Даниел Стийл
Обикновени хора (15)

14.

Също като останалите членове на екипажа от полета на Хелън, Нанси получи две седмици отпуск, а Питър смени полетите си за следващата седмица, за да им осигури малко време заедно. Прекараха следващия ден в леглото. Спаха, почиваха си, гледаха филми. Вечерта Нанси прегледа гардероба си и намери копринен костюм в цвят пепел от рози, който й се стори подходящ тоалет за главна шаферка. Джоел не й беше съобщил никакви подробности за сватбата, знаеше само, че церемонията ще е в четири часа в кметството, а после родителите на Кевин устройваха прием в „Риц — Карлтън“. Но тя нямаше представа колко щяха да са гостите, нито дали събитието налагаше елегантни тоалети.

Питър също не знаеше какво да облече, това бе първата им гей сватба, затова решиха, че тъмен костюм е подходящ избор. Пристигнаха в кметството няколко минути по-рано и Нанси се изненада, когато Джоел я представи на майка си. Беше й доверил, че прекалено консервативното му семейство никога няма да приеме факта, че той е хомосексуалист. Нанси се озова пред висока, хубава и младееща жена, която приличаше страхотно на Джоел. Майка му беше облечена в шикозен тъмносин костюм и се усмихна топло на Нанси и Питър. Джоел отиде да поздрави няколко човека, които тъкмо бяха пристигнали, и майка му тихо каза на Нанси.

— Научих за сватбата едва вчера. Джоел винаги е бил много прикрит относно личния си живот. А баща му никога не прие факта, че е гей. За Джоел бе много трудно. Радвам се, че сега е щастлив. И съм изключително благодарна задето ми се обади и ме покани на сватбата. Не бих я пропуснала за нищо на света. А и Кевин е чудесен човек. Долетях от Солт Лейк Сити тази сутрин. Помолих съпруга си да ме придружи, но той не се съгласи. Но аз съм тук — гордо заяви тя.

Нанси се зарадва заради приятеля си. Джоел застана пред нея след няколко минути и закачи малка бяла роза на ревера й, за да покаже, че тя бе главната шаферка. Беше поръчал и бяла орхидея за майка си в последната минута, след като й се обади по телефона.

— Можеш ли да повярваш? Майка ми дойде. И хареса Кевин — прошепна той развълнувано. — Реших да й се обадя, когато излизахме от самолета. Помислих си, че ако оживея, ще дам още един шанс на родителите си. Човек никога не може да е сигурен, нали?

Той се усмихваше широко, а майката на Кевин го целуна няколко пъти и застана до майка му по време на церемонията. Кумове бяха най-близките им приятели, също хомосексуалисти, които наскоро бяха сключили брак. Церемонията бе сериозна и тържествена, изпълнена от съдия, който бе единственото разочарование за майката на Джоел. По-късно тя призна, че би предпочела да ги венчае свещеник. Джоел и Кевин си размениха елегантни златни халки и се врекоха във вярност. Нанси не успя да сдържи сълзите си, особено когато си припомни колко близо до смъртта се бяха озовали преди два дни. Семействата и приятелите им сега можеха да присъстват на погребение, а не на сватба.

Двете майки заплакаха, когато Джоел и Кевин бяха официално обявени за двойка. После всички ги прегърнаха. Кевин бе уредил келнер в бял смокинг, който ги чакаше в коридора и наливаше шампанско. Атмосферата бе празнична. Час по-късно отидоха в „Риц — Карлтън“, където родителите на Кевин бяха наели великолепна зала с градина и малък оркестър, който свиреше любимите им мелодии. Нанси не си спомняше да е присъствала на по-елегантна сватба. Танцуваха с Питър цяла вечер във великолепно настроение. Едва не я бе загубил и сега не искаше да я изпуска от поглед. Всички бяха осъзнали, че за миг би могло да се случи и най-лошото и животът да се промени завинаги.

