Даниел Стийл
Обикновени хора (5)

4.

Когато Бърнис звънна в кабинета на охраната, секретарка пое обаждането и си записа информацията: не ставаше дума за заплаха с бомба, но нещо подозрително бе намерено в пластмасов леген. Описаното не звучеше кой знае колко тревожно, но щяха да го проверят, тъй като бе докладвано от служител на АБТ. Секретарката влезе в кабинета на Дейв Ли и му подаде бележката. Той изстена, когато я видя, и неохотно взе листчето. Знаеше, че не може да не обърне внимание на случващото се, но сутринта му бе претоварена. Двама индонезийци бяха хванати с повече пари, отколкото имаха право да внесат в страната. Повикаха Дейв, но той незабавно прехвърли случая на министерство по сигурността. Колежанка бе заловена да продава марихуана и кокаин в една от тоалетните. Пътничка бе съобщила за нея, а Дейв се обади на полицията и трябваше да попълни протокол. В четвърти терминал намериха изоставен куфар и той повика сапьорския отряд. Прекараха куфара през рентгена, преди да го отнесат и се оказа пълен с фармацевтични мостри и презервативи. Някакъв разсеян търговец бе забравил мострите. Изпратиха куфара в „Загубени вещи“. Дейв копнееше за пет минути спокойствие, за да изпие чаша кафе, но беше ясно, че желанието му нямаше да се осъществи. Опитваше се да се справи с всяка ситуация колкото се може по-бързо и рядко имаше време за почивка през деня.

Дори и някои от съобщенията да звучаха абсурдно, трябваше да проверят абсолютно всяко обаждане. А ако се окажеше достоверно, той трябваше да се обади на подходящите хора, за да се справят с него. Работата го подлагаше на постоянен стрес. Някога искаше да стане инженер-химик, а брат му бе ядрен физик. Родителите му бяха от Китай, а той бе роден в Съединените щати. Майка му и баща му все още не разбираха с какво се занимава на летището, а понякога и самият той не бе наясно. Беше започнал тук уж само за лятото, но му се стори забавно и вълнуващо, и десет години по-късно все още бе тук, макар и като старши офицер. В някои дни обичаше работата си и се чувстваше полезен. В други дни я мразеше и му приличаше на лоша шега или скапано риалити шоу. Веднъж дори го повикаха заради алигатор, който някакъв тип бе прибрал в клетка за кучета, твърдейки, че е домашният му любимец. Стюардеса го забелязала преди излитането на самолета.

— Тази Бърнис Адамс началничка ли е? — попита той секретарката си. Не че това имаше значение, така или иначе трябваше да проверят случая.

Но ако докладът бе от началник, бе по-вероятно да е сериозен, макар Ли да знаеше от собствен опит, че невинаги беше така. Беше виждал почти всеки възможен сценарий през всичките тези години на летище „Кенеди“. Дори бе помогнал при раждането на близнаци в тоалетна на летището, а майка им твърдеше, че не знаела, че е бременна. Майката и близнаците оцеляха и се чувстваха отлично и тя дори кръсти едното от децата на него. Все пак Дейв се надяваше никога вече да не му се налага да се справя с подобно нещо.

— Каза, че не е — отговори секретарката му.

Три секретарки поемаха обажданията и предаваха съобщенията на дежурния офицер. Днес това беше Дейв.

— И какво е намерила? — объркано попита той.

— Нещо подозрително, но не бомба.

— Е, поне това е добра новина.

Той грабна сакото си от облегалката на стола и излезе от кабинета. Стигна бързо до терминала, където работеше Бърнис, и я потърси по име. Служителите на АБТ бяха заети с дългите опашки пътници и той помоли един от началниците да му покаже Бърнис. Пътник спореше с нея за кучето си, като твърдеше, че е помощник, но нямаше документи за него. Животното беше огромно и приличаше на питбул, а пътникът настояваше то да го придружи в самолета.

Дениз дочу Дейв Ли да пита един от началниците за Бърнис и незабавно се намеси.

— Какво става? Какво прави тук охраната?

— Не знам. Бърнис може да ги е повикала — спокойно отговори колегата й. — Може би заради кучето. То изглежда готово да откъсне нечия глава.

Останалите пътници изглеждаха нервни заради питбула, който започна да ръмжи и оголи страховитите си зъби. Собственикът му упорито настояваше да го вземе със себе си и не искаше да го прибере в клетка в каргото. Използваше всеки възможен довод, за да подкрепи решението си. Бърнис се зарадва, че я откъснаха от неприятния спор, когато Дейв Ли се приближи към нея и й се представи.

