две! — вика Гриша, като вади от шапката на баща си жълтите цилиндърчета. — Седемдесет! Ръжен! Двайсет и осем — сено косим!

Анна видя, че Андрей не забеляза номера 28. Други път би му казала това, но сега, когато в паничката заедно с петачето лежи нейното самолюбие, тя тържествува.

— Двайсет и три! — продължава Гриша.

— Семьон Семьонич! Девет!

— Молец, Молец! — извиква Соня, като показва буболечката, която бяга по масата. — Ай!

— Недей го убива — казва с дебел глас Альоша. — Той може би има деца…

Соня изпраща с очите си молеца и мисли за децата му — какви ли ще са мънички молчета!

— Четиридесет и три! Едно! — продължава Гриша, като го мъчи мисълта, че на Анна оставят още два непокрити номера. — Шест!

— Томбола! Аз имам томбола! — крещи Соня, като й играят кокетливо очите и се смее.

Лицата на играчите се намръщват.

— Да се провери! — говори Гриша, като гледа Соня с омраза. Като по-голям и най-умен от всички, той си е присвоил решаващ глас. Дълго и внимателно проверяват номерата на Соня и за голямо съжаление на играчите се оказва, че тя не е направила никаква измама. Почва се следващата партия.

— Аз какво видях вчера? — Говори Анна сякаш на себе си. — Филип Филипович така някак си завъртя веждите, та очите му станаха червени, страшни, като на вампирин.

— Аз така също видях — казва Гриша. — Осем! А у нашето училище има един ученик, който може да си шава ушите. Двайсет и осем!

Андрей гледа Гриша, мисли и казва:

— И аз също мога да си шавам ушите.

— Де шавни, да видим!

Андрей си шава очите, устните и пръстите и му се струва, че ушите му шават. Всички се смеят.

— Лош човек е този Филип Филипович — въздиша Соня. — Вчера влиза у нашата стая и аз само по една ризица… И така ми беше неприятно!

— Томбола! — извиква изведнъж Гриша, като хваща паничката с парите. — Аз имам томбола! Проверявайте, ако искате!

Синът на готвача вдига очи и бледнее.

— Значи, аз не мога повече да играя — шепне той.

— Защо?

— Защото… Защото нямам вече пари.

— Без пари не може! — дума Гриша.

Андрей за всеки случай още веднъж претърсва джобовете си. Като не намира нищо, освен трохи и един изгризан молив, той си закрива устата и почва страдалчески да мига с очи. Ей сега ще заплаче…

— Аз ще туря за тебе! — му казва Соня, като не може да изтърпи мъченическия му поглед. — Само слушай, ще ми ги върнеш после.

Парите се турят и играта продължава.

— Чини ми се, някъде звънят — проговаря Анна, като си разтваря очите.

Всичките прекъсват играта и с отворени уста гледат през тъмния прозорец. В мрачината се мярка отражението на лампата.

— Дочуло ти се е така.

— Нощем само на гробищата звънят… — казва Андрей.

— А защо там звънят?

— Да не влязат разбойници в черквата. Те се боят от звъна.

— А за какво ще влязат разбойници в черквата? — пита Соня.

— Знае се защо: да убият пазачите.

Настъпва минутно мълчание. Всички се споглеждат, изтръпват и продължават играта. Този път спечелва Андрей.

— Той е излъгал! — говори от яд Альоша.

— Лъжеш! Не съм излъгал!

Андрей побледнява, изкривява си устата и „туп“ Альоша по главата. Альоша злобно си опулва очите, скача, изправя се на едно коляно на масата и от своя страна „пляс“ Андрея по страната. И двамата си удрят още по един шамар и плачат. Соня, като не може да гледа такива ужаси, сама почва да плаче и цялата стая се заглушава от разногласен рев. Но недейте мисли, че с това играта се свършва. Не минават и пет минути и децата почват пак да се смеят и мирно да си приказват. Лицата им са умокрени със сълзи, но това не им пречи да се усмихват. Альоша даже е щастлив: недоразумение се случи!

В стаята влиза Вася, ученикът от V клас. Изглежда сънлив и разочарован.

„Това е възмутително! — си мисли той, като гледа как Гриша си потупва джоба, в който звънят петачетата. — Нима̀ бива да се дават на децата пари? Нима̀ може да им се позволи да играят хазартни игри? Хубава педагогия, няма какво да се каже. Възмутително!“

Но децата си играят така сладко, че и у него се явява желание да седне при тях и да си опита щастието.

