Даниел Стийл
Обикновени хора (14)

13.

Бърнис не стана рано за работа на следващия ден и остави Тоби у дома. Искаше да прекара деня с него и да се порадва на всеки миг след стреса от предишния ден. Опита се да му обясни простичко какво бе станало, без да го плаши ненужно, в случай че трябваше да летят някъде, което не се бе случвало досега. Тя не можеше да си го позволи, но се надяваше един ден да успее да заведе сина си в Дисни Уърлд във Флорида или на хубава почивка. Бърнис имаше големи планове за тях. По време на закуската му разказа как бе намерила пощенска картичка със снимка на мост на нея, оставена от лош човек.

— За теб ли я беше оставил? — любопитно попита Тоби.

— Не, просто я беше оставил. Мисля, че я беше забравил. Написал на нея нещо като съобщение, което ми се стори странно. Снимката беше на прочут мост в Сан Франциско. Звъннах на полицията на летището и им я показах и след известно време те научиха в кой самолет се намира лошият човек. Но отне известно време. Той искаше да повреди моста, но не му позволиха, и сега всички са в безопасност.

Версията й бе доста съкратена, но разказа на Тоби всичко, от което се нуждаеше. На неговата възраст не бе нужно да узнава за убийство и самоубийство, за падащ във водата самолет и спасяване на пътниците.

— Какво стана с лошия човек? В затвора ли отиде? — попита Тоби.

Бърнис се поколеба за момент, преди да отговори и избра лесно да се измъкне. Нямаше начин да каже истината на сина си, въпреки че може би щеше да го направи един ден, когато той порасне. Никога вече нямаше да й се случи нещо подобно.

— Да, влезе в затвора — излъга го тя. — Завинаги — добави Бърнис, като повтори думата, която Джейсън Андрюс бе подчертал в картичката си.

— Добре — каза Тоби доволно. — Ти помогна ли да го вкарат в затвора?

— Не. Просто дадох картичката на полицията, защото ми се стори подозрителна — обясни тя, а Тоби погледна леко разочаровано. — Бях с полицаите цял ден докато се опитваха да открият кой е той. И после го намериха.

— И го изпратиха в затвора — усмихна се Тоби и довърши историята вместо нея. — Лошите хора винаги отиват в затвора.

Също като чичото на Тоби, братът на Бърнис, помисли си тя, но синът й не знаеше нищо за него. Тя просто му бе казала, че брат й живее далеч и вече не се виждат.

— Може ли да отидем да видим моста някой ден? — любопитно извика Тоби, а тя хареса идеята.

— Бих искала да го направим. Казва се Голдън Гейт. Ще ти покажа снимка.

Тя отиде при компютъра и намери снимка на моста, сходна с тази от картичката, но направена под различен ъгъл. Тоби я разгледа и кимна.

— Изглежда хубав. Хайде да отидем там. Може би през лятото — каза той.

Бърнис одобри идеята, но знаеше, че няма да разполага с пари докато не започне нова работа. А и трябваше да вземе изпита за правоспособност. Вече бе писала на няколко адвокатски кантори и се надяваше да я извикат на интервю.

— Вероятно не това лято. Но някой ден.

Бърнис никога не разочароваше сина си с напразни обещания, които не можеше да изпълни.

— Искам да отида във Вашингтон и да се запозная с президента един ден — ухили се Тоби и тя се засмя.

— Да, аз също. Но това няма да стане.

— Защо не?

Тоби беше пълен с идеи, а бъдещето му се струваше сияйно. Тя бе го възпитала така. Не искаше синът й да се чувства ограничен от живота и произхода си.

— Президентът не ти звъни, за да ти каже „Хей, ела да изядем по една пица“ или нещо подобно. Трябва да си много важен, за да се видиш с него. Да си сенатор или конгресмен. Може пък ти да станеш сенатор някой ден.

— Какво правят сенаторите?

— Говорят от името на хората и казват на президента какво искат те.

— Бих предпочел да съм полицай или пожарникар и да изпращам лошите в затвора, както ти направи вчера. Или пък да стана президент и да те поканя на пица.

Двамата се засмяха и отидоха да се облекат. Бърнис го заведе в зоологическата градина и изкараха великолепно.