В десет часа Джоел хвърли букета си към групата на несемейните. Хвана го племенницата на Кевин, която се усмихна широко. Сватбената торта бе приготвена от най-прочутата сладкарница в Сан Франциско и бе великолепна, украсена с двама младоженци. Приемът бе стилен, всичко беше красиво и с безукорен вкус. Нито една подробност не бе пренебрегната, а цветята из залата бяха прекрасни.

Майката на Джоел си тръгна малко след десет, за да хване обратния полет до Солт Лейк Сити. Изглеждаше тъжна, че й се налагаше да замине, особено след като прекара чудесно време със сина си. Обеща му скоро да им дойде на гости.

В полунощ Кевин и Джоел се приготвиха да се сбогуват с гостите си. Полетът им до Таити излиташе призори.

— Ако някога решиш да се откажеш от летенето, те очаква страхотна нова кариера — каза Нанси на Джоел, целуна го и му пожела да изкара великолепен меден месец. — От теб ще излезе забележителен организатор на сватби.

— Кевин направи всичко. Аз само се съгласявах с него и изрязах няколко снимки от списания — отвърна Джоел и погледна партньора си с любов, после каза сериозно. — Непрестанно мисля какъв страхотен късмет извадихме онзи ден.

Нанси кимна. Разбираше го отлично. Тя самата изпитваше същото, а бременността й бе черешката на тортата. Предишния ден бе посетила лекаря си, който бе потвърдил, че всичко е наред.

— Радвам се, че звъннах на мама — продължи Джоел. — Мисля, че поканата означаваше много за нея, а и за мен бе чудесно да я видя тук. Винаги съм се чувствал като сираче без семейство — обясни той, макар семейството на Кевин да го бе приело като собствен син. — Присъствието й тук за мен означава много — развълнувано призна Джоел. — Жалко, че и баща ми не дойде. За брат ми, който води потаен живот, е доста трудно. Аз просто не можех повече. Но поне мама дойде — каза той и целуна Нанси отново.

Повечето от гостите се разотидоха, а оркестърът изсвири „Приятен път“ и купонът приключи.

— Прекарах чудесно — сподели Питър с Нанси. — Най-хубавата сватба, на която някога съм бил. С изключение на нашата, разбира се.

Той се усмихна и я целуна щастливо, преди да се качат в колата. На път към къщи я погледна сериозно и каза:

— Трябва да обсъдим какво ще правим с Пекин.

Нанси кимна. Тя също мислеше за това.

— Ако решим да се откажем, трябва скоро да го направим.

— Мислиш ли, че трябва да се откажем? — тъжно попита тя.

— Не знам. Какво мислиш за две деца?

— Идеята ми харесва. Просто се чудя дали ще изпитваме същите чувства към собственото си дете и към осиновеното. Не искам да съм несправедлива към малкото момиченце.

— Сигурен съм, че ще я обичаме колкото собственото си дете. Нашето биологично дете може да се окаже келеш — пошегува се Питър.

— Да помислим по въпроса — каза Нанси, която искаше да постъпи правилно.

Елън държеше Скот в ръце, когато посети Робърт в затвора, два дни след като той отвлече сина си от къщата на родителите й. Робърт бе призован в съда почти веднага след като го арестуваха. Беше обвинен в отвличане. Съдията му определи гаранция, но Робърт не можа да я плати. Изглеждаше много потиснат, когато взе слушалката на телефона в залата за посетители. Скот протегна ръце към него, но бяха разделени от бронирано стъкло.

— Какво стана с теб? Защо го направи? Едва не откачих, когато открих, че Скот е изчезнал — каза Елън. — Помислих, че е отвлечен от някой, който е проникнал в дома на родителите ми.

В очите й набъбнаха сълзи и Робърт видя колко е разстроена. Не беше помислил за това, когато взе Скот. Беше й оставил бележка, но тя не беше я намерила веднага. Беше върху пианото в хола на родителите й, но никой никога не поглеждаше натам.

— Не знам. Мисля, че полудях за известно време. Всичко с нас се обърка. Оженихме се, а родителите ни вечно ни бяха над главите. Вярвах, че ще е вълнуващо, романтично и забавно, но вместо това ти непрестанно ми се караше. Не харесваше приятелите ми, пиех прекалено много, не можех да пуша трева в къщата, работата ми не беше добра и не изкарвах достатъчно пари.