— Благодаря ви — меко каза тя, когато се отдалечиха от кучето и собственика.

— Май си прекарвате страхотно тук — пошегува се Дейв и тя се засмя.

— Да. Миналата седмица ме ухапа миниатюрна чихуахуа, която една жена ме помоли да поддържа. Дори не знаех, че тези дребосъци имат зъби.

Дейв се усмихна. Двамата влязоха в празен кабинет.

— Разказахте ли на началника си за това?

Бърнис кимна.

— И?

— Тя ме помисли за луда. Може и да е права. Но ме мъчи неприятно предчувствие за това още откакто го намерих — каза тя и извади картичката от джоба си.

— Това ли е? Пощенска картичка? — обърка се той.

Бърнис изглеждаше твърде интелигентна и разумна, за да се притесни от картичка, освен ако на гърба й имаше заплаха. Дейв завъртя картичката и прочете посланието.

— Не знам — каза тя с извинение в гласа. — Струва ми се заплашително, особено с подчертаното „завинаги“ и снимката на моста. Ако имаше цветя или сърца, щеше да е различно, но мостът и съобщението ми се сториха странни.

Ли се замисли за момент, вторачен в картичката, сякаш още нещо щеше да се появи на нея, ако я гледаше достатъчно дълго. Но нищо не се появи и той погледна отново Бърнис.

— Разбирам какво имате предвид. На мен вероятно би ми се сторило романтично, но загрявам защо снимката и посланието са ви се сторили заплашителни. Какво ви подсказва интуицията? — попита той, като присви очи и се вгледа в нея, опитвайки се да прецени и нея, и съобщението.

Способността да преценява хората и да прави правилни догадки бе най-важната част от работата му и определено го биваше.

— Не знам защо — честно отговори Бърнис — но просто нещо ми се вижда нередно. Искаше ми се да изхвърля картичката, но не можах. Нещо ме спря.

Тя бе наясно, че вероятно му звучеше смахнато, но това си беше истината.

— Откога работите тук?

— Пет години. Заловила съм няколко човека с наркотици, но никога не съм се чувствала по този начин заради нещо, при това намерено в леген. Непрестанно откриваме какво ли не — бижута, пари, мобилни телефони, дори и пистолет веднъж. Знам, че това е само пощенска картичка и вероятно греша, но ме уплаши. Ами ако някой иска да унищожи моста?

Ли кимна. Беше му дошла същата мисъл, макар да звучеше пресилено. Но пък кой можеше преди това да повярва, че ще се случат атентатите на 11-и септември? Те бяха зловещо предупреждение към всеки, който работеше в охраната. Оттогава не можеха да се отнасят пренебрежително към нищо.

— Кога я намерихте?

— Тази сутрин, в осем, имахме два полета до Сан Франциско. Някъде по това време, малко преди или след излитането на самолетите. Отмениха А380 и ни казаха, че са разделили пътниците в два полета.

Ли кимна. Значи трябваше да проверят поне два полета, ако се заемат с това. Двойни усложнения и двойна работа, за да се разбере на кой полет бе опасността, ако въобще имаше такава. Но можеше да се окаже и пращане за зелен хайвер, просто картичка, която не означаваше нищо. Той се вторачи в нея, сякаш имаше ясновидски умения и очакваше те да му кажат дали потенциалната опасност бе истинска или не. Но пък снимката на моста Голдън Гейт сочеше към двата полета до Сан Франциско.

— Ако искате да знаете моето мнение — обърна се той към Бърнис, сякаш бяха партньори, открили картичката заедно — мисля, че вероятно е фалшива тревога. Може би е човек, предложил брак на гаджето си на моста. Но пък жената го отхвърлила и сега той й казва, че ще съжалява за решението си. Или пък някой, който никога не е ходил в Сан Франциско, а тази сутрин е отлетял за Сейнт Луис. Човек никога не може да е сигурен за тези неща. Повечето обаждания са странни и трябва да четеш мисли, за да ги разгадаеш. Никога не знаеш какво наистина е станало и често нищо не се случва. Има 99.9 процента шанс това да е само пощенска картичка, но пък дори миниатюрният останал процент сочи, че може и да има нещо сериозно. Това е вашата интуиция и ще се заема с подозрението ви. Мисля, че вероятно грешите, но работата ми е да не пренебрегвам подобни неща. Не искам да нося отговорност за погрешно решение и да разбера истината, когато мостът бъде взривен. Шансовете са нищо да не стане, но ако се случи беда, вие и аз ще знаем, че сме могли да направим нещо по въпроса. Ще уведомя главния офис на министерството по сигурността и ще им предам случая. Ако решат, че няма нищо, ние с вас няма да носим отговорност. Не мога да взема подобно решение без тях, а и не искам.