Докато бяха навън, тя получи съобщение от Дениз. Отначало помисли, че е от Дела. Не можа да повярва на очите си и го прочете отново. Никога не бе очаквала да чуе нещо подобно от шефката си.

„Всички се гордеем с теб. Ти си герой. Браво, момиче! Ще се видим в службата. Дениз“

Бърнис го прочете три пъти и се усмихна. Получи и съобщение от Дела, която искаше да узнае всички страховити подробности. Останалите й колеги настояваха за същото. Тя благодари на Дениз и не отговори на другите съобщения. Този ден бе само за нея и Тоби и не искаше нищо да отвлича вниманието й от сина й. След преживяното бе осъзнала колко скъпоценно бе времето им заедно.

На другия ден Бен пристигна на работа с малък сак. Носеше и специална чанта с костюм. Двамата с Фил щяха да летят за Сан Франциско за пресконференцията. Не им се налагаше да минат през проверката преди единайсет и той седна зад бюрото си точно в девет.

Предишната нощ бе сънувал кошмари, отново за заложниците. Бяха пленили самолет с пътници и убили всички. Когато се събуди, си напомни, че този път всички бяха спасени, с изключение на пенсионирания старши капитан. Бяха изгубили само един човек, а не шестнайсет, или не дай си боже сто и единайсет. И никое дете не бе пострадало. Нито Хелън, след историческото преминаване под моста, нито екипажът, изкарал всички от самолета навреме. Този път историята имаше щастлив край. Бен трябваше непрестанно да си повтаря това, за да се пребори с болезнените спомени от миналото.

Милдред Стърн му беше обяснила, че ще отнеме известно време. Беше му се сторило странно да я види предишния ден в кабинета си. Върна се незабавно в кошмарната ситуация със заложниците, макар в някои отношения срещата да му подейства успокояващо. Можеше да благодари на Аманда за това. И сякаш извикал я с мислите си, когато вдигна очи от бюрото си, той видя Аманда, която стоеше пред него. Не я беше чул да влиза.

— Какво правиш тук? — изненада се той и се почувства леко засрамен от грубостта си към нея вчера, когато отидоха за пощенската картичка.

— Дойдох да те видя — призна тя с неудобство.

— Дължа ти извинение — каза Бен. — Мисля, че бях прекалено рязък с теб, когато отидохме да видим картичката. Не съм свикнал да работя с момичета… съжалявам, с жени като теб. Понякога теориите ти са малко пресилени за мен.

— И абсолютно малоумни — поправи го тя и той се засмя.

— Да, понякога. Тук сме пасмина сърдити старчета, а аз съм най-ужасният от всички. От време на време в теориите ти има логика. Но забрави, че съм го казал. Няма да го призная, ако мога да се отърва — усмихна се Бен, а тя му подаде лист хартия и той я погледна, преди да го прочете. — Какво е това? Любовно писмо?

— Не. Оставката ми. Дължа ти я след вчерашния ден. Провалих се страхотно. Или щях да го направя, ако ме беше послушал. Слава богу, не го направи и през цялото време мислеше, че проблемът е Джейсън. И не си подавам оставката прибързано. Размишлявах по въпроса цяла нощ. Теориите ми наистина са прекалено абстрактни. В тази работа не е важно какво си научил от книгите, а винаги да знаеш какво правиш. Животът на хората е заложен на карта. Не можеш да допускаш грешки. А аз допуснах огромна грешка вчера.

— Всички допускаме грешки, Аманда — сериозно каза той. — Аз допуснах сериозна преди месец. Шестнайсет човека загинаха заради нея, включително едно дете. Не съм по-умен от теб. Просто съм тук от по-дълго време. Ще допускаш още грешки. А също и аз. Само трябва да се надяваме, че ще ги осъзнаем и оправим преди хората да умрат. Отговорността е огромна, но върви с работата.

— Не мисля, че съм подходяща за подобна работа — тихо каза тя.

— Не си? С две магистратури по криминология и психология? Какво възнамеряваш да работиш вместо това? Да даваш съвети на хора, които пресичат неправилно?

