Даниел Стийл
Обикновени хора (3)

2.

Бърнис наблюдаваше пътниците за двата полета до Сан Франциско, които минаваха през проверката след екипажа. Предстояха стотици полети към различни градове в страната, хората бързаха да се качат в самолетите.

Млад баща с бебе изглеждаше страшно объркан. Държеше торба за пелени, от която висяха дрехи, виждаха се няколко биберона, чашки, мече, имаше залъгалка в ръката си. В другата си ръка стискаше чанта с лаптоп. Мъжът изпусна мобилния си телефон два пъти, беше очевидно, че не бе свикнал да се справя с бебето съвсем сам.

Изнервена двойка се разправяше ожесточено, докато слагаха обувките и коланите си в пластмасовите легени, и си подхвърляха злобни реплики.

Зад тях стоеше добре облечена делова дама на около четиридесет години. Имаше вид на жена, която би могла да управлява света. Бърнис обаче забеляза, че жената изглежда доста притеснена. Имаше отлично подстригана руса коса, носеше скъп бежов костюм и обувки с високи токчета. Бърнис си представи, че жената бърза за някакво важно събрание. Тя се скара на двама от персонала и ги обвини, че заради тях ще изпусне полета си, ако не побързат с проверката на куфарчето й. Бърнис се усмихна на единствената си приятелка в службата, когато жената ги подмина и се отправи към самолета за Сан Франциско.

— Тази със сигурност е доста нервна — прошепна тя.

— Откъде знаеш? — попита я Дела.

Дела работеше при тях само от година. Беше дребна и закръглена и пътници като сериозната дама винаги я плашеха. Бърнис обаче бе виждала хиляди като нея през последните пет години.

— Нервните пътници винаги се държат така — обясни тя спокойно. — А после се настаняват в самолета и си поръчват силна напитка или взимат успокоителни.

Двете жени се засмяха, след като видяха как елегантната дама си грабна куфарчето, набута лаптопа вътре, взе си телефона, обу обувките и забърза към гейта. Беше рано сутринта, но тя вече изглеждаше доста стресирана.

После през проверката минаха голям брой бизнесмени, които очевидно бяха свикнали с пътуванията. Докато ги наблюдаваха как се отправят към гейта за Сан Франциско, Дела отбеляза, че полетът ще е чудесен, ако искаш да си хванеш мъж. Откакто скъса с приятеля си, тя упорито си търсеше гадже.

— Погледни, всички са с халки — каза Бърнис.

Биваше я страхотно да преценява пътниците.

— Може пък да изневеряват на жените си — отвърна Дела с надежда.

— Е, това е страхотна мечта. Женен мъж, който изневерява на съпругата си. Аз съм пас — каза Бърнис сериозно.

— Може пък да се разведат — наивно подхвърли Дела.

— Не, благодаря.

Бърнис се завъртя настрани и се оказа точно пред Дениз Уошингтън, която ги гледаше мрачно, както винаги.

— Ето ти жена, която има отчаяна нужда от секс — прошепна Дела и двете опитаха да потиснат смеха си.

Бърнис забеляза да се приближават двойка от Близкия Изток. Събуха си обувките и ги поставиха в легените заедно с лаптопите си. Симпатичен кротък мъж и семпло облечена млада жена на около двайсет години. Бърнис се загледа в тях. Жената носеше шал на главата си и дълго сиво палто. Мъжът беше в джинси. И двамата бяха обути с маратонки, като повечето пътници на тяхната възраст, а той носеше и кожена раница. Жената забеляза, че Бърнис ги наблюдава, и й се усмихна. Мъжът очевидно бързаше да не изпусне полета и подтикваше съпругата си да не се мотае. Бърнис проследи минаващия през рентгена багаж, после те си взеха вещите от другата страна и забързаха към изхода за Сан Франциско.

Пристигнаха и група от четиринайсет момичета от някакъв хор в Куинс, придружени от дебела руса учителка, която крещеше имената им високо и ги заплашваше, че ще се обади на родителите им. Момичетата казаха на Бърнис, че отиват в Сан Франциско, за да участват в представление, бяха спечелили награда. Изглеждаха между девет и петнайсетгодишни. И се държаха много по-добре от учителката си, която вдигна скандал заради козметиката си, която бе в огромни флакони и трябваше да й бъде отнета. Тя си записа името на служителката и каза, че ще се оплаче от нея. Винаги имаше и такива пътници. Но момичетата се забавляваха, смееха се и се шегуваха.

После към проверката приближи млада жена с две деца. Личеше, че е разстроена. Трябваше да отведат децата до самолета, тъй като щяха да пътуват сами. Майката окачи на вратовете на децата панделки с лични карти, които удостоверяваха, че са малолетни и пътуват сами, а после ги целуна поне десет пъти. Малкото момченце и момиченце не бяха така разстроени като майка си, махнаха й, когато минаха през проверката, и изчезнаха към изхода, а жената захлипа тъжно. Бърнис се обърна мило към нея.