Бърнис кимна сериозно и се зачуди дали не е предизвикала буря в чаша вода. Дениз влезе в кабинета и й се намръщи свирепо.

— Какви неприятности създаваш? — извика тя обвинително.

Дейв Ли я погледна учудено. Дениз очевидно не харесваше служителката, която му се беше обадила, а тя беше млада и красива жена, изглеждаше му умна и добър професионалист. Може би точно това беше проблемът. А и според него, Бърнис не сгреши, като му се обади. Смяташе, че е постъпила правилно.

— Вие ли сте шефът на госпожица Адамс? — попита той Дениз със строго изражение.

— Да — неохотно отговори тя. — Какво става тук?

— Дейв Ли, старши офицер от охраната — представи се той. — Става дума за пощенска картичка, която госпожица Адамс е намерила. Мисля, че ви е съобщила за нея.

Дениз го погледна стреснато, уплашена, че ще си има неприятности. Положението започваше да звучи официално, макар тя да смяташе, че бе тъпо от страна на Бърнис да вика охраната. Беше й страшно ядосана, че не я бе попитала дали може да им се обади. Разбира се, тя нямаше да й разреши, и Бърнис го знаеше.

— Имам същите притеснения като госпожица Адамс — каза Дейв. — Почти сигурен съм, че не е нещо опасно, а и тя е на същото мнение, но не съм готов да си заложа живота на това, нито пък нечий друг. Ще звънна в главния офис на министерството по сигурността. Може да ги оставим те да решат проблема. Ако не искат да се занимават с него, това си е тяхна работа.

Дейв вдигна телефона и набра номера. Представи се на човека от другата страна на линията, обясни му какво бе станало, после го изслуша, затвори след минута и погледна двете жени.

— Ще пристигнат след двайсет минути. Аз отивам да си взема кафе. Ще се върна преди те да дойдат.

Без да изрече и дума повече, той ги остави насаме. Дениз се вторачи разгневено в Бърнис, но изчака той да излезе от кабинета, преди да заговори.

— Осъзнаваш, че ще си имаш страхотни неприятности, ако си забъркала тази каша заради нищо, нали?

— Знам — тихо отговори Бърнис.

Тя самата се страхуваше от това, но все пак бе повикала охраната.

— Ще имаш късмет, ако не си загубиш работата заради това — злобно подметна Дениз.

Ако Бърнис се окажеше права, Дениз щеше да си има неприятности, а не тя.

— Разбирам, но не можех да пренебрегна това, Дениз. Не знам дали е нещо сериозно, но не мога да рискувам.

— Моли се да е сериозно, момиче. Иначе ще си имаш проблеми.

Бърнис си помисли, че й остават още само два месеца училище, а после щеше да кандидатства в някоя правна кантора. Но нямаше как да пренебрегне потенциален риск от терористична заплаха. Зловещият сценарий не изглеждаше твърде вероятен, но човек никога не знаеше, както бе казал Дейв Ли.

Дениз излезе от кабинета. Бърнис я последва, разкъсвана между тревогите си за работата, за картичката, за потенциалния риск, ако посланието се окажеше терористична заплаха, независимо колко невероятно изглеждаше това. Хората от министерството по сигурността трябваше да вземат решение. Бърнис нямаше власт да се справи с това. Дори Дейв Ли чувстваше, че случаят не е за него, въпреки дългите му години стаж. Притесненията му оправдаха тези на Бърнис, макар това да не я успокояваше.

Дела се приближи до нея и прошепна:

— Какво става? Някой каза, че охраната била тук, за да говори с теб. А пък Дениз спомена, че хората от министерството по сигурността щели да пристигнат скоро. И е много ядосана.

— Знам. Тази сутрин намерих нещо в един от легените. Вероятно не е кой знае какво — каза тя, като се опита да омаловажи случая.

— Защо не ми каза? — изненада се Дела.

Двете си споделяха всичко в службата, или поне тя мислеше така.

— Реших, че просто проявявам параноя. Съобщих на Дениз, а тя не ми обърна внимание, и вероятно по тази причина е толкова ядосана. Аз продължих да се притеснявам, затова звъннах на охраната, без да й кажа. Офицерът реши да повика хората от министерството по сигурността да проверят случая. Сигурно ще решат, че съм смахната, и ще ме уволнят. Или поне Дениз смята така.