Аманда се усмихна на думите му. След вчерашния ден, когато го видя в действие, го харесваше повече от преди. Просто не обичаше да работи за него и да се чувства тъпа непрекъснато, или да се отнасят с нея като с глупачка. Но Бен не го правеше сега. Говореше й съвсем искрено. А тя знаеше, че може да научи много, ако го слушаше, както и другите колеги с повече опит.

— Пристигна тук по различен път от останалите от нас. Нужно е време да се приспособиш и това включва и мен. Повечето момчета тук са дърти офицери от военното разузнаване, митниците или полицията. Като цяло, всички сме ченгета, в една или друга униформа. Не сме психолози като теб. Не ловим шпиони, които крадат секретни проекти за ядрени ракети. Опитваме се да защитим обществото от престъпници. Вчера беше идеален пример за това. Службата ни се нуждае от това, което ти и аз имаме. Заедно можем да открием кои са лошите. Понякога е по-трудно от друг път. Вчера, почти до края, не бях абсолютно сигурен, че Джейсън Андрюс е нашият човек. Единственото, в което бях убеден, бе, че Хелън Смит не е. Понякога просто се доверяваш на интуицията си. А и не мислех, че Конър Грей имаше подходящ за подобно престъпление характер. Извадихме късмет с таблета на Андрюс. След това беше лесно, но в началото и аз действах на сляпо.

— Не изглеждаше така — възрази Аманда с уважение, впечатлена от всичко чуто.

— Преструвах се добре — усмихна й се той. — Трябва да имаш топки за тази работа, Аманда. Отгледай си такива. Не бягай, защото си допуснала грешка. Ще се случи отново. Нуждаем се от теб. Искаме умни хора в тази служба, а не само стари закоравели ченгета. Мисля, че ще се справиш чудесно, ако останеш. Но трябва да научиш нещо и за бейзбола. В противен случай момчетата тук ще те унищожат. Отиди на мач на „Янки“. Считай го за домашно.

След тези думи Бен скъса оставката й на хиляди парченца.

— Това мисля за оставката ти — ухили се той. — Някакви въпроси?

Аманда го погледна сериозно.

— Наистина ли искаш да остана?

— Да! — излая той. — Дори и да не знаеш нищичко за бейзбола. Волейбол, за бога! А сега се разкарай от кабинета ми, преди да започна да крещя. Имам работа. А ако наистина искаш да напуснеш, ела при мен след шест месеца и ще го обсъдим. Засега, отивай на работа. Хвани някой терорист или нещо подобно.

— Да, господине — усмихна му се тя и излезе бързо от кабинета му, а той огледа възхитено късата й пола и дългите й крака и поклати глава.

Искаше я тук не заради краката й обаче. Важното бе, че Аманда беше умна, независимо колко хубава беше или колко страхотен бе задникът й. Дори той виждаше отвъд тях. Тя имаше мозък, сърце, страхотно образование и това, което й каза, беше вярно. Нуждаеха се от нея, макар да бе допуснала сериозна грешка предишния ден. Бен уважаваше идеята й да напусне, но нямаше да й позволи. Смяташе, че си заслужава да я запази тук, ако беше научила нещо от грешката си и бе станала по-скромна.

След като Аманда излезе, той си погледна часовника. Беше девет и четиридесет и пет. Разполагаше с един час преди двамата с Фил да се качат на полета до Сан Франциско. Шефовете ги искаха на пресконференцията, заедно с Алън Уекслър, началника на офиса в Сан Франциско. Том Бърни, Хелън Смит и президентът на авиокомпанията също щяха да присъстват. Компанията трябваше да даде безброй обяснения на обществеността.

На следващата сутрин, когато се събудиха в хотела, Ахмед и Садаф решиха да си поръчат румсървис. Садаф беше изморена след всички емоции вчера, а и им предстоеше дълъг ден, през който трябваше да се регистрират за студентската квартира и да се нанесат в апартамента си. Бяха им казали, че това може да отнеме цял ден. А на следващия трябваше да се запишат. И двамата започваха през есента и искаха да си уредят неплатен стаж през лятото, което визите им позволяваха да направят. Очакваше ги много работа в Бъркли.