— Знам, че ви е трудно — каза тя — но те ще са добре. Ще прекарат чудесно по време на полета. Могат да гледат филми.

— Те са само на шест и осем и за първи път ги изпращам някъде сами. Отиват на гости на родителите ми. Аз тъкмо се разведох — обясни жената и избухна в сълзи. — Мъжът ми ме заряза.

Бърнис й подаде няколко салфетки и жената й благодари.

— И аз имам шестгодишен син — каза Бърнис, сякаш това щеше да накара жената да се успокои.

— Значи знаете колко е трудно — продължи да плаче тя.

Бърнис изпита искрено съжаление към нея.

— Всичко ще е наред — мило повтори Бърнис и жената най-после си тръгна.

Веднага след като се отдалечи, Дениз застана до нея с недоволен вид.

— Винаги целуваш нечий задник, нали, Адамс? — злобно подхвърли тя, а Бърнис сви рамене и се отдалечи.

Отдавна се беше отказала да се опитва да се обяснява с нея, да я спечели или поне да получи справедливо отношение. Дениз никога нямаше да се промени. Мразеше я и Бърнис не можеше да направи нищо.

На летището настъпи известно спокойствие, след като излетяха ранните полети, които щяха да отведат хората в други градове навреме при близките им или за служебните им срещи. Двата полета до Сан Франциско трябваше да кацнат в 11:00 и в 11:20 преди обед. Бърнис нямаше работа, затова отиде да подреди празните пластмасови легени в количката, откъдето следващата вълна пътници щеше да ги грабне. Всичко щеше да започне отначало, макар хората винаги да бяха различни. Бърнис подреждаше легените и мислеше за домашното, което й предстоеше вечерта, когато забеляза голяма пощенска картичка със снимка на моста Голдън Гейт, забравена в един от тях. Тя я взе и я завъртя в ръцете си. На гърба някой бе написал: „Ще ме помниш ЗАВИНАГИ!“. Звучеше повече като заповед, а не като романтично послание, но в картичката нямаше нищо необичайно. Бърнис предположи, че бе изпаднала от нечия чанта или джоб. Тръгна към коша за боклук, за да я изхвърли, но нещо я спря. Погледна картичката отново и видя, че думата „завинаги“ бе подчертана. В нея имаше нещо многозначително, но пък може би бе любовно послание след особено вълнуваща нощ или уикенд. Бърнис я прибра в чекмеджето. Не знаеше защо, но имаше чувството, че трябва да я запази, макар в това да нямаше логика. В нея нямаше нищо забележително и не звучеше като заплаха. После тя се захвана с други неща и забрави за нея.

Избута количката с празните легени до началото на опашката и започна да нарежда на пътниците да си събуят обувките, да извадят лаптопите си от чантите и да ги поставят в легените. Това, което определено не харесваше в работата си, бе, че й се налагаше да повтаря едно и също по цял ден. А и хората се дразнеха.

Когато двойка мюсюлмани подаде бордните си карти на стюардесата, тя ги помоли да отстъпят настрани и да изчакат. Младият мъж погледна изненадано и раздразнено, а жената му каза нещо, за да го успокои, докато той сумтеше, че ще изпуснат полета.

— Нарочили са ни! — мрачно отбеляза той, когато стюардесата се отдалечи.

— Не си убеден в това, Ахмед — успокои го съпругата му, Садаф. — А и можеш ли да ги виниш за това? За всички нас е по-безопасно, когато проверят внимателно.

Мъжът обаче изглеждаше ядосан, че му се налага да чака.

— Имам добри новини — усмихна им се стюардесата широко. — Заради промяната на самолета ви, втора класа е претъпкана. Преместваме някои от пътниците в бизнес класа и вие сте между тях. Безплатно.

Тя сияеше, сякаш им казваше, че са спечелили от лотарията. Мъжът се поколеба и зашепна нещо на съпругата си, която му се скара, а после се обърна учтиво към стюардесата.

— Благодаря ви, приемаме.

Жената взе двете нови бордни карти и двамата се отправиха към самолета, като си бъбреха тихо. Бяха любезни и мили по време на целия разговор, но мъжът все още изглеждаше притеснен, когато намериха местата си. Забелязаха, че вратата към пилотската кабина бе отворена, и погледнаха към първа класа с интерес. В този момент Катрин Джеймс, елегантната дама в бежовия делови костюм, внезапно ги забеляза. По лицето й можеше да се прочете, че според нея в самолета има терористи.