— Майната й. Струва ми се, че си постъпила правилно, след като охраната е повикала хората от министерството. Някаква заплаха ли е?

— Възможно е — уклончиво отговори Бърнис.

Не искаше да споделя подробностите с Дела преди отговорните власти да вземат решение.

— Дръж ме в течение — каза Дела и се върна на мястото си пред скенера.

Бърнис беше в почивка, а хората от министерството щяха да се появят всеки момент, така че нямаше смисъл да се връща на работа. Застана и зачака търпеливо, като се молеше да се окаже напразна тревога. Не искаше някой да пострада, а тя бе готова да загуби работата си. Нямаше търпение да се махне оттук, след като завърши. Беше й писнало от гадостите на Дениз. Време беше да продължи напред. Петте години в АБТ й бяха помогнали. Дадоха й време да завърши право и заплата, с която да издържа себе си и сина си. Но не искаше да търпи Дениз повече, нито хора като нея. Тази мисъл я окуражи.

Бен Уотърман седеше зад бюрото, след третото си кафе. Не се чувстваше много добре, нервите му бяха доста опънати напоследък. Днес беше първият му работен ден след едномесечна почивка. Разтръбената из медиите сага със заложниците, която се бе оплескала страховито, остави шестнайсет трупа, когато екип за бързо реагиране нахлу да спаси хората след двайсет и четири часова обсада. Похитителите избиха всички, включително и едно дете, а после се самоубиха, преди да бъдат заловени. Решението да проникнат вътре бе взето от шефа на екипа в съгласие с полицията и шефа на министерството по сигурността, но и Бен бе част от него и го бе подкрепил енергично. Бен усети, че похитителите започваха да се паникьосват, и се уплаши, че невинни хора ще бъдат убити, затова настоя екипът за бързо реагиране да се задейства. Но накрая всички загинаха. Никой не го обвиняваше за случилото се, а и вече всички знаеха, че положението е било безнадеждно от самото начало. Похитителите искаха световно внимание и началниците на Бен му обясниха, че вероятно не е имало начин да спасят заложниците, но това не беше утеха, когато бяха загинали шестнайсет човека.

Въпреки прекарания в интензивна терапия месец, Бен обвиняваше себе си за участието си в решението и знаеше, че завинаги щеше да го прави. Как можеш да си простиш, когато кръвта на шестнайсет души е по ръцете ти?

Как можеш някога да повярваш или да знаеш, че просто не е имало правилно решение? Ами ако е имало и той го е пропуснал? Бен беше сред първите на местопрестъплението и клането бе зловещо. Едва го издърпаха оттам. Беше направил всичко възможно да спаси заложниците.

Разрешиха му да си вземе три месеца отпуск, или по-дълго, ако се нуждаеше от повече време, но той се върна след месец. Оставането у дома беше още по-лошо. Мислеше само за кошмарната сцена след последната престрелка. Беше плакал с глас, когато видя труповете. Сега бе леко изнервен, но нетърпелив да се заеме с работа.

Седеше зад бюрото си от час и половина, когато му се обади Дейв Ли и му съобщи, че имали възможна „ситуация“ на терминал 2. Последното, от което Бен се нуждаеше в момента, бе „ситуация“. Беше се върнал, за да се справя с митнически проблеми, с хора, които не декларираха огромни суми при влизане в страната, с бижута, за които някоя богата дама не искаше да плати мито, дори с контрабанда на наркотици. Лесните проблеми. Не искаше да му се налага да взима сериозни решения. А Дейв Ли му каза, че се нуждаят от решение за възможна ситуация. Ужасно му се прииска да му затвори телефона. Дейв му съобщи, че не разполагат с много време, защото става дума за два полета, които вече бяха на път към Сан Франциско. Наистина нямаха време за губене, но Бен остана като залепен на стола. Не искаше да помръдне и се чудеше на кого да възложи задачата, за да не му се налага да се заема лично.

Бен беше на четиридесет и пет години и кариерата му бе безукорна до преди скорошния инцидент. Началниците му бяха убедени, че той бързо ще се съвземе от случилото се. Бяха сигурни, че Бен вече си бе същият. Но той имаше чувството, че никога вече нямаше да настъпи момент, когато да се събуди сутрин и да не мисли за случилото се в склада. Виждаше клането пред очите си, когато легнеше нощем и когато се събудеше сутрин. Беше споделил това с психиатъра си, който го увери, че положението постепенно ще се оправи. Но Бен просто не можеше да му повярва. Образите в главата му бяха толкова ясни. Мислеше отново за това, когато шефът му Фил Карсън влезе в кабинета му.