Ахмед разучаваше учебния план по бизнес, когато Садаф дойде да закуси. Беше без шала си, правеше го винаги, когато бяха сами, но в присъствието на други мъже, с изключение на баща й и братята й, трябваше да го носи, бе го правила от ранни детски години. Семейството й беше по-либерално, жените не покриваха лицата си и носеха обикновени дрехи, когато бяха в чужбина. В Саудитска Арабия си слагаха абаята, сивото палто, което тя бе оставила в самолета предишния ден. В крайна сметка, макар Ахмед да бе ядосан заради решителното й действие, то се оказа благословия, когато напуснаха самолета и трябваше да се настанят в сала. Мократа дреха щеше да й тежи, да я затрудни и дори можеше да й струва живота. Когато келнерът им поднесе закуската, тя не покри главата си, а Ахмед я изгледа шокирано.

— Какво правиш? — попита той ядосано, когато мъжът излезе. — Какво е това? Да не се опитваш да докажеш колко си освободена и каква американка си? Не забравяй, че си мюсюлманка и моя съпруга.

— Никога няма да забравя, че съм твоя съпруга — кротко отговори тя. — Обичам те. И вярвам в религията ни. Повечето ти роднини не покриват главите си в Лондон и Париж, нито носят абая. Дори баба ми не го правеше, а си носеше парижките тоалети.

— Какво значение има? — извика той, все още ядосан.

Ахмед бе традиционалист, за разлика от много от роднините и приятелите им. Според законите в страната им и религията им, Садаф не трябваше да показва косата си на друг мъж, освен на съпруга си, и тя го знаеше.

— Зная, трябва да следваме старите порядки. Но ние вярваме и в модерното. Затова сме тук да учим. Можем да съчетаем старото и новото, поне докато сме тук. Искам да съм съвременна жена, но уважавам и теб, и семействата ни. Искаме да си изградим нов живот тук. Но този нов живот не е само за теб, защото си мъж. Той е и за мен. Равни сме. Обичам те и те уважавам като мой съпруг, независимо дали ще си покрия главата или не. Ще я покривам, когато се приберем у дома в Рияд, но няма да го правя тук. Нито ще нося абая. Няма да се различавам от останалите. Това трябва да е нашият нов живот. И за двама ни. Не само за теб.

Садаф беше на двайсет и три, а Ахмед — на двайсет и четири и тя искаше свобода, докато учеха в Бъркли. Съпругът й знаеше, че е искрена. Не можеше да приеме модерните схващания само за себе си, а да ги откаже на любимата си. Но той мразеше да нарушава традициите. Майка му също не беше покривала главата си, когато пътуваха в чужбина, и баща му нямаше проблеми с това. Садаф беше права. Бяха пристигнали в Америка за нов живот и тя имаше право на такъв не по-малко от него.

— Ще помисля по въпроса — изсумтя той и изяде закуската си мълчаливо.

Садаф беше по-готова от него да приеме новите идеи и да изостави старите, макар да не се отказваше от религията си. Обичаше религията и страната си, но не смяташе, че Господ ще я обича по-малко, ако не покрива главата си и не носи абая в Калифорния. Ахмед знаеше, че тя ще зачита законите им и ще прави, каквото се очаква от нея, когато са у дома. Не беше бунтарка, а само модерна млада жена на ново място, в нов свят, докато той се придържаше упорито към старото. Очакваше от нея да спазва стари обичаи, които дори родителите му не следваха.

Авиокомпанията им беше доставила семпли дрехи и основни провизии в хотела, тъй като багажът им бе изгубен. Садаф планираше да отиде на пазар, но засега носеше джинсите, които имаше. И двамата имаха само джапанки и трябваше да си купят обувки в Бъркли. Нуждаеха се и от нови дрехи.

Тя бе готова да излезе от стаята заедно със съпруга си, като за първи път от детските си години не носеше хиджаб, който да покрива косата й. Чувстваше се като гола без него. Но беше приятно. Струваше й се, че се е освободила от нещо, в което вече не вярваше. Ахмед се вторачи в нея недоволно.

— Добре — промърмори той, без да я погледне.

— Какво?

— Казах, добре. Обичам те, защото си модерна жена, и затова се ожених за теб. Не мога да те наказвам задето си точно това, в което се влюбих. Мисля, че забравих колко си смела. И вчера прояви невероятен кураж.