Елън потръпна, когато чу думите му. Не можеше да отрече. Всичко бе вярно. Робърт бе на двайсет и три години, а тя — на двайсет и две. Беше мислила, че бракът ще го накара да бъде по-сериозен и да заприлича на баща й. Но скоро видя, че той още си беше хлапе. Искаше да излиза с приятелите си всяка вечер или да ги кани в дома им, и никога не почистваше. Единственото му желание беше да ходи с тях по концерти, да се напива и дрогира.

— А после ти забременя и положението се влоши. Непрестанно ти беше лошо, вечно говореше за бебето. А след като роди, никога не ме допускаше до него. Родителите ти плащаха всичко и затова си мислят, че ни притежават. А моите никога не ни помагаха, което бе гадно от тяхна страна, съгласен съм. А пък той пищи много — кимна Робърт към сина си. — Ти непрекъснато го кърмеше, така че аз дори не можех да го храня или да се доближа до теб. Мислех, че ще е чудесно, а се оказа трагично. Родителите ти постоянно говорят колко съм безотговорен. И мисля, че се разделихме, защото те те посъветваха да го направиш.

— Разделихме се, защото наистина си безотговорен. Виж какво току-що направи — възрази Елън, а той сведе глава засрамено.

— Просто си помислих, че ако го взема за известно време, ще се опознаем и ще свикна да съм баща без някой вечно да ми диша във врата.

— Защо Япония?

— Разгледах я в интернет и изглеждаше чудесно.

Робърт живееше в някакъв нереален свят, както винаги, но не беше лош човек. Елън отначало бе влюбена, но мразеше да е омъжена за него. Родителите й бяха прави — Робърт бе дете. Макар и вече на двайсет и пет, той бе адски незрял. А Елън беше готова да порасне и да се грижи за бебето. Робърт нямаше представа какво означава това. Искаше да позволява на надрусаните си приятели да си играят с детето, слагаше го в кенгуру и го водеше по концерти, където всички пушеха трева. Елън не желаеше подобно нещо, но просто не бе осъзнавала, че Робърт не бе готов да порасне. Раждането на Скот я бе променило. Робърт пристигна друсан в родилното, придружен от двама приятели, и се разстрои, когато тя ги изгони. Елън знаеше, че той обича бебето, но това не беше достатъчно.

— Скот повърна върху една жена в самолета — каза той и се засмя.

— Имаше проблеми със стомаха и го болеше ухото. А и не си взел антибиотика му.

Робърт не беше престъпник или похитител, просто едно глупаво хлапе. Но синът им се нуждаеше от баща, а не от братче.

— И можеше да убиеш и двама ви на този полет. Когато звъннах на майка ти, тя ми каза, че из цялата ти стая имало брошури от Япония, но не се разтревожих.

— Обадила си се на майка ми? — шокирано попита той.

— Разбира се. Ти отвлече сина ни.

— Тя ядосана ли беше?

— Не знам. Каза ми, че вероятно ще го върнеш след няколко дни и той ще е добре. Ами ако не беше? Ако беше претърпял катастрофа с него или самолетът бе паднал? Щеше да ми разбиеш сърцето.

— Да, така е — мрачно отвърна той.

Елън мислеше за всичко, за неща, които дори не му идваха на ум. И винаги предполагаше най-лошото.

— Мислиш ли, че някога бихме могли да започнем отново, Елън? Бяхме толкова щастливи в началото.

— Бяхме деца в колежа и нямахме никакви отговорности. Нужно е нещо повече от сватба, за да създадеш брак — тъжно отговори тя.

Робърт бе страхотен урок за нея. Родителите й я бяха предупредили, но тя не желаеше да ги послуша.

— И какво предлагаш да направим с него? — посочи тя към детето.

Робърт погледна тъпо за минута и се замисли.

— Може да го оставим при родителите ти за известно време. Той ги харесва, а те се отнасят чудесно с него.

Думите му звучаха абсурдно, а той дори не бе друсан. Просто си беше такъв.