— Тъкмо ми се обади шефът на охраната на летището — каза той със сериозно изражение. — Явно са ти звъннали, за да прецениш някаква ситуация. Готов ли си за това?

Бен искаше да му отговори, че не е, но все пак се бе върнал на работа и не искаше да признава слабостта си. Министерството по сигурността не беше място за малодушни или агенти, които не можеха да се съвземат от вида на шестнайсет убити след престрелка, дори ако случилото се бе отчасти по тяхна вина. Това беше част от работата и той трябваше да живее с него, ако искаше да запази мястото си. Точно така се започваше — с някаква „ситуация“ и решение, за което ще си отговорен, независимо дали ще загинат хора или не.

— Да, ще го направя — отговори Бен и бавно се надигна. — Но бих предпочел, ако може да изпратим някой друг — честно добави той. — С кого разполагаме?

— С никого днес. Харнес си счупи глезена миналата седмица. Томпсън и О’Дохърти са болни от грип. А Хименез отново е на сватбено пътешествие. Той трябва да се откаже от тези дивотии. Не може да си позволи издръжките, а ние не можем да си позволим ваканциите му. Така че оставаш само ти — каза шефът му разтревожено.

Карсън знаеше, че Бен все още бе дълбоко разстроен от случилото се и се бе върнал на работа по-рано, отколкото той очакваше.

— Не звучи като нещо сериозно. Можеш като начало да провериш списъците и да се увериш, че не се е качил човек, който има забрана да пътува. Обади ми се, ако има проблем — каза той.

Бен беше един от най-добрите му служители и не искаше да го загуби или убие, като му стовари прекалено голямо бреме още в първия му ден. После му дойде добра идея, тъкмо когато Бен се канеше да излезе от кабинета.

— Вземи Аманда с теб. Ако не е прекалено рисковано, остави работата на нея. Ще я накара да се почувства добре.

Бен изстена високо. Аманда Олбрайт беше последният член на екипа им. Трийсет и една годишна, с магистратури по психология и криминология, и двете напълно безсмислени, според Бен. Аманда имаше теория за всичко, но никога дори не се доближаваше до действителността. Вечно дрънкаше и беше от новото поколение служители, чиято философия вървеше срещу всичко, в което Бен вярваше. Той едва успяваше да я поздрави, без да се раздразни сериозно.

— Сега вече знам, че ме мразиш — нещастно каза Бен. — Трябва ли и тя да идва с мен?

Приличаше на хлапе, което не иска да си вземе лекарството или да заведе по-малкото си братче със себе си на мач.

— Подходяща е да разсмее хората. Просто я върни цяла. Не я убивай. Не искам да те посещавам в затвора.

Аманда вярваше, че е самоотвержена феминистка, но според Бен бе просто досадница, а теориите й го подлудяваха.

— Може и да ти се наложи. Разрешиха ми да се върна на работа, но не и да търпя компанията й. Ще се нуждая от още една година терапия след това.

— Просто не я слушай. Говори й за бейзбол или нещо такова.

— Ако трябва да я слушам отново да ми дрънка за научните си степени от Станфорд и Колумбийския университет, може и да я удуша.

— Бъди мил. Разкажи й за янките.

Бен се ухили унило и отиде да я търси. Не харесваше абсолютно нищо в нея, макар че обичаше жените. Беше женен и разведен два пъти и нямаше деца. И двете му съпруги твърдяха, че страстта му към работата му и времето, което прекарваше там, не бяха съвместими с брака. Той бе съгласен с тях. Излизаше с жени на своята възраст, но не се случваше често. Не обичаше лекомислените, нито многознайниците, каквато бе Аманда. Просто разговорите с нея го дразнеха. Беше млада и сексапилна, носеше поли, които едва покриваха задника й, но нищо в нея не го привличаше, най-малко от всичко безкрайните й теории за престъпления и престъпници. Тя нямаше опит, с който да подкрепи думите си, а само наученото от книгите. Бен и повечето му колеги я смятаха за надуто дрънкало и не я харесваха. Тя също не ги харесваше. Мислеше, че са смотани дъртаци, които си разправят гнусни вицове, и редовно заплашваше да ги обвини в сексуален тормоз и дискриминация. Бен признаваше, че тя вероятно бе права, но това не го караше да я хареса повече, а и никой от колегите му нямаше да се промени. Аманда преследваше изгубена кауза.

Тя седеше зад бюрото си и пишеше доклад. Предишния ден се бе справила с арест на наркодилър. Беше компетентна и прекалено образована. В службата обаче я смятаха за аматьор. Аманда вдигна очи, когато Бен влезе, и не се усмихна. Съжаляваше го заради случилото се, но враждебността им един към друг я спираше да изрази съчувствието си.