— Ти си не по-малко смел от мен — отвърна тя и го целуна. — А когато се приберем у дома, ще зачитаме традициите там — меко добави тя. — Благодаря ти — целуна го тя отново.

Садаф знаеше, че това е шок за съпруга й, но той го бе приел добре. И двамата се усмихваха, когато напуснаха хотела, хванати за ръка. Започваха нов живот и каквото и да се случеше, щяха да го посрещнат заедно, точно както бяха направили в самолета.

 

 

Хелън бе задържана в болницата за през нощта. Струваше й се, че е била в несвяст през част от времето. Водата беше леденостудена. Когато най-после изскочи на повърхността, възглавницата от седалката се оказа точно пред очите й и тя не я пусна, докато не я намериха. През повечето време бе сигурна, че ще умре. А после приливът я върна обратно към залива, тя чу звука от хеликоптерите и видя въжето, което се спусна към нея. Беше положила всички възможни усилия да се задържи на повърхността в продължение на осем часа и да не се предаде. За щастие я видяха и я вдигнаха в хеликоптера. Силни ръце я положиха на пода. Отначало не можеше да каже и дума, трепереше от премръзване. В болницата от време на време изпадаше в безсъзнание, сънуваше, че е обратно в Ирак, и питаше за Джак. Не си спомняше, че е мъртъв. Любезна медицинска сестра остана при нея цяла нощ и й разказа какво бе се случило.

— Някой загина ли? — най-после успя да попита Хелън.

— Вторият пилот и застреляният старши пилот. Но останалите от екипажа и всички пътници се измъкнаха преди потъването на самолета. Разбира се, вас ви издирваха в продължение на часове. Знам само това, което видях по новините, също като всички останали. Казаха, че екипажът свършил страхотна работа и изкарал всички от самолета — каза сестрата, а Хелън се отпусна на възглавницата.

Тя беше на интравенозна система, устните й бяха напукани до кръв от солената вода, а всеки сантиметър от тялото я болеше. Въпреки това успя да се обади на баща си и децата си преди те да потеглят към училище. Хлапетата бяха лудо въодушевени и я помолиха да побърза и да се прибере у дома. Хелън планираше да го направи веднага след пресконференцията. Самата мисъл за пресконференцията я изтощаваше. Тя звънна отново на баща си.

— Сигурно е била грозна сцена в пилотската кабина — отбеляза той, убеден, че е имало много повече, отколкото чу по новините.

И, разбира се, беше прав. Авиокомпанията искаше да представи положението в колкото се можеше по-добра светлина, но нямаше начин да скрият факта, че вторият им пилот се бе самоубил, старши капитан бе застрелян, а самолетът бе потънал в залива, въпреки героичните усилия на Хелън.

— Ти си добра жена — гордо каза Тим. — И страхотен пилот, макар да не знаеш как да кацаш. Инструкторите не ти ли обясниха, че трябва да стане на земята? — пошегува се той.

— Май са пропуснали.

Беше изключително успокояващо за нея да чуе гласа му. През цялото време докато се носеше по водата, тя мислеше за него и децата и се молеше да ги види отново. Психическото напрежение, на което бе подложена докато се опитваше да спаси самолета и да не бъде застреляна, както и осемте часа във водата, си казваха думата.

— Трябва да съм на пресконференцията днес в четири часа. После ще се прибера у дома. Ще ме откарат. Не мисля, че ми имат доверие да шофирам — каза тя сухо.

Копнееше да види баща си, но той искаше тя да си почине.

— Ще те чакаме — каза Тим.

Хелън нямаше търпение да види хлапетата си. Бяха разстроени от случилото се, но бяха добре. Като деца на военно семейство, те имаха много приятели, чиито родители бяха загинали. Това бе една от причините тя да напусне армията. А и Джак бе искал същото. Не желаеха децата им да останат сираци. За съжаление, баща им бе загинал, а тя едва не го последва.

— Ти си герой, мамо — гордо каза Джими, когато се чуха по телефона.

— Не, не съм. Просто съм пилот — поправи го тя. — Татко беше герой. Аз само управлявах самолета.

— Да, но някой бе застрелян, а ти кацна под моста. Това изглеждаше наистина страхотно!

Децата бяха гледали всички репортажи по телевизията.

— Не, не беше страхотно, а много страшно.