— Не можем да се върнем назад. Не можем да връчим сина си на някой друг, а и не искам. Не можем да започнем отначало. И аз мразех последните две години. Ти трябва да пораснеш. После ще си добър за друга жена. Но не и за мен. Бракът ни беше кошмарно преживяване — каза тя със сълзи в очите. — Но можеш да започнеш отначало със Скот, когато си готов. Нямам ти доверие да останеш насаме с него. Говорих с адвоката ми и той каза, че съдът може да назначи наблюдател, който да те придружава на посещенията ти при Скот, така че той да е в безопасност. Поне докато покажеш, че вече си отговорен човек.

Робърт не отговори, а само кимна. Това му звучеше ужасно.

— Ще оттегля обвиненията за отвличане и ще се откажа от издръжката. Знам, че не можеш да си я позволиш. Баща ми обеща да ми помогне. Той бездруго пести пари за колежа на Скот и ще ми даде част от тях. Но ако искаш да си баща на детето ни, трябва да се държиш като такъв — каза тя, вторачена в човека, от когото толкова се бе разочаровала.

— Наистина ли ще оттеглиш обвиненията? — попита той, а тя кимна.

— И издръжката. Ще започнеш да ми даваш пари за сина ни, когато можеш да си го позволиш. Имаш нужда от по-добра работа, отколкото магазин за сърфове, колела или скейтбордове. Нуждаеш се от истинска работа.

— Не съм готов за истинска работа.

Всъщност, Робърт не беше готов за сериозния живот, да бъде съпруг и баща.

Елън реши да си тръгва, а Робърт я погледна тъжно.

— Наистина ли не искаш да опитаме отново?

— Не, не искам — твърдо заяви тя.

— Бяхме чудесна двойка за известно време — усмихна се той.

— Не е вярно. Бяхме просто глупави хлапета, които не трябваше да се женят. Но се радвам, че създадохме Скот — каза тя и погледна нежно бебето, което изгука. — Грижи се за себе си. Няма да ти платя билета обратно до Ню Йорк. Оправяй се сам. Аз ще се погрижа за останалото.

— Може да остана тук известно време. Всички твърдят, че Сан Франциско е страхотен — отвърна Робърт с вълнение в гласа и също се изправи.

— Прави каквото искаш — каза Елън.

Тя не съжаляваше за абсолютно нищо. Радваше се, че беше дошла да го види. Идеята беше на баща й. Според него, двамата трябваше да поговорят като възрастни хора и да решат какво искат. Елън вече знаеше. Не искаше Робърт. Тя се зачуди кога ли Скот щеше да го види отново. Робърт не бързаше да се върне и да порасне.

Тя си тръгна, без да погледне обратно назад. Час по-късно оттегли обвиненията си и Робърт бе освободен. Той й написа кратко съобщение, в което й благодари. Елън чакаше на летището полета си до Ню Йорк. Беше си изпълнила задачата. Робърт излезе на свобода, настани се в малко хотелче в Хайът и отиде да си купи трева. Кварталът му се стори забавен.

 

 

Хелън се изненада, когато Бен й звънна в деня след пресконференцията, за да я попита как се чувства.

— Добре съм — отговори тя, трогната от вниманието му. — Сигурно остарявам. Навремето участвах в триатлони, но сега цялото тяло още ме боли след осемте часа във водата.

— Вероятно би могла да преплуваш Ламанша за по-кратко време. Шегуваш ли се? Озова се в кошмарно положение, въпрос на живот и смърт, кацна във водата с огромен самолет, спаси всичките си пътници, течението те отнесе в морето, а ти успя да издържиш осем часа. Изненадан съм, че въобще можеш да станеш от леглото — каза той и Хелън се засмя. — Как са децата ти?

— Спокойни. Мисля, че ги уплаших до смърт. Смятам, че биха се справили по-добре с падането на самолета, отколкото с изчезването ми в морето за осем часа.

— Да, нищо чудно.

— Ти имаш ли деца?

Хелън не знаеше нищичко за Бен и изпитваше любопитство. Бяха се справили заедно с бедата, но не бяха споделили нищо за личния си живот.