— Как се чувстваш? — попита го тя. — Добре дошъл обратно.

— Благодаря. Имам кошмари — отговори той, най-вече за да я провокира. — Фил иска да дойдеш до терминал 2 с мен.

— А ти не искаш — предизвика го тя.

— Не казах подобно нещо.

Не беше нужно да го казва. И двамата знаеха истината.

— Какво става в терминал 2? — попита тя, като се надигна.

Разбира се, щеше да го придружи, но искаше да го затрудни. Аманда вечно настояваше да знае всички подробности, което според него не беше необходимо. Повечето от тях бяха без значение за всички, освен нея. Сега въпросът й прозвуча логично, но той не би го признал.

— Не знам. Казаха, че не е заплаха. Ще разберем, когато отидем там.

Тя го последва навън, беше в шокиращо къса пола. Бен беше склонен да признае, че Аманда има хубави крака, но характерът й съсипваше всичко. Не се интересуваше как изглеждаше тя, защото мразеше всичките й идеи. На път към терминал 2, той все пак реши да последва съвета на Фил.

— Обичаш ли бейзбол? — попита я той.

Аманда го изгледа, сякаш бе откачил.

— Не. Защо?

— Янките печелят напоследък — отговори той кротко, като се опита да сдържи смеха си. — Помислих, че може да се интересуваш.

— Да не ме каниш на среща? — шокира се тя.

Вероятно го бяха лекували с електрошокова терапия. Сигурно бе така, за да я покани да излязат.

— В никакъв случай, мамка му. Просто се чудех дали обичаш спорта.

— Не харесвам бейзбол. Отегчителен е. Играех волейбол в колежа. Спечелихме купата две години по ред. Играя бадминтон и тенис. И ходя на фитнес, за да поддържам форма. А ти?

Разговорът беше абсурден, но наближаваха терминал 2 и още не бяха се скарали, което се случваше за първи път.

— Вдигам тежести в хола, откакто жена ми се изнесе. Имам черен пояс по карате, но се отказах от него последния път, когато си счупих рамото. Играх бира-понг в колежа — каза той ухилено.

— Аз също — отвърна тя, винаги готова да се съревновава с него и останалите си колеги.

— Нищо чудно — ухили се той.

Влязоха в терминала, където Дейв Ли ги чакаше, и Бен представи Аманда. Нещо в начина, по който го направи, остави впечатлението, че не са приятели. Дейв ги поведе към кабинета на шефа, където беше и Бърнис. Бен и Аманда не носеха униформи. Служителите от АБТ бяха задължени да са с униформа, но тези от министерството по сигурността можеха да ходят цивилни. Дейв им показа пощенската картичка. Бен я разгледа, после я върна на Дейв.

— И въпросът е?

— Въпросът е: какво е? Нищо? Разправия между любовници? Звучи ядосано и може би леко заплашително. Или пък е заплаха, свързана с моста Голдън Гейт?

Бен подсвирна и отново погледна картичката с присвити очи.

— Не мислите ли, че не е много вероятно?

— Възможно е. Но в наши дни как може да си сигурен, по дяволите? Виждали сме и по-лошо, при това без никакво предупреждение.

Всички знаеха, че това бе вярно. Картичката не бе истинско предупреждение, но пък ако бе улика? Точно там бе проблемът. Дали означаваше нещо или не?

— Какво е положението с полетите? — попита Бен.

— Полети из цялата страна. Двата самолета до Сан Франциско излетяха преди час и половина, през петнайсет минути един след друг. А321 и 757.

— Проверихте ли списъците на пътниците и за двата полета? — сериозно попита Бен.

— Предполагам, че някой ги е сравнил със списъците на хората със забрани, преди да излетят — спокойно отговори Дейв. — Обадиха ми се, след като самолетите вече бяха във въздуха.

И двамата бяха наясно, че списъкът с хората със забрана за летене, изготвен от министерството по сигурността и ЦРУ, благодарение на поверителна информация, подсигурена от международни правителствени агенции, включваше хора, заподозрени в терористични дейности, или нежелани в Съединените щати. Целта му бе да държи опасните типове вън от страната и самолетите. Имаше известен случай с полет на „Ер Франс“ с двама заподозрени терористи на борда, които се бяха появили в поверителния списък. Самолетът бе запечатан при пристигането му. На пътниците не бе позволено да слязат, а самолетът бе зареден с гориво и изпратен обратно в Париж.