— И ти плува през цялото време?

Джими искаше да узнае всичко, за да разкаже на приятелите си. Сега, след като майка му беше добре, цялата история му приличаше на приключение.

— Държах се за възглавница от седалка, която може да се използва като пояс — обясни му тя.

После поговори с Оливър, който бе много по-разстроен от малкия си брат и едва не заплака, когато чу гласа й. Оливър бе по-чувствителен и разбираше нещата по-добре от брат си.

— Добре ли си, мамо?

— Чудесно съм — излъга тя с пресилена бодрост.

— Слава богу, че онзи луд не те застреля.

— Вярно е. И извадих късмет, че можах да кацна във водата, което даде време на всички да се измъкнат от самолета.

Някой бе изчислил, че бяха евакуирали самолета за по-малко от четири минути, което бе истинско чудо. А кацането под моста не бе късмет, а се дължеше на пилотските умения на Хелън.

Лали искаше майка й веднага да се прибере у дома и да я вземе от училище следобед. Дядо й каза, че той ще я вземе, а Хелън се надяваше да е у дома малко след това. Гласовете на децата й напомниха колко голям бе залогът. Ако нещо се случеше с нея, нямаше кой да се грижи за тях, освен баща й, който бе прекалено стар за това. Разбира се, знаеше, че Тим щеше да го направи, ако се наложеше.

Тя стана и се разходи в коридора. Изненада се от това колко скована и слаба се чувстваше. Беше като пребита. Но знаеше, че трябва да е в добра форма за пресконференцията, независимо колко зле се чувстваше. От авиокомпанията бяха обещали да й донесат нова униформа.

Лекарите настояваха да остане в болницата още един-два дни, докато събере сили и се излекува от травмата, но тя настоя, че иска да се прибере у дома след пресконференцията. Върна се в леглото и спа няколко часа.

Донесоха й униформата и една от сестрите й помогна да се облече. Когато най-после бе готова, се почувства като ударена от автобус, трябваше да седне.

— Добре ли сте? — попита я сестрата.

Хелън изглеждаше мъртвешки бледа. Тя събра сили и стана. Чакаше я кола с шофьор от авиокомпанията, а тя мислеше само как ще си отиде у дома и ще види децата си. Пресконференцията беше поредното предизвикателство, през което трябваше да премине, преди да се прибере. От компанията й бяха съобщили, че заради всичко преживяно искаха да си почине цял месец, през който щеше да получава пълната си заплата. Във военновъздушните сили получаваше заплата за бойни полети. В известно отношение, сега бе същото.

Хелън вървеше изправена, с високо вдигната глава и безукорна униформа, когато влезе в залата за пресконференцията. Почувства се притеснена за момент, после мерна президента на компанията и отиде да го поздрави. Той й благодари горещо за куража и бързата реакция при инцидента. Каза й, че оцеляването на пътниците и екипажа се дължат на нея. Похвали я за професионализма й, от който бе възхитен, тъй като и самият той бе пилот.

Докато говореше с него, Хелън чу познат глас зад себе си, но не бе сигурна кой е. Обърна се и видя мъж, когото не познаваше. Беше облечен в тъмен костюм, в средата на четиридесетте години. Изглеждаше стегнат и имаше хубаво лице с остри черти. Заприлича й малко на Дик Трейси^[1]. Той заговори отново и тя се сети кой е, усмихна му се широко.

— Здрасти, Бен — каза тя, разпознала гласа му от разговорите им предишния ден. — Благодаря ти за цялата помощ вчера.

— А аз ти благодаря, че не събори Голдън Гейт. Щяхме да изглеждаме ужасно, ако го беше направила — прошепна той, за да не го чуят наоколо, а Хелън се засмя. — Съжалявам, че трябваше да преживееш всичко това.

— Чувствам се ужасно заради Конър Грей. Той се опита да ми помогне.

— Очаквахме, че някой ще пострада. Можеха да бъдат много хора. Радвам се, че не беше ти — искрено каза Бен.

Конър Грей беше над шейсетгодишен и нямаше малки деца. Смъртта му беше тъжна, но нейната щеше да е трагична.

— Не трябваше въобще да се случва — сериозно заяви тя.

Хелън планираше да отиде на опелото на Конър, без значение къде щеше да бъде.