— Почакайте, и аз ще седна да играя — говори той.

— Тури петаче!

— Ей сега — казва той, като бърка в джобовете си. — Аз нямам петаче, но ето един лев. Ще туря лев.

— Не, не, не може… петаче турни!

— Глупаци сте. Нали левът е по-скъп от петачето — обяснява гимназистът. — Който спечели, ще ми върне остатъка.

— Не, моля ти се! Не може.

Ученикът от V клас свива рамене и отива в готварницата да вземе от слугините дребни пари.

— В такъв случай развали ми — дума той на Гриша, като се връща от готварницата. — За размяната ще ти заплатя. Не искаш? Тогава продай ми за един лев десет петачета.

Гриша подозрително поглежда Вася накриво и си мисли, не е ли това някой заговор или измамничество.

— Не искам — казва той, като си стиска джоба.

Вася почва да излиза от себе си, да се кара, да нарича играчите кютюци и загубени мозъци.

— Вася, аз за тебе ще туря — казва Соня. — Седни.

Гимназистът сяда и туря пред себе си две карти. Анна почва да вади номерата.

— Едно петаче ми падна! — заявява изведнъж Гриша с развълнуван глас. — Чакайте!

Свалят лампата и се завират под масата да търсят петачето. Напипват с ръцете си храчки, дървени номера, чукат си главите, но петачето не могат да намерят. Почват отново да търсят и търсят дотогава, докато Вася не дръпва лампата от ръцете на Гриша и я туря на мястото й. Гриша продължава да търси в тъмнината.

Но ето най-подир петачето е намерено. Играчите сядат отново и искат да продължават играта.

— Соня спи! — заявява Альоша.

Соня, турнала къдравата си главичка на ръцете, спи сладко, спокойно и дълбоко, като че е заспала кой знае откога. Тя неочаквано бе заспала, когато другите търсеха петачето.

— Дойди на маминото легло да спиш — говори Анна, която я извежда от стаята. — Върви!

Завеждат я всички вкупом и подир няколко минути маминото легло представлява любопитно зрелище. Соня спи. При нея хърка Альоша. Гриша и Анна си турили главите на краката им и спят. Тук така също се пригушил и Андрей, сина на готвача. Около тях се търкалят петачета, изгубили вече сила чак до новата игра. Лека нощ!

Татко, мама и леля Надя не са в къщи. Отидоха на кръщене у оня, стария офицер, който язди дребничко сиво конче. Докато ги чакат да се върнат, Гриша, Аня, Альоша, Соня и синът на готвачката, Андрей, седят в трапезарията около масата и играят на лото. Всъщност време им е да спят; но къде можеш да заспиш, без да разбереш от мама какво е било детенцето на кръщенето и какво са поднасяли за вечеря? Масата, осветена от висяща лампа, е изпъстрена с цифри, орехови черупки, хартийки и стъкълца. Пред всеки играч има по две карти и по купчинка стъкълца за покриване на цифрите. Посред масата белее чинийка с пет монети по една копейка. До чинийката — недоядена ябълка, ножици и чиния, в която е заповядано да слагат ореховите черупки. Децата играят на пари. Залогът е една копейка. Условието: ако някой шмекерува, изгонва се незабавно вън! В трапезарията освен играчите няма никого. Бавачката Агафя Ивановна седи долу в кухнята и учи там готвачката да крои, а по-големият брат, Вася, ученик в V клас, лежи в гостната на дивана и скучае.