— Никога не съм имал смелостта, нито времето. Бях женен два пъти и двете ми бивши съпруги твърдяха, че работата ми не е съвместима с нормалния живот. А деца никога не се вписаха в картинката. От време на време съжалявам за това, но не мисля, че щях да съм добър баща.

— Никога не е прекалено късно — усмихна се Хелън. — Може да изненадаш самия себе си. Много мъже на твоята възраст се женят за млади жени и имат деца.

— Е, това вече е ужасяваща идея — изсумтя Бен и тя се засмя.

Той изглеждаше чудесен човек и Хелън мислеше, че не е справедливо да е самотен.

— Следващата седмица ще ходим в Дисниленд — смени темата тя. — Децата още не знаят. Но пък обичат мястото повече и от мен.

— Никога не съм ходил там — призна Бен. — Не отговаря на образа ми на мрачен темерут. Ходя на бейзболни мачове и играя билярд по баровете.

— И двамата ми синове са в детската лига — каза Хелън. — Мисля си дали да не стана треньорка. Играех бейзбол във военновъздушните сили, в женската лига. Сега трябва да съм и майка, и баща.

— Сигурно е трудно — отбеляза той със съчувствие в гласа.

— Понякога — честно призна тя. — Но правиш, каквото трябва. Нещата невинаги се развиват според плана ти.

Бен знаеше добре какво бе станало с нейните планове, когато съпругът й бе убит. Но Хелън изглеждаше нормална и уравновесена жена и се справяше чудесно. А и бе очевидно колко силно обичаше децата си.

— Е, не забравяй за вечерята ни в Ню Йорк. Имаш вид на човек, който се нуждае от прилично похапване. Вероятно никога не ядеш.

Хелън бе доста слаба още от ранни години.

— Ям. Често си поръчваме пица и хамбургери, а през уикендите правим барбекю. Всъщност Джак го правеше. Аз не съм добра готвачка.

— Но си страхотен пилот. Не можеш да си добра във всичко.

— Трябва да го кажеш на децата ми.

— Приятно прекарване в Дисниленд.

Внезапно Хелън се зачуди дали Бен още беше в Калифорния и го попита.

— Да, още съм тук. Шефът искаше да говори с мен за нещо. Прибирам се у дома утре. Алън е готин тип.

Хелън му пожела приятно пътуване и бързо забрави за обаждането му. След един час трябваше да заведе големия си син на бейзболния му мач. Животът се върна в нормалното си русло. Трудно й бе да повярва, че само преди два дни се бореше да спаси самолета и едва не загина. А сега отново беше с децата си по мачове. Животът наистина беше странен.

 

 

Том Бърни взе Катрин от „Четири сезона“ точно в седем часа, както й беше обещал. Беше резервирал маса в „Морето“, прочут с френската и японската си кухня. Катрин носеше светлосиня рокля в цвета на очите й и шлифер върху нея. Изглеждаше едновременно делова и страшно сексапилна. Обувките й бяха елегантни, с високи токчета, подобни на онези, които бе събула в самолета.

— Хубави обувки — направи й комплимент Том. — „Манфредо Бизаро“? — попита той, опитвайки се да си спомни името, което му беше казала.

— Мисля, че имаш предвид „Маноло Бланик“. За съжаление, тези не са негови. Но ми харесва името Манфредо Бизаро.

— Не съм наясно с женската мода — призна той, когато се настаниха и си поръчаха вино. — Как мина интервюто?

Изпитваше искрено любопитство, а и Катрин изглеждаше доволна.

Тя го погледна конспираторски и той отново се впечатли от красотата й.

— Получих работата — прошепна тя и му се усмихна широко. — Мисля, че ме съжалиха заради премеждието ми в самолета и изразиха съчувствие с предложението си. Но каквато и да е причината, получих работата и тя е точно това, което исках. Ще се преместя тук след месец. Ще ми позволят да използвам апартамента на компанията докато си намеря жилище. Идеално е — каза тя щастливо и отпи от виното.

— Поздравления. Радвам се за теб.