Покрай тях мина стюардеса с поднос с портокалов сок и чаши шампанско. Катрин Джеймс грабна две от чашите с шампанско и в миг ги пресуши. Младата двойка учтиво отказа напитките, а съпругът най-после се поуспокои. Седалките бяха удобни, двамата бяха настанени един до друг, а пред всеки от тях имаше екран. Жената изглеждаше доволна от късмета им да попаднат в бизнес класа, а и той вече се усмихваше.

Катрин Джеймс отмести поглед от тях и забеляза, че седналият до нея мъж я оглеждаше любопитно.

— Обикновено не пия по това време — каза тя притеснено. — Нервна съм, когато летя.

Мъжът до нея беше в делови костюм и с вратовръзка. Очевидно си беше платил за безжична връзка и вече изпращаше имейли, което я окуражи и тя да извади лаптопа си. Шампанското я успокои достатъчно, за да се замисли за работа. Съседът й не каза нищо, а само се зачуди дали му предстоеше да седи до истерична алкохоличка през целия полет. Перспективата му се стори неприятна, тъй като трябваше да си свърши работата.

Катрин го погледна няколко пъти и той най-после проговори:

— Това е един от най-безопасните самолети — увери я той, но тя не изглеждаше убедена.

След секунда към тях се приближи стюард с още шампанско и Катрин бързо взе нова чаша. Бизнесменът реши да не й обръща внимание и предположи, че тя скоро ще заспи. Той се върна към имейлите си, тя също се съсредоточи върху лаптопа си и изглеждаше по-малко паникьосана след трите чаши шампанско.

Стюардесите подреждаха нещата в кухнята и се организираха да поднесат закуска, докато пътниците прибираха ръчния си багаж и заемаха местата си. Всяка седалка в самолета бе заета и няколко човека от втора класа бяха преместени в бизнес класа. Не само младата двойка срещу Катрин, но и група бизнесмени и двете деца, които пътуваха сами.

Капитанът ги приветства, представи им се, благодари им за търпението и им пожела приятен полет. Съобщи им, че ще потеглят веднага след като всички заемат местата си. Катрин отново се паникьоса и се обърна към съседа си:

— О, господи, пилотът е жена! — възкликна тя уплашено, а той се усмихна.

— Някои от най-добрите пилоти са жени. Видях я, когато екипажът се появи. Изглежда много солидна — каза той, после и двамата се върнаха към работата си.

Катрин се опита да се съсредоточи върху имейлите си. Отиваше в Сан Франциско за сериозна среща и интервю в Силициевата долина и трябваше да работи, независимо дали пилотът бе мъж или жена. Но пък шампанското вече бе изпълнило вълшебството си и не след дълго тя заспа над лаптопа. Мъжът до нея поклати глава и завъртя очи.

Самолетът се отправи към пистата и десет минути по-късно вече бе във въздуха, на път към Сан Франциско.

На летището настъпи ново кратко спокойствие и служителите се разбъбриха докато чакаха новата вълна пътници. Бърнис се сети за картичката, която бе намерила в пластмасовия леген. Извади я от чекмеджето и отново се вторачи в нея. Дали беше послание от любовник? Напомняне за страхотен уикенд? Или някакво предупреждение? Не можеше да реши, но посланието й се стори твърде грубо, сякаш заповядваше на получателя да запомни човека, написал думата „завинаги“. Нежността и романтиката определено липсваха. Или пък тя реагираше прекалено тревожно? Почувства се глупаво, отиде при Дениз и й подаде картичката. Шефката й стоеше сама и изглеждаше отегчена.

— Какво мислиш за това? — невинно попита Бърнис.

Дениз погледна картичката и сви рамене.

— Пощенска картичка. Защо?

— Знам, че е пощенска картичка — отвърна Бърнис, като се мъчеше да е любезна. — Намерих я в един от легените пред рентгена. Струва ли ти се заплашителна?

— Заплашителна? — възкликна Дениз и се вторачи в Бърнис, сякаш бе луда. — Какво й е заплашителното? Просто казва: „Ще ме помниш завинаги“. Човекът, който я е написал, вероятно е доста надарен — засмя се тя, но Бърнис дори не се усмихна.

— И аз си помислих така отначало. Но след като я прочетох отново, ми се стори странна. Изпитах страх.

— Май трябва да се запознаеш с подателя — грубо отбеляза Дениз. — Не се приемай толкова на сериозно. Ще получиш следващото си повишение, когато му дойде времето. Не е необходимо да си измисляш разни неща, за да се опиташ да го ускориш. Изхвърли картичката, пълен боклук е. Ако обръщаме внимание на всичко, което намираме, самолетите щяха да си останат на земята през повечето време.

Бърнис кимна и отиде да изхвърли картичката в боклука, но тъкмо когато щеше да я пусне в кошчето, се спря. Не беше наясно с причината, но нещо наистина я плашеше. Тя я пъхна в джоба и се върна към работата си.