После Бен я запозна с Фил и Алън, началника на офиса на министерството по сигурността в Сан Франциско, чиито агенти бяха говорили с бившата приятелка на Джейсън Андрюс и бяха намерили таблета в апартамента му. Всички те бяха изиграли важна роля в откриването на човека, който искаше да взриви самолета в самоубийствена мисия.

— Ужасно ни уплаши вчера, когато изчезна — тихо й довери Бен.

— След като самолетът потъна, бях повлечена от течението. Отначало ме завлече надолу, но после ме вдигна. Когато изскочих на повърхността и осъзнах какво е станало, бях прекалено навътре, за да доплувам до брега или някой да ме види. Извадих късмет, че приливът ме върна в залива.

— Не мисля, че съм имал по-щастлив момент в кариерата си от този, в който видях как се протягаш към въжето и те издигат към хеликоптера — каза Бен и едва сдържа сълзите си.

— Благодаря ти. Аз също бях щастлива — усмихна му се тя, а Бен хареса очите й.

Бяха големи, сини и честни. Хелън изглеждаше като човек, който не се крие от истината.

После тя видя Том Бърни и отиде да поговори с него и да му благодари. Той също изглеждаше разстроен и уморен. Всички бяха преживели много.

— Не трябва ли да си още в болницата? — попита я той, сякаш бяха стари приятели, а не двама души, които се бяха запознали предишния ден.

Но военното време създаваше бързи приятелства, а вчерашният ден не се различаваше много от него. Бяха се борили с общ враг и те бяха двама от оцелелите бойци. Хелън бе чула за усилията на Том да изкара пътниците от самолета и това, че е бил един от последните, които го е напуснал. Тя му дължеше изключително много.

— Не — отговори тя, после се засмя.

Сега се чувстваше значително по-добре, а и замайването й бе изчезнало.

— Децата ми се нуждаят от мен. След пресконференцията се прибирам у дома.

Том кимна и отиде да поговори с президента на авиокомпанията. Пресконференцията започна след няколко минути. Президентът на компанията заяви колко са шокирани и огорчени от случилото се. Добави, че човешката природа е непредвидима, но злополуката ги е научила да са по-бдителни за в бъдеще. Дали шанс на талантлив млад пилот да се развива, но допуснали грешка. Нямаше начин да го отрекат и не се опитаха. После той представи Хелън Смит и Том Бърни като герои, благодари на целия екипаж за смелостта и отличната им работа и каза, че капитан Смит е извършила зашеметяващ подвиг като се спуснала под Голдън Гейт, без да го унищожи и кацнала във водата, което дало достатъчно време на всички да се измъкнат от самолета преди той да потъне. Последваха енергични аплодисменти, а Хелън направи кратко изявление, в което спомена, че героите се дължат на обстоятелствата. Човек не може да тренира да стане герой, нито да го планира. Просто правиш каквото се налага в момента и се надяваш да си свършиш работата добре. След миг всички представители на медиите скочиха на крака и заръкопляскаха лудо, а Хелън се изчерви и погледна смутено. Въпреки медалите, които беше получила по време на военната си кариера за своите умения и смелост, не бе свикнала да я хвалят публично.

Бен, Фил и Алън се изказаха кратко от името на министерството по сигурността и отговориха на въпросите на пресата. Пресконференцията продължи почти час, а в края й половината от хората в залата отидоха при Хелън да я поздравят. Бен се усмихна, докато я гледаше. Капитан Смит несъмнено беше най-притеснителната личност в помещението, а вероятно и най-скромната.

— Развесели се, капитане — прошепна й той ухилено. — Следващия път, когато раздрусаш коктейлите им при лека турбуленция, те ще пишат на президента гадни оплаквания от теб.

Тя се засмя на думите му.

— Не съм свикнала с това. Във военновъздушните сили не скачат на крака да ти ръкопляскат.

— Не го правят често и в цивилния живот. Но се надявам, че никога вече няма да ти се наложи да изпълняваш подобна каскада.

— Аз също.

Хелън още не знаеше как се справи с всичко. Просто компенсираше хаоса, причинен от Джейсън, и неудобния ъгъл, под който бе смъкнал самолета, и по някакво чудо бе успяла.