Той също имаше новини и ги сподели с нея, след като си поръчаха вечерята.

— Аз също имам нова работа. Всъщност, стара. Или пък нова, но в старата ми компания.

— Звучи объркващо — засмя се Катрин.

— Подадох си оставката в сегашната компания след лични недоразумения с изпълнителния директор. Но май прибързах с решението. Днес се видях с директора, извинихме се един на друг и ще остана. Добавили са някои нови задачи и чести пътувания между офисите на Източното и Западното крайбрежие. Оставам на старото си място. Винаги съм обичал компанията и се гордея да работя за тях.

— Звучи интересно. След разговора ни в самолета мислех, че ще се преместя тук точно когато се върнеш в Ню Йорк.

Катрин се радваше, че работата му често ще го води в Сан Франциско.

— Можеше да е Атланта или Хюстън. Имах покана за интервюта там. Имам голям син, който живее в Чикаго, и се чудех дали да не се преместя там. Той е единственото ми дете и се труди усърдно, затова не го виждам често. Но няма да се местя там. Ще бъда в Сан Франциско и Ню Йорк. Просто ще трябва да му ходя на гости по-често. Всъщност, в понеделник имам служебни срещи в Ню Йорк. Ти кога се връщаш там?

Катрин го погледна ужасено.

— След последния полет мисля, че бих предпочела да отида там пеша. Бих взела влака, но трябва да се прибера по-бързо — нещастно каза тя.

— Мога да летя с теб в неделя, така че да не ти се налага да пътуваш сама. Ще изпиеш три чаши шампанско, когато се качим на борда, ще поспиш два часа, после ще изпиеш още три и ще кацнем в града. А аз ще те взема на ръце от самолета, ако не можеш да ходиш.

— Много смешно. Шампанското наистина помага.

— Слушай, след полета в сряда имаш право да действаш както искаш, за да пристигнеш там. Но питам съвсем сериозно. Искаш ли да летим заедно?

Катрин се замисли.

— Да, искам. Много. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не. Ще ми достави удоволствие. Точно затова ти предложих. Може да играем карти или да гледаме филми.

— Или да си изпращаме имейли — усмихна се тя, после го погледна сериозно. — Щастлива съм, че ще идваш тук често и не си напуснал службата си.

— Аз също се радвам. Чудесно ще е да сме в един и същ град. Имаш ли приятели тук?

Тя поклати глава отрицателно.

— Не познавам абсолютно никого. Бях готова за нещо ново. В Ню Йорк бях отегчена от работата и моментът ми се стори подходящ за промяна.

— Ще те запозная с някои хора. Имам много приятели тук. Играеш ли тенис?

— Не съм играла от дълго време. Работохоличка съм — призна тя. — Но може би трябва да променя и това.

— Аз също работя много, но поне правя каквото обичам.

Вечерята им пристигна и те заговориха за работата си. Том обеща да й помогне да си намери апартамент, а тя очакваше с нетърпение да лети обратно за Ню Йорк с него. Разбира се, без да бъдат изправени пред криза като преди два дни. Началото й се стори добро и страхотна първа стъпка към новия й живот.

Том я откара до хотела в десет и половина и обеща да я вземе оттам по обед на другия ден. Щеше да я разведе из града и да й покаже забележителностите.

— Вече видях Голдън Гейт. Можем да го пропуснем — отбеляза тя.

— Не планирах да го включа в обиколката — сериозно отговори Том.

Не беше убеден, че той самият можеше да погледне моста след случилото се.

— Ще отидем някъде другаде.

Катрин му даде номера на полета си, за да може и той да си купи билет за него.

— Ще се видим утре — каза Том, а Катрин му махна и влезе в хотела.

Той я наблюдаваше как се отдалечава. Запознанството с нея бе неочаквано, но приятно. А ако в бъдеще някой ги попита как са се запознали, винаги можеха да отговорят, че са били заедно в кацналия във водата самолет. Възхищаваше се на куража на Катрин, готова да започне нов живот и нова работа в нов град. Беше смела жена. Харесваше я много, чак до обувките „Манфредо Бизаро“, или както там ги наричаха.