— Да прегледаме списъците отново и да видим дали ще открием нещо.

— Имаме нужда от психологически профили на всички — и на пътниците, и на екипажа — намеси се Аманда, а Бен се обърна и я изгледа мрачно, опитвайки се да сдържи нервите си.

— Чудесна идея, ако се намираха на круизен кораб в Карибите. В най-добрия случай разполагаме с четири и половина часа да си изясним положението. Евентуално да добавим още петнайсет минути или да ги накараме да кръжат във въздуха половин час. И по никакъв начин не можем да получим профили за всички в самолетите.

Бен се обърна отново към Дейв.

— Хайде да се справим с профилите на екипажа и да се уверим, че там горе няма някой сериозно смахнат служител, за когото не знаем. Ще ги накарам да проверят отново и поверителния списък и да огледат всеки пътник, който ги впечатли с нещо. Моите хора ще се заемат с това. Можем да го свършим доста бързо.

Бен звънна в службата и им съобщи от какво се нуждаеше. Информацията започна да пристига бързо. Бърнис слушаше внимателно какво става, но не бе изрекла и дума. Нямаше какво да добави. Аманда й зададе няколко въпроса — откога работи тук, на каква длъжност, а после Дейв получи имейл със списъка с пътниците и го показа на Бен и Аманда. Тя забеляза с изненада името на Сюзън Фароу.

— Е, тя определено не ни е проблем — отбеляза Бен.

Не откриха някой, който да представлява интерес, в списъка на втория полет. После Бен забеляза арабската фамилия в списъка на първия полет. Тя привлече вниманието му, но не го притесни.

— Предполагам, че са ги проверили в списъка на хората със забрана за летене — каза той на Дейв.

— Проверяваме всички — потвърди той. — Може да е имало пропуск, но се съмнявам.

— Сигурен съм, че и ние сме проверили — тихо каза Бен. — Но ще проверя отново. От службата могат да ни съобщят след няколко минути.

Дейв кимна сериозно.

— Приемам, че и на двата полета има охрана — замислено каза Бен и звънна на Фил, за да се увери.

От другата страна на линията настъпи кратка пауза, която го изненада, после Фил въздъхна.

— Имахме проблем докато те нямаше. Очевидно някой е наредил съкращения, без да ни предупреди. Някои полети бяха без охрана и пилотите не бяха уведомени. Всички са бесни заради това, но през последния месец не сме имали стопроцентово покритие във въздуха. Ще проверя и двата полета. Но тъй като първоначалният полет е бил разделен на два самолета в последната минута, възможно е горе да има само един човек. Надявам се да не е така, но е възможно. Ще ти звънна след малко.

Той се обади след по-малко от пет минути и съобщи лошата новина.

— Имаме охрана на втория полет, но в А321 нямаме. И пилотът не е бил уведомен.

— Мамка му! Какви ги вършат тия идиоти?

Бен побесня. Идеята беше ужасна, особено в този случай.

— Това е действителността. На този полет няма човек. Проверихме и двойката с арабските имена. Не са в списъка на хората със забрана, но не знаем кои са. Може да са напълно невинни, но може да имаме и проблем.

— Ами разберете, по дяволите!

Фил беше свикнал със стила на Бен, а и резултатите от работата му винаги бяха отлични. Затова Фил не възразяваше срещу грубостта му, особено след всичко, което колегата му бе преживял.

— Наистина ли мислиш, че имаме проблем? — разтревожено попита Фил.

Бен още не бе съвсем сигурен. Трябваше да разбере повече.

— Не знам още. Имаме нужда от профилите на екипажите на двата самолета. Искам и всички възможни сведения за арабите, просто за всеки случай.

Единствените имена, привлекли вниманието им в двата списъка, бяха тези на арабската двойка, които можеха да са обикновени хора. А също и това на Сюзън Фароу, която със сигурност не беше терорист. Фил обеща да звънне в ЦРУ, за да провери двамата араби.

Бен се отпусна на стола и погледна останалите в стаята.

— Изправени сме пред гнусната задача да си покрием задниците — недоволно изсумтя той. — Не разполагаме с едно проклето нещо. Имаме два самолета, пълни със случайни хора, двама араби, които не са в списъка на хората със забрана, и може да са невинни или не. И в един от самолетите няма охрана. Ако решим да забравим за цялата история и някой откаченяк взриви Голдън Гейт в самоубийствен атентат, ще убием сто и единайсет души и вероятно и още хора на земята. И рекламата ни ще е страхотна, тъй като на борда има и кинозвезда. Мозъкът ми твърди, че няма опасност — продължи той замислено. — Но интуицията ме притеснява, макар да не съм наясно защо. Но за всеки случай, искам да говоря с пилота на А321, където са арабите. Искам да я уведомя, че има потенциален проблем на борда, а е лишена от защитата на охраната. Обзалагам се, че много ще се зарадва — тъжно каза той, после звънна на Фил. — Имаме ли сателитни телефони в пилотската кабина на А321? — попита той.