Играят с увлечение. Най-голямо увлечение се чете по лицето на Гриша. Той е малко, деветгодишно момче с остригана до голо глава, с пълни бузи и с тлъсти като на негър устни. Той учи вече в подготвителния клас и затова се смята голям и най-умен. Играе само за пари. Ако нямаше копейки в чинийката, отдавна вече да спи. Кафявите му очички бягат неспокойно и ревниво по картите на партньорите му. Страхът, че може да не спечели, завистта и финансовите съображения, които изпълнят остриганата му глава, не му дават да седи спокойно и да се съсредоточи. Той се върти като на тръни. Щом спечели, алчно грабва парите и веднага ги скрива в джоба си. Сестра му Аня, седем-осемгодишно момиченце, с остра брадичка и умни, блестящи очи, също се страхува да не би някой да спечели. Тя се зачервява, побледнява и будно следи играчите. Нея не я интересуват копейките. За нея щастието в играта е въпрос на самолюбие. Другата сестра, Соня, шестгодишна, с къдрава главица и цвят на лицето, какъвто имат само много здравите деца, скъпите кукли и картинките върху бонбониерите, играе на лото заради самата игра. По лицето й е разляно умиление. Който и да спечели, тя все се смее и пляска с ръце. Альоша, пълничък, топчест шишко, пъхти, сумти и кокори очи в картите. У него няма нито користолюбие, нито самолюбие. Не го пъдят от масата, не го пращат да спи — и на това благодарим. На вид е флегматичен, но всъщност е голям дявол. Той не е седнал толкова зарад лотото, колкото зарад недоразуменията, които са неизбежни при играта. Ужасно му е приятно, ако някой удари или наругае някого. Той отдавна вече трябва да отърчи до едно място, но не се отделя нито за минута от масата, понеже се страхува, че докато го няма, ще му откраднат стъкълцата и копейките. Тъй като знае само единиците и числата, които свършват на нула, Аня покрива вместо него цифрите му. Петият играч, синът на готвачката, Андрей, мургаво, болнаво момче с басмена риза и с медно кръстче на гърдите, стои неподвижно и мечтателно гледа цифрите. Към печалбите и към чуждите успехи се отнася безучастно, понеже цял се е вдал в аритметиката на играта, в нейната проста философия: колко различни цифри има на тоя свят и как така не се объркват!

Всички поред извикват числа с изключение на Соня и Альоша. Понеже числата са еднообразни, практиката е създала много термини и смешни прозвища. Така например играчите наричат седмицата „ръжен“, единадесет — „пръчици“, седемдесет и седем — „Семьон Семьонич“, деветдесет — „дядо“ и така нататък. Играта върви живо.

— Тридесет и две! — вика Гриша, като изважда жълтите цилиндърчета от бащината си шапка. — Седемнайсет! „Ръжен“! Двайсет и осем — сено косим!

Аня вижда, че Андрей не покри двадесет и осем. Друг път би му казала, но сега, когато в чинийката заедно с копейката е сложено и нейното самолюбие, тя тържествува.

— Двайсет и три! — продължава Гриша. — „Семьон Семьонич“! Девет!

— Хлебарка, хлебарка! — изкрещява Соня, като сочи хлебарката, която прекосява масата. — Ай!

— Не я убивай — казва басово Альоша, — може да си има деца...

Соня изпраща с поглед хлебарката и мисли за децата й: какви ли са такива едни малки хлебарчета!

— Четирсет и три! Едно! — продължава Гриша и страда от мисълта, че Аня има вече две четворки. — Шест!

— Печеля! Аз печеля! — вика Соня, върти игриво очи и се киска.

Лицата на партньорите й се удължават.

— Да проверим! — казва Гриша и гледа с омраза Соня.

Като голям и най-умен, Гриша си е присвоил решаващ глас. Каквото иска той, това правят. Дълго и грижливо проверяват Соня и за най-голямо съжаление на партньорите й излиза, че не е измамила. Започва друга игра.

— А пък аз вчера какво видях! — казва Аня като че на себе си. — Филип Филипич си обърна някак клепачите и очите му станаха червени, страшни, като на дявол.

— И аз видях — казва Гриша. — Осем! А ние имаме един ученик, може да си мърда ушите. Двайсет и седем!

Андрей вдига очи към Гриша, мисли и казва:

— И аз мога да си мърдам ушите...

— Я ги мръдни де!

Андрей си мърда устните, очите, пръстите и му се струва, че и ушите му почват да се мърдат. Общ смях.

— Лош човек е тоя Филип Филипич — въздиша Соня. — Вчера влиза при нас в детската стая, пък аз бях само по риза... И ми стана така неприлично!

— Печеля! — вика изведнъж Гриша и грабва парите от чинийката. — Печеля! Проверявайте, ако искате! Синът на готвачката вдига очи и побледнява.

— Значи, аз не мога вече да играя — шепне той.

— Защо?

— Защото... защото нямам вече пари.

— Без пари не може! — казва Гриша.

Андрей за всеки случай още веднъж пребърква джобовете си. Не намира там друго освен трохи и изгризано моливче, криви уста и започва страдалчески да примигва. Ей сега ще заплаче...