— Може ли да те поканя на вечеря някой път, когато си в Ню Йорк, за да отпразнуваме факта, че преживя всичко това? — попита Бен.

Не звучеше като покана за среща, просто двама бойни другари, благодарни, че са се върнали цели от тежка мисия.

— Ще е чудесно — отвърна тя. — Тъкмо ми дадоха един месец отпуска, така че няма да е скоро — добави тя, облекчена от края на пресконференцията.

Репортерите бяха отправили най-трудните си въпроси към управата на авиокомпанията, която не бе осъзнала колко смахнат беше Джейсън и не го бе уволнила навреме. Но пък той беше умен и чаровен, когато поискаше, и Хелън разбираше как бе успял да се промъкне.

Самата тя го бе помислила само за нахално, но безвредно момче с лошо поведение, а той се оказа много по-страшен. Беше убиец, който искаше да завлече сто и десет човека на дъното и не бе изпитал никакво разкаяние преди смъртта си. Андрюс вярваше, че компанията заслужава бедата, задето го бе лишила от това, което смяташе за свое право, така че убийството на невинни хора му се струваше напълно оправдано. Бе трудно на компанията да се оправдае пред пресата и най-вече пред обществеността, че не го бяха уволнили, преди да се стигне до такава крайност. Президентът се извини искрено, а всички знаеха, че на авиокомпанията й предстояха сериозни предизвикателства и съдебни дела.

Хелън се ръкува отново с Бен, Том и останалите, включително с директора на компанията, който й благодари сърдечно. После излезе от залата и потърси шофьора.

Бен си тръгна веднага след нея и я видя как се отдалечава в лимузината. Беше си свалила униформеното кепе и вратовръзката. Дългата й до раменете коса се вееше от вечерния бриз и тя се усмихваше при мисълта, че ще види децата си и ще прекара цял месец с тях. Дължеше им го след уплахата, която бяха преживели заради нея.

Бен изчака Фил и вечеряха заедно в страхотен ресторант за стекове. Изпиха огромно количество вино и Бен беше пиян, когато се прибра в хотелската стая. Знаеше, че заслужава да празнува.

 

 

Когато Хелън пристигна вкъщи в непозната кола, всичките й деца зяпаха през прозореца. Те изкрещяха диво, когато я видяха, и се втурнаха към вратата да я прегърнат. Едва не я събориха, после я последваха вътре, където детегледачката, Лиза, бе направила торта за нея и бе помогнала на Лали да опекат малки кексчета. Лали настоя майка й веднага да изяде едно от тях, бяха любимите й — с черен шоколад. Оливър и Джими стояха плътно до Хелън и чакаха да я прегърнат отново.

— Страхувах се, че си се удавила или те е изяла голяма риба — уплашено каза Лали.

— Плувам добре и няма да позволя на някаква си риба да ме изяде, Лали. А сега имам цял месец ваканция.

Хелън бе решила да заведе децата в Дисниленд. Искаше да се повеселят и отпразнуват факта, че е жива. Това бе единственото, което имаше значение. Възнамеряваше времето им заедно да е свързано с живота, а не със смъртта. Бяха преживели прекалено много покрай родителите си през последните години.

Баща й също търпеливо чакаше да я види и да си поговорят. Петимата седнаха заедно да вечерят. Тим бе донесъл пици и две печени пилета, а Хелън си помисли, че това е истинско пиршество. Внезапно животът й се стори нормален отново, макар че предишния ден двама мъже бяха загинали в пилотската кабина. Баща й не можеше да понесе мисълта, че и тя можеше да пострада, или че вторият пилот можеше да удари самолета в моста и да избие всички в него, както бе планирал. Нищо в днешния свят не изглеждаше безопасно. Но съдбата бе запазила дъщеря му и този път. Можеха да се молят само за това. Тим не се бе тревожил толкова за нея откакто се бе уволнила от армията, въпреки че се опитваше да го скрие.

Лали спа в леглото на майка си тази вечер. А на следващата сутрин довършиха кексчетата. Хелън приготви децата за училище и се усмихна. Животът беше чудесен. И колкото и страшно да бе положението само преди два дни, тя по чудо бе оцеляла. Това правеше всеки миг с децата й още по-прекрасен.