Фил го увери, че имат. Сателитният телефон щеше да им осигури поверителен разговор с пилота, който никой друг нямаше да чуе. Фил обеща да вземе номера от авиокомпанията и да звънне след минути.

Веднага след като имаше номера, Бен звънна на Хелън и й се представи. Тя се изненада и го увери, че всичко в самолета е наред.

— Почти наред — поправи я той. — Охраната ви се е озовала в другия самолет. И във вашия няма.

Хелън замълча за миг, докато го слушаше, и реши да не споделя с останалите. Идеята на Бен да я предупреди по сателитния телефон вместо по радиото бе добра. Само тя можеше да чуе гласа му и никой друг нямаше нужда да знае, че са лишени от защита.

— Разбрано — тихо каза тя и не коментира повече.

— Служителка от АБТ намери пощенска картичка, която не ни зарадва. Може да не е нищо. Не е пряка заплаха, но е подозрителна и става дума за Сан Франциско. Ще разследваме подробно. Освен това в самолета ви има двама араби, които ЦРУ проучва в момента. Не са в списъка на хората със забрана и вероятно са невинни пътници. Но искам да съм сигурен. Ще проверим всеки пътник, който се отличава с нещо. Ще ви уведомя, ако имаме проблем, но държах да ви предупредя за охраната. Мисля, че е станало, когато са разделили полета на две. Разбира се, подобно нещо не би трябвало да се случва.

И двамата бяха наясно с това, а също и Фил и Дейв. Но вече бе прекалено късно да поправят грешката.

— Благодаря, че се обадихте — каза Хелън спокойно, а Бен й обеща да звънне отново.

Тя затвори телефона и се обърна към Джейсън.

— Имаме двама пътници в бизнес класа, които може да се окажат проблем. В момента ги проверяват и ще ни уведомят, когато узнаят повече.

— Какъв проблем? — внезапно застана нащрек Джейсън.

Той се чудеше защо й бяха звъннали по сателитния телефон и подозираше, че може да е заради него. Беше имал доста разправии с авиокомпанията и шефовете бяха забавили повишението му, но Хелън не спомена подобно нещо и очевидно не знаеше нищо за неприятностите му.

— Двамата въпросни пътници са с арабска фамилия, но не са в списъка на хората със забрана и може да са невинни. Това е всичко, което знам засега. Бих искала да се разходиш из самолета и дискретно да уведомиш екипажа — каза тя, като наблегна на „дискретно“. — Помоли стюардите от бизнес класа да ги държат под око и да ни съобщят, ако забележат нещо необичайно.

— Ами ако забележат? Тогава какво? — рязко попита той.

Това щеше да е сериозен проблем, особено след като на борда нямаше охрана, но младият пилот не го знаеше.

— Ще решим — отговори тя, привидно спокойна.

Джейсън излезе от пилотската кабина след няколко минути, а Конър я погледна.

— Има и по-сериозен проблем, нали? — попита той, но тя се поколеба и поклати глава отрицателно.

Конър не беше част от екипажа и тя не искаше да споделя подробностите с него. Бездруго цялата работа можеше да се окаже кръгла нула.

— Ако мога да ти помогна с нещо, само ми кажи — помоли той.

— Ще го направя — усмихна му се тя. — Не се тревожи. Просто се наслаждавай на полета.

Веднага след като Джейсън се върна, вратата на пилотската кабина се заключи зад него автоматично. Бен беше предложил на Хелън да поддържа кабината стерилна и да не допуска вътре никого, освен пилотите, докато не научат още нещо, и тя се съгласи с него.

— Мисля, че ще пропуснем обяда, господа. Поне докато узнаем нещо повече за пътниците ни.

Хелън не желаеше да поема излишни рискове. Изглеждаше впечатляващо спокойна. Бен не беше споменал, че има действителна заплаха, просто бе подхвърлил, че става дума за Сан Франциско. Но Хелън знаеше по-добре от всеки друг, че в днешно време можеше да се случи какво ли не. И нямаше нужда да е свързано с политиката. Беше нужен само един опасен тип, твърдо решен да свали самолета. А те можеха само да чакат обаждането на Бен с новини от ЦРУ.