— Аз ще заложа за тебе! — казва Соня, която не може да понася мъченическия му поглед. — Само че после да ми ги върнеш!

Парите се внасят и играта продължава.

— Като че някъде бият камбани — казва Аня и отваря широко очи.

Всички престават да играят и отворили уста, гледат в тъмния прозорец. Зад тъмното се мярка отражението на лампата.

— Счуло ти се е.

— Нощем само на гробищата бият камбаните... — казва Андрей.

— А защо ги бият там?

— За да не се вмъкват разбойници в църквата. Те се страхуват от камбаните.

— Че за какво им е на разбойниците да се вмъкват в църквата?

— Знае се за какво: да изпотрепят пазачите!

Минава минута в мълчание. Всички се споглеждат, потреперват и продължават играта. Тоя път печели Андрей.

— Той направи някаква шмекерия! — басово казва току-така Альоша.

— Лъжеш! Не съм шмекерувал!

Андрей бледнее, криви уста и — туп Альоша по главата! Альоша злобно пули очи, скача, застава на едно коляно на масата и на свой ред — шляп Андрей по бузата! Те си удрят още по една плесница и реват. Соня, която не понася такива ужаси, също започва да плаче и трапезарията се оглася от разногласен рев. Но не мислете, че с това играта свършва. Не минават и пет минути и децата пак се смеят и мирно се разговарят. Лицата са мокри от сълзи, но това не им пречи да се усмихват. Альоша е дори щастлив: недоразумение имаше!

В трапезарията влиза Вася, ученик в V клас. Изглежда сънлив и разочарован.

„Това е възмутително! — мисли той, като гледа как Гриша опипва джоба си, в който дрънкат копейки... — Как може да се дават пари на деца? И как може да им се позволява да играят на комар? Хубава педагогия, няма какво да се каже! Възмутително!“

Но децата играят с такава наслада, че и у него се явява желание да се присъедини към тях и да си опита щастието.

— Чакайте, и аз ще седна да играя.

— Сложи една копейка!

— Ей сега — казва той и рови в джобовете си... — Нямам копейка, имам рубла. Залагам рубла.

— Не, не, не... копейка сложи!

— Глупаци. Та нали рублата във всеки случай е по-скъпа от копейката — обяснява гимназистът. — Който спечели, ще ми върне остатъка.

— Не, моля ти се! Махни се!

Ученикът от V клас вдига рамене и отива в кухнята да вземе дребни пари от прислугата. Но в кухнята няма нито копейка.

— В такъв случай размени ми — казва той на Гриша, като се връща от кухнята. — Ще ти платя за размяната. Не искаш ли? Добре тогава, продай ми за една рубла десет копейки.

Гриша подозрително изглежда Вася: не е ли някаква измама, някакво мошеничество.

— Не искам — казва той, като си държи джоба. Вася започва да се ядосва, кара се, нарича играчите дръвници и гумени глави.

— Вася, аз ще заложа за тебе! — казва Соня. — Сядай! Гимназистът сяда и слага пред себе си две карти. Аня започва да чете числата.

— Копейката си изтървах! — заявява внезапно Гриша с развълнуван глас. — Почакайте!

Снемат лампата и се пъхат под масата да търсят копейката. Хващат с ръце плюнки и орехови черупки, чукат си главите едни о други, но не намират копейката. Започват да я търсят отново и търсят дотогава, докато Вася не взема от ръцете на Гриша лампата и не я поставя на мястото й. Гриша продължава да търси в тъмното.

Но ето най-после копейката е намерена. Играчите сядат около масата и искат да продължат играта.

— Соня спи! — заявява Альоша.

Сложила къдравата си глава на ръцете, Соня спи сладко, безгрижно и дълбоко, сякаш е заспала преди един час. Тя заспа ненадейно, докато другите търсеха копейката.

— Иди си легни на маминото легло! — казва Аня, като я извежда от трапезарията. — Върви!

Водят я всички вкупом и след някакви си пет минути маминото легло представлява любопитно зрелище. Спи Соня. До нея похърква Альоша. Сложили глави на краката им, спят Гриша и Аня. Сврял се е до тях и синът на готвачката, Андрей. Наоколо им се търкалят копейките, изгубили силата си до нова игра. Лека нощ